Въздухът в просторната дневна на леля беше гъст и тежък, просмукан от аромата на печено месо, сладкиши и онзи едва доловим, но всепроникващ мирис на стари семейни тайни. Слънчевите лъчи се процеждаха през дантелените пердета, хвърляйки танцуващи петна светлина върху полирания паркет и кристала в секцията – мълчаливи свидетели на десетки подобни събирания. Смехът на роднините се надигаше и спадаше на вълни, но за мен той беше просто фонов шум, далечен и кух. В центъра на моята вселена, в окото на бурята, стоеше Десислава.
Моята братовчедка. Перфектната Десислава.
Сватбата ни с Виктор беше преди осем години. Осем години, а сякаш беше вчера. Бяхме млади, лудо влюбени и абсолютно безпарични. Живеехме в миниатюрна квартира под наем, чийто прозорец гледаше към тухлената стена на съседната сграда. Брояхме всяка стотинка, мечтаехме за бъдещето и вярвахме, Dче любовта ни е достатъчна, за да покорим света. Когато Виктор ми предложи, с пръстен, купен с тримесечните му спестявания, аз плаках от щастие. Не искахме пищна церемония. Искахме просто да бъдем съпруг и съпруга.
Направихме скромно тържество в двора на баба и дядо. Столове под наем, покривки, ушити от майка ми, и хартиени фенери, които опънахме между ябълковите дървета. Десислава, която тогава все още не се беше превърнала в ледената кралица, каквато е днес, предложи да помогне с декорацията. С часове ряза цветя от градината и ги аранжира в стари буркани, които бяхме обвили с канап. Тогава жестът ѝ ми се стори мил, проява на сестринска обич. Не знаех, че тя просто поставяше основите на своята бъдеща сцена, от която щеше да режисира години наред унижението ми.
Две години по-късно Десислава се омъжи за Пламен. Нейната сватба беше събитието на сезона. Петстепенно меню, оркестър на живо, дизайнерска рокля, фойерверки. Всичко беше излъскано до съвършенство, всяка снимка беше като от корица на списание. И от този ден нататък моята малка, слънчева сватба под ябълковите дървета се превърна в нейна любима тема за подигравки.
Започваше невинно. „Спомняш ли си, Радина, как връзвахме онези буркани? Толкова беше… автентично.“ Думата „автентично“ се изливаше от устните ѝ като отрова, облечена в захарен сироп. После стана по-директна. „Горкичката, толкова искаше хубава сватба, но нали знаете, възможностите…“ И накрая, премина към открити подигравки, особено след като изпиеше чаша-две вино. „Фенерите от хартия! Боже, още се смея, като се сетя как онзи големият се запали от крушката!“
Днес, на рождения ден на леля, сценарият се повтаряше. Седяхме около голямата маса, отрупана с храна. Виктор беше до мен, стиснал ръката ми под покривката. Той знаеше колко мразя тези събирания. Усещаше напрежението ми, което се натрупваше с всяка минута.
„А сватбеният ви албум…“ – започна Десислава, а гласът ѝ проряза общия разговор като нож. Всички млъкнаха. „Видях го онзи ден у леля. Снимките са малко… как да кажа… размазани. Сигурно фотографът е бил някой приятел-аматьор?“
Тя се усмихна широко, оглеждайки останалите за подкрепа. Няколко души се изкикотиха неловко. Усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Гореща, пареща вълна на срам и гняв. Осем години търпях. Осем години преглъщах обидите ѝ, прикрити като шеги. Осем години мълчах в името на семейния мир.
„Фотографът беше братовчед на Виктор“ – отвърнах тихо, взирайки се в чинията си. „Направи го като подарък.“
„О, подарък! Колко мило!“ – изчурулика Десислава. „Е, то на безплатен фотограф толкова му е качеството. Като декорацията с бурканите. Всичко си беше в тон. Скромно и евтино.“
Това беше. Капката, която преля чашата. Нещо в мен се счупи. Дългогодишната стена от търпение и сдържаност, която бях изградила, се срина на прах. Вдигнах глава и погледнах право в самодоволните ѝ очи. Тишината в стаята стана оглушителна. Всички погледи бяха вперени в мен. Усещах ръката на Виктор, която ме стискаше по-силно, опитвайки се да ме закотви, да ме спре. Но беше твърде късно.
Най-накрая избухнах и казах…
„Да, Десислава, моята сватба беше скромна и евтина. Но поне беше платена с честни пари, а не с кървавите пари на мъжа ти, откраднати от съдбите на десетки измамени хора.“
Глава 2: Пукнатини в огледалото
Думите увиснаха във въздуха, тежки и безпощадни като камъни. За миг единственият звук в стаята беше тихото бръмчене на хладилника откъм кухнята. Лицето на Десислава премина през палитра от емоции – от надменното забавление към пълно недоумение, а накрая се скова в маска на леден, вцепенен гняв. Устните ѝ, яркочервени и перфектно очертани, се свиха в тънка, безкръвна линия.
Пламен, нейният съпруг, който до този момент седеше разположил се удобно на стола си с вид на отегчен патриций, се изправи рязко. Той не беше едър мъж, но излъчваше аура на студена, пресметлива опасност. Очите му, малки и тъмни, се впиха в мен. Нямаше гняв в тях, а нещо много по-страшно – леден, аналитичен интерес. Сякаш бях насекомо под микроскоп, което той изучаваше, преди да реши как точно да го смачка.
„Какво каза?“ – Гласът му беше тих, почти шепот, но накара всички да потръпнат.
Виктор скочи на крака, заставайки леко пред мен като жив щит. „Пламен, успокой се. Радина не го мислеше. Просто… напрежението дойде в повече.“
„Не, не“ – прекъсна го Пламен, без да откъсва поглед от мен. „Искам да чуя отново. Какви пари? Какви измамени хора? Говори, Радина. Просвети ни.“
Леля ми, рожденичката, засуети ръце и занарежда: „Деца, деца, моля ви се! Какви са тези приказки на масата? Хайде да не си разваляме празника.“
Но празникът вече беше безвъзвратно развален. Атмосферата беше отровена. Моите думи бяха детонирали бомба, чиито осколки сега се разлетяваха из стаята, забивайки се в крехкия фурнир на семейната хармония.
Десислава най-сетне намери гласа си. „Ти си луда! Абсолютно луда!“ – изкрещя тя, а гласът ѝ трепереше от ярост. „Завиждаш! Винаги си ми завиждала! Завиждаш на роклята ми, на къщата ми, на живота ми! Затова сега си измисляш тези гнусни лъжи! Как смееш да говориш така за съпруга ми?!“
„Лъжи ли са, Десислава?“ – попитах аз, изненадвайки сама себе си със спокойствието, което внезапно ме обзе. Адреналинът изостряше сетивата ми. „Сигурна ли си, че са лъжи? Хайде, попитай го. Попитай го откъде дойдоха парите за онази огромна къща, която построихте за една година. Попитай го за хората, които идваха да плачат пред старата му кантора, преди да я премести в лъскавия стъклен офис.“
Не знаех нищо конкретно. Бях чувала слухове. Подхвърлени фрази, недоизказани изречения от хора, които бяха имали нещастието да правят бизнес с Пламен. Истории за бързи кредити с непосилни лихви, за имотни измами, за фирми, докарани до фалит. Досега това бяха само сенки в периферията, но в изблика си на гняв, аз ги бях извлякла на светло. И по реакцията на Пламен разбрах, че съм уцелила в десетката.
Той вдигна ръка, за да спре истеричните нападки на жена си. На лицето му се появи странна, крива усмивка. „Значи си чувала разни неща. Интересно. Много интересно. Виктор, ти ли я пълниш с тези глупости? Твоят малък, „честен“ бизнес да не би да е закъсал и сега да търсите виновни?“
„Не намесвай Виктор!“ – отрязах го аз. „Той няма нищо общо.“
„Няма ли?“ – изсмя се Пламен. „Наивница. В нашия свят, мила Радина, всички имаме нещо общо. Всичко е свързано. Ще го научиш по трудния начин.“
Той се обърна към Десислава. „Ставай. Тръгваме си.“
„Но, Пламен…“ – започна тя, все още трепереща.
„Казах, ставай!“ – тонът му не търпеше възражение.
