Глава първа
Два часа след погребението на дъщеря ми телефонът ми иззвъня. Познат глас, но изпълнен с напрежение, ми каза:
„Клара, ела веднага и не казвай на никого.“ 😱😱
Беше д-р Лоран, който беше следил Ема от самото ѝ раждане, и той звучеше изплашен. Сякаш някой го дърпаше за гърлото и той говореше през чужд страх.
„Защо? Какъв е проблемът?“ попитах, като ужасът вече се качваше в гласа ми, а пръстите ми се вцепеняваха около телефона.
„Моля те, ела сега,“ настоя той. Гласът му трепереше. „И… не идвай с никого. Нито с близки, нито с познати. Само ти.“
В мен се надигна нещо като бунт. Какво може да се каже след погребение? Какво още може да се отнеме?
Излязох, без да кажа на никого. Не съм сигурна как минах по стълбите. Не си спомням дали заключих. В главата ми се блъскаше една и съща мисъл, като чук по метал.
Ема е мъртва.
Ема е мъртва.
И въпреки това… д-р Лоран ме вика.
Когато стигнах до клиниката, въздухът вътре ми се стори по-студен от обикновено. Коридорът беше тих, почти без дъх. Почуках леко. Вратата се отвори без шум.
Д-р Лоран изглеждаше изтощен, сякаш не беше спал дни. До него стоеше висока и внушителна жена. Тя ме гледаше със студени очи, в които нямаше съчувствие, но имаше нещо по-опасно: яснота.
„Клара,“ каза д-р Лоран и преглътна. „Това е агент Алес.“
Жената кимна едва забележимо. Не се представи с повече. Само „Алес“. Това „само“ беше като камък.
Тя ми посочи стола с решителен жест. Седнах, макар да не усещах краката си.
„Клара,“ каза агент Алес, „това, което ще ти разкрием, ще бъде много трудно за чуене.“
Пребледнях. Не като на кино. Не красиво. Истински. Като че ли кръвта ми се беше отдръпнала от кожата, за да се скрие.
„Казаха ми, че Ема е загинала в автомобилна катастрофа,“ прошепнах. „Имаше доклад. Имаше ковчег. Имаше… всичко.“
Алес обменя тежък поглед с д-р Лоран. Между тях настъпи гъсто мълчание, в което се чуваше само моето дишане, накъсано и болезнено.
„Клара,“ каза тя тихо, „раните на Ема не съответстват на доклада за катастрофата.“
Усетих студен шок. Сякаш някой изля вода в гърдите ми.
„Какво означава това?“
Д-р Лоран потрепери. Очите му бяха влажни, но не от тъга. От вина.
„Прегледах резултатите от аутопсията… Има несъответствия. И едно от тях…“ Той спря. Гласът му се счупи. „…това е нещо, което трябваше да ти кажа много по-рано.“
Алес постави на бюрото една тънка папка. Не удари. Не показа сила. Само я остави така, че да знам: тук има тежест.
„Отвори,“ каза тя.
Ръцете ми трепереха. Хартията шумолеше като листа в буря.
Вътре имаше снимка.
Не беше снимка от катастрофа. Не беше снимка от болница. Беше снимка на Ема… жива.
Ема, с мокра коса, с лице, бледо, но топло. Очите ѝ бяха широко отворени, и в тях имаше страх, но и… молба.
Молба, която разряза света ми на две.
„Това…“ прошепнах. „Това е невъзможно.“
„Не е,“ каза Алес. „И точно затова си тук.“
Д-р Лоран се наведе напред, сякаш искаше да се приближи до истината, но се страхуваше да я докосне.
„Клара… тялото, което погреба… не беше на Ема.“
В този миг не изкрещях. Нямаше звук. Само празнина. Дупка в мен. А после… нещо по-страшно от болка.
Надежда.
„Къде е тя?“ прошепнах. „Къде е детето ми?“
Алес се наведе към мен, и студените ѝ очи сякаш за миг станаха човешки.
„Жива е. Но е в опасност. А ако кажеш на когото и да е, ако направиш една грешна крачка… може да я загубиш завинаги.“
„Кой… кой го направи?“ устните ми едва се движеха.
Д-р Лоран затвори очи.
„Съжалявам,“ каза той. „Не само за това. За много неща.“
Алес повдигна ръка, прекъсвайки го.
„Първо ще чуеш фактите. После ще имаш време за сълзи. Ако изобщо остане време.“
Тя извади от папката лист с няколко реда.
„Докладът за катастрофата е подправен. Човекът, който е подписал, е купен. Линейката е пристигнала твърде бързо, а камерите по пътя са били изключени. Има и още.“
„Кажи го,“ прошепнах. „Кажи ми всичко.“
Алес ме гледаше, без да ми дава утеха, но и без да ме лъже.
„Ема е била цел. Не жертва на случайност.“
Д-р Лоран отвори очи и се взря в мен, сякаш молеше за прошка, която още не беше заслужил.
„Клара… има нещо… за Ема… за раждането ѝ…“
Сърцето ми се сви.
„Не. Не сега,“ изрекох, но гласът ми не беше заповед. Беше молитва.
„Сега,“ каза Алес.
Д-р Лоран си пое въздух, като човек пред скок в ледена вода.
„В деня, когато Ема се роди… имаше натиск. Имаше хора, които искаха да подпиша документи, които не трябваше да подписвам. А аз… аз се подчиних. Не напълно, но достатъчно, за да остане рана.“
„Каква рана?“ прошепнах.
Той посочи към папката.
„В онзи ден е била направена грешка… или престъпление. И до днес не знам кое от двете е по-страшно. Но сега това се връща… и Ема плаща цената.“
Алес затвори папката с решителност.
„Клара, трябва да тръгнеш с нас. Сега. Без багаж. Без да звъниш на никого. Без да оставяш следа.“
„А домът ми? Мъжът ми?“ думите ми звучаха далечно.
Алес се втвърди.
„Особено без мъжът ти.“
Това ме удари като плесница.
„Какво общо има той?“ прошепнах.
Д-р Лоран не каза нищо. Само сведе поглед.
А Алес добави бавно, сякаш забиваше пирон:
„Има общо повече, отколкото предполагаш.“
Мълчанието между нас натежа. И тогава разбрах, че светът ми не е рухнал днес. Той е бил подкопаван отдавна. И сега някой дърпаше последната греда.
„Добре,“ казах. Гласът ми беше странно спокоен. „Къде е Ема?“
Алес стана.
„Първо ще видиш доказателствата. После ще видиш дъщеря си. Ако успеем да стигнем до нея преди тях.“
„Кои са те?“ прошепнах.
Алес се наведе и каза на ухо, едва чуто:
„Хората, които могат да купят тишина… или да я изтръгнат.“
И когато излязохме от стаята, коридорът вече не ми се струваше студен.
Струваше ми се като тунел.
А в края му… не знаех дали ме чака светлина.
Или нож.
Глава втора
Алес ме поведе по страничен изход. Не през главната врата. Не през чакалнята. Не през мястото, където хората идват със страх и си тръгват с надежда. Този изход беше за други случаи. За такива, които не трябва да се виждат.
„Не гледай назад,“ каза тя.
Това „не гледай назад“ ме разтресе. Защото точно това ми бяха казвали и преди, в живота. И всеки път, когато не погледнех назад, нещо се случваше зад гърба ми.
Навън ме чакаше кола без отличителни знаци. Вътре миришеше на чиста кожа и студена дисциплина.
„Седни отпред,“ каза Алес.
„Защо отпред?“
„За да виждаш. И да не припадаш в тъмното.“
Стиснах зъби и се качих. Когато колата потегли, д-р Лоран остана вътре. Не дойде с нас.
„Той не идва?“ попитах.
Алес не откъсна поглед от пътя.
