Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща; аз бях готвачката, чистачката и безплатната детегледачка на бъдещите им, все още неродени деца. Живеех в малка гарсониера на другия край на квартала, но повечето си вечери прекарвах в тяхната лъскава, студена кухня, подредена с уреди, които струваха повече от моята годишна пенсия.
Деница, моята крехка, мълчалива Деница, се омъжи за Пламен преди три години. Той беше „бизнесмен“. Така се представяше. Винаги с лъскави обувки, скъп часовник и усмивка, която никога не достигаше до студените му, пресметливи очи. Той работеше с „инвестиции“ – мъглива дума, която покриваше всичко и не означаваше нищо. Деница беше спряла работа почти веднага след сватбата, за да се „подготвя за ролята си на майка“, както настояваше Пламен. Но годините минаваха, а апартаментът им оставаше тих, ако не се броеше бръмченето на скъпия хладилник.
А аз? Аз идвах след работа – все още работех на половин щат в местната библиотека, макар че отдавна трябваше да съм се пенсионирала – и заставах до печката. Те обичаха моята мусака, моите пълнени чушки, моите баници. Или по-скоро, обичаха факта, че не им се налагаше да плащат за ресторанти или да се унижават с готвене.
И така, когато един следобед Деница дойде при мен, очите ѝ сияещи от необичайна щедрост, и обяви: „Мамо, с Пламен решихме! Ще те вземем с нас на море!“, аз бях… развълнувана. Това беше думата. Развълнувана. Сърцето ми подскочи с онази глупава, майчина надежда. Мислех си, че най-накрая са ме видели. Видели са умората в краката ми, паренето в раменете ми. Мислех, че най-накрая ще си почина.
Събрах си багажа с треперещи ръце. Една рокля, която не бях обличала от години. Банският костюм, който стоеше на дъното на гардероба като реликва от друг живот. Слънцезащитен крем. Книга.
Пътуването беше в неговата лъскава кола, която миришеше на изкуствена ванилия и кожа. Пламен шофираше бързо, агресивно, говорейки по телефона за „портфолиа“ и „ликвидност“. Деница седеше до него, мълчалива и красива, като скъп аксесоар. Аз бях на задната седалка, свита до прозореца, гледайки как пейзажите се размазват.
Хотелът беше от онези, които виждаш само по списанията. Стъкло и мрамор. Басейн, който се сливаше с хоризонта. Стаята ми беше малка, в задната част, с изглед към паркинга, но аз бях благодарна. Бях на море. Щях да си почина.
Още първата вечер илюзията започна да се пропуква. Пламен настоя да се храним „навън“. Вечерята беше в шумен, скъп ресторант на плажа. Той поръча омари и бутилка вино, чиято цена можеше да плати наема ми за два месеца. Аз си поръчах най-евтината салата в менюто, чувствайки се свита под погледите на сервитьорите.
Върнахме се в хотела късно. Луната висеше над притихналото море. Седнахме на балкона на техния апартамент. Аз въздъхнах, уморена, но щастлива. „Толкова е красиво“, прошепнах.
Пламен изсумтя. Той запали пура, чийто дим ме задави. „Да, красиво е“, каза той, а после се обърна към мен с онази негова студена усмивка. „Е, какво ще има за вечеря утре? Нали не очакваш безплатна почивка?“
Времето спря. Чувах само шума на вълните и бученето на кръвта в ушите си. Погледнах към Деница. Тя гледаше ръцете си, свити в скута ѝ. Мълчеше.
Не знаех дали да се смея, или да плача. В гърлото ми заседна буца от унижение и гняв. „Безплатна почивка?“, повторих тихо аз. Годините, в които търках тенджерите им, месех козунаците им, гладех ризите му… всичко това беше „безплатно“. Тази почивка беше просто смяна на местоположението на кухнята.
„Лека нощ“, казах аз. Гласът ми беше дрезгав. Станах и се прибрах в моята малка стая с изглед към паркинга.
На следващата сутрин му показах ясно какво мисля.
Глава 2: Сутринта на студения чай
Спах неспокойно. Не беше сън, а по-скоро трескаво полузабравяне, прекъсвано от образи на мръсни чинии, студени усмивки и мълчанието на дъщеря ми. Звукът на вълните, който предната вечер ми се струваше успокояващ, сега се блъскаше в съзнанието ми като упрек.
Станах преди слънцето. Когато първите сиви лъчи пропълзяха над паркинга, аз вече бях взела решение. Не беше изблик на гняв. Беше нещо по-дълбоко и по-студено. Беше прозрение. Бях разменна монета. Бях прислуга, която те мислеха, че притежават, само защото споделяхме кръв и брачни клетви.
Отворих малкия си куфар. Сгънах методично роклята, която така и не облякох. Прибрах банския. Книгата. Слънцезащитният крем. Всяко движение беше премерено. Не бързах. Когато приключих, ципът на куфара се затвори с тих, окончателен звук.
Измих се, облякох си дрехите за път. Седнах на ръба на леглото и зачаках.
