Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Виолета Бахчеванова си отиде от мъка по мъжа си
  • Новини

Виолета Бахчеванова си отиде от мъка по мъжа си

Иван Димитров Пешев август 19, 2023
vsvsdgsdhsdh.jpg

На 86 години почина голямата актриса Виолета Бахчеванова, една от грандамите на Народния театър. Тя си отиде година, след като този свят напусна съпругът и – актьорът Васил Стойчев /1935-2020/.

Двамата бяха легендарна двойка в театралните среди. Виолета бе неутешима след кончината на мъжа си. „Крояхме планове как съпругът ми ще отбележи 85-годишния си юбилей, а тя каква стана… Женени сме от 1960-а и не мога да си представя как ще живея занапред без моя любим мъж”, сподели през сълзи тогава актрисата.

 

Бахчеванова завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1959 г. в класа на проф. Филип Филипов. Започва да играе в Драматичния театър „Адриана Будевска“ в Бургас, където за един сезон (1960/61) изиграва четири главни роли.

Дебютът ѝ в Народния театър „Иван Вазов“ е през 1961 г. в ролята на Мария Десислава в пиесата „Иван Шишман“ на Камен Зидаров, постановка на Николай Люцканов, която се представя 315 пъти – рекорд за най-дълго играна главна роля в Народния театър. След като се пенсионира, актрисата играе в постановки на Театър 199.

 

Виолета Бахчеванова има многобройни участия в БНР. През 70-те години се занимава активно с дублаж на филми и сериали.

Заедно със съпруга ѝ – актьора Васил Стойчев (1935-2020), представят рецитали и поетични спектакли в България и чужбина. През 1976-1977 г. е преподавателка във ВИТИЗ. През 2001 г. излиза нейната книга „…А театърът може без всеки от нас“.

През 2013 г. артистичното семейство получава награда „Икар“ за „Изключителен творчески принос към българския театър“.

Голямата актриса играе на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ 34 години. Пенсионират я през 1996 г., в разцвета на силите ѝ, когато навършва 55 г., редом с големите Славка Славова, Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец, Наум Шопов, Георги Черкелов… Но Виолета Бахчеванова го приема с присъщото ѝ достойнство и гледа философски на това.

 

„Истината е само една – бяхме пенсионирани, когато директор беше Васил Стефанов. Цяло съзвездие от актьори остана извън голямата си любов – театъра. С това приключи техният истински живот на сцената. А с каква цел – кой, какво и защо – нека лежи на съвестта на изпълнителите на това дело“, коментира приживе Бахчеванова.

„Бях актриса на дългата рокля. Романтичната класика беше силата ми, въпреки че имах много силни комедийни роли. Все пак обичам класиката и са ме търсили за нея.

Тя може да има съвременна рефлексия. Много исках да изиграя Анна Каренина, винаги ме е вълнувал този образ. Също не си доиграх Мария Стюарт. Аз съм актриса от миналия век и това ми даде спокойствие в този“, признава Виолета.

 

Малко известен факт е, че освен великолепна актриса Виолета Бахчеванова е и отлична певица. Тя е пяла в хора на девойките заедно с бъдещата оперна прима Райна Кабаиванска. Дълго време се колебаела дали да не се отдаде на музиката. Но избира театъра.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Биляна Гавазова влетя в склада на Кауфланд, показа какво има в пилетата им
Next: Извънредно: Княгина Калина катастрофира пияна с 1,6 промила

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.