Виелицата ревеше зад прозореца на черния седан, фаровете изтръгваха парчета сняг и асфалт, които изчезваха под колелата. Мартин беше ядосан на целия свят — на бизнес партньорите си, на бившата си съпруга, на безкрайните проблеми. Кракът му натискаше газта, но в последния миг той я видя — крехка фигура на банкета, прегърбена от студ и вятър.
Той натисна рязко спирачките, колата изръмжа и спря. Спусна стъклото — леден порив го ухапа по бузата.
— Качвай се — кимна той кратко.
Тя се свлече на седалката, трепереща, с посинели устни и поглед на подплашено животно. Косата ѝ беше слепнала от снега, якето — тънко, раницата — изтъркана. Мартин потегли рязко напред, в тишина, която можеше да се реже с нож.
Когато къщата изникна от тъмнината, той вкара колата в двора и ѝ хвърли ключовете от къщичката за гости, от чийто комин се виеше дим.
— Влез под душа, стопли се и изчезни — каза той сухо. — До сутринта няма да си тук.
Цялата вечер той се опитваше да забрави, давеше мислите си в уиски, но те упорито се връщаха към нея. Накрая не издържа — стана и отиде до къщичката. Натисна дръжката и влезе без да почука.
И замръзна на прага…
Момичето не беше под душа. Тя стоеше до старата дъбова маса, на която Мартин държеше вещи, които не искаше никой да вижда. В ръцете си стискаше не просто някакъв предмет, а сребърния джобен часовник, който изчезна преди двайсет години. Часовникът, който брат му носеше в деня, когато загина при онази „случайна“ катастрофа.
Тя вдигна поглед. Очите ѝ — две тъмни бездни, същите като на брат му — го пронизаха.
— Откъде го имаш? — гласът на Мартин прозвуча като стържене на метал.
— Това е на баща ми — отвърна тя тихо, но в гласа ѝ нямаше страх, а само ледена решителност. — Исках да видя човека, който го остави да фалира, докато той го молеше за помощ.
Мартин усети как въздухът в стаята става тежък. Това не беше просто случайна стопаджийка. Съдбата, с нейното изкривено чувство за хумор, му беше довела единственото свидетелство за най-големия му грях.
— Как се казваш? — попита той, правейки крачка напред.
— Дария — отвърна тя. — И не си тръгвам, докато не чуя истината.
Глава 2: Сделка с кръв
Сутринта дойде с ослепително слънце, което се отразяваше в преспите сняг, но студът в имението на Мартин беше по-сковаващ от всякога. В основната къща, в огромната кухня с мраморен плот, седеше Йоана — настоящата му съпруга. Тя беше красива по един остър, болезнен начин, облечена в копринен халат, който струваше колкото годишната заплата на средностатистически служител.
Тя отпиваше от кафето си, докато преглеждаше съобщенията на телефона си. Любовникът ѝ, Асен, който по ирония на съдбата беше и главният юрист на компанията на Мартин, ѝ беше писал: „Подготвил съм документите. Ако днес не подпише, ще задействаме план Б.“
В този момент Мартин влезе в кухнята. Изглеждаше недоспал, очите му бяха червени.
— Имаме гост — каза той, без да я поглежда, наливайки си вода.
Йоана повдигна вежда.
— Гост? В къщата за гости? Видях светлините снощи. Мислех, че пак си довел някоя от твоите „секретарки“.
— Не е такава, за каквато я мислиш. Тя е племенницата ми. Дъщерята на Филип.
Чашата на Йоана изкънтя върху чинийката.
— Филип е мъртъв от две десетилетия, Мартин. Той нямаше деца. Ти се погрижи наследството му да остане в компанията, защото „нямаше наследници“. Ако това момиче е наистина негова дъщеря…
— Тя има очите му. И часовника му — прекъсна я Мартин. — И по-лошото е, че е студентка по право. Умна е. Знае неща, които не би трябвало да знае.
Йоана стана рязко, коприната прошумоля около краката ѝ.
— Ако тя предяви претенции към дяловете на Филип, сделката с инвеститорите пропада. Асен ме предупреди, че одиторите само чакат повод да разровят старите архиви. Мартин, трябва да я разкараш. Плати ѝ, заплаши я, не ме интересува.
