Дъждът се изливаше като из ведро в онзи вторник следобед, когато Роман спря черната си луксозна кола пред портите на гробището. Бяха изминали точно шест месеца от онази ужасяваща катастрофа. Шест месеца от деня, в който погребаха онзи прекалено малък, прекалено лек ковчег. Шест месеца, откакто животът му се беше превърнал в празен ад.
Той слезе с букет червени рози, които трепереха в ръцете му. Скъпите му обувки потъваха в калта по алеята, но това вече нямаше значение. Нищо нямаше значение, откакто беше загубил Миша. Звукът на дъждовните капки, удрящи се в надгробните плочи, беше единственият шум на безлюдното гробище.
Роман вървеше бавно, както винаги, сякаш отлагаше мига, в който ще застане пред гроба на сина си. Всяка крачка носеше болка, всяко вдишване пареше.
Тогава го видя.
Малка фигура, застанала с гръб точно пред надгробния камък на Миша. Прекалено слабичко момче, в подгизнали стари дрехи, подпиращо се на саморъчно направена дървена патерица, която поддържаше изкривеното му тяло.
Роман замръзна. Не, не замръзна, защото дори думите се бояха да го назоват. Той просто спря да бъде човек за един миг. Сякаш го разделиха на две: едната половина, която знаеше истината и я мразеше, и другата, която отчаяно търсеше чудо.
Момчето бавно се обърна.
Лицето му беше мръсно, очите му бяха прекалено големи, прекалено дълбоки. В тях имаше нещо, което не можеше да се изиграе. Не и пред баща.
„Тате… това съм аз. Аз съм жив.“
Роман пребледня. Краката му се подкосиха, розите се изплъзнаха от пръстите му и паднаха в калта. Този глас. Този начин на говорене. Тези паузи, в които Миша винаги се опитваше да бъде смел, докато вътре в него трепереше.
Но това беше невъзможно.
Роман направи крачка. После още една. После още една, и всяка крачка беше като да върви по ръба на пропаст.
„Не…“ прошепна той. „Не може…“
Момчето не се усмихна. Не се хвърли в прегръдка. Само стисна патерицата, сякаш ако я изпусне, земята ще го погълне.
„Не ме помниш ли?“ гласът му се пречупи. „Аз… аз се върнах. Търсих те.“
Роман протегна ръка, но не посмя да докосне лицето му. Страхът му беше по-голям от надеждата. Страхът, че това е измама. Страхът, че това е жестока игра. Страхът, че ако го докосне, ще се разпадне и ще остане само мократа кал и надгробният камък.
„Как… как си тук?“ Роман едва изкара думите. „Погребахме те…“
Момчето сведе поглед към плочата. Към името. Към датите. Към лъжата, издълбана в камък.
„Това не бях аз.“
И тогава, точно тогава, Роман усети как нещо в него се разцепва. Не болката, тя беше стара. Разцепи се сигурността. Разцепи се картината на света.
„Кой си ти?“ успя да изрече, а въпросът му звучеше като предателство.
Момчето извади от джоба си нещо малко, увито в парче плат. С треперещи пръсти го разгърна.
Старо метално войниче. Счупено на крака, както беше счупено отдавна, когато Миша го беше хвърлил по пода и после плачеше, че е счупил любимата си играчка.
„Ти ми го залепи…“ прошепна момчето. „И ми каза, че всичко може да се поправи, ако не се откажеш.“
Роман не издържа. Коленете му отново омекнаха. Той се наведе, взе войничето и пръстите му се сковаха. Металът беше студен. Истински. Не беше сън.
„Къде беше?“ гласът му се разтресе. „Кой ти го даде?“
Момчето погледна встрани, сякаш се страхуваше, че ако гледа баща си, ще се разплаче и няма да може да продължи.
„Бях… под земята, тате.“
„Какво значи това?“
„Ще ти кажа.“ Момчето преглътна. „Но не тук. Те може да ни видят.“
„Кои?“
Момчето се огледа към алеите, към дърветата, към мъглата от дъжда.
„Тези, които ме направиха бездомник. Тези, които те направиха вдовец без жена и баща без син.“
Роман стисна зъби. В него се надигна гняв, толкова силен, че прогони студения въздух от дробовете му.
„Качи се в колата.“
„Не мога да тичам.“ Момчето посочи крака си. „Ако тръгнат след нас…“
„Никой няма да те пипне.“ Роман изрече думите като клетва. „Никой. Чуваш ли ме? Никой.“
И когато Роман го поведе към колата, той усети нещо още по-страшно от чудото.
Чувството, че ако Миша е жив, тогава някой е излъгал целия свят.
И ако някой е излъгал целия свят, това означава само едно.
Истината има цена. И тя вече беше започнала да се плаща.
Глава втора
Роман не караше бързо. Караше така, както човек кара, когато на задната седалка има живот, който не бива да се разпилее.
Момчето седеше мълчаливо, притиснало мокрите си колене едно в друго. В колата миришеше на дъжд, на стара вълна, на улица. Миришеше на безсънни нощи и глад, и на страх, който се е настанил в костите.
Роман включи отоплението. После свали сакото си и го метна върху момчето.
„Студено ли ти е?“
„Не.“ Момчето прошепна, но зъбите му леко тракаха. „Свикнал съм.“
Тази дума се заби в Роман като игла. Свикнал. Детето му беше свикнало да му е студено.
„Кажи ми.“ Роман стискаше волана, сякаш така държи света да не се разпадне. „От къде се появи? Кой те нарани? Кой…“
Момчето се сви.
„Не ме казвай Миша, докато не сме сигурни.“
„Какво?“
„Ако някой чуе… ако някой разбере, че аз…“ Той преглътна. „Може да ме вземат пак. Те не искат да съм тук.“
Роман сви рязко към по-тиха улица, после към поредица от празни паркинги. Спря под навес, далеч от хора.
„Погледни ме.“
Момчето вдигна очи. И тогава Роман видя белега.
Тънка линия, скрита под косата, точно до слепоочието. Белег от шевове.
„Какво е това?“
„Паднах.“
Роман се наведе по-близо. „Не ме лъжи. Не на мен.“
Момчето затвори очи, сякаш се готвеше да скочи от високо.
„След катастрофата… не помня всичко. Помня светлини. Помня как ме дърпат. Помня, че крещях. После… тъмно. Събудих се на място, което миришеше на лекарства и на влага. Един човек каза, че ако говоря, ще те убият.“
Роман усети как по гръбнака му полазва лед.
„Кой човек?“
„Не знам името му. Беше с ръкавици. И имаше пръстен, голям, с черен камък. Гледаше ме като… като вещ.“
Роман примига. Пръстен с черен камък. Той познаваше такива пръстени. Беше виждал точно такъв на ръката на Кирил.
Кирил. Братът му.
„Продължи.“
Момчето разтвори пръсти върху сакото на Роман, сякаш се държеше за единственото сигурно.
„Държаха ме… не знам колко. Понякога идваше жена. Парфюмът ѝ беше силен. Тя каза, че ако татко ми не се подчини, аз ще изчезна завинаги.“
Роман не дишаше.
„Жената…“ гласът му се разцепи. „Как изглеждаше?“
Момчето се замисли. Болката в очите му беше като сянка, която не си отива.
„Тънки устни. Дълги нокти. И един часовник… блестящ. Тя ме гледаше така, сякаш я отвращавам.“
Роман видя часовника пред очите си. Видя Вера.
Вера, която стоеше на погребението, облечена в черно, без нито една сълза. Вера, която после му каза, че животът продължава и той трябва да мисли за бизнеса. Вера, която седмица след погребението настоя да прехвърли част от имуществото „за сигурност“.
Роман стисна челюстта си, докато не усети болка.
„После как избяга?“
„Една нощ имаше шум. Някой се караше. Чух думата „застраховка“. Чух „дълг“. И чух „ако се разчуе, сме приключили“. Вратата беше оставена отключена. Аз… излязох. Паднах по стълби. Кракът ми…“ Той посочи изкривяването. „После стигнах до улицата. Скрих се. Хора ме гонеха. Един ме удари. После… дълго време просто… оцелявах.“
Роман затвори очи за миг. Вътре в него се надигаше буря, по-силна от дъжда навън.
„Защо дойде на гробището?“
Момчето се усмихна тъжно, едва забележимо.
„Защото там пише, че съм мъртъв. И аз исках да видя дали ти… дали ти още идваш.“
Роман изведнъж не издържа. Протегна ръце и го прегърна. Внимаваше за крака му, за ребрата му, за всичко, което улицата беше взела.
