Винаги съм искал само едно дете. Една съвършена, малка вселена, в която да вложа цялата си бащина обич, цялото си внимание, всичките си надежди. За мен това не беше въпрос на егоизъм или липса на амбиция, а на осъзнат избор. Исках да дам всичко на едно дете, вместо да разпилявам себе си между няколко. Съпругата ми, Лилия, ме разбираше и подкрепяше. Нашата малка Елица беше слънцето, около което се въртяха дните ни, и ние бяхме напълно щастливи в нашата малка, завършена орбита.
Майка ми, Маргарита, обаче, никога не прие този наш избор. За нея семейството беше династия, а децата – продължение на рода, доказателство за сила и просперитет. Всяко семейно събиране се превръщаше в деликатен, а понякога и не толкова деликатен, разпит за нашите планове за „увеличаване на семейството“. Тя говореше за внуци в множествено число, сякаш вече ги виждаше да тичат из двора на голямата ѝ къща – къщата, в която бях израснал и която все още ухаеше на власт и неписани правила.
Когато Елица навърши пет, а ние с Лилия наближавахме средата на тридесетте си години, реших, че е време да сложа край на тези спекулации веднъж завинаги. Решението за вазектомия зрееше в мен отдавна. Беше логично, отговорно и най-вече – мое. Споделих го първо с Лилия. Тя ме погледна с онзи поглед, който пазеше за моментите, в които се възхищаваше на решителността ми, и просто каза: „Щом си сигурен, аз съм зад теб. Това е нашето семейство и нашето решение.“
Знаех, че разговорът с майка ми ще бъде буря. Но не бях подготвен за урагана, който се разрази.
Посетихме я в една неделна след обяд. Въздухът в просторния ѝ хол беше тежък от аромата на печено месо и напрегнато очакване. Тя седеше в любимото си кресло, облечена в скъп копринен халат, и ни наблюдаваше изпитателно, докато разбъркваше захарта в кафето си.
Започнах предпазливо, обяснявайки нашите чувства, нашата убеденост, че сме взели най-доброто решение за нас тримата. Говорих за качеството на живот, за възможността да осигурим всичко необходимо на Елица, за нашето споделено щастие. Майка ми слушаше с каменно лице, без да мигне. Когато стигнах до думата „вазектомия“, тя постави чашата си върху масичката от масивно дърво с такъв рязък жест, че порцеланът изтрака заплашително.
Тишината, която последва, беше по-страшна от всеки крясък. Очите ѝ, студени като парченца лед, се забиха не в мен, а в Лилия.
„Значи така“, прошепна тя с глас, който режеше стъкло. „Значи тя ти е промила мозъка.“
„Мамо, това е мое решение“, опитах се да възразя, но тя ме прекъсна, вдигайки ръка.
„Твое решение? Ти си моя кръв, мой син! Ти носиш името на баща си! А тя…“, погледът ѝ към Лилия беше изпълнен с презрение, което се трупаше с години. „Тя е тази, която не иска да разваля фигурата си. Тя е тази, която те е омаяла и те кара да сложиш край на рода ни.“
„Маргарита, моля те, не е така“, обади се тихо Лилия, но гласът ѝ трепереше.
Майка ми се изправи. Цялата ѝ дребна фигура излъчваше заплашителна енергия. Тя пристъпи към Лилия и се надвеси над нея, сякаш беше съдия, произнасящ присъда.
„Ти! Ти си виновна за всичко!“, изсъска тя. „Той е мъж, той е объркан от твоите модерни глупости! Ако някой тук трябва да бъде опериран, това си ти! Тя трябва да бъде стерилизирана!“
Думите ѝ увиснаха във въздуха, отровни и тежки. Станах рязко, заставайки между двете жени. Гневът в мен кипеше. „Стига! Стига, мамо! Прекрачи всяка граница!“
Хванах Лилия за ръката. Тя беше пребледняла като платно, а в очите ѝ се четеше ужас. Тръгнахме към вратата без да кажем и дума повече. Зад гърба ни майка ми продължаваше да крещи – за дълга, за семейството, за предателството.
В колата на връщане никой не проговори. Лилия гледаше през прозореца, а по бузата ѝ се стичаше една-единствена, мълчалива сълза. Чувствах се виновен, ядосан, безсилен. Бях се опитал да защитя семейството си, а вместо това го бях хвърлил в центъра на бойно поле.
Прибрахме се в апартамента си, нашето малко убежище, което сега се усещаше осквернено от отровата на майка ми. Сложихме Елица да спи и останахме сами в тишината на хола. Лунната светлина се процеждаше през тънките пердета и очертаваше силуета на Лилия, докато стоеше до прозореца с гръб към мен.
Приближих се и я прегърнах през кръста. Усетих как цялото ѝ тяло е напрегнато.
„Съжалявам, мила“, прошепнах в косата ѝ. „Не трябваше да те подлагам на това.“
Тя не отговори веднага. Когато най-накрая проговори, гласът ѝ беше дрезгав и изпълнен с нещо, което не можех да разчета – страх, може би, или умора.
„Не е твоя вината. Тя винаги ме е мразела.“
„Знам, но днес… днес беше различно.“
Тя се обърна бавно в прегръдката ми. Лунната светлина освети лицето ѝ и видях сълзите, които блестяха в очите ѝ. Тя пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да скочи в бездна.
„Асене… Има нещо, което не знаеш. Нещо, което тя ми каза веднъж, когато бяхме сами.“
Сърцето ми спря за миг.
„Какво ти е казала?“
Лилия сведе поглед. Ръцете ѝ, които стискаха моите, бяха леденостудени.
„Тогава жена ми ми призна: „Всъщност майка ти мисли, че един ден… че един ден ти ще ме оставиш.“
Глава 2
Думите увиснаха между нас, по-тежки и по-студени от тишината преди малко. „Да те оставя? Защо, за бога, би си помислила такова нещо?“
Лилия бавно се отскубна от прегръдката ми и отиде до дивана, сядайки на ръба му, сякаш нямаше сили да се отпусне. Ръцете ѝ бяха сключени в скута толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели.
„Не е само това,“ продължи тя с равен, почти безжизнен глас. „Тя вярва, че ти ще ме оставиш, за да си намериш… ‘по-подходяща’ жена. Жена, която ще ти роди синове. Жена, която ще ‘осигури бъдещето на рода’.“
Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Това не беше просто гняв или несъгласие. Това беше цяла една философия, зловеща и пресметлива, която майка ми беше изградила в ума си. Аз бях просто инструмент в нейните планове, а Лилия – временна пречка.
„Тя ти е казала това? В очите?“
Лилия кимна. „Преди около година. Елица беше болна, ти беше в командировка. Маргарита дойде уж да помогне. Седяхме в кухнята, точно както сега. И тя започна. Говореше за ‘мъжката природа’, за това как един мъж в един момент осъзнава своя ‘дълг’. Каза, че те разбира, задето си се ‘увлякъл’ по мен, но че това не може да продължава вечно. Че семейният бизнес, че всичко, което баща ти е градил, се нуждае от наследници, а не от ‘една-единствена лигава мома’.“
Всяка дума беше като удар с камшик. Спомних си баща ми – тих, работлив човек, който рядко оспорваше волята на жена си. Той беше построил малка, но стабилна фирма за строителни материали, която сега се управляваше от брат ѝ, вуйчо ми Симеон. За майка ми тази фирма не беше просто бизнес, а империя, която трябваше да бъде предадена на следващото поколение. Мое поколение. И на моите синове.