„Той има задача. И има врагове. А ти… ти си най-ценното примамливо нещо в момента.“
„Примамка?“ гласът ми се изви.
„Майка,“ поправи ме тя. „Майката винаги е примамка. Ако искаш да уловиш истината, хващаш сърцето. А твоето сърце е там, където е Ема.“
Стиснах ръцете си, за да не треперят.
„Кажи ми. Къде е тя?“
Алес направи завой. Гласът ѝ беше равен.
„Преди седмици се появи сигнал. Някой е опитал да продаде медицински данни от клиниката на д-р Лоран. Данни за деца. За кръвни показатели. За наследствени особености.“
„Какво общо има това с Ема?“
Алес извади от жабката малко устройство и го остави между нас. Не приличаше на нищо особено. Само малко правоъгълно тяло с малка лампичка.
„Това е записвачка. В случай че някой ни спре.“
„Кой би ни спрял?“
„Не задавай въпроси като човек, който още вярва, че правилата го пазят.“
Думите ѝ бяха горчиви, но аз нямах сили да споря.
„Ема е специален случай,“ продължи тя. „Има нещо в медицинските ѝ данни, което е привлякло внимание. И когато се появи катастрофата… тя беше твърде удобна.“
„Удобна за кого?“
Алес натисна педала, сякаш въпросът я ядоса.
„За тези, които не искат Ема да говори. И за тези, които искат да я използват.“
Сърцето ми прескочи.
„Да я използват?“ повторих.
Алес мълча няколко секунди. После каза:
„Понякога богатството не е в парите. Понякога е в кръвта. В съвпаденията. В редките неща, които могат да спасят нечий живот… или да удължат нечия власт.“
В мен се вдигна вълна от гадене.
„Не… не говориш за…“
„Говоря за хора, които вярват, че всичко има цена,“ каза Алес. „И че някои животи са по-евтини от други.“
Стиснах устни, за да не изкрещя.
„И мъжът ми…“ прошепнах. „Тома… какво общо има?“
Алес ме погледна за първи път, истински, не като служител, а като човек, който преценява дали да ти каже истината наведнъж или да те остави да се давиш бавно.
„Тома има дългове.“
„Няма…“ започнах, но гласът ми се пречупи.
„Има,“ каза тя. „И то не малки. Вземал е заеми. Подписвал е договори. Влизал е в сделки, които не са само финансови. И когато човек дължи на грешните хора… плаща с каквото му остане.“
„Това е абсурд,“ прошепнах. „Тома може да е студен, може да е… невнимателен, но не е чудовище.“
Алес се усмихна кратко, без радост.
„Чудовищата рядко изглеждат като чудовища. Повечето изглеждат като хора, които се усмихват на семейни снимки.“
Кръвта ми зашумя в ушите.
„Искам да го видя. Искам да го питам.“
„Не,“ каза Алес. „Не още. Той може да не знае всичко. А може да знае повече от всички. Но ако го предупредиш, ще предупредиш и другите. А те няма да ти простят.“
„Кои са те?“ отново.
Алес натисна спирачката. Колата спря пред ниска сграда, която приличаше на склад. Нямаше табела. Само врата.
„Сега ще видиш част от истината,“ каза тя. „Но трябва да обещаеш едно нещо.“
„Какво?“
„Каквото и да чуеш, каквото и да видиш… няма да се обадиш на никого. Няма да търсиш утеха. Няма да търсиш съвет. Няма да търсиш подкрепа. Само ще слушаш. Само ще помниш.“
„А после?“
Алес отвори вратата.
„После ще решиш дали си готова да се бориш за дъщеря си. Защото това няма да е разходка. Това ще е война. Тиха, мръсна война.“
Слязох. Краката ми се клатеха, но се държах.
Вътре миришеше на прах и метал. Един човек ни чакаше. Млад, с кръгли очила, които му придаваха вид на студент. Но погледът му беше твърде остър за студент.
„Клара,“ каза Алес. „Това е Даниъл.“
„Даниъл?“ повторих.
„Той учи в университет,“ каза Алес. „И работи в юридическа кантора на стаж. Но това не е важното. Важно е, че е бил близък с Ема.“
Сърцето ми се сви.
„Близък… как?“
Даниъл свали очилата си и ме погледна, без да избягва болката.
„Обичах я,“ каза той. „И не вярвам, че е мъртва.“
Тези думи ме прободоха. Обичал я. Значи Ема е имала свят, който аз не съм познавала достатъчно.
„Защо не ми каза?“ прошепнах.
„Опитах,“ каза Даниъл. „Но около вас винаги имаше стени. И… имаше страх. Ема се страхуваше от нещо. От някого.“
„От кого?“
Даниъл се поколеба. Алес направи крачка напред.
„Покажи ѝ,“ каза тя.
Даниъл отвори шкаф и извади папка. Не като тази на Алес. Тази беше по-обикновена, но сякаш тежеше повече.
„Това са копия на документи,“ каза той. „Кредитни договори. Ипотечен кредит. Има и записки от разговори. Ема ги беше събрала.“
„Ема?“ гласът ми се качи.
„Да,“ каза Даниъл. „Тя ми ги даде. Каза ми: ‘Ако нещо ми се случи, покажи ги на майка ми. Но само ако си сигурен, че тя е готова да чуе истината.’“
Ръцете ми се разтрепериха.
„Каква истина?“ прошепнах.
Даниъл разтвори документите.
И видях подписа.
Подписа на Тома.
Под него суми, написани с думи, които не исках да разбирам. Дългове. Обезпечения. Срокове. Неустойки.
И едно изречение, подчертана с червено химикалка, написано на ръка:
Не казвай на никого.
Светът ми се завъртя.
Алес сложи ръка на рамото ми, не нежно, а стабилно, като човек, който не те утешава, а те държи да не паднеш.
„Клара,“ каза тя, „готова ли си да чуеш какво е намерила Ема… преди катастрофата?“
Отворих уста, но думите заседнаха.
„Да,“ изрекох най-накрая, и този „да“ беше като подпис. Като обет. Като присъда.
Даниъл ми подаде малка флашка.
„Тук има запис,“ каза той. „Гласът на Ема. Последният ѝ запис.“
Алес включи устройство. В стаята се разнесе шум, после дишане. А после… гласът на дъщеря ми.
„Мамо… ако слушаш това… значи нещо е станало. Искам да знаеш, че… не съм избягала от теб. Бягах от него. И от тях. И… ако ме намериш… не вярвай на никого. Дори на татко.“
Сърцето ми се разкъса.
„Татко“…
Тома.
„Мамо,“ продължи Ема на записа, „ако ме обичаш… не идвай сама. Но ако вече си сама… не плачи. Времето ни свършва.“
Записът прекъсна.
Тишина.
Алес каза тихо:
„Времето ви наистина свършва. И започва друго време. Време, в което няма да можеш да се върнеш назад.“
Аз стоях като вкаменена, но не от страх. От решение.
„Кажи ми къде е,“ прошепнах.
Алес ме погледна.
„Ще тръгнем да я вземем. Но първо… трябва да се върнеш у дома.“
„Не!“ извиках. „Не мога! Тома…“
„Точно затова,“ каза Алес. „Трябва да видим какво знае. И какво крие. А ти ще бъдеш ключът. Но няма да си сама.“
Даниъл сложи очилата си обратно.
„Аз идвам,“ каза той.
Алес кимна.
„Тръгваме. И помни, Клара: не казвай на никого.“
А в мен се повтори същата фраза, но вече с друг смисъл.
Не казвай на никого.
За да спасиш всичко.
Глава трета
Върнах се у дома като човек, който върви към собствената си присъда. Всяка стъпка по коридора ми се струваше чужда. Уж моят дом, а вече не беше.