— Тя има дългове — каза замислено Мартин. — Чух я да говори по телефона сутринта, докато мислеше, че спя. Кредитори я притискат. Взела е заем за жилище, което банката е на път да ѝ вземе. Майка ѝ е починала наскоро след дълго боледуване. Момичето е отчаяно.
— Отчаяните хора са опасни — изсъска Йоана. — Или много лесни за манипулиране.
Мартин я погледна с погнуса, която вече не се опитваше да скрие.
— Ще ѝ предложа сделка. Ще платя дълговете ѝ, ще спася жилището ѝ. В замяна тя ще подпише отказ от всякакви претенции към миналото.
— А ако откаже? — попита Йоана, присвивайки очи.
— Тогава ще мислим друго — отвърна той и излезе, оставяйки жена си да крои своите собствени планове с адвоката.
Глава 3: Капанът на града
Дария седеше в луксозната кожена мебел в кабинета на Мартин и се чувстваше като пришълец. Всичко тук крещеше за пари — тежките завеси, махагоновото бюро, картините по стените. Тя стискаше дръжките на протритата си раница. Телефонът в джоба ѝ вибрираше на всеки десет минути.
„Вноската закъснява с три дни. Пристъпваме към запор.“ „Ако не платиш до довечера, лихвите се удвояват.“
Тя беше дошла тук с омраза в сърцето, водена от разказите на майка си. Мартин беше чудовището, което бе оставило брат си да умре, за да заграби целия бизнес. Но сега, седейки срещу него, тя виждаше един уморен, състарен мъж, който изглеждаше по-скоро като затворник в собствения си замък.
— Проверих те — каза Мартин, хвърляйки папка пред нея. — Дария Николова. Трети курс, право. Отличен успех. Ипотечен кредит за гарсониера в краен квартал. Потребителски кредит за лечение. Обща задлъжнялост — стряскаща за човек на твоята възраст.
Дария преглътна тежко. Гордостта ѝ искаше да стане и да си тръгне, но реалността беше, че нямаше дори пари за билет за автобуса обратно към града.
— Това не е ваша работа — каза тя твърдо.
— Напротив, стана моя работа в момента, в който извади онзи часовник — Мартин се облегна назад. — Предлагам ти следното: аз погасявам всичките ти кредити. Всички. До стотинка. Поемам таксите ти за университета до края на следването. Осигурявам ти стаж в моята фирма.
Сърцето на Дария прескочи удар. Това беше спасението, за което се молеше всяка нощ. Но знаеше, че безплатен обяд няма.
— Каква е цената? — попита тя.
— Искам да мълчиш. Никога да не споменаваш пред никого кой е баща ти. Ще подпишем договор за конфиденциалност. Официално си дъщеря на далечна братовчедка. И още нещо… трябва да живееш тук, докато завършиш.
— Защо? — попита тя подозрително.
— Защото имам врагове, Дария. И ако те разберат коя си, ще те използват срещу мен. Тук си в безопасност. А и… имам нужда от някой, на когото мога да вярвам. Парадоксално, но мисля, че кръвта все пак не става на вода.
Дария се колебаеше. Това беше сделка с дявола. Но алтернативата беше улицата и съдебните изпълнители. Тя посегна към химикалката. Ръката ѝ трепереше, но подписа.
В този момент вратата се отвори и влезе висок, строен мъж с идеално ушит костюм и лицемерна усмивка.
— Мартин, извинявай, но съдията по делото с „Глобъл Инвест“ иска среща — каза мъжът, оглеждайки Дария с любопитство.
— Запознай се, Асен — каза Мартин студено. — Това е Дария. Новата ми лична асистентка. И моя племенница.
Усмивката на Асен замръзна за частица от секундата, преди да се възстанови, но Дария, с инстинкта си на човек, израснал в лишения и страх, усети опасността. Този човек беше хищник.
Глава 4: Скрити течения
Следващите седмици се превърнаха в странна игра на котка и мишка. Дария се премести в имението, но се чувстваше постоянно наблюдавана. Йоана я третираше като прислуга, подхвърляйки язвителни коментари за дрехите и маниерите ѝ. Но Дария не ѝ оставаше длъжна. Университетът я беше научил как да води спорове, а животът — как да оцелява.