„Затова е толкова обсебена от идеята за вазектомията,“ прошепнах, по-скоро на себе си. „За нея това не е просто медицинска процедура. Това е акт на неподчинение. Аз затварям вратата, която тя иска да остави отворена за моята бъдеща, ‘истинска’ съпруга.“
„Точно така,“ потвърди Лилия. В гласа ѝ имаше горчивина. „За нея аз съм просто инкубатор, който се е оказал дефектен след първото раждане. И тъй като не искам да ‘произведа’ още, значи трябва да бъда заменена. А стерилизацията, за която говореше днес… това е просто наказание. Защото съм се осмелила да имам собствена воля и да те подкрепя в твоята.“
Седнах до нея и я прегърнах. Този път тя се отпусна в ръцете ми, а напрежението в тялото ѝ сякаш се стопи, заменено от тихи ридания, които разтърсваха раменете ѝ. Сега разбирах. Разбирах годините на студенина, на хапливи забележки, на едва прикрита враждебност. Не беше просто свекърва, която не харесва снаха си. Беше стратег, който виждаше съпругата на сина си като временен проблем, който времето и мъжката „природа“ ще решат.
В този момент омразата, която изпитах към майка ми, беше чиста и всепоглъщаща. Тя не просто се месеше в живота ни. Тя го тровеше, разяждаше основите му с киселината на своите болни амбиции.
„Край,“ казах твърдо. „Свърши се. Повече няма да я виждаме. Нито ти, нито аз, нито Елица. Ще прекъсна всякакви контакти.“
Лилия вдигна насълзените си очи към мен. „Асене, не можеш. Това е майка ти. А и… вуйчо ти Симеон… бизнесът…“
Права беше. Нещата не бяха толкова прости. Макар да работех на друго място, като IT специалист в голяма компания, семейният бизнес беше нещо като невидима мрежа, която ни свързваше. Вуйчо Симеон често ни помагаше финансово, когато бяхме по-млади. Дори първоначалната вноска за ипотечния кредит на този апартамент беше дошла като „заем“ от него – заем, който майка ми никога не пропускаше да спомене. Бяхме обвързани, оплетени в сложни нишки от пари, дълг и роднински задължения. Да скъсам с майка ми означаваше да обявя война на цялото семейство.
„Ще намеря начин,“ настоях аз. „Ще говоря със Симеон. Ще му обясня. Той е разумен човек.“
Но докато го казвах, в съзнанието ми изплува образът на вуйчо ми – винаги усмихнат, винаги с потупване по рамото, но с очи, които никога не се усмихваха. Очи, които пресмятаха. Симеон беше бизнесмен до мозъка на костите си. И винаги беше на страната на сестра си.
Телефонът ми извибрира на масата. Беше съобщение. От сестра ми, Деница.
„Батко, мама ми се обади. Плачеше. Какво е станало? Притеснявам се.“
Деница. Моята по-малка сестра. Студентка по право, умна, чувствителна и, за нещастие, все още финансово зависима от майка ни и вуйчо ни, които плащаха за скъпото ѝ образование. Тя беше поредната брънка във веригата, която Маргарита използваше, за да ни държи всички под контрол.
„Всичко е наред, не се притеснявай,“ написах в отговор, знаейки, че е лъжа. „Ще говорим утре.“
Изключих телефона. Не исках повече драми за тази вечер. Исках само да държа Лилия в прегръдките си и да ѝ покажа, че тя е моят избор, моето настояще и моето единствено бъдеще.
Но докато се унасях в сън, думите на майка ми ехтяха в главата ми. Не тези за стерилизацията, а онези, които Лилия ми предаде. „Един ден ти ще ме оставиш.“
Това не беше просто обида. Беше пророчество. Пророчество, което тя щеше да направи всичко по силите си, за да се сбъдне. Войната беше обявена, без дори да го осъзнавам. И аз бях напът да разбера колко дълбоко се простират пипалата на нейната власт и колко мръсни тайни крие фасадата на нашето „почтено“ семейство.
Глава 3
Следващите няколко дни преминаха в гъста, напрегната тишина. Телефонът ми мълчеше – майка ми очевидно беше избрала тактиката на леденото безразличие, което беше по-обезпокоително от всеки скандал. Лилия се опитваше да се държи нормално заради Елица, но вечер, когато останехме сами, виждах как погледът ѝ се губи някъде в далечината, как раменете ѝ са постоянно свити в очакване на следващия удар.
Реших да поема инициативата и да говоря със Симеон. Убеждавах себе си, че той, като човек на бизнеса, ще разбере логиката, ще види ситуацията от прагматична гледна точка. Надявах се, че ще успее да вразуми сестра си. Колко наивен съм бил.
Уговорихме си среща в офиса му – лъскаво, модерно пространство в нова бизнес сграда, което крещеше за успех. Ухаеше на скъпа кожа и силно кафе. Симеон ме посрещна с широка, но не съвсем искрена усмивка. Той беше елегантен мъж, малко над петдесетте, с прошарена коса и безупречен костюм. Винаги съм изпитвал смесица от възхищение и неприязън към него. Той беше всичко, което аз не бях – хищник в света на бизнеса, човек, за когото целта винаги оправдава средствата.
„Асене, момчето ми! Влизай, сядай,“ покани ме той, посочвайки едно от кожените кресла пред махагоновото му бюро. „Кафе? Уиски?“
Отказах. Исках да приключа този разговор възможно най-бързо.
Започнах да обяснявам ситуацията, като се стараех да бъда максимално дипломатичен. Говорих за любовта си към Лилия и Елица, за личното ни право на избор, за неприемливото поведение на майка ми. Симеон слушаше внимателно, с леко наклонена глава, а пръстите му си играеха със скъпа писалка.
Когато свърших, той се облегна назад в стола си, който изскърца под тежестта му.
„Разбирам,“ каза той бавно, премисляйки всяка дума. „Разбирам, че си разстроен. Маргарита понякога е… пламенна. Тя те обича, знаеш. Иска само най-доброто за теб.“
„Най-доброто за мен е семейството, което имам сега, Симеоне. А тя се опитва да го разруши.“
Той въздъхна. „Виж, Асене. Трябва да погледнеш голямата картина. Ние не сме обикновено семейство. Имаме име, имаме репутация. Имаме бизнес, който баща ти започна от нулата и който аз се опитвам да развия. Всичко това изисква… приемственост.“
„Приемственост? Какво общо има това с броя на децата ми?“
Симеон се наведе напред, а усмивката му изчезна. Погледът му стана твърд. „Повече отколкото си мислиш. Бизнесът е като жив организъм, Асене. Нуждае се от сигурност, от бъдеще. Нашите партньори, кредиторите, банките… те искат да видят стабилност. Искат да знаят, че след мен и теб ще има кой да поеме нещата. Един единствен наследник, и то момиче… това е риск. Звучи старомодно, знам, но това е реалността в нашия свят.“
Почувствах как гневът отново се надига в мен. „Значи вие гледате на децата ми като на активи в баланса на фирмата? Като на гаранция пред банките?“
„Наричай го както искаш,“ отвърна той студено. „Наричай го отговорност. Отговорност, която ти, изглежда, си готов да захвърлиш заради някакви си модерни прищявки. Маргарита е права да се притеснява. Твоята вазектомия е ясен сигнал към всички, че не те е грижа за наследството. Че си готов да оставиш всичко, градено с толкова труд, да отиде по дяволите.“
Станах. Разговорът беше безсмислен. Той не просто защитаваше сестра си; той споделяше нейната извратена логика. За тях аз не бях личност, а функция. Носач на фамилното име, бъдещ баща на наследници.
„Грешиш, вуйчо. Единственото наследство, за което ме е грижа, е щастието на дъщеря ми. И няма да позволя нито на теб, нито на майка ми да се месите в това.“
Тръгнах към вратата. Точно преди да изляза, гласът му ме спря.
„Асене.“ Обърнах се. Погледът му беше пронизващ. „Не забравяй за онзи заем за апартамента. Беше жест на добра воля. Не ме карай да съжалявам за него.“
Това беше заплаха. Явна и неподправена. Той използваше парите, за да ме изнудва, за да ме върне в редицата.
Прибрах се у дома, чувствайки се по-объркан и по-ядосан от всякога. Бях в капан. Финансов и емоционален капан, заложен от собственото ми семейство. Лилия веднага усети, че нещо не е наред. Разказах ѝ за разговора, за заплахата. Тя пребледня.
