Всичко започна с любов. Онази чиста, всеотдайна майчина любов, която не познава граници и не търси отплата. Дъщеря ми Михаела, моята единствена, моята гордост, наскоро се беше омъжила за Симеон – млад, амбициозен мъж с блестящи очи и усмивка, която можеше да обезоръжи и най-големия циник. Гледах ги двамата, преливащи от щастие и планове за бъдещето, и сърцето ми се пълнеше с тиха радост.
Една слънчева неделна утрин, докато пиехме кафе в просторната ми дневна, Михаела се огледа с копнеж.
– Мамо, този апартамент е съвършен. Толкова е голям, светъл… Идеален е за създаване на семейство.
Думите ѝ отекнаха в тишината на огромното жилище. Четиристаен апартамент в сърцето на оживен квартал. Апартамент, в който бях отгледала нея, в който всяка стена пазеше спомен – смеха ѝ като дете, сълзите ѝ като тийнейджърка, трепетите преди първата ѝ среща. Сега живеех сама в него. Съпругът ми почина преди пет години и празните стаи понякога отекваха оглушително. Тишината беше моят постоянен спътник, а спомените – единствените ми съквартиранти.
Живея сама в четиристаен, повторих си наум думите ѝ. Идеята се загнезди в ума ми – първо като малко семенце, после бързо покълна и се превърна в решение, което изглеждаше толкова естествено, толкова правилно. Аз нямах нужда от толкова пространство. Те имаха. Те бяха бъдещето.
– Вземете го – казах тихо, но с твърдост, която изненада дори мен самата.
Михаела ме погледна невярващо.
– Какво? Мамо, не говориш сериозно…
– Напълно сериозно, миличка. Аз ще се преместя. Сестра ми Ралица има малка къщичка в покрайнините. Отдавна ме кани да отида при нея. Ще си имаме градинка, ще си говорим… На мен повече не ми трябва. Този апартамент е ваш. Подарък от мен. За да свиете своето гнездо.
Симеон скочи на крака, прегърна ме силно и ме вдигна във въздуха.
– Ана, вие сте златна жена! Не знам с какво сме заслужили такава щедрост! Обещаваме да се грижим за него, да го пазим, да го изпълним със смях и детски глъч!
Очите на Михаела се насълзиха. Тя ме прегърна през сълзи и прошепна: „Обичам те, мамо. Никога няма да забравим това.“
Вярвах им. Вярвах на всяка тяхна дума. В следващите няколко седмици животът ми се преобърна. Опаковах десетилетия спомени в кашони. Преглеждах стари снимки, плачех над избледнели писма, докосвах дрехи, които отдавна не бях обличала. Всяка вещ носеше история. Преместването беше като да изтръгнеш част от душата си.
Ралица, моята по-голяма сестра, беше скептична от самото начало. Тя беше прагматик, здраво стъпил на земята, и не се поддаваше на емоционални пориви.
– Ана, сигурна ли си в това? – попита ме тя, докато ми помагаше да сгъвам едни покривки. – Да подариш имот за стотици хиляди просто така… Хората не правят такива неща. Трябваше поне да го прехвърлите с право на пожизнено ползване.
– Рали, стига, моля те. Това е дъщеря ми. Не е някой чужд човек. Искам да е щастлива.
– Щастието не се купува с апартаменти – измърмори тя, но видя изражението ми и смени темата. – Къщичката ми е малка, но ще се сместим. Ще видиш, ще ти хареса. Тихо е, спокойно.
И наистина, хареса ми. Малката къща на Ралица беше уютна и топла, с малко дворче, пълно с цветя. Бързо намерихме своя ритъм. Сутрин пиехме кафе на верандата, следобед се грижехме за градината, а вечер четяхме книги или гледахме стари филми. Тишината тук беше различна – не беше празна и оглушителна, а плътна и успокояваща, изпълнена с песента на щурците и шумоленето на листата.
Михаела и Симеон се нанесоха в апартамента. Първите седмици ми се обаждаха всеки ден. Разказваха ми как пребоядисват, как избират нови мебели, как планират детска стая. Сърцето ми се радваше. Представях си ги там, щастливи, и чувствах, че съм постъпила правилно.
После обажданията разредиха. От всеки ден станаха през ден, после веднъж в седмицата. Отдавах го на заетостта им. Симеон имаше собствен бизнес – нещо свързано с консултантски услуги, никога не разбрах точно какво. Михаела работеше в маркетингова агенция. Бяха млади, амбициозни, животът ги зовеше. Не исках да им досаждам.
Минаха около два месеца. Една сутрин, докато поливах мушкатото, ме обзе непреодолимо желание да ги видя. Да видя апартамента, преобразен от тяхната любов. Да усетя новия му живот. Не им се обадих, реших да е изненада. Купих любимата им торта и с трепет се отправих към стария си дом.
Когато стигнах до входа на блока, сърцето ми подскочи. Нещо не беше наред. Пред входа беше паркиран луксозен черен автомобил, който не познавах. От него слязоха двама мъже в скъпи костюми. Единият говореше по телефона, а другият държеше папка с документи. Почувствах лек хлад по гърба си, но го пропъдих. Сигурно бяха бизнес партньори на Симеон.