Около осем часа чух гласове от съседния апартамент. Смехът на Деница – тънък и нервен. Дълбокият, гърлен глас на Пламен. Чаках. Чух вратата им да се отваря. Стъпки по коридора.
Моята врата не беше заключена.
Почука се леко. „Мамо? Стана ли? Ще ходим да закусваме.“ Гласът на Деница.
Отворих.
Тя стоеше там, облечена в ефирна бяла рокля, сякаш отиваше на фотосесия, а не на закуска. Зад нея Пламен потропваше нетърпеливо с крак, облечен в марков анцуг.
„Мамо, какво…“ – Деница замръзна, когато погледът ѝ падна върху куфара до краката ми.
„Аз съм готова“, казах аз. Гласът ми беше спокоен, равен. Като повърхността на морето преди буря.
„Готова? Готова за какво? За плаж ли?“ – тя се опита да се засмее, но се получи като писък.
Пламен пристъпи напред, избутвайки я. „Какво става тук? Какъв е този цирк?“
Вдигнах куфара си. Дръжката беше хладна в ръката ми. „Тръгвам си. Благодаря за…“ – потърсих думата – „…за поканата.“
Лицето на Пламен премина от объркване към гняв за част от секундата. „Тръгваш си? Как така си тръгваш? Платил съм за тази стая! Какво ще правя аз със стая с изглед към паркинга?“
„Това е твой проблем, Пламене“, отговорих. „Може би ще трябва сам да си сготвиш закуската в нея.“
Той пристъпи към мен, лицето му се зачерви. „Ти не си отиваш никъде! Ти си тук, за да…“
„За да какво, Пламене?“ – попитах, а студенината в гласа ми го накара да спре. – „За да ви бъда камериерка? За да ви пестя пари от румсървис? Мислех, че съм ви майка. Мислех, че съм поканена на почивка. Оказа се, че съм просто част от инвентара.“
„Магдалена, не ставай смешна!“ – извика той.
„Мамо, моля те!“ – проплака Деница, хващайки ръката ми. – „Недей така. Той не го мислеше. Просто се шегуваше.“
Погледнах дъщеря си. В очите ѝ видях страх. Но не страх за мен. Страх за нея. Страх от него. Страх от това да остане сама с гнева му, без моя гръб, който да го поема. И това ме нарани повече от думите на Пламен.
Отскубнах ръката си. „Точно защото го мислеше, Деница. И точно защото ти мълча. Аз приключих.“
Заобиколих ги. Те стояха като вкаменени в коридора. Тръгнах към асансьора.
„Ще съжаляваш за това, дърта вещице!“ – изкрещя Пламен зад гърба ми. – „Ще видиш! Няма да ти дадем и стотинка! Ще умреш сама!“
Натиснах бутона за асансьора. Вратите се отвориха с мек звън. Влязох вътре и се обърнах. Те все още стояха там – той, треперещ от ярост, и тя, плачеща беззвучно.
Вратите се затвориха, отразявайки моето спокойно, уморено лице. Докато асансьорът се спускаше, аз не се чувствах нито щастлива, нито тъжна. Чувствах се празна. И за първи път от години, свободна.
На рецепцията върнах ключа. „Освобождавам стаята.“
Рецепционистката вдигна вежди. „Но… престоят ви е платен за седмица.“
„Знам“, казах аз. „Подарък от мен за зет ми.“
Излязох от хотела. Утринното слънце беше топло. Морето блестеше в далечината. Вместо да търся такси, аз просто тръгнах към автогарата. Всяка крачка беше по-лека от предишната.
Глава 3: Тишината на празния апартамент
Пътуването с автобуса беше дълго и прашно. Седях до прозореца, загледана в сменящите се пейзажи, без да ги виждам. В главата ми се въртеше една-единствена мисъл – какво направих? Това не беше просто напускане на почивка. Това беше обявяване на война. Война, за която нямах нито сили, нито ресурси.
Пламен не беше човек, който прощава. Той беше отмъстителен и дребнав. А Деница… мисълта за Деница предизвикваше остра, физическа болка в гърдите ми. Моето мълчаливо момиче, моето дете, което бях научила да бъде покорно и тихо, сега беше в капана на мъж, който наказваше с мълчание и унижение. А аз я бях оставила там.
Не. Аз не я бях оставила. Аз бях спасила себе си. Моралната дилема ме разкъсваше. Трябваше ли да остана и да търпя, за да бъда буфер между тях двамата? Колко още от себе си трябваше да дам, преди да не остане нищо?
Пристигнах в града късно следобед. Гарсониерата ми ме посрещна с тишина. От години този малък апартамент беше просто място, където спях. Истинският ми „живот“ беше в тяхната къща. Сега тишината беше оглушителна. Нямаше тенджери за миене, нямаше ризи за гладене.
Първото нещо, което направих, беше да си сваря чай. Сложих куфара в ъгъла – символ на моето бягство. Седнах на малката си кухненска маса и за първи път от много време се вслушах в собствените си мисли.
Страхът бързо измести първоначалното облекчение. Аз бях жена на възраст, с малка пенсия и работа на половин ден в библиотека. Пламен беше прав. Те ме издържаха. Не, не ми даваха пари. Но ми даваха смисъл. Или поне аз така си мислех. Готвенето за тях беше моят начин да бъда нужна. Сега на кого бях нужна?