„Знаех си,“ прошепна тя. „Те никога няма да се откажат.“
Ипотечният ни кредит беше голям. Работехме и двамата, но бюджетът ни беше изчислен до стотинка. Имахме нужда от години, за да изплатим „заема“ на Симеон. Години, през които той щеше да държи този коз над главите ни.
През следващата седмица Лилия започна да се променя. Стана по-мълчалива, по-разсеяна. Често я намирах да гледа в телефона си с изражение, което не можех да разчета. Когато я питах какво има, тя просто отговаряше: „Нищо, просто съм уморена.“ Но аз знаех, че е повече от умора. Усещах го. Между нас се прокрадваше студенина, тънка пукнатина в основите на нашето доверие.
Една вечер се прибрах по-рано от работа. Вратата на спалнята беше леко открехната. Чух гласа на Лилия – говореше по телефона, но шепнешком, забързано.
„…не, не мога сега. Той може да се прибере всеки момент… Знам, знам, че обещах, но нещата се усложниха… Моля те, не ми звъни повече. Аз ще те потърся.“
Сърцето ми замръзна. Кой беше „той“? За какво беше обещала? Думите на майка ми – „един ден той ще те остави“ – се върнаха с пълна сила, но сега се изкривиха в нещо още по-ужасно: ами ако тя ме остави първа?
Влязох в стаята. Лилия рязко затвори телефона и подскочи, когато ме видя. В очите ѝ за миг се мярна паника, която тя бързо се опита да прикрие с усмивка.
„А, ти ли си? Изплаши ме. Прибрал си се по-рано.“
„С кого говореше?“ попитах, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно, но усещах как трепери.
„Аа, с една колежка. За работа. Нищо важно.“
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Студената пукнатина между нас се превърна в пропаст. Кой беше човекът от другата страна на линията? Дали майка ми не беше права? Дали в живота на Лилия имаше някой друг? Някой, за когото не знаех?
Тази нощ лежах буден до нея, взирайки се в тавана. Тялото ѝ беше до моето, но усещах, че е на хиляди километри. Тайната, която пазеше, беше като стена между нас. И аз се заклех, че ще разбера каква е. На всяка цена.
Глава 4
Дните се нижеха бавно, пропити с мълчаливо напрежение. Лилия продължаваше да бъде дистанцирана, а аз се превърнах в детектив в собствения си дом. Всяко нейно закъснение, всеки скрит поглед към телефона, всяко уклончиво обяснение подхранваха растящото в мен чудовище на подозрението. Чувствах се отвратително, докато ровех в нещата ѝ, но не можех да се спра. Преглеждах разпечатките на телефона, историята на браузъра, съобщенията. Не открих нищо конкретно, нищо уличаващо. Всичко беше изтрито, прикрито. Това само засилваше убеждението ми, че тя крие нещо сериозно.
Един следобед сестра ми Деница дойде на гости. Тя беше единственият светъл лъч в мрачния тунел, в който се бях озовал. Макар и млада, тя притежаваше зрялост и проницателност, които надхвърляха годините ѝ. Тя беше единственият човек от моето семейство, на когото все още имах доверие.
Седнахме на балкона, докато Елица си играеше вътре. Деница ме огледа внимателно с големите си, сериозни очи.
„Не изглеждаш добре, батко. Измъчен си.“
Въздъхнах. Нямаше смисъл да се преструвам пред нея. Разказах ѝ всичко – не само за заплахите на майка ни и Симеон, но и за съмненията ми относно Лилия. Докато говорех, усещах как срамът ме изгаря. Предавах доверието на жена си, като я обсъждах зад гърба ѝ, но имах отчаяна нужда да споделя с някого.
Деница ме изслуша, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя помълча за момент, събирайки мислите си.
„Сигурен ли си, че не си представяш неща?“ попита меко тя. „Лилия те обича. Всички го виждат. Може би просто е под огромен стрес заради мама и вуйчо. Може би се опитва да те предпази от нещо.“
„Като например?“
„Не знам. Може би мама я тормози по телефона? Може би Симеон я е заплашвал директно? Помисли си, те виждат нея като основната пречка пред плановете си. Логично е да се опитат да я пречупят първо.“
Думите ѝ имаха смисъл. Може би бях толкова заслепен от ревност и подозрение, че не виждах очевидното. Може би Лилия беше жертва, точно като мен, а не предател.
„Трябва да говориш с нея,“ продължи Деница. „Но не с обвинения. Просто ѝ кажи как се чувстваш. Кажи ѝ, че сте отбор и че каквото и да е, ще се справите заедно.“
Тя беше права. Трябваше да опитам.
В този момент Деница смени темата. В гласа ѝ се появи колебание.
„Всъщност, батко, исках да те попитам нещо. Нали знаеш, че мама и вуйчо плащат таксата ми за университета…“
„Да, разбира се.“
„Ами… този семестър имам проблем. Таксата се увеличи, а има и едни скъпи учебници, които трябва да купя. Говорих с мама, но тя… беше много студена. Каза, че ‘парите не растат по дърветата’ и че ‘някои хора в това семейство трябва да се научат на отговорност’. Беше ясно, че визира теб.“
Ето го отново. Финансовият контрол. Майка ми наказваше мен, като затягаше примката около сестра ми.
„Колко ти трябва?“ попитах, макар да знаех, че едва свързваме двата края.
Деница ми каза сумата. Не беше астрономическа, но за нас в момента беше непосилна.
„Ще го измислим,“ казах, опитвайки се да звуча уверено. „Не се притеснявай. Няма да позволим тя да провали образованието ти заради нейните игрички.“
След като Деница си тръгна, се почувствах още по-притиснат в ъгъла. Дължах пари на вуйчо си, сестра ми имаше нужда от пари, а аз подозирах жена си в изневяра. Животът ми се разпадаше.
Реших да последвам съвета на Деница. Същата вечер, след като сложихме Елица да спи, направих чай и седнах до Лилия на дивана. Тя четеше книга, или по-скоро се преструваше, че чете.
„Лилия,“ започнах тихо. „Трябва да поговорим. Чувствам, че се отдалечаваш от мен. Знам, че последните седмици бяха ад, но искам да знаеш, че аз съм на твоя страна. Винаги. Каквото и да те мъчи, моля те, сподели го с мен. Не ме оставяй извън това.“
Тя затвори книгата и я остави настрана. Погледна ме, а в очите ѝ имаше смесица от тъга и страх.
„Не е толкова просто, Асене.“
„Опитай. Каквото и да е, ще го преживеем заедно.“
Тя се поколеба за миг, сякаш водеше вътрешна борба. Видях как устните ѝ почти се оформиха, за да кажат нещо, но в същия момент телефонът ѝ, оставен на масата, светна и извибрира. На екрана се изписа едно име: „Пламен“.
Лилия инстинктивно грабна телефона и го обърна с екрана надолу, но аз вече бях видял. Името се заби в съзнанието ми като нажежен пирон. Пламен. Кой беше Пламен? Никога не бях чувал това име.
„Кой е Пламен?“ попитах, а спокойствието ми се изпари. Гласът ми беше остър и студен.
Тя пребледня. Паниката, която бях видял онзи ден в спалнята, сега беше изписана на цялото ѝ лице.
„Никой. Грешен номер.“
„Не ме лъжи, Лилия! Видях името. Кой е той?“
„Моля те, Асене, не сега…“
„Сега! Искам да знам сега!“ Гласът ми се повиши, без да го искам.
Тя се сви, сякаш я бях ударил. Сълзи напълниха очите ѝ. „Не мога,“ прошепна тя. „Просто не мога.“
Стана и избяга в спалнята, затръшвайки вратата след себе си.
Останах сам в хола. Името „Пламен“ ехтеше в главата ми. Всички добри намерения, всички съвети на Деница, всичко се срина. Вече не ставаше въпрос за подозрение. Сега имах име. И бях твърдо решен да разбера кой е този мъж и какво място заема в тайния живот на жена ми. Ако трябваше да я проследя, щях да го направя.