Качих се с асансьора. Пръстите ми леко трепереха, докато пъхах ключа, който си бях запазила. Вратата се отвори безшумно. Отвътре се чуваха гласове. Пристъпих в антрето, готова да извикам „Изненада!“, но думите заседнаха в гърлото ми.
В дневната, моята дневна, стояха Михаела, Симеон и двама непознати. Едната беше жена на средна възраст с изкуствено руса коса и строг костюм, а другият – мъж с вид на заможен бизнесмен. На масата бяха разпръснати документи.
– …както виждате, имотът е в отлично състояние. Напълно изчистен от стари мебели, готов за нанасяне. Цената е окончателна, предвид локацията и квадратурата, това е направо подарък – говореше русата жена с отработения глас на брокер на недвижими имоти.
Подарък. Думата прокънтя в главата ми като изстрел.
Когато отидох да я посетя, останах шокирана — тя беше… продавала моя дом. Дома, който ѝ бях подарила, за да създаде семейство. Стоях там, невидима в коридора, с тортата в ръце, а светът ми се разпадаше на парчета.
Глава 2: Сривът
Времето сякаш спря. Звуците в стаята станаха приглушени, сякаш идваха изпод вода. Виждах устните на брокерката да се движат, но не чувах думите. Единственото, което отекваше в съзнанието ми, беше нейната фраза: „Това е направо подарък“. Иронията беше толкова жестока, толкова пронизваща, че ми прилоша.
Тортата в ръцете ми натежа. Картонената кутия се огъна леко под пръстите ми. Аз, майката, дошла с торта, за да отпразнува новото им начало, а те – дъщеря ми и зет ми – разпродаваха това начало на най-висока цена.
Михаела се засмя на нещо, което каза потенциалният купувач. Този смях, който някога беше музика за ушите ми, сега прозвуча фалшиво и остро. Тя ме видя. Усмивката замръзна на лицето ѝ. Очите ѝ се разшириха от ужас, а лицето ѝ пребледня като платно.
– Мамо? – гласът ѝ беше едва доловим шепот.
Всички глави се обърнаха към мен. Симеон бързо възвърна самообладанието си. Той тръгна към мен с онази негова обезоръжаваща усмивка, която вече ми се струваше хищническа.
– Ана! Каква приятна изненада! Не те очаквахме. Тъкмо… обсъждахме някои бизнес възможности.
– Бизнес възможности? – Гласът ми прозвуча дрезгаво, чуждо. Погледнах към брокерката, към купувача, към разпръснатите документи. – Продавате апартамента.
Не беше въпрос. Беше констатация. Студена и окончателна като надгробна плоча.
Михаела сведе поглед. Не можеше да ме погледне в очите. Това ме нарани повече от всичко друго. Нейната вина, нейният срам бяха неоспоримо доказателство.
– Мамо, не е това, което изглежда. Можем да обясним – започна тя, но думите ѝ звучаха кухо.
– А какво е, Михаела? Какво е? – направих крачка напред. Тортата се наклони опасно в ръцете ми. – Аз ви подарих този дом! Подарих ви бъдещето ви! За да имате деца тук, да тичат по този паркет, да се смеят в тези стаи! А вие… вие сте сложили цена на спомените ми!
Симеон се намеси, опитвайки се да овладее положението.
– Ана, моля те, нека не правим сцени. Господата ще си помислят…
– Не ме интересува какво ще си помислят господата! – извиках, а гласът ми се пречупи. – Интересува ме какво си мислите вие двамата! Как можахте? Какво ви накара?
Брокерката и купувачът се спогледаха неловко. Жената си събра документите с бързи, нервни движения.
– Може би е по-добре да дойдем друг път – каза тя, избягвайки погледа ми.
– Не, няма нужда. Няма да има друг път! – обърнах се към тях с пламнали очи. – Този апартамент не се продава!
Симеон ме хвана леко за лакътя.
– Ана, успокой се. Нека изпратим хората и ще поговорим.
Отдръпнах ръката си сякаш ме беше опарил.
– Не ме докосвай!
Погледите на всички бяха вперени в мен. Чувствах се като ранено животно, притиснато в ъгъла. Сълзите започнаха да се стичат по бузите ми, горещи и горчиви. Погледнах кутията с тортата в ръцете си. С един рязък, гневен жест я хвърлих на пода. Кремавият сладкиш се размаза по скъпия паркет, а парченца шоколад се разлетяха във всички посоки. Беше грозно, детинско, но в този момент беше единственият начин да изразя разрухата в душата си.
– Ето ви го празненството! – изхлипах. – Да ви е сладко!
Обърнах се и избягах. Не чух виковете на Михаела зад гърба си. Тичах надолу по стълбите, защото не можех да чакам асансьора. Трябваше да се махна. Въздухът в сградата, в моя бивш дом, ме задушаваше.
