Всичко започна преди години, в един от онези лениви следобеди, когато лятото бавно се превръщаше в есен и въздухът носеше сладкия аромат на увехли листа и обещания. Започнах връзка. Не, не така. Започнах да живея в приказка, чийто сценарий пишеше той, а аз бях просто главната героиня, заслепена от прожекторите на неговото внимание.
Казваше се Огнян. Името му подхождаше – беше пламък, който ме погълна изцяло. Запознахме се случайно, на една изложба, на която бях отишла по-скоро от скука, отколкото от реален интерес. Аз, студентка по история на изкуството, се прехласвах пред платната, а той, както по-късно разбрах, беше там като потенциален инвеститор, търсещ престиж и обществено одобрение. Беше облечен безупречно, с костюм, който струваше повече от годишния ми наем, и излъчваше онази тиха увереност, която само парите и властта могат да дадат.
Първите ни срещи бяха като извадени от филм. Вечери в най-скъпите ресторанти, за които преди само бях чела; спонтанни пътувания през уикенда до малки, китни градчета, където се разхождахме по калдъръмени улички, държейки се за ръце; подаръци, които ме караха да се чувствам неудобно, но и тайно да ликувам. Той умееше да говори. Разказваше ми за бизнеса си, за сделките, които сключва, за напрежението и рисковете. Караше ме да се чувствам специална, избрана, единствената, пред която сваляше бронята на коравия бизнесмен и разкриваше уязвимата си страна.
Живеех в малка квартира, за която бях изтеглила студентски кредит, превърнат в ипотечен, веднага щом започнах първата си работа на половин работен ден. Стените бяха тънки, съседите шумни, а мебелите – събрани оттук-оттам. Но когато Огнян беше там, моята скромна квартира се превръщаше в най-уютния палат. Носеше скъпо вино и екзотични сирена и докато аз се суетях около скромната си печка, той сядаше на малкия диван и ме наблюдаваше с усмивка, която разтапяше всичките ми съмнения.
„Един ден ще те измъкна оттук“, казваше той, прокарвайки пръсти през косата ми. „Ще имаш ателие с огромни прозорци, от които да гледаш изгрева, и градина, пълна с рози.“
Аз вярвах на всяка негова дума. Защо да не вярвам? Той беше моето бягство от сивотата на ежедневието, от безкрайните лекции и тревогите за това как ще платя следващата вноска по заема. Беше моето обещание за бъдеще, което дори не бях смеела да си представя.
Имаше обаче неща, които не се връзваха. Малки пукнатини в съвършената фасада, които тогава отказвах да видя. Никога не оставаше да преспи. Винаги си тръгваше късно през нощта, с извинение за ранна бизнес среща на следващия ден. Уикендите ни бяха спонтанни, но никога не можехме да планираме нещо за повече от ден-два напред. Телефоните му бяха два. Единият, който знаех, и другият, който винаги стоеше с екрана надолу и на който никога не отговаряше пред мен. Когато го попитах веднъж, той просто се засмя.
„Това е служебният, мила. По него ме търсят само досадници и хора, на които дължа пари. Не искам да развалят магията ни.“
Приемах го. Приемах всичко. Бях толкова опиянена от любов, или поне от това, което смятах за любов, че бях готова да преглътна всяка неяснота, всяко съмнение. Дори когато веднъж, докато го чаках в колата му, от жабката падна малка плюшена играчка – розов заек с едно ухо. Вдигнах я и сърцето ми подскочи. Той се върна, видя я в ръцете ми и лицето му за миг се смръщи, преди да се върне обичайната му топла усмивка.
„А, това ли? На племенницата ми е. Возих я онзи ден.“
Спомням си, че тогава почувствах леден полъх, но той ме целуна и полъхът изчезна, заменен от познатата топлина.
Открих истината по най-баналния и същевременно най-жесток начин. Беше оставил сакото си у нас. Тръгна си късно, както обикновено, а аз на сутринта го взех, за да го занеса на химическо чистене, исках да го изненадам. От вътрешния джоб изпадна портфейл. Не неговият, който познавах. Друг. По-стар, по-износен. Колебаех се само миг. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Вътре, зад прозрачното фолио, имаше снимка. На нея Огнян прегръщаше усмихната жена, а пред тях стоеше малко момиченце с две руси плитки, което стискаше в ръцете си същия розов заек с едно ухо.
Светът под краката ми се разпадна. Въздухът в стаята свърши. Всичко – вечерите, пътуванията, обещанията, думите му – се превърна в гигантска, чудовищна лъжа. Той не беше просто мъж с племенница. Той беше женен. Имаше семейство. Имаше дете. А аз? Аз бях просто странично забавление, тайна, скрита в малка квартира с ипотечен кредит. Илюзията се беше взривила и парчетата й, остри като стъкло, се забиваха право в сърцето ми.
Глава 2: Пропукването
Сблъсъкът беше грозен. Не му се обадих. Не можех. Вместо това, когато той дойде същата вечер, усмихнат и носещ бутилка от любимото ми вино, аз просто поставих отворения портфейл на масата. Нищо повече. Само портфейлът и снимката.
Усмивката му изчезна. Лицето му пребледня, после почервеня. За първи път го видях без онази маска на спокойна увереност. За първи път видях страх в очите му.
Последваха часове на разговори, които се превърнаха в монолог от негова страна. Клишета, изтъркани от употреба, но изречени с такава страст, че за момент почти му повярвах отново.
„Не е това, което изглежда. Да, женен съм, но само на хартия. Бракът ми е мъртъв от години. Спя в отделна стая. Заедно сме само заради детето. И заради бизнеса. Нейният баща е мой основен партньор. Разводът би бил катастрофа за всички.“
Думите се лееха от него като кален поток – всяка следваща по-мръсна и по-отчаяна от предишната. Опитваше се да ме докосне, но аз се отдръпвах, сякаш допирът му беше отровен.
„Теб обичам, Ани. Само теб. Мислех да ти кажа, кълна се. Просто чаках подходящия момент. Чаках една сделка да мине, за да стана финансово независим от семейството й. Тогава щях да й кажа всичко и да дойда при теб. Завинаги.“
Слушах го и в главата ми отекваше само една дума: лъжец. Всичко беше лъжа. Всяка целувка, всяко „обичам те“, всяко обещание за бъдещето. Той не беше принцът от приказката. Беше просто един страхлив, женен мъж, който искаше да има всичко – стабилността на семейството и тръпката от аферата.