Телефонът иззвъня. Беше Мартин. Синът ми.
Мартин беше другата ми болка. Той беше по-малък от Деница, роден късно, плод на любов, която си отиде твърде бързо. Мъжът ми почина, когато Мартин беше едва на пет. Отгледах го сама, с цената на всичко. Сега той беше студент. Учеше право в друг град. Беше моята гордост, но и моето постоянно безпокойство.
„Мамо? Как си? Нали беше на море?“ – Гласът му беше весел.
Сърцето ми се сви. „Върнах се, миличък. По-рано.“
„Какво се е случило? Добре ли си?“ – Веселостта изчезна.
Не можех да му кажа истината. Не и сега. Той имаше изпити. „Всичко е наред. Просто… времето не беше хубаво. Да. Времето се развали.“
„Аха. Е, виж… мамо, малко е неудобно, но…“
И аз знаех. Преди да го каже. „Пари ли ти трябват, Марти?“
„Само малко. За наема. Този месец нещо се забави стипендията, а и хазяинът… знаеш го. И за едни учебници. Нови са, скъпи са…“
„Колко?“
Той ми каза сумата. Беше почти цялата ми пенсия.
„Ще ти ги пратя, миличък. Не се притеснявай. Учи.“
Затворих телефона и се разплаках. Не от самосъжаление. А от ярост. Ярост към Пламен, който пиеше вина за стотици левове, докато синът ми се чудеше как да си плати наема. Ярост към Деница, която носеше рокли, струващи хиляди, докато брат ѝ учеше на студено. И най-вече ярост към себе си, че бях позволила това да се случи.
Няколко часа по-късно телефонът иззвъня отново. Този път беше Деница.
Тя плачеше. Истерично. „Мамо! Как можа да ми го причиниш! Как можа да ме оставиш сама с него! Той е бесен! Каза, че… каза, че…“
„Какво каза, Деница?“ – попитах уморено.
„Каза, че ти си неблагодарница! Каза, че повече не иска да те вижда! Мамо, трябва да му се извиниш!“
Извинение. Думата проехтя в тихата ми кухня. „Аз да се извиня? За какво, Деница? Че не пожелах да бъда прислуга?“
„Не е така! Ти просто… ти не разбираш! Ние имаме… имаме проблеми! Пламен е под напрежение! Работата…“
„Какви проблеми, Деница? По-големи от това да си платиш наема ли?“ – не се сдържах аз.
„Какво? Какъв наем? Мамо, моля те, просто се върни. Кажи, че си сбъркала. Аз ще те чакам утре. Сготви му от онези сарми, които обича. Всичко ще се оправи.“
Тя просто не разбираше. Или не искаше. Тя живееше в къща, построена върху лъжи, и ме молеше аз да заздравявам основите всеки ден.
„Няма да има сарми, Деница“, казах тихо. „Нито утре, нито вдругиден. Трябва да затварям.“
Затворих телефона, преди тя да успее да каже каквото и да било. Отидох до прозореца. Градът се събуждаше за нощен живот. А аз, Магдалена, бях на ръба на собствения си живот и трябваше да реша – да скоча или да се върна в клетката.
Реших да скоча.
Глава 4: Под повърхността на златната клетка
Животът на Деница и Пламен, погледнат отстрани, беше съвършен. Мезонет в затворен комплекс. Две лъскави коли в гаража. Дрехи от последните колекции. Но зад тази фасада се криеше истинска финансова и емоционална разруха.
Когато Магдалена си тръгна, Пламен не беше просто ядосан. Той беше уплашен.
Първоначалният му гняв беше просто маска. Истината беше, че „бизнесът“ му беше в колапс. Инвестициите, за които говореше, бяха рискови залагания, които се бяха провалили. Той беше взел огромни заеми, не само от банки, но и от съмнителни лихвари, за да поддържа стандарта на живот, който смяташе,деница че заслужава.
Кредитът за жилището беше огромен. Бяха го взели в пика на пазара, с обещанието, че доходите на Пламен ще покриват вноските с лекота. Сега всяка вноска беше борба. Апартаментът, тяхната златна клетка, беше напът да им бъде отнет.
„Трябваше да я контролираш!“ – крещеше той на Деница, след като се върнаха от провалената „почивка“. Къщата им, обикновено безупречна (благодарение на Магдалена), сега изглеждаше занемарена. Чиниите от снощи стояха в мивката.
„Аз ли? Ти я обиди, Пламене!“ – Деница за първи път от години повиши тон.
„Обидил съм я? Казах ѝ истината! Мислеше да седи на наш гръб цяла седмица! А сега кой ще…“ – Той млъкна. Искаше да каже „кой ще готви“, но истината беше по-сложна. Те не просто очакваха Магдалена да готви. Те бяха планирали тя да се премести при тях.