Десислава се изправи като автомат. Грабна чантата си от стола, избягвайки погледите на всички. Докато минаваше покрай мен, тя се наведе и прошепна със змийско съскане: „Ще си платиш за това. Кълна се, ще те унищожа.“
Пламен спря на вратата и се обърна към цялата стая. „Приятна вечер на всички.“ След това погледът му отново се спря на мен. „И Радина… внимавай много какво си пожелаваш. И още повече какво говориш. Думите имат последствия.“
След като вратата се затвори след тях, настъпи тягостна тишина. Всички седяха като парализирани. Чичо Стефан, бащата на Десислава, гледаше втренчено в покривката, лицето му беше пребледняло. Майка ми ме гледаше с укор.
„Радина, какво направи?“ – проплака леля ми. „Защо трябваше да казваш това? Защо?“
Не отговорих. Усещах как ръцете ми треперят. Виктор ме прегърна през раменете.
„Хайде, тръгваме си“ – каза той тихо.
Докато вървяхме към изхода, минавайки покрай посърналите си роднини, аз знаех, че тази вечер не бях сложила край на подигравките. Бях сложила началото на война. Война, за която не бях сигурна, че сме готови да водим.
Глава 3: Ехо в празния апартамент
Пътят към дома беше мълчалив. Виктор шофираше, вперил поглед напред, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели върху волана. Аз гледах през прозореца как светлините на града се размазват в непрогледната нощ, но всъщност не виждах нищо. В главата ми отекваха думите ми, заплахата на Пламен, съскането на Десислава.
Нашият апартамент, нашето малко убежище, за което бяхме работили толкова усилено, сега ми се стори студен и чужд. Това беше мечтата, за която бяхме теглили ипотечен кредит, който щяхме да изплащаме през следващите двадесет и пет години. Всяка мебел, всяка картина на стената беше избрана с любов и внимание, символ на нашия общ път. Сега обаче се чувствах като натрапник в собствения си дом.
Щом Виктор затвори вратата, мълчанието между нас стана непоносимо. Той отиде до кухнята и си наля чаша вода. Аз останах в коридора, неспособна да помръдна.
„Защо, Радина?“ – попита той най-накрая, с гръб към мен. Гласът му беше равен, лишен от емоция, и това ме плашеше повече от крясъци. „Защо го направи?“
„Не издържах повече, Виктор“ – отвърнах, а гласът ми прозвуча слабо и треперещо. „Осем години. Осем години слушам подигравките ѝ. За нашата сватба, за нашия живот. Сякаш всичко, което сме постигнали, е незначително, защото не е обвито в лукс като нейното.“
„И реши, че най-добрият начин да отвърнеш е като обявиш война на Пламен?“ – той се обърна. В очите му видях смесица от умора, разочарование и страх. „Ти изобщо осъзнаваш ли какво каза? Ти го обвини публично, пред цялото семейство, в престъпления!“
„Защото е истина!“ – повиших тон. „Ти самият си ми казвал, че не го харесваш, че има нещо гнило в бизнеса му!“
„Да казвам, че не го харесвам, е едно. Да го обвинявам в кражба и измами е съвсем друго! Това са сериозни неща, Радина! Хора като него не прощават подобни думи. Чу ли го какво каза? „Думите имат последствия.“ Този човек не се шегува.“
Той прекара ръка през косата си, жест на дълбоко безпокойство. „Аз съм търговец на строителни материали. Имам малка фирма, която се опитвам да развия честно и почтено. Боря се за всеки клиент, за всяка поръчка. Светът, в който Пламен оперира, е различен. Той е пълен с кал, с мръсни сделки и опасни хора. Аз не искам да имам нищо общо с този свят. А ти току-що ни хвърли в центъра му.“
Думите му ме пронизаха. Видях нещата през неговите очи – страха за бизнеса, за семейството ни, за бъдещето. Аз, със своята необмислена избухливост, бях застрашила всичко.
„Аз… аз не помислих“ – прошепнах, а сълзите, които сдържах досега, започнаха да се стичат по бузите ми. „Просто бях толкова ядосана. Толкова унизена.“
Виктор въздъхна и дойде при мен. Прегърна ме силно и аз се зарових в рамото му, ридаейки от безсилие и съжаление.
„Знам“ – каза той меко. „Знам, че ти беше тежко. Трябваше да я спра много по-рано. Трябваше да те защитя. Аз съм виновен, че позволих нещата да стигнат дотук.“
„Не, не си ти“ – промълвих през сълзи. „Аз го казах. Аз съм виновна.“
Останахме така дълго време, прегърнати в тишината на апартамента. Чувството за вина беше смазващо, но под него започна да се прокрадва и нещо друго – страх. Истински, леден страх. Заплахата на Пламен не беше празна. Той беше отмъстителен и безскрупулен. А ние бяхме уязвими.
По-късно през нощта, докато лежах будна до спящия Виктор, телефонът ми извибрира на нощното шкафче. Беше съобщение от непознат номер. Сърцето ми подскочи. С треперещи ръце го отворих.
Съобщението гласеше само едно изречение:
„Надявам се, че си направила добра застраховка на малкия си, уютен апартамент.“
Глава 4: Злато и прах
Животът на Десислава беше подреден като изложба в скъпа галерия. Всичко беше на мястото си, безупречно чисто, осветено по най-ласкателния начин. Къщата им, разположена в затворен комплекс в покрайнините на града, беше архитектурно чудовище от стъкло и бетон, с инфинити басейн, който сякаш се сливаше с хоризонта. Интериорът беше дело на известен дизайнер – минималистичен, студен и безличен, като фоайе на луксозен хотел. Нямаше разхвърляни книги, нямаше детски рисунки по стените, нямаше и следа от хаоса на истинския живот.
В тази къща Десислава се движеше като призрак. Сутрините ѝ започваха с йога на терасата с изглед към планината, последвана от смути, приготвено от домашната помощница. След това прекарваше часове в гардеробната си, голяма колкото нашата спалня, избирайки тоалет, който да отговаря на настроението ѝ или по-скоро на представата, която искаше да създаде за себе си този ден.
Тя не работеше. Пламен настояваше, че нейната работа е да бъде негова съпруга – красива, представителна и винаги готова да изиграе ролята на перфектната домакиня на безкрайните му бизнес вечери. Нейните дни бяха запълнени с посещения в салони за красота, обеди с други съпруги на богаташи, шопинг терапии, на които харчеше суми, равняващи се на нашата годишна вноска по ипотеката.
Но под лъскавата повърхност се криеше пукнатина. Дълбока, грозна пукнатина, която заплашваше да погълне цялата постановка.
След скандала на рождения ден, Десислава се затвори в къщата си за два дни. Не отговаряше на обажданията на никого, дори на майка си. Прекарваше времето си, лежейки на огромното легло, взирайки се в тавана. Яростта, която изпита в онзи момент, бавно се беше трансформирала в нещо по-дълбоко и по-мъчително – унижение.
Радина, нейната бедна, незначителна братовчедка, я беше унижила. Публично. Беше посмяла да намекне, че целият ѝ живот, целият този блясък, е построен върху лъжа. И най-лошото беше, че беше права.
Десислава знаеше. Може би не знаеше детайлите, но знаеше, че парите на Пламен не са чисти. Виждала беше сенчестите типове, които идваха на срещи в кабинета му късно вечер. Чувала беше приглушените му, гневни разговори по телефона. Усещаше страха, който се излъчваше от някои от „партньорите“ му. Но беше избрала да не пита. Беше избрала комфорта, лукса, сигурността. Беше сключила мълчалива сделка със съвестта си, разменяйки я за дизайнерски чанти и ваканции на екзотични острови.
Думите на Радина бяха разбили това мълчаливо споразумение. Бяха я принудили да погледне в огледалото и да види не бляскавата съпруга на успешен бизнесмен, а страхлива жена, живееща в златна клетка.
На третия ден Пламен се прибра по-рано от обикновено. Намери я в гардеробната, седнала на пода, заобиколена от планини от дрехи и кутии за обувки.
„Все още ли ще се цупиш?“ – попита той, застанал на прага.
Тя не отговори.