Изгоних го. Крещях, плаках, хвърлих бутилката вино в стената и червените пръски по мазилката изглеждаха като кръвта на убитата ни връзка. Той си тръгна, но това не беше краят. Беше началото на нов вид ад.
Последваха седмици на тормоз. Седмици наред разговорите ни се въртяха около неговите молби и моите откази. Телефонът ми не спираше да звъни. Десетки съобщения на ден – от умоляващи и романтични, до гневни и обвинителни. Появяваше се пред университета, чакаше ме пред квартирата ми. Носеше цветя, които оставях да увехнат пред вратата.
„Не можеш да ми причиниш това, Ани. Аз те обичам. Разрушаваш живота ми“, пишеше той, сякаш аз бях виновната.
Най-добрата ми приятелка, Симона, беше неотлъчно до мен. Тя беше единственият човек, на когото посмях да разкажа. Прагматична и твърда като скала, тя не пестеше думите си.
„Изхвърли го от живота си като мръсен парцал. Този човек е отрова. Блокирай номера му, смени си маршрута до университета. Той няма да се спре, докато не те види смачкана.“
Опитвах се да я слушам, но беше трудно. Част от мен, онази наивна и глупава част, все още го обичаше. Все още се надяваше, че може би, само може би, казва истината. Че ще напусне жена си и ще дойде при мен. Бях пристрастена към него, към илюзията, която беше създал, и абстиненцията беше болезнена.
Блокирах номера му. Той започна да ми звъни от други номера. Не отговарях. Започна да ми пише имейли. Престанах да си проверявам пощата. Започнах да ходя на лекции с постоянното чувство, че някой ме наблюдава. Отслабнах, не можех да спя, не можех да се съсредоточа върху ученето. Ипотеката за жилището ми се струваше като воденичен камък на шията ми, а бъдещето – като черна, бездънна дупка.
И точно тогава, когато си мислех, че нещата не могат да станат по-зле, те станаха. Всичко започна с леко гадене сутрин, което отдавах на стреса. После закъснението. Отначало един ден, после три, после седмица. Сърцето ми биеше до пръсване, докато стоях в аптеката и купувах тест за бременност. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва го разопаковах.
Чакането на резултата беше най-дългите три минути в живота ми. Три минути, в които целият ми свят висеше на косъм. А после се появиха. Двете черти. Ясни, категорични, безпощадни.
Миналата седмица разбрах, че съм бременна.
Седнах на студения под в банята и се взирах в малкото пластмасово прозорче. Не плачех. Бях отвъд сълзите. Чувствах само ледена празнота. Бях сама, с разбит живот, с ипотека, която едва плащах, и носех детето на женен мъж, който ме беше лъгал от първия ден.
Не знаех какво да правя. Да му кажа ли? Да не му кажа? Какво щях да постигна? Да го принудя да избира? Той вече беше показал що за човек е. Но от друга страна, това беше и негово дете. Имаше право да знае.
След дни на агония реших да му се обадя. Не за да го моля за нещо. Просто за да го информирам. Да поставя картите на масата и да видя реакцията му. Може би някаква глупава част от мен все още се надяваше, че новината за детето ще го промени, ще го накара да постъпи правилно.
Той вдигна на първото позвъняване. Гласът му беше напрегнат.
„Ани? Знаех си, че ще се обадиш. Липсваш ми толкова много.“
„Бременна съм“, казах аз, без никакво предисловие. Думите прозвучаха кухо и чуждо в собствената ми уста.
От другата страна на линията настана тишина. Дълга, оглушителна тишина. Можех да чуя забързаното му дишане.
„Сигурна ли си?“, попита накрая, а в гласа му нямаше радост, нито дори изненада. Само леден, пресметлив ужас. „Абсолютно сигурна ли си?“
„Да“, отвърнах аз, а надеждата в мен бавно започна да умира.
„Добре. Слушай ме. Не прави нищо. Не казвай на никого. Ще се видим утре. Ще уредим нещата. Всичко ще се уреди.“
„Да уредим нещата?“ Какво означаваше това? Звучеше като бизнес сделка, а не като разговор за бъдещето на детето ни.
Той затвори, преди да успея да кажа каквото и да било повече. Остави ме с телефона в ръка и с ужасното предчувствие, че най-лошото тепърва предстои.
И то дойде. Малко след това. Телефонът ми отново иззвъня. Непознат номер. Вдигнах колебливо.
„Ало?“
„Ани?“ – Гласът беше женски. Студен, равен, с метални нотки. Глас, който не познавах, но веднага разбрах коя е.
Жена му ми се обади и настоя…
„Трябва да се видим. Незабавно.“
Глава 3: Разкриването
Срещата беше нейна идея, на нейно място, по нейните правила. Предложи луксозно кафене в лъскав бизнес център – място, толкова стерилно и безлично, че всяка емоция изглеждаше неуместна. Когато пристигнах, тя вече беше там, седнала на уединена маса в ъгъла. Беше точно като на снимката, но на живо изглеждаше по-властна и много по-студена. Безупречен костюм, перфектна прическа, скъпа чанта, поставена на стола до нея като бариера. Не трепна, когато се приближих. Само ме измери с поглед, който ме накара да се почувствам като насекомо под микроскоп.
Казваше се Десислава.
„Сядай“, каза тя, без да ми предложи да си поръчам нещо. Гласът й беше същият като по телефона – остър и лишен от топлина. „Нямаме много време.“
Седнах на ръба на стола, усещайки как всички погледи в заведението са насочени към мен, макар вероятно никой да не ни обръщаше внимание. Чувствах се като престъпница, изправена пред съда.
„Предполагам знаеш защо си тук“, започна тя, без никакво предисловие. „Огнян ми каза. За теб. И за… ситуацията.“
Тя изрече думата „ситуацията“ с такова погнуса, сякаш говореше за развалена храна. Кимнах мълчаливо, неспособна да изрека и дума.
„Виж какво, момиче“, продължи тя, навеждайки се леко напред. „Няма да си губя времето с упреци и сълзи. Не ме интересува какво е имало между вас. Не ме интересуват чувствата ти, нито пък неговите. Това, което ме интересува, е да решим този проблем. Бързо и дискретно.“
Проблем. Детето ми беше „проблем“.
