Всеки уикенд съпругът ми води децата при родителите си.
Това беше нашият ритуал, мълчаливото споразумение, което крепеше тънките нишки на нашия брак. Мартин получаваше своето „свободно“ време, децата – глезенето на баба и дядо, а аз… аз получавах тишина. Тишина, която понякога беше спасение, а понякога – оглушителна празнота.
Аз никога не ходя с тях — отношенията ми със свекървата са напрегнати. „Напрегнати“ беше меко казано. Отношенията ни бяха бойно поле, осеяно с пасивна агресия, язвителни коментари за домакинските ми умения и негласното обвинение, че никога не съм била достатъчно добра за нейния „златен“ син. Стефка беше жена, изкована от стомана и предразсъдъци, а аз отдавна се бях отказала да търся нейното одобрение. Георги, свекърът ми, беше просто сянка, движеща се тихо покрай властната си съпруга, вечно съгласен, вечно мълчалив.
Затова предпочитах уикендите сама. Почиствах къщата с темпо, което Стефка би нарекла „мързеливо“, пиех кафето си горещо, а не претоплено в микровълновата, и гледах филми, които не бяха анимационни.
Този уикенд не беше по-различен. Мартин беше тръгнал преди около час с децата. Алекс, на осем, мрънкаше за забравения си таблет, а петгодишната Лилия стискаше новата си кукла. Мартин ги целуна, мен ме целуна по бузата – бързо, по навик – и излязоха. Къщата утихна.
Тъкмо си бях сипала втора чаша кафе, когато телефонът иззвъня. Стационарният. Никой не звънеше на стационарния, освен майка ми или… тя.
Поех дъх и вдигнах.
— Ало?
— Анна!
Гласът на Стефка беше писък, толкова силен, че инстинктивно дръпнах слушалката от ухото си. Беше пропит с онази специфична, истерична ярост, която пазеше само за мен.
— Какво ти става? Каква майка си ти?
Стомахът ми се сви.
— Стефка, какво има? Децата добре ли са? Мартин…
— Не смесвай Мартин! – прекъсна ме тя, гласът ѝ трепереше. – Той е добър син, той те търпи! Но това твоето минава всички граници!
— Не разбирам за какво говориш.
— Не сме виждали децата от 4 месеца! Четири месеца, Анна! Ти не ни позволяваш да ги виждаме! Ти ги настройваш срещу нас! Какво сме ти направили, освен че сме отгледали мъжа, който те храни и облича!
В стаята стана студено. Думите ѝ се блъскаха в съзнанието ми, но не можеха да се свържат в логично изречение.
Четири месеца.
— Стефка, това е абсурдно. – Гласът ми беше слаб. – Мартин ги доведе миналия уикенд. И по-миналия. Той тръгна с тях преди час, идват към вас.
Настъпи тишина. Дълга, тежка тишина, в която се чуваше само хрипливото дишане на Стефка от другата страна.
— Лъжеш – прошепна тя, но яростта беше изчезнала. Беше заменена от нещо по-лошо. Объркване. – Лъжеш ме. Той не е идвал. Нито миналия уикенд, нито по-миналия. Не сме ги виждали от рождения ден на Георги. През юни.
Юни. Сега бяхме октомври.
— Не… – заекнах аз. – Това не е вярно. Той ги взима всеки уикенд. Казва, че… казва, че отиват при вас.
— А ти му вярваш? – Гласът ѝ отново се покачи. – Ти дори не проверяваш? Оставяш го да ги мъкне… кой знае къде? Ти си луда!
— Къде е Георги? – попитах панически, игнорирайки обидата.
— Тук е. – Чух я да вика: – Георги, ела! Кажи ѝ!
Чух мънкането на свекъра ми на заден фон, а после той пое слушалката.
— Анна? Какво става? Стефка плаче.
— Георги, моля те, кажи ми истината. Кога за последно видяхте Алекс и Лилия?
Отново пауза. Георги винаги обмисляше думите си, особено когато бяха в разрез с тези на жена му.
— Ами… – започна той колебливо. – Беше отдавна. Лятото. Стефка е права, Анна. Мислехме, че сте ни сърдити. Мислехме, че ти…
— Аз? – прекъснах го. – Аз мислех, че те са при вас! Всеки уикенд!
Телефонът изтрака. Стефка беше грабнала слушалката обратно.
— Ти си чудовище! Ако нещо им се е случило…
Тя затвори.
Останах права в средата на хола, стиснала мъртвата слушалка. Кафето в чашата ми изстиваше. Тишината вече не беше спасение. Беше заплаха.
Четири месеца.
Всеки петък вечер Мартин товареше децата в колата. Всеки петък им махах за довиждане. Всеки петък той ми казваше: „Ще се видим в неделя. Не се карай с майка ми, ако ти звънне.“
Всеки уикенд, в продължение на четири месеца, съпругът ми тайно…
Къде?
Къде водеше децата ми?
Паниката започна като леден възел в стомаха ми и бързо се разля по вените ми. Грабнах мобилния си телефон. Пръстите ми трепереха, докато избирах номера на Мартин.
Даде свободно. Веднъж. Два пъти. Три пъти.
Включи се гласовата поща. Неговият весел, уверен глас: „В момента не мога да говоря, оставете съобщение.“
Опитах отново. И отново. Директно към гласова поща. Беше изключил телефона си.
Образът на децата, махащи ми от колата, изникна в съзнанието ми. Лилия стискаше куклата си.
Какво бях пропуснала? Бързо превъртях последните месеци. Мартин беше станал по-раздразнителен, да. По-затворен. Отдавах го на работата. Той беше бизнесмен, занимаваше се със строителство и имоти, а напоследък все говореше за „проблеми с ликвидността“ и „онзи идиот Людмил“. Людмил беше съдружникът му – шумен, неприятен тип с твърде скъп часовник и маниери на хиена.
Мислех, че напрежението е от бизнеса. Мислех, че уикендите при родителите му, макар и да ме изключваха, са неговият начин да се отпусне, да бъде с децата далеч от мен и моето мрънкане.
А то е било лъжа. Всичко е било лъжа.