Момчето замря за секунда, после се разплака без звук. Сълзи, които падат като дъжд, без да питат.
Роман прошепна в косата му:
„Никой не изчезва без следа.“
И знаеше, че ако следата води към брат му и жена му, тогава това няма да е просто семейна трагедия.
Това щеше да бъде война.
Глава трета
Роман не го заведе вкъщи.
Не, не можеше. Домът вече не беше дом. Домът беше място, където Вера държеше ключовете, погледите, тайните. Домът беше място, където се подписваха документи, където се говореше шепнешком по телефона, където „случайно“ изчезваха папки.
Роман заведе момчето в малък апартамент, който от години стоеше празен. Купил го беше като резерв, когато бизнесът му тръгна нагоре и той започна да не вярва на никого.
Оказа се, че не е вярвал достатъчно.
Той отключи, запали светлината, пусна топла вода. Извади чисти дрехи от гардероба. Всичко беше ново, непокътнато, без миризма на живот.
„Съблечи мокрото.“ Роман се обърна настрани. „Ще ти донеса нещо за ядене. После ще говорим. Но първо… лекар.“
„Не.“ Момчето се стресна. „Не в болница.“
„Не болница. Домашен лекар, когото познавам. Човек, който няма да задава глупави въпроси.“
Момчето поклати глава.
„Всеки задава въпроси.“
„Аз ще отговарям.“ Роман изрече това като закон. „Ти само ще си почиваш.“
Докато момчето се миеше, Роман стоеше в кухнята и гледаше в празната мивка. Ръцете му трепереха. Той не беше човек, който се тресе. Той беше човек, който строи, купува, контролира. Един от онези бизнесмени, за които всички казват, че имат студени очи и твърдо сърце.
Само че никой не знаеше какво струва да изглеждаш твърд, когато вътре ти е празно.
Телефонът му иззвъня. Името на екрана беше Кирил.
Роман не вдигна веднага. Изчака да звъни, да звъни, да звъни. Сякаш всяко позвъняване беше удар по врата, която вече се цепи.
Накрая вдигна.
„Къде си?“ гласът на Кирил беше приятелски, прекалено приятелски. „Вера се притеснява. Ти изчезна. Гробището ли беше пак?“
„Да.“ Роман говореше спокойно. Прекалено спокойно.
„Братко…“ Кирил въздъхна театрално. „Знам, че ти е тежко, но не може така. Банките не чакат, договорите не чакат. Имаме среща утре с инвеститора. Този Джон не е човек, който обича изненади.“
Роман стискаше телефона, докато кокалчетата му побеляха.
„Ще съм там.“
„Добре.“ Кирил се засмя леко. „Само не прави сцени. Знаеш какво става, когато си емоционален.“
Роман замълча.
„И още нещо.“ Кирил сниши глас, уж заговорнически. „Вера мисли да подадем документите за окончателното приключване на наследството. Това е формалност, но… трябва да подпишеш. Ще ти донеса папките.“
„Донеси ги.“ Роман изрече бавно. „Ще подпиша.“
Кирил се успокои.
„Ето, това е моят брат. Ние сме семейство. Държим се.“
Роман затвори разговора и остана неподвижен.
„Семейство“, повтори наум. А в същия миг в банята водата спря и се чу тихо изкашляне. Детски звук. Звук, който не би трябвало да съществува.
Роман извади друг телефон. Не служебния. Стария, който пазеше за моменти, когато не иска някой да го следи.
Набра номер.
„Даниела?“ каза, когато отсреща се чу женски глас. „Имам нужда от теб. И този път не става дума за договори. Става дума за кръв.“
Пауза.
„Къде си?“
„На място, където никой не трябва да знае, че съм.“ Роман преглътна. „Искам да започнеш дело. Но първо… искам проверка. ДНК. Искам всичко законно. Ако се окаже, че това е моят син…“
„Роман.“ Даниела звучеше по-различно от обичайното. „Какво се случва?“
„Случва се, че истината е била заровена. И някой е мислел, че ще остане там.“
Роман затвори.
Когато момчето излезе от банята, облечено в широки дрехи, Роман видя, че не е просто слаб. Беше изяден от време, страх и глад.
„Има ли нещо, което помниш ясно?“ попита Роман тихо.
Момчето кимна.
„Помня как един мъж каза: „Синът е най-добрият залог“. И после се засмя.“
„Гласът?“
„Дълбок. И… познат.“
Роман се наведе към него.
„Тогава ще го накараме да се смее пак. Само че този път… ще е последният му смях.“
Момчето го погледна уплашено.
„Тате… аз не искам да умира никой.“
Роман затвори очи.
„И аз не искам.“ каза. „Аз искам справедливост. Искам да си у дома. Искам да спиш спокойно. Искам да не се обръщаш на всяка стъпка.“
Момчето прошепна:
„А ако те накарат пак да избереш?“
Роман отвори очи. В тях вече нямаше само болка. Имаше решение.
„Този път аз ще избирам.“
Глава четвърта
На следващата сутрин Роман влезе в офиса си като човек, който знае, че под пода има бомба и само той държи ключа.
Секретарката му, Ирина, го посрещна с разтревожено лице.
„Господин Роман… Вера е тук. И Кирил. И инвеститорът… дойде по-рано.“
„Добре.“ Роман свали мокрия си шлифер и го подаде. „Ирина… от днес нататък не приемаш никого в кабинета ми без моя знак. Никого. Дори Вера.“
Ирина примигна.
„Разбрах.“
Роман мина по коридора и чу смях. Смях, който преди би му се сторил нормален, а сега звучеше като подигравка над гроб.
В заседателната зала Кирил стоеше до прозореца, самодоволен. Вера седеше с изправен гръб, съвършена като снимка в списание. До нея беше мъж на средна възраст, с добре подстригана брада и ясни очи, които измерват хората като цифри.
Джон.
„Роман!“ Кирил разтвори ръце. „Ето го! Нашият човек. Готов ли си за новото начало?“
Роман седна спокойно.
„Готов съм.“
Вера го погледна внимателно. Очите ѝ бяха студени, но в тях проблесна нещо като тревога. Тя усещаше, когато контролът ѝ се изплъзва.
„Изглеждаш зле.“ каза тя. „Пак ли не спа?“
„Спах.“ Роман излъга. „И мислих.“
Джон се усмихна учтиво.
„Господин Роман, благодаря, че отделихте време. Кирил ми разказа много за вас. Казва, че сте човек на думата.“
Кирил кимна.
„Роман винаги държи на думата си.“
Роман се усмихна леко.
„И аз винаги държа да знам на кого давам думата си.“
Кирил се засмя.
„О, започваме с философия. Хайде, да говорим за цифри.“
Срещата започна. Таблици, графики, договори. Роман слушаше, задаваше въпроси, но вътре в него имаше друга среща. Среща между бащата и звяра.
Джон поиска гаранции. Кирил предложи недвижими имоти. Вера предложи част от активите да се прехвърлят на ново дружество „за защита“. Роман виждаше как те двамата си подават реплики като в танц.
Танц, който отдавна репетират.
И тогава Кирил извади папка.
„И това е последното.“ каза той. „Документите за окончателното уреждане. Тук, тук и тук.“
Роман не докосна папката веднага.
„Кое точно уреждане?“
Вера се наведе леко.
„Уреждане на наследството, Роман. То е необходимо. Няма как да държиш всичко в замръзнало състояние. Искаш ли всеки месец да се отварят стари рани?“
„Искам истината.“ отвърна той.
Вера замълча за секунда.
„Истината е, че синът ти е…“ тя спря. Сякаш думата я бодеше. „че Миша не е тук.“
Роман постави ръката си върху папката, но не я отвори.
„Понякога това, което пише на хартия, е просто добре направена лъжа.“
Кирил стегна усмивката си.
„Какво говориш?“
„Говоря, че няма да подпиша днес.“
Вера се изправи.
„Роман, това е абсурд!“
Джон повдигна вежда.
„Има ли проблем?“ попита спокойно.
Роман погледна Джон.
„Има. Но не е ваш. Засега.“
Кирил се намеси, гласът му вече не беше дружелюбен.
„Братко, не прави глупости. Имаме кредит. Имаме срокове. Ако Джон си тръгне, банката ще ни удари.“
Роман наклони глава.
„Кой взе кредита?“
Кирил мигна.
„Компанията. За разширяване.“
„С моя подпис?“
„Разбира се.“
Роман се облегна назад.