„Това, което си направила, е изключително глупаво и безотговорно“, продължи леденият й монолог. „Но ще ти дам шанс да поправиш грешката си. Един-единствен шанс.“
Тя отвори скъпата си чанта и извади от нея дебел бял плик. Плъзна го по полираната повърхност на масата към мен.
„Вътре има пари. Достатъчно, за да си решиш всички настоящи финансови проблеми и да започнеш на чисто. Някъде далеч. В замяна искам само едно. Да прекратиш тази бременност. Веднага. И да изчезнеш от живота ни завинаги. Ще подпишеш и един документ, че нямаш и никога няма да имаш никакви претенции към мен, към съпруга ми или към нашето семейство. Адвокатът ми ще се свърже с теб, за да уточните детайлите.“
Гледах плика, после нея. В очите й нямаше и следа от съчувствие, от женска солидарност, от каквото и да е, освен ледена, безмилостна решителност. Тя не говореше като измамена съпруга. Говореше като главен изпълнителен директор, който уволнява некадърен служител.
„Това е бизнес предложение, Ани. Най-доброто, което ще получиш. Приеми го и забрави, че всичко това се е случило. Утре ще се събудиш и ще продължиш със скапания си студентски живот, но с пълна банкова сметка.“
Внезапен гняв, горещ и пречистващ, избухна в мен, изгаряйки целия страх и несигурност. Коя беше тя, че да се разпорежда с живота ми, с тялото ми, с детето ми?
„Няма да го направя“, казах аз, а гласът ми прозвуча изненадващо силно и стабилно. „Можете да си вземете парите и да се върнете в стерилния си свят. Аз няма да убия детето си.“
За първи път видях емоция на лицето й. Изненада, преминаваща в чисто, неподправено презрение.
„Не бъди глупава. Не си в позиция да поставяш условия. Какво си мислиш, че ще постигнеш? Че Огнян ще ме напусне заради теб? Заради едно копеле? Не ме разсмивай. Нашият брак е много повече от любов. Той е договор, съюз между две компании, между две фамилии. Ти си просто… инцидент. Неприятен, но поправим.“
„Това не е ваш проблем“, казах, изправяйки се. Ръцете ми вече не трепереха. „Това е мой проблем. И проблем на вашия съпруг. Стойте далеч от мен.“
Бутнах плика обратно към нея. Той се плъзна по масата и спря точно пред безупречния й маникюр.
Докато се обръщах, за да си тръгна, нейният глас ме последва, тих и заплашителен.
„Ти нямаш никаква представа с кого си се захванала. Мислиш си, че си силна, но си просто една наивна глупачка. Ще съжаляваш за това. Ще направя живота ти ад.“
Не се обърнах. Просто продължих да вървя към изхода, с високо вдигната глава, докато сърцето ми блъскаше в гърдите като птица в клетка. Когато излязох на улицата, краката ми се подкосиха и трябваше да се подпра на стената, за да не падна. Заплахата й висеше във въздуха, тежка и лепкава. Разбрах, че това не е краят. Това беше обявяване на война. Война, за която нямах нито оръжия, нито съюзници.
Или може би имах?
Взех телефона и набрах единствения номер, който можеше да ми помогне. Брат ми. Лъчезар.
Глава 4: Сделката
Лъчезар беше моята противоположност. Аз бях мечтателката, онази, която витаеше в света на изкуството и историята. Той беше реалистът, здраво стъпил на земята. Адвокат. Не от онези в лъскавите кантори, които Десислава вероятно държеше на бързо набиране, а от хората, които се бореха за каузи, които вярваха в справедливостта и не се страхуваха да си изцапат ръцете. Беше по-голям от мен с осем години и след смъртта на родителите ни преди няколко години, той беше поел ролята на мой закрилник с плашеща сериозност.
Разказах му всичко. В малката му кантора, която миришеше на стари книги и силно кафе, думите се изливаха от мен – за Огнян, за лъжите, за бременността, за срещата с Десислава, за плика с парите и за заплахата. През цялото време Лъчезар мълчеше. Седеше зад отрупаното си с папки бюро, сключил пръсти пред себе си, и ме гледаше с онези негови проницателни очи, които сякаш виждаха право през теб. Лицето му беше непроницаемо, но аз го познавах достатъчно добре, за да видя как мускулите на челюстта му се стягат.
Когато свърших, той не каза нищо в продължение на цяла минута. Тишината беше по-страшна от всеки крясък.
„Добре“, каза накрая той, а гласът му беше спокоен, почти плашещо спокоен. „Първо, искам да знаеш, че не си сама в това. Ясно? Аз съм с теб. Второ, от този момент нататък спираш всякакъв контакт с тези хора. Никакви обаждания, никакви съобщения, никакви срещи. Ако те потърсят, казваш им да се свържат с адвоката ти. И им даваш моя номер. Трето, ще ми дадеш пълното му име. Неговото и нейното.“
Направих го. Той записа имената на един лист хартия и ги подчерта.
„Огнян…“, измърмори той. „Името ми е познато. Мисля, че съм го чувал покрай едно дело за корпоративни имоти.“
Той се завъртя на стола си към компютъра и пръстите му затанцуваха по клавиатурата. Търсеше в публични регистри, в бизнес новини, в архиви. На екрана започнаха да изскачат статии, фирмени регистрации, финансови отчети. Картината, която се разкриваше, беше много по-сложна, отколкото си представях.
Огнян беше собственик на голяма строителна компания. Компания, която през последните години се беше разраснала главоломно, поемайки рискови проекти и трупайки огромни дългове. Десислава не беше просто съпруга. Тя беше дъщеря на основния им инвеститор – крупен бизнесмен със съмнителна репутация и сериозно влияние. Техният брак наистина беше сделка, както тя сама беше казала. Нейното семейство осигуряваше парите и връзките, а той – фасадата на успешен и проспериращ зет.
„Ето тук става интересно“, каза Лъчезар, сочейки към екрана. „Компанията му е взела огромен заем преди две години, за да започне строежа на луксозен комплекс. Но проектът е в застой. Има слухове за проблеми с разрешителните и за недоволни подизпълнители. Ако инвеститорите, тоест семейството на жена му, се оттеглят, той ще фалира за часове. Буквално.“
Картината започна да се изяснява. Паниката на Огнян, ледената решителност на Десислава. Не ставаше въпрос само за семеен скандал. Ставаше въпрос за оцеляването на цяла една финансова империя, построена върху пясъчни основи. Аз и моето дете бяхме искрата, която можеше да взриви всичко.
