Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър. Три седмици бяхме далеч, три седмици на слънце, солена вода и безгрижие, които сега изглеждаха като далечен, почти нереален сън. Докато колата бавно пълзеше по познатата улица, усещах как възлите на раменете ми се стягат отново, как реалността ме засмуква обратно в своята хватка.
„Почти сме си вкъщи“, промърмори Димитър, а в гласа му се долавяше същата смесица от облекчение и неохота, която изпитвах и аз.
Къщата ни, нашата гордост и убежище, ни посрещна притихнала под меката светлина на уличната лампа. Беше двуетажна, спретната, с малка градина отпред, за която се грижех с почти маниакална отдаденост. Всичко изглеждаше наред. Тревата беше окосена, цветята – поляти. Лилия, доведената ми дъщеря, очевидно се беше справила със задачата си.
Помолихме я да наглежда дома, докато ни няма. На деветнайсет години, студентка първа година, тя беше достатъчно отговорна, поне така си мислехме. Искахме да ѝ дадем пространство, да се почувства като възрастен, на когото може да се има доверие. Димитър винаги казваше, че я задушавам с прекалената си грижа, че трябва да я оставя да диша. Може би беше прав.
Оставихме куфарите в антрето, като всеки от нас копнееше единствено за горещ душ и мекото си легло. Димитър отиде направо в кухнята да си налее чаша вода, а аз, по навик, тръгнах нагоре по стълбите към нашата спалня. Отворих вратата и за момент просто стоях там, на прага, неспособна да осмисля това, което виждах.
Стаята беше в пълен безпорядък.
Не беше обичайната бъркотия след дълго отсъствие. Беше нещо друго, нещо… целенасочено. Дрехи бяха извадени от гардероба и разхвърляни по пода. Книгите от нощното ми шкафче бяха струпани на купчина в ъгъла. Малката масичка за гримиране беше преместена до прозореца, а огледалото ѝ беше обърнато към стената, сякаш се срамуваше да отрази хаоса. Но не това ме накара да затая дъх.
Едната стена. Стената зад леглото ни.
Беше боядисана в плътно, матово черно.
Черното поглъщаше светлината от коридора, превръщайки стената в бездънна дупка, в зейнала празнота насред нашата уютна спалня. Изглеждаше зловещо, погребално. Сърцето ми започна да бие лудо в гърдите ми. Какво се беше случило тук?
„Димитър!“, извиках, а гласът ми прозвуча слабо и задавено. „Ела веднага!“
Той дотича нагоре по стълбите, все още с чашата в ръка. Когато видя стаята, лицето му се вкамени.
„Какво, по дяволите…?“
В този момент на прага се появи Лилия. Беше облечена с широка тениска и къси панталони, косата ѝ беше вързана на небрежен кок. Когато видя израженията ни, тялото ѝ се напрегна.
„Здравейте“, прошепна тя, а очите ѝ се стрелкаха от нас към черната стена и обратно.
Димитър пристъпи напред. Гневът му беше осезаем, плътен като горещината, излизаща от пещ. „Лилия, какво е това? Какво си направила?“
Аз стоях като парализирана, взирайки се в нея. Търсех обяснение в лицето ѝ, някакъв знак, който да ми подскаже, че това е просто лоша шега, тийнейджърски бунт, нещо глупаво, но поправимо. Но това, което видях, смрази кръвта ми.
Тя беше пребледняла. Не просто бледа, а пепелявосива, сякаш кръвта се беше оттеглила от лицето ѝ. Устните ѝ трепереха неконтролируемо. Очите ѝ, обикновено живи и пълни с младежки плам, сега бяха огромни, тъмни и пълни с неописуем ужас. Тя гледаше не към нас, а сякаш през нас, към нещо ужасяващо, което само тя можеше да види.
Димитър повтори въпроса си, този път по-високо, по-настоятелно. „Питам те какво си направила с тази стена!“
Тя трепна, сякаш гласът му я беше ударил физически. Погледна баща си, после мен. В очите ѝ имаше отчаяна молба, смесица от страх и… обвинение?
Най-накрая тя проговори. Гласът ѝ беше едва доловим шепот, накъсан и треперещ. Думите увиснаха в напрегнатия въздух на стаята, лишени от всякакъв смисъл и в същото време носещи тежестта на целия свят.
„Вие направихте…“
И тогава тишината се стовари върху нас, по-оглушителна от всеки крясък, по-тежка от всяко обвинение. Думите ѝ висяха между нас, нелепи и зловещи, а черната стена зад гърба ни сякаш се разрастваше, готова да погълне и трима ни.
Глава 2: Първи пукнатини
„Какво искаш да кажеш с това?“ Гласът на Димитър беше остър като счупено стъкло. „Как така ние сме го направили? Ние се прибираме в този момент!“
Лилия не отговори. Тя просто стоеше там, треперейки, впила поглед в пода, сякаш очакваше той да се разтвори и да я погълне. Реакцията ѝ не беше на виновно дете, хванато в пакост. Беше реакция на някой, който е видял призрак.
Аз пристъпих напред, опитвайки се да овладея собствения си шок. „Лилия, миличка, опитай се да ни обясниш. Какво се е случило? Инцидент ли е имало? Някой друг ли е идвал тук?“
Тя вдигна глава и ме погледна. В очите ѝ имаше нещо, което ме накара да отстъпя крачка назад. Беше смесица от съжаление и презрение.
„Няма значение“, прошепна тя и се обърна, за да излезе от стаята. „Просто… оставете ме на мира.“
„Няма да те оставим на мира!“ Димитър тръгна след нея, но аз го хванах за ръката.
„Спри“, казах тихо. „Няма да постигнем нищо така. Виж я, тя е в шок. Нещо се е случило.“
„Нещо се е случило, разбира се!“, изръмжа той, отскубвайки ръката си. „Тя е съсипала спалнята ни! Това се е случило! Боядисала е стената в черно, Ана! В черно! И ни казва, че ние сме го направили! Това нормално ли ти се струва?“
Той беше прав, разбира се. Не беше нормално. Но и ужасът в очите ѝ не беше нормален. През следващите няколко часа напрежението в къщата можеше да се реже с нож. Димитър крачеше напред-назад из хола, мърморейки под нос за неблагодарни деца и липса на уважение. Аз се опитах да поговоря с Лилия през заключената врата на стаята ѝ, но отвътре се чуваше само тишина.