Глава 5
На следващия ден си взех отпуск. Казах на шефа си, че не се чувствам добре, което не беше далеч от истината. Чувствах се болен от подозрение, от гняв, от страх. Целта ми беше една-единствена: да проследя Лилия. Мразех се за това, което правя. Чувствах се като долен негодник, който нарушава личното пространство на най-близкия си човек. Но другата част от мен, наранената и параноична част, крещеше, че нямам избор.
Тя излезе от апартамента малко след десет. Беше облечена небрежно, с дънки и тениска, но усетих, че е напрегната. Изчаках няколко минути и тръгнах след нея с колата, като поддържах безопасна дистанция. Сърцето ми биеше лудо. Какво очаквах да видя? Какво щях да направя, ако най-лошите ми страхове се потвърдяха?
Лилия не отиде в посоката на работата си, нито към центъра. Вместо това тя се насочи към един от по-старите, по-занемарени квартали в покрайнините. Квартал с олющени панелни блокове и разбити тротоари. Спря пред едно малко кафене със захабена табела и избелели пластмасови столове на тротоара. Паркирах по-надолу по улицата, зад един микробус, откъдето имах добра видимост.
Тя влезе вътре. Минаха десет, петнадесет минути. Чувствах се като на ивици. Всеки момент очаквах да видя как някой мъж се присъединява към нея. Вместо това тя излезе сама, носеше малка хартиена торбичка. Качи се в колата си и потегли. За момент си помислих, че съм сбъркал, че всичко е било просто параноя. Може би просто е искала да купи нещо специфично от този квартал.
Но тя не се прибра у дома. Зави по една тясна уличка и спря пред един от сивите, безлични блокове. Слезе от колата, огледа се притеснено – сякаш усещаше, че е наблюдавана – и бързо влезе във входа.
Това беше. Сърцето ми се сви. Тя беше тук, за да се срещне с някого. С Пламен.
Излязох от колата и се приближих до входа. Нямах представа на кой етаж или в кой апартамент е отишла. Не можех просто да нахлуя. Чувствах се напълно безсилен. Седнах на една пейка отсреща, скрит зад гъстите клони на стара липа, и зачаках.
Времето се влачеше мъчително. Всяка сянка, всеки шум ме караше да подскачам. Мислех си за всичко – за нашите десет години заедно, за сватбата ни, за раждането на Елица, за всички моменти на смях и близост. Възможно ли беше всичко да е било лъжа? Възможно ли е да съм живял до жена, която не познавам?
След около час, който ми се стори цяла вечност, входната врата се отвори. Първо излезе Лилия. Лицето ѝ беше бледо и изпито. Изглеждаше разстроена. Секунди след нея на вратата се появи мъж.
Той беше висок, с тъмна, късо подстригана коса и набола брада. Носеше измачкана тениска и дънки. Изглеждаше уморен, може би дори отчаян. Не беше красавец, не беше заплаха в онзи първичен, физически смисъл. Но начинът, по който гледаше Лилия, докато тя се отдалечаваше към колата си… В погледа му имаше смесица от молба и нещо друго, нещо по-дълбоко. Притежание.
Те не си казаха нищо. Той просто стоеше на прага и я гледаше, докато тя се качи в колата и потегли с мръсна газ. След това той бавно се обърна и влезе обратно.
Аз останах на пейката, парализиран. Видях го. Това трябваше да е Пламен. Бяха заедно в апартамент в продължение на час. Какво друго обяснение можеше да има?
Гневът, който ме заля, беше като вряла лава. Искаше ми се да нахлуя в този вход, да намеря апартамента, да разбия вратата и да го извлека навън. Искаше ми се да крещя, да чупя, да унищожавам. Но вместо това просто седях там, треперейки. Образът на Лилия, излизаща от онзи вход, се запечата в съзнанието ми.
Поех обратно към колата си като в транс. Карах безцелно из града, без да знам къде отивам. Не можех да се прибера у дома. Не можех да я погледна в очите. Как да се преструвам, че нищо не се е случило, след като току-що бях видял доказателството за нейното предателство?
Спрях в един крайпътен бар. Беше обедно време и мястото беше почти празно. Поръчах голямо уиски и го изпих на един дъх. Огнената течност изгори гърлото ми, но не успя да притъпи болката. Поръчах второ.
В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Откога продължаваше това? Кой беше той? Какво намираше в него, което аз не можех да ѝ дам? Дали аз бях виновен? Дали съм я пренебрегвал? Дали съм я отблъснал с моята обсебеност от проблемите с майка ми?
Телефонът ми иззвъня. Беше Лилия. Отхвърлих обаждането. Тя звънна отново. И отново. Накрая изключих телефона. Не можех да говоря с нея. Не и сега.
Прекарах целия следобед в този бар, пиейки уиски след уиски, докато светът около мен не се размаза. Мъката и гневът отстъпиха място на студено, празно вцепенение. Когато най-накрая се прибрах, беше късно вечерта. Къщата беше тиха. Елица сигурно спеше.
Лилия ме чакаше в хола. Щом ме видя, на лицето ѝ се изписа облекчение, последвано от тревога.
„Асене! Къде беше? Уплаших се до смърт! Защо не си вдигаше телефона?“
Тя пристъпи към мен, но аз вдигнах ръка, за да я спра. Миришех на алкохол и отчаяние.
„Бях в един блок в покрайнините,“ казах с глас, който не познавах – дрезгав и кух. „Пред едно кафене със захабена табела. Познато ли ти звучи?“
Цветът се отцеди от лицето ѝ. Тя отстъпи назад, сякаш думите ми бяха физически удар.
„Ти… ти си ме проследил?“
„Кой е той, Лилия?“ попитах, без да отговарям на въпроса ѝ. „Искам да знам. Дължиш ми поне това.“
Тя се свлече на дивана, закривайки лицето си с ръце. Раменете ѝ се разтърсиха от безмълвни ридания.
„Не е това, което си мислиш,“ промълви тя през сълзи.
„О, не? А какво е? Били сте заедно в апартамент повече от час! Какво да си мисля? Че сте играли на карти?“ Сарказмът в гласа ми беше отровен.
„По-сложно е,“ проплака тя. „Моля те, повярвай ми. Не съм ти изневерила.“
„Тогава ми кажи истината! Цялата истина! Кой е Пламен?“
Тя вдигна глава. Очите ѝ бяха червени и подути, пълни с отчаяние. Пое си дълбоко дъх.
„Пламен е… той е от миналото ми. И е в голяма беда. Има нужда от помощ. От пари.“
Пари. Тази дума прозвуча като горчива ирония. Всички около мен искаха пари. Сестра ми, вуйчо ми, а сега и тайният любовник на жена ми.
„Пари? И ти си решила да му ги дадеш? Нашите пари? Парите, които нямаме? Затова ли са тайните разговори? Затова ли са лъжите?“
„Страх ме беше да ти кажа,“ прошепна тя. „Заради всичко, което се случва. Заради майка ти, заради кредита… Не исках да те товаря и с това.“
„Да ме товариш? Ти не ме товариш, Лилия, ти ме унищожаваш! Ти рушиш всичко, което имаме, заради някакъв мъж от миналото ти! Каква е връзката ви? Какво толкова ти е, че си готова да рискуваш семейството ни заради него?“
Тя сведе поглед. Мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всяко признание.
„Не мога да ти кажа,“ прошепна тя. „Не още.“
Това беше краят. Доверието, което беше основата на нашия брак, се беше сринало на прах. Станах и отидох до дивана в хола.
„Добре,“ казах студено. „Щом не можеш да ми кажеш, тогава аз няма какво повече да говоря с теб.“
Взех една възглавница и едно одеяло. Тази нощ щях да спя на дивана. А утре… утре не знаех какво ще правя. Знаех само, че домът ми вече не се усещаше като дом, а жената, която обичах повече от всичко, се беше превърнала в непозната.