Междувременно, финансовото състояние на империята на Мартин се оказа не толкова блестящо, колкото изглеждаше отвън. Докато преглеждаше документи като част от „стажа“ си, Дария откри смущаващи несъответствия. Огромни суми бяха източвани към офшорни сметки под формата на консултантски услуги.
Една вечер, докато работеше късно в кабинета, тя откри скрита папка в компютъра на Мартин. Паролата беше рождената дата на баща ѝ. Когато файлът се отвори, Дария едва не изпусна мишката.
Това бяха доказателства. Доказателства, че Асен и Йоана бавно и методично са подготвяли фалита на фирмата, за да я продадат на безценица на конкурент — Кирил, стар враг на семейството.
— Интересно четиво, нали? — чу се глас зад нея.
Дария подскочи. Мартин стоеше на вратата, държейки чаша с уиски.
— Вие… вие знаете? — попита тя с пресъхнало гърло.
— Знам от месеци — въздъхна той. — Но нямам доказателства, които да издържат в съда. Те са умни. Асен е изпипал всичко юридически. Ако ги обвиня сега, ще изглеждам като параноик, който се опитва да скрие собствената си некомпетентност.
— Но това е кражба! — възкликна Дария. — Те планират да ви вземат всичко!
— Не всичко — усмихна се тъжно Мартин. — Те не знаят за един тръст. Тръст, който баща ти създаде малко преди да умре. Аз го пазих всички тези години. Мислех, че ще го открадна за себе си, но… така и не посмях да пипам там. Съвестта, Дария, е странно нещо.
Той се приближи и остави чашата на бюрото.
— В този тръст са контролните акции. Но има уловка. Тръстът може да бъде отключен само от кръвен наследник на Филип, който е навършил 21 години.
Дария го погледна широко отворени очи.
— Затова ме прибрахте. Не от милост. А защото съм ключът.
— В началото — да. Признавам го. Исках да те използвам, за да спася кожата си. Но сега… като гледам как се бориш, как учиш, как не се пречупваш пред Йоана… виждам брат си в теб. Искам да ти дам избор. Можем да ги съсипем, Дария. Но ще трябва да влезеш в мръсна игра. Ще трябва да лъжеш, да шпионираш и да се изправиш срещу най-добрите адвокати в страната.
Дария погледна към екрана с данните за източваните пари. Помисли за майка си, която умря в мизерия, защото баща ѝ беше „фалирал“. Всичко това беше лъжа. Тези хора бяха откраднали живота ѝ.
— Какво трябва да направя? — попита тя.
Глава 5: Маскарад
Годишният благотворителен бал беше събитието на сезона. Целият елит се беше събрал в балната зала на най-скъпия хотел в града. Кристалните полилеи хвърляха светлина върху диамантите на дамите и фалшивите усмивки на господата.
Дария влезе под ръка с Мартин. Тя носеше дълга тъмносиня рокля, която подчертаваше стройната ѝ фигура, а косата ѝ беше прибрана в елегантен кок. Никой не би познал в нея премръзналото момиче от пътя.
Йоана ги наблюдаваше от другия край на залата, стиснала чашата си с шампанско толкова силно, че столчето можеше да се счупи. До нея стоеше Асен.
— Тя става проблем — прошепна Асен. — Проверих в регистрите. Някой е правил заявка за достъп до старите архиви на фирмата. Следите водят към нейния лаптоп.
— Казах ти да се отървем от нея — изсъска Йоана. — Но ти искаше да „изчакаме“. Е, сега тя е тук и изглежда като принцеса. Мартин я представя на всички.
В този момент към тях се приближи Кирил — конкурентът, който чакаше да погълне бизнеса на Мартин. Той беше нисък, плешив мъж с хитри очи.
— Очарователна вечер — каза Кирил мазно. — Чувам слухове, че Мартин подготвя преструктуриране. Новата му асистентка изглежда доста… способна.
— Тя е просто едно хлапе — пренебрежително махна с ръка Асен. — Не се тревожи, Кирил. Утре на борда на директорите ще гласуваме отстраняването на Мартин като управител поради „здравословни причини“ и лошо управление. Имаме мнозинство.