Накрая, изтощени до краен предел, се примирихме. Преместихме дюшека от леглото си в гостната стая на първия етаж. Да спя в онази стая, с онази черна стена, дебнеща в мрака, ми се струваше немислимо. Докато лежах будна, взирайки се в непознатия таван, думите на Лилия отекваха в ума ми.
„Вие направихте…“
Какво бяхме направили? Бяхме отишли на почивка. Бяхме работили усилено през цялата година, за да си я позволим. Димитър управляваше разрастваща се строителна фирма, работата беше напрегната, а часовете – безкрайни. Аз се опитвах да поддържам дома, да бъда опора и за него, и за Лилия, откакто майка ѝ, първата съпруга на Димитър, почина преди десет години. Бях се опитала да бъда майка за нея, макар да знаех, че никога няма да заема мястото на истинската ѝ майка. Отношенията ни бяха… сложни. Уважителни, но дистанцирани. Винаги съм усещала една невидима стена между нас. Сега тя имаше и физическо проявление – и беше черна.
На сутринта Димитър облече маската на бизнесмена. Лицето му беше спокойно, движенията му – премерени. Той обяви на закуска, че е намерил майстор, който ще дойде следобед да пребоядиса стената.
„Проблемът е решен“, каза той, сякаш говореше за спукана тръба, а не за зейналата рана в сърцето на дома ни.
Лилия седеше на масата, ръчкайки мълчаливо овесената си каша. Тя не вдигна поглед.
„Не мисля, че проблемът е в стената“, казах тихо аз. „Мисля, че трябва да поговорим с Лилия. Може би да я заведем на психолог?“
Димитър ме изгледа остро. „Стига, Ана. Не драматизирай. Това е просто импулсивен тийнейджърски акт. Искала е да ни ядоса и е успяла. Като пребоядисаме стената, всичко ще се забрави.“
Но аз знаех, че няма. Нещото, което видях в очите ѝ, не беше просто гняв или бунт. Беше нещо много по-дълбоко и по-тъмно.
През следващите дни къщата се превърна в бойно поле на тишината. Говорехме си само най-необходимото. Всеки шум беше твърде силен, всяка дума – твърде тежка. Майсторът дойде, изстърга черната боя и нанесе два пласта бял латекс. Стаята отново изглеждаше нормална, но усещането за празнота остана. Сякаш черното беше попило в самата мазилка, невидимо, но присъстващо.
Започнах да забелязвам и други неща. Димитър ставаше все по-раздразнителен. Прекарваше часове, затворен в кабинета си, говорейки по телефона с приглушен, напрегнат глас. Когато го питах дали има проблеми в работата, той отговаряше уклончиво: „Всичко е под контрол. Просто много работа.“
Но аз виждах тъмните кръгове под очите му, начина, по който пръстите му нервно барабаняха по масата, докато си мислеше,- че не го гледам. Виждах сметките, които пристигаха – някои от тях изглеждаха необичайно големи. Започнах да се чувствам като натрапник в собствения си живот, сякаш се разиграваше пиеса, за чийто сценарий нямах представа.
Една вечер, докато търсех някакъв документ в кабинета му, случайно бутнах купчина папки. От една от тях се изсипаха няколко листа. Бяха банкови извлечения от сметка, за която не знаех. Имаше преводи на големи суми към фирма на име „Хоризонт Инвест“. Но това, което ме накара да настръхна, беше името на управителя на тази фирма – Асен. Бизнес партньорът на Димитър. Знаех, че работят заедно, но защо Димитър ще превежда лични пари към фирмата на партньора си? И защо го криеше от мен?
В същото време Лилия се затваряше все повече в себе си. Отслабна, спря да се вижда с приятели. Понякога я чувах да говори по телефона в стаята си, гласът ѝ беше тих и настоятелен. Веднъж дочух името Десислава, най-добрата ѝ приятелка от университета. Говореше за „тайна“ и за това, че „не може повече да лъже“.
Пукнатините в перфектната ни фасада се разширяваха, превръщайки се в дълбоки, грозни процепи. Черната стена може и да беше изчезнала, но сянката ѝ се разпростираше върху целия ни живот, заплашвайки да погълне всичко, което смятах за истинско.
Глава 3: Сенките на миналото
Реших, че не мога повече да стоя безучастно. Трябваше да разбера какво се случва. Една сутрин, след като Лилия отиде на лекции, а Димитър – в офиса, аз влязох в нейната стая. Чувствах се като престъпник, нарушавайки личното ѝ пространство, но отчаянието беше по-силно от угризенията.
Стаята ѝ беше подредена до стерилност, сякаш никой не живееше в нея. Нищо общо с обичайния хаос на един студент. На бюрото ѝ имаше учебници по право, отворени на страници, които изглеждаха недокосвани от дни. Забелязах един бележник, пъхнат под купчина книги. Сърцето ми биеше лудо, докато го взимах.
Не беше дневник, а по-скоро скицник. Лилия обичаше да рисува. Прелистих го. Първите страници бяха пълни с обичайните неща – скици на цветя, портрети на приятели, архитектурни детайли. Но колкото по-навътре отивах, толкова по-мрачни ставаха рисунките.
Последните няколко страници ме накараха да изтръпна. Бяха пълни с изображения на сенчести фигури, лица, изкривени в безмълвен писък, къщи с черни прозорци, които приличаха на празни очни кухини. На последната страница имаше само една рисунка. Нашата спалня. С една огромна черна стена, от която сякаш излизаха ръце, опитващи се да сграбчат две фигури, лежащи на леглото. Под рисунката с треперлив почерк беше написано едно-единствено изречение:
„Лъжите им боядисват стените в черно.“
Стоях там, взирайки се в думите, и усещах как студена пот избива по челото ми. Лъжите им. В множествено число. Не само неговите. И моите? Но аз какви лъжи имах? Животът ми беше отворена книга. Или поне така си мислех.
Прибрах бележника на мястото му, а ръцете ми трепереха. Тръгнах си от стаята ѝ с усещането, че съм надникнала в бездна. Това не беше просто тийнейджърска драма. Това беше болка. Дълбока, разяждаща болка, която дъщеря ми беше превърнала в изкуство.
По-късно същия ден ми се обади Катерина, моя стара приятелка от университета, с която не се бяхме виждали от месеци. Настоя да се срещнем на кафе, а в гласа ѝ имаше такава неотложност, че не можах да ѝ откажа.