Алес и Даниъл останаха навън, на разстояние. Не далеч, но така, че да не се виждат. Тя ми беше казала:
„Ти ще влезеш сама. Ще слушаш. Ще гледаш. И ще ни дадеш знак, ако стане опасно.“
„Какъв знак?“ бях попитала.
„Ако чуеш собственото си дишане да се превръща в паника, това ще е знак,“ беше отговорила тя. „Но за нас ще е по-простичко. Ще оставиш входната врата леко открехната. Ако я затвориш напълно, значи си в беда.“
Сега държах ключа и се чудех дали тази врата е последната граница между живота ми преди и живота ми след.
Отворих.
Вътре беше тъмно. Не от липса на светлина, а от липса на топлина. Къщата беше тиха, но не спокойна. Беше тиха като стая, в която някой е казал последната лъжа.
Събух обувките си и направих крачка. Въздухът миришеше на алкохол и на нещо метално.
„Тома?“ извиках.
Отговор нямаше. После, от кухнята, се чу шум на чаша, поставена по-рязко от нужното.
„Клара,“ каза гласът му.
Тонът му ме накара да се изправя. Не беше глас на човек, който е плакал на погребение. Беше глас на човек, който брои ходове.
Влязох в кухнята.
Тома стоеше до масата. Ризата му беше разкопчана на врата. Очите му бяха зачервени, но не от сълзи. От умора. Или от вина.
„Къде беше?“ попита той.
„Навън,“ казах и се опитах да звуча нормално. „Не можах да дишам тук.“
Той кимна, сякаш разбира. Но не ме прегърна. Не каза „съжалявам“. Не каза нищо за Ема.
Седнах бавно.
„Как си?“ попитах, глупаво, почти смешно.
Тома се засмя. Кратко, остро.
„Как мислиш?“ каза той. „Погребахме детето си.“
„Да,“ прошепнах. „Погребахме…“
Езикът ми се заплете. Защото знаех, че не сме погребали детето си. И тази мисъл беше като пламък в стая, пълна с газ.
Тома ме наблюдаваше.
„Изглеждаш странно,“ каза той.
„Не съм спала,“ излъгах.
Той се приближи и се облегна на плота, на една педя от мен.
„Клара… трябва да поговорим.“
Сърцето ми прескочи.
„За какво?“
Тома се наведе напред.
„За парите.“
Ето го.
Не „за болката“. Не „за детето“. За парите.
„Какви пари?“ попитах, но гласът ми вече знаеше отговора.
Тома въздъхна, сякаш аз съм проблемът, не той.
„Сметките. Дълговете. Тази къща. Всичко. Ти не знаеш… колко тежко стана.“
„Защо не ми каза?“ изрекох.
Тома сви рамене.
„За да не те тревожа. Имаше достатъчно тревоги.“
„И Ема?“ думата излезе сама.
Тома ме погледна остро.
„Какво за Ема?“
Погледът му беше като нож, който търси къде да се забие.
„Тя… знаеше ли?“ попитах, уж небрежно.
Тома се изсмя, но в смеха му нямаше веселие.
„Ема? Тя беше дете. Какво да знае?“
„Не беше дете,“ казах тихо. „Беше умна. Беше… внимателна.“
Тома се напрегна. Усетих го. Като животно, което чува шум в тъмното.
„Клара,“ каза той. „Не започвай с това сега. Не мога.“
„Не можеш или не искаш?“ изстрелях.
Той удари с юмрук по масата. Чашата подскочи. В мен всичко се стегна.
„Достатъчно!“ изръмжа. „Погребахме я. Свърши. Няма повече въпроси.“
Това беше странно. Не като отчаяние. Като заповед.
„Свърши?“ повторих. „Една майка не казва ‘свърши’.“
Тома ме изгледа, и за миг в очите му видях нещо чуждо. Не само гняв. Страх.
„Клара,“ каза той по-тихо, „има хора… които не искам да идват тук. Не сега. Не след всичко.“
Кръвта ми изстина.
„Кои хора?“
Той замълча. Прехапа устна. После каза:
„Хора, на които дължа.“
Ето го отново. Дължа.
„Колко?“ попитах. „Колко дължиш?“
Тома ме погледна, сякаш съм невежа.
„Не е само колко. Важното е… на кого.“
„На кого?“ настоях.
Той се обърна към прозореца. Навън беше тъмно.
„Не ме карай да го казвам,“ прошепна. „Ако го кажа на глас, все едно ги каня вътре.“
В мен се надигна ужас, но и нещо друго: решителност.
„Тома,“ казах, „Ема се страхуваше. Тя…“
„Не говори за нея!“ изръмжа той.
„Тя каза…“ гласът ми се разтрепери, но продължих, „…че да не вярвам на никого. Дори на татко.“
Тома замръзна.
В този миг времето спря.
Очите му се разшириха. Не от тъга. От удар.
„Къде… чу това?“ прошепна.
Аз мълчах. И това мълчание беше достатъчно, за да разбере: знам.
Тома се приближи бавно. Лицето му се промени. Стана по-меко, почти мило. Тази промяна ме уплаши повече от гнева.
„Клара,“ каза той тихо, „ти си объркана. Болката прави хората…“ той търсеше дума, „…безразсъдни.“
„Не съм безразсъдна,“ изрекох.
Тома се усмихна. Нежно. Прекалено нежно.
„Тогава ми кажи,“ прошепна, „с кого говори?“
Сърцето ми заблъска.
„С никого.“
Той се наведе към мен. Дъхът му миришеше на алкохол и на отчаяние.
„Не ме лъжи,“ каза тихо. „Защото ако ме лъжеш… ще стане много лошо.“
„За кого?“ прошепнах.
Тома не отговори. Вместо това извади телефона си. Погледна екрана. Пребледня. После го скри.
„Какво има?“ попитах.
Той вдигна поглед към мен.
„Идват,“ каза.
Светът ми се сви.
„Кои идват?“
Тома ме хвана за китката. Стисна силно.
„Слушай ме внимателно, Клара. Ако чуеш звънеца… няма да отваряш. Няма да говориш. Няма да гледаш през прозореца. Ще стоиш тук и ще мълчиш. Разбра ли?“
„Какво става?“ прошепнах.
Тома се наведе и каза на ухо, почти ласкаво:
„Има неща, които не бива да знаеш. Това ще те запази жива.“
Думата „жива“ ме разтърси.
Защото Ема беше жива.
И някой беше готов да убие за това.
В този миг звънецът иззвъня.
Не веднъж.
Три пъти.
Точно както се звъни, когато не питаш дали си желан.
А Тома прошепна:
„Не мърдай.“
И аз видях как очите му се плъзват към чекмеджето, където държеше ключовете… и нещо друго. Нещо, което не се държи в чекмедже, ако си честен човек.
Вратата беше леко открехната, както ми беше казала Алес.
И аз трябваше да реша в една секунда: да остана и да се преструвам… или да се спася и да тичам към истината.
Звънецът иззвъня отново.
По-силно.
По-настойчиво.
И отвън се чу глас, който не познавах:
„Отвори, Тома. Нямаме цялата нощ.“
Глава четвърта
Тома ме дръпна към себе си, сякаш да ме скрие зад тялото си. В нормален живот това щеше да е защита. В този живот беше контрол.
„Стой,“ прошепна.
Аз не отговорих. Само дишах. И се молех Алес да е наблизо.
Тома излезе от кухнята и тръгна към входната врата. Аз останах на място, но очите ми се залепиха за него.
Той не отиде направо. Спираше. Слушаше. После се наведе към шкафа в коридора. Ръката му влезе вътре. Не видях какво извади, но видях как напрежението в раменете му се промени.
Когато се изправи, в ръката му имаше нещо тъмно и тежко.
Не исках да вярвам какво е.
Звънецът отново прозвуча, после се чу удар по вратата.
„Отвори!“ настоя гласът.
Тома отвори леко. Не широко. Толкова, колкото да се види лице и да се чуе заплаха.