Глава 6
Животът под един покрив се превърна в мъчение. Говорехме си само най-необходимото, свързано с Елица. Всяка дума беше премерена, всяко мълчание – наситено със скрити обвинения. Спях на дивана, а Лилия – в нашата спалня, но знаех, че и двамата не мигваме по цели нощи. Пропастта между нас ставаше все по-широка и по-дълбока.
Майка ми, сякаш усетила кръв, поднови атаките си. Започна да прави нерегламентирани „инспекции“ в дома ни. Идваше без предупреждение, обикновено когато знаеше, че Лилия е сама. После ми звънеше, за да ми докладва с фалшива загриженост.
„Асене, миличък, минах да ви видя. Апартаментът е в такъв безпорядък. И ми се струва, че Лилия е отслабнала, не изглежда добре. Да не би да не се грижи за себе си? А детето… то усеща напрежението, знаеш ли? Толкова е тихо и тъжно.“
Всяка нейна дума беше капка отрова. Тя не просто наблюдаваше как се разпадаме, тя активно помагаше на процеса. В един от телефонните разговори тя подхвърли, сякаш между другото:
„Знаеш ли, Симеон е много притеснен. Бизнесът не върви добре напоследък. Конкуренцията е жестока. Каза, че е направил някои рискови инвестиции, за да се задържи на повърхността. Надявам се да знае какво прави. Цялото ни бъдеще е в ръцете му.“
Тогава не обърнах сериозно внимание на думите ѝ. Бях твърде погълнат от собствената си драма. Но тази информация, тази малка пукнатина във фасадата на семейния просперитет, щеше да се окаже много по-значима, отколкото предполагах.
Междувременно, аз продължавах своето собствено разследване. Обсебен от името „Пламен“, започнах да ровя в миналото на Лилия. Прегледах старите ѝ профили в социалните мрежи, годишниците от гимназията, които пазеше в една кутия на тавана. И накрая го намерих.
Беше на една стара, леко избледняла снимка от студентските ѝ години. Лилия, с двадесет години по-млада, с блеснали очи и широка усмивка, прегърнала също толкова млад мъж. Той беше същият, когото бях видял пред блока. Под снимката имаше кратък коментар от нейна приятелка: „Най-сладката двойка! Лили и Пламен завинаги!“
Двойка. Те са били двойка. Не просто познат, не просто приятел от миналото. Той е бил любовта на живота ѝ преди мен.
Ревността, която изпитах, беше физическа болка. Сякаш някой ме прободе с нож в стомаха. Защо никога не ми беше разказвала за него? Всички имаме минало, но тя беше изтрила неговото съществуване. Сякаш никога не го е имало. Защо? Какво се беше случило между тях, което беше толкова ужасно, че трябваше да бъде погребано?
Една събота, докато Лилия беше излязла с Елица на детската площадка, реших, че не мога повече. Трябваше да се изправя срещу него. Трябваше да го погледна в очите и да го попитам какво иска от жена ми.
Върнах се в онзи квартал, в онази уличка. Намерих блока. Във входа имаше списък на живущите, но името му не фигурираше. Явно живееше под наем или при някого. Започнах да звъня на случаен принцип по апартаментите, питайки за него. Повечето хора ми затръшваха вратата. Накрая една възрастна жена от третия етаж ми каза:
„Ааа, момчето от апартамент осем. Не му знам името. Нанесе се преди няколко месеца. Много е тих, не създава проблеми. Но изглежда нещастен.“
Апартамент осем. Качих се до четвъртия етаж. Сърцето ми думкаше в гърдите. Застанах пред вратата и се поколебах. Какво, по дяволите, правех? Това беше лудост. Но преди да успея да се разубедя, почуках.
Отне известно време, преди някой да отвори. Вратата се открехна и на прага застана той. Пламен. Изглеждаше още по-зле от последния път. Беше небръснат, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя, в погледа му нямаше изненада. Само умора и примирение.
„Знаех си, че ще дойдеш,“ каза той с дрезгав глас.
„Трябва да поговорим,“ отвърнах аз, опитвайки се да звуча твърдо.
Той се отдръпна мълчаливо, за да ми направи път. Апартаментът беше малък и мизерно обзаведен. Една стая с разтегателен диван, малка маса и два стола. Миришеше на застояло и на самота. Върху масата имаше празна бутилка ракия и препълнен пепелник.
„Какво искаш от нея?“ попитах без заобикалки.
Той седна на един от столовете и запали цигара. Ръцете му трепереха леко.
„Нищо, което ти можеш да разбереш,“ отговори той, издишвайки струя дим.
„Опитай ме.“
Той ме погледна за пръв път право в очите. В погледа му имаше болка, която ме изненада.
„Тя каза ли ти за нас?“
„Знам, че сте били заедно.“
Той се изсмя горчиво. „Заедно. Това е меко казано. Ние бяхме всичко един за друг. Щяхме да се женим.“
Нов удар. Всеки детайл, който научавах, правеше нещата по-лоши.
„Какво се случи?“
Той дръпна дълбоко от цигарата си. „Животът се случи. Аз бях млад и глупав. Имахме големи мечти, но нямахме никакви пари. Родителите ѝ никога не ме харесваха. Бях ‘недостатъчно добър’ за тяхната дъщеря. Забърках се в едни неща… опитах се да направя бързи пари. Взех заем от грешните хора. Нещата се объркаха. Много се объркаха.“
Той млъкна, взирайки се в стената, сякаш отново преживяваше всичко.
„Трябваше да изчезна за известно време. Лилия искаше да дойде с мен, но аз не ѝ позволих. Не можех да я повлека надолу с мен. Казах ѝ да ме забрави, да продължи напред. Скъсах с нея по най-жестокия начин, за да съм сигурен, че ще ме намрази и ще се откаже. Беше най-трудното нещо, което съм правил в живота си.“
„И сега се връщаш? След толкова години? Защо?“
„Защото те още ме преследват,“ прошепна той. „Хората, на които дължа пари. Лихвите се трупаха през всичките тези години. Сумата е огромна. Те ме намериха. Заплашват ме. Заплашват да… да наранят нея, ако не им платя. Мислеха, че все още сме заедно.“
Почувствах как ледена вълна ме залива. Не ставаше въпрос за изневяра. Ставаше въпрос за изнудване. За заплаха.
„Лилия знае ли за това? Че те заплашват и нея?“
Той поклати глава. „Не. Никога не бих ѝ казал. Тя мисли, че просто имам нужда от пари, за да се измъкна. Не знае колко е сериозно. Тя… тя се опитва да ми помогне. Дава ми от спестяванията си, малко по малко. Но това е капка в морето. Те искат всичко, и то веднага.“
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Тайнствените разговори, лъжите, страхът в очите на Лилия. Тя не ме е предавала. Тя се е опитвала да ме предпази. И да спаси него. Защото, въпреки всичко, той все още означаваше нещо за нея. Дълг от миналото, който тя чувстваше, че трябва да изплати.
„Колко?“ попитах.
Той ми каза сумата. Беше колосална. Беше повече, отколкото щяхме да изкараме за години напред.
Постояхме мълчаливо още няколко минути. Двама мъже, свързани от любовта си към една и съща жена, изправени пред проблем, който изглеждаше нерешим.
„Остави я на мира,“ казах накрая, ставайки. „Тя има нов живот. Има дъщеря. Не я забърквай повече в твоите каши. Разбра ли?“
Той не отговори. Просто седеше там, смазан от тежестта на собствените си грешки.
Когато излязох от блока, светът изглеждаше различен. Гневът ми беше изчезнал, заменен от объркване и страх. Страх за Лилия. Страх за семейството ни. Разбрах, че проблемът ни не е в това дали се обичаме. Проблемът беше в тайните. Тайните от миналото, които се бяха върнали, за да ни унищожат. И аз трябваше да се прибера у дома и да говоря с жена си. Този път, наистина.