Седнахме в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Катерина беше адвокат по бракоразводни дела и винаги имаше истории, които звучаха като сценарии за филм. Но този път тя не говореше за работата си.
„Ана, трябва да те попитам нещо и искам да бъдеш честна с мен“, започна тя, без предисловия. „Всичко наред ли е с Димитър? В работата му?“
Въпросът ѝ ме свари неподготвена. „Защо питаш? Да, мисля, че е наред. Малко е напрегнат напоследък, но знаеш как е в строителния бизнес.“
Катерина се поколеба, сякаш преценяваше думите си. „Преди няколко седмици при мен дойде клиентка. Жена на име Моника. Искаше консултация за развод. Съпругът ѝ е Асен.“
Името увисна във въздуха между нас. Асен. Партньорът на Димитър.
„Тя спомена, че съпругът ѝ е станал невъзможен, откакто е започнал някакъв голям проект с партньора си“, продължи Катерина, наблюдавайки внимателно реакцията ми. „Говореше за заеми, за рискови инвестиции, за огромни суми пари, които са „потънали“ някъде. Спомена и името на Димитър. Каза, че Асен го обвинява за всичко.“
Светът около мен сякаш се завъртя. Банковите извлечения. Тайните телефонни разговори. Раздразнителността на Димитър. Всичко започваше да придобива зловещ смисъл.
„Не знаех, че имат проблеми“, успях да промълвя.
„Има и още нещо, Ана“, каза Катерина и гласът ѝ стана по-тих. „Моника каза нещо странно. Каза, че подозира съпруга си не само във финансови злоупотреби, но и в изневяра. И то с някого, когото Димитър познава много добре.“
В този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от банката. Известие за плащане по ипотечния ни кредит. Заемът, който бяхме взели преди години, за да купим къщата. Винаги сме били изрядни платци. Но сега, на фона на разкритията на Катерина, тази обикновена финансова операция ми се стори като затягаща се примка около врата ни. Домът ни, нашето убежище, беше построен върху основи от дългове и, както изглежда, от лъжи.
Прибрах се вкъщи с тежко сърце. Къщата ме посрещна с обичайната си тишина, но сега тя ми се струваше зла и подигравателна. Лъжите им боядисват стените в черно. Чии лъжи? На Димитър и Асен? Или имаше и други?
Реших да се изправя срещу Димитър. Същата вечер, когато той се прибра, уморен и мълчалив, аз го чаках в хола.
„Трябва да поговорим“, казах, а гласът ми трепереше от сдържания гняв.
Той въздъхна. „Ана, не сега. Имах ужасен ден.“
„Именно за ужасните ти дни искам да говорим“, настоях аз. „И за Асен. И за някаква Моника. И за големи суми пари, които са „потънали“ някъде.“
Лицето на Димитър пребледня. Той се вторачи в мен, а в очите му видях същия страх, който бях видяла в очите на Лилия. Страхът на човек, чийто свят е напът да се срути.
„Откъде знаеш…“, започна той.
„Това ли е важното?“, прекъснах го аз. „Важното е, че аз не знам нищо! Живея в тази къща, спя в едно легло с теб, а нямам представа какви ги вършиш зад гърба ми! В какви каши си се забъркал, Димитър?“
Той мълчеше. Мълчанието му беше потвърждение. Беше признание за всичко, от което се страхувах.
И тогава разбрах. Лилия не беше просто свидетел. Тя беше открила нещо. Нещо конкретно. През тези три седмици, докато е била сама в къщата, тя се е натъкнала на доказателство. Доказателство за лъжите, които сега заплашваха да ни унищожат. Черната стена не беше просто акт на бунт. Беше мемориал. Мемориал на истината, която беше погребана в този дом.
Глава 4: Бизнес и предателство
Димитър се срина на дивана, сякаш краката му не можеха повече да го държат. Той зарови лице в ръцете си, а раменете му се разтърсиха от безмълвен плач. Никога не го бях виждала такъв. Моят силен, уверен, винаги контролиращ всичко съпруг, сега изглеждаше като малко, уплашено момче.
„Всичко се обърка, Ана“, промълви той през пръстите си. „Всичко.“
Седнах предпазливо на ръба на масичката за кафе, срещу него. Гневът ми беше започнал да се изпарява, заменен от леден страх. „Разкажи ми. Разкажи ми всичко, Димитър. Дължиш ми го.“
И той започна да говори. Думите се изливаха от него като отприщен язовир – хаотично, болезнено. Историята, която се разкри, беше по-лоша, отколкото можех да си представя.
Всичко започнало преди около година. Строителният бизнес бил в застой. Големите проекти били малко, конкуренцията – жестока. Асен, неговият партньор, бил двигателят на рисковите начинания. Той предложил да влязат в нов, перспективен проект – изграждането на луксозен ваканционен комплекс на морето. Проблемът бил, че изисквал огромна първоначална инвестиция, много по-голяма от това, което фирмата им можела да си позволи.
„Асен ме убеди“, каза Димитър, вдигайки най-после глава. Очите му бяха зачервени и подпухнали. „Казваше, че това е нашият голям удар. Че ще ни осигури за цял живот. Взехме огромен бизнес заем. Заложихме почти всичко, което имахме.“
Но проектът се оказал пълен провал. Теренът, който купили, се оказал с нередовни документи. Разрешителните за строеж се бавели с месеци, затъвайки в блатото на бюрокрацията и корупцията. Парите от заема започнали да се топят в подкупи и такси, които не водели до никъде.
„Асен започна да се паникьосва“, продължи Димитър. „Предложи да потърсим частни инвеститори. Но никой сериозен човек не искаше да се докосне до такъв проблемен проект. И тогава… тогава той намери други хора. Не от най-чистите. Хора, които дават пари бързо, но си ги искат с лихви, които не са написани на хартия.“
Сърцето ми спря за миг. „Забъркал си се с лихвари, Димитър? Това ли ми казваш?“
Той кимна бавно. „Аз не исках. Но Асен настояваше. Каза, че нямаме избор. Че банката ще ни вземе всичко, ако не покрием вноските по заема. Аз се съгласих. Това беше най-голямата грешка в живота ми.“
Парите от тези „инвеститори“ им дали временна глътка въздух, но скоро нещата станали още по-зле. Проектът бил окончателно замразен, а новите кредитори станали настоятелни. Започнали заплахите. Първо по телефона, после и лично.
