Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Всички в Русе, а и не само, говорят за тази БЕЛЕЖКА, поставена край пешеходна пътека
  • Новини

Всички в Русе, а и не само, говорят за тази БЕЛЕЖКА, поставена край пешеходна пътека

Иван Димитров Пешев август 17, 2023
gfdhtrqeasdw.png

Бележка, на която откриваме необичаен призив, се “бори” с бързащите водачи в наш град.

“Дай газ! Ако имаш малка “чу*ка”, четем напечатано на белия лист. Той е залепен на металния стълб на знак за пешеходна пътека в Русе. Снимка на необичайното послание към мъжката част от водачите се разпространява и в интернет пространството, където не оставя равнодушни.

За много граждани подобна “психоатака” е проява на лош вкус, но за други е шеговито намигване към водачите, за да спазват предимството на пешеходците.

Случката провокира и обичайната дискусия за поведението на участниците в движението – и придвижващи се с коли, и тези пеш. Някои винят водачите в неразумно шофиране, но за други немалка вина имат и хората, пресичащи на “зебрите”, които не отчитат кога е безопасно да преминат. Много русенци обаче подкрепят анонимната инициатива, заявявайки, че водачите имат по-голяма отговорност на пътя.

Вижте някои от мненията на русенци:

“Между линиите на повечето пешеходни пътеки има надпис “Погледни”. Никой не се оглежда и се засилва да пресича 4 метра пред колата. Други хора пък стоят на тротоара пред пешеходната пътека и си говорят. Спирам, като чакам да пресекат, но те си продължават разговора, като не се съобразяват къде са застанали”, смята Антон И.

“Точно тук съм била свидетел как един на косъм щеше да блъсне момче инвалид. При положение, че момчето и с ръка отдалеч му махна да спре, че ще пресича от неговата алея към тротоара. Така че малко е тая табела, явно още трябва.

И стига сте се оплаквали от пешеходците- шофьорите сме с няколкотонна машина, предпазени с колани, системи и т.н. Ние трябва да се съобразяваме с градските условия”, коментира Радина Л.

“Надписът трябва да е по-голям”, коментира Адреан В.

“Моля, нещо и за дамите!”, призовава Мария Г.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Забихме всички в земята, ето с какво България е първа в света
Next: Смразяващия разказ на Веселина Томова за отношенията й с Алексей Петров

Последни публикации

  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
  • Леля ми Лилия, винаги е била моят идол. Тя беше онази жена, която успя да избяга от сивотата на квартала, в който двете с майка ми бяхме останали. Лилия се издигна, омъжи се за богат мъж и започна работа в една от онези компании, чиито имена се изписват със златни букви по лъскавите списания – световноизвестна луксозна марка.
  • Преместих се в къщата на покойния си баща, Стефан, веднага след погребението. Беше странно. Въздухът беше тежък, просмукан със спомени, които не усещах като свои. Стефан никога не беше топъл човек, по-скоро фигура
  • Винаги готвя. Това беше моята роля, моята функция, моята неизказана присъда. Аз бях Магдалена. За дъщеря си Деница и зет си Пламен аз бях не просто майка и тъща
  • Сърцето ми биеше в особен, приглушен ритъм – ритъмът на подредения живот. Бракът ми беше точно такъв, уреден. Договор между две семейства, скрепен с подписи и хладни усмивки
  • Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия
  • Съпругът ми, Асен, започна да остава до късно на работа. Вечерите се проточиха в тишина. Голямата ни къща, обикновено изпълнена с неговия мощен глас и смях, сега притихваше в очакване
  • Всеки уикенд. Като по часовник. Петък вечер Мартин започваше да стяга малките сакове. Двете ранички с динозаври за момчетата, резервни дрехи, любимите им играчки. Водеше децата при родителите си
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.