„Те са уязвими, Ани“, каза Лъчезар, обръщайки се отново към мен. „Много по-уязвими, отколкото си мислят. Заплахите им са просто панически опит да те сплашат и да те накарат да изчезнеш тихомълком. Няма да го позволим.“
В следващите дни Лъчезар работи неуморно. Свърза се с колеги, рови в архиви, събираше информация. Откри, че срещу компанията на Огнян има заведен иск от един от основните му бизнес партньори, някой си Росен, който го обвиняваше в измама и присвояване на средства. Делото беше на път да започне и скандалът с извънбрачно дете би бил черешката на тортата за медиите и за адвокатите на Росен.
Междувременно, както Лъчезар предрече, те опитаха отново. Този път беше самият Огнян. Чакаше ме една вечер пред входа на блока. Изглеждаше ужасно – с тъмни кръгове под очите, разрошен, изгубил целия си предишен блясък.
„Ани, моля те, нека поговорим“, започна той с дрезгав глас. „Десислава ми каза. За срещата ви. Тя не трябваше да го прави. Тя е… практична до болка. Не разбира от чувства.“
„Махай се, Огнян“, казах аз, опитвайки се да го заобиколя.
Той препречи пътя ми.
„Не, слушай ме. Обичам те. Всичко, което ти казах, е истина. Просто ми трябва време. Ако тази история излезе наяве сега, аз съм свършен. Разбери ме. Ще изгубя всичко. Но ако ми дадеш малко време, ще се оправя с развода, ще стабилизирам фирмата и ще дойда при теб и детето. Кълна се.“
Това беше същата стара песен, но този път думите му звучаха фалшиво и празно. Вече не виждах влюбения мъж. Виждах давещ се, който беше готов да повлече и мен на дъното.
„Адвокатът ми ще се свърже с теб“, казах аз, повтаряйки думите на брат ми като мантра.
Лицето му се промени. Молбата изчезна, заменена от грозна гримаса на гняв.
„Адвокат? Срещу мен ли ще тръгнеш? Ти, която до вчера ми се кълнеше в любов? Ще ме съсипеш ли? Не знаеш какво правиш. Ще съжаляваш, Ани. Ще те накарам да съжаляваш.“
Той ме сграбчи за ръката. Хватката му беше силна и болезнена. В този момент от съседния вход излезе съседът ми – пенсионер, който винаги разхождаше кучето си по това време. Като видя сцената, той се спря и се изкашля шумно. Огнян ме пусна, сякаш се опари. Изруга под нос, обърна се и си тръгна с бърза крачка към скъпата си кола.
Останах там, трепереща, разтривайки китката си. Заплахата вече не беше просто думи. Беше станала физическа. Те нямаше да се спрат пред нищо. Но и аз нямаше да се предам. Вече не се борех само за себе си. Борех се за детето си.
Глава 5: Защитата
След инцидента пред блока, Лъчезар премина в тотална офанзива. „Свърши се с изчакването. Тези хора разбират само от езика на силата и закона“, заяви той на следващата сутрин, докато ми подаваше чаша кафе в кантората си. Бях прекарала нощта на дивана там, твърде уплашена, за да остана сама в квартирата си.
Лъчезар изготви официално писмо. Не беше заплашително, а студено и фактологично. В него се заявяваше, че аз, неговата клиентка, очаквам дете от господин Огнян. Излагаха се фактите за срещата с Десислава и отправеното предложение, което можеше да се тълкува като опит за принуда. Описваше се и инцидентът с физическата агресия. Писмото завършваше с ясното послание, че всякакви по-нататъшни опити за контакт с мен, освен по официален ред чрез адвокат, ще се считат за тормоз и ще доведат до незабавни съдебни действия, включително ограничителна заповед. И най-важното – изискваше се официално признаване на бащинството и уреждане на бъдещата издръжка на детето съгласно закона.
„Това е като шахматна партия“, обясни ми Лъчезар, докато сгъваше писмото и го поставяше в плик. „Те направиха своя ход – опитаха се да те сплашат и подкупят. Сега ние правим нашия. Поставяме всичко на официална, правна основа. Изваждаме го от тъмните ъгли на тайните и го слагаме на светло, под прожекторите на закона. Това е нещото, от което те се страхуват най-много.“
Той изпрати писмото с куриер с обратна разписка до официалния адрес на фирмата на Огнян и до домашния им адрес. Отговорът не закъсня. След два дни на Лъчезар се обади адвокат. Гласът от другата страна беше мазен и самоуверен. Представи се като защитник на „семейство Петрови“ – за първи път чувах фамилията им – и предложи среща, за да „обсъдят ситуацията цивилизовано“.
Лъчезар се съгласи. Срещата се проведе в неутрална територия – конферентна зала в голяма адвокатска кантора. Аз не присъствах. Брат ми настоя да ме предпази от това. Когато се върна, лицето му беше сериозно, но в очите му имаше пламъче на задоволство.
„Предложиха повече пари“, каза той. „Много повече. Еднократна сума, която би ти стигнала да си купиш две жилища като твоето в брой. И пълна конфиденциалност. Искат да подпишеш декларация, че бащата на детето е неизвестен.“
Сърцето ми се сви. „Значи все още искат да се отърват от нас.“
„Точно така. Но този път бяха по-внимателни. Без заплахи, само бизнес. Адвокатът им, един надут пуяк на име Стаменов, през цялото време говореше за „взаимноизгодно решение“ и „избягване на ненужен медиен шум“. Това потвърждава всичко, което си мислехме. Те са до стената.“
„И ти какво им каза?“, попитах аз, затаила дъх.
Лъчезар се усмихна за първи път този ден. „Казах им, че клиентката ми не се интересува от парите им. Казах им, че единственото, което иска, е детето й да има официално признат баща и законна издръжка. Казах им, че отказваме да бъдем част от техните тайни. И тогава, съвсем между другото, споменах, че съм се запознал с делото, което бизнес партньорът му Росен води срещу него. И че всяка информация за моралното състояние и личния живот на господин Огнян може да се окаже интересна за съда.“
Това беше майсторски ход. Лъчезар не беше заплашил директно, че ще използва информацията. Той просто я беше поставил на масата, като заредено оръжие. Беше им показал, че знаем къде са уязвими и че не се страхуваме да натиснем спусъка, ако се наложи.