„Затова превеждах пари от личната си сметка“, призна той. „Опитвах се да запушвам дупки, да купувам време. Асен трябваше да прави същото, но той просто… изчезна. Спря да си вдига телефона, не идваше в офиса. Остави ме да се оправям сам с всичко.“
Историята беше ужасяваща, но все още имаше липсващи парчета.
„А Моника?“, попитах аз. „Жената на Асен. Каква е нейната роля във всичко това?“
Димитър сведе поглед. Бузите му пламнаха от срам. И тогава разбрах.
„О, не“, прошепнах. „Не, Димитър.“
„Беше само веднъж“, каза той бързо, отчаяно. „Бях на дъното. Чувствах се сам, предаден от Асен. Тя… тя беше там. Изслуша ме. Просто се случи. И двамата съжалявахме веднага след това. Беше грешка, ужасна грешка.“
Изневяра. Банална, грозна, разрушителна. Сега вече картината беше пълна. Не ставаше въпрос само за бизнес и пари. Ставаше въпрос за двойно предателство. Димитър беше предал не само мен, но и партньора си, по най-унизителния начин.
„Лилия е намерила нещо, нали?“, попитах, а гласът ми беше кух. „Докато ни е нямало. Какво е намерила?“
„Не знам“, отвърна той. „Може би някакъв документ, който съм забравил. Или е видяла съобщение в компютъра ми. Не съм го заключвал, не мислех, че…“
Той не довърши. Нямаше и нужда. Представих си я. Сама в тихата къща. Открива случайно доказателство за лъжите, които разяждаха основите на семейството ѝ. Първо финансовите, после и личните. Шокът, болката, разочарованието. Как едно деветнайсетгодишно момиче може да понесе всичко това?
Черната стена.
Тя не беше просто гняв. Тя беше скръб. Тя беше боядисала стената в цвета на траура. Траур за семейството, което е мислела, че има. Траур за бащата, когото е боготворяла.
„Вие направихте…“
Сега думите ѝ имаха кристално ясен смисъл. Вие, възрастните, с вашите лъжи, с вашите предателства, с вашите мръсни тайни, вие превърнахте този дом в гробница. Вие убихте светлината в него.
Станах и отидох до прозореца. Градът навън спеше, без да подозира за драмите, които се разиграваха зад затворените врати. Чувствах се измамена, ограбена. Годините, които бях инвестирала в този брак, в този дом, сега ми се струваха като фалшива монета.
„Трябва да се изнеса“, казах тихо, по-скоро на себе си, отколкото на него.
„Ана, моля те!“, скочи той. „Не ме оставяй! Не и сега! Ще оправя всичко, кълна се! Ще продам фирмата, ще върна парите, ще направя каквото е нужно!“
Но аз вече не го слушах. Думите му бяха просто шум. Доверието, веднъж счупено, не може да се залепи. А това, което той беше счупил, беше разбито на хиляди малки парченца.
В този момент вратата на хола се отвори и на прага застана Лилия. Беше чула всичко. Лицето ѝ беше безизразно, но в очите ѝ нямаше и следа от ужас. Имаше само студено, безкрайно разочарование.
Тя погледна баща си, после мен. И за първи път от седмици насам проговори с ясен, твърд глас.
„Прекалено е късно за това.“
Глава 5: Гласове в нощта
През следващите дни къщата се превърна в чистилище. Димитър спеше на дивана в хола, а аз се бях върнала в нашата спалня. Бялата, прясно боядисана стена ме дразнеше с невинността си. Усещах я като лъжа, като опит да се прикрие нещо грозно и непоправимо. Понякога, посред нощ, се събуждах с усещането, че стената отново е черна, че ме гледа с тъмната си, празна същност.
Лилия беше тази, която претърпя най-голямата промяна. От уплашено, затворено в себе си момиче, тя се превърна в мълчалив наблюдател. Движеше се из къщата като призрак, присъствието ѝ беше едновременно незабележимо и тежко. Беше спряла да ходи на лекции, за което разбрах, когато се обади една от преподавателките ѝ, за да попита защо отсъства от важни семинари. Когато се опитах да говоря с нея, тя просто ме погледна с празните си очи и каза: „Какъв е смисълът да уча право, когато живея в къща, построена върху беззаконие?“
Думите ѝ ме пронизаха. Тя беше права. Как можех да я убедя в ценности като честност и почтеност, когато собственото ни семейство беше прогнило от лъжи?
Димитър, от своя страна, беше изпаднал в трескава дейност. Прекарваше дните си в безкрайни телефонни разговори, опитвайки се да намери изход от блатото, в което беше затънал. Чувах го да спори, да моли, да заплашва. Името на Асен се споменаваше често, винаги придружено с ругатни. Очевидно партньорът му беше изчезнал напълно, оставяйки го сам да се справя с разгневените кредитори и разпадащия се бизнес.
Една нощ не можех да заспя. Въртях се в леглото, а мислите ми препускаха. Около два часа след полунощ чух гласове от долния етаж. Първоначално помислих, че Димитър отново говори по телефона. Но после чух друг глас – женски. Плътен, леко дрезгав, изпълнен с гняв.
Станах тихо от леглото и се промъкнах до върха на стълбището. Вратата на хола беше леко открехната и от процепа се процеждаше светлина. Заслушах се.
„…няма да ме заблудиш, Димитър! Знам, че ти си виновен за всичко! Ти го въвлече в това, ти го накара да вземе тези заеми!“
Беше Моника. Жената на Асен. Какво правеше в дома ни по това време на нощта?
„Моника, говори по-тихо“, чух умоления глас на Димитър. „Ще събудиш всички. Не съм го карал да прави нищо. И двамата бяхме в това. Той беше този, който настояваше.“
„Лъжец!“, изсъска тя. „Асен може да е всякакъв, но не е глупак. Ти си го манипулирал! А сега той е изчезнал! Няма го от дни! Ако нещо му се е случило, кълна се, ще те унищожа!“
„Нищо не му се е случило“, отвърна Димитър. „Той е страхливец. Просто се е скрил и е оставил аз да бера плодовете на нашата обща глупост. Трябва да ми помогнеш, Моника. Тези хора… те няма да чакат вечно. Търсят и двама ни.“
Настъпи мълчание. Можех да си представя как се гледат един друг в полумрака на хола, двама души, свързани от предателство и страх.