— Надявам се — каза Кирил. — Защото вложих много пари във вашата малка схема.
Докато заговорниците си шепнеха, Дария изпълняваше своята роля. Тя се запознаваше с акционерите, усмихваше се, но очите ѝ сканираха залата. В малката си чантичка тя носеше флаш памет със записи от скритите камери, които Мартин беше инсталирал в кабинета си и в дома си през последните седмици. Записи, на които Йоана и Асен обсъждаха подкупите и фалшифицирането на подписите.
Но планът не беше просто да ги разобличат. Планът беше да ги накарат да се изядат един друг.
Дария се приближи към Асен, когато той остана сам за момент.
— Г-н адвокат — каза тя с най-невинния си глас. — Чичо Мартин е много притеснен. Говори за промяна в завещанието си. Спомена, че е разбрал за някаква офшорна сметка на името на Йоана, за която вие не знаете.
Асен я погледна рязко.
— Какво говориш?
— О, може би не трябваше да казвам — Дария се престори на уплашена. — Просто… чух го да говори по телефона с частния си детектив. Каза, че Йоана планира да избяга с парите, без да ги дели с никого.
Семето на съмнението беше посято. Асен беше алчен, а алчните хора са параноични. Той веднага погледна към Йоана, която в този момент говореше с някакъв млад банкер и се смееше гръмко. Дали тя не го разиграваше?
Глава 6: Предателството
На следващата сутрин напрежението в заседателната зала можеше да се пипне. Огромната маса беше заета от акционери, адвокати и одитори. Йоана седеше до Асен, уверена в победата си. Мартин влезе последен, придружен от Дария.
— Да започваме — каза председателят на борда. — Първа точка: гласуване на вот на недоверие към настоящия изпълнителен директор.
Асен се изправи, оправяйки вратовръзката си.
— Уважаеми колеги, с огромно съжаление трябва да представя доказателства за системни злоупотреби от страна на г-н Мартин Христов. Фирмата губи милиони, а решенията му са неадекватни.
Той раздаде папки на всички присъстващи. Мартин не помръдна, лицето му беше каменно.
— Имате ли какво да кажете в своя защита? — попита председателят.
— Аз не — каза Мартин. — Но моят пълномощник има.
Дария стана. Краката ѝ бяха меки, но знаеше, че няма връщане назад. Тя постави на масата една стара, пожълтяла папка и флашката.
— Преди да гласувате, трябва да знаете кой всъщност притежава мажоритарния пакет акции — каза тя с ясен глас. — Според устава на дружеството и учредителния договор от преди двайсет години, 51% от акциите принадлежат на тръст „Феникс“. Тръст, чийто единствен бенефициент съм аз, Дария Филипова Христова.
В залата настана гробна тишина. Йоана пребледня като платно.
— Това е лъжа! — изкрещя тя. — Филип нямаше деца! Това момиче е измамничка!
— ДНК тестът е приложен в папката — продължи Дария невъзмутимо. — Както и доказателствата за прехвърлянето на активи от г-н Асен Петров и г-жа Йоана Христова към личните им сметки. И… — тя направи пауза, поглеждайки към Асен, — запис, на който г-жа Христова договаря с конкурента Кирил продажбата на вашите дялове на занижени цени, без знанието на г-н Петров.
Асен се обърна рязко към Йоана.
— Ти какво си направила?!
— Той лъже! Тя лъже! — пищеше Йоана. — Асене, не я слушай!
— Имам записа — каза Дария студено. — Всички го имат вече в пощите си.
Хаосът, който последва, беше пълен. Акционерите крещяха, Йоана и Асен се обвиняваха взаимно, заплашвайки със съд и затвор. Мартин седеше неподвижно, гледайки Дария с нещо, което приличаше на гордост, но и на тъга. Той я беше превърнал в оръжие. Беше ѝ отнел невинността, за да спечели войната си.
Глава 7: Цената на победата
Месеците след заседанието бяха тежки. Делата се точеха, медиите раздухваха скандала. Йоана и Асен бяха арестувани за финансови измами и присвояване в особено големи размери. Мартин се разведе, но процесът му костваше голяма част от личното имущество.