„Тогава ми покажи договора за кредита.“
Кирил се усмихна насила.
„После. Сега имаме среща.“
„Не.“ Роман изрече тихо, но в залата се чу като удар. „Сега.“
Вера се намеси, прекалено бързо.
„Роман, не унижавай Кирил пред партньор.“
„Не унижавам.“ каза Роман. „Питам. А който се страхува от въпроси, значи крие отговори.“
Джон се изкашля леко.
„Мога да оставя двамата да уточните детайлите.“
„Не.“ Роман погледна Джон. „Останете. Ще ви бъде полезно да чуете истината от първа ръка.“
Кирил се напрегна.
„Каква истина?“
Роман се усмихна.
„Истината е, че в последните месеци някой е подписвал от мое име неща, които аз не съм виждал.“
Вера пребледня за миг и после се овладя.
„Това е сериозно обвинение.“
„Сериозни са и последствията.“ каза Роман. „И ако се окаже вярно, ще има съд. И адвокати. И разпити. И никой няма да бъде защитен само защото е „семейство“.“
Кирил удари папката по масата.
„Стига! Ти не си на себе си!“
Роман се наведе напред.
„Много съм на себе си.“ прошепна. „И именно това трябва да ви плаши.“
Вера се усмихна, но усмивката ѝ беше нож.
„Роман… внимавай. Когато човек загуби дете, понякога започва да вижда призраци.“
Роман се изправи. Погледна я право в очите.
„Да.“ каза. „И понякога призраците се оказват живи.“
В залата настъпи тишина, тежка, лепкава.
Кирил се опита да се засмее.
„Какво означава това?“
Роман не отговори. Само взе папката и я сложи в чантата си.
„Срещата приключи.“
Кирил го хвана за ръката.
„Няма да си тръгнеш.“
Роман се обърна бавно.
„Пусни ме.“
Кирил не пусна.
Ирина се появи на вратата, стресната.
„Господин Роман… адвокат Даниела е тук. Чака.“
Роман погледна Кирил. В очите му нямаше страх.
„Ето.“ каза спокойно. „Започва се.“
Кирил пусна ръката му, но лицето му беше тъмно.
Вера не каза нищо. Само го гледаше, сякаш вече прави сметки.
Роман излезе, а в коридора го чакаше Даниела, висока жена с строг поглед и папка под мишница.
„ДНК пробата е готова за вземане.“ каза тя. „И още нещо. Направих бърза проверка. Има необичайни движения по сметките. Големи суми, изтеглени в брой, точно седмица след погребението.“
Роман почувства как устата му пресъхва.
„Кой е подписал?“
Даниела го погледна.
„Подписът е ваш. Но почеркът… не е ваш.“
Роман затвори очи.
Парите купуват много, но не и съвест.
А той вече знаеше, че съвестта на някого е продадена отдавна.
Глава пета
Вечерта Роман се върна в апартамента и намери момчето седнало на дивана, прегърнало коленете си. Телевизорът беше включен, но звукът беше изключен. По екрана течеше новинарска емисия. Показваха… него.
„Известният бизнесмен Роман… продължава да се оттегля от публични събития… след трагичната загуба на сина си…“
Роман изключи.
„Гледаш ли новини?“
„Слушах.“ момчето прошепна. „За да разбера дали някой говори за мен.“
Роман седна до него.
„Никой няма да говори, докато ние не решим.“
Момчето се загледа в ръцете му.
„Днес… беше ли при нея?“
Роман знаеше коя е „тя“. Вера. Думата беше толкова отровна, че момчето не искаше да я произнася.
„Да.“
„Какво каза?“
Роман се поколеба. После реши да не щади детето си с лъжи. Лъжите бяха убили достатъчно.
„Каза, че виждам призраци.“
Момчето потрепери.
„Тя знае ли, че съм…“
„Не.“ Роман го погледна. „Не още.“
Тишина.
После момчето прошепна:
„Тате… аз чух нещо, когато бях там. Нещо, което не трябваше да чувам.“
„Какво?“
„Тя говореше по телефона. Казваше, че документите са почти готови. Че парите от застраховката трябва да се „изчистят“. И каза… каза, че ако се появя, ще ме обявят за измамник. Ще ме изкарат луд. Ще кажат, че съм от дом, че съм наркоман, че…“
Гласът му се разпадна.
Роман стисна юмруци.
„Няма да им позволя.“
„А ако съдът…“ момчето преглътна. „Ако съдът не повярва?“
Роман се наведе.
„Тогава ще донесем доказателства. Има тест. Има лекари. Има хора, които ще се закълнат. Има закони.“
Момчето се усмихна тъжно.
„Законите са за богатите.“
Роман почувства, че думите му го удрят. Защото беше вярно. И защото той самият беше използвал закона като щит.
„Знам.“ каза тихо. „Но този път ще го използвам като меч. Не за да нараня, а за да защитя.“
В този момент телефонът на Роман иззвъня. Непознат номер.
Той вдигна.
„Роман?“ гласът беше мъжки, дрезгав. „Ако искаш да видиш истината за катастрофата, не се доверявай на никого. Особено на кръвта си.“
„Кой си ти?“
„Човек, който беше там.“ гласът се изсмя сухо. „И който видя как изнесоха едно дете не в линейка, а в черен микробус.“
Роман скочи.
„Къде си?“
„Там, където не трябва да бъда.“ гласът шепнеше. „Ще ти дам име. Доктор Стефан. Той подписа смъртта. Той подписа и мълчанието.“
„Защо ми го казваш?“
„Защото имам син в университет.“ каза гласът. „И защото той взе кредит за жилище. И защото ако не платя следващата вноска, ще го изхвърлят. А мен… мен вече ме изхвърлиха от съвестта ми. Писна ми.“
Роман почувства как в него се разлива неочаквана смесица от ярост и надежда.
„Колко искаш?“
„Не пари.“ отвърна мъжът. „Искам защита. Искам шанс. Искам да не ме убият, след като проговоря.“
„Ще я получиш.“ Роман изрече твърдо. „Но трябва да ми дадеш доказателство.“
„Ще ти дам. Утре. На място, където няма камери. И доведи адвокат.“
„Добре.“ Роман преглътна. „Кажи ми името си.“
Пауза.
„Томас.“ гласът прозвуча странно на български, но беше произнесен ясно. „Само Томас.“
„Томас… ще те намеря.“
„Не ме намирай. Аз ще намеря теб.“
Разговорът прекъсна.
Момчето го гледаше, уплашено.
„Тате… кой беше?“
Роман се обърна към него.
„Беше следата.“ каза. „Следата, която води обратно към тях.“
Момчето притисна сакото към себе си.
„И ако следата свършва при Вера…“
Роман го прекъсна.
„Тогава ще я разкъсаме на парчета. Но тихо. Умно. И без да губим теб.“
Той стана и заключи всички ключалки. После дръпна завесите.
„От тази нощ нататък никой не излиза сам. Никой. Ясно ли е?“
Момчето кимна.
В тъмнината Роман чу собственото си сърце. То биеше като барабан преди битка.
Никой не изчезва без следа.
И никой, който е продал дете, не остава без последици.
Глава шеста
На следващия ден Даниела дойде в апартамента с малка чанта и студен поглед.
„Това е сериозно.“ каза тя, когато видя момчето. Не изрече името му. Само го погледна така, както адвокат гледа доказателство, но и така, както човек гледа рана.
„Ще вземем проба.“ продължи. „И ще го направим чрез лаборатория, която не е свързана с болницата, подписала смъртния акт.“
Момчето се дръпна.
„Боли ли?“
„Не.“ Даниела омекна гласа си. „Само тампон в устата. Нищо страшно.“
Роман стоеше до него като стена.
След процедурата Даниела затвори чантата и погледна Роман.
„А сега ми кажи всичко.“
Роман разказа. За гробището. За войничето. За белега. За телефона. За Томас. За доктор Стефан.
Даниела слушаше без да го прекъсва. Когато свърши, тя каза:
„Имаме два фронта. Първо, доказваме самоличността. Второ, доказваме престъплението. Това включва фалшифициране на документи, отвличане, злоупотреба със застраховка, евентуално убийство на друг човек…“
Роман замръзна.
„Друг човек?“
Даниела го погледна право.
„Роман… в ковчега е имало тяло. Ако твоят син е жив, тогава някой друг е бил погребан вместо него. Това означава, че има още една трагедия. И още един родител, който може би не знае.“
Момчето пребледня.