„Адвокат Стаменов почти си глътна езика“, продължи брат ми. „Разбра, че си има работа с някой, който си е написал домашното. Разбра, че ти не си уплашено момиченце, което може да бъде купено или сплашено, а страна в правен спор, която има своите права и е готова да ги защитава.“
Последваха няколко дни на мълчание. Усещах напрежението във въздуха. Всеки път, когато телефонът звъннеше, подскачах. Симона минаваше почти всеки ден да ме види. Носеше ми храна, разсейваше ме с истории от университета и ме караше насила да се разхождам в парка.
„Трябва да дишаш, Ани“, казваше тя. „Заради бебето. Каквото и да става, Лъчезар ще се погрижи. Ти просто трябва да си силна.“
И тогава дойде следващият им ход. Беше много по-коварен и неочакван. Една вечер получих имейл. Не беше от Огнян или Десислава. Беше от декана на моя факултет. Уведомяваха ме, че е постъпил анонимен сигнал срещу мен. Сигнал, че съм платила за курсовата си работа и съм преписвала на последния си изпит. Назначаваше се вътрешна проверка. Докато течеше, бях временно отстранена от лекции.
Взирах се в екрана и не можех да повярвам на очите си. Беше лъжа. Долна, гнусна лъжа. Винаги съм била отлична студентка. Работата ми, ученето, бяха единственото нещо, което ме крепеше, единствената сфера, в която имах контрол. А сега те се опитваха да ми отнемат и това. Опитваха се да съсипят бъдещето ми, репутацията ми.
Десислава беше казала: „Ще направя живота ти ад“. Не се беше пошегувала. Войната вече не се водеше само в адвокатските кантори. Те бяха пренесли битката на моя територия. И удряха там, където най-много болеше.
Глава 6: Бурята
Новината за проверката в университета ме срина. Това беше удар под кръста, много по-болезнен от директните заплахи. Те не се опитваха просто да ме премахнат; опитваха се да ме унищожат, да заличат самата основа, върху която се опитвах да градя живота си. Чувствах се безпомощна, оплетена в мрежа, чиито нишки се дърпаха от невидими ръце.
Лъчезар побесня. „Това е дело на тъщата“, каза той веднага, без дори да се замисли. „Маргарита. Майката на Десислава. Проверих я. Тя е сивият кардинал в семейството. Има контакти навсякъде, включително и в академичните среди. Това е нейният стил – не директен сблъсък, а подмолни, мръсни номера.“
Той веднага се свърза с ректора на университета и поиска среща. Подготви папка с доказателства за тормоза, на който бях подложена, и изложи теорията си, че анонимният сигнал е просто част от кампания за сплашване, целяща да ме принуди да се откажа от бащинството на детето си.
Докато Лъчезар се бореше на този фронт, бурята около Огнян се сгъстяваше. Съдебното дело, заведено от партньора му Росен, влезе в активна фаза. В медиите започнаха да изтичат информации. Не се споменаваше моето име, но се говореше за „финансови нередности“, „разточителен начин на живот“ и „злоупотреба с доверието на инвеститорите“. Адвокатите на Росен бяха надушили кръв и не пропускаха възможност да подхранват скандала.
Росен беше пълната противоположност на Огнян. Докато Огнян беше чаровен и лъскав, Росен беше мрачен, пресметлив и отмъстителен. Той беше вложил не само пари, но и години от живота си в съвместната им компания и сега се чувстваше предаден. Беше решил да съсипе Огнян, не само финансово, но и публично.
Една вечер, докато гледах новините, видях го. Огнян. Причакван от репортери пред съдебната палата. Изглеждаше състарен с десет години. Безупречният му костюм не можеше да скрие умората и страха в очите му. Той не каза и дума, просто си проби път през тълпата и се качи в колата си. За миг ми стана жал за него. Но само за миг. После си спомних за лъжите, за заплахите, за анонимния сигнал. Той сам си беше постлал това легло от тръни.
Напрежението ескалира. Един ден Лъчезар получи обаждане директно от Маргарита. Гласът й беше като кадифена ръкавица, покриваща стоманен юмрук. Тя не го заплаши. Напротив, беше изключително любезна. Призна, че „може би са допуснали грешки в подхода си“ и предложи ново, „окончателно и щедро споразумение“.
„Тя иска да купи мълчанието ни“, каза Лъчезар след разговора. „Предлага да плати ипотеката ти, да ти осигури месечна издръжка, която е в пъти по-голяма от законовата, и да използва влиянието си, за да прекрати проверката в университета. Всичко това, в замяна на пълна конфиденциалност и подпис, че Огнян няма нищо общо с детето.“
Това беше върховният тест. Изкушението беше огромно. Да се отърва от дълга, който тежеше на плещите ми, да осигуря бъдещето на детето си, да сложа край на целия този кошмар. Трябваше само да подпиша един лист хартия. Да залича Огнян от живота ни завинаги.
Седях в малката си кухня и гледах през прозореца. Дъждът се стичаше по стъклото и размиваше очертанията на света навън. Какъв живот щеше да има детето ми? Живот, започнал с лъжа? Какво щях да му кажа, когато порасне и попита за баща си? Че съм продала истината за неговия произход срещу спокойствие и пари?
Симона беше до мен. Тя не ми даваше съвети, просто ме слушаше.
„Каквото и да решиш, аз съм с теб“, каза тихо тя. „Но се запитай едно нещо, Ани. Ако приемеш, ще можеш ли да се погледнеш в огледалото сутрин? Тези хора те третират като стока. Не им позволявай да спечелят. Не им позволявай да ти сложат цена.“
Думите й удариха право в целта. Те не искаха да решат проблема. Те искаха да ме купят. Да купят моето достойнство, моята истина, бъдещето на детето ми. И аз нямаше да им го позволя.
В същото време, натискът върху Огнян ставаше непоносим. От една страна беше съдебното дело, което заплашваше да го разори. От друга – тъща му, която явно беше поела контрола и се опитваше да „изчисти бъркотията“ по своя безскрупулен начин. От трета бяхме ние – аз и Лъчезар, които отказвахме да се подчиним.
Една късна вечер той отново ме потърси. Този път не беше пред блока, а по телефона, от скрит номер. Гласът му беше неузнаваем – трепереше от гняв и отчаяние.