Глава 7
Върнах се у дома като пребит. Лилия и Елица тъкмо се прибираха, бузите им бяха зачервени от играта навън. Когато ме видя, усмивката на Лилия помръкна, очаквайки поредния скандал или ледено мълчание.
„Ели, иди в стаята си да си подредиш играчките, миличка,“ казах с възможно най-мекия глас. „Трябва да говоря с майка ти.“
Елица усети напрежението и се подчини без възражения. Когато останахме сами, Лилия ме погледна изпитателно, готова за отбрана.
„Къде беше?“
„Ходих да се видя с Пламен,“ отговорих тихо.
Тя ахна и отстъпи крачка назад. „Как… как си го намерил?“
„Това няма значение. Той ми разказа всичко. За миналото ви, за дълга, за заплахите.“
Сълзи бликнаха в очите ѝ. „Асене, аз…“
„Шшшт,“ прекъснах я и пристъпих към нея, обгръщайки я с ръце. За пръв път от седмици. Тя се вкопчи в мен, сякаш беше удавник, който най-накрая е намерил спасителен пояс. „Съжалявам. Съжалявам, че те подозирах. Съжалявам, че бях такъв идиот. Трябваше да ми се довериш, Лилия. Трябваше да ми кажеш.“
„Страх ме беше,“ проплака тя в ризата ми. „Толкова много ме беше страх. Не исках да те въвличам в това. Ти имаш достатъчно проблеми с майка ти и вуйчо ти. Това е моя каша, моя грешка от миналото.“
„Вече не е само твоя,“ казах, галейки косата ѝ. „Сега е наша. Ние сме семейство. Ще се справим с това заедно.“
Тази нощ за пръв път от много време спахме в едно легло. Не се случи нищо повече, просто лежахме прегърнати, възстановявайки счупеното доверие, парченце по парченце. Говорихме до късно. Лилия ми разказа цялата история. За голямата им любов, за мечтите им, за отчаянието, което го е тласнало към престъпния свят. Разказа ми как е събирала пари, за да му помогне, като е взимала допълнителна работа, за която не ми е казвала, продала е някои от бижутата си. Сърцето ме болеше за нея, за товара, който е носила сама толкова дълго.
„Трябва да отидем в полицията,“ предложих аз.
Тя поклати глава. „Не можем. Те ще го убият, Асене. А и… заплашиха, че ако се обадим на полицията, ще дойдат за нас. За Елица. Не мога да рискувам.“
Страхът беше основателен. Тези хора не се шегуваха.
„Добре,“ казах. „Тогава трябва да намерим парите. По един или друг начин.“
Проблемът беше, че нямахме никаква представа как. Сумата беше непосилна. Единствените хора, които можеха да ни помогнат, бяха последните, към които исках да се обърна – майка ми и Симеон. Но идеята да моля за помощ хората, които се опитваха да разрушат семейството ми, беше отвратителна.
На следващия ден ми се обади Деница. Звучеше разтревожена.
„Батко, нещо странно става. Бях в офиса на вуйчо, за да го питам отново за парите за таксата. Вратата на кабинета му беше открехната и го чух да говори с мама по телефона. Не исках да подслушвам, но той крещеше, а това не е типично за него.“
„Какво казваше?“
„Нещо за ‘лоша инвестиция’. Че е ‘заложил всичко на една карта’ и тя не се е оказала печеливша. Спомена, че ‘кредиторите стават нетърпеливи’ и че ‘ако не намери бързо свежи пари, всичко отива по дяволите’. Мама от другата страна го успокояваше, казваше му, че имат ‘резервен план’. Какво означава това, батко? Да не би фирмата да е пред фалит?“
Думите на Деница се свързаха с онова, което майка ми беше подхвърлила преди дни. „Рискови инвестиции“. „Бъдещето ни е в ръцете му“. Изведнъж ми светна. Манията на майка ми за наследници, натискът на Симеон за „стабилност“ – не е било просто заради семейната чест. Било е заради пари. Те са били в отчаяно положение и са се нуждаели от сигурност, може би дори от моето име и репутация, за да поддържат фасадата на успеха.
Но какво означаваше „резервен план“?
Отговорът дойде няколко дни по-късно под формата на официално писмо, което получихме по пощата. Беше от банка. Уведомяваха ме, че поради необслужване на вноските по голям бизнес кредит, за чието обезпечение е послужил семейният ни имот – голямата къща на майка ми, в която и аз имах дял по наследство – банката ще пристъпи към процедура по принудително събиране на вземането.
Четях документа отново и отново, но думите не променяха смисъла си. Без мое знание, без моя подпис, вуйчо ми и майка ми бяха ипотекирали имота, в който имах законен дял, за да обезпечат рисков бизнес кредит. Вероятно с фалшифициран подпис. Това беше „резервният план“. Бяха ме предали по най-жестокия начин. Бяха заложили бъдещето ми, за да спасят своето.
Лилия прочете писмото през рамото ми и ахна.
„Това… това е незаконно!“
„Разбира се, че е незаконно,“ изръмжах аз, чувствайки как гневът измества шока. „Това е измама.“
Сега бяхме в капан от всички страни. От една страна, лихварите на Пламен заплашваха семейството ми. От друга, банката заплашваше да ни вземе наследството заради безотговорността на роднините ми. Чувствах се като в менгеме, което се затяга все повече и повече.
„Какво ще правим?“ попита Лилия с треперещ глас.
Взех телефона и набрах номера на Деница.
„Дени, имам нужда от помощта ти. Не като сестра, а като бъдещ адвокат. Имам нужда да намериш най-добрия адвокат по имотни и търговски дела в града. И то веднага.“
Войната беше преминала на ново ниво. Вече не ставаше въпрос за семейни драми и емоционални манипулации. Ставаше въпрос за съд, за закони и за битка, която бях твърдо решен да спечеля. Щяха да си платят за това, което ми причиниха. Всички те.
Глава 8
Деница не се забави. Още на следващия ден ми даде името на адвокат Стоев – човек с репутация на акула, специалист по сложни корпоративни и имотни казуси. Описваха го като брилянтен, безскрупулен и много скъп. В нашата ситуация нямахме право на компромис.
Офисът му беше в стара, аристократична сграда в центъра на града. Всичко в него говореше за ред, традиция и дискретен лукс – тъмно дърво, кожени книги, тишина, нарушавана единствено от тиктакането на старинен стенен часовник. Господин Стоев беше мъж на около шейсет години, с гъста бяла коса и проницателни сини очи, които сякаш виждаха право през теб.
Седнахме с Лилия срещу него, а аз му подадох писмото от банката. Той го прочете внимателно, без да покаже никаква емоция. След това вдигна поглед към нас.
„Фалшифициран подпис, казвате?“
„Напълно. Никога не съм подписвал такъв документ. Дори не знаех за съществуването на този кредит.“
„Имате ли представа кой може да го е направил?“
„Вуйчо ми, Симеон, с благословията на майка ми, Маргарита,“ отговорих горчиво.
Адвокатът кимна бавно. „Роднинските истории са най-мръсните. Тук имаме класически случай на документна измама и злоупотреба с доверие. Можем да заведем дело. Ще поискаме графологична експертиза, която ще докаже, че подписът не е ваш. Договорът за ипотека ще бъде обявен за нищожен по отношение на вашата идеална част от имота.“
Почувствах проблясък на надежда. „Значи можем да спрем банката?“
„Можем. Но трябва да сте наясно с последствията. Това означава да изправите вуйчо си и майка си на съд. Ще бъде дълъг, скъп и много грозен процес. Цялата мръсотия на семейството ви ще бъде изкарана на показ. Готови ли сте за това?“
Погледнах към Лилия. Тя стисна ръката ми и кимна решително. „Готови сме,“ казах аз.
