Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Един богаташ реши да обиди учителя пред всички! Отговорът ѝ беше невероятен!
  • Новини

Един богаташ реши да обиди учителя пред всички! Отговорът ѝ беше невероятен!

Иван Димитров Пешев април 15, 2024
vsdfbfgbdfngngfmhj.png

Група стари приятели се събраха на вечеря. И един от тях, който е станал главен изпълнителен директор реши да обсъди проблема с образованието. Той започна така „Какво може да научи едно дете от някой, който е решил, че най-добрият вариант за него в този живот е да стане учител“.

И за да подчертае своята гледна точка, директно се обърна към една жена и продължи:
– Бони, ти си учител, нали? Кажи ми честно с какво се занимаваш на работа в своята професия?

Бони, която беше позната на всички като много честен и отговорен човек, отговори:
– Искате ли да знаете наистина какво правя?

(Тя направи кратка пауза и след това започна).

– Карам децата да работят по-усилено, отколкото някога са предполагали, че могат.

Дори поставям плюсове до лоши оценки, за да им дам кураж. Принуждавам децата да седят тихо в продължение на 40 минути, докато родителите им не могат да ги накарат дори 5 минути без помощта на думи или по-сурови действия. Наистина ли искате да знаете какво правя?

(Тя отново направи пауза и погледна в очите всички на масата.)– Уча децата да бъдат любопитни, да се изненадват. Уча децата да задават въпроси. Уча децата да се извиняват. Уча децата да уважават себе си и другите и винаги да носят отговорност за своите действия.

Научавам ги да пишат, след това ги карам да го правят. Набирането на текст на клавиатура не е всичко. Карам ги да четат, да препрочитат и отново да четат. Карам ги да броят наум, да използват ума си, а не калкулатор. Превръщам класната стая в едно място, където учениците ми да се чувстват в безопасност. Накрая им давам да разберат, че ако успеят да развият своите таланти, ако работят усърдно и слушат сърцето си, определено ще успеят в живота.

(Бони направи пауза за последен път и продължи.)– Искате ли да знаете какво правя? Обучавам децата Ви и ги подготвям да станат изпълнителни директори, лекари, инженери, добри специалисти в професията, която си изберат. А вие господин изпълнителен директор, с какво се занимавате?

Човекът не знаеше какво да отговори.
Извод: Не учете децата си да бъдат богати. Научете ги да бъдат щастливи и да правят разлика между стойностите и стойността на нещата.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: До дни времето се разваля: Метео Балканс предупредиха за суперклетки
Next: Трагедията е огромна! Ето я красавицата Юлия, убита пред очите на майка си

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.