Навън студеният въздух опари дробовете ми. Вървях безцелно, без посока, а сълзите замъгляваха погледа ми. Предателството беше като физическа болка – остра, пронизваща, в гърдите. Не ставаше дума за имота, не ставаше дума за парите. Ставаше дума за доверието. За потъпканата ми любов. За лъжата, в която бях живяла през последните два месеца. Всяка тяхна мила дума, всяко обаждане, всеки разказ за плановете им сега ми изглеждаше като част от огромен, добре изчислен фарс.
Как се прибрах до къщата на Ралица, не помня. Сякаш краката ми сами ме водеха. Когато влязох, сестра ми ме погледна и веднага разбра, че нещо ужасно се е случило.
– Ана? Какво има? Не приличаш на себе си.
Свлякох се на стола в кухнята и риданията, които потисках, изригнаха с пълна сила. Разказах ѝ всичко – за брокерите, за продажбата, за усмивката на Симеон и за срамния поглед на Михаела.
Ралица мълчеше и ме слушаше. Лицето ѝ се вкамени, а в очите ѝ се появи леден блясък. Когато свърших, тя стана, наля ми чаша вода и седна срещу мен.
– Казах ти – произнесе тя тихо, но думите ѝ бяха тежки като камъни. – Казах ти, че нещо не е наред. Този Симеон никога не съм го харесвала. Прекалено е лъскав, прекалено е сладникав. Змия. А Михаела… детето ти… да ти причини това…
– Не разбирам, Рали. Защо? Защо ще го правят?
– За пари, Ана. Винаги е за пари. Бързи, лесни пари. Сигурно онзи нейният е затънал в дългове или е намислил някаква „гениална“ бизнес схема. А дъщеря ти е слаба. Винаги е била. Лесно се поддава на влияние.
Думите ѝ бяха жестоки, но знаех, че са истина. Телефонът ми започна да звъни. Беше Михаела. После Симеон. Не отговорих. Просто гледах имената им на екрана, докато звъненето не спря. Получих съобщение. „Мамо, моля те, вдигни. Не е така, както изглежда. Обичам те.“
„Обичам те.“ Тези думи, които доскоро ме изпълваха с топлина, сега звучаха като подигравка. Каква любов беше това, която можеше да забие такъв нож в гърба ти?
Късно вечерта, докато лежах в леглото и гледах в тавана, в ума ми се оформи една мисъл. Първо беше неясна, плашеща, но постепенно се избистри и придоби твърдост. Те нямаше да се измъкнат просто така. Това не беше само техен апартамент, който да продават. Това беше моят живот. И аз щях да се боря за него.
Глава 3: Пукнатините
Дните след разкритието бяха мъчителни. Превърнах се в сянка. Отказвах да говоря с Михаела, въпреки безбройните ѝ обаждания и съобщения. Всяко позвъняване на телефона беше като удар с камшик, всяко съобщение – поредната доза отрова. Симеон също опита няколко пъти, но неговите обаждания игнорирах с още по-голямо презрение.
Ралица беше моята скала. Тя пое контрола, защитавайки ме от външния свят. Говореше с всеки, който звънеше, и с леден тон обясняваше, че „Ана не е на разположение“. Но дори нейната твърдост не можеше да ме предпази от бурята в собствената ми душа. Нощем не спях. В съзнанието ми се въртяха едни и същи сцени: щастливите лица на Михаела и Симеон, когато им дадох ключовете; студените очи на брокерката; размазаната торта на пода.
Една вечер, докато седяхме в мълчание, Ралица наруши тишината.
– Трябва да направиш нещо, Ана. Не можеш да ги оставиш просто да го продадат.
– Какво да направя, Рали? Аз им го подарих. Документално апартаментът е на Михаела. Сама си го направих.
– Има нещо, наречено морални задължения. Освен това, прехвърлянето как стана? С нотариален акт за дарение, нали?
Кимнах.
– В тези договори понякога има клаузи. А дори и да няма, такъв тип дарение, направено с ясното условие да бъде семеен дом, може да се оспори, ако дареният прояви крайна неблагодарност. А това, което те правят, е върхът на неблагодарността.
Погледнах я с искрица надежда.
– Мислиш ли, че има шанс?
– Не знам. Не съм адвокат. Но познавам един. Адриан. Помниш ли го? Синът на нашите стари съседи. Беше хлапе, когато си играеше на улицата. Сега е един от най-добрите адвокати по вещно право. Трябва да говориш с него.
Идеята да водя съдебна битка срещу собствената си дъщеря ме ужасяваше. Звучеше чудовищно, противоестествено. Но алтернативата – да стоя безучастно, докато те унищожават всичко, което бях градила – беше още по-непоносима.
На следващия ден се обадих на Адриан. Гласът му беше топъл и спокоен. Спомни си ме веднага. Уговорихме си среща за следващия ден в кантората му.
Кантората на Адриан беше модерна, с големи прозорци и изглед към оживена улица. Самият той беше станал висок, уверен мъж, но в очите му все още имаше нещо от онова любопитно момче, което помнех. Изслуша историята ми внимателно, без да ме прекъсва. Преглеждаше копието от нотариалния акт, което бях донесла, и кимаше от време на време.
Когато приключих, той се облегна назад в стола си и ме погледна съчувствено.