Набрах сестра си. Мая беше на двадесет и три, пълната ми противоположност. Тя учеше право в университета, живееше в малка квартира под наем близо до кампуса и гледаше на света с безмилостен прагматизъм. Беше взела малък потребителски кредит, за да си плати таксите, и работеше вечер в една пицария, но никога не се оплакваше.
— Ани? Какво има? – Тя винаги усещаше, когато нещо не е наред.
— Мая… – Гласът ми се пречупи. – Мисля, че Мартин… мисля, че той…
Разказах ѝ. За обаждането на Стефка. За четирите месеца. За изключения телефон.
Мая мълча през целия ми разказ.
— Добре – каза тя накрая, гласът ѝ беше студен и остър като скалпел. – Първо. Спри да плачеш. Паниката няма да ти помогне. Второ. Трябва да разберем къде са. Имаш ли проследяване на колата му?
— Не, разбира се, че не. Защо да имам?
— Глупаво. Добре. Банкови сметки. Имаш ли достъп до общата ви сметка?
— Да.
— Влизай. Сега. Търси тегления или плащания от днес. Или от миналите уикенди. Търси повтарящи се транзакции на нетипични места.
Отидох до лаптопа. Ръцете ми все още трепереха. Влязох в онлайн банкирането. Сърцето ми биеше в гърлото.
Общата ни сметка, която използвахме за битови разходи и ипотеката. Имахме голям заем за тази къща – къща, която Мартин настояваше да купим, за да отговаря на „статуса“ му.
Прегледах транзакциите.
Всеки петък следобед. Теглене от банкомат. 500 лева. В брой.
Всеки петък. В продължение на месеци. От един и същи банкомат, в квартал, в който нямахме работа.
— Мая? – прошепнах. – Той тегли по 500 лева в брой всеки петък.
— В брой. – Мая изруга под нос. – Това е лошо. Кешът не се проследява. Това е умишлено, Ани. Той крие нещо. Нещо голямо.
— Ами децата? – плачът отново надигна в гърлото ми. – Къде са те? Ако той прави нещо… незаконно?
— Не мисли за това. – Гласът ѝ беше твърд, но усещах притеснението ѝ. – Слушай ме. Оставаш до телефона. Аз тръгвам към вас. Ще дойда с такси. Ще претърсим кабинета му. Ако той крие нещо, трябва да има следа.
Тя затвори.
Аз останах сама с тишината, лаптопа и ужасяващата мисъл, че мъжът, за когото бях омъжена от десет години, беше непознат. И този непознат току-що беше отвел децата ми.
Глава 2: Кабинетът
Кабинетът на Мартин беше неговата крепост. Намираше се на приземния етаж, с тежки завеси от кадифе и масивно бюро от махагон. Винаги миришеше на скъп афтършейв и слаб, остатъчен дъх на пури, макар той да твърдеше, че е спрял да пуши. Имаше заключващо се чекмедже, за което аз нямах ключ.
Мая пристигна след четиридесет минути, мокра от започващия есенен дъжд, с очи, блестящи от решителност. Тя свали мокрото си яке и дори не си пое дъх.
— Добре. Къде е кабинетът?
— Мая, не можем просто…
— Ани, той е отвлякъл децата ти. – Тя ме хвана за раменете. – В момента ти не си съпруга. Ти си майка, чиито деца са в неизвестност с мъж, който патологично я лъже. Губим предимство. Къде е?
Посочих вратата.
Мая се зае с бюрото. Аз стоях до вратата, чувствайки се като престъпник в собствения си дом.
— Той заключва това чекмедже. – Посочих средното.
Мая огледа бюрото.
— Глупак. – Тя отиде до саксията с изкуствената орхидея на перваза. Бръкна в декоративните камъчета и извади малък сребърен ключ.
Погледнах я шокирано.
— Кога…?
— Преди година. – Мая сви рамене. – Дойдох да ти върна една книга, а той говореше по телефона тук. Видях го как го скрива. Помислих си, че крие цигари или нещо такова. Никога не ти казах, за да не се карате.
Тя пъхна ключа и го завъртя. Чекмеджето се отвори с тихо щракване.
Вътре нямаше нищо скандално на пръв поглед. Само папки. Но те не бяха от обичайните му бизнес дела. Бяха обозначени със странни имена. „Проект Омега“. „Людмил – Компромат“. И една, която ме накара да настръхна: „Ивана“.
— Коя е Ивана? – попитах тихо.
Мая отвори папката. Вътре имаше разпечатки на банкови преводи. Огромни суми, превеждани от сметка на името на жена с това име към офшорна сметка, която Мартин контролираше. Имаше и договор за заем. Личен заем. За колосална сума.
— Мили Боже – прошепна Мая, взирайки се в цифрите. – Ани, той не просто има проблеми с ликвидността. Той е затънал до уши. Този заем… датата на падежа е била миналата седмица.
— Но ние имаме пари – възразих аз, макар вече да не бях сигурна. – Бизнесът…
— Бизнесът е фасада. – Мая извади друга папка. Беше пълна с писма от адвокати. Официални уведомления.
Людмил, съдружникът му, го съдеше. Обвиняваше го в измама, в източване на фирмени средства. Съдебният процес беше насрочен. Мартин беше укривал призовките.
— Той е измамник. – Гласът на Мая беше равен. – Той е взел пари от тази Ивана, вероятно за да покрие дупките, които Людмил е намерил. А Людмил го съди за всичко, което има. И вероятно за всичко, което ти имаш, Ани. Къщата.
Ипотеката. Заемът за жилище, който изплащахме.
— Затова ли са 500-те лева? – попитах, опитвайки се да свържа нещата. – За да плаща на… адвокати?
— Не. – Мая извади нещо от дъното на чекмеджето. Беше обикновен бележник с кожена подвързия. – 500 лева в брой са твърде малко за адвокат и твърде много за дребни разходи. Това е… плащане. Регулярно плащане. За мълчание.
Тя отвори бележника.
Вътре имаше график. Дати, часове и едно име.
„Петък, 16:00 – Децата при Д. Адрес: ул. …“
Адресът беше в квартала на банкомата.
— Коя е „Д“? – попитах.