Аз се приближих крадешком, без да издавам звук, но така, че да виждам през пролуката.
Отвън стояха двама мъже. Единият беше висок, с гладко сресана коса и бледи очи. Другият беше по-нисък, но с широки рамене и поглед, който не пита, а взема.
„Тома,“ каза високият, „съболезнования. Но животът си върви.“
Тома се усмихна насила.
„Не е моментът.“
„Винаги е моментът,“ отвърна високият. „Особено когато парите закъсняват.“
„Ще платя,“ каза Тома. „Дайте ми време.“
Ниският се засмя. Грубо.
„Ти винаги искаш време. А нашите хора не ядат време.“
Тома стисна зъби.
„Тук има жена ми,“ каза той.
„Знаем,“ каза високият и погледът му за секунда пробяга към вътрешността. Студената му усмивка се спря върху мен. Видя ме.
Краката ми омекнаха, но не се отдръпнах.
„Клара,“ каза високият, сякаш ме познаваше. „Съжалявам за детето.“
Гласът му беше гладък. Прекалено гладък.
„Кой сте вие?“ успях да прошепна.
„Приятел,“ каза той. „На Тома. Нали, Тома?“
Тома не отговори веднага. Това мълчание казваше повече от думи.
Високият направи малка крачка напред, но Тома спря вратата с лакът.
„Не влизай,“ каза Тома.
„О, няма да влизам,“ усмихна се високият. „Само ще напомня. Имаш срок. И имаш задължения. А ако не ги изпълниш…“ той се наведе леко, „ще започнем да взимаме.“
„Нямате право,“ изрекох.
Двамата се засмяха.
„Право?“ повтори ниският. „Правото е за тези, които могат да си го платят.“
Високият ме погледна, сякаш оценяваше какво струвам.
„Клара,“ каза той тихо, „не се тревожи. Ако Тома е разумен, никой няма да пострада.“
Тома изръмжа:
„Оставете ни.“
„Ще те оставим,“ каза високият. „Но не за дълго. И… предай поздрави на Ема.“
Сърцето ми спря.
„Какво?“ изкрещях.
Високият се усмихна. Усмивка, която не беше човешка.
„О, извинявай,“ каза той. „Забравих. Тя е… погребана.“
Тома затръшна вратата. Стоеше с гръб към мен и дишаше тежко.
Аз се приближих.
„Тома,“ прошепнах, „какво означава това? Защо каза ‘предай поздрави’? Защо…“
Тома се обърна рязко.
„Замълчи!“ изсъска. „Не разбираш.“
„Разбирам достатъчно,“ казах и гласът ми стана по-силен. „Те знаят името на дъщеря ни. Те… намекнаха нещо.“
Тома ме хвана за раменете. Стисна.
„Клара, ако обичаш живота си, ще престанеш да ровиш.“
„А ако обичам Ема?“ прошепнах.
Очите му се свиха.
„Ема е…“ той спря. Езикът му сякаш отказа.
„Ема е жива,“ казах тихо.
Тома се отдръпна, сякаш съм го ударила.
„Какво?“ прошепна.
„Кажи истината,“ настоях. „Кажи ми. Къде е тя?“
Тома се разсмя. И този смях беше страшен, защото беше близо до истерия.
„Ти си полудяла,“ каза. „Болката ти размъти ума.“
„Не ми говори така,“ изрекох. „Видях доказателства. Чух гласа ѝ. Тя е жива.“
Тома пребледня. Този път истински.
„Кой ти го каза?“ прошепна.
„Не казвай на никого,“ повторих бавно, сякаш опитвах да го накарам да чуе собственото си престъпление. „Точно това каза тя. И точно това казват и те.“
Тома се отдръпна към стената. Ръката му трепереше.
„Клара…“ започна той, но в този миг се чу шум отвън. Сякаш нещо падна. Сякаш някой стъпи върху чакъл.
Тома замръзна.
„Те не си тръгнаха,“ прошепна.
Аз погледнах към прозореца. Завесата леко се помръдна.
„Някой е там,“ казах.
Тома грабна това тъмно нещо отново. Сега го видях по-добре.
Беше оръжие.
Светът ми се разпадна на парчета. Никога не бях виждала оръжие в ръцете на мъжа си. Никога.
„Тома…“ прошепнах.
Той не ме погледна. Очите му бяха втренчени в прозореца.
„Махни се оттук,“ каза тихо.
„Не мога,“ изрекох. „Не без истината.“
Тома се обърна към мен. В погледа му имаше отчаяние, но и нещо друго. Сякаш се бореше с решение, което отдавна е взел.
„Истината,“ прошепна той. „Добре. Ще ти кажа истина. Но не тази, която искаш.“
Той преглътна.
„Катастрофата… беше подготвена.“
Краката ми се подкосиха. Седнах на стола, без да усещам.
„Ти…“ не можех да довърша.
„Не аз,“ каза бързо. „Не аз. Но знаех. Предчувствах. И… не успях да го спра.“
„Кой?“ изкрещях.
Тома отвори уста… и тогава входната врата отново се разтресе. Не от звънец. От удар.
„Отвори!“ изрева глас отвън. „Или ще я разбиваме!“
Тома се обърна към мен и очите му бяха пълни с ужас.
„Вече е късно,“ прошепна.
И тогава, от двора, се чу друг звук. Кратък. Рязък. Команда.
„Сега.“
След миг се чу трясък, но не от нашата врата.
Отвън избухнаха викове.
И в този хаос, вратата, която оставих леко открехната, се отвори още малко.
В коридора се появи Алес. Без шум. Без колебание. Очите ѝ бяха като стомана.
Тя погледна Тома, после мен.
„Тръгваме,“ каза.
Тома вдигна оръжието към нея.
Алес не трепна.
„Пусни го,“ каза тя тихо. „Или ще паднеш по-лошо, отколкото си мислиш.“
Тома дишаше тежко. Погледът му прескачаше между мен и Алес.
„Клара,“ прошепна той, „не ѝ вярвай. Те… те не са добрите.“
Алес се усмихна мрачно.
„Добрите и лошите са приказки,“ каза тя. „Има само тези, които пазят Ема… и тези, които я продават.“
Тома изкрещя:
„Не знаеш нищо!“
Алес направи крачка напред.
„Знам достатъчно,“ каза. „Знам и за кредита за жилището. И за залога. И за това, което си подписал, когато ножът е бил на гърлото ти.“
Тома пребледня.
„Кой те прати?“ прошепна.
Алес не отговори. Само каза:
„Клара, идваш с нас. Сега. Ако останеш, ще те използват. Ще те счупят. И ще стигнат до Ема.“
Аз се обърнах към Тома. Исках да видя мъжа, който познавах. Но видях само сянката му.
„Къде е Ема?“ прошепнах за последен път.
Тома затвори очи, сякаш да скрие сълза… или да скрие лъжа.
„Не мога да ти кажа,“ прошепна. „Ако ти кажа, ще я убият.“
Алес ме хвана за ръката.
„Тръгвай,“ каза.
И тогава направих нещо, което никога не бях правила.
Оставих Тома зад себе си.
Оставих дома си.
Оставих живота, който мислех, че имам.
И тръгнах след единствената истина, която остана:
Ема е жива.
И някой иска да ми я отнеме.
Глава пета
Колата на Алес се понесе в тъмното, а зад нас останаха викове и удари, които се смесваха с дъжда. Не знаех дали онези мъже са влезли. Не знаех дали Тома е останал жив. И ако трябва да съм честна със себе си… в онзи миг не ме интересуваше.
Това ме уби вътрешно. Но ме и спаси.
Алес караше със спокойствие, което не беше спокойствие, а навик да не се паникьосваш, когато животът ти е на ръба.