– Лельо Ана, ситуацията е много неприятна. И емоционално, и юридически. По закон, след като имотът е дарен, той е собственост на дъщеря ви. Тя има право да се разпорежда с него, както намери за добре.
Сърцето ми се сви. Значи Ралица се беше заблуждавала.
– Обаче – продължи Адриан и се наведе напред, – законът предвижда и възможност за отмяна на дарението. Едно от основанията е именно „проявена груба неблагодарност“ към дарителя. А опитът да се продаде имот, дарен с изричното условие да служи за семеен дом, веднага след дарението, може да се тълкува точно като това.
– Значи имам шанс? – прошепнах.
– Имате основание да заведете дело. Шансът… зависи от много неща. От съдията, от това как ще представим фактите. Ще бъде тежка битка. И мръсна. Те ще се опитат да ви изкарат изкуфяла старица, която си е променила мнението. Ще трябва да сте готова за това.
Образът на Михаела, застанала срещу мен в съдебната зала, ме прониза.
– А има ли друг начин?
– Можем да пробваме с извънсъдебно споразумение. Ще им изпратя официално писмо, в което заявяваме намерението си да заведем дело за отмяна на дарението. Понякога заплахата от съдебен процес е достатъчна, за да вразуми хората. Може да се съгласят да ви върнат апартамента или поне да ви обезщетят.
Съгласих се. Това изглеждаше като по-малкото зло.
Междувременно, в живота на Михаела и Симеон също се появяваха пукнатини, макар аз тогава да не знаех за тях. По-малкият ми син, Петър, който учеше право в друг град, се прибра за няколко дни. Брат и сестра, те винаги са били близки, но сега Михаела го избягваше. Петър, който беше наследил прагматизма на леля си Ралица, усети, че нещо не е наред.
Една вечер той успял да я притисне.
– Како, какво става? Мама не си вдига телефона, леля Ралица звучи като ледена кралица. Да не сте се скарали?
Михаела избухнала в сълзи. Разказала му своята версия на историята. Как Симеон имал „невероятна бизнес възможност“, инвестиция, която щяла да им удвои парите за по-малко от година. Как трябвало да действат бързо. Как апартаментът бил „мъртъв капитал“, а с парите от него щели да си купят още по-голям и хубав дом след време. Как планирали да кажат на мама, но след като всичко приключи, за да я „изненадат“.
– Ти вярваш ли си, като ги говориш тези неща? – попитал я Петър, поразен от наивността ѝ. – Да изненадате мама, като ѝ кажете, че сте продали дома ѝ зад гърба ѝ? Симеон ли ти напълни главата с тези глупости?
– Не са глупости! Ти не го разбираш, той е визионер! Просто му трябват малко начални средства.
– И тези средства трябва да дойдат от подаръка на мама? Ами ако тази „инвестиция“ се провали? Какво тогава? Ще останете и без апартамент, и без пари. И мама ще е на улицата.
– Няма да се провали! А мама не е на улицата, при леля е! – сопнала се Михаела.
– И ти се струва нормално жената, която ти е дала покрив над главата, сега да живее в една стаичка при сестра си, докато вие харчите парите от нейния труд?
Спорът им станал жесток. Петър, с острия си юридически ум, започнал да задава въпроси за бизнеса на Симеон. Каква е тази фирма? Какви са тези инвестиции? Може ли да види някакви документи? Михаела не могла да отговори на нищо конкретно. „Това е сложно“, „Симеон се занимава“, „Аз му вярвам“.
Този разговор посял семе на съмнение и у Петър. Той реши да направи свое собствено проучване. Като студент по право имаше достъп до търговския регистър и други публични бази данни. Това, което откри, го смрази.
Фирмата на Симеон беше регистрирана съвсем наскоро и беше натрупала огромни задължения за краткото си съществуване. Имаше няколко запорирани сметки и висящи дела от недоволни партньори. „Бизнес възможността“ не беше инвестиция, а отчаян опит да се покрият стари дългове. Симеон не беше визионер, а измамник, който е затънал до уши и сега се опитваше да се спаси, като продаде единствения си ликвиден актив – моят апартамент.
Но това не беше всичко. Петър откри и нещо друго, много по-лично и грозно. Симеон беше съсобственик в друга, по-стара фирма, заедно с жена на име Десислава. Бърза проверка в социалните мрежи разкри десетки техни общи снимки – от екзотични почивки, вечери в скъпи ресторанти… Снимки, които изглеждаха много повече от просто бизнес партньорство. Последната беше качена само преди месец. Докато Михаела е избирала цвят за стените в новия им дом, Симеон е бил на романтичен уикенд с друга.
Петър седеше пред компютъра, парализиран от откритията си. Проблемът беше много по-дълбок от един апартамент. Сестра му беше омъжена за лъжец, измамник и прелюбодеец. А тя, заслепена от любов или от алчност, не виждаше нищо.
Той се чудеше какво да прави. Да каже ли на Михаела и да разбие сърцето ѝ? Да каже ли на мен и да ме нарани още повече? В този момент на бюрото му пристигна имейл. Беше копие от писмото, изпратено от адвокат Адриан до Михаела и Симеон. Заплахата от съдебен процес вече беше официална. Войната беше обявена.