„Трябва да съкратим разходите, Деница“, беше казал той седмица преди морето. „Мисля майка ти да дойде да живее тук. Онази нейна дупка… ще я дадем под наем. Ще имаме малко свежи пари. А и тя ще е тук, ще помага с къщата…“
„Почивката“ беше примамката. Планът беше Магдалена да се почувства задължена, виновна, че харчат пари за нея, и да приеме „щедрото“ им предложение да се премести и да стане тяхна пълноправна икономка, като в същото време им осигурява доходи от нейния апартамент.
Сега този план беше в руини.
„Ти не разбираш!“ – извика Пламен, хващайки се за главата. Телефонът му иззвъня. Беше номер, който не беше запаметил, но знаеше наизуст. Той отхвърли обаждането. „Те ще ни вземат всичко, Деница! Всичко!“
„Кой, Пламене? Кой ще ни вземе всичко?“
Но той не отговори. Вместо това отиде до бара и си наля голямо уиски. Ръцете му трепереха.
Докато той пиеше, Деница отиде в кабинета му. Тя не беше глупава, само уплашена. Сега страхът ѝ беше отстъпил място на студено подозрение. Тя отвори чекмеджето, което той винаги заключваше. Беше забравил в бързината.
Вътре, под купчина лъскави брошури за инвестиционни фондове, бяха писмата. Червени пликове от банки. Известия за просрочени задължения. И едно официално, гербовано писмо.
То беше от адвокатска кантора. Съдебно дело.
Бивш негов партньор, мъж на име Огнян, го съдеше. Обвинението беше измама. Пламен беше взел пари от Огнян за общ проект, но беше прехвърлил средствата в своя лична сметка и ги беше изгубил на борсата.
На Деница ѝ причерня. Сумата, за която го съдеха, беше астрономическа. Тя беше достатъчна не само да им вземе апартамента, но и да ги остави на улицата до края на живота им.
Тя се върна в хола. Пламен беше на телефона, говореше тихо и бързо. „Стела, моля те… не сега… знам, че ти обещах… да, знам за парите… ще ги намеря, Стела, кълна се…“
Деница не знаеше коя е Стела. Но по тона на съпруга ѝ – смесица от интимност и паника – тя разбра, че това не е бизнес партньор.
Изневяра.
Светът ѝ се срина. Лъжите бяха навсякъде. Заемите. Съдебното дело. Другата жена. Всичко беше фалшиво. Единственият истински човек в живота ѝ беше майка ѝ. И те я бяха прогонили.
„Пламене“, каза тя, гласът ѝ беше едва чуваем. Писмата бяха в ръката ѝ. „Коя е Стела?“
Глава 5: Нова работа, стар приятел
Докато светът на Деница се разпадаше, моят бавно се събираше.
След като изпратих парите на Мартин, останах почти без нищо. Паниката ме обзе. Знаех, че работата на половин ден в библиотеката не е достатъчна. Трябваше ми нещо повече. Трябваше ми истинска, платена работа. Но кой би наел жена на моята възраст, с опит единствено в подреждането на книги и готвенето на мусака?
Започнах да преглеждам обявите. Администратор, секретарка, асистент… всички изискваха „млад и динамичен екип“, „отлични компютърни умения“ и „английски език на работно ниво“. Аз имах стара пишеща машина в килера и познания по руски от гимназията.
Чувствах се победена. Може би Пламен беше прав. Може би бях безполезна извън кухнята.
Един следобед, докато се връщах от библиотеката, унила и обезсърчена, буквално се сблъсках с един мъж. Папките и книгите, които носех, се разпиляха по тротоара.
„Толкова се извинявам! Позволете ми да ви помогна!“ – Гласът беше дълбок и топъл.
Когато вдигнах очи, видях лице, което не бях виждала от… колко? Тридесет години?
„Андрей?“ – прошепнах.
Той ме погледна, взирайки се. „Магдалена? Маги? Ти ли си?“
Андрей. Моят състудент от университета. Бяхме в една група, учехме филология, преди аз да се омъжа и да прекъсна. Той беше най-добрият ми приятел. Бяхме неразделни. А после животът се случи.
Той беше остарял, разбира се. Косата му беше сребърна по слепоочията, а около очите му имаше фини бръчици. Но усмивката… усмивката беше същата.
„Не мога да повярвам! От колко време…“ – той ми подаде книгите, ръцете ни се докоснаха.
„От цял един живот“, отговорих аз, усещайки как се изчервявам.
Седнахме в близкото кафене. Разказахме си живота накратко. Аз му разказах за Деница, за Мартин, за работата в библиотеката. Спестих му грозната част с Пламен. Той ми разказа за себе си. Оказа се, че не е станал учител по литература. Имал е нюх към бизнеса. Сега имаше малка, но много успешна строителна фирма. Беше разведен от години, дъщеря му учеше в чужбина. Беше богат, но не по начина, по който Пламен претендираше. Андрей беше богат със спокойствието, което идва от истински постижения.
„А ти изглеждаш уморена, Маги“, каза той, вглеждайки се в лицето ми. „И тъжна.“
И тогава, не знам защо, аз се сринах. Разказах му всичко. За морето. За коментара на Пламен. За празния апартамент. За страха ми за Мартин. За унижението.