Мая прелисти няколко страници. Намери телефонен номер, надраскан до името.
Тя извади телефона си и го набра. Включи високоговорителя.
След няколко позвънявания, женски глас отговори.
— Ало?
— Здравейте – започна Мая, гласът ѝ беше спокоен и делови, като на истински правист. – Търся госпожа Д. Обаждам се във връзка с децата.
— О, госпожо, здравейте! – Гласът на жената беше топъл, леко дрезгав. – Няма проблем, те тъкмо пристигнаха. Алекс вече седна на компютъра, а Лили си играе с котката. Господин Мартин каза, че отново сте болна. Дано се оправяте бързо!
Светът под краката ми се завъртя. Трябваше да се хвана за бюрото.
— Болна? – повтори Мая.
— Ами да, горката. Толкова време… На децата им липсвате, но Мартин е страхотен баща, грижи се толкова…
— Колко време… – Мая ме погледна, очите ѝ бяха пълни с лед. – Колко време „господин Мартин“ ви води децата?
— О, ами сигурно станаха четири месеца вече. Всеки уикенд. Аз ги гледам от петък следобед до неделя на обяд. Той каза, че вие сте… ами, че сте в специализирана клиника и не е добре децата да ви виждат, докато сте на лечение. Но той им казва, че са при баба си и дядо си, за да не се травмират. Такъв е внимателен! А 500-те лева на седмица са напълно достатъчни, не се притеснявайте…
Не чух останалото.
Клиника.
Болна.
Той не просто ме беше изключил от живота на свекърите си. Той ме беше изтрил. Беше ме обявил за психично болна пред непозната жена, на която плащаше в брой, за да гледа децата ми, докато той…
Докато той какво?
— Той при вас ли е сега? – попита Мая рязко.
— О, не. Той ги остави и веднага тръгна. Каза, че има спешна бизнес среща. Винаги бърза напоследък.
Мая затвори.
— Той е чудовище. – Това беше всичко, което успях да кажа.
— Той е нещо по-лошо. – Мая държеше папката с името „Ивана“. – Той е отчаян. Има дело за измама, дължи пари на тази жена, а сега е зарязал децата при бавачка, на която е наговорил куп лъжи, за да отиде… някъде.
— При Ивана. – Думите имаха вкус на отрова.
— Вероятно. – Мая пъхна телефона в джоба си. – Ставай, Ани.
— Къде?
— Отиваме да си приберем децата. А после отиваме при адвокат. Не неговия. Мой.
Глава 3: Бавачката
Пътувахме с таксито на Мая. Дъждът се беше превърнал в ситен, постоянен ръмеж, който размазваше светлините на града. Кварталът на бавачката беше от другата страна на града, стар, но поддържан, със спретнати блокчета и малки градинки.
Мълчах през целия път. Шокът беше отстъпил място на студена, кристална ярост. Всяка лъжа, всяко извинение, всяко раздразнително сопване от последните месеци сега придобиваше зловещ смисъл.
„Имам много работа, Ани, не ме занимавай.“
„Стига си ме разпитвала, не ти ли стига, че изкарвам парите в тази къща?“
„Разбира се, че майка ми е дразнеща, затова ходя сам. Правя го заради теб.“
Лъжи. Всичко бяха лъжи.
— Готова ли си? – Мая плати на шофьора.
Кимнах. Не бях готова, но нямах избор.
Адресът беше на третия етаж. Асансьорът миришеше на старо и дезинфектант. Пред вратата Мая ме спря.
— Аз ще говоря. Ти стой зад мен и се опитай да не я убиеш. Нито нея, нито него, ако се появи. Трябват ни децата. Конфронтацията ще е по-късно, при наши условия.
Тя позвъни.
Жената, която отвори, беше пълничка, на средна възраст, с топла усмивка и изцапана с нещо престилка. „Д.“ вероятно беше за „Даниела“ или „Диана“.
— Да? – Тя погледна Мая, после мен. Усмивката ѝ бавно изчезна, заменена от объркване.
— Здравейте. Ние сме… – започна Мая.
— Мамо!
Преди някой да каже каквото и да е, Лилия изскочи от стаята зад жената. Като ме видя, лицето ѝ грейна. Тя се втурна и се вкопчи в краката ми.
— Мамо! Ти си тук! Оздравя ли?
Сърцето ми се счупи. Вдигнах я и я притиснах към себе си, заравяйки лице в косата ѝ, която миришеше на чужд шампоан.
Жената зад нас ахна.
— Вие сте… Вие сте майката? Ама… господин Мартин каза…
— Господин Мартин е лъжец. – Гласът на Мая беше безпощаден. – Аз съм сестра ѝ и съм адвокат. Къде е другото дете?
Алекс се появи на вратата на стаята, стиснал таблета (очевидно Мартин беше купил втори, за да стои тук). Той ни гледаше с онези сериозни, прекалено зрели очи, които имаше.
— Мамо? Какво става? Татко каза, че сме при баба.
— Прибираме се, Алекс. Вземи си якето. – Опитах се гласът ми да не трепери, докато държах Лилия.
— Ама… аз… – Жената беше пребледняла като платно. – Аз не знаех! Кълна се! Той ми плащаше! Каза, че сте в клиника, че сте… нестабилна. Каза, че пази децата от вас!
— А вие повярвахте? – Мая пристъпи напред. – Взехте 500 лева на седмица в брой, за да гледате деца, отнети от майка им под фалшив претекст?
— Аз… той изглеждаше толкова свестен! Бизнесмен, с хубава кола… Аз съм самотна майка, трябват ми парите… – Жената започна да плаче.
— Не ме интересува. – Мая беше безмилостна. – Децата си тръгват с нас. И ако се обадите на Мартин, преди да сме се прибрали, ще подам сигнал срещу вас за съучастие в отвличане. Разбрахте ли ме?
Жената кимна трескаво, сълзите се стичаха по бузите ѝ.
Събрахме набързо малкото неща, които Мартин беше оставил тук – резервни дрехи, четки за зъби. Цял един паралелен живот за уикендите, за който нямах представа.
На връщане в таксито децата бяха объркани.