„Аз… аз не искам някой да е…“
Роман сложи ръка на рамото му.
„Не е твоя вина.“
Даниела добави тихо:
„Но ще стане част от делото.“
Роман стисна зъби.
„Какво правим с Томас?“
„Срещаме го.“ каза Даниела. „И го записваме. Законно. Имам устройство. И ако каже нещо полезно, това ще е начало.“
Малко по-късно те се срещнаха на паркинг, далеч от хора. Дъждът беше спрял, но въздухът беше мокър и тежък.
Томас се появи изневиделица, с качулка и неспокойни очи. Беше на около четирийсет, с лице на човек, който е живял в страх.
„Не стойте дълго.“ прошепна. „Следят ме.“
„Кой?“ попита Роман.
„Хората на Кирил.“ Томас изрече името без колебание. „Той има хора навсякъде. И в полицията, и в болницата. Той обича да купува тихи гласове.“
Роман усети как кръвта му кипва, но остана неподвижен.
„Разкажи.“ каза Даниела спокойно. „От началото.“
Томас преглътна.
„Бях охрана. Не от вашата компания. Външен човек, нает за една нощ. Казаха ми, че трябва да пазя мястото на катастрофата от журналисти. Платиха ми добре. И ми дадоха да подпиша, че мълча.“
„Кой ти плати?“ попита Роман.
„Вера.“ Томас изрече името и сякаш се задави. „Тя дойде лично. Беше безупречна. И студена. Каза ми, че ако си отворя устата, ще ми вземат детето.“
„Имаш дете?“
„Син.“ Томас стисна ръце. „Учи в университет. Умен. Добър. Взе кредит за жилище, защото повярва, че животът може да се построи честно. Аз… аз го оставих да вярва. А после… после се продадох.“
Даниела не го съжаляваше. Но и не го смазваше. Само каза:
„Какво видя?“
Томас пое въздух.
„Видях как линейката стоеше настрани. Как доктор Стефан говореше с Кирил. Как едно момче беше изнесено живо. Живо, разбирате ли. Дишаше. И плачеше. Вкараха го в микробус. Черен. Без номера отпред.“
Роман усети, че светът се накланя.
„Къде го закараха?“
„Не знам. Но чух как Кирил каза: „Сега таткото ще подпише всичко“. И Вера се засмя. Тихо. Като човек, който е спечелил.“
Роман направи крачка към Томас.
„И тялото?“
Томас потрепери.
„Донесоха друго. В чувал. Не видях лицето. Само чух, че докторът каза: „Това ще свърши работа“. И после подписаха.“
Даниела включи устройството, което едва се виждаше в дланта ѝ.
„Томас, готов ли си да свидетелстваш? В съд? Под клетва?“
Томас се засмя горчиво.
„Готов съм да умра, ако така синът ми ще живее нормално.“
Роман го погледна дълго.
„Няма да умреш.“ каза. „Ще те защитя.“
„Не можеш да защитиш всички.“ Томас прошепна. „Те са като плъхове. Излизат, когато е тъмно.“
Роман се наведе.
„Аз съм човекът, който запалва светлината.“
Томас извади от джоба си малка флашка и я подаде на Даниела.
„Тук има записи от камери. Неофициални. Един техник ги свали и ми ги даде, защото му платиха малко, а го плашеха много. На записа се вижда микробусът. И се вижда кой го кара.“
„Кой?“ прошепна Роман.
Томас преглътна.
„Един от хората на Кирил. Казва се Павел.“
Роман се вцепени.
Името удари като камък в стъкло. Павел беше човек, когото Роман познаваше. Човек, който му носеше отчети. Човек, който беше на погребението. Човек, който му стисна ръката и каза, че „времето лекува“.
Времето не лекуваше.
Времето понякога просто криеше раната, докато се инфектира.
Даниела прибра флашката.
„Това променя всичко.“ каза тихо.
Роман погледна към небето.
„Не.“ каза. „Това връща всичко на мястото му. Пъзелът просто започва да се подрежда.“
Томас отстъпи назад.
„Внимавайте.“ прошепна. „Когато започнете да ръчкате, те ще ударят първи.“
Роман се усмихна без радост.
„Те вече удариха.“ каза. „Преди шест месеца. Сега е мой ред.“
Томас се обърна да тръгне, после се спря.
„И още нещо…“ прошепна. „Вера има човек. Адвокат. Не Даниела. Друг. Казва се Петър. Той урежда всичко. Съдии, прокурори, документи. Ако тръгнете срещу тях, първо ще се опитат да ви унищожат с хартия. После… с други неща.“
Роман кимна.
„Ще сме готови.“
Томас изчезна, както се беше появил.
А когато колата на Роман потегли, Даниела се обърна към него.
„Сега не е само семейна драма.“ каза. „Това е организирано престъпление.“
Роман погледна пътя.
„Тогава ще го разбия организирано.“
Глава седма
Същата вечер Вера се появи пред дома на Роман.
Роман не беше там. Той беше в апартамента с момчето. Но камерите на портата изпратиха сигнал на телефона му.
Той гледаше как Вера стои пред входа, съвършена, ядосана, с твърда стойка. До нея беше Кирил. И още един мъж с куфарче. Вероятно Петър.
Роман изключи екрана и се обърна към момчето.
„Те идват.“ каза тихо.
Момчето се сви.
„Ще ме намерят ли?“
„Не.“ Роман приближи и коленичи пред него. „Обещавам ти. Никой няма да те вземе.“
В този миг телефонът му иззвъня. Вера.
Той вдигна.
„Къде си?“ гласът ѝ беше сладък като сироп, но под него имаше остриета.
„Зает съм.“
„Не ме интересува.“ Вера изсъска. „Кирил е тук, Петър е тук. Трябва да подпишеш. Сега.“
„Не.“
Пауза.
„Роман…“ Вера пое въздух, сякаш се опитваше да бъде нежна. „Не прави това. Не ме карай да ставам твой враг.“
Роман се засмя тихо.
„Ти отдавна си ми враг.“
Мълчание. После гласът ѝ стана леден.
„Ти не знаеш какво говориш.“
„О, знам.“ Роман се облегна назад. „И скоро ще знаеш, че знам.“
„Слушай ме внимателно.“ Вера говореше бавно. „Ако си мислиш, че можеш да се изправиш срещу мен, грешиш. Имам документи. Имам хора. Имам доказателства, че ти си нестабилен. Че след загубата… си започнал да пиеш. Че си неспособен да управляваш. Че си опасен. Знаеш ли колко лесно се прави това?“
Роман затвори очи.
„Опитваш се да ме обявиш за луд?“
„Опитвам се да те спася от себе си.“ каза тя с престорена грижа. „Но ако не се подчиниш… ще трябва да защитя това, което е мое.“
„Нищо не е твое.“ прошепна Роман.
Вера се засмя.
„Всичко става мое, когато ти паднеш.“
Роман погледна момчето. То го гледаше уплашено, но в очите му имаше искра, която Роман не беше виждал отдавна.
Искра на живот.
„Вера.“ каза Роман спокойно. „Утре ще подам сигнал. И знаеш ли какво ще е най-интересното?“
„Какво?“
„Че ще трябва да обясниш защо си взела застрахователни пари за дете, което е живо.“
Тишина. Тя не каза нищо, но Роман чу как дишането ѝ се накъса.
После гласът ѝ се върна, но вече не беше уверен.
„Какви глупости…“
„Никакви глупости.“ Роман говореше като човек, който поставя последния камък на стена. „И вече не играем на семейство.“
Той затвори.
Момчето прошепна:
„Тате… тя разбра.“
„Да.“ каза Роман. „И сега ще удари.“
Даниела пристигна малко по-късно, със сериозно лице.
„Имаме резултат от ДНК.“ каза тя.
Роман почувства, че кръвта му спира.
„Кажи ми.“
Даниела извади лист.
„Съвпадение.“ каза тихо. „Това е твоят син.“
Момчето изхлипа.
Роман не помръдна. Само очите му се напълниха. Той не плачеше шумно. Плачеше вътре в себе си, където никой не може да види, освен Бог и децата.
Той протегна ръка и докосна лицето на Миша. Този път не се страхуваше.
„Ти си тук.“ прошепна. „Ти си жив.“
Миша се хвърли в прегръдката му. Тялото му трепереше.
„Аз мислех, че никога няма да те видя.“
Роман целуна мократа му коса.
„Аз мислех, че съм умрял с теб.“
Даниела стоеше настрани, но очите ѝ блестяха.