Глава 4: Обявяване на война
Писмото от Адриан подейства като взрив на бомба. Симеон, който до този момент се държеше като господар на положението, изгуби хладнокръвието си. Михаела ми разказа по-късно, че когато го прочел, лицето му се изкривило в грозна гримаса.
– Тая твоя майка полудяла ли е? – изкрещял той. – Ще ни съди? Ще си разваля дарението? Как не я е срам!
– Може би трябваше да говорим с нея, Симеоне. Може би сгрешихме, като действахме зад гърба ѝ – опитала се да каже Михаела, чиято увереност вече беше силно разклатена.
– Да сгрешим? Сгрешихме, че не продадохме апартамента още на следващия ден! Каква благодарност, какви пет лева! Това са пари, Михаела! Пари, които ни трябват!
Тя за пръв път видяла в него не чаровния, уверен мъж, а един алчен и изплашен човек. Парите. Всичко се въртеше около парите. Неговата „велика“ инвестиция, тяхното „светло“ бъдеще, всичко беше една голяма лъжа, маскираща отчаяната му нужда от средства.
Обадиха се на свой адвокат – лъскав и арогантен мъж на име Стаменов, който ги посъветвал да не се поддават на „емоционално изнудване“.
– Това е празна заплаха. Дарението е желязно. Няма как да го отмени. Просто се опитва да ви сплаши. Игнорирайте я и продължете с продажбата. Намерете купувач, който е готов да плати в брой и да действа бързо.
Симеон се вкопчи в тези думи като удавник за сламка. Игнорираха писмото на Адриан и подновиха огледите с нова, още по-агресивна брокерка.
Адриан ме уведоми за липсата на отговор.
– Очаквано беше. Сега имаме само един ход – завеждаме дело. Готова ли сте, лельо Ана?
Въздъхнах тежко. Вече нямаше връщане назад.
– Да, Адриане. Да започваме.
Исковата молба беше подадена. Машината на правосъдието бавно и тромаво се завъртя. Първото заседание беше насрочено след няколко месеца. През това време напрежението в нашето малко семейство растеше.
Петър беше разкъсван между лоялността към сестра си и истината, която беше разкрил. Той реши да действа предпазливо. Първо се опита да говори отново със Симеон, този път по-настоятелно.
– Симеоне, погледнах фирмата ти. Нещата не изглеждат добре. Имаш дългове, дела… Тази продажба не е за инвестиция, нали? Опитваш се да запушиш дупки.
Симеон го погледнал студено.
– Не се бъркай в неща, които не разбираш, хлапе. Учи си там правото и остави бизнеса на мъжете.
– А Десислава? Тя част от бизнеса ли е, или нещо повече? – подхвърлил Петър, наблюдавайки реакцията му.
Симеон пребледнял за миг, но бързо се окопитил.
– Десислава е моя бизнес партньорка. И ако още веднъж си позволиш да намекваш подобни неща, ще съжаляваш.
Заплахата била явна. Петър разбра, че с добро няма да стане. Симеон беше притиснат до стената и беше готов на всичко. Той реши, че трябва да покаже доказателствата на Михаела, колкото и да е болезнено.
Междувременно, аз се опитвах да живея ден за ден. Ралица беше неотлъчно до мен. Грижеше се за мен, готвеше ми, разсейваше ме с работа в градината. Но вечер, когато останех сама с мислите си, болката се завръщаше. Спомнях си за Михаела като малко момиченце, как ме прегръщаше и казваше, че съм най-добрата майка на света. Къде беше отишло това момиче? Как се беше превърнало в тази непозната, студена жена, която продаваше дома си?
Един ден получих призовка да се явя в съда. Държейки официалния документ в ръце, реалността на ситуацията ме удари с пълна сила. Това не беше просто семеен спор. Беше съдебна битка. Щях да стоя в една зала с дъщеря си, разделени от бариерата на закона. Адвокати щяха да говорят от наше име. Съдия щеше да решава съдбата на нашите отношения.
Започна подготовката за делото. Адриан ме разпитваше с часове. Искаше да знае всеки детайл – какво точно съм казала, когато съм им дала апартамента, какви са били техните думи, имало ли е свидетели. За щастие, сестра ми Ралица беше присъствала на няколко от разговорите и се съгласи да свидетелства в моя полза.
От другата страна, адвокат Стаменов също подготвяше своята стратегия. Той инструктира Михаела и Симеон да твърдят, че никога не е имало условие апартаментът да бъде семеен дом. Че това е било просто щедър подарък, без никакви ангажименти. Че идеята за продажбата е дошла спонтанно, като разумно финансово решение. И най-важното – да ме представят като възрастна, объркана жена, която е дала нещо, а после е съжалила.
– Ще трябва да я атакуваме персонално – казал Стаменов на Михаела. – Ще намекнем, че е повлияна от сестра си, че е нестабилна, че си променя мнението. Трябва да убедим съдията, че тя е капризна, а вие сте жертви на нейните променливи настроения.
Михаела се ужасила.
– Да говоря така за майка си? Не мога!