— Мамо, защо леля Даниела плачеше? – попита Лилия.
— И защо татко ни излъга? Това не е къщата на баба. – Алекс беше по-проницателен. Той знаеше, че нещо не е наред.
— Татко и аз… имаме проблеми, миличък. Ще говорим, като се приберем. – Как можех да им обясня? Как можех да кажа: „Баща ви ви е изоставял всеки уикенд при непозната, за да може да бъде с любовницата си и да се опитва да спаси фалиралия си бизнес“?
Когато се прибрахме, Мая ги заведе в стаята им да гледат анимация.
— Добре. Сега следващата стъпка. – Тя се върна в хола, лицето ѝ беше мрачно. – Трябва ти адвокат. И то не просто адвокат, а акула.
— Ти учиш право – казах глупаво аз.
— Аз съм трети курс, Ани. Аз съм добра в изпитите по облигационно право, но това тук е съдебен процес за милиони, измама и вероятно наказателно дело. Трябва ни най-добрият.
Тя се замисли.
— Има един. Професор Драганов. Той ми преподаваше семейно право миналия семестър. Чудовище е. Беше съдия. Сега има собствена кантора. Не приема всеки, но… мисля, че нашият случай ще му хареса. Имаме измама, скрити активи, деца… всичко.
— Нямаме пари, Мая. – Изведнъж ме удари реалността. – Ако Мартин е фалирал, ако Людмил ни взима къщата…
— Ти имаш дял в тази къща. Имаш право на половината от всичко, което е придобито. Трябва да действаме бързо, преди той да е прехвърлил всичко на името на тази Ивана. – Мая взе телефона си. – Ще се обадя на Драганов. Ще му кажа, че е спешно.
Докато тя говореше сдържано и професионално по телефона, аз гледах през прозореца. Дъждът беше спрял. Градът блестеше, измит и студен.
Телефонът ми извибрира на масата.
Мартин.
Сърцето ми подскочи. Погледнах Мая. Тя приключваше разговора си.
— …Да, утре в девет. Ще бъдем там. Благодаря ви, професоре.
Тя затвори и ме погледна.
— Не вдигай.
— Той ще се притесни. Ще разбере, че децата ги няма…
— Точно така. – Очите на Мая бяха стоманени. – Нека се притесни. Нека дойде тук. Искам да видя лицето му, когато разбере, че знаем. Искам да го гледам как лъже, докато професор Драганов не го смачка в съда.
Телефонът спря да звъни. След секунда се появи съобщение.
„Ани, защо не вдигаш? Има проблем. Майка ми ми звъня. Ти си говорила с нея?? Какво си ѝ казала? Обади ми се ВЕДНАГА.“
След това второ.
„Тръгвам към къщи. Трябва да говорим.“
— Той идва – прошепнах.
— Добре. – Мая отиде до вратата и я заключи. Не само веднъж, а завъртя и резето. – Децата са в стаята си. Нека останат там. Ти сядаш на дивана. И не казваш нито дума. Аз ще говоря.
Глава 4: Бурята
Чухме колата му да спира пред къщата двадесет минути по-късно. Вратата на колата се тръшна със сила, която предвещаваше скандал. Чухме стъпките му по алеята, бързи и гневни.
Пъхна ключа в ключалката. Завъртя. Ключът не помръдна, блокиран от резето отвътре.
Той спря. Настъпи тишина. Сигурно стоеше пред вратата, объркан.
После започна да звъни. Първо нормално, после настоятелно, накрая започна да блъска по вратата.
— Анна! Отвори! Какво става? Защо си заключила?
Мая стоеше до прозореца, скрита зад пердето. Аз седях на дивана, вцепенена.
— Анна! Чувам те! Отвори тази врата!
— Да го пусна ли? – попитах тихо.
— Не. Нека се поизнерви. – Мая наблюдаваше нещо през прозореца.
Блъскането спря. Чухме го да крачи. Вероятно отиде до задния вход. И там беше заключено.
Той се върна отпред. Този път гласът му беше променен. Беше изчезнала яростта, заменена от онази фалшива загриженост, която използваше, когато искаше нещо.
— Ани, скъпа? Добре ли си? Какво има? Децата добре ли са?
Той извади телефона си. Моят започна да звъни на масата пред мен. Гледах го как вибрира.
— Мая, той ще разбие вратата.
— Нека опита. – Гласът на Мая беше спокоен. – А, виж ти.
— Какво?
— Имаме компания.
Черно БМВ спря зад колата на Мартин. Вратата се отвори и от нея слезе Людмил. Съдружникът. Изглеждаше още по-неприятен на живо. Беше с лъскав костюм и вид на човек, който току-що е изял нещо дребно и космато.
Людмил тръгна към Мартин. Не чувахме какво си говорят, но езикът на тялото беше ясен. Людмил беше агресивен. Сочеше с пръст. Мартин отстъпваше, жестикулирайки, опитвайки се да го успокои.
— За какво се карат? – прошепнах.
— За пари. – Мая извади телефона си и започна да снима през прозореца. – Това е добре за нас. Людмил е свидетел, че Мартин е нестабилен.
Спорът ескалира. Людмил блъсна Мартин по гърдите. Мартин го блъсна обратно. Те бяха на нашата морава, крещяха си един на друг.
— Сега. – Мая набра 112.
— Какво правиш?
— Спешен случай. – Мая заговори в телефона: – Здравейте, искам да подам сигнал. Двама мъже се бият пред къщата ми. Да, много са агресивни. Единият е съпругът ми, заключила съм се, защото ме е страх. Казва се Мартин. Другият е Людмил. Да, крещят си за пари и измами. Моля ви, побързайте.
Тя затвори.
— Ти си гений – казах аз, осъзнавайки какво беше направила.
— Аз съм студент по право. Знам как да създам досие. – Тя се усмихна мрачно. – Когато дойде полицията, ти отваряш. Плачеш. Казваш им, че те е страх. Казваш им, че той те е заплашвал.
— Но той не ме е…
— Той лъже децата ти, обявява те за луда и фалира семейството ти, докато спи с друга жена. Това не е ли заплаха, Ани?
Сирената се чу след по-малко от пет минути.