Той влезе и затвори вратата. „Слушай ме внимателно. Това, което се случи, е неприятно. Но не е краят на света. Твоята братовчедка е една глупава, завистлива жена, която си отвори устата повече, отколкото трябва. Ще се погрижа за това.“
„Как ще се погрижиш?“ – попита тя за първи път, а гласът ѝ беше дрезгав. „Ще ѝ пратиш някой от твоите главорези да я сплаши ли?“
Пламен се намръщи. „Не говори така. Ти не знаеш нищо за моята работа.“
„Така ли?“ – тя се изправи. В очите ѝ гореше студен пламък. „Не знам нищо? Знам, че живеем в тази огромна, празна къща, а ти почти никога не си тук. Знам, че когато спиш, понякога крещиш. Знам, че хората се страхуват от теб, Пламен. И знам, че това, което Радина каза… не е далеч от истината.“
Той пристъпи към нея и я сграбчи за ръцете. „Никога повече не повтаряй това. Чуваш ли ме? Никога. Всичко, което имаме, съм го изградил аз. За теб. За нас. И няма да позволя на една проскубана роднина да го разруши с клюки и инсинуации.“
Хватката му беше силна и я заболя. „Пусни ме!“
Той я пусна и отстъпи назад. На лицето му се появи онази крива усмивка, която я побиваше от страх.
„Искаш да знаеш как ще се погрижа ли? Ще го направя по моя начин. Елегантно. Ще унищожа съпруга ѝ. Ще смачкам малката му фирмичка на прах. Ще ги оставя без стотинка. Ще ги докарам дотам, че да трябва да продадат панелката си и да се върнат да живеят при мама и тате. И тогава, скъпа моя, ти ще отидеш при твоята братовчедка. Ще ѝ занесеш един кашон със стари дрехи, за да има какво да облече. И ще я погледнеш в очите, и ще я попиташ дали си е заслужавало. Това ще бъде твоето отмъщение. А моето ще бъде просто бизнес.“
Десислава го гледаше ужасена. Планът му беше жесток, садистичен и… перфектен. Той не просто искаше да ги накаже. Искаше да ги унижи до краен предел. Искаше да докаже, че той е силният, че той контролира всичко.
В този момент тя осъзна, че клетката ѝ не е просто златна. Решетките ѝ бяха направени от страх, а пазачът беше собственият ѝ съпруг. И тя нямаше къде да избяга.
Глава 5: Първият удар
Заплахата на Пламен не закъсня. Първият удар дойде седмица след събирането. Беше вторник сутрин, а Виктор тъкмо беше пристигнал в малкия склад, който служеше и за офис на фирмата му. Телефонът му иззвъня. Беше Димитър, управител на голяма строителна компания, един от най-стабилните му и важни клиенти. Имаха договор за доставка на изолационни материали за огромен жилищен комплекс, който се строеше в момента. Договор, който гарантираше работата на Виктор и двамата му служители за месеци напред.
„Викторе, здравей“ – гласът на Димитър звучеше напрегнато. „Има проблем.“
Сърцето на Виктор се сви. „Какъв проблем, Димитре? Вчера изпратих последната доставка, всичко беше точно.“
„Не е с доставката. Договорът… ще трябва да го прекратим.“
Виктор седна на разклатения си офис стол. „Да го прекратим? Но защо? Имаме неустойки, срокове… Всичко е уточнено.“
„Знам, знам“ – въздъхна Димитър. „Ще платим неустойката, разбира се. Не е там въпросът. Просто… получих обаждане. Отгоре.“
„Отгоре? Какво значи отгоре?“
Последва дълга пауза. Виктор чу как Димитър въздъхва тежко. „Слушай, не мога да говоря много по телефона. Получихме… предложение, на което не можем да откажем. От друга фирма. За всички материали. На много по-ниска цена. Нереално ниска.“
„Коя фирма?“ – попита Виктор, макар че вече знаеше отговора.
„„Стройинвест Груп“.“
Името на една от фирмите на Пламен. Разбира се. Пламен не просто го изхвърляше от обекта. Той заемаше мястото му, дори и на загуба. Целта не беше печалба. Целта беше унищожение.
„Разбирам“ – каза Виктор с пресъхнало гърло.
„Съжалявам, Викторе. Наистина. Знаеш, че съм доволен от работата ти. Но ръцете са ми вързани. Инвеститорите са… настоятелни.“
Когато разговорът приключи, Виктор остана да седи в тишината на склада, заобиколен от палети със стока, която вече нямаше на кого да продаде. Това беше повече от загуба на клиент. Това беше послание. Ясно и недвусмислено. „Мога да те смачкам, когато си поискам.“
Вечерта, когато разказа на Радина, тя пребледня. Анонимното съобщение, което беше получила, вече не звучеше като празна заплаха.
„Какво ще правим?“ – попита тя, а в очите ѝ се четеше страх.
„Ще се борим“ – отвърна Виктор с повече увереност, отколкото изпитваше. „Това е само един клиент. Имам и други. Ще намеря нови.“
Но през следващите две седмици се оказа, че и другите му клиенти започват да се отдръпват. Някои се оправдаваха с финансови затруднения, други просто спираха да му вдигат телефона. Един от основните му доставчици внезапно отказа да му продава на разсрочено плащане, настоявайки за авансово плащане на цялата сума – нещо, което малката фирма на Виктор не можеше да си позволи. Кръгът около него се затягаше. Пламен не просто го нападаше фронтално; той методично и систематично отравяше кладенците, от които Виктор пиеше вода. Използваше влиянието си, контактите си и най-вече парите си, за да го изолира и задуши.
Радина се чувстваше безпомощна. Вината я разяждаше. Тя беше причинила това. Нейните думи бяха отприщили този ад. Докато Виктор се бореше да спаси бизнеса си, тя се опитваше да се съсредоточи върху ученето си. Беше записала задочно психология в университета, една стара мечта, която най-накрая беше започнала да осъществява. Лекциите и книгите бяха нейното бягство от суровата реалност. Но дори и там, в тишината на библиотеката, мислите ѝ се връщаха към проблемите.
Един ден, докато седеше в университетското кафене и се опитваше да прочете една сложна глава за когнитивните теории, до нея се приближи млад мъж.
„Извинявай, това място свободно ли е?“
Радина вдигна поглед. Беше Симеон, неин колега от потока. Виждала го беше на лекции – винаги седеше на първия ред, задаваше умни въпроси и изглеждаше напълно погълнат от материала.
„Да, свободно е“ – отвърна тя и се усмихна леко.
Той седна и постави чашата си с кафе на масата. „Тежка е тази глава, нали? Професорът определено обича да ни предизвиква.“
„Определено“ – съгласи се Радина.
„Изглеждаш притеснена“ – отбеляза Симеон, а погледът му беше проницателен. „Всичко наред ли е?“
Обикновено Радина не споделяше личните си проблеми, но в този момент, може би заради умората или заради искрената загриженост в гласа му, тя почувства нужда да поговори с някого извън семейния кръг.
„Не съвсем“ – призна си тя. „Семейни и финансови проблеми.“
Тя му разказа накратко, без да навлиза в твърде много подробности, за конфликта с братовчедка си и за натиска, на който е подложен бизнесът на съпруга ѝ.
Симеон я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Когато тя свърши, той се замисли за момент.
„Звучи като класически случай на икономически тормоз чрез злоупотреба с влияние“ – каза той. „Този Пламен използва пазарната си сила, за да елиминира конкурент по нелоялен начин. Това е работа за Комисията за защита на конкуренцията. А може би и за прокуратурата, ако успее да се докаже, че има и елементи на изнудване.“
Радина го погледна изненадано. „Ти откъде знаеш тези неща?“
„Аз уча право“ – усмихна се той. „Психологията ми е втора специалност, за удоволствие. Баща ми е адвокат, така че съм израснал с тези термини. Слушай, ако съпругът ти има доказателства – имейли, свидетели на разговори, нещо, което да показва систематичен натиск, може да има основание за жалба. Трудно е, но не е невъзможно.“
Думите на Симеон бяха като лъч светлина в тъмен тунел. За първи път от седмици някой ѝ предлагаше не съчувствие, а възможно решение. Може би все пак имаше начин да се борят. Може би не бяха напълно безсилни.
„Наистина ли мислиш така?“ – попита тя с пламнала надежда.