„Защо да ти помагам?“, попита тя накрая, а гласът ѝ беше леден. „Ти съсипа всичко. Моя брак, неговия живот…“
„Нашият живот“, поправи я тихо Димитър. „И нашия също. Помниш ли?“
В тези две думи имаше толкова много история, толкова много болка и съжаление, че ми се догади. Те не бяха просто партньори в една случайна грешка. Имало е нещо повече. Нещо, за което Димитър не ми беше казал.
„Това нямаше нищо общо“, отсече Моника. „Това беше… друго. И то също беше грешка.“
„Грешка, която съсипа всичко“, довърши Димитър вместо нея.
Не можех да слушам повече. Върнах се в стаята си, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Значи не беше само веднъж. Имало е афера. Истинска, продължителна афера, която се е разигравала зад гърба ми и зад гърба на Асен. Колко дълго? Месеци? Години?
Колко още лъжи имаше?
На сутринта се държах така, сякаш нищо не съм чула. Но нещо в мен се беше пречупило окончателно. Не изпитвах вече гняв, нито тъга. Изпитвах само празнота. Човекът, за когото бях омъжена, беше непознат за мен. Животът, който бяхме изградили, беше илюзия.
По-късно през деня на вратата се позвъни. Бяха двама мъже в строги костюми. Изглеждаха неуместно на прага на нашата семейна къща. Единият от тях ми подаде плик.
„За господин Димитър“, каза той с безизразен глас.
Когато Димитър отвори плика, лицето му стана мъртвешки бледо. Беше призовка. Асен го съдеше. Обвиненията бяха за измама в особено големи размери, злоупотреба с доверие и присвояване на фирмени средства.
Бурята, от която Димитър се опитваше да избяга, току-що беше връхлетяла дома ни с пълна сила. И този път заплашваше да отнесе не само стените, но и всичко, което беше останало от нас.
Глава 6: Разкритието
Съдебната призовка беше капката, която преля чашата на крехкото примирие вкъщи. Паниката на Димитър беше осезаема. Той се затвори в кабинета си, а аз чувах как трескаво набира телефонни номера, търсейки адвокат, който да е готов да поеме такъв безнадежден случай.
Аз, от своя страна, взех решение. Още същия следобед се свързах с Катерина.
„Трябва ми адвокат“, казах ѝ по телефона, без да губя време в обяснения. „Най-добрият бракоразводен адвокат, когото познаваш. И още един – специалист по наказателни дела.“
Катерина не зададе излишни въпроси. Просто ми даде имената и телефоните на двама от най-добрите си колеги. Първият, с когото се срещнах, беше Мартин, елегантен и спокоен мъж на средна възраст, чийто офис излъчваше увереност и професионализъм. Разказах му всичко, което знаех – за бизнеса, за заемите, за изневярата, за съдебния иск от Асен.
Мартин ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той се облегна назад в стола си и ме погледна право в очите.
„Ситуацията е изключително сериозна, госпожо“, каза той. „Вашият съпруг е изправен пред обвинения, които могат да го вкарат в затвора за дълги години. Фактът, че партньорът му го съди, а не само кредиторите, усложнява всичко. Това предполага, че Асен има доказателства, че Димитър е действал еднолично и е злоупотребил с фирмени пари, вероятно за да покрие лични разходи или… други връзки.“
Думите му потвърдиха най-лошите ми страхове.
„Какво означава това за мен?“, попитах. „За къщата, за всичко, което имаме?“
„Като негова съпруга, вие сте обвързана със семейния кредит за имота. Ако той бъде осъден и не може да плаща, банката може да насочи иска си към вас. Активите, придобити по време на брака, са обща собственост. Това означава, че са застрашени. Трябва да действаме бързо, за да защитим поне вашата част.“
Излязох от кантората му с усещането, че земята под краката ми е нестабилна. Всичко, за което бях работила, всичко, което смятах за свое, можеше да изчезне.
Когато се прибрах, в къщата цареше странна тишина. Димитър го нямаше. Колата му липсваше от алеята. Но на кухненската маса седеше Лилия. Пред нея имаше отворена кутия за обувки, пълна със стари писма и снимки.
Тя вдигна поглед, когато влязох. В очите ѝ нямаше гняв, само безкрайна умора.
„Търсех нещо“, каза тя тихо. „Снимка на мама. И намерих това.“
Тя ми подаде едно пожълтяло писмо. Беше написано с елегантния, леко наклонен почерк на майка ѝ, покойната първа съпруга на Димитър. Прочетох го. Беше написано до нейна приятелка и датираше отпреди почти единадесет години, малко преди смъртта ѝ. В него тя споделяше своите съмнения и болка.
„…не знам какво да правя, мила моя. Той се промени толкова много. Вечно е зает, вечно е на срещи. А когато е вкъщи, е някъде другаде. Усещам, че има друга жена. Не знам коя е, но я усещам между нас. Нарича я с кодовото име „Хоризонт“ в бележника си, сякаш е някакъв бизнес проект, а не жена, която разбива семейството ни…“
Хоризонт.
„Хоризонт Инвест“. Фирмата, към която Димитър превеждаше пари. Фирмата на Асен. Но явно името е имало и друго, много по-старо и по-лично значение.
Погледнах Лилия. Лицето ѝ беше спокойно, но в тази маска на спокойствие се криеше цялата болка на света.
„Това намерих в кабинета му, докато ви нямаше“, каза тя, а гласът ѝ беше равен, лишен от емоция. „Не беше само това писмо. Намерих и банкови извлечения. Преводи към нея. Не към фирмата, а лично към Моника. От години. Малки суми всеки месец. Като издръжка.“
Светът ми се преобърна. Значи не беше от година. Не беше просто грешка. Беше дългогодишна, паралелна връзка, която е съществувала още докато първата му съпруга е била жива. Изневяра, която може би е допринесла за нейното влошено здраве и преждевременна смърт. А аз? Аз бях просто удобна фасада, параван, зад който тази мръсна тайна можеше да продължи да съществува.