Той слушаше. Без да ме прекъсва. Без да ме съди. Когато приключих, той помълча за минута.
„Магдалена“, каза той меко. „Това, което са ти причинили, е ужасно. Но ти си най-силният човек, когото познавам. Спомням си те от университета. Ти беше най-умната от всички ни.“
„Това беше отдавна, Андрей. Сега съм просто една стара жена, която търси работа.“
Той се усмихна. „Странно, че го казваш. Защото аз от седмици търся човек. Офисът ми е в пълен хаос. Секретарката ми е млада, амбициозна, но не може да подреди два листа хартия. Трябва ми някой… някой като теб. Някой с твоя ум, с твоята методичност. Някой, на когото мога да имам доверие.“
„Но аз… аз нямам компютърни умения…“
„Ще се научиш“, прекъсна ме той. „Плащам добре. И не приемам „не“ за отговор. Искам да започнеш от понеделник.“
Гледах го. Мислех, че се шегува. Но в очите му имаше само искреност.
Това беше повече от работа. Беше спасителен пояс.
„Андрей, аз не знам какво да кажа…“
„Кажи „да“, Маги. Време е да започнеш да живееш за себе си.“
И аз казах „да“.
Глава 6: Скритият живот на Мартин
Новата ми работа беше… плашеща. Офисът на Андрей беше модерен, светъл и пълен с млади хора, които говореха на език, който едва разбирах – „дедлайни“, „профити“, „кешфлоу“. Аз, със своите жилетки и обувки без ток, се чувствах като привидение от минал век.
Но Андрей беше търпелив. Назначи ми младо момиче, което да ме обучава на компютъра. Пръстите ми, свикнали да държат черпак, сега тромаво почукваха по клавиатурата. Учех се да правя таблици, да пиша имейли, да организирам календара му. Беше унизително и въодушевяващо едновременно. Всяка вечер се прибирах с пулсиращо главоболие, но и с чувство за цел.
Междувременно, докато аз се учех на нов живот, синът ми Мартин водеше своя собствена, скрита битка.
Той учеше право. Винаги съм си мислела, че това е неговата стихия. Той беше умен, аргументиран, с вродено чувство за справедливост. Но университетът се оказа различно място от това, което си представяхме.
Проблемите му започнаха месеци преди моята драма с Пламен. Мартин се беше сближил с група студенти, които изглеждаха… различни. Те не говореха за изпити, а за „възможности“. Един от тях, харизматично момче на име Теодор, беше въвлякъл Мартин в нещо, което той наричаше „инвестиционен клуб“.
Теодор беше убедил Мартин, че ученето е за глупаци. Истинските пари били в бързите сделки. Мартин, който отчаяно искаше да ми помогне финансово, да спре да бъде в тежест, се беше поддал.
Той беше взел заем. Не от банка, а студентски заем, уж за такси и общежитие. Но парите не отидоха за това. Той ги даде на Теодор, за да ги „инвестира“ в нещо неясно – някаква схема, която обещаваше тройна възвръщаемост за три месеца.
Разбира се, парите изчезнаха. Теодор също.
Мартин остана сам, с огромен дълг и без начин да го обясни. Започна да пропуска лекции. Да се затваря в себе си. Парите, които аз му пращах за наем, отиваха за покриване на лихвите по онзи друг, таен заем. Той затъваше бързо.
Една вечер, след особено тежък ден в офиса, му се обадих.
„Как е, миличък? Справяш ли се с изпитите?“
Той мълча дълго. „Мамо… аз… аз май няма да се дипломирам.“
Сърцето ми спря. „Какво? Какво говориш? Какъв е проблемът?“
И той ми разказа. Всичко. За Теодор. За заема. За лъжите. За това как е заложил бъдещето си заради глупава мечта за бързи пари.
„Аз съм провал, мамо“, прошепна той, гласът му прекършен от сълзи. „Съсипах всичко. Също като…“ – той не довърши.
„Също като кого, Марти?“
„Също като зет ти. Като Пламен. Аз съм същият като него.“
Този удар беше по-тежък от всичко, което Пламен ми беше причинил. Моето момче, моята гордост, се сравняваше с онзи измамник.
„Не си, Марти!“ – казах твърдо, макар че ръцете ми трепереха. – „Ти си направил грешка. Огромна, глупава грешка. Но не си измамник. Ти си ми син. И ще се оправим. Чуваш ли ме? Ще намерим начин.“
След като затворих, стоях дълго в тъмната си кухня. Проблемите ми с Пламен изглеждаха дребни сега. Синът ми беше в беда. Имаше нужда от пари, които нямах. Имаше нужда от помощ, която не знаех как да дам.
Спомних си за апартамента на родителите ми. Малка, порутена къща в забравен квартал. Не бях стъпвала там от години. Бях го оставила, пазейки го „за черни дни“.
Е, черните дни бяха дошли.
Глава 7: Стела и Адвокатите
Докато аз обмислях как да спася сина си, Деница се давеше в останките от брака си.