„Мисля, че си струва да се проучи“ – отвърна той. „Ако искаш, мога да говоря с баща ми. Неофициално, разбира се. Просто да чуя мнението му на специалист.“
В този момент Радина почувства огромна благодарност към този почти непознат човек. Може би съдбата, която ѝ беше нанесла такъв удар, сега ѝ изпращаше неочакван съюзник.
Глава 6: Сянка зад завесата
Докато Радина намираше искра надежда, Десислава затъваше все по-дълбоко в блатото на своя позлатен живот. Планът за отмъщение на Пламен не ѝ носеше удовлетворението, което той беше обещал. Напротив, с всяка новина за поредния провален договор на Виктор, тя се чувстваше все по-мръсна, все по-съпричастна към една жестокост, която не разбираше напълно.
Пламен, от своя страна, беше в стихията си. Той се наслаждаваше на играта, на властта, която упражняваше. Всяка вечер се прибираше с онази хищническа усмивка и ѝ разказваше с удоволствие как е затегнал примката около врата на Виктор. За него това беше просто бизнес, безлична война, водена с числа и договори. За Десислава обаче това бяха лицата на нейните роднини. Лицето на Радина, изкривено от болка. Лицето на Виктор, помрачено от притеснение.
Тя започна да търси бягство. Шопингът вече не помагаше. Обедите с приятелки я отегчаваха. Разговорите им за нови колекции чанти и дестинации за почивка звучаха кухо и безсмислено. Чувстваше се изолирана в собствения си лукс, затворник в къщата, която трябваше да бъде нейната крепост.
Бягството ѝ имаше име – Ивайло.
Ивайло беше техен съсед от комплекса. Архитект, с няколко години по-млад от нея, разведен, с меланхоличен поглед и усмивка, която рядко стигаше до очите му. Срещаха се понякога в общата фитнес зала или докато разхождаха кучетата си. Разговорите им бяха банални – за времето, за поддръжката на комплекса, за досадните съседи. Но в присъствието на Ивайло, Десислава се чувстваше… различна. Той не я гледаше като съпругата на Пламен. Гледаше я като жена. Задаваше ѝ въпроси за нея самата – какво обича да чете, каква музика слуша, за какво е мечтала, преди да се омъжи. Въпроси, които Пламен никога не ѝ беше задавал.
Един следобед, докато Пламен беше в командировка, тя го срещна в близкото кафене. Той седеше сам на една маса, унесен в скицника си. Тя се поколеба за момент, след което събра смелост и седна при него.
Започнаха да говорят. И за първи път от години, Десислава говореше истински. Разказа му за любовта си към френското кино, за мечтата си да има малка галерия за модерно изкуство. Той ѝ разказа за разочарованието си от комерсиалната архитектура, за желанието си да проектира сгради, които имат душа, а не просто да строят стъклени кутии за богаташи.
В неговите очи тя не виждаше отражение на парите на съпруга си. Виждаше разбиране. И съчувствие.
Тази среща беше последвана от други. Тайни срещи, изпълнени с дълги разговори и споделени мълчания. Те бяха двама самотни хора, живеещи в една и съща позлатена клетка, които намираха утеха един в друг.
Десислава знаеше, че играе с огъня. Знаеше, че ако Пламен разбере, ще бъде безмилостен. Но тръпката от риска, чувството, че най-накрая прави нещо за себе си, нещо, което е само нейно, беше по-силно от страха. Ивайло беше нейната малка тайна, нейното бягство от реалността, която я задушаваше.
Една вечер, докато се връщаше от среща с него, изпълнена с чувство за вина и еуфория, тя видя нещо, което смрази кръвта ѝ. На улицата пред комплекса им беше паркирана позната кола. Колата на Виктор. Сърцето ѝ заблъска лудо. Какво правеше той тук? Да не би да я е проследил? Да не би да е разбрал за нея и Ивайло?
Тя бързо паркира колата си в подземния гараж и се качи в къщата. От прозореца на спалнята, скрита зад тежката завеса, тя наблюдаваше улицата. Колата на Виктор все още беше там. След около десет минути, от съседната къща – къщата на Ивайло – излезе мъж. Беше Виктор. Той се качи в колата си и потегли.
Десислава се облегна на стената, дишайки тежко. Какво, за бога, правеше Виктор в къщата на Ивайло? Дали са приятели? Не, невъзможно. Те се движеха в напълно различни светове. Тогава какво? Бизнес? Какъв бизнес може да има един архитект с търговец на строителни материали, чийто бизнес е на ръба на фалита?
В главата ѝ се загнезди ужасяващо подозрение. Дали… дали Ивайло не я използва? Дали срещите им не са просто начин да се добере до информация за Пламен? Дали не работи за Виктор?
Ревността и страхът се сляха в отровен коктейл. Тя грабна телефона си и набра номера на Ивайло. Той вдигна почти веднага.
„Здравей“ – каза той, а гласът му звучеше топло и интимно.
„Какво правеше Виктор в дома ти?“ – изстреля тя, без предисловия.
От другата страна на линията настъпи мълчание.
„Десислава, откъде…“
„Видях го. Току-що си тръгна. Отговори ми, Ивайло! Какво става?“
Той въздъхна. „Сложно е. Не е това, което си мислиш.“
„А какво си мисля аз?“ – изсъска тя. „Че ме използваш, за да помогнеш на братовчед ми да съсипе съпруга ми ли?“
„Не, разбира се, че не! Виктор е мой стар приятел. От казармата. Не се бяхме виждали от години. Той ме потърси за помощ.“
„За каква помощ?“
Отново мълчание. „Не мога да ти кажа. Обещах му.“
„Значи е свързано с Пламен“ – заключи тя. Вече не питаше, а твърдеше.
„Десислава, моля те…“
„Лъжец!“ – изкрещя тя и затвори телефона.
Тя стоеше в тъмната спалня, треперейки от гняв и предателство. Всичко беше лъжа. Нейното бягство, нейната малка тайна, нейната искра надежда – всичко се оказа част от заговор срещу нея. Или поне така изглеждаше в нейния паникьосан и объркан ум.
В този момент тя взе решение. Щом всички играят мръсно, и тя щеше да играе. Щом светът е война, тя щеше да избере страна. И нейната страна беше тази, която ѝ осигуряваше сигурност, лукс и власт. Страната на Пламен.
Тя вдигна телефона отново, но този път набра друг номер. Частният детектив, чиято визитка Пламен държеше в сейфа си.
Глава 7: Бурята се събира
Разговорът на Радина със Симеон и баща му, известният адвокат по търговско право – господин Желязков, се проведе в неговата внушителна кантора в центъра на града. Стените бяха покрити с лавици, отрупани с дебели правни книги, а въздухът миришеше на стара хартия и скъпи пури.
Адвокатът ги изслуша внимателно, задавайки кратки, точни въпроси, докато си водеше бележки в кожен бележник. Виктор беше донесъл всички документи, които имаше – прекратения договор, кореспонденция с други клиенти и доставчици. Картината беше ясна.
„Това, което господин Пламен прави, е на ръба на закона, а на места вероятно го и прекрачва“ – заключи господин Желязков, сваляйки очилата си. „Проблемът, както винаги, е доказването. Той е умен. Не оставя писмени следи. Заплахите са устни, натискът е индиректен, през трети лица. Жалба в Комисията за защита на конкуренцията е възможна, но ще отнеме месеци, може би години. И резултатът е несигурен. Дотогава фирмата ви ще е фалирала.“
Надеждата на Радина започна да угасва.
„Но“ – продължи адвокатът, а в очите му проблесна искра – „има и друг начин. Хора като Пламен имат много врагове. Имат и много тайни. Най-големият им страх е светлината. Ако успеем да осветим дори само едно от мръсните му кътчета, цялата му кула от карти може да се срути. Не ни трябва да го съдим за нелоялна конкуренция. Трябва ни нещо, от което прокуратурата ще се заинтересува. Данъчни измами, пране на пари, каквото и да е.“
„Но как да намерим такова нещо?“ – попита Виктор. „Неговите счетоводители и адвокати са най-добрите.“
„Трябва ни човек отвътре“ – каза Симеон. „Някой, който е бил измамен от него. Някой, който има документи. Или някой, който знае къде са скрити.“
В този момент Виктор се сети за стария си приятел от казармата, Ивайло. Знаеше, че е архитект и че преди няколко години е работил по един от първите големи проекти на Пламен – луксозен ваканционен комплекс на морето. Знаеше също, че партньорството им е приключило зле и че Ивайло е загубил много пари. Не се бяха чували отдавна, но отчаянието го накара да вдигне телефона.