„Роман…“ каза тя. „Сега това е доказателство. И сега имаме право да действаме. Но трябва да сме умни. Ако ги притиснем рязко, те ще унищожат документи. Ще накарат хора да изчезнат. Ще изфабрикуват нови лъжи.“
Роман кимна.
„Какво предлагаш?“
„Първо, защитна заповед. Второ, полицейска закрила. Трето, незабавно запечатване на финансови документи. И…“ Даниела сниши глас. „Трябва да намерим доктор Стефан и Павел преди те да бъдат заглушени.“
Роман се изправи.
„Ще ги намерим.“ каза. „И този път никой няма да ме спре.“
Миша го хвана за ръката.
„Само… не ме оставяй пак.“
Роман стисна ръката му.
„Никога.“
Навън тъмнината беше плътна. Вътре истината започваше да свети.
И когато истината светне, всички сенки започват да бягат.
Само че сенките не бягат без да хапят.
И Роман вече го усещаше.
Усещаше, че следващият удар няма да е по документи.
Ще е по сърце.
Глава осма
Ударът дойде на сутринта.
Роман излезе за кратко, за да вземе лекарства и храна. Даниела остана с Миша. Апартаментът беше заключен, завесите дръпнати, телефоните на тих режим.
Само че никой не беше предвидил едно.
Че врагът не винаги идва през вратата.
Първо се чу леко почукване. После второ. После тих глас.
„Отворете. Полиция.“
Даниела застина. Погледна през шпионката.
От другата страна стоеше униформен мъж. И още един. И трети, по-назад.
На пръв поглед всичко изглеждаше нормално.
Само че Даниела беше адвокат. Тя знаеше, че „нормалното“ понякога е най-добрият костюм на лъжата.
Тя не отвори.
„Покажете документ.“ извика през вратата.
„Госпожо, имаме сигнал за незаконно задържане на непълнолетен.“ гласът беше твърд. „Отворете, иначе ще разбиваме.“
Миша се сви в ъгъла, очите му станаха огромни.
Даниела се обърна към него и прошепна:
„Тихо. Не мърдай. Каквото и да стане, не говори.“
После набра Роман. Телефонът му не отговаряше.
Почукването стана по-силно.
„Последно предупреждение!“
Даниела стисна устни. После направи нещо, което Вера не беше предвидила.
Отвори прозореца на кухнята и излезе на малкия балкон. Там имаше аварийна стълба, която водеше към вътрешен двор.
„Миша.“ прошепна. „Ела.“
Момчето заплака без звук.
„Страх ме е.“
„И мен ме е страх.“ каза Даниела. „Но страхът не е причина да се предадем.“
Тя го хвана внимателно, помогна му да стъпи на стълбата.
Вратата вече се тресеше. Чуваха се удари.
„Давай.“ прошепна тя. „Един по един. Аз съм зад теб.“
Те слязоха бавно. Кракът на Миша го болеше, но той стискаше зъби. В двора се чуваше само далечен шум от коли и сърцето на Даниела, което блъскаше като по метал.
Когато стигнаха долу, тя го поведе към малък изход.
И точно тогава видяха кола, която спря рязко. От нея слезе Павел.
Павел ги погледна, усмихна се.
„Ето ви.“ каза тихо.
Даниела застина.
„Кой си ти?“ попита тя, въпреки че вече знаеше.
„Човек, който чисти след другите.“ Павел приближи. „И който получава пари за това.“
Миша се скри зад Даниела.
„Не!“ изкрещя.
Павел се усмихна още по-широко.
„Ти май не трябваше да си тук.“
Даниела извади телефона си и го насочи към Павел.
„Записвам.“ каза. „Още една стъпка и ще бъдеш обвинен в опит за отвличане.“
Павел се засмя.
„Обвинен от кого? От теб? Миличка, имам адвокат, който може да направи от теб престъпник, преди да си довършила изречението.“
И тогава се чу звук на спирачки. Колата на Роман се вряза в двора. Той изскочи като буря и се хвърли между Павел и Миша.
„Докосни го.“ каза тихо. „И ще разбереш какво е да си без пари, без приятели и без въздух.“
Павел отстъпи. Устните му потрепнаха.
„Роман… не така.“
„Точно така.“ Роман извади телефон. „Обаждам се. Сега.“
Павел се огледа. В този миг униформените, които бяха разбивали вратата горе, се появиха в двора.
„Господине, оставете телефона.“ каза единият. „Ще дойдете с нас.“
Роман ги погледна и усмивката му беше страшна.
„А, ето ги.“ каза. „Колко струва днес една значка?“
Полицаят пребледня.
„Как смеете?“
Роман извади друг телефон, този със записите на Даниела, и каза:
„Смея, защото имам доказателства. И защото вече говорих с човек по-високо от вас.“
Това беше лъжа. Но беше лъжа, която работи, когато човек я казва с власт.
Павел се опита да се отдалечи.
Роман се обърна към него.
„Спри.“
Павел се спря. Защото видя в очите му не бизнесмен, а баща.
„Ти ме предаде.“ каза Роман. „Ти беше на погребението.“
Павел преглътна.
„Аз… аз само изпълнявах.“
„Заповеди.“ Роман кимна. „Винаги заповеди. Никой никога не е виновен, нали?“
Полицаите се спогледаха. Един от тях се поколеба.
Даниела прошепна на Роман:
„Трябва да тръгваме. Сега. Те ще се върнат с още хора.“
Роман кимна. Хвана Миша и го вкара в колата. Даниела се качи отпред.
Павел извика след тях:
„Няма да спечелиш!“
Роман не се обърна. Само каза през прозореца:
„Вече спечелих. Той диша.“
Колата потегли.
Миша плачеше тихо на задната седалка. Роман го държеше за ръката.
„Тате… те наистина ще ме вземат ли?“
„Не.“ Роман стисна по-силно. „Но ще опитат. И затова ще ги изпреварим.“
Даниела погледна в огледалото.
„Това вече е игра на оцеляване.“ каза. „И ние трябва да сме първи.“
Роман кимна.
„Ще бъдем.“
И докато колата се носеше по мокрия асфалт, Роман си обеща нещо, което не беше обещавал никога.
Да бъде по-жесток от тяхната жестокост.
Но по-чист от тяхната мръсотия.
Защото ако се изцапа, тогава победата няма смисъл.
Глава девета
Скривалището този път беше друго място. Не апартамент. Не хотел. Роман избра къща, която държеше на името на стар приятел, бизнесмен на име Марк. Човек, който обичаше тишината и ненавиждаше интригите.
Марк не зададе много въпроси. Само погледна Миша и каза:
„Дете е. Това стига.“
После извади ключове и им даде достъп.
„Тук няма камери. Няма съседи, които да клюкарстват. Но има едно условие.“ Марк погледна Роман строго. „Когато всичко свърши, ще ми кажеш кой е посмял да направи това.“
Роман кимна.
„Ще ти кажа. И ще ти покажa.“
В къщата Миша заспа за първи път спокойно. Или поне така изглеждаше. Дишаше по-бавно, лицето му се отпусна.
Роман седна в кухнята с Даниела и Марк.
„Трябва да ударим там, където ги боли.“ каза Марк. „Парите.“
Даниела кимна.
„И документите. Ако успеем да запечатаме счетоводството, ще изскочат следи. Но ни трябва прокурор, който не е купен.“
Роман се засмя горчиво.
„Това е като да търсиш чисто езеро в кал.“
Даниела го погледна.
„Има един.“ каза. „Казва се Симеон. Не е идеален, но има едно качество. Мрази Петър.“
„Петър?“ Марк повдигна вежда.
„Адвокатът на Вера.“ Роман изрече името с отвращение. „Човекът, който прави от хартия нож.“
Даниела добави:
„Петър има слабост. Голяма. И тя се казва алчност. Ако го притиснем, ще започне да греши.“
Роман се наведе.
„И как го притискаме?“
„Като извадим на светло кредитите.“ каза Марк. „Ти имаш ли представа колко дългове ви висят?“
Роман замълча.
„Знам само това, което Кирил ми показва.“
Марк изсумтя.
„Тогава не знаеш нищо.“
Даниела отвори лаптопа си и показа таблица.
„Направих анализ на движенията по сметките. Някой е взимал кредити на името на фирми, свързани с вас. Някой е залагал активи. Някой е прехвърлял дялове. Това не е просто източване. Това е подготовка за бягство.“
Роман усети как гневът му става по-ясен.