Даниъл беше на задната седалка. Мълчеше, но усещах как стиска зъби. Всяко негово мълчание беше въпрос, който не задава, за да не ме срине.
„Къде отиваме?“ прошепнах.
„На място, където можем да говорим,“ каза Алес.
„Аз искам да я видя.“
„И ще я видиш,“ отвърна тя. „Но не като в приказките. Не с прегръдка и сълзи пред вратата. Ще я видиш, когато сме сигурни, че няма да я отвлечем обратно в опасността.“
„Тя в опасност ли е?“ гласът ми се разтресе.
Алес мълча миг.
„Тя е ключ,“ каза. „А ключовете се пазят. Или се чупят.“
Стиснах ръцете си.
„Даниъл…“ обърнах се към него. „Кажи ми какво знаеш. Всичко.“
Той се наведе напред.
„Ема започна да се държи странно преди няколко месеца,“ каза. „Беше разсеяна. Пропускаше лекции. Понякога се появяваше със следи по ръцете, като от стискане. Когато я питах, се усмихваше и казваше, че е уморена.“
„Защо не ми каза?“ прошепнах.
„Защото тя ме помоли,“ каза той. „Каза, че ако ти кажа, ще те поставя в опасност.“
Очите ми се напълниха.
„А аз мислех, че я познавам,“ прошепнах.
„Ти я обичаш,“ каза Даниъл. „Понякога любовта е като светлина. Понякога заслепява.“
Алес се намеси:
„Ема е открила нещо. Нещо, което засяга клиниката. И д-р Лоран. И твоя мъж.“
Сърцето ми отново се сви.
„Какво?“
Алес извади папката, която беше взела от склада.
„Тома е предприемач. Взимал е кредити за жилище, за бизнес, за… престиж. Но в един момент бизнесът не е вървял. И тогава е дошъл човек.“
„Кой човек?“ попитах.
Алес погледна пътя, сякаш не искаше да произнесе името.
„Ричард.“
„Само Ричард?“
„Само Ричард,“ каза тя. „Той не обича фамилии. Фамилиите оставят следи.“
„Какво е той?“ прошепнах.
„Човек с много пари,“ каза Алес. „И още повече влияние. И един навик: да превръща чуждите проблеми в свои печалби.“
Даниъл добави:
„Ема го беше виждала. Не веднъж. Тя ми разказа, че Ричард идвал у вас, когато ти не си била там.“
В мен се надигна ярост.
„Тома… довеждал го е у дома?“
Алес кимна.
„Не само него. Имало е и жена.“
„Коя жена?“ прошепнах.
Алес се усмихна сухо.
„Евелин.“
„Коя е Евелин?“
Алес мълча миг.
„Една от най-опасните жени в тази история,“ каза тя. „И най-важната за истината за Ема.“
Думите ѝ ме удариха.
„Тя… има ли общо с раждането?“
Алес ме погледна. И в този поглед видях нещо като предупреждение.
„Да,“ каза тя.
Не можех да дишам.
„Ема… моя ли е?“ изстрелях.
Даниъл трепна. Алес не.
„Ти си ѝ майка,“ каза Алес. „По начин, който никой документ не може да отнеме. Но биологичната истина е… по-сложна.“
Стиснах очи.
„Кажи го.“
Алес каза:
„Има вероятност Ема да не е родена от теб. Има вероятност в онзи ден… да е станала подмяна.“
Усетих как светът ми се върти.
„Не!“ прошепнах. „Не може… аз я носих. Аз… усещах я.“
Алес не спореше. Само каза:
„Възможно е да си носила дете. Но детето, което си родила… да не е детето, което си отгледала.“
Даниъл прошепна:
„Ема не искаше да ти причини това. Но искаше да знаеш, за да се защитиш.“
„Защо?“ попитах, вече на ръба. „Защо ще подменят бебе?“
Алес отговори без емоция:
„Защото някой е искал определено бебе. И някой е бил готов да плати. Или да заплаши. Или да унищожи.“
„Кой?“ гласът ми едва се чуваше.
Алес стисна волана.
„Ричард не е започнал с Тома. Ричард започва с клиники. С лекари. С документи. И понякога… с деца.“
В мен се надигна повръщане. Спомените ми за бременността ми се разбъркаха, сякаш някой ги беше разкъсал.
„И д-р Лоран…“ прошепнах. „Той е знаел?“
„Той е бил принуден,“ каза Алес. „Но да бъдеш принуден не означава да бъдеш невинен.“
Колата спря пред сграда, която приличаше на старо общежитие, но без табели. Само врата и охрана.
Алес излезе първа, огледа, после ми отвори.
„Тук ще останеш временно,“ каза тя. „И тук ще видиш нещо, което ще промени всичко.“
„Ема?“ прошепнах.
Алес не отговори. Само ме поведе по коридор, който миришеше на дезинфекция и на страх.
Стигнахме до стая. Алес отключи. Вътре беше полутъмно.
На леглото лежеше момиче. Виждах косата ѝ, разпиляна по възглавницата. Виждах профила ѝ.
Почувствах как краката ми омекват.
„Ема…“ прошепнах.
Момичето не се помръдна.
До леглото стоеше жена. Същата жена от клиниката. Висока. Внушителна. Студени очи.
„Евелин,“ каза Алес.
Жената ме погледна, и в този поглед имаше нещо като собственост.
„Клара,“ каза тя. „Най-накрая.“
„Коя си ти?“ изкрещях.
Евелин пристъпи напред.
„Човекът, който трябваше да бъде до нея от самото начало,“ каза тя. „И човекът, който ще реши какво ще стане оттук нататък.“
Алес се намеси:
„Не тя ще реши. Ема ще реши. Когато се събуди.“
„Защо е в това състояние?“ попитах, с глас, който не разпознавах.
Евелин отговори хладно:
„Защото някой се опита да я убие. А ние я извадихме от смъртта на косъм.“
Погледнах към лицето на момичето.
Беше тя.
Очите ѝ бяха затворени, но чертите… бяха моите спомени. Моите години. Моята болка.
Протегнах ръка, но Евелин ме спря с поглед.
„Не я докосвай още,“ каза тя. „Тя е крехка. И… има още тайни.“
Аз не издържах. Коленете ми се подкосиха и се свлякох до леглото.
„Ема… мама е тук,“ прошепнах. „Тук съм.“
Нищо.
Само тишина.
Алес сложи ръка на рамото ми.
„Слушай ме,“ каза тя тихо. „Има две истини. Едната е, че Ема е жива. Другата е, че животът ѝ е построен върху лъжа. И ако искаш да я спасиш… трябва да приемеш и двете.“
Евелин се приближи. Гласът ѝ беше нисък.
„Ако искаш да я спасиш,“ повтори тя, „трябва да спреш да мислиш като майка и да започнеш да мислиш като човек, който може да губи.“
Погледнах я с омраза.
„Аз вече загубих,“ прошепнах. „Погребах празен ковчег. Няма какво повече да ми вземете.“
Евелин се усмихна леко.
„О, има,“ каза тя. „Винаги има.“
Тя се наведе към ухото ми и прошепна:
„И най-лошото е, че не само Тома е участвал.“
Сърцето ми се сви.
„Кой още?“ изрекох.
Евелин се изправи, и очите ѝ блестяха като лед.
„Ти,“ каза тя.
И в този миг разбрах, че кошмарът ми тепърва започва.
Глава шеста
„Аз?“ гласът ми излезе като въздух от пробит балон.
Евелин стоеше срещу мен, спокойна, сякаш току-що е съобщила нещо дребно.
Алес се намеси веднага.
„Евелин, не сега.“
„Сега,“ отвърна Евелин. „Тя трябва да знае. Защото времето ни е малко, а враговете ни са много.“
Даниъл стоеше до вратата, блед, със стиснати ръце. Очите му скачаха между мен и Ема, сякаш се страхуваше да не се разпадна на части.