„Тя не е просто жената на Асен“, продължи Лилия, а в гласа ѝ се появи първата нотка на трепет. „Тя е била в живота му през цялото време. Дори когато мама беше болна. Дори когато ти се появи. Тя винаги е била там, в сенките.“
Това беше разкритието. Истинското, пълното, съкрушително разкритие. Черната стена не беше само за скорошните лъжи. Беше за всички тях. За пластовете измама, натрупани през годините. Лилия не беше просто ядосана. Тя беше разкрила истината за смъртта на майка си, за предателството към паметта ѝ, за фалшивия живот, който баща ѝ е изградил за всички тях.
„Когато го попитах…“, продължи тя, а гласът ѝ се пречупи. „Когато му показах писмото, той… той се опита да ме убеди, че не разбирам, че си въобразявам. Обвини ме, че съм ровила в миналото. Каза, че съм безотговорна и неблагодарна. И тогава… тогава аз просто взех една кофа с черна боя, която беше останала в мазето, и боядисах стената. Исках… исках той да види отвън това, което аз виждам отвътре. Исках и ти да го видиш.“
Тя ме погледна, а в очите ѝ бликнаха сълзи. „Исках да видиш, че къщата ни е гробница. И че вие сте я направили такава. И двамата. Той – с лъжите си. А ти – с това, че отказваше да ги видиш.“
Последните ѝ думи ме удариха като камшик. Може би беше права. Може би през всичките тези години съм виждала знаците – пропуснатите обаждания, необяснимите отсъствия, внезапните подаръци, които трябваше да заглушат съвестта му. Но съм избирала да не ги виждам. Защото беше по-лесно. Защото обичах илюзията за перфектния си живот.
В този момент входната врата се отвори и влезе Димитър. Той видя кутията на масата, писмото в ръката ми, сълзите в очите на Лилия. И разбра. Разбра, че всичко е свършено. Нямаше повече къде да се крие.
Той не каза нищо. Просто застана там, на прага на кухнята, един напълно съкрушен мъж, чийто свят от лъжи най-накрая се беше срутил върху него.
Глава 7: Бурята
Тишината в кухнята беше оглушителна. Трима ни, застинали в жива картина на разрухата. Димитър стоеше на прага, лицето му беше сиво, лишено от всякаква кръв. Лилия плачеше безмълвно, сълзите се стичаха по бузите ѝ и капеха върху старите снимки. Аз държах писмото в ръката си, хартията се беше превърнала в тежко, изгарящо доказателство за един пропилян живот.
Аз бях тази, която наруши мълчанието.
„През цялото време“, казах, а гласът ми беше спокоен, почти неестествено спокоен. „През цялото време, Димитър. Още докато тя беше жива.“
Той не посмя да ме погледне в очите. Погледът му се стрелкаше из стаята, търсейки нещо, за което да се хване, някакъв път за бягство, но нямаше такъв. Всички врати бяха затворени.
„Ана, аз… мога да обясня.“
„Да обясниш?“, гласът ми се повиши, спокойствието започна да се пропуква. „Какво ще обясниш? Че си поддържал връзка с любовницата си през целия ни брак? Че си ми позволил да отглеждам дъщеря ти в къща, пропита с лъжите ти? Че си ме гледал в очите всеки ден и си ме лъгал? Че си ме карал да се чувствам виновна, че не мога да се сближа с Лилия, докато през цялото време ти си бил причината за стената между нас? Какво точно ще обясниш?“
Изправих се, а ръцете ми трепереха от гняв. „Аз се отказах от толкова много неща заради теб! Заради това семейство! Преместих се, смених работата си, опитах се да бъда майка на дете, чиято истинска майка ти си предал! А ти… ти си живял двоен живот!“
„Не беше така!“, извика той, правейки крачка напред. „Беше сложно! Аз обичах и двете ви! Обичах теб, Ана!“
„Не смей да произнасяш тази дума!“, изкрещях аз, а гласът ми отекна в къщата. „Ти не знаеш какво означава тя! Любовта не е лъжа! Любовта не е предателство! Любовта не е да превеждаш пари на любовницата си, докато жена ти се грижи за дома ти!“
Лилия скочи от стола си. „Спри да лъжеш!“, извика тя към баща си, а лицето ѝ беше изкривено от болка и ярост. „Ти не обичаше мама! Ти я уби с лъжите си! И се опита да направиш същото и с Ана! И с мен! Ти тровиш всичко, до което се докоснеш!“
„Лилия, не говори така!“, опита се да я спре Димитър.
„Ще говоря както си искам!“, отвърна тя. „Това е и мой дом! Имам право да знам истината! Колко време мислиш, че можеш да ни лъжеш? Мислиш ли, че сме глупачки?“
Той се обърна към мен с отчаяние в очите. „Ана, моля те. Да поговорим. Само двамата.“
„Няма за какво да говорим“, отсякох аз. „Всичко е казано. Всичко е ясно.“
Отидох до него и го погледнах право в лицето за първи път от началото на разговора. Видях един жалък, уплашен мъж. Не чудовището, което си представях, а просто един слаб човек, който се беше оплел в собствените си лъжи до такава степен, че вече не можеше да различи истината от измамата. Но съжалението не смекчи решението ми.
„Искам да си тръгнеш“, казах с леден глас. „Събери си нещата и се махай от тази къща. Веднага.“
„Но къде да отида?“, промълви той. „Нямам нищо. Банката ще блокира сметките ми. Асен ще…“
„Това вече не е мой проблем“, прекъснах го аз. „Трябвало е да мислиш за това, докато си се забавлявал с Моника. Или докато си лъгал партньора си. Или докато си теглил заеми от лихвари. Това са твоите избори, Димитър. Сега си носи последствията.“
Той ме гледаше с невярващи очи, сякаш не можеше да проумее, че светът му наистина се разпада. Може би до този момент си е мислил, че някак ще се измъкне. Че ще му простя. Че ще остана до него и ще му помогна да събере парчетата. Но той беше счупил нещо, което не можеше да бъде поправено.
„Не можеш да ме изгониш“, каза той, а в гласа му се появи нотка на заплаха. „Това е и моя къща. Аз я купих.“
„Къщата е ипотекирана на името на двама ни“, отвърна спокойно Лилия, която очевидно беше използвала времето си, за да проучи не само миналото, но и настоящето. „И според закона, при наличие на домашно насилие, дори и психическо, каквото представлява системната лъжа и измама, съдът може да ви отстрани от семейното жилище. Искаш ли да пробваме?“
Познанията ѝ по право, макар и от първи курс, прозвучаха като смъртна присъда. Димитър я погледна, после мен. Видя две жени, обединени в болката си, които вече не се страхуваха от него. Видя, че е загубил.