„Кирил и Вера се готвят да ме оставят с дълговете.“
„И без син.“ прошепна Даниела.
Роман стисна юмруци.
„Тогава утре подаваме сигнал. Искам всички записи. Искам да викнем Стефан. И Павел. И Кирил. И Вера.“
Марк се усмихна сухо.
„Ти искаш съд. Те ще ти дадат война.“
„Тогава ще им дам съд, който да ги боли.“ Роман каза тихо. „И война, която да ги довърши.“
Даниела затвори лаптопа.
„Едно по едно. Първо Стефан.“
„Къде е?“ попита Роман.
„Знаем адреса му.“ каза Даниела. „Но не отиваме сами.“
Марк се изправи.
„Аз имам хора.“
Роман го погледна.
„Не искам насилие.“
„Не е насилие.“ Марк се усмихна. „Понякога е просто… присъствие. Когато човек види, че не е сам, започва да говори.“
Роман кимна.
Същата нощ Миша се събуди с писък. Роман се втурна.
„Тук съм!“ каза и го прегърна.
Миша трепереше.
„Тя… тя беше там.“
„Коя?“
„Вера.“ прошепна Миша. „Смееше се. Казваше, че ще ме направи невидим.“
Роман целуна челото му.
„Тя вече не може.“ каза. „Ти вече не си невидим. Ти си моят син. И целият свят ще го знае.“
Миша се притисна към него.
„Ами ако светът не повярва?“
Роман го погледна сериозно.
„Тогава ще го накарам да повярва.“
И докато държеше детето си, Роман разбра нещо.
Че истината не е просто доказателство.
Истината е битка.
И тази битка щеше да се води не само в съдебна зала, а и в душите им.
Глава десета
На сутринта отидоха при доктор Стефан.
Не в кабинета му. Не в болницата. А в дома му. Там, където човек не може да се скрие зад униформа.
Марк беше с тях, както и двама мъже, които не говореха много, но присъствието им тежеше.
Даниела позвъни.
Отвътре се чу шум. После вратата се отвори леко. Появи се лице, подпухнало, с очи на човек, който не спи спокойно.
„Кои сте?“ Стефан попита и погледът му се плъзна по мъжете на Марк.
„Даниела.“ представи се тя. „Адвокат. А това е Роман.“
Стефан пребледня.
„Не… аз…“
Роман не викаше. Не заплашваше. Само го гледаше.
„Подписал си смъртта на сина ми.“ каза тихо.
Стефан преглътна.
„Всичко беше по протокол.“
„По кой протокол?“ Роман пристъпи по-близо. „По протокола на Вера? По протокола на Кирил? Или по протокола на страха?“
Стефан се огледа, сякаш търсеше изход.
„Не знам за какво говорите.“
Марк се наведе към него.
„Докторе, хората говорят. И когато хората говорят, други хора записват.“
Стефан потрепери.
Даниела извади лист.
„Имаме ДНК.“ каза. „Имаме свидетел. Имаме видеозапис. И ако сега не кажете истината, ще бъдете обвинен не просто в фалшификация, а в съучастие в отвличане.“
Стефан затвори очи.
„Не… моля ви…“
Роман се наведе още по-близо.
„Къде е детето, което погребахме вместо него?“
Стефан отвори очи рязко. Лицето му се изкриви.
„Не знам! Аз само подписах!“
„Кой ти нареди?“ Даниела настоя.
Стефан се разтресе.
„Кирил.“ прошепна. „И Вера. Те дойдоха заедно. С куфар. Вътре имаше… пари. И снимки на дъщеря ми. Те знаеха къде учи. Къде живее. Казаха, че ако не подпиша, ще стане… инцидент.“
Роман замълча. После попита тихо:
„Колко ти платиха?“
Стефан се разплака.
„Не ми трябваха парите. Аз… аз просто…“
„Просто се уплаши.“ Роман довърши. „И заради това аз погребах друго дете.“
Стефан падна на колене.
„Съжалявам! Съжалявам!“
Даниела го погледна студено.
„Съжалението не отменя престъплението. Но може да намали присъдата. Ако сътрудничите.“
Стефан кимаше отчаяно.
„Ще кажа всичко. Всичко.“
„Тогава кажете къде е Павел.“ Роман изрече името като камък.
Стефан потрепери.
„Павел… Павел работи за Кирил. Той… той беше шофьорът. И…“
„И какво?“ Даниела се приближи.
„Има място.“ Стефан прошепна. „Складове. Там държат… хора. Не винаги, но… когато трябва да изчезнат.“
Роман усети как ръцете му изстиват.
„Къде?“
Стефан поклати глава.
„Не мога да кажа. Ако кажа, те ще…“
Марк пристъпи напред.
„Докторе, те вече ще ви убият, ако решат. Единственото ви спасение е истината. Колкото по-бързо, толкова по-добре.“
Стефан затвори очи. После изрече адрес, без да споменава място по име. Само улица и номер, без град, без посока, само цифри в гласа му, които звучаха като присъда.
Даниела го записа.
„И още нещо.“ каза тя. „Вие ще дойдете с нас. Под закрила. Ще подпишете показания. И ще свидетелствате срещу Кирил и Вера.“
Стефан кимна, плачейки.
Роман се обърна да си тръгне, но се спря на прага.
„Докторе…“ каза тихо. „Знаете ли кое е най-страшното?“
Стефан вдигна очи.
„Не е това, че подписахте.“
Роман погледна надолу, към ръцете си.
„Най-страшното е, че шест месеца ходех на гроб. И говорех на камък. А моят син… беше жив и гладен.“
Стефан се разтресе още повече.
Роман излезе.
В колата Даниела беше мълчалива. Марк гледаше напред. А Роман мислеше само за едно.
Складовете.
И за детето, което е било в чувала.
Защото докато Миша се връщаше към живота, някой друг може би беше загубил своя.
И Роман нямаше да позволи тази история да свърши само с неговото щастие.
Истината има цена.
И той щеше да я плати докрай.
Глава единадесета
Пътят към складовете беше мокър и пуст, като сцена преди финален удар.
Даниела се беше свързала със Симеон. Той не обеща чудеса. Но обеща едно.
„Ако имам достатъчно, ще действам.“ каза той по телефона. „Но трябва да е чисто. Не искам да ме дърпат по калта.“
„Калта вече е навсякъде.“ отвърна Даниела. „Въпросът е дали ще останете сух или ще помогнете да я изчистим.“
Симеон се изсмя кратко.
„Идвам. Но ако ме излъжете, ще паднете.“
Роман изключи телефона и погледна Миша, който беше останал в къщата под охрана на Марк. Този път детето не беше с тях. Този път Роман не рискуваше.
Когато стигнаха до склада, видяха охрана. Двама мъже, които пушеха и се смееха.
Марк излезе пръв. Не говореше много, но когато се приближи, смехът на охраната секна.
„Кой си ти?“ попита единият.
„Човек, който не обича да го спират.“ Марк каза спокойно. „Отворете.“
Охраната се засмя нервно.
„Това е частна собственост.“
„И аз съм частен проблем.“ Марк отвърна. „Отворете.“
Даниела показа документ.
„Имаме основание за проверка. Очакваме прокурор.“
Охраната се спогледа.
„Няма да стане.“
Роман пристъпи напред.
„Кажете на Павел, че Роман е тук.“ каза. „И че този път не съм дошъл да подписвам документи.“
Мъжете пребледняха. Единият извади телефон. Говори тихо, после погледна Роман като човек, който гледа буря.
„Казаха да чакаме.“
„Ще чакаме.“ Роман каза. „Но не дълго.“
След двадесет минути дойде Симеон. Пристигна с кола без излишен шум, слезе и погледна мястото.
„Това ли е?“ попита.
„Да.“ каза Даниела. „И имаме свидетел, който е готов да подпише.“
Симеон погледна към Стефан, който беше в колата на Марк, уплашен, но жив.
„Добре.“ каза Симеон. „Тогава да действаме.“
Вратите се отвориха.
Вътре миришеше на масло, метал и нещо друго. Нещо, което човек не иска да назове.
Те влязоха. Марк отпред. Роман след него. Даниела и Симеон отзад.
И тогава чуха шум.
Не шум на машини. Шум на стъпки. Бързи, хаотични.
„Там!“ извика Марк.
В дъното, зад редица кашони, имаше малка стая. Вратата беше полуотворена.
Роман я ритна.
Вътре, на пода, седеше момче на около дванайсет. Беше бледо, със синини, с празен поглед. До него имаше бутилка вода и парче хляб.