Когато полицейската кола зави по улицата, Мартин и Людмил замръзнаха. Те веднага се опитаха да заприличат на двама цивилизовани бизнесмени, които просто обсъждат нещо.
Беше твърде късно.
Мая ми кимна.
Отидох до вратата, поех си дълбоко дъх и дръпнах резето. Отворих точно когато двама полицаи излизаха от колата.
Опитах се да изглеждам разплакана и уплашена. Не беше трудно.
— Госпожо, вие ли се обадихте? – попита по-възрастният.
— Да… – Гласът ми трепереше. – Те… те се сбиха. Съпругът ми… той…
Мартин ме видя. Лицето му пребледня.
— Ани? Какво правиш? Каква полиция?
— Господине, моля, останете при колата си. – Полицаят вдигна ръка. – Получихме сигнал за домашно насилие и сбиване.
— Домашно насилие? – Мартин избухна. – Тя е луда! Аз… ние просто говорихме!
— „Луда“. – Мая се появи зад мен, държейки телефона си като оръжие. – Интересен избор на думи, Мартин. Същите ли използваш пред бавачката, на която оставяш децата си, докато казваш на жена ми, че са при родителите ти?
Мартин замръзна. Цялата кръв се оттегли от лицето му. Той погледна мен, после Мая, после полицаите. Разбра, че е в капан.
Людмил гледаше сцената с нарастващ интерес.
— Бавачка? – попита Людмил с мазен глас. – Значи и затова ме лъжеш? Мислех, че си закъсал, а ти си плащаш за…
— Млъкни, Людмил! – изкрещя Мартин. – Това е семеен въпрос!
— Вече не е. – Мая пристъпи напред. – Господа полицаи, съпругът на сестра ми systematic-но я лъже от месеци, укрива децата ѝ и е замесен в сериозни финансови измами, които застрашават дома и сигурността ѝ. Този господин – тя посочи Людмил – го съди за стотици хиляди. Имаме основания да смятаме, че съпругът ми е нестабилен, отчаян и може да бъде опасен. Искаме ограничителна заповед. Веднага.
— Ограничителна заповед? – Мартин пристъпи към мен. – Ани! Кажи ѝ да млъкне! Ти си ми жена!
Инстинктивно отстъпих крачка назад. По-младият полицай сложи ръка на рамото на Мартин.
— Господине, ще ви помоля да се успокоите.
— Не ме пипай! – Мартин отблъсна ръката му. – Това е моята къща! Това са моите деца!
Това беше грешка.
В рамките на секунди Мартин беше с ръце зад гърба, опрян на собствената си скъпа кола, докато му щракваха белезници.
— Вие сте арестуван за нападение над полицейски служител – каза сухо по-възрастният полицай.
Людмил гледаше с широко отворени очи, после се ухили злобно.
— Е, Мартине. Изглежда, че „проблемите с ликвидността“ току-що се влошиха. Ще се видим в съда.
Той се качи в колата си и потегли с мръсна газ.
Мартин ме гледаше, докато го вкарваха в патрулката. Очите му бяха пълни не с разкаяние, а с чиста, нефилтрирана омраза.
— Ще ми платиш за това, Анна! – изкрещя той. – Ти и малката ти сестра-адвокатче! Ще ви унищожа!
Вратата на колата се тръшна и те потеглиха.
Останах на прага, треперейки. Мая ме прегърна.
— Добре се справи. Първа битка: спечелена.
— Той ме мрази.
— Да. – Мая ме погледна сериозно. – А сега започва истинската война. Утре в девет отиваме при Драганов.
Глава 5: Акулата
Кантората на професор Драганов не приличаше на нищо, което бях виждала. Намираше се на последния етаж на стъклена сграда в центъра, с изглед към целия град. Всичко беше в сиво, хром и тъмно дърво. Миришеше на пари и интелект.
Самият Драганов беше висок, слаб мъж на около шестдесет, с гъста сребърна коса и очи, които сякаш виждаха през теб. Той изслуша историята ни, без да каже и дума. Мая беше подготвила папка с всичко, което намерихме – разпечатките от банковите сметки, договора за заем от „Ивана“, копие от исковата молба на Людмил и дори полицейския доклад от снощи.
Когато свършихме, Драганов се облегна назад.
— Е, госпожо… – Той погледна документите, тъй като бяхме се разбрали да не използваме фамилии. – Това е класическа корпоративна и семейна имплозия. Вашият съпруг е играл с огъня и сега всичко гори.
— Мога ли да запазя къщата? Децата? – попитах, гласът ми звучеше слабо в огромния кабинет.
— Децата са приоритет номер едно. – Гласът му беше дълбок и успокояващ. – Фактът, че ги е укривал при бавачка под фалшив претекст, докато ви е обявявал за „нестабилна“, е златен коз за нас. Ще поискаме незабавно пълно попечителство. Арестът му снощи, макар и за дреболия, помага.
— А къщата? Ипотеката… – започнах аз.
— Къщата е сложна. – Драганов сложи очилата си. – Тя е в режим на съпружеска имуществена общност. Но същото важи и за дълговете, направени по време на брака за нуждите на семейството. Трябва да докажем, че тези дългове – заемът от тази Ивана и парите, откраднати от Людмил – не са били за нуждите на семейството, а за личните му, измамни схеми и за поддържане на връзка с любовница.
— Можем ли? – попита Мая.
— Можем. – Драганов се усмихна леко. – Людмил ще ни помогне. Той иска парите си. Ако му покажем, че единственият начин да ги получи, е като свидетелства, че Мартин е действал измамно и зад гърба на фирмата (и съпругата си), той ще застане на наша страна срещу Мартин. Ще го призовем.
Той се изправи.
— Ето как ще процедираме. Първо, внасяме искане за незабавни привременни мерки: пълно попечителство за вас и ограничителна заповед. Второ, запорираме всички негови известни сметки, преди да ги е източил. Трето, свързваме се с адвоката на Людмил и предлагаме сътрудничество. Четвърто…
Той ме погледна.
— Подгответе се. Той ще отвърне на удара. Ще ви изкара лоша майка, некомпетентна, луда. Ще използва всяка ваша слабост. Вашата задача е да бъдете скала.