Срещата им, която Десислава беше видяла, беше изпълнена с напрежение. Ивайло в началото беше резервиран, уплашен. Споменът за сблъсъка му с Пламен все още беше пресен.
„Той ме съсипа, Викторе“ – разказа Ивайло с горчивина. „Вложих всичко в този проект – и пари, и труд. Той използва моите архитектурни планове, моите контакти с общината, а когато строежът беше почти завършен, ме изхвърли от фирмата с фалшиви обвинения. Останах с огромни дългове и разбита репутация.“
„Имаш ли някакви документи оттогава? Договори, фактури, нещо, което да доказва, че е отклонявал средства?“ – настоя Виктор.
Ивайло се поколеба. „Имам нещо. Държа го на сигурно място. Копия от фактури за материали на завишени цени, плащания към фирми-фантоми… Мислех да го съдя тогава, но неговите адвокати ме заплашиха, че ще ме унищожат, че ще направят така, че никога повече да не работя като архитект. Уплаших се. Имах малко дете, бях в средата на развод… Просто се отказах.“
Това беше пробивът, който чакаха. Документите на Ивайло можеха да са ключът към разплитането на цялата схема. Той се съгласи да ги предостави на адвокат Желязков, но при едно условие – пълна анонимност. Все още се страхуваше от Пламен.
Междувременно, частният детектив, нает от Десислава, вече работеше. Той беше бивш полицай, опитен и дискретен. Започна да следи Ивайло. Бързо установи, че той се среща не само с Десислава, но и с Виктор, а след това и с адвокат Желязков. Картината, която докладва на Десислава, беше изкривена, но от нейната гледна точка – напълно логична.
„Изглежда, че вашият съсед, архитектът, работи заедно със съпруга на братовчедка ви, Виктор. Имат срещи с известен адвокат по търговско право. По всяка вероятност подготвят някакъв вид дело или сигнал срещу съпруга ви, господин Пламен. Вашата роля в това, госпожо, изглежда е да бъдете източник на информация. Вероятно несъзнателен.“
Думите на детектива потвърдиха най-лошите страхове на Десислава. Тя беше пионка в тяхната игра. Ивайло я беше предал. Радина и Виктор я бяха използвали. Гневът ѝ избухна с нова сила, по-силен от всякога, защото сега беше подхранен и от болката на разбитото сърце.
Тя не се поколеба. Отиде директно при Пламен и му разказа всичко. За срещите си с Ивайло, за подозренията си, за доклада на детектива. Пропусна, разбира се, интимния характер на нейните отношения с архитекта, представяйки ги като невинни съседски разговори.
Лицето на Пламен помръкна. Името на Ивайло и споменаването на „стари документи“ го накараха да осъзнае, че заплахата е много по-сериозна, отколкото си мислеше. Това вече не беше просто отмъщение срещу нахалния роднина. Това беше битка за оцеляване.
„Значи така“ – процеди той през зъби. „Малкият архитект е решил да си покаже зъбките. А братовчедка ти и мъжът ѝ са решили да играят ва банк. Добре. Щом искат война, ще получат война.“
Той вдигна телефона и набра номер. „Ало. Имам работа за теб. Спомняш ли си един архитект, Ивайло? Да, същият. Искам да му направиш посещение. Не, нищо грубо. Просто… едно приятелско напомняне, че миналото трябва да си остане в миналото. Искам да се увериш, че е разбрал посланието. И то много, много добре.“
Бурята, която се събираше на хоризонта, беше на път да връхлети с цялата си ярост.
Глава 8: Посещение в здрача
Ивайло живееше сам в една от по-малките къщи в комплекса. След развода, бившата му съпруга беше взела детето им и се беше преместила в друг град. Тишината в модерната, минималистично обзаведена къща често му тежеше. Компания му правеха единствено чертежите, разпръснати по голямата маса в хола, и призраците на несбъднатите му мечти.
Вечерта след разговора на Пламен по телефона, Ивайло работеше до късно. Опитваше се да се съсредоточи върху нов проект – малък бутиков хотел, но мислите му непрекъснато се връщаха към събитията от последните дни. Срещата с Виктор беше отворила стари рани. Предоставянето на документите на адвокат Желязков го беше изпълнило едновременно с надежда за справедливост и с леден страх от отмъщението на Пламен. А обърканите му, сложни отношения с Десислава го караха да се чувства като предател и същевременно като жертва.
Около десет часа вечерта на вратата се позвъни. Ивайло се намръщи. Не очакваше никого. Може би беше съсед, който има нужда от нещо. Той отиде и погледна през шпионката.
Пред вратата стояха двама мъже. Едри, с късо подстригани коси и празни погледи. Не приличаха на съседи. Приличаха на проблеми.
Сърцето на Ивайло подскочи. Той се отдръпна от вратата, обмисляйки какво да прави. Да не отваря? Да се обади в полицията? Но какво щеше да им каже? Че двама непознати звънят на вратата му?
Звънецът иззвъня отново, този път по-настойчиво.
Ивайло преглътна. Реши, че е по-добре да се изправи срещу тях. Може би не беше това, което си мислеше.
Той отвори вратата, оставяйки веригата сложена. „Да?“
„Господин Ивайло?“ – попита единият. Гласът му беше плътен и безизразен.
„Аз съм. Какво обичате?“
„Имаме съобщение за вас. От общ познат. Каза да ви напомним, че е много вредно за здравето да се ровиш в стари истории. Особено когато тези истории са приключили.“
Леденият страх, който Ивайло изпитваше, се превърна в сигурност. Пламен знаеше.
„Не знам за какво говорите“ – отвърна Ивайло, опитвайки се гласът му да не трепери.
Другият мъж се ухили неприятно. „О, знаеш. Много добре знаеш. Нашият познат също така каза, че понякога се случват инциденти. Спирачките отказват. Избухват газови бутилки. Човек се подхлъзва в банята. Неприятни неща. Особено за хора, които живеят сами.“
Той блъсна леко по вратата, колкото веригата да издрънчи. Беше демонстрация на сила. Послание.
„Документите, които си дал на адвоката. Искаме да си ги вземеш обратно. Утре. Разбра ли?“
Ивайло не отговори. Беше парализиран от страх.
„Ще го приема за „да““ – каза първият мъж. „Приятна вечер, господин архитект. И внимавайте къде стъпвате.“
Те се обърнаха и си тръгнаха също толкова тихо, колкото се бяха появили. Ивайло остана да стои зад вратата, дишайки тежко. Ръцете му трепереха неконтролируемо. Заплахата беше директна, брутална и недвусмислена. Те не просто го заплашваха със съд. Те заплашваха живота му.
Той се завлече до кухнята и си наля голяма чаша уиски. Изпи я на един дъх, но алкохолът не успя да стопли леда в кръвта му. Образите на възможни „инциденти“ се въртяха в главата му. Той си представи колата си, летяща извън пътя, пламъците, които поглъщат дома му. И най-вече, си представи сина си, растящ без баща.
Справедливостта изведнъж му се стори твърде абстрактна и далечна цена. Оцеляването беше единственото, което имаше значение.
Той седеше в тъмната къща до късно през нощта, разкъсван от дилема. От една страна беше обещанието му към Виктор, желанието му да види Пламен наказан, да получи възмездие за съсипаната си кариера. От другата страна беше първичният инстинкт за самосъхранение.
Пламен беше чудовище. Чудовище, което той беше помогнал да се създаде в началото, заслепен от амбиция и големи обещания. И сега това чудовище се беше върнало, за да го погълне.
Към сутринта, изтощен и победен, Ивайло взе решение. Той вдигна телефона и написа съобщение до Виктор:
„Съжалявам. Не мога да го направя. Оттеглям се. Ще си взема документите от адвоката. Моля те, не ме търси повече. Опасно е. За всички ни.“
След това изключи телефона. Знаеше, че е страхливец. Но предпочиташе да бъде жив страхливец, отколкоto мъртъв герой.