Той не каза нищо повече. Просто се обърна, качи се бавно по стълбите и след двадесет минути слезе с една пътна чанта в ръка. На вратата се спря и ни погледна за последен път.
„Съжалявам“, прошепна той.
Но думата прозвуча празно, лишено от смисъл. Беше твърде малко, твърде късно.
Когато вратата се затвори след него, в къщата настана тишина. Но този път не беше тежката, напрегната тишина на неизказаните тайни. Беше лека, пречистваща тишина. Тишината след буря.
Лилия дойде до мен и за първи път от години ме прегърна. Прегръдката ѝ беше неуверена, крехка, но истинска. И двете плачехме. Плачехме за изгубените години, за разбитите илюзии, за болката, която ни беше събрала.
Бурята беше отминала, оставяйки след себе си пълна разруха. Но в тази разруха, за първи път от много време, видях пролука, през която можеше да проникне светлина. Знаех, че ни предстои дълъг и труден път. Съдебни дела, финансови проблеми, емоционални рани, които щяха да зарастват бавно. Но знаех и още нещо. Знаех, че ще се справим. Защото вече не бяхме сами.
Глава 8: Правни лабиринти
Животът след напускането на Димитър се превърна в сложен пъзел от срещи с адвокати, разглеждане на документи и безкрайни телефонни разговори с банки и институции. Къщата, която доскоро беше наш дом, сега приличаше на кризисен щаб. Кухненската маса беше отрупана с папки, извлечения и юридически становища.
Срещите с Мартин, моят адвокат по развода, бяха едновременно плашещи и успокояващи. Той беше методичен и ясен, не ми спестяваше неприятните истини, но и ми даваше усещане за контрол.
„Първата ни стъпка е да подадем молба за развод по взаимно съгласие, ако той е склонен. Това е най-бързият и безболезнен начин“, обясни ми той на една от първите ни срещи. „Но предвид обстоятелствата, дълговете и делото, заведено от Асен, се съмнявам, че ще се съгласи лесно. Най-вероятно ще се опита да прехвърли колкото се може повече от финансовата тежест върху вас.“
Той се оказа прав. Първоначалният отговор от адвоката на Димитър беше повече от враждебен. Те оспорваха всичко – от причините за раздялата до претенциите ми за собственост. Твърдяха, че съм знаела за бизнес начинанията му и съм ги одобрявала, което ме правеше съотговорна за дълговете. Беше грозно и унизително.
„Това е стандартна тактика“, успокои ме Мартин. „Опитват се да ви сплашат, за да се откажете от правата си. Няма да се поддадем.“
В същото време делото, заведено от Асен, набираше скорост. Адвокатът, който Катерина ми препоръча за тази част от проблема – строга и енергична жена на име Вяра – прегледа документите, които Димитър беше оставил.
„Картината е много лоша“, каза ми тя без заобикалки. „Има доказателства за преводи на фирмени пари към сметката на Моника, които са осчетоводени като „консултантски услуги“. Асен твърди, че подписът му върху някои от платежните нареждания е фалшифициран. Ако графологичната експертиза го докаже, съпругът ви е изправен пред сериозни обвинения.“
Оказа се, че Асен не е просто жертва. Вяра откри, че той самият е изтеглил значителна сума от фирмената сметка няколко дни преди да „изчезне“ и да заведе делото.
„Според мен“, каза Вяра, „тук имаме двама партньори, които са се опитвали да се надхитрят един друг. Когато нещата са се провалили, Асен е решил да действа пръв и да представи Димитър като единствения виновник, за да спаси собствената си кожа. Това може да е в наша полза. Ако докажем, че и той е участвал в схемата, обвиненията срещу Димитър може да се смекчат.“
Докато се борех с тези правни лабиринти, Лилия водеше своя собствена битка. Тя се върна в университета, решена да не позволява на семейния хаос да съсипе бъдещето ѝ. Започна да наваксва с пропуснатия материал с яростна решителност. Прекарваше нощите си над учебниците, сякаш се опитваше да изгради нов, по-стабилен свят за себе си чрез знанието.
Един ден тя се прибра и ми подаде няколко листа хартия. Беше молба за студентски кредит.
„Ще започна работа на непълен работен ден в една кафене близо до университета“, обясни ми тя. „Но няма да е достатъчно. С този кредит ще мога да си плащам таксите и да не тежа на теб. Знам, че сега парите са проблем.“
Погледнах я и видях в нея не момичето, което бях отглеждала, а млада жена, принудена да порасне твърде бързо. Исках да ѝ кажа, че ще се справя, че не е нужно да го прави. Но знаех, че това е важно за нея. Това беше нейният начин да си върне контрола.
„Гордея се с теб“, казах ѝ, а в гърлото ми беше заседнала буца.
Съдебните дела се проточваха. Всеки ден носеше нова порция стрес – писма от адвокати, обаждания от банката, призовки за съдебни заседания. Понякога се чувствах сякаш се давя. В такива моменти отивах в градината. Грижата за цветята, допирът до пръстта, простият физически труд ми помагаха да подредя мислите си.
Един следобед, докато подрязвах розите, видях Моника. Тя стоеше на тротоара от другата страна на улицата и гледаше към къщата. Когато забеляза, че я виждам, тя не се отдръпна. Пресече улицата и дойде право към мен.
„Трябва да говоря с вас“, каза тя, без предисловия.
„Мисля, че нямаме какво да си кажем“, отвърнах студено.
„Напротив“, настоя тя. „Става въпрос за Асен. И за Димитър. Има неща, които не знаете. Неща, които могат да променят всичко.“
Глава 9: Цената на свободата
Поколебах се за момент. Последната ми инстинктивна реакция беше да ѝ кажа да се маха. Но в очите ѝ видях отчаяние, което беше по-силно от гнева. Отворих портата и я поканих да влезе в градината. Не исках да влиза в къщата.
Седнахме на малката пейка под старата ябълка. Моника изглеждаше изтощена. Елегантните дрехи не можеха да скрият тъмните кръгове под очите ѝ и напрежението, изписано на лицето ѝ.