„Какво означава ‘ти’?“ изрекох. „Аз никога…“
Евелин ме прекъсна:
„Ти подписа документи.“
„Какви документи?“ извиках.
Алес въздъхна, сякаш виждаше как стените се затварят.
„Клара… след раждането… имало е формуляри. Съгласия. Разрешения. Някои от тях са били използвани по-късно.“
„Не разбирам.“
Евелин извади от чантата си тънка папка, още една, и я хвърли на масата. Хартията се разпиля.
„Твоят подпис,“ каза тя. „Твоето име. Твоето съгласие за медицински процедури.“
„Аз не съм давала съгласие за нищо незаконно!“ изкрещях.
„Не си знаела,“ каза Евелин. „Но подписът ти е бил ключ. И д-р Лоран е бил вратата.“
Алес погледна към мен.
„Клара, това е част от схемата. Хората не искат истинско съгласие. Искат документ. А документът им дава власт.“
Сълзи ме пареха, но не от тъга. От гняв.
„И Ема…“ прошепнах. „Ема е била…“
Алес кимна бавно.
„Наблюдавана. Следена. Оценявана. Като ресурс.“
Погледнах към лицето на дъщеря си. Тишината ѝ ми се струваше като крясък.
„Кой го е направил?“ прошепнах. „Кой е започнал?“
Евелин отговори:
„Ричард.“
Даниъл се намеси:
„Ема каза, че Ричард не работи сам. Че има хора в съдилища, в банки, в клиники.“
Алес кимна.
„Има и адвокати,“ каза тя. „Има един особено опасен. Казва се Грег.“
„Само Грег?“ попитах, гласът ми беше сух.
„Само Грег,“ отвърна Алес. „Той пише договори, които звучат законно, но миришат на кръв.“
Евелин се наведе към леглото и докосна челото на Ема с нежност, която ме изненада. За миг изглеждаше като майка.
„Тя се бори,“ каза Евелин. „Скоро ще се събуди. Но когато се събуди… ще трябва да реши на кого вярва.“
„На мен,“ казах без колебание.
Евелин ме погледна студено.
„Не е толкова просто,“ каза тя. „Любовта не винаги е достатъчна. Понякога любовта прави хората слаби. А слабостта убива.“
Алес пристъпи напред.
„Стига,“ каза тя към Евелин. „Клара трябва да остане стабилна. А ти я режеш на парчета.“
Евелин повдигна вежди.
„Ти си агент,“ каза тя. „Стабилност? Това е лукс.“
Алес се обърна към мен.
„Клара, трябва да разбереш нещо. Ричард ще разбере, че Ема е жива. Въпросът е кога. И когато разбере… ще дойде.“
„Той вече е дошъл,“ прошепнах, мислейки за мъжете пред вратата и за онази усмивка.
Алес кимна.
„Да. Това беше предупреждение. И тест. Те проверяват дали Тома ще се пречупи.“
„Тома…“ прошепнах.
Даниъл ме погледна.
„Той не е само жертва,“ каза тихо. „Но може да е и пленник.“
Евелин се усмихна.
„Пленник, който е избрал клетката, защото е била златна,“ каза тя.
Алес рязко каза:
„Имаме план. И ще го изпълним.“
„Какъв план?“ попитах.
Алес обясни:
„Утре сутринта има съдебно заседание. Дело срещу фирмата на Тома. Иск за измама. Там ще се появи Грег. Ако се появи, значи Ричард е близо. Ще използваме това, за да го извадим на светло.“
„Съд?“ повторих.
Алес кимна.
„И ти ще дойдеш.“
„Аз?“ отново.
„Да,“ каза тя. „Защото в документите има нещо, което само ти можеш да потвърдиш. И защото присъствието ти ще разклати Тома.“
„А ако Тома ме види с вас…“
„Той вече знае, че си видяла нещо,“ каза Алес. „А ако не знае, ще разбере. Но това вече не е игра на криеница. Това е игра на оцеляване.“
Евелин добави:
„Игра, в която Ема е залогът.“
Стиснах ръката на Ема. Този път никой не ме спря. Дори Евелин не.
„Обещавам ти,“ прошепнах. „Няма да те оставя. Няма да те продам. Няма да те дам на никого.“
Ема не помръдна. Но ми се стори, че устните ѝ трепнаха. Сякаш в тъмнината на съня си ме чуваше.
Алес ме изведе в съседната стая, където имаше малко легло и стол.
„Трябва да поспиш,“ каза тя.
„Не мога,“ прошепнах.
Алес се приближи.
„Тогава поне затвори очи. Защото утре ще ти трябват сили. В съда няма място за слабост.“
„В съда?“ повторих.
„Да,“ каза Алес. „И в живота, който започва от утре.“
Останах сама. Чувах само дишането си. И някъде зад стената, монитора, който следеше пулса на Ема. Пиукането беше като отмерване на време.
Времето ни свършва.
Времето ни започва.
Затворих очи, и вместо сън, видях спомени.
Ема като бебе. Ема като дете. Ема като млада жена, която се смее и не подозира, че някой е написал съдбата ѝ в договор.
И в тези спомени започна да проблясва един детайл, който никога не бях искала да видя.
В онзи ден в болницата, след раждането… аз бях упоена. Уморена. Замаяна.
И д-р Лоран беше там.
А до него… за миг… видях силует на жена.
Висока.
Със студени очи.
Евелин.
Пребледнях и се изправих рязко.
Защото ако тази жена е била там тогава…
Значи това не е започнало с Тома.
Това е започнало с мен.
И някой е чакал години, за да си прибере „своето“.
А аз нямаше да го позволя.
Глава седма
Сутринта дойде без милост. Не с пеещи птици и слънце, а с тежък въздух и стъпки в коридора.
Алес влезе без да чука.
„Ставай,“ каза. „Имаме малко време.“
„Ема?“ попитах веднага.
Алес поклати глава.
„Още спи. Но показателите са стабилни. Това е добра новина.“
„И Евелин?“
„Тя остава при нея,“ каза Алес. „А ти идваш с мен и Даниъл.“
Даниъл се появи на вратата. Лицето му беше напрегнато, но решително.
„Готов ли си?“ попитах го.
Той кимна.
„За нея… да.“
В тези думи почувствах болка, но и благодарност. Ема не беше сама. Никога не е била напълно сама. А аз дори не съм знаела.
Алес ни поведе към колата.
„Какво ще правим точно?“ попитах, докато закопчавах колана, ръцете ми трепереха.
Алес каза:
„Ще отидем в съда. Ще седиш спокойно. Ще слушаш. Ще гледаш. И когато дойде моментът… ще кажеш една истина. Само една. Но тя ще разкъса мрежата.“
„Каква истина?“
Алес ме погледна.
„Истината, че подписът ти е използван. И че никой не те е питал. Това ще отвори врата. После ние ще натиснем.“
„А Тома?“ прошепнах.
Алес стисна волана.
„Тома ще бъде там. И ще видим на чия страна е.“
Даниъл тихо каза:
„И ще видим дали има съвест.“
Алес се усмихна мрачно.
„Съвестта е скъпа. Не всеки може да си я позволи.“
Когато стигнахме, сградата изглеждаше като място, където съдбите се режат на листове. Хора с костюми, папки, погледи, които не виждат хора, а дела.
Алес ни преведе през входа с увереност. Никой не я спря.
Влязохме в зала. Аз седнах на края, където можех да виждам всичко и все пак да остана в сянка.
Тома беше там.
Седеше на една от пейките, по-блед от преди. До него стоеше мъж с пригладена коса и усмивка на човек, който продава увереност.
„Грег,“ прошепна Алес.
Той се обърна и погледът му се спря върху мен.
Усмивката му не се промени. Само очите му станаха по-остри.