„Добре,“ продължи адвокатът. „Това е едната страна на проблема. Банката. Другата страна, както разбирам от предварителния ни разговор с вашата сестра, е по-деликатна.“
Разказахме му накратко и за Пламен. За дълга, за лихварите, за заплахите. Докато говорех, Стоев слушаше с каменно лице, но виждах как умът му работи, как анализира всяка дума.
„Това е изнудване,“ каза той, когато свършихме. „И е много по-опасно от проблема с банката. Тук не си имаме работа с институции, а с престъпници. Полицията е вариант, но както правилно сте преценили, рискован. Тези хора са отмъстителни.“
„Има ли друг начин?“ попита Лилия.
„Винаги има друг начин,“ отвърна Стоев с лека, загадъчна усмивка. „Но той също не е приятен. Можем да се опитаме да преговаряме с тях. Да им предложим част от сумата срещу подписване на споразумение, че дългът е уреден. Но за целта ни трябват две неща: пари и лост за влияние.“
„Нямаме нито едно от двете,“ признах аз.
„Парите ще намерим,“ каза Стоев уверено. „А лостът за влияние… може би се крие във вашия вуйчо.“
Не разбрах какво има предвид.
„Обяснете,“ помолих го.
„Вашият вуйчо е затънал до гуша. Отчаян е. А отчаяните хора правят грешки. Имат тайни, които не искат да излизат наяве. Позволете ми да направя малко проучване. Да разровя бизнеса му, партньорите му, сделките му. Гарантирам ви, че ще намеря нещо. Нещо, което можем да използваме. Нещо, което ще го накара да ни сътрудничи.“
Идеята беше едновременно гениална и плашеща. Да използваме мръсните тайни на вуйчо ми срещу него, за да решим проблема, създаден от миналото на жена ми. Беше като сложна партия шах, в която всяка фигура беше опетнена.
Когато излязохме от кантората, се чувствахме странно. От една страна, бяхме облекчени, че някой е поел контрол над хаоса. От друга, бяхме ужасени от пътя, по който бяхме тръгнали. Бяхме напът да разрушим семейството си, за да спасим семейството си.
В следващите дни напрежението достигна връхната си точка. Заведохме делото срещу вуйчо ми. Призовката беше връчена и ефектът беше като на взривена бомба. Майка ми започна да ми звъни по десетки пъти на ден, оставяйки истерични гласови съобщения, в които ме наричаше предател, неблагодарник, син, който забива нож в гърба на майка си. Симеон също ми се обади, но неговият тон беше различен – студен, заплашителен.
„Не знаеш с кого си имаш работа, момче. Ще съжаляваш за това. Ще те унищожа,“ процеди той през зъби, преди да затвори.
Деница беше поставена в ужасна ситуация. Майка ѝ и вуйчо ѝ спряха всякакво финансиране. Тя беше принудена да се изнесе от квартирата си и да започне работа като сервитьорка вечер, за да може да продължи да учи. Въпреки всичко, тя остана твърдо на наша страна. Прекарваше часове в библиотеката, ровейки в юридически книги, търсейки прецеденти, които биха могли да ни помогнат. Беше нашият малък, но смел съюзник.
Междувременно, адвокат Стоев беше задействал своите канали. Един ден той ни се обади и ни повика в кантората си. Когато пристигнахме, той ни посрещна с мрачно, но доволно изражение.
„Намерих го,“ каза той и плъзна по масата папка с документи. „Нашият лост за влияние.“
Отворих папката. Вътре имаше копия на договори, банкови извлечения, документи от офшорни фирми. Не разбирах повечето от тях, но Стоев започна да обяснява.
„Вашият вуйчо не просто е правил рискови инвестиции. Той е участвал в схема за пране на пари. Взимал е мръсни пари от съмнителни ‘бизнесмени’ – същия тип хора, на които дължи пари вашият приятел Пламен – и ги е превъртал през фирмата си, за да ги ‘изчисти’. Инвестициите, които са се провалили, са били с техни пари. Затова е толкова отчаян. Той не дължи пари на банката. Той дължи пари на мафията.“
Почувствах как ми прилошава. Семейният бизнес, гордостта на баща ми, е бил използван за прикритие на организирана престъпност.
„Но това не е всичко,“ продължи Стоев. „За да прикрие следите, той е прехвърлил голяма част от активите на фирмата на името на подставено лице. Лице, което никой не би заподозрял.“
Той ми подаде още един документ. Беше нотариален акт за собственост на няколко склада и тежкотоварни камиони. Погледнах името на собственика.
Маргарита. Майка ми.
Тя не просто е знаела. Тя е била съучастник. Активен партньор в престъпленията на брат си. Това обясняваше всичко – нейната паника, нейната ярост, отчаяния ѝ опит да ме контролира. Тя се е борила не за семейна чест, а за да спаси кожата си.
„И сега какво?“ попитах с пресъхнало гърло.
„Сега,“ каза Стоев, а в очите му проблесна стоманен блясък, „отиваме на преговори. Но този път ние държим всички козове.“
Глава 9
Срещата беше организирана от Стоев в неутрална територия – конферентна зала в луксозен хотел. Атмосферата беше ледена. От едната страна на дългата маса седяхме аз, Лилия и нашият адвокат. От другата – Симеон и майка ми. За пръв път виждах вуйчо си да изглежда неуверен. Безупречният му костюм не можеше да скрие напрежението в позата му, а обичайната му самодоволна усмивка беше заменена от мрачна гримаса. Майка ми, от друга страна, изглеждаше като кралица пред гилотината – бледа, но с високо вдигната глава, а в очите ѝ гореше чиста омраза, насочена към мен.
Господин Стоев започна без предисловия.
„Събрали сме се тук, за да намерим извънсъдебно решение на нашите… разногласия,“ каза той с равен тон. „Моите клиенти са готови да оттеглят иска си за документна измама при определени условия.“
Симеон се изсмя презрително. „Няма да получите и стотинка. Ще се видим в съда.“
„Не мисля,“ отвърна спокойно Стоев и плъзна по масата копие от папката с уличаващите документи. „Предлагам да разгледате това, преди да взимате прибързани решения.“
Симеон погледна първия лист, после втория. Цветът бавно започна да се оттегля от лицето му. Майка ми се наведе, за да види за какво става въпрос, и видях как ръката ѝ, която държеше чаша с вода, започна да трепери.
„Това… това е абсурд! Шантаж!“ изкрещя тя, губейки самообладание.
„Наричайте го както искате, госпожо,“ отвърна Стоев. „Аз го наричам доказателствен материал. Достатъчно, за да прекарате вие и брат ви следващите десет до петнадесет години в едно не толкова луксозно заведение. Да не говорим за конфискация на цялото ви имущество. Включително и това, което толкова умело сте скрили на ваше име.“
Настъпи тежка тишина. Единственият звук беше учестеното дишане на майка ми. Симеон гледаше в документите, сякаш не можеше да повярва на очите си. Беше в капан.
„Какво искате?“ промълви той накрая, без да вдига поглед.
„Исканията ни са прости,“ продължи Стоев. „Първо, незабавно погасявате целия бизнес кредит към банката. Искаме официален документ за това до края на седмицата.“
„Но… аз нямам тези пари! Всичко е вложено, блокирано!“
„Това е ваш проблем,“ отсече Стоев. „Продайте нещо. Продайте активите, които сестра ви така любезно държи на свое име. Сигурен съм, че ще намерите начин.“
Той замълча за момент, оставяйки думите му да попият.