Глава 9: Стари тайни, нови рани
Съобщението на Ивайло беше като удар в стомаха за Виктор и Радина. Последният им коз, единствената им реална надежда да се преборят с Пламен, се беше изпарил. Виктор се опита да се свърже с Ивайло, но телефонът му беше изключен. Отиде до къщата му, но никой не отвори. Беше ясно – заплахата на Пламен беше постигнала целта си.
Фирмата на Виктор беше на ръба на колапса. Беше принуден да освободи двамата си служители, което му костваше безсънни нощи. Складът беше почти празен, а телефонът в офиса мълчеше. Вноските по ипотеката и сметките се трупаха. Напрежението в дома им беше почти физически осезаемо. Виктор ставаше все по-мрачен и затворен в себе си, а Радина се разкъсваше между ученето, притеснението за бъдещето и смазващото чувство за вина.
Скандалът беше разделил и цялото семейство. Майката на Радина и леля ѝ, майката на Десислава, които бяха сестри, спряха да си говорят. Всяка защитаваше собствената си дъщеря. Чичо Стефан, бащата на Десислава, изглеждаше съсипан, сякаш носеше тежестта на света на раменете си. Той избягваше всякакви разговори по темата, но Радина виждаше болката в очите му.
Един следобед, отчаяна и търсеща утеха, Радина отиде в дома на баба си Мария. Възрастната жена живееше сама в старата къща с ябълковите дървета, където се беше състояла скромната им сватба. Тя беше мъдра и проницателна и винаги беше успявала да вижда отвъд повърхността на нещата.
Намери я в градината, да се грижи за розите си.
„Значи войната е в разгара си, а?“ – каза баба Мария, без дори да се обръща. Сякаш беше усетила присъствието и настроението на внучка си.
„По-скоро прилича на клане, бабо“ – отвърна Радина, сядайки на старата пейка под асмата. „А ние сме агнетата.“
Тя ѝ разказа всичко – за сриващия се бизнес на Виктор, за заплахите на Пламен, за оттеглянето на Ивайло.
Баба Мария я слушаше мълчаливо, подрязвайки прецъфтелите цветове с малка ножица. Когато Радина свърши, тя въздъхна дълбоко.
„Тази омраза между вашите майки, между теб и Десислава… тя не е от вчера. Корените ѝ са дълбоки, по-дълбоки, отколкото си мислиш.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Седни, ще ти разкажа една история. История отпреди да се родите.“
Баба Мария седна до нея. Погледът ѝ се рееше някъде в миналото.
„Твоят дядо и бащата на чичо ти Стефан, тоест другият ти дядо, бяха не само братя, но и най-добри приятели и съдружници. Имаха малък цех за мебели. Работеха ден и нощ. Бяха честни и трудолюбиви. Бизнесът им вървеше. Но бащата на Стефан беше по-амбициозен. Искаше да се разрастват бързо, да взимат кредити, да рискуват. Твоят дядо беше по-предпазлив. Искаше стабилност. Заради това често спореха.“
Тя млъкна за момент, сякаш събираше сили.
„Един ден в цеха стана пожар. Голям пожар. Всичко изгоря до основи. Машини, материали, готова продукция. Всичко. Разследването така и не установи причината. Но имаше слухове… Слухове, че пожарът не е бил случаен. Че е бил умишлен, за да се вземат парите от застраховката.“
Радина слушаше, затаила дъх.
„Твоят дядо беше съсипан. Той никога не повярва, че брат му би направил такова нещо. Но брат му… след пожара той взе парите от застраховката и вместо да възстанови цеха, започна нов, собствен бизнес. Остави дядо ти с празни ръце. Каза му, че така е по-добре, че пътищата им се разделят. Дядо ти така и не се съвзе от този удар. Разболя се от мъка и след няколко години си отиде. А брат му… неговият бизнес процъфтя. Този бизнес по-късно беше наследен от сина му, Стефан. И парите, с които Стефан помогна на Пламен да стартира в началото… бяха оттам.“
Радина беше шокирана. Цялата история на семейството ѝ беше изградена върху предателство и лъжа. Съперничеството между нея и Десислава, между майките им, не беше просто женска завист. Беше ехо на една стара, незараснала рана. Богатството на семейството на Десислава беше построено върху руините на мечтите на нейния дядо.
„Защо никога не сте ми казвали?“ – прошепна Радина.
„Майка ти не искаше. Срам я беше. Искаше да ви предпази от тази грозотия. Но тайните, детето ми, са като тумори. Ако не ги изрежеш, те растат и тровят всичко наоколо. Омразата ражда омраза. Алчността ражда алчност. Пламен не е паднал от небето. Той е просто продължение на една стара история.“
Разказът на баба ѝ не предложи решение на настоящите им проблеми, но даде на Радина нова перспектива. Това вече не беше лична битка. Това беше битка за справедливост, за изчистване на името на дядо ѝ, за прекъсване на един порочен кръг, който тровеше семейството им от поколения.
Тя се прибра у дома с нова решителност. Когато Виктор се върна, уморен и обезверен, тя го прегърна и му каза:
„Няма да се предаваме. Знам, че изглежда безнадеждно, но няма да им позволим да спечелят. Те са изградили своето богатство върху лъжи и предателства. Рано или късно, всичко ще се срути. И ние ще бъдем там, за да го видим.“
В очите ѝ гореше огън, който Виктор не беше виждал отдавна. И този огън запали искра и в неговото сърце. Може би бяха загубили битката, но войната все още не беше свършила.
Глава 10: Пукнатини в крепостта
Победата на Пламен беше пълна, но куха. Той беше унищожил бизнеса на Виктор, беше сплашил Ивайло до мълчание и беше затвърдил позицията си на недосегаем. Но вместо удовлетворение, той усещаше растящо безпокойство. Разкритията на Десислава за Ивайло и адвокат Желязков го бяха направили параноичен. Осъзна, че макар и да е спечелил този рунд, враговете му са се доближили опасно близо до тайните му.
Започна да прави грешки. Стана по-припрян в сделките си, по-агресивен с партньорите си. Чувството за неуязвимост беше заменено от постоянно напрежение. Той започна да пие повече, да спи по-малко. Крепостта, която беше изградил около себе си, започна да показва пукнатини.
Десислава, от своя страна, живееше в собствен ад. След като предаде Ивайло на Пламен, тя се опита да се убеди, че е постъпила правилно. Че е защитила семейството си, дома си, начина си на живот. Но образът на уплашеното лице на Ивайло, споменът за топлината в гласа му, я преследваха.
Тя се опита да изиграе ролята на любяща, подкрепяща съпруга. Организираше вечери, купуваше му скъпи подаръци, преструваше се, че се интересува от бизнеса му. Но Пламен беше твърде погълнат от собствената си параноя, за да забележи. Той я третираше с хладна дистанцираност, сякаш тя беше просто още една вещ в луксозния му интериор. Понякога, в изблици на гняв, я обвиняваше, че тя е „донесла“ всички тези проблеми с нейната „глупава семейна вражда“.
Една вечер, докато търсеше някакъв документ в кабинета му, тя случайно се натъкна на папка, скрита в чекмедже под фалшиво дъно. Любопитството надделя над страха и тя я отвори.
Вътре имаше документи. Договори, банкови извлечения, офшорни регистрации. Имената бяха непознати, но схемата беше ясна дори за нейния нетрениран поглед. Това бяха доказателствата за финансовите машинации на Пламен. Пране на пари през строителни проекти, укриване на данъци чрез сложна мрежа от фирми. Папката съдържаше всичко, от което се нуждаеше прокуратурата, за да го вкара в затвора за дълги години.
Десислава седеше на пода в кабинета, стиснала папката в ръце. Ръцете ѝ трепереха. Това беше нейната бомба. Нейният изход. Нейното оръжие. Можеше да го унищожи. Можеше да се освободи от него завинаги.
Но можеше ли?
Ако предадеше тези документи, тя щеше да загуби всичко. Къщата, колите, дизайнерските дрехи. Целият ѝ свят щеше да се срине. Щеше да се превърне в жената, която е пратила собствения си съпруг в затвора. Семейството ѝ щеше да я отхвърли. Обществото щеше да я заклейми.
И все пак… мисълта за свободата беше опияняваща. Мисълта да не се налага повече да се страхува от него, да не живее повече в тази лъжа.