Тома ме видя. Зениците му се разшириха. За миг лицето му изрази нещо като молба. После се стегна. Сложи маска.
Грег се наведе към него и прошепна нещо. Тома стисна челюст.
Алес се наведе към мен.
„Не реагирай,“ каза тихо. „Те те наблюдават. Дай им да мислят, че си просто разбита майка.“
„Аз съм разбита майка,“ прошепнах.
„Да,“ каза Алес. „Но не си безсилна. И това е разликата.“
Съдията влезе. Всички станаха. Аз също, механично.
Започнаха формалности. Думи, които звучаха кухо. А аз чаках моментът, в който истината ще изскочи като нож.
Грег говореше уверено. Изреждаше факти, които бяха подредени като тухли, за да затворят истината вътре.
После дойде ред на другата страна. Адвокатка, жена с остър поглед и спокойна сила. Алес ми прошепна:
„Мира.“
Мира започна да задава въпроси. Не агресивно. Точно. Като хирург.
„Г-н Тома,“ каза тя, „потвърждавате ли, че сте подписвали договори за заем през последните години?“
Тома се изправи. Погледна Грег, после съдията.
„Да,“ каза.
„Потвърждавате ли, че сте заложили имущество, включително семейния дом?“
Тома преглътна.
„Да.“
В залата се чу шепот.
Мира продължи:
„Потвърждавате ли, че сте подписали документ, свързан с медицински услуги, в който фигурира подписът на жена ви?“
Сърцето ми подскочи.
Тома пребледня.
„Не…“ започна той.
Грег се намеси:
„Ваша чест, това е извън предмета на делото.“
Мира не трепна.
„Не е,“ каза тя. „Защото този документ е използван като обезпечение и е част от финансовата схема.“
Съдията махна с ръка.
„Отговорете,“ каза.
Тома ме погледна. В този поглед имаше отчаяние. И молба.
„Да,“ прошепна той. „Подписах.“
„Знаехте ли, че жена ви не е била информирана?“ попита Мира.
Тома замълча. Грег отново се опита да прекъсне, но съдията го спря.
„Отговорете,“ повтори.
Тома затвори очи. После каза:
„Да. Знаех.“
Тези две думи ме убиха и събудиха едновременно.
Мира погледна към мен.
„Клара,“ каза тя, „вие присъствате ли в залата?“
Алес ме докосна по лакътя. Сигнал.
Станах. Коленете ми трепереха, но гласът ми трябваше да е стабилен.
„Да,“ казах.
„Подписвали ли сте тези документи по собствена воля?“ попита Мира.
Усетих как всички погледи се лепят по мен. Грег ме гледаше като хищник.
„Не,“ казах. „Не съм ги подписвала осъзнато. Никой не ми обясни. Никой не ме попита.“
Грег се усмихна.
„Ваша чест,“ каза той, „жената е в траур. В това състояние…“
Мира го прекъсна:
„В траур е, защото е била лъгана. И не само за документи.“
Грег се напрегна. За миг усмивката му се пропука.
Алес прошепна:
„Сега.“
В този миг вратата на залата се отвори. Влязоха двама служители и мъж с папка. Той погледна към съдията и подаде документ.
Съдията прочете. Лицето му се промени.
„Това заседание се прекъсва,“ каза той. „Постъпила е информация за възможно престъпление, свързано с фалшификация и изнудване. И…“
Той погледна към Грег.
„…възможно участие на трети лица.“
В залата настъпи хаос.
Грег стана рязко.
„Това е абсурд!“ изрече.
Алес се изправи и се приближи към него.
„Не е абсурд,“ каза тя. „Това е началото.“
Грег ме погледна. Усмивката му се върна, но вече беше опасна.
„Клара,“ каза тихо, „вие не разбирате в какво се забърквате.“
Аз го погледнах право в очите.
„Разбирам едно,“ казах. „Че дъщеря ми… не е умряла от случайност.“
Грег замръзна.
Тома се обърна към мен рязко.
„Какво каза?“ прошепна.
Алес ме хвана за ръката.
„Тръгваме,“ каза. „Преди да са се съвзели.“
„Ема…“ прошепнах.
Алес ме повлече към изхода. Даниъл ни следваше.
Когато излязохме, Алес се обърна към мен.
„Сега те знаят, че знаеш,“ каза тя. „И сега ще дойдат истинските удари.“
„Къде е Ричард?“ попитах.
Алес погледна към улицата, сякаш виждаше невидими хора.
„Той не идва сам,“ каза. „Той изпраща. Но скоро ще се покаже. Защото никой не обича някой да му пали светлина в мазето.“
Даниъл каза тихо:
„А Тома?“
Алес не отговори веднага. После каза:
„Тома е на кръстопът. Или ще падне с тях… или ще падне срещу тях. И в двата случая ще пада.“
Аз се обърнах назад. Видях Тома на стълбите на сградата, заобиколен от хора, които говореха бързо. Той стоеше неподвижно. И за миг погледите ни се срещнаха.
Този поглед не беше на враг.
Беше на човек, който току-що е разбрал, че вече няма къде да бяга.
Алес ме дръпна.
„Не се обръщай,“ каза.
Но аз вече се бях обърнала.
И в този миг видях още нещо.
На отсрещния край на улицата стоеше мъж в тъмен костюм. Не беше Грег. Не беше Тома. Не беше никой от залата.
Гледаше ме.
Лицето му беше спокойно. Очите му – студени. Усмивката му – едва видима.
Алес тихо каза:
„Ричард.“
И в този миг разбрах, че съдът беше само първият ход.
Истинската игра започваше сега.
Глава осма
Алес ни вкара в колата и потегли рязко. В огледалото видях Ричард да остава на мястото си. Не тичаше. Не викаше. Не махаше. Той не гонеше. Той чакаше.
„Той ни остави да си тръгнем,“ прошепнах.
„Не ни остави,“ каза Алес. „Той просто не се напряга. За него хората са като длъжници. Все някога идват обратно.“
Даниъл се наведе напред.
„Как да го спрем?“
Алес погледна пътя.
„Като му вземем това, което не може да купи,“ каза тя.
„Какво?“ попитах.
Алес изрече:
„Истината. И свидетелите.“
„Ема е свидетел,“ прошепнах.
„Да,“ каза Алес. „И затова е в опасност.“
Не издържах.
„Върни ме при нея,“ казах.
Алес кимна.
„Точно това правим,“ каза.
Когато стигнахме до мястото, където беше Ема, охраната ни пусна веднага. Коридорът беше същият, но въздухът сякаш беше по-тежък.
Влязох в стаята.
Евелин седеше до леглото. Очите ѝ бяха вперени в монитора, сякаш чете присъда.
„Как е?“ попитах.
Евелин не ме погледна.
„Събуди се,“ каза.
Сърцето ми се качи в гърлото.
„Какво?“ прошепнах.
Ема лежеше със затворени очи… но клепачите ѝ трептяха. Устните ѝ се движеха леко, сякаш търсеха думи.
Приближих се бавно.
„Ема…“ прошепнах.
Очите ѝ се отвориха.
Първо едното. После другото.
Погледът ѝ беше мътен, но когато ме видя… в него се появи светлина. И болка.
„Мамо…“ прошепна тя. Гласът ѝ беше слаб.
Коленете ми се подгънаха. Наведох се над нея и я прегърнах внимателно, сякаш е направена от стъкло.
„Тук съм,“ плаках. „Тук съм, любов моя. Тук съм.“
Ема се разтрепери. Сълза се търкулна по бузата ѝ.
„Извинявай…“ прошепна.
„Не,“ казах. „Не ти се извинявай. Аз трябва да се извиня, че не видях. Че не разбрах.“
Ема поклати глава леко.
„Не можеше…“ прошепна. „Те бяха… навсякъде.“
Алес пристъпи напред.