Разкритието за изневярата беше съкрушително. Стела не беше просто име. Деница я потърси в социалните мрежи. Беше по-млада. Лъскава. С твърд, амбициозен поглед. Тя беше точно обратното на Деница – не покорна съпруга, а хищник.
И беше бременна.
Деница откри това от снимка в профила ѝ – ехографска снимка, придружена от текст: „Чакаме те, малък шефе. С тати сме подготвили света за теб.“
Светът. Свят, купен с парите от заемите на Деница. Свят, построен върху съдебното дело за измама.
Конфронтацията беше кратка и брутална.
„Ти си ми изневерявал. И тя е бременна“, каза Деница, когато Пламен се прибра. Гласът ѝ беше равен, лишен от емоции.
Пламен дори не се опита да отрече. Умората от лъжите беше по-силна от страха. „Да. И какво от това?“
„Какво от това? Пламене, ние сме женени! Имаме кредит за жилище! Имаме…“
„Ние нямаме нищо!“ – изкрещя той, изпускайки най-накрая контрола. – „Банката ще вземе апартамента след месец! Огнян ще ме вкара в затвора! Аз съм свършен, Деница! Свършен!“
Той се свлече на скъпия италиански диван. „Стела… тя е единственото, което ми остана. Тя… тя поне вярва в мен.“
„Вярва в теб, или във парите, които си ѝ обещал?“ – попита Деница с леден глас.
В този момент тя взе решение. Нямаше да плаче. Нямаше да моли. Тя беше дъщеря на Магдалена. И макар да ѝ липсваше силата на майка ѝ, тя имаше нейната упоритост.
„Искам развод, Пламене.“
Той вдигна глава. В очите му за пръв път имаше страх. Не от нея. А от това, което следва. „Развод? Ти не можеш… нямаш пари. Нямаш работа. Къде ще отидеш?“
„При майка ми.“
Смехът на Пламен беше горчив. „При майка ти? При старата готвачка? Тя какво ще ти даде? Чиния супа? Аз може да съм разорен, Деница, но все още съм по-добре от нея.“
„Грешиш“, каза Деница. „Тя е по-богата от теб. Тя поне има достойнство.“
На следващия ден Деница отиде при адвокат. Не скъп, лъскав адвокат като тези, с които Пламен се срещаше. А малка кантора в квартала, препоръчана от приятелка.
Адвокатката, жена на име Лилия, беше остра, прагматична и не се впечатли от сълзите на Деница.
„Добре. Съпругът ви е измамник, длъжник и прелюбодеец. Стандартна процедура“, каза тя, докато си водеше бележки. „Въпросът е какво искате да постигнете? Искате ли отмъщение, или искате да се измъкнете жива?“
„Аз… аз не знам. Просто искам…“
„Искате да не носите отговорност за неговите заеми. Това искате“, каза Лилия. „Лошата новина е, че тъй като сте женени и кредитът за жилище е на името на двама ви, вие сте отговорна. Добрата новина е, че щом той е измамил и бизнес партньора си, можем да докажем модел на поведение. Можем да се опитаме да отделим вашите финанси от неговите.“
Докато Деница седеше в кантората на Лилия, обсъждайки съдебни дела и предателства, тя осъзна колко наивна е била. Тя беше живяла в балон, който майка ѝ беше крепяла с две ръце, докато Пламен го беше надувал с лъжи. Сега и двамата ги нямаше и балонът се беше спукал.
„Има още нещо“, каза Деница тихо. „Мисля, че той има пари. Скрити пари. Той говори за… за апартамента на майка ми. Искаше тя да се премести при нас, за да го даваме под наем.“
Лилия вдигна вежди. „Така ли? Интересно. Това променя нещата. Трябва да говорите с майка си. Незабавно.“
Глава 8: Предателство и Имот
Срещата с Деница беше на неутрална територия – пейка в парка. Беше есен. Листата падаха около нас като мъртви надежди.
Тя изглеждаше ужасно. Беше отслабнала, под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Лъскавата обвивка я нямаше. Пред мен стоеше уплашено, съсипано момиче.
Тя ми разказа всичко. За Стела. За бременността. За фалита. За съдебното дело на Огнян. За адвокатката Лилия.
Аз слушах. Не изпитвах злорадство. Само дълбока, безкрайна тъга.
„…и той знае за апартамента на баба, мамо“, завърши тя, гледайки ръцете си. „Онзи, стария. Той го спомена. Искаше да го даваме под наем.“
Кръвта ми замръзна. „Как знае той за него? Аз никога не съм му казвала!“
„Аз му казах“, прошепна Деница.
Вдигнах очи. „Ти… какво?“
„Беше отдавна, мамо! Когато… когато ни трябваха пари за първоначалната вноска на нашия апартамент. Аз… аз му споменах, че имаш този имот. Че можем да го продадем. Но ти тогава отказа. Каза, че е… че е за Мартин. За черни дни.“
Предателство. Този път беше по-дълбоко. По-остро. Не беше просто мълчание на вечеря. Това беше активно, съзнателно предателство на моите тайни, на бъдещето на брат ѝ, за да се сдобие с лъскавия си мезонет.