„Кой си ти?“ Роман прошепна.
Момчето го погледна, очите му се напълниха.
„Не знам.“ прошепна. „Казаха ми, че нямам име.“
Даниела влезе, замръзна.
„Боже…“
Симеон извади телефона си.
„Това е незаконно лишаване от свобода.“ каза тихо. „Това е…“
Роман коленичи пред момчето.
„Ще излезеш оттук.“ каза. „И ще имаш име. И ще имаш живот.“
Момчето заплака.
И в този миг от другата страна на склада се чу глас.
„Не пипайте това!“
Павел.
Той стоеше на входа с още двама мъже. В ръката му имаше нещо, което приличаше на метален прът.
„Роман…“ Павел се усмихна нервно. „Това е грешка. Тук няма нищо твое.“
Роман се изправи.
„Има.“ каза. „И има още едно. Тук има твоята присъда.“
Павел се засмя.
„Ти си сам.“
„Не.“ Симеон пристъпи напред. „Той не е сам. Аз съм тук.“
Павел пребледня.
„Прокурор…“
„Да.“ Симеон каза студено. „И ако направиш още една крачка, ще те задържа. Веднага.“
Павел се огледа. Видя камери. Видя телефони. Видя, че този път няма как да се изскочи от капана.
„Това не е моя работа.“ прошепна.
Роман го погледна.
„Това е най-евтиното извинение на света.“ каза. „И най-скъпото за плащане.“
Павел хвърли пръта и вдигна ръце.
„Добре. Ще говоря.“ изрече. „Само… не ме оставяйте на Кирил. Той ще ме убие.“
Даниела кимна.
„Ще говориш пред закона.“
Павел преглътна.
„Вера нареди всичко.“ каза. „Кирил го организира. Те искаха да подпишеш прехвърлянията, да вземат кредитите, да вземат застраховките. Миша беше… инструмент.“
Роман се приближи до него.
„А другото дете?“
Павел сведе глава.
„То не трябваше да умре. Те просто… избраха някой от дом. Платиха. После нещо се обърка. Стефан…“
Стефан изхлипа в ъгъла.
Симеон извади бележник.
„Всичко ще бъде записано.“ каза. „И ще има арести.“
Павел се разтресе.
„Кирил няма да се предаде.“ прошепна. „Той има план. И Вера има още един. Те имат доказателства срещу теб, Роман. Фалшиви, но…“
Роман се усмихна студено.
„Нека ги донесат.“ каза. „Аз вече имам истински.“
Момчето на пода, непознатото дете, се притисна към стената.
Роман се обърна към него.
„Ще те изведем.“ каза. „И ще намерим кой те търси.“
Момчето прошепна:
„Ако ме търсят… може би ще ме бият.“
Роман поклати глава.
„Не. Този път няма да бъдеш сам.“
И докато складът се изпълваше с гласове, телефони и стъпки, Роман почувства, че нещо в него се променя.
Той вече не беше само баща, който иска синът му обратно.
Той беше човек, който иска да върне живота там, където алчността го е откраднала.
И това беше опасно.
Защото алчността не прощава.
И Вера, и Кирил щяха да го докажат.
Глава дванадесета
Арестите започнаха бързо, но войната не свърши.
Кирил изчезна още същата вечер. Телефонът му беше изключен. Банковите му сметки започнаха да се изпразват с бързи преводи. Вера се появи пред камерите с усмивка и изявление, че Роман е „жертва на психически срив“ и че „опасни хора“ го манипулират.
Петър пусна жалби. Пусна молби. Пусна „сигнали“. Опита се да представи Миша като измамник. Опита се да накара институциите да се обърнат срещу Роман.
Но този път Роман не беше сам.
Даниела подаде насрещни искове. Симеон запечата документи. Марк осигури охрана. Томас се яви и свидетелства. Павел, с белезници и страх, разказа всичко.
Съдебните заседания започнаха като буря. В залата имаше напрежение, което се лепеше по кожата. Вера седеше изправена, с безупречен костюм, и гледаше Роман така, сякаш той е петно, което трябва да се изтрие.
Когато Миша влезе, залата притихна.
Момчето вървеше с патерица, но вървеше. И това беше достатъчно, за да разбие половината лъжи.
Вера се усмихна.
„Това е театър.“ каза тя. „Едно дете, което прилича…“
Даниела я прекъсна.
„Имаме ДНК.“ каза. „Имаме белези. Имаме медицински данни. Имаме свидетелства. И имаме записи.“
Петър се изправи.
„Записите са незаконни!“
Симеон го погледна.
„Записите са достатъчни за разследване. А разследването вече е факт.“
Вера присви очи.
„Роман е нестабилен.“ каза тя. „Той не може да управлява фирмите. Той не може да…“
Роман се изправи бавно.
„Вера.“ каза тихо. „Кажи ми в очите, че не знаеше.“
Вера се усмихна.
„Аз знам само, че ти си опасен.“
Роман се наведе леко.
„Опасен съм за теб, да.“ каза. „Защото ти се страхуваш от истината.“
Съдията поиска ред. Но залата вече беше на страната на живота.
Дойде ред на Миша.
Той застана и погледна Вера.
„Ти ми каза, че татко ще умре, ако говоря.“ каза тихо. „Ти ми каза, че ако се върна, ще ме унищожиш. И ти се смееше.“
Вера пребледня, но се овладя.
„Това е внушение.“
Миша поклати глава.
„Не.“ каза. „Това е спомен.“
Тогава в залата беше показан запис. Черният микробус. Павел зад волана. Кирил до него. И за миг, в отражението на стъклото, лицето на Вера.
Като призрак, който се е опитал да бъде невидим.
Вера сви устни. Петър прошепна нещо в ухото ѝ, но беше късно.
Съдията погледна документите, после погледна Вера.
„Госпожо Вера…“ каза строго. „Имате ли обяснение?“
Вера се изправи.
„Да.“ каза тя. „Обяснението е, че светът не е справедлив. И че ако аз не взема това, което заслужавам, някой друг ще го вземе. Вие искате да ме направите чудовище. Но аз просто… играх играта.“
Роман я гледаше без да мигне.
„Дете не е игра.“ каза тихо.
Вера се засмя нервно.
„Ти си богат. Ти имаш всичко. Аз какво имам?“
Роман се наведе към нея, думите му бяха като лед.
„Имаш празнота.“ каза. „И тя те яде.“
Съдът постанови задържане под стража. Вера извика. Петър се разкрещя. Но белезниците щракнаха.
В този миг Роман почувства облекчение. Но не беше победа. Победа щеше да е, ако времето можеше да върне шестте месеца глад и страх.
След заседанието Миша излезе навън и пое въздух. Роман го прегърна.
„Свърши ли?“ прошепна Миша.
Роман поклати глава.
„Още не.“ каза. „Кирил е свободен.“
Миша пребледня.
„Той ще дойде.“
„Да.“ Роман каза тихо. „И именно затова ще го чакам.“
В същата нощ Роман получи съобщение от непознат номер.
„Имаш син. Аз имам свобода. Ела сам, ако искаш да го запазиш.“
Роман прочете, и усети как старият страх се връща като нож.
Сам.
Точно това искаха.
И точно това щеше да бъде капан.
Но Роман вече не беше човекът от гробището, който се клатушка от болка.
Той беше бащата на живо дете.
И баща, който е видял ада, вече не се страхува от огън.
Той набра Даниела.
„Кирил излезе от сенките.“ каза. „Иска среща.“
„Не ходи сам.“ каза тя.
„Няма да съм сам.“ Роман погледна Миша, който спеше, стиснал войничето. „Ще имам истината. И това е най-опасният спътник.“
На следващата сутрин той тръгна.
Не към гроб.
А към последната врата, зад която се криеше брат му.
И зад която щеше да се реши дали семейната кръв е проклятие или урок.
Защото някои хора се раждат от една майка, но избират различни души.
И Кирил беше избрал тъмното.
А Роман щеше да го изкара на светло.
Глава тринадесета
Срещата беше в изоставено място, където миришеше на прах и стари дървени палети. Нямаше табели, нямаше прозорци, нямаше свидетели. Само тишина, която се държи като нож.
Роман не беше сам. Марк беше наблизо. Симеон беше уведомил хора. Даниела чакаше на линия. Но Роман влезе първи.
Кирил стоеше в средата, с ръце в джобовете, усмивка като маска.
„Братко.“ каза той. „Виждам, че още си жив.“
„И ти също.“ Роман отвърна.