„Какво искаш от мен, Ани? Какво?!“, изкрещя той в слушалката. „Пари ли искаш? Ще ти дам пари, колкото искаш! Само ме оставете на мира! Ти и твоят проклет брат! Съсипвате ме! Всички ме съсипвате!“
„Искам само да поемеш отговорност, Огнян“, отвърнах аз спокойно. „Нещо, което очевидно не умееш да правиш.“
„Отговорност?“, изсмя се той истерично. „Ти ми говориш за отговорност? Ти, която се появи от нищото и обърна живота ми с главата надолу! Всичко беше перфектно, преди да се появиш ти!“
Слушах го и осъзнавах с ужасяваща яснота, че той наистина вярва в това. В неговия изкривен свят, той не беше виновникът, а жертвата. Аз бях проблемът, не неговата изневяра, не неговите лъжи, не неговата алчност.
„Ти си един жалък страхливец, Огнян“, казах аз и затворих телефона.
Това беше последният ни разговор. Бурята беше в своя връх. Всички фигури бяха на дъската и всеки беше направил своя ход. Сега оставаше само да видим кой ще падне пръв.
Глава 7: Изборът
Предложението на Маргарита висеше във въздуха като тежък, отровен облак. То беше едновременно и спасителен пояс, и примка за шията. Всеки път, когато погледнех известието от банката за предстоящата вноска по ипотеката, част от мен крещеше: „Приеми! Сложи край на всичко!“. Всеки път, когато усетех лекото трепване в корема си, друга част от мен отвръщаше: „Никога! Не продавай бъдещето на детето си!“.
Лъчезар беше търпелив. Не ме притискаше. Просто изложи фактите.
„Ако приемеш, Ани, те ще изчезнат от живота ти. Финансово ще си осигурена. Но ще трябва да живееш с тази лъжа. Детето ти няма да има официално баща. А тези хора ще са постигнали своето – купили са си индулгенция. Ако откажеш, битката продължава. Ще бъде мръсно и тежко. Ще се опитат да те очернят по всякакъв начин, особено ако се стигне до съд за бащинство. Проверката в университета ще продължи. Но в крайна сметка законът е на наша страна. Истината е на наша страна.“
Прекарах дни в агония. Разкъсвах се между прагматизма и морала, между страха и гордостта. Разговарях дълго със Симона, която ме изслушваше с безкрайно търпение.
„Това не е просто избор между пари и истина“, каза ми тя един следобед, докато седяхме на една пейка в парка. „Това е избор какъв човек искаш да бъдеш. И по-важното – каква майка искаш да бъдеш. Какъв пример искаш да дадеш на детето си? Че когато стане трудно, се продаваш, или че се бориш за това, в което вярваш, дори и да е болезнено?“
Това беше въпросът, който обърна везните. Каква майка исках да бъда? Исках да бъда майка, която детето й уважава. Майка, която не се е огънала пред парите и властта. Майка, която е защитила неговото право да знае кой е.
На следващия ден отидох в кантората на Лъчезар. Той ме погледна въпросително.
„Отказвам“, казах аз. „Отказвам предложението им. Искам да се борим. Докрай.“
На лицето на брат ми се изписа облекчение, примесено с гордост. „Знаех си. Това е моето момиче.“
Той веднага се обади на адвокат Стаменов и му съобщи решението ни. От другата страна на линията последва ледена тишина. Явно не бяха очаквали такъв отговор. Бяха сигурни, че след като са ми предложили да решат всичките ми проблеми, аз ще се съглася. Бяха подценили не парите, а принципите ми.
Това беше моментът, в който всичко се промени. Нашият отказ да бъдем купени ги вкара в паника. Те бяха загубили основния си коз – парите. Сега им оставаше само грубата сила, но Лъчезар вече им беше показал, че сме готови и за нея.
Той предприе следващата стъпка. Входира в съда официален иск за установяване на бащинство. Това вече не беше заплаха, а реално правно действие. Огнян щеше да бъде призован. Щеше да се наложи ДНК тест. Тайната беше напът да излезе от семейния сейф и да се превърне в публичен документ.
В същото време, проблемите на Огнян в бизнеса се задълбочаваха. Делото с Росен вървеше зле за него. Адвокатите на Росен бяха представили доказателства за прехвърляне на фирмени средства към лични сметки. Слуховете за извънбрачната му връзка и предстоящото дело за бащинство, макар и все още неофициални, започнаха да циркулират в бизнес средите. Инвеститорите ставаха нервни. А най-големият инвеститор – семейството на жена му – вече не стоеше твърдо зад него. Маргарита беше готова да плати, за да потули скандала, но не беше готова да рискува собствените си пари, за да спасява пропадащия бизнес на зет си.
Десислава, която до този момент беше просто студен стратег, започна да показва пукнатини. Веднъж я засякох случайно в един супермаркет. Беше без грим, с уморен вид, облечена с обикновени дънки. Изглеждаше… нормална. Уязвима. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В нейния видях не омраза, а нещо друго – смесица от умора и завист. Може би завиждаше, че аз, въпреки всичко, се борех за нещо истинско, докато тя просто се опитваше да спаси една куха фасада.
Видях се и с ръководството на университета. Лъчезар беше до мен. Той представи нашата версия толкова убедително, подкрепяйки я с копия от кореспонденцията и заплахите, че деканът, който в началото беше настроен скептично, видимо се смути. Проверката не беше прекратена, но отношението се промени. Разбраха, че това не е просто студентска измама, а нещо много по-голямо и мръсно.
Изборът беше направен. Бях избрала трудния път, пътят на битката. Не знаех какво ме чака в края му, но за първи път от месеци се чувствах цяла. Не бях вече жертва. Бях боец. И щях да се боря не само за себе си, а за малкото същество, което растеше в мен. Бяхме аз и то срещу целия им свят на лъжи и пари. И за първи път си повярвах, че можем да спечелим.
Глава 8: Затишие
След като искът за бащинство беше входиран в съда, настъпи странно затишие. Войната премина от открити сблъсъци и задкулисни удари в окопна фаза, водена изцяло от адвокати. Лъчезар ме държеше информирана, но и изолирана от най-мръсните детайли. Той поемаше цялата тежест на преговорите, размяната на писма и процедурните хватки.
Адвокатът на Огнян, Стаменов, опита всичко. Първо се опита да оспори иска по формални причини. Когато това не мина, започна да протака. Искаше отлагания, представяше нови „доказателства“, че Огнян е бил извън страната по време на предполагаемото зачеване – твърдения, които Лъчезар оборваше с лекота, използвайки техни собствени съобщения и резервации от хотели, които аз му бях предоставила.