„Ти си му казала“, повторих глухо. „Ти си била готова да продадеш наследството на брат си, за да си купиш по-голяма кухня.“
„Мамо, не беше така! Аз не знаех…“
„Знаеше!“ – извиках аз. Хората се обърнаха. Намалих глас. „Ти винаги си знаела. Просто си избирала да не гледаш. Точно както на онази вечеря на морето.“
Тя се разплака. „Мамо, моля те… помогни ми! Адвокатката каза… тя каза, че ако ти… ако ти потвърдиш, че той е искал да ти вземе апартамента, това може да ми помогне в делото за развод. Да докажем, че е… че е имал намерение да присвои и твоите активи.“
Тя не искаше помощ. Тя искаше свидетел.
Погледнах дъщеря си. Тя беше продукт на моята слабост и неговата алчност.
„Аз имам свои проблеми, Деница“, казах студено. „Мартин е в беда. Той дължи пари. Много пари. И аз ще използвам този апартамент, за да му помогна.“
Лицето на Деница се изкриви. „Мартин? Пак Мартин! Винаги е бил Мартин! Аз съм ти дъщеря, мамо! Аз се давя!“
„Ти се давиш, Деница, защото скочи в басейна с акули, носейки кърваво месо. Аз спасявам сина си, който беше бутнат вътре.“
Станах. Тя остана да плаче на пейката. Докато се отдалечавах, чувствах само студ. Семейните конфликти бяха стигнали до точка, от която нямаше връщане. Войната беше обявена на всички фронтове.
Веднага се обадих на Андрей. „Андрей, трябва ми услуга. Трябва ми най-добрият адвокат по имотни въпроси, когото познаваш. И то бързо.“
Глава 9: Морални дилеми и скрити животи
Андрей не ме попита защо. Просто ми даде име. Името беше същото, което Деница беше споменала. Лилия.
Оказа се, че Лилия не е просто квартална адвокатка. Тя беше един от най-острите умове в града, специализирана в сложни бракоразводни и имотни дела. Просто държеше малка кантора, защото мразеше „лъскавите костюми“ на големите фирми.
Срещата ми с Лилия беше различна от тази на Деница.
„Значи, вие сте майката“, каза тя, без да вдига поглед от документите, които Андрей ѝ беше изпратил. „Имате дъщеря, която иска да използва вашия имот като коз в развода си, и син, който е затънал в дългове заради лоша инвестиция. А зет ви е токсичен актив напът да експлодира. Правилно ли съм разбрала?“
„Общо взето, да“, признах аз.
Лилия най-накрая вдигна очи. Погледът ѝ беше пронизващ. „Дъщеря ви вече е идвала при мен. Иска да ви призове като свидетел. Аз я посъветвах да не го прави. Семейните свидетелства са калпава работа. Но тя е отчаяна.“
„Аз няма да свидетелствам срещу нея. Но няма и да ѝ позволя да използва апартамента ми.“
„Добре. Защото Пламен също е задействал адвокати. Те ще се опитат да докажат, че апартаментът е бил семейна собственост, че вие сте живели при тях и че парите от наема са били общи. Ще се опитат да го включат в масата за делба.“
„Това е лудост! Апартаментът е мой, наследство от родителите ми!“
„Добре дошли в света на съдебните дела, госпожо Магдалена“, каза Лилия сухо. „Лудостта е нашата валута. Сега, да видим какво можем да направим. Искате да продадете имота, за да помогнете на сина си.“
„Да. Възможно най-бързо.“
„Това е грешка“, каза Лилия. „Ако го продадете сега, под натиск, Пламен ще го атакува. Ще каже, че укривате активи. Трябва да изчакаме. Но междувременно… вие споменахте, че зет ви е бил съден от бизнес партньор. Огнян, нали?“
Кимнах.
„Отлично. Аз познавам адвоката на Огнян. Ние с него обичаме да ловуваме заедно.“ Тя се усмихна хищно. „Мисля, че можем да направим един много интересен троен съюз.“
Излязох от кантората ѝ, чувствайки се едновременно овластена и мръсна. Навлизах в свят на морални дилеми, в който, за да спася сина си, трябваше да помогна за унищожаването на мъжа на дъщеря си.
Междувременно, скритият живот на Пламен се разплиташе с пълна сила. Не беше само Стела. Имаше и други. Други жени, други „инвеститори“, други лъжи. Той беше изградил цяла кула от карти, и сега всеки полъх заплашваше да я събори.
Най-големият му скрит живот обаче беше свързан със Стела. Тя не беше просто любовница. Тя беше мозъкът. Пламен беше само фасадата – чаровният измамник. Стела беше тази, която дърпаше конците, която знаеше къде са парите. Изневярата не беше от страст; тя беше бизнес партньорство.
И сега, когато той се проваляше, тя беше готова да го отреже.