— Аз… аз не съм работила от десет години – признах тихо. – Откакто се роди Алекс. Той ме убеди, че е по-добре да се грижа за децата, че той „изкарва достатъчно“.
— Това е било контрол, а не грижа. – Драганов кимна. – Ще поискаме значителна издръжка. Но в дългосрочен план, трябва да помислите за работа. Съдът обича независимите майки.
Мая седеше до мен, попивайки всяка дума. Виждах възхищението в очите ѝ.
— Ами… Ивана? – попитах. – Жената с парите.
— О, да. – Усмивката на Драганов стана по-широка. – Тя е най-добрата ни новина. Тя е не просто любовница. Тя е кредитор. И то много ядосан кредитор, предполагам. Ако Мартин е арестуван и активите му са запорирани, той не може да ѝ върне парите. Баща ѝ, който вероятно ѝ ги е дал, ще бъде бесен. Те ще го разкъсат.
Излязохме от кантората с чувство на лека надежда. Войната тепърва започваше, но вече имахме генерал.
Глава 6: Отмъщението на свекървата
Мартин беше освободен на следващия ден, след като плати гаранция. Ограничителната заповед му беше връчена. Беше му забранено да доближава мен, децата и къщата.
Телефонът ми не спря да звъни. Не беше Мартин. Беше Стефка.
Тя беше преминала от объркване към яростна защита на сина си.
„Ти го съсипа! Ти го вкара в ареста! Той е добър човек, а ти си зла!“
„Какво си му направила, че да се налага да крие децата? Ти си го провокирала!“
„Георги е с високо кръвно заради теб! Искаме да видим внуците си!“
Игнорирах съобщенията, по съвет на Драганов. Но тежестта им ме смазваше.
Два дни по-късно пощальонът донесе призовка.
Стефка и Георги ме съдеха.
Те завеждаха дело за право на виждане на внуците си. В исковата молба, написана от евтин адвокат, аз бях описана като „нестабилна, отмъстителна и манипулативна“ жена, която „неправомерно“ ограничава достъпа на децата до техните баба и дядо.
— Това е негова работа – казах на Мая, хвърляйки листа на масата. – Мартин ги е настроил.
— Разбира се. – Мая четеше документа. – Той не може да те доближи, затова използва тях. Опитват се да те атакуват на два фронта.
Обадих се на Драганов. Той изсумтя.
— Очаквано. Не се притеснявайте. Имат право да искат да ги виждат, но в момента съдът ще бъде много предпазлив. Ще отговорим на иска им, като предложим срещи, но само в присъствието на социален работник и психолог. Ще твърдим, ‘че сме загрижени за емоционалното състояние на децата, след като баба им и дядо им са участвали (макар и пасивно) в лъжата на баща им.
— Но те не са участвали! Те не са знаели! – възразих аз.
— Това вие го казвате. В съда всичко е стратегия. Те ви нарекоха „нестабилна“. Ние ще ги наречем „неспособни да защитят интереса на децата“. Добре дошли в семейното право, Анна. Мръсно е.
Дните се точеха в мъгла от адвокатски срещи, попълване на формуляри и опити да обясня на децата защо татко им не се прибира.
— Татко на почивка ли е? – попита Лилия една вечер.
— Нещо такова, мила. Той… има много работа.
Алекс мълчеше. Той знаеше повече. Бях го чула да говори с приятел по телефона. „Татко се изнесе. Мама го изгони.“
Мартин, от своя страна, не стоеше мирен.
Един ден получих имейл от банката. Ипотеката. Бяхме просрочили две вноски. Мартин беше спрял да плаща.
Погледнах извлечението. Той беше изтеглил всичко от сметката, която беше само на негово име, ден преди Драганов да успее да я запорира.
Той ни оставяше без пари. Опитваше се да ни изгони от къщата, като я остави на банката.
Паниката, която бях потиснала, се върна с пълна сила.
— Мая, какво ще правим? – Седях на кухненската маса, вперила поглед в червените цифри на известието за просрочие. – Ще загубим къщата.
Мая дойде и седна срещу мен. Тя изглеждаше уморена. Изпитите ѝ наближаваха, а тя прекарваше всяка свободна минута в кантората на Драганов, ровейки се в нашите документи като стажант.
— Няма да я загубим. – Тя хвана ръката ми. – Ани, трябва да направиш нещо, което няма да ти хареса.
— Какво?
— Трябва да се обадиш на Ивана.
Глава 7: Ивана
Ивана. Любовницата. Кредиторката. Името предизвикваше киселина в стомаха ми.
— Защо? Какво да ѝ кажа? „Здравей, аз съм съпругата на мъжа, който те използва. Искаш ли да ми помогнеш?“
— Точно така. – Мая беше сериозна. – Помисли. Мартин е излъгал теб. Излъгал е децата. Излъгал е родителите си. Излъгал е Людмил. Мислиш ли, че на нея ѝ е казал истината?
— Какво е могъл да ѝ скрие?
— Че е женен с деца? Не, тя сигурно знае. Папката в кабинета му беше твърде… организирана. Той я е подготвял. Вероятно ѝ е казал, че си „нестабилна“ (любимата му дума) и че се развеждате, но искаш да му вземеш всичко. Тя му е дала пари, за да спаси „техния“ бъдещ бизнес.
— И?
— И сега той няма пари. Активите му са запорирани от теб и Людмил. Той не може да ѝ върне заема. Тя е в същото положение като Людмил. Тя е негова жертва, точно като теб.
Логиката беше безупречна, но мисълта да говоря с тази жена ме отвращаваше.
— Как да я намеря?
— Драганов вече го е направил. – Мая ми подаде листче. – Баща ѝ е много, много влиятелен човек в строителния бранш. Ивана е неговото единствено, разглезено дете. Драганов казва, че баща ѝ ще откачи, като разбере, че парите му са отишли при семеен измамник, който току-що е бил арестуван.
Поех дъх. Набрах номера.
Отговори ми хладен, леко провлачен глас.
— Ало.
— Търся Ивана.
— На телефона. Кой се обажда?