„Асен иска да унищожи Димитър“, започна тя, без да ме гледа. „Не става въпрос само за парите. Става въпрос за его, за отмъщение. Той знаеше за нас. Отдавна. Просто се правеше, че не забелязва, докато бизнесът вървеше. Когато всичко се срина, той използва това като оръжие.“
„Защо ми казвате това?“, попитах.
Тя най-накрая ме погледна. „Защото не е честно Димитър да понесе всичката вина сам. Да, той сгреши. И двамата сгрешихме. Но Асен не е жертвата, за каквато се представя. Той е този, който намери онези „инвеститори“. Той е този, който фалшифицира документи, за да получим първоначалния банков кредит. Имам доказателства.“
Тя отвори чантата си и извади флашка. „Тук има копия на имейли, записи на разговори. Асен беше параноичен, записваше всичко. Не знаеше, че аз знам къде ги пази.“
Гледах малкото парче пластмаса в ръката ѝ. То можеше да е ключът към спасението на Димитър от затвора. Но също така беше и потвърждение за целия мръсен свят, в който той беше живял.
„Защо го правите?“, попитах отново. „Мислех, че го мразите.“
„Мразя го за това, което ни причини“, каза тя тихо. „Но преди всичко това… той беше друг човек. Аз също. И не искам да го видя в затвора заради престъпления, които и Асен е извършил. Това не е справедливост, а вендета.“
Тя ми остави флашката. „Правете с това каквото решите. Аз напускам страната. Започвам отначало, далеч от всичко това.“
След като тя си тръгна, аз стоях дълго време с флашката в ръка, изправена пред морална дилема. Трябваше ли да помогна на мъжа, който ме беше лъгал и наранил толкова дълбоко? Дължах ли му нещо?
Отговорът дойде от Лилия. Когато ѝ разказах всичко, тя каза нещо, което ме изненада с мъдростта си.
„Не става въпрос за него, мамо“, каза тя, като за първи път ме нарече така без колебание. „Става въпрос за истината. И за това какво е правилно. Той е мой баща. И въпреки всичко, което е направил, не искам да плаща за чужди грехове.“
Предадох флашката на Вяра. Съдържанието ѝ се оказа експлозивно. Адвокатката ни веднага предприе действия. Доказателствата бяха представени на прокуратурата. Позицията на Асен в делото беше напълно компрометирана. От ищец, той се превърна в съучастник.
Развръзката дойде няколко месеца по-късно. Делото приключи със споразумение. И Димитър, и Асен получиха условни присъди и огромни глоби. Бяха принудени да обявят фирмата си в несъстоятелност. Всичките им активи бяха запорирани, за да покрият дълговете към банките и частните кредитори.
Нашият развод мина по-тихо. След като правната буря около него утихна, Димитър подписа споразумението без възражения. Той се отказа от всякакви претенции към къщата, в замяна на това аз се съгласих да поема остатъка от ипотечния кредит. Беше тежко финансово бреме, но това беше цената на моята свобода. Цената да запазя единственото нещо, което ми беше останало – дом за мен и Лилия.
Един ден, няколко седмици след финализирането на развода, Димитър дойде да си вземе последните останали вещи. Беше отслабнал и изглеждаше с десет години по-стар.
„Чух, че поемаш ипотеката“, каза той, докато стояхме в антрето. „Съжалявам, че те оставям с тази тежест.“
„Ще се справим“, отвърнах.
Той кимна. „Знам. Вие двете сте силни.“ Той погледна към стълбището, сякаш се надяваше да види Лилия, но тя беше в стаята си и не искаше да слиза. „Кажи ѝ, че… кажи ѝ, че я обичам.“
Това бяха последните думи, които ми каза. След това си тръгна и повече не го видях.
Глава 10: Ново начало?
Мина една година. Животът бавно намираше своя нов ритъм. Беше трудно. Работех на две места, за да мога да покривам сметките и вноските по кредита. Вечерите често бях твърде уморена, за да направя каквото и да било, освен да се свлека на дивана. Но в тази умора имаше и удовлетворение. Всяка платена сметка, всяка подредена стая, всяко цъфнало цвете в градината беше моя малка победа.
Лилия процъфтяваше. Беше една от най-добрите студентки в курса си. Работата в кафенето я направи по-самоуверена и отворена. Вечерите често седяхме на кухненската маса, тя учеше, а аз преглеждах сметки, и си говорехме. Говорехме за всичко – за лекциите ѝ, за моите колеги, за бъдещето. Стената между нас беше изчезнала, заменена от мост на споделен опит и взаимно уважение.
Една слънчева съботна сутрин Лилия влезе в хола с две кофи бяла боя и няколко валяка.
„Какво е това?“, попитах аз.
„Време е“, каза тя просто. „Мисля, че е време.“
Погледнах я и разбрах. Тя сочеше към спалнята на горния етаж. Стената, която беше пребоядисана, но чиято сянка все още тегнеше над нас.
Качихме се горе заедно. Отворихме прозорците и позволихме на слънчевата светлина и свежия въздух да изпълнят стаята. Разстелихме вестници по пода. Не казахме нито дума. Просто започнахме да боядисваме.
Работихме рамо до рамо, в синхрон. Движенията на валяците по стената бяха ритмични, успокояващи. С всеки нов пласт боя, не просто покривахме спомена за черното. Сякаш пречиствахме стаята, пречиствахме къщата, пречиствахме самите себе си от миналото.
Когато приключихме, стената сияеше в чисто бяло. Стаята изглеждаше по-голяма, по-светла, по-пълна с надежда.
Застанахме в средата на стаята, леко изцапани с боя, уморени, но доволни.
„Не е просто стена, нали?“, попитах тихо.
Лилия се усмихна – истинска, широка усмивка, каквато не бях виждала на лицето ѝ от години.
„Не“, отговори тя. „Това е празно платно.“
Погледнах я, моята пораснала, силна, прекрасна дъщеря. Погледнах сияещата стена. Погледнах слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца. Да, животът ни не беше приказка с щастлив край. Беше история за болка, предателство и загуба. Но също така беше история за оцеляване, за сила и за възможността да започнеш отначало.
Не знаех какво ни предстои. Не знаех дали някога ще се доверя отново на някого. Не знаех дали раните ще зараснат напълно. Но в този момент, стоейки до Лилия в тази светла, прясно боядисана стая, знаех едно.
Имахме празно платно. И за първи път от много, много време, имахме желанието и силата да нарисуваме нещо ново върху него. Заедно.