„Ема,“ каза тя, „трябва да говориш. Трябва да ни кажеш какво знаеш.“
Ема се сви.
„Не…“ прошепна.
Евелин се наведе към нея, изненадващо нежно.
„Слушай ме,“ каза Евелин. „Аз ще те пазя. Но трябва да ми кажеш кой. Кой те е наранил.“
Ема погледна Евелин. В очите ѝ имаше страх… и омраза.
„Ти…“ прошепна Ема.
Евелин замръзна.
„Какво?“ попитах.
Ема преглътна, гърлото ѝ работеше трудно.
„Ти беше там…“ каза тя към Евелин. „Когато… когато ми показаха документите. Когато ми казаха, че… че не съм…“
Гласът ѝ се счупи. Сълзите ѝ потекоха.
Аз я държах за ръката, усещах как трепери.
„Не си какво?“ прошепнах.
Ема затвори очи, сякаш да събере сили.
„Че не съм твоя,“ каза тя. „Че ти си…“ тя се задъха, „…майка ми, но не по кръв. И че по кръв… съм…“
Тя отвори очи и погледна Евелин.
„Твоя.“
Тишината беше като удар.
Евелин не трепна. Само лицето ѝ се стегна.
„Да,“ каза тя. „Аз съм ти родила.“
Светът ми се разпадна, но не така, както очаквах. Не като загуба. Като доказателство, че животът може да бъде жесток и все пак да остави място за избор.
„Защо?“ прошепнах. „Защо си я оставила?“
Евелин ме погледна.
„Не я оставих,“ каза. „Отнеха ми я.“
„Кой?“ изрекох.
Евелин отвърна:
„Ричард.“
Алес не изглеждаше изненадана.
„Продължавай,“ каза.
Евелин въздъхна.
„Бях млада,“ започна тя. „Влязох в свят, където хората купуват животи. Ричард ме използва. Когато разбрах, че нося дете… той реши, че детето е негово. Не като баща. Като собственост. Защото кръвта ми…“ тя спря, „кръвта ми има рядко съвпадение. Нещо, което им трябваше.“
Ема затвори очи.
„Аз бях… план,“ прошепна тя.
Евелин кимна.
„Да,“ каза. „Но аз се опитах да те скрия. Опитах да избягам. Тогава се появи шанс. Жена, която раждаше същия ден…“
Погледна ме.
„Ти.“
Сърцето ми се сви. Усещах как бавно потъвам в ледена вода.
„Ти беше избрана,“ каза Евелин. „Не защото си лоша. А защото си добра. Защото щеше да обичаш Ема истински. Те знаеха, че ако я дадат на теб, тя ще оцелее… и ще остане под радара.“
„И моето бебе?“ прошепнах, с глас, който едва излизаше.
Евелин замълча. За миг в очите ѝ проблесна нещо, което приличаше на болка.
„Не знам,“ каза тя. „Кълна се. Не знам какво стана с детето, което си родила.“
Това ме уби. Но не можех да падна. Не сега.
Алес се наведе към Ема.
„Ема,“ каза тя, „кажи ни за катастрофата. Какво се случи?“
Ема отвори очи и се втренчи в тавана, сякаш виждаше отново ужаса.
„Те ме следяха,“ прошепна. „От месеци. Първо мислех, че си въобразявам. Но после… намерих бележка. В чантата си. ‘Не казвай на никого.’“
Дъхът ми се спря.
„После намерих документи,“ продължи тя. „Документи на татко. Кредити. Заеми. Писма от банки. И едно писмо от адвокат. Грег. Името му беше на всички страници.“
Алес кимна.
„И Ричард?“ попита.
Ема потрепери.
„Ричард дойде при мен,“ каза. „Не в къщата. На улицата. Говореше спокойно. Каза, че знае кой съм. Че знае откъде съм. Че знае всичко. И че ако искам майка ми да е в безопасност… трябва да мълча.“
„Той те е заплашил с мен,“ прошепнах.
Ема кимна, сълзите ѝ тръгнаха отново.
„Да,“ каза. „И аз… аз се опитах да намеря начин. Казах на Даниъл. Събрах доказателства. И после… катастрофата.“
„Как?“ попита Алес.
Ема затвори очи, гърлото ѝ се сви.
„Една кола ме блъсна… не случайно,“ прошепна. „После се събудих за миг. Видях лица. Не на лекари. Чух глас: ‘Сменете я.’“
Пребледнях.
„Сменете?“ повторих.
„Да,“ каза Ема. „Сменете тялото. Сменете документите. Сменете историята.“
Алес стисна челюст.
„Значи са инсценирали смъртта,“ каза тя.
Ема кимна.
„И ме държаха някъде,“ прошепна. „В стая без прозорци. Грег идваше. И Ричард идваше. И…“ тя погледна Евелин, „…и тя идваше.“
Евелин не отрече.
„Опитвах се да те извадя,“ каза тя. „Но трябваше да играя…“
„Ти играеше с тях!“ изкрещя Ема, и гласът ѝ се разби. „А аз умирах от страх!“
Стиснах ръката ѝ.
„Тук си,“ прошепнах. „Тук си. И няма да те върна там.“
Алес се обърна към Евелин.
„Имаш ли доказателства?“ попита.
Евелин извади телефон.
„Имам записи,“ каза. „И адреси. И един договор. Договор, който Ричард държи като оръжие. Договор за Ема.“
„Договор за човек?“ попитах с ужас.
Евелин ме погледна.
„Когато хората мислят, че всичко може да се купи,“ каза тя, „те пишат договори за всичко. Дори за деца.“
Алес кимна.
„Тогава ще го унищожим,“ каза.
Ема прошепна:
„Той ще дойде.“
Алес я погледна.
„Знам,“ каза. „И този път ще го чакаме ние.“
В този миг в коридора се чу шум. Бързи стъпки. Някой говореше напрегнато.
Алес излезе за секунда, после се върна, лицето ѝ беше напрегнато.
„Имаме проблем,“ каза.
„Какъв?“ попитах, сърцето ми се сви.
Алес отговори:
„Тома е изчезнал. А Грег е подал молба за настойничество над Ема.“
Светът ми се преобърна.
„Настойничество?“ изкрещях. „Тя е пълнолетна!“
Алес поклати глава.
„Обявили са я за недееспособна заради състоянието ѝ. И ще твърдят, че Евелин е биологичната майка. Ще се опитат да я вземат законно. С печат.“
Евелин се изправи.
„Няма да им я дам,“ каза тя.
Ема ме погледна с ужас.
„Мамо…“ прошепна. „Те ще те използват.“
Аз се наведох към нея.
„Нека опитат,“ казах тихо. „Аз вече нямам какво да губя. Само какво да спася.“
Алес се приближи.
„Трябва да действаме бързо,“ каза. „И трябва да намерим Тома. Защото той е ключът към договора. И към Ричард.“
Даниъл пристъпи напред.
„Аз ще помогна,“ каза. „Имам достъп до кантората, където Грег държи копия.“
Алес го погледна.
„Това е опасно,“ каза.
Даниъл не трепна.
„Ема ми вярва,“ каза. „А аз няма да я предам.“
Погледнах го и почувствах нещо, което не бях чувствала от дни.
Надежда.
Но и страх.
Защото знаех: когато се появи надежда, враговете удрят най-силно.
И точно тогава телефонът на Алес иззвъня.
Тя погледна екрана и пребледня.
„Ричард,“ прошепна.
Тя вдигна.
От телефона се чу спокоен глас:
„Алес. Поздравления. Намери я. Сега направи правилното… и я върни.“
Алес мълча.
Ричард продължи, все така спокойно:
„Имаш един час. Иначе… ще отворя друга гробница. Този път истинска.“
Погледът на Алес се спря върху мен.
А аз разбрах, че тази война вече е дошла до вратата ни.
И този път нямаше открехната врата за бягство.