— Казвам се Анна. Аз съм съпругата на Мартин.
Настъпи дълга, ледена тишина. Чух я как си поема рязко дъх.
— Нямам какво да говоря с теб. – Гласът ѝ беше остър. – Мартин ми обясни всичко за теб. Съжалявам за проблемите ти, но…
— Той обясни ли ти за Людмил? – прекъснах я аз. – Обясни ли ти, че същият ден, в който е трябвало да ти върне парите, той е бил арестуван? Обясни ли ти, че всичките му активи са запорирани по мое искане и по искане на съдружника му, когото се е опитал да измами?
Отново тишина. Този път беше изпълнена с пресмятане.
— Какво искаш? – попита тя накрая.
— Искам съпругът ми да плати за това, което направи. На мен, на децата ми, на Людмил… и на теб. Той използва парите ти, за да покрие измама. Тези пари са изчезнали, Ивана. А ти си последна на опашката на кредиторите, освен ако не направим нещо.
— Какво „ние“? Няма „ние“.
— Грешиш. В момента ти и аз сме единствените хора, които имат интерес Мартин да бъде спрян. Аз имам семейното право на моя страна. Ти имаш финансовото. Баща ти има влияние. Ако работим заедно, можем да се уверим, че той няма да скрие нито стотинка. Ако се борим една срещу друга, той ще обяви банкрут и никой няма да види нищо. Особено ти.
Чух я да пали цигара.
— Той ми каза, че ще се разведе с теб. Каза, че си болна.
— Каза ми, че води децата при майка си. А ги е оставял при бавачка, на която е казал, че съм в клиника. Мъжът е патологичен лъжец. Ти си просто поредната му бизнес сделка, която се е объркала.
— Къде… къде са парите ми? – В гласа ѝ се появи паника.
— Попитай го. О, не, чакай. Не можеш. Той има ограничителна заповед и вероятно утре ще има втора, от Людмил. Той е токсичен актив, Ивана.
Тя замълча за момент.
— Ще говоря с адвоката си. И с баща си. Ако това, което казваш, е вярно… ако той ме е излъгал за парите…
— Ще се радвам да предоставя на адвоката ти всички документи, които имаме. – Гласът ми беше спокоен, точно както Мая ме беше инструктирала. – Ти си жертва тук, Ивана. Точно като мен.
Затворих. Ръцете ми трепереха, но усещах прилив на сила.
— Е? – попита Мая.
— Хвърлих въдицата. Мисля, че клъвна.
Глава 8: Сривът на бащата
Следващата седмица беше ад. Адвокатите на Мартин – явно платени с последните му скрити пари – отвърнаха на удара. Те ме обвиниха в „родителско отчуждение“, твърдяха, че съм манипулирала полицията снощи, и поискаха психологическа оценка. На мен.
Драганов беше подготвен.
— Отлично. Ще приемем психологическата оценка. И ще поискаме същата за господин Мартин. Нека видим какво ще каже експертът за мъж, който лъже цялото си обкръжение в продължение на месеци и е арестуван за нападение.
Междувременно, делото на Стефка и Георги за виждане с децата се движеше.
— Трябва да им се обадя – казах на Мая една вечер.
— Драганов каза да не…
— Не ме интересува. Това не са Ивана или Людмил. Това са баба и дядо на децата ми. И те са жертви.
Набрах стационарния им телефон. Вдигна Георги.
— Ало?
— Георги, аз съм, Анна.
Той въздъхна тежко.
— Анна… моля те. Стефка не е добре.
— Аз също не съм добре, Георги. Нито децата. Но вие ме съдите. Защо?
— Тя… тя не вярва. Тя мисли, че ти си настроила Мартин, че всичко това е твой заговор да го разделиш от нас.
— Георги. – Поех дъх. – Той не е водил децата при вас четири месеца. Четири. Месеца. Плащал е на бавачка, на която е казал, че съм в лудница. Той е откраднал пари от партньора си. Взел е заем от любовницата си. Спря да плаща ипотеката. Ще загубим къщата. Коя част от това е мой заговор?
Настъпи дълго мълчание.
— Той… той и преди е правил грешки – прошепна Георги накрая. – Когато беше млад. Затъваше в… дългове. От хазарт. Ние го измъкнахме. Мислехме, че се е оправил, като се ожени за теб. Мислехме, че си го стабилизирала.
Бях замръзнала. Хазарт. Още една тайна. Още един скрит живот.
— Не съм знаела – казах тихо.
— Разбира се, че не си. Той е добър в лъжите. – В гласа на Георги се появи съкрушителна умора. – Стефка… тя го знае. Дълбоко в себе си. Но той е единственият ѝ син. Ако приеме, че той е… такъв… това ще я убие. По-лесно ѝ е да мрази теб.
— Аз не искам да ви отнемам децата, Георги. Но не мога да ги пусна при вас, докато Стефка ме нарича „луда“ пред тях. Докато водите дело срещу мен.
— Ще говоря с нея. – Гласът му се пречупи. – Ще оттеглим делото. Само… моля те. Нека ги видим. Истината е, че… аз също не съм добре. Лекарите… не е добре.
Сърцето ми се сви. Въпреки всичко, Георги винаги беше мил с мен.
— Ще говоря с адвоката си, Георги. Ще уредим среща. На неутрална територия.
Затворих и се разплаках. От умора, от съжаление към този възрастен, съсипан мъж, от гняв към Мартин, който унищожаваше всичко и всеки по пътя си.
Глава 9: Съюзници
Две неща се случиха на следващия ден.
Първо, бащата на Ивана се свърза с Драганов. Той беше бесен. Оказа се, че Мартин е фалшифицирал документи, за да го убеди, че бизнесът му е печеливш, и е използвал името му, за да получи други, по-малки заеми. Бащата на Ивана не беше просто ядосан кредитор; той беше жертва на измама. Той се присъедини към делото на Людмил, превръщайки го от граждански спор във финансов армагедон за Мартин.
Второ, Мая дойде вкъщи, развълнувана.
— Имам нещо. – Тя размаха разпечатка. – Помниш ли, че Мартин все говореше за „Проект Омега“?