Това беше техният последен, отчаян ход – да проточат нещата максимално, надявайки се, че ще се изморя, че ще ми свършат парите за адвокат (те не знаеха, че брат ми работи безплатно), че ще се предам. Но не познаваха нито мен, нито Лъчезар.
Междувременно, проверката в университета стигна до задънена улица. Анонимният сигнал си остана анонимен, без никакви доказателства. Ръководството, притиснато от Лъчезар и очевидната липса на основания, прекрати проверката. Бях оневинена. Това беше малка победа, но за мен означаваше много. Беше доказателство, че истината, макар и бавно, си пробива път. Върнах се на лекции, а коремът ми вече леко се очертаваше под дрехите. Някои колеги ме гледаха с любопитство, други – с подкрепа. Вече не ме беше грижа. Нямах какво да крия.
Най-големият удар за семейството на Огнян дойде не от нас, а от бизнес партньора му Росен. В хода на тяхното дело, адвокатите на Росен бяха успели да се доберат до банкови извлечения, които доказваха не само финансови злоупотреби, но и разкриваха разточителния начин на живот на Огнян, включително скъпи подаръци и пътувания, които не можеха да бъдат обяснени с командировки. В документите не фигурираше моето име, но се създаваше ясна картина за мъж, който води двойствен живот.
Това се оказа капката, която преля чашата за Маргарита и Десислава. Те не можеха да си позволят публичното излагане, което щеше да последва, ако нашето дело за бащинство се съчетаеше с разкритията от финансовия скандал. Репутацията им беше по-важна от всичко.
Един ден Лъчезар се прибра с неочаквани новини.
„Свързаха се с мен. Искат да се споразумеем. Извънсъдебно.“
Този път тонът беше различен. Нямаше предложения за пари срещу мълчание. Имаше готовност да приемат всичките ни условия.
„Какво означава това?“, попитах аз.
„Означава, че се предават. Огнян ще признае бащинството доброволно. Ще подпише всички необходими документи. Ще се съгласи на издръжката, която поискахме, индексирана с инфлацията. В замяна искат само едно – да оттеглим иска от съда, преди да се е стигнало до публично заседание и призоваване на свидетели. Искат да потулят всичко възможно най-тихо.“
Седях и не можех да повярвам. След всички тези месеци на битки, заплахи и мръсотия, те просто се отказваха. Бяхме спечелили. Не с пари, не с влияние, а с упорство и вяра в правотата си.
Споразумението беше подписано в кантората на Лъчезар. Присъстваха само адвокатите. Аз не видях нито Огнян, нито Десислава. Всичко приключи с няколко подписа върху лист хартия. Толкова прозаично след толкова много драма.
Вечерта, след като всичко свърши, седяхме с Лъчезар и Симона в моята малка квартира. Брат ми беше донесъл бутилка шампанско.
„Не знам дали ми се празнува“, казах аз, гледайки мехурчетата в чашата си. „Чувствам се… празна.“
„Това е нормално“, отвърна Лъчезар. „Била си в режим на битка толкова дълго, че сега, когато напрежението го няма, се усещаш странно. Но ти постигна нещо огромно, Ани. Ти се изправи срещу хора, които са свикнали да мачкат всичко по пътя си, и ги победи. Даде на детето си име и бъдеще.“
„И най-важното, остана вярна на себе си“, добави Симона и ме прегърна.
През следващите седмици настъпи истинско затишие. Сякаш тежък воал беше вдигнат от живота ми. Можех да дишам свободно. Фокусирах се върху ученето и върху предстоящото раждане. Ходех на лекции, подготвях се за изпити, избирах бебешко креватче. Ипотеката все още беше там, но вече не ми тежеше толкова. Знаех, че ще се справя.
Един ден получих превод по банков път. Беше първата вноска от издръжката. Сумата беше точна, преведена безлично от счетоводството на някоя от техните фирми. Парите нямаха мирис. Но за мен те бяха символ. Символ на признание, на поета, макар и насила, отговорност. Символ на моята победа.
Глава 9: Последиците
Месеците, които последваха, бяха като бавно събуждане след дълъг кошмар. Животът ми постепенно се връщаше към някаква форма на нормалност, макар и нова и различна. Коремът ми растеше, а с него и усещането за спокойствие и очакване. От време на време научавах по нещо за света, от който се бях отскубнала, не защото търсех информация, а защото тя сама ме намираше.
Бизнесът на Огнян се срина. Без финансовата инжекция и политическия чадър на семейството на съпругата си, той беше оставен на произвола на кредиторите и на отмъстителния Росен. Съдебното дело завърши с осъдителна присъда за финансови злоупотреби. Компанията му беше обявена в несъстоятелност, а луксозният комплекс, който трябваше да бъде перлата в короната му, остана да стърчи като грозен бетонен скелет, паметник на провалените амбиции.
Десислава, вярна на своя прагматизъм, беше подала молба за развод още преди финалния крах. Техните адвокати бяха разделили имуществото бързо и ефективно, като се бяха погрижили всички активи на нейното семейство да бъдат защитени. Тя се отърси от Огнян като от досаден прах по ревера си. В публичното пространство тя беше представена като жертва – измамената съпруга, която не е знаела нищо за машинациите на мъжа си. Никой не спомена за нейната роля в опита да бъда купена и заплашена. Тя и майка й Маргарита бяха излезли сухи от водата, както винаги.
Веднъж го видях. Беше около година след подписването на споразумението. Бях излязла да разходя сина си, малкия Мартин, в парка. Беше слънчев есенен ден, същият като онзи, в който се бяхме запознали. Огнян седеше сам на една пейка. Не носеше скъп костюм, а обикновено яке и дънки. Беше отслабнал и изглеждаше изтощен. В ръцете си въртеше празна чаша от кафе.
За момент се поколебах дали да не сменя посоката, но нещо ме накара да мина покрай него. Той вдигна поглед и ме видя. Видя и количката. В очите му нямаше гняв, нито омраза. Имаше само празнота и някаква безкрайна умора. Той погледна към сина ми, който спеше спокойно, завит с одеялце. За части от секундата на лицето му се мярна нещо, което може би беше съжаление. А може би просто любопитство.