Кирил се засмя.
„Много драматично. Както винаги. Знаеш ли, винаги си бил слаб за драмата. Това те прави предвидим.“
Роман приближи.
„Къде е?“
Кирил повдигна вежда.
„Кой?“
„Миша.“ Роман изрече бавно. „Ако си мислиш, че можеш пак…“
Кирил се засмя.
„Миша е при теб. Не се прави. Исках да поговорим като братя.“
Роман не се отпусна.
„За какво?“
Кирил въздъхна театрално.
„За това, че всичко се обърка. Вера се провали. Павел се пропука. Докторът се разплака. И ти… ти се съживи. Но знаеш ли кое е смешното?“
Роман го гледаше.
„Смешното е, че ако беше подписал, щеше да си богат и свободен от болката. А сега… сега си затворник на едно дете, което пак ще страда.“
Роман направи крачка.
„Не произнасяй детето ми като проклятие.“
Кирил се усмихна.
„Ти го правиш проклятие.“ каза. „Ти избра да го върнеш. А аз избрах да взема това, което ми се полага.“
„Нищо не ти се полага.“ Роман отвърна. „Ти го открадна.“
Кирил сви рамене.
„Животът е кражба. Въпросът е кой краде по-умно.“
Роман вдигна телефон.
„Имам записи. Имам свидетели. Имам прокурор. Край е.“
Кирил се засмя, този път искрено.
„Прокурор?“ каза. „Мислиш, че някой ще ме вкара в затвор? Аз имам резервни изходи, братко. И пари. И хора.“
Роман го погледна.
„А имаш ли съвест?“
Кирил се приближи, лицето му стана твърдо.
„Съвестта е за бедните.“
Роман стисна зъби.
„Ти си беден.“ каза тихо. „Само че още не го знаеш.“
Кирил се усмихна и изведнъж извади плик.
„Ето ти сделка.“ каза. „Подписваш, че всичко е било недоразумение. Че Миша е избягал сам. Че Вера е действала сама. И аз изчезвам. А ти запазваш бизнеса. Запазваш спокойствието. Запазваш лицето си.“
Роман не взе плика.
„Не.“
Кирил присви очи.
„Тогава ще загубиш всичко. Имам документ, че ти си наредил източването. Имам запис на твой глас, който казва… неща. Фалшив, да. Но кой ще доказва?“
Роман се усмихна леко.
„Доказателствата вече са в ръцете на закона.“
Кирил замръзна.
„Какво?“
Роман пристъпи назад и извика:
„Сега.“
Вратата се отвори. Влязоха хора на Симеон. Марк беше там. Даниела също, със студен поглед.
Кирил отстъпи, лицето му изкривено.
„Предател!“ изкрещя към Роман.
Роман не трепна.
„Не.“ каза. „Аз съм брат, който спря да се страхува.“
Симеон пристъпи.
„Кирил, задържан сте.“
Кирил се опита да се дръпне, но белезниците щракнаха.
Той се засмя истерично.
„Вие мислите, че печелите?“ изкрещя. „Нищо не печелите! Парите ще си намерят път! Винаги!“
Роман го гледаше спокойно.
„Може.“ каза. „Но синът ми вече намери път към мен. И това е по-голямо от всички пари.“
Кирил го плю на пода.
„Ти си слаб!“
Роман се наведе към него.
„Не.“ прошепна. „Аз съм човек, който е преживял смъртта и се е върнал. А ти… ти още не знаеш какво е истинска загуба.“
Кирил го гледаше с омраза.
Роман се изправи.
„Сега ще разбереш.“ каза. „Но не от мен. От закона. От времето. От самотата.“
Когато Кирил го изведоха, тишината се върна.
Даниела сложи ръка на рамото на Роман.
„Свърши.“ каза.
Роман поклати глава.
„Не още.“ отвърна. „Още има едно дете. Онова, което намерихме.“
Симеон кимна.
„Работим по това.“ каза. „Ще намерим родителите. Ако са живи.“
Роман преглътна.
„И ако не са?“
Марк го погледна.
„Тогава ще му дадем шанс.“ каза. „Както ти даде на Миша.“
Роман усети как напрежението се отпуска, но не изчезва. То се превръща в отговорност.
Защото да спасиш собственото си дете е инстинкт.
Да спасиш чуждото е избор.
А изборът е морал.
И Роман вече знаеше кой иска да бъде.
Не просто милионер.
Не просто бизнесмен.
А баща, който не оставя нито едно дете в тъмното.
Глава четиринадесета
Минаха месеци.
Съдът произнесе присъди. Вера получи години лишаване от свобода. Петър загуби правото да практикува, когато се доказа, че е фалшифицирал документи и е подкупвал. Кирил беше осъден за организиране на отвличане, фалшификации и финансови измами.
Стефан получи по-лека присъда заради съдействие, но загуби всичко, което мислеше, че му дава статус. Томас влезе в програма за защита. Синът му продължи университета. Кредитът за жилище беше предоговорен и изплащан редовно, без страх, без изнудване. Томас плачеше, когато разбра, че за първи път от години ще спи, без да се оглежда.
Марк се погрижи фирмите на Роман да не рухнат. Роман пренареди всичко. Плати дълговете, които не бяха негови, само за да не остави хората си без работа. Уволни предателите, но не унижи никого публично. Той беше видял как унижението ражда омраза.
Миша започна лечение. Кракът му постепенно се оправяше. Болката в очите му не изчезваше бързо, но вече не беше безнадеждна.
Една вечер, когато седяха на верандата на къщата, Миша попита:
„Тате… ти още ли ходиш на гробището?“
Роман се замисли.
„Да.“ каза. „Но не както преди.“
„Защо?“
Роман погледна към небето.
„Защото там има дете, което никой не е оплакал истински. И аз… аз трябва да кажа на света, че не е било просто „грешка“. Че е било човек.“
Миша преглътна.
„А ако родителите му…“
„Ще ги намерим.“ Роман каза. „И ако не ги намерим… ще се погрижим за паметта му.“
Миша се притисна към него.
„Тате…“ прошепна. „Аз се страхувам понякога, че пак ще ме вземат.“
Роман сложи ръка на рамото му.
„Страхът ще идва.“ каза. „Но ти вече имаш оръжие срещу него.“
„Какво?“
Роман се усмихна.
„Истината.“
Миша погледна войничето в ръката си.
„Ти ми каза, че всичко може да се поправи.“ прошепна.
Роман кимна.
„Може.“ каза. „Но трябва да има смелост.“
Миша се усмихна за първи път истински.
„Тогава аз ще съм смел.“
Роман усети как гърдите му се изпълват.
В този момент на двора влезе онова друго момче, което бяха намерили в склада. Сега беше чисто, нахранено, с подстригана коса. Очите му още бяха плахи, но вече гледаха хората, не стените.
„Роман…“ каза тихо. „Даниела каза, че родителите ми са… не са ме търсили. Че съм бил изоставен.“
Роман стана бавно.
„Това не значи, че ти не заслужаваш семейство.“ каза. „Това значи, че ти заслужаваш по-добро семейство.“
Момчето преглътна.
„Аз… мога ли да остана?“
Миша го погледна, после погледна баща си.
Роман се наведе.
„Можеш.“ каза. „Но има едно условие.“
Момчето потрепери.
„Какво?“
Роман се усмихна.
„Ще имаш име. И ще имаш училище. И ще имаш легло. И ще имаш правила. И ще имаш хора, които те обичат.“
Момчето се разплака.
Миша се приближи и го прегърна, като по-голям брат.
И Роман разбра, че понякога най-добрият край не е просто да си върнеш това, което са ти отнели.
Най-добрият край е да направиш така, че никой друг да не бъде отнет.
В къщата светлините светеха топло. Вятърът навън беше студен, но вътре имаше живот.
И когато Миша се обърна към Роман и прошепна:
„Тате… това съм аз. Аз съм жив.“
Роман не пребледня този път.
Той се усмихна и отговори:
„Знам. И никога повече няма да те изгубя.“
Краят не беше като приказка. Беше като истина.
С белези, с болка, с дългове и съдебни битки. С предателства, които оставят следи. Но и с избори, които лекуват.
Парите купуват много, но не и съвест.
А съвестта на Роман беше станала дом.
Дом за Миша.
Дом за онова момче.
Дом за истината.
И ако някой ден сенките пак се опитат да влязат, те ще намерят врата, която вече не се отваря за тях.
Защото този път в къщата имаше нещо по-силно от страх.
Имаше семейство.