Тя скри папката на сигурно място, в кутия за обувки на най-горния рафт в гардеробната си, сред десетки други кутии. Не знаеше какво ще прави с нея. Но знаеше, че докато я притежава, тя има власт. За първи път в брака си, тя държеше картите.
Междувременно, чичо Стефан, бащата на Десислава, не намираше покой. Разказът на баба Мария, който Радина му беше предала в един откровен и болезнен разговор, го беше разтърсил из основи. Той винаги беше изпитвал смътна вина за начина, по който баща му беше постъпил с брат си, но беше предпочитал да не се задълбочава в миналото. Сега, виждайки докъде е стигнала омразата, виждайки как собственият му зет унищожава племенницата му, той осъзна, че мълчанието му го прави съучастник.
Един ден той отиде при Пламен.
„Искам да спреш“ – каза му той тихо, но твърдо. „Стига толкова. Остави Виктор и Радина на мира.“
Пламен го погледна с ледена насмешка. „Ти ли ще ми казваш какво да правя? Да не забравяме кой ти плаща сметките и поддържа луксозния ти начин на живот, а, тъсте?“
„Тези пари… те са прокълнати от самото начало“ – промълви Стефан. „Построени са върху предателство. И сега ти продължаваш същото.“
„О, я стига с тези сантименталности!“ – сопна се Пламен. „Това е бизнес. Слабите биват изяждани от силните. Така е устроен светът. Твоят чичо е бил слаб, а баща ти е бил силен. Аз съм силен, а Виктор е слаб. Край на историята.“
„Не, Пламен. Това не е краят.“ – Гласът на Стефан придоби стоманена твърдост. „Ако не спреш, аз ще отида в полицията. Ще им разкажа всичко, което знам. За твоите сделки, за твоите методи. Може да нямат доказателства срещу теб, но името ми все още има тежест в този град. Едно разследване ще привлече внимание, което ти не искаш. Ще разровя всичко.“
Пламен го гледаше втренчено, опитвайки се да прецени дали блъфира. Но в очите на възрастния мъж видя решителност, която не беше виждал досега. Решителността на човек, който няма повече какво да губи.
Заплахата на тъста му, съчетана с растящата му параноя, го накара да се замисли. Може би беше време да отстъпи. Поне за малко. Да остави нещата да се уталожат. Беше спечелил. Нямаше смисъл да рискува всичко, за да рита падналия враг.
„Добре“ – каза той след дълго мълчание. „Ще ги оставя. Но не го правя заради теб. Правя го, защото ми писна да се занимавам с глупости.“
Стефан знаеше, Zче лъже, но не каза нищо. Важното беше, че беше постигнал целта си. Или поне така си мислеше.
Глава 11: Затишие пред буря
Отстъплението на Пламен беше почти незабележимо. Той не се извини, не направи никакви жестове на помирение. Просто спря. Атаките срещу бизнеса на Виктор секнаха. Клиентите, които бяха изчезнали, не се върнаха, но и нови не бяха прогонвани. Сякаш невидимата ръка, която задушаваше фирмата му, просто се отпусна.
За Виктор и Радина това беше глътка въздух в момент, в който вече се давеха. Виктор успя да договори няколко малки поръчки, достатъчни, за да покрият най-неотложните разходи. Не беше много, но беше начало. Надежда.
Семейството също усети промяната. Напрежението леко спадна. Все още не си говореха открито, раните бяха твърде дълбоки, но поне острите нападки спряха. Настъпи крехко, несигурно примирие. Затишие.
Но това беше затишие пред буря.
Симеон, младият студент по право, не се беше отказал. Въпреки оттеглянето на Ивайло, той беше убеден, че Пламен може да бъде победен. С разрешението на баща си, той продължи да рови дискретно в миналото на „Стройинвест Груп“. Свързваше се с бивши служители, с конкуренти, с хора, които бяха пострадали от методите на Пламен. Събираше информация парченце по парченце, сглобявайки пъзел от слухове, намеци и полуистини.
Един ден той попадна на име. Име на бивша счетоводителка на Пламен, уволнена преди няколко години при доста съмнителни обстоятелства. Казваше се Анелия. След дълго издирване, Симеон успя да я открие. Тя работеше в малка счетоводна къща и живееше скромно.
В началото Анелия беше ужасена. Самото споменаване на името на Пламен я караше да трепери. „Той ме заплаши“ – призна тя на Симеон. „Каза, че ако кажа и една дума за това, което знам, ще съсипе не само мен, но и семейството ми.“
Но Симеон беше настоятелен и убедителен. Той ѝ обясни, че не е сама, че има и други хора, които са готови да говорят, че има силен адвокат зад гърба им. Постепенно, много бавно, Анелия започна да се отпуска. И да говори.
Тя беше ключът. Тя знаеше схемите, имената на офшорните фирми, начините, по които се отклоняваха средства. Не разполагаше с документи – Пламен се беше погрижил да унищожи всичко, преди да я уволни – но паметта ѝ беше безупречна. Показанията ѝ, съчетани с документите на Ивайло (които адвокат Желязков беше успял да копира, преди Ивайло да си ги вземе панически) и с другите събрани доказателства, започваха да оформят солиден случай.
В същото време, Десислава живееше на ръба на нервна криза. Тайната папка в гардероба ѝ тежеше като воденичен камък. Всеки път, когато Пламен влизаше в стаята, тя се страхуваше, че той знае, че е открил скривалището ѝ. Отношенията им бяха по-студени от всякога. Те бяха двама непознати, живеещи под един покрив, свързани единствено от общия си страх и недоверие.
Една вечер, след поредния скандал за някаква дреболия, Пламен излезе, тръшвайки вратата. Десислава остана сама в огромната къща. Чувството за самота и отчаяние я смаза. Тя отиде в гардероба, извади кутията за обувки и се загледа в папката.
Това беше нейният избор. Да остане в златната клетка, чакайки бавната смърт на душата си, или да рискува всичко за шанса да бъде свободна.
Тя си спомни думите на Радина в онзи ден. Думи, изречени с гняв, но съдържащи истина. „Кървавите пари на мъжа ти.“ Сега тя държеше доказателството за тази истина в ръцете си.
С треперещи пръсти, тя извади телефона си. Не се обади на полицията. Не се обади и на адвокат. Тя набра номера на Радина.
Радина беше изненадана да види името ѝ на екрана. Не бяха говорили от месеци.
„Ало?“ – каза тя предпазливо.
„Аз съм“ – гласът на Десислава беше дрезгав, едва познаваем. „Трябва да се видим. Сами. Има нещо, което трябва да ти дам.“
Глава 12: Срутването
Срещнаха се на неутрална територия – в едно малко, безлично кафене в покрайнините на града. Десислава беше с тъмни очила и шал, прикриващ лицето ѝ. Изглеждаше уморена и състарена. Тя подаде на Радина голям плик, без да каже и дума.
„Какво е това?“ – попита Радина.
„Твоето отмъщение“ – отвърна Десислава с горчива усмивка. „Или може би моето спасение. Не съм сигурна.“
В плика беше папката. Радина я отвори и прегледа няколко от документите. Не разбираше всичко, но видя имената на офшорни фирми, схеми, числа с много нули. Осъзна какво държи в ръцете си.
„Защо?“ – попита тя, вдигайки поглед към братовчедка си.
„Защото съм уморена, Радина“ – каза Десислава, а в очите ѝ проблеснаха сълзи. „Уморена да се страхувам. Уморена да живея в лъжа. Ти беше права. Всичко беше построено върху мръсотия. Аз просто не исках да го видя.“
Тя стана. „Прави каквото трябва с това. Аз… аз си тръгвам. Още тази вечер. Имам спестени малко пари, за които той не знае. Ще отида някъде далеч, където не може да ме намери. Ще започна отначало.“
„Десислава, чакай…“
Но тя не чакаше. Обърна се и излезе от кафенето, изчезвайки в анонимността на града.
С папката в ръце, Радина и Виктор отидоха директно при адвокат Желязков. Когато видя документите, опитният адвокат не можа да скрие задоволството си.
„Това е“ – каза той. „Това е куршумът в сърцето на дракона. С това, съчетано с показанията на счетоводителката и останалите доказателства, той е свършен.“
Сигналът беше подаден в специализираната прокуратура. Нещата се случиха светкавично. Властите действаха бързо и решително, може би и защото името на адвокат Желязков им даваше увереност, че случаят е сериозен.