Кимнах. Папката беше в чекмеджето.
— Не е бизнес проект. Това е апартамент. Малък, луксозен апартамент в нова сграда, близо до… университета.
Погледнах я.
— Той го е купил. Преди шест месеца. Платил го е в брой. – Мая почука по листа. – С пари, изтеглени от фирмената сметка, същите, за които Людмил го съди.
— Защо? За любовницата си? – попитах.
— Не. Ивана си има собствено жилище. Този… – Тя провери нотариалния акт. – Той е на името на Мартин. Но не е деклариран никъде. Той го е скрил. Това е актив, Ани. Актив, който той е планирал да запази след банкрута. Неговото „гнезденце“.
— Как го намери?
— Използвах базите данни в кантората на Драганов. Прекарах цяла нощ в кръстосани проверки. – Мая се усмихна уморено. – Мисля, че току-що си спечелих стажантско място.
Това променяше всичко. Мартин не беше просто отчаян; той беше пресметлив. Беше планирал да ни остави на улицата, докато той си има скрит апартамент, платен с откраднати пари.
— Драганов знае ли?
— Още не. Отивам да му го занеса. Това е последният пирон в ковчега му, Ани.
Глава 10: Последната лъжа
Съдът насрочи предварително изслушване за попечителството. Мартин беше там с адвоката си. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя, в погледа му имаше само студена ярост.
Ивана също беше там. Седеше на задната скамейка, до баща си и екип от трима адвокати. Тя не погледна Мартин нито веднъж.
Адвокатът на Мартин започна с атака.
— Госпожо, вярно ли е, че имате история на… емоционална нестабилност? Че сте били в конфликт със свекърите си?
— Отношенията ми със свекърва ми са напрегнати, да – отговорих спокойно, както Драганов ме беше научил. – Но никога не съм спирала децата да ги виждат. Това беше лъжа на съпруга ми.
— Лъжа! – Адвокатът се изсмя. – Твърдите, че този отдаден баща…
— Отдаден баща, който е плащал на бавачка, казвайки ѝ, че съпругата му е в психиатрия? – Гласът на Драганов прокънтя в залата. – Отдаден баща, който е спрял да плаща ипотеката на дома, в който живеят децата му? Отдаден баща, който е арестуван за нападение пред същия този дом?
Адвокатът на Мартин се опита да възрази, но Драганов продължи.
— Ваша чест, имаме доказателства, че господин Мартин не само е водил таен живот и е мамил съпругата си, но и активно е укривал активи.
Той подаде документите за „Проект Омега“.
Видях как Мартин пребледня. Той погледна адвоката си, който прелистваше документите с нарастващ ужас.
— Това е… това е бизнес инвестиция! – извика Мартин.
— Инвестиция, платена с откраднати от партньора ви пари? – провикна се Людмил от своята страна на залата.
Съдията удари с чукчето.
— Тихо!
Но беше твърде късно. Картината беше пълна. Мартин беше измамник, хванат в собствената си мрежа от лъжи.
Съдията ни погледна.
— До приключване на бракоразводното дело, пълното попечителство над децата се присъжда на майката. – Той погледна Мартин. – Вие ще имате право на срещи два пъти седмично, на обществено място, под наблюдение.
Мартин скочи.
— Това е абсурд! Тя ви е манипулирала! Тя е…
— Господине, седнете, или ще наредя да ви изведат. – Съдията беше ледено спокоен. – Освен това, нареждам незабавен запор на имота, известен като „Проект Омега“. Приходите от евентуалната му продажба ще бъдат използвани за покриване на издръжката на децата и просрочените вноски по ипотеката на семейното жилище.
Мартин ме погледна. Това беше поглед на пълен погром.
Той беше загубил. Беше загубил децата, парите, къщата, любовницата, бизнеса и скрития апартамент. Всичко.
Глава 11: Пепелта
Разводът отне почти година. Беше мръсен, дълъг и изтощителен. Мартин се бори за всяка лъжица, за всяка акция от фалиралата си компания.
Но фактите бяха срещу него. Свидетелствата на Людмил и бащата на Ивана го смазаха. Доказателствата за скрития апартамент и лъжите пред бавачката унищожиха всякаква негова репутация.
В крайна сметка аз получих къщата. Съдът реши, че дълговете към Ивана и Людмил са негови лични, направени чрез измама, и не са част от семейната общност. Апартаментът „Омега“ беше продаден и парите отидоха за покриване на ипотеката и огромните адвокатски хонорари.
Мартин обяви личен фалит. Остана без нищо.
Стефка и Георги оттеглиха делото си още след първото изслушване. Георги ми се обади няколко месеца по-късно. Сърцето му се беше влошило. Стефка се грижеше за него. Те бяха съкрушени.
Започнах да водя децата при тях всяка втора неделя. Стефка никога не ми се извини. Никога не призна вината на сина си. Но спря да ме напада. Тя просто прегръщаше децата и плачеше тихомълком, докато те си играеха в градината. Напрежението остана, но войната беше свършила.
Мая завърши университета с отличие. Професор Драганов веднага я нае на постоянна работа в кантората си. Тя изплати студентския си кредит и си купи малка кола. Беше станала жената, която винаги съм знаела, че ще бъде – силна, брилянтна и безпощадна към лъжците.
Аз? Аз започнах отначало. Продадох огромната, студена къща, която беше построена върху лъжи. Купих малък, светъл апартамент в квартала на Мая. Върнах се на работа – започнах като чертожник в малка архитектурна фирма. Парите не бяха много, но бяха мои.
Понякога виждам Мартин. Той кара евтина кола и живее в апартамент под наем в покрайнините. Срещите му с децата все още са наблюдавани. Те не питат много за него. За тях той е просто тъжен мъж, който идва в парка понякога и им купува сладолед.
Една вечер, докато прибирах чиниите в новата си кухня, Алекс ме попита:
— Мамо, щастлива ли си сега?
Спрях. Погледнах към малкия си, подреден хол. Чух Лилия да се смее в стаята си. Усетих умората в гърба си от осемчасовия работен ден.
— Да, миличък. – Усмихнах се. – Щастлива съм. Вече няма лъжи.