Дария се върна в университета, но вече не беше същото момиче. Колегите ѝ я гледаха със страхопочитание и завист. Тя беше „наследницата“, момичето, което свали корпоративни акули. Но вътрешно тя се чувстваше празна.
Една вечер тя отиде в имението. Мартин седеше на верандата, завит с одеяло, въпреки че беше пролет. Изглеждаше още по-състарен.
— Спечелихме — каза тя, сядайки до него.
— Спечелихме — повтори той без ентусиазъм. — Но на каква цена?
— Изплатих ипотеката — каза Дария. — Имам пари за десет живота напред. Но… чувствам се мръсна, Мартин. Видях как ги унищожихме. Видях как Йоана плачеше, когато я отвеждаха. Тя е ужасен човек, но…
— Това е светът на парите, Дария — каза Мартин. — Тук няма добри и лоши. Има само хищници и жертви. Аз те научих да бъдеш хищник, за да не те изядат. Съжалявам за това.
— Има нещо, което не ти казах — продължи Дария, вадейки плик от чантата си. — Преди да умре, баща ми ми остави писмо. Прочетох го едва вчера.
Мартин се напрегна.
— Какво пише?
— Пише, че не си виновен за смъртта му — каза Дария тихо. — Пише, че катастрофата е била заради неизправност, за която той е знаел, но не е имал пари да оправи. Пише, че те е помолил да вземеш бизнеса, защото е знаел, че той самият не става за тази жестока игра. Ти не си го ограбил, Мартин. Ти си го спасил от позора на фалита приживе.
Сълзи потекоха по набразденето лице на стария бизнесмен. Години наред той носеше вината като тежък камък на шията си. Години наред си мислеше, че е предал брат си.
— Защо ми казваш това сега? — попита той с треперещ глас.
— Защото трябва да си простиш — каза Дария, хващайки ръката му. — И защото аз се отказвам.
— Как така се отказваш?
— Прехвърлям управлението на тръста на професионален борд. Ще си запазя достатъчно, за да живея спокойно и да завърша, но не искам да съм част от този свят. Не искам да стана като Йоана. Или като теб.
Мартин я погледна дълго. В очите ѝ виждаше силата на брат си, но и една нова мъдрост, която той никога не беше постигнал.
— Ти си по-добра от нас — каза той най-накрая. — Прав ти път, Дария.
Глава 8: Скритият враг
Но историята не свършваше тук. Докато Дария се опитваше да се върне към нормалния живот, сенките от миналото не спяха. Кирил, конкурентът, който загуби милиони заради провала на сделката с Йоана, не беше човек, който прощава.
Една вечер, докато се прибираше към новия си апартамент, Дария усети, че я следят. Черен джип се движеше бавно след нея по тъмната улица. Сърцето ѝ се сви. Тя ускори крачка, но джипът също ускори.
Тя сви в една пресечка, после в друга, опитвайки се да стигне до оживения булевард. Изведнъж пред нея изскочиха двама мъже с качулки.
— Г-н Кирил праща поздрави — каза единият, вадейки нож.
Дария замръзна. Нямаше къде да бяга. Но в този момент фарове осветяха улицата. Спортна кола връхлетя с бясна скорост, качи се на тротоара и едва не блъсна нападателите. Вратата се отвори.
— Влизай! — изкрещя познат глас.
Беше синът на Мартин от първия му брак — Теодор. Той беше черната овца на семейството, бунтар, който живееше в чужбина и не искаше да има нищо общо с баща си. Но очевидно се беше върнал.
Дария скочи в колата и те потеглиха с гуми, свирещи по асфалта.
— Откъде се взе? — попита тя, дишайки тежко.
— Баща ми ми се обади — каза Теодор, гледайки в огледалото за обратно виждане. — Каза, че си в опасност. Каза, че Кирил няма да те остави на мира, защото си единствената, която може да свидетелства срещу неговите схеми.
— Мартин знаеше?
— Мартин знае всичко. Той може да е стар и уморен, но все още има уши навсякъде. Прати ме да те пазя. Каза, че това е единственият начин да изкупи вината си към Филип.