– Искаш ли да загубиш апартамента? – попитал я Стаменов студено. – Това е съд. Тук няма място за сантименти. Или се биеш, за да спечелиш, или губиш.
Симеон, разбира се, подкрепил адвоката.
– Той е прав, скъпа. Твоята майка започна тази война. Ние само се защитаваме.
Така се очертаха двете бойни линии. От едната страна бяхме аз, Ралица и Адриан, въоръжени с истината и моралната правота. От другата – Михаела, Симеон и Стаменов, с оръжията на полуистините, манипулациите и личните нападки.
В навечерието на първото заседание Петър реши, че повече не може да чака. Той отиде при Михаела, носейки папка с разпечатки – фирмените задължения на Симеон, делата срещу него, снимките с Десислава.
– Како, трябва да видиш това. Преди да отидеш утре в съда и да лъжеш, за да защитиш този човек, трябва да знаеш кой е той всъщност.
Той оставил папката на масата и си тръгнал, оставяйки я сама с грозната истина.
Глава 5: Истината в съдебната зала
Съдебната зала беше студена и безлична. Високи тавани, тежки дървени мебели, миризма на прах и стари документи. Въздухът беше гъст от напрежение. Седях до Адриан, а Ралица беше зад мен, стиснала успокоително рамото ми. От другата страна на залата бяха Михаела и Симеон с техния адвокат. Избягвах погледа на дъщеря си. Лицето ѝ беше бледо и изпито. Не знаех дали е видяла документите от Петър, не знаех какво става в душата ѝ. Виждах само една непозната, седнала на вражеската скамейка.
Заседанието започна. Адвокат Стаменов пръв взе думата. Говореше гладко, уверено, представяйки своите клиенти като млада, любяща двойка, която е станала жертва на необмислената щедрост и последвалото още по-необмислено съжаление на една възрастна жена. Той нарисува картина, в която аз съм нестабилна, лесно манипулируема, повлияна от „зловредната си сестра“. Всяка негова дума беше като удар под кръста. Слушах как описва собствената ми дъщеря като жертва на моя „каприз“.
Когато дойде ред на Адриан, той беше спокоен и методичен. Представи фактите такива, каквито бяха. Разказа за моя живот в този апартамент, за спомените, за жертвата, която съм направила, вярвайки, че осигурявам дом за внуците си.
– Уважаеми съдия, тук не става въпрос за променливо настроение. Става въпрос за грубо и цинично предателство. За потъпкване на най-святото – доверието между майка и дъщеря. Ответниците са получили безценен дар, даден с една единствена цел, и още преди да са изстинали следите на дарителката, те го обявяват за продан, третирайки го като стока на пазара. Ако това не е върховна неблагодарност, то тогава какво е?
Първият свидетел, призован от нас, беше Ралица. Тя говореше твърдо и ясно. Разказа как е присъствала на разговорите, в които Михаела и Симеон са обещавали, че това ще е техният семеен дом. Описа шока и болката ми, когато съм разбрала за продажбата. Адвокат Стаменов се опита да я дискредитира.
– Госпожо, вие не изпитвате ли неприязън към съпруга на племенницата си? Не е ли вярно, че от самото начало сте били против това дарение?
– Не изпитвам неприязън. Изпитвам презрение към хора, които се възползват от добротата на другите. И да, бях против, защото за разлика от сестра ми, аз виждам кога някой е хищник, облечен в овча кожа.
Думите ѝ прокънтяха в залата. Съдията, строга жена на средна възраст, леко повдигна вежди.
Следващият свидетел беше брокерката, която бях заварила в апартамента. Адриан я беше призовал. Тя видимо се чувстваше неловко. Потвърди, че е била наета да продаде имота и че цената е била договорена. Адриан я попита:
– Казаха ли ви клиентите ви защо продават толкова скоро след придобиването на имота?
– Господин Симеон обясни, че имат спешна нужда от свежи пари за бизнес инвестиция.
– А госпожа Михаела? Тя съгласна ли беше с това? Изглеждаше ли притеснена?
– Не, изглеждаше напълно съгласна. Докато не се появи майка ѝ. Тогава се разстрои.
Показанията ѝ потвърждаваха нашата теза. Дойде ред на Михаела. Когато се изправи, за да отиде на свидетелската скамейка, краката ѝ видимо трепереха. Тя не смееше да ме погледне. Адвокатът ѝ започна с въпроси, които трябваше да я представят в благоприятна светлина. Тя отговаряше тихо, с половин уста.
Тогава дойде ред на Адриан за кръстосан разпит. Той подходи внимателно, почти бащински.
– Госпожо, обичате ли майка си?
Михаела се задави.
– Разбира се, че я обичам.
– И когато тя ви подари апартамент на стойност стотици хиляди, вие бяхте ли ѝ благодарна?
– Да, много.
– Разбирахте ли, че тя прави огромна жертва? Че се отказва от дома си, от спомените си, за да се премести в малка къща при сестра си, само и само вие да сте щастлива?
Сълзи се появиха в очите на Михаела. Тя кимна мълчаливо.
– Тогава ми кажете, как само два месеца по-късно, тази огромна благодарност се изпари и решихте да продадете тази жертва? Чия беше идеята?