„Ти ми обеща, Пламене!“, крещеше тя по телефона. Бременността ѝ беше напреднала и хормоните, смесени с алчност, я правеха още по-опасна. „Обеща ми къща на брега! Обеща ми дял! А сега какво? Имаш запорирани сметки и бясна бивша жена!“
„Стела, мила, успокой се… Ще намеря парите. Ще продам… ще накарам старата да продаде онзи апартамент…“
„Старата ли? Ти още ли се занимаваш с тъщата? Пламене, ти си жалък. Аз приключвам с теб. И знаеш ли какво? Мисля да се обадя на Огнян. Мисля, че той ще се интересува много от онези офшорни сметки, които отвори на мое име…“
Телефонът прекъсна.
Пламен осъзна, че е в капан. Той беше предаден от всички. От жена си. От любовницата си. И всичко беше започнало заради една проклета вечеря. Заради една „безплатна почивка“.
Глава 10: Развръзката
Напрежението се покачваше от всички страни. Аз работех трескаво при Андрей, опитвайки се да събера пари, докато Лилия водеше сложната си игра. Мартин беше прекъснал университета, докато не решим проблема със заема, и се беше върнал в града. Беше тих, блед и работеше като нощен пазач в един склад. Всяка вечер, като го гледах как тръгва, сърцето ми се късаше.
Деница ми се обади веднъж. „Мамо… банката… те взеха апартамента. Продават го на търг. Аз… аз живея при приятелка.“
„Добре ли си?“, попитах, а гласът ми беше по-мек, отколкото очаквах.
„Ще бъда“, каза тя. Имаше нова твърдост в гласа ѝ. „Лилия каза, че има шанс. След като Стела се е съгласила да свидетелства срещу Пламен в делото на Огнян… всичко се обръща. Те ще го обвинят в измама, пране на пари… той ще отиде в затвора, мамо.“
„Съжалявам, Деница.“
„Не съжалявай. Аз също.“
Финалът дойде бързо.
Огнян, подкрепен от свидетелствата на Стела (която получи имунитет в замяна) и финансовите документи, които Лилия беше изровила, спечели съдебното дело срещу Пламен. Започнаха наказателно преследване.
Заемите и кредитът за жилище погълнаха всичко, което Пламен и Деница притежаваха. Мезонетът беше продаден за част от цената си, за да покрие само малка част от дълговете.
Пламен беше арестуван. Видях го за последно в новините – с белезници, с качулка на главата, бутан в полицейска кола. Лъскавият бизнесмен го нямаше. Беше останал само уплашен, съсипан мъж.
Стела роди момче. И веднага заведе дело срещу Пламен за бащинство и издръжка, искайки да получи достъп до каквито и да е скрити активи, които държавата все още не беше намерила.
Войната беше свършила. И всички бяха загубили.
Глава 11: Нови начала
Минаха шест месеца.
Седях в моята малка гарсониера. Но тя вече не беше малка. Беше моето убежище.
След като Пламен беше осъден и всички дела приключиха, Лилия ми даде зелена светлина. Продадох апартамента на родителите ми. Беше бърза и чиста сделка.
С едната част от парите платих заема на Мартин. Целия. До стотинка. Видях как тежестта на света се вдигна от раменете му. Той се върна в университета следващия семестър. Не за да стане адвокат. Прехвърли се. Записа се да учи социална работа. „Искам да помагам на хора, мамо“, каза ми той. „На истински хора. Не да местя пари.“
Другата част от парите инвестирах. Не, не на борсата. В себе си.
Напуснах библиотеката. Сега работех на пълен работен ден при Андрей. Вече не бях просто асистентка. Бях управител на офиса. Ръководех онези млади, динамични хора. И те ме уважаваха. Защото знаех какво правя.
Андрей… той беше до мен през цялото време. Не като любовник, а като приятел. Но усещах как приятелството ни се задълбочава. Той ме канеше на вечеря. Не за да му сготвя. А за да говорим. За книги, за музика, за живота.
Една вечер седяхме на балкона ми. Бях сготвила. Но бях сготвила, защото аз исках. Лека паста. Салата.
„Щастлива ли си, Маги?“, попита ме той.
Помислих. „Не знам. Щастието е толкова… голяма дума. Но съм спокойна. За първи път от десетилетия се чувствам спокойна. И свободна.“
Той взе ръката ми. „Това е повече от щастие. Това е всичко.“
Телефонът ми иззвъня. Беше Деница.
Не се бяхме виждали много. След като загуби апартамента, тя започна работа. Като сервитьорка. В малък ресторант. Живееше в стая под наем. Беше ѝ трудно. Носеше стари дрехи. Беше смирена.
„Мамо?“, каза тя. Гласът ѝ беше тих. „Само… само исках да те чуя. Как си?“
„Добре съм, миличка. А ти?“
Тя се поколеба. „Днес… днес си платих наема. Сама. От моите пари. И… и ми останаха малко. Исках да те питам… утре свободна ли си? Да те поканя на кафе?“
Сърцето ми подскочи. Не от надежда за старата Деница. А от гордост за тази, новата.
„Свободна съм, Дени. Много ще се радвам.“
Когато затворих, Андрей ми се усмихваше.
„Значи, какво ще има за вечеря утре?“, попита той с дяволита усмивка.
Аз го изгледах строго за секунда. А после и двамата избухнахме в смях.
„Утре“, казах аз, вдигайки чашата си. „Утре ще си поръчаме пица.“