Пламен беше арестуван в стъкления си офис, пред очите на всичките му служители. Картината на арогантния бизнесмен, извеждан с белезници, обиколи всички новинарски емисии. Последваха запори на сметки, претърсвания на офиси и имоти. Кулата от карти, която той беше изградил толкова внимателно, се срути с трясък.
Новината за ареста му разтърси семейството. Чичо Стефан, въпреки всичко, беше съсипан да види зет си в такова положение, но в същото време изпитваше и облекчение, сякаш тежък товар беше паднал от плещите му. Лелята на Радина плачеше за разбития живот на дъщеря си.
Империята на Пламен се разпадна. Бизнесът му, изграден върху сложни и незаконни схеми, не можеше да съществува без него начело. Партньорите му го изоставиха, а кредиторите започнаха да разпродават активите му. Огромната къща, символ на неговата власт, беше обявена за продан.
Делото беше дълго и сложно, но с неопровержимите доказателства от папката и ключовите показания на свидетели като Анелия и Ивайло (който, след ареста на Пламен, събра смелост да говори), изходът беше ясен. Пламен беше осъден на дълги години затвор за мащабни финансови измами и пране на пари.
Глава 13: Пепел и нови основи
Последствията от срутването на империята на Пламен се усещаха дълго след това. Семейството беше разбито. Раните бяха твърде дълбоки, за да зараснат бързо. Комуникацията между сестрите – майката на Радина и леля ѝ – беше почти прекъсната. Обвинения, мълчалив укор и неизказана болка витаеха във въздуха при редките им и неловки срещи.
За Радина и Виктор битката не приключи с влизането на Пламен в затвора. Те трябваше да събират парчетата от собствения си живот. Бизнесът на Виктор беше съсипан. Той трябваше да започне почти от нулата. С последните си спестявания и малък заем от приятел, той успя да задържи склада и да започне бавно и мъчително да възстановява фирмата си. Беше трудно. Репутацията му беше пострадала покрай скандала, макар и той да беше жертвата. Но този път той беше различен. По-силен, по-мъдър, по-предпазлив.
Радина завърши образованието си. Дипломирането ѝ беше малък, тих празник, но за нея беше огромна победа. Тя започна работа като училищен психолог, помагайки на деца да се справят с техните проблеми. Работата ѝ носеше удовлетворение, което никакви пари не можеха да купят. Чувстваше се полезна, на мястото си.
Ипотечният им кредит все още тежеше, но вече не им се струваше като непосилна тежест. Апартаментът им, тяхното малко, уютно убежище, вече не изглеждаше студен. Той беше изпълнен с топлината на тяхната любов и споделените им битки. Те бяха преминали през огън заедно и това беше калило връзката им, правейки я неразрушима.
Един ден Радина получи пощенска картичка. Беше от малко, слънчево градче в Южна Италия. На нея нямаше подател, само един кратък надпис с познат почерк:
„Тук слънцето е истинско. И аз също започвам да ставам. Благодаря ти.“
Радина знаеше, че е от Десислава. Усмихна се. Може би един ден, в далечното бъдеще, те щяха да могат да седнат отново заедно, не като съпернички, а като две жени, оцелели след буря.
Чичо Стефан продаде апартамента си в града и се върна в старата къща на родителите си. Прекарваше дните си, работейки в градината, опитвайки се да намери покой и да изкупи вината, която чувстваше. Той поднови връзката си с баба Мария и двамата често седяха мълчаливо под асмата, споделяйки тежестта на миналото.
Глава 14: Кръговрат
Две години по-късно. Дворът на баба Мария отново беше събрал семейството. Поводът този път беше кръщенето на малката дъщеря на Радина и Виктор – Мария, кръстена на своята прабаба.
Атмосферата беше различна. Нямаше го фалшивият блясък, нямаше го напрежението. Имаше тиха радост и нотка на меланхолия. Смехът беше по-искрен, разговорите – по-смислени.
Бизнесът на Виктор се беше стабилизирал. Не беше голям, но беше честен и стабилен. Той спечели уважението на партньорите си със своята коректност и упоритост.
Радина обичаше работата си. Тя беше открила своето призвание.
Майка ѝ и леля ѝ си говореха. Разговорите им бяха предпазливи, но бяха начало. Бяха започнали да строят мост над пропастта, която ги беше разделяла.
Докато наблюдаваше как Виктор люлее малката им дъщеря под същите ябълкови дървета, под които се бяха оженили преди десет години, Радина си мислеше за пътя, който бяха извървели. За скромната сватба с хартиени фенери, която беше станала повод за толкова много болка, но и катализатор за толкова много истини.
Тя разбра, че истинското богатство не е в дизайнерските рокли и петстепенните менюта. То е в честността, в любовта, в смелостта да се изправиш срещу несправедливостта. То е в спокойния сън, в споделената радост, в мира със самия себе си.
Един спор на семейно събиране беше срутил един фалшив свят, но беше позволил на тях, на истинските хора, да построят нещо ново и много по-трайно върху руините. Нещо истинско.
Тя отиде при Виктор и го целуна. Той се усмихна.
„За какво мислиш?“ – попита я той.
„За нашата сватба“ – отвърна тя. „Беше перфектна.“
И този път го каза не за да се защити, а защото наистина го вярваше. Беше началото на всичко. Началото на техния истински, богат живот.
Глава 15: Писма от бъдещето
Минаха още пет години. Животът течеше в своето спокойно, но пълноценно русло. Малката Мария вече беше тръгнала на училище, а фирмата на Виктор се беше разраснала до стабилно предприятие с десетина служители. Радина беше станала уважаван специалист в своята област, често канена да води лекции и семинари. Те бяха изплатили по-голямата част от ипотеката си и живееха добре, без показност, но и без лишения.
Един следобед пощальонът донесе необичаен пакет. Беше адресиран до Радина, изпратен от малка адвокатска кантора в града. С леко притеснение тя го отвори. Вътре имаше официално писмо и по-малък, запечатан плик.
В официалното писмо се казваше, че по силата на неотдавна отворено завещание, тя е наследник на определена сума пари. Сумата беше значителна – достатъчна да покрие остатъка от ипотеката им и да остане много отгоре. Завещателят беше нейният чичо, Стефан. Той беше починал тихо в съня си преди няколко седмици.
С насълзени очи Радина отвори другия плик. В него имаше ръчно написано писмо.
„Мила моя Радина,
Ако четеш това, значи вече ме няма. Не тъгувай за мен. Изживях живота си, направих много грешки и в последните си години се опитах да намеря мир.
Тези пари не са мои, за да ти ги давам. Те са твои по право. Това е моят дял от наследството, което баща ми остави – наследство, придобито по нечестен път от твоя дядо. Дълго време не знаех как да поправя тази стара несправедливост. Ти и Виктор, с вашата смелост и честност, ми показахте пътя. Вие ми показахте, че е по-важно да си прав, отколкото да си богат.
Използвайте ги, за да осигурите бъдещето на дъщеря си. Нека тя расте, знаейки, че истинската стойност не е в парите, а в чистото име и спокойната съвест.
Прости ми, ако можеш, за годините, в които мълчах.
С обич,
Твой чичо Стефан.“
Радина плака дълго. Плака за чичо си, за дядо си, за всички изгубени години и пропилени възможности за помирение. Но плака и от облекчение. Един последен призрак от миналото беше намерил покой. Кръгът най-накрая беше затворен.
Същата вечер, докато слагаше Мария да спи, тя ѝ разказа една приказка. Не за принцове и принцеси, а за две ябълкови дървета, които расли едно до друго в една стара градина. Едното било голямо и отрупано с плод, но плодовете му били горчиви. Другото било по-малко, но плодовете му били сладки и сочни. Приказката беше за това, че не е важно колко си голям и силен, а колко доброта и сладост носиш в сърцевината си.
Докато гледаше спящото си дете, Радина знаеше, че е прекъснала веригата. Бъдещето на нейното семейство нямаше да бъде отровено от тайни и предателства. То щеше да бъде изградено върху основите, които тя и Виктор бяха положили – основи от любов, честност и прошка. И това беше най-голямото богатство от всички.