Михаела погледна към Симеон, който седеше на стола си, втренчил в нея леден поглед. Беше предупреждение.
– Беше… общо решение. Решихме, че така е най-добре за нашето бъдеще.
– Вашето бъдеще или бъдещето на бизнеса на съпруга ви? – попита Адриан и тонът му стана по-остър. – Вярно ли е, че фирмата на господин Симеон е затънала в дългове?
– Възразявам! – скочи адвокат Стаменов. – Това няма отношение към предмета на делото!
– Напротив, има пълно отношение, уважаеми съдия! – контрира Адриан. – Това доказва мотива. Доказва, че не става въпрос за „разумно финансово решение“, а за отчаян опит за спасение от банкрут, за сметка на дарението, направено от майката!
Съдията позволи въпроса. Михаела се обърка.
– Аз… не знам подробности за бизнеса му.
– А знаете ли подробности за бизнес партньорката му Десислава? – попита Адриан тихо, но думите му прорязаха тишината в залата.
В този момент се случи нещо, което никой не очакваше. Михаела се срина. Тя закри лицето си с ръце и започна да ридае неудържимо. Истерични хлипове разтърсваха цялото ѝ тяло. Симеон скочи на крака, лицето му беше маска на ярост. Съдията удари с чукчето.
– Тишина в залата! Свидетелката, в състояние ли сте да продължите?
Михаела поклати глава, без да спира да плаче. Охраната я изведе от залата. Заседанието беше отложено.
В суматохата, която настана, видях лицето на Симеон. На него нямаше загриженост за съпругата му. Имаше само чиста, неподправена злоба. Той знаеше, че губи контрол.
Когато излизахме от съда, Петър ни чакаше отвън.
– Видях всичко – каза той. – Тя знае. Снощи ѝ показах документите. Сривът ѝ не беше само от напрежение. Беше от истината.
В този момент разбрах, че делото за апартамента е само върхът на айсберга. Под повърхността се криеше една много по-голяма, много по-грозна история за лъжи, изневяра и финансови измами. И моята дъщеря беше в центъра на всичко това.
Глава 6: Разплитането
Сривът на Михаела в съда беше повратната точка. Той не само прекъсна заседанието, но и разби на парчета фасадата, която Симеон така грижливо беше изградил. Адвокат Стаменов беше бесен. Опитваше се да омаловажи случилото се като „моментна женска слабост“, но щетите бяха нанесени. Съдията беше видяла една съкрушена жена, а не хладнокръвна бизнес дама, която продава имота си.
През следващите дни Михаела отказа да говори със Симеон. Затвори се в една от стаите на апартамента – моя бивш апартамент – и не излизаше. Телефонът ми мълчеше. Очаквах да ми се обади, но тя не го направи. Вероятно се срамуваше твърде много. Или може би просто не знаеше какво да каже.
Обади се Петър.
– Мамо, говорих с нея. През вратата. Тя е съсипана. Каза, че всичко, което съм ѝ показал, е истина. Confrontirala е Симеон, а той дори не си е направил труда да отрече. Просто ѝ казал, че „това са неща, които не я засягат“.
– А за апартамента? Говорихте ли?
– Да. Каза, че съжалява. Че се е оставила да я манипулира. Че е искала да вярва в приказката за бързото забогатяване, защото… – Петър се поколеба. – Защото се е страхувала да не го загуби. Мислела е, че ако не го подкрепи, той ще я остави.
Думите му ме пронизаха. Значи моята дъщеря е живяла в страх. Жертвала е моята любов и моя дар от страх да не загуби неговата фалшива любов.
Междувременно Симеон ставаше все по-агресивен. Очевидно кредиторите му го притискаха. Един от тях, мъж на име Иво, започнал да се появява пред блока. Петър го видял няколко пъти – едър, намръщен мъж, който стоял до колата си и просто наблюдавал прозорците. Симеон започнал да получава заплашителни съобщения. Времето му изтичаше. Продажбата на апартамента вече не беше просто бизнес план, а въпрос на оцеляване.
Адриан използва този момент на слабост. Той се свърза отново с адвокат Стаменов.
– Колега, клиентите ви са в неизгодна позиция. Сривът на вашата клиентка в съда направи лошо впечатление. Разполагаме с доказателства за финансовите проблеми на господин Симеон, които ще представим на следващото заседание. Това ще докаже, че мотивът им е бил користен и подмолен. Предлагам ви да помислите за споразумение, преди нещата да са станали още по-грозни.
Стаменов, който вече усещаше, че губи почва под краката си, този път беше по-склонен да слуша.
Докато адвокатите преговаряха, се случи нещо друго. Една вечер пред къщата на Ралица спря такси. От него слезе Михаела. Беше слаба, с тъмни кръгове под очите, държеше малък куфар. Когато отворих вратата, тя просто стоеше там, на прага, неспособна да каже и дума. После се свлече в краката ми, прегърна коленете ми и проплака.
– Мамо… прости ми… Моля те, прости ми.
В този момент целият ми гняв, цялата ми болка се стопиха. Видях пред себе си не предателката, а моето дете. Моето изгубено, нещастно дете. Вдигнах я, прегърнах я силно и заплаках заедно с нея.