Той не каза нищо. Аз също. Просто кимнах леко и продължих по алеята. Нямаше какво да си кажем. Бяхме двама непознати, свързани завинаги от едно дете, но разделени от пропаст от лъжи и предателства. Не изпитах триумф, нито злорадство. Само тиха, лека тъга за илюзията, която някога бях имала, и огромно облекчение, че всичко е свършило. Той вече нямаше власт над мен. Беше просто един съсипан мъж на пейка в парка. Призрак от миналото.
Последиците за мен бяха различни. Бях изгубила наивността си, но бях намерила сила, която не подозирах, че притежавам. Завърших университета с отличен успех. Намерих си работа по специалността в малка галерия – не беше добре платена, но я обичах. Живеех скромно, но спокойно. Ипотеката все още беше там, но издръжката, която получавах, помагаше да не се тревожа за всяка сметка.
Най-важната последица спеше в креватчето си всяка вечер. Синът ми. Той беше моето слънце, моят център, моето доказателство, че и от най-голямата болка може да се роди нещо красиво. Гледах го как расте и знаех, че съм взела правилното решение. Той щеше да израсне, знаейки истината. Щеше да знае, че майка му не се е продала, а се е борила за него.
Моят малък свят се състоеше от него, от Лъчезар, който беше най-прекрасният вуйчо на света, и от Симона, която стана негова кръстница. Това беше моето семейство. Истинско, изградено не върху договори и сметки, а върху любов и подкрепа.
Понякога, в тихите нощи, докато Мартин спеше, се връщах към миналото. Мислех си за Огнян, Десислава, Маргарита. Те имаха всичко – пари, власт, влияние. Но бяха кухи отвътре. Техният свят беше построен върху лъжи, тайни и сделки. Те бяха изгубили много повече от пари и репутация. Бяха изгубили способността си да обичат, да бъдат честни, да бъдат хора.
Аз нямах почти нищо в сравнение с тях. Но имах всичко, което имаше значение. Имах сина си. Имах брат си. Имах приятелката си. Имах достойнството си. Имах бъдеще, което щях да напиша сама, по свои собствени правила.
Глава 10: Новото начало
Годините минаваха, носейки със себе си спокойствието на рутината и тихата радост от малките неща. Мартин проходи, проговори, тръгна на детска градина. Всеки негов нов зъб, всяка негова нова дума, всяка нарисувана от него драскулка беше събитие, което изпълваше света ми със смисъл. Малката ни квартира вече не изглеждаше толкова малка, а изпълнена с живот, смях и разхвърляни играчки.
Един ден, докато подреждах стари документи, попаднах на папка, надписана от Лъчезар с една-единствена дума: „Случаят“. Вътре бяха всички писма, копия от искове и споразумения. Цялата история на нашата битка, събрана в няколко десетки листа хартия. Прелистих ги бавно. Имената Огнян, Десислава, Маргарита изглеждаха като реликви от друг живот, от друга епоха. Емоциите, които някога бяха предизвиквали у мен – любов, болка, гняв, страх – бяха избледнели до степен на далечен спомен.
Затворих папката и я прибрах дълбоко в шкафа. Това беше миналото. Погребано, но не и забравено. То беше част от мен, беше урокът, който ме беше направил човека, който съм днес. Но вече не определяше настоящето ми.
Работата ми в галерията ми носеше удовлетворение. Започнах да пиша малки статии и анализи за онлайн списания за изкуство. Един от текстовете ми привлече вниманието на известен куратор и получих покана да участвам в организацията на голяма изложба. Това беше моят пробив. Стъпка по стъпка, с много труд и безсънни нощи, докато Мартин спеше, аз изграждах име в професията си. Вече не бях просто студентката с ипотека. Бях Ани, изкуствоведът. Бях майката на Мартин. Бях себе си.
Ипотечният кредит, който някога ми се струваше като непосилна тежест, намаляваше с всяка изминала година. Вече не беше символ на моята уязвимост, а на моята независимост. Всяка вноска беше доказателство, че мога да се справя сама.
Един следобед Мартин се върна от детската градина и ми подаде рисунка. На нея бяхме аз и той, хванати за ръка под голямо, усмихнато слънце.
„Това сме ние, мамо. Нашето семейство“, каза той с онази обезоръжаваща детска сериозност.
Прегърнах го силно, вдишвайки аромата на косата му. Нашето семейство. Той беше прав. Малко, но силно. Истинско.
Никога повече не видях Огнян. Не знаех какво се е случило с него след краха. Дали е започнал отначало, дали се е променил, или просто е намерил друг свят, в който да изгражда своите илюзии. Не ме интересуваше. Той беше просто биологичният баща на сина ми – факт, записан в документите, но лишен от емоционално съдържание. Издръжката пристигаше всеки месец, превеждана от адвокатска кантора – последният останал мост към онова минало, студен и безличен.
Една вечер, докато приспивах Мартин, той ме попита:
„Мамо, всички деца имат ли си татко?“
Сърцето ми се сви за момент, но бях подготвена за този въпрос. Седнах на леглото му и го погледнах в очите.
„Всички деца имат баща, миличък. Но семействата са различни. Някои деца живеят с мама и татко, други само с мама, трети само с татко, а някои имат две майки или двама бащи. Най-важното в едно семейство е хората да се обичат и да се грижат един за друг. А ние с теб много се обичаме, нали?“
Той кимна, сгуши се в мен и скоро заспа.
Знаех, че ще има и други въпроси. Знаех, че един ден ще трябва да му разкажа цялата история, или поне онази част от нея, която можеше да разбере. Но не се страхувах. Щях да му разкажа история за една млада жена, която направи грешка, но след това намери сили да се бори за истината. Щях да му кажа, че неговото съществуване не е било грешка, а най-прекрасният дар.
Животът ми не беше приказка. Нямаше принц, който да ме спаси накрая. Но имаше нещо много по-ценно. Имаше трудно извоювана свобода, имаше истинска любов в лицето на сина ми и имаше тихото удовлетворение на човек, който е преминал през ада и е излязъл от другата страна по-силен, по-мъдър и цял.
Стоях на прозореца на моята малка, уютна квартира и гледах светлините на града. Някъде там, в луксозни къщи, живееха хора, които се опитваха да ме смачкат. Но те бяха останали в миналото, затворници в собствените си златни клетки. А аз бях тук. Свободна. И пред мен стоеше не илюзия, а истински, реален живот. Моето ново начало.