Теодор зави рязко, влизайки в подземния паркинг на сграда, която Дария не познаваше.
— Къде сме?
— В единственото безопасно място. Апартаментът на майка ми. Никой не знае за него.
Глава 9: Последната битка
През следващите дни Дария и Теодор живееха като бегълци. Между тях се зароди странно приятелство, родено от адреналина и общата им съдба на деца, пострадали от амбициите на родителите си. Теодор ѝ разказа за детството си, за студенината на Мартин, за липсата на любов. Дария му разказа за бедността и борбата.
— Трябва да приключим това — каза Дария една вечер. — Не мога да живея в страх цял живот.
— Какво предлагаш? — попита Теодор.
— Кирил е силен, защото има пари и влияние. Но има и слаби места. Преди да напусна фирмата, копирах не само данните за Йоана, но и кореспонденцията ѝ с Кирил. Там има доказателства за пране на пари чрез строителни обекти. Ако ги предадем на прокуратурата, той ще влезе в затвора за дълго.
— Това е опасно. Той ще ни убие преди да стигнем до съда.
— Не и ако направим така, че да няма избор.
Дария се обади на Мартин. Той организира среща. Не в офис, не в тайна стая, а на публично място — в центъра на града, пред Съдебната палата, посред бял ден, където имаше камери и журналисти.
Кирил пристигна, заобиколен от охрана. Той изглеждаше спокоен, уверен в безнаказаността си.
— Смело момиче — усмихна се той. — Мислиш, че като си тук, не мога да те докосна?
— Не съм дошла да се пазаря — каза Дария високо, така че преминаващите хора да се обърнат. — Дойдох да ти връча това.
Тя му подаде плик.
— Това са копия. Оригиналите вече са при главния прокурор. И при три национални телевизии. Ако нещо се случи с мен, с Мартин или с Теодор, информацията ще бъде излъчена в новините довечера.
Усмивката на Кирил изчезна. Той отвори плика, видя документите и лицето му почервеня от гняв.
— Ти си мъртва — изсъска той.
— Може би — каза Дария, гледайки го право в очите. — Но ти ще си беден и в затвора. Избирай.
Напрежението беше непоносимо. Охранителите на Кирил чакаха знак. Мартин и Теодор стояха зад Дария, готови за бой.
Накрая Кирил се изсмя нервно.
— Добре изиграно. Наистина си дъщеря на Филип. Той също обичаше покера. Но помни, играта никога не свършва.
Той се обърна и си тръгна, давайки знак на хората си да се оттеглят.
Глава 10: Ново начало
Месец по-късно. Зимата си беше отишла, отстъпвайки място на топлата пролет.
Мартин се беше оттеглил окончателно от бизнеса. Живееше в малка къща в планината, далеч от шума и интригите. Здравето му се беше влошило, но духът му беше по-спокоен.
Теодор пое управлението на компанията, но с нов подход. Той започна да чисти имиджа на фирмата, инвестирайки в екологични проекти и социални програми. Искаше да докаже, че може да се прави бизнес и без „кръв по ръцете“.
Дария завърши семестъра с отличен. Тя не се върна във фирмата. Вместо това, със средствата от наследството, основа фонд за правна помощ на хора, пострадали от имотни измами и банкови злоупотреби. Тя знаеше какво е да си от другата страна, да си безпомощен пред системата.
Един следобед тя отиде да види Мартин. Той седеше на верандата, гледайки върховете на дърветата.
— Липсва ли ти? — попита тя. — Властта, парите?
— Не — отвърна той, поемайки дълбоко въздух. — Липсва ми времето, което загубих. Времето с брат ми, със сина ми… с теб. Но се радвам, че онази вечер спрях колата.
— И аз — усмихна се Дария.
Тя погледна към джобния часовник, който сега стоеше на малката масичка до него. Той вече не отмерваше времето назад, към грешките и вината. Той тиктакаше напред, към бъдещето.
Животът им беше белязан от тайни, изневери и предателства, но в крайна сметка те намериха нещо по-ценно от богатството — намериха прошката. И разбраха, че дори в най-голямата виелица, човек може да намери пътя към дома, стига да има кой да му отвори вратата.
Край.