Тя остана при нас. Разказа ни всичко. За лъжите на Симеон, за манипулациите, за постоянния натиск. За това как той я е убедил, че продажбата на апартамента е единственият им шанс за щастие. Как е омаловажавал моята жертва, наричайки я „просто един имот“. Разказа ни за Десислава, за скъпите подаръци, които ѝ е правил с пари, които не е имал. Разказа ни за страха си.
– Той ме заплаши – прошепна тя една вечер. – Каза, че ако не свидетелствам в негова полза, ще унищожи живота ми. Ще каже на всички, че аз съм била инициатор на продажбата, че съм алчна и безсърдечна дъщеря.
Ралица изсумтя презрително.
– Страхливец. Опитва се да завлече и теб в калта, в която сам е затънал.
Пристигането на Михаела при нас беше последният пирон в ковчега на защитата на Симеон. Тя незабавно се свърза с Адриан и му каза, че е готова да свидетелства, но този път ще каже истината.
Това преобърна нещата. Адвокат Стаменов се отказа от случая, заявявайки, че не може да представлява клиент, който го е лъгал. Симеон остана сам. Притиснат от всички страни – от съда, от кредиторите, от разпадащия се му брак – той най-накрая се предаде.
Адриан постигна извънсъдебно споразумение. Симеон се съгласи да подпише декларация, с която се отказва от всякакви претенции към апартамента. Михаела, като собственик по документи, подписа нотариален акт, с който ми върна собствеността. Дарението беше върнато. Битката беше приключила.
Няколко дни по-късно, Симеон изчезна. Събрал си е багажа и просто е напуснал апартамента. Петър разбра, че кредиторът Иво е завел дело срещу него и вероятно го издирват. Фирмата му беше обявена в несъстоятелност. Десислава също го беше напуснала, веднага щом е разбрала, че е разорен. Той беше загубил всичко – бизнеса, любовницата, съпругата си и апартамента, който се опита да открадне.
Глава 7: Ново начало
Стояхме трите – аз, Ралица и Михаела – пред вратата на апартамента. Държах ключовете в ръка, но се колебаех да отключа. Чувствах се странно. Това беше моят дом, но вече не беше същият. Беше белязан от лъжи, болка и предателство.
– Хайде, Ана. Крайно време е да си върнеш живота – подкани ме Ралица.
Поех си дълбоко дъх и отключих. Вътре беше празно и тихо. Симеон беше взел всички нови мебели, които бяха купили. Бяха останали само голите стени и размазаното петно от торта на паркета. То стоеше там като грозен белег, напомняне за деня, в който светът ми се срина.
Михаела се разплака, виждайки го.
– Аз ще го изчистя, мамо. Веднага.
– Не. Остави го – казах аз. – Нека стои. За да помним.
През следващите седмици започнахме бавно да възстановяваме не само апартамента, но и разбитите си отношения. Беше трудно. Имаше моменти на неловко мълчание, на неизказани обвинения. Доверието, веднъж счупено, се лепи трудно. Но Михаела се стараеше. Помагаше ми с почистването, с пренасянето на моите стари вещи обратно от къщата на Ралица. Говорехме много. Тя ми разказваше за страховете си, за своята наивност, а аз се учех да ѝ прощавам.
Разбрах, че понякога любовта може да те заслепи. Че младостта може да бъде лекомислена. Разбрах, че съм я възпитала да бъде добро и доверчиво дете, но не съм я научила да се пази от хищници като Симеон. И това беше отчасти и моя грешка.
Петър завърши семестъра и се прибра за лятото. Той беше нашият мост. С негово посредничество разговорите ставаха по-леки. Той донесе новини за Симеон – бил забелязан в малък крайморски град, работел нещо неквалифицирано, опитвал се да се скрие от кредиторите си. Михаела беше подала молба за развод.
Един ден, докато подреждахме книгите в библиотеката, тя каза:
– Мамо, мисля да се върна в университета. Искам да завърша магистратурата си по маркетинг, която прекъснах заради Симеон. Искам да направя нещо сама. Да имам моя собствена кариера, мои собствени пари. Никога повече не искам да завися от мъж.
В очите ѝ видях онази стара решителност, която бях забравила. Гордеех се с нея.
Животът бавно се връщаше в руслото си. Апартаментът отново се изпълни с моите вещи, с миризмата на моите гозби. Ралица идваше често на гости. Понякога сядахме трите на балкона, пиехме кафе и си говорехме. Раните заздравяваха.
Петното на паркета така и не го изчистихме напълно. Остана лека, едва забележима сянка. Но вече не я гледах с болка. Гледах я като напомняне. Напомняне, че най-ценните неща в живота не могат да бъдат купени или продадени. Че семейството е нещо, за което трябва да се бориш. И че прошката, макар и трудна, е единственият път към новото начало.
Апартаментът вече не беше просто имот. Отново беше дом. Дом, преминал през буря, но оцелял. И в него, вместо да чакам смеха на неродени внуци, се радвах на смеха на моята преродена дъщеря. И този смях беше по-ценен от всичко.