„Второ.“ Погледът му се спря на мен. „Има един личен дълг, който трябва да бъде уреден. Един млад мъж на име Пламен дължи пари на едни много неприятни хора. Сумата е…“ Той назова цифрата. „…Искаме вие да я платите. В брой. До утре на обяд.“
Симеон вдигна рязко глава. „Вие луди ли сте? Какво общо имам аз с това?“
„Вече нищо,“ каза Стоев. „Но скоро ще имате много общо. Смятайте го за… такса за нашето мълчание. Уреждате този дълг, а ние забравяме за съществуването на тази папка. Освен това, вие и вашите… ‘партньори’ ще оставите господин Пламен на мира. Завинаги. Сигурен съм, че имате влияние в тези среди.“
„И трето,“ продължи Стоев, а гласът му стана още по-студен. „Вие двамата ще оставите моите клиенти на мира. Ще престанете с тормоза, със заплахите, с манипулациите. Ще се оттеглите от живота им напълно. Всякакъв опит за контакт ще бъде считан за нарушение на нашето споразумение и тази папка ще се озове на бюрото на прокурора. Ясен ли съм?“
Симеон беше смазан. Виждах го в празния му поглед. Той беше свикнал да бъде хищникът, а сега беше плячка.
Майка ми, обаче, не се предаваше. Тя се изправи, цялата трепереща от ярост.
„Ти!,“ извика тя, сочейки ме с пръст. „Ти си виновен за всичко това! Ти унищожаваш собственото си семейство! Предател! Проклинам деня, в който съм те родила!“
Не ѝ отговорих. Просто я гледах. И за пръв път в живота си не видях майка си. Видях една озлобена, уплашена жена, чиято цяла ценностна система се беше сринала. Не изпитвах омраза. Не изпитвах дори гняв. Изпитвах само празнота и огромна, безкрайна тъга.
Тя се обърна и излезе от залата, затръшвайки вратата след себе си.
Симеон остана. Той бавно събра документите, сякаш бяха отровни змии.
„Ще го направя,“ каза той с кух глас. „Ще уредя всичко. Просто… просто ме оставете на мира.“
Той също стана и си тръгна, прегърбен, сякаш остарял с десет години само за един час.
Останахме сами в тихата зала. Аз, Лилия и господин Стоев. Победата имаше горчив вкус.
„Свърши ли?“ попита Лилия с треперещ глас.
„Почти,“ отговори адвокатът, прибирайки своята папка. „Сега трябва да се погрижим за парите за господин Пламен.“
На следващия ден, точно в дванадесет, пред кантората на Стоев спря черен джип. Симеон слезе и му подаде тежък куфар. Без да каже и дума. Парите бяха преброени. Свързахме се с Пламен и му казахме да дойде.
Когато той пристигна, изглеждаше уплашен и объркан. Поставихме куфара на масата пред него.
„Това е,“ казах. „Дългът ти е платен. Свободен си.“
Той гледаше парите, после мен, после Лилия. В очите му имаше сълзи.
„Аз… аз не знам какво да кажа. Никога няма да мога да ви се отблагодаря.“
„Просто изчезни от живота ни,“ казах, но без злоба. „Започни на чисто. Далеч от тук. И никога повече не търси Лилия. Това е всичко, което искам.“
Той кимна. „Обещавам.“ Погледна към Лилия за последен път. Беше поглед на сбогуване, на затваряне на една много стара страница. „Бъди щастлива, Лили,“ прошепна той, взе куфара и си тръгна.
Гледахме го как се отдалечава по улицата, докато не се превърна в малка точка. Призракът от миналото най-накрая си беше отишъл.
Прегърнах Лилия. Тялото ѝ беше отпуснато за пръв път от месеци.
„Свърши се,“ прошепна тя. „Наистина се свърши.“
Знаех, че е права. Войната беше спечелена. Но знаех също, че раните от нея ще останат за дълго. Бяхме спасили нашето малко семейство, но на каква цена? Бяхме загубили всичко останало.
Глава 10
Месеците след онази среща в хотела бяха странни, изпълнени с тишина и бавно заздравяване. Симеон спази своята част от сделката. Кредитът към банката беше погасен, а ние получихме официално уведомление, че ипотеката е заличена. От него и майка ми нямаше нито вест. Сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. Деница ни разказа, че са продали голямата семейна къща – къщата на моите спомени – и са се преместили в по-малък апартамент. Фирмата на Симеон беше обявена в несъстоятелност. Тяхната империя се беше сринала в прах.
Не изпитвах злорадство. Само празнота. Бяхме свободни, но бяхме и сираци по свой собствен избор. Бях прекъснал връзката с корените си, колкото и отровни да бяха те.
С Лилия бавно възстановявахме нашия свят. Ипотеката за нашия апартамент все още тежеше на плещите ни, но сега беше само наша грижа. Вече нямаше заплахи, нямаше тайни. Говорехме за всичко, дори за най-болезнените неща. Говорихме за Пламен, за нейните чувства на вина и дълг. Говорихме за моята ревност и моето недоверие. Беше трудно, но всяка изречена истина беше като тухла, с която отново изграждахме основите на нашия брак.
Деница беше нашият мост към света, който бяхме напуснали. Тя завърши семестъра с отличие, въпреки че трябваше да работи до късно всяка вечер. Ние ѝ помагахме с каквото можем, макар и да не беше много. Тя беше доказателството, че дори в нашето прогнило семейство може да израсне нещо чисто и силно.
Един ден тя дойде у нас, развълнувана.
„Говорих с мама,“ каза тя, докато пиехме кафе.
Сърцето ми подскочи. „Как е тя?“
„Странна е. Смалена. Сякаш цялата онази енергия, онази властност, е изчезнала. Говорихме дълго. За пръв път от години тя просто ме слушаше, без да ме поучава. Разказа ми за нейното детство, за това как е трябвало да се бори за всичко. Мисля, че… мисля, че започва да осъзнава грешките си.“
„Съмнявам се,“ казах цинично.
„Не, наистина. Тя ме попита за теб. За Елица. Каза, че съжалява.“
Думата „съжалявам“ от устата на майка ми звучеше като нещо от научната фантастика. Не знаех дали да вярвам.
Животът ни продължи. Намерих си по-добра работа с по-висока заплата. Лилия също получи повишение. Успявахме да се справяме с кредита по-лесно. Малките неща започнаха отново да ни носят радост – разходка в парка с Елица, тиха вечер с филм на дивана, смях, който вече не звучеше насила.
Процедурата за вазектомия, която беше отприщила цялата лавина, беше отдавна забравена. Но един ден, докато гледахме Елица как кара колело, Лилия ме попита:
„Все още ли го искаш?“
Знаех какво пита.
Погледнах към дъщеря ни – нашето малко, съвършено чудо. Погледнах към Лилия – жената, която беше преминала през ада с мен и заради мен.
„Не,“ отговорих. „Вече не е важно. Важното е, че ние решаваме. Ние тримата. Никой друг.“
Тя се усмихна – истинска, топла усмивка, която озари лицето ѝ.
Няколко месеца по-късно, на рождения ден на Елица, на вратата се позвъни. Отворих и на прага стоеше тя. Майка ми. Изглеждаше по-стара, по-слаба. В ръцете си държеше малка, неумело опакована кутия.
„Знам, че не съм поканена,“ каза тя тихо, без да ме гледа в очите. „Просто… исках да оставя това за нея.“
Тя ми подаде кутията и се обърна да си тръгне. За миг се поколебах. Част от мен искаше да затръшне вратата и никога повече да не я види. Но друга част, онази, която си спомняше как ме е прегръщала като дете, не ми позволи.
„Мамо, почакай,“ казах.
Тя спря, но не се обърна.
„Влез. Изпий едно кафе с нас.“
Тя бавно се обърна. В очите ѝ видях сълзи. И за пръв път от много, много време, те не бяха сълзи на ярост или манипулация. Бяха сълзи на разкаяние.
Тя влезе. Беше неловко, напрегнато. Но беше и начало. Начало на нещо ново, нещо различно. Прошката нямаше да дойде лесно. Може би никога нямаше да бъде пълна. Но в онзи момент, докато гледах как моята майка, моята съпруга и моята дъщеря седят в една стая, разбрах, че наследството не е в имената, нито в бизнеса, нито в броя на децата.
Наследството беше в способността да продължиш напред. Да събереш счупените парчета и да построиш нещо ново. Може би не толкова голямо, не толкова бляскаво. Но истинско. И наше.