Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Една година след смъртта на сина си майка чу как тупти отново неговото сърце
  • Новини

Една година след смъртта на сина си майка чу как тупти отново неговото сърце

Иван Димитров Пешев юни 6, 2022
ednagadoaidnna.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Година след смъртта на сина си една майка чу отново как бие сърцето му. В истанбулска болница тя прегърна мъжа, който беше спасен със сърцето на детето й, чиито органи бяха дарени за трансплантация.

Историята е на варненското семейство Пламена, Боян, Пейо и Илия Жекови. Тя обаче е и историята и на Хакан, и на Мурад от Истанбул и Адапазаръ. Семейство Жекови губи големия си син през 2017.
Илия умира в истанбулска болница, а родителите дават съгласието си органите му да бъдат трансплантирани. Година и половина по-късно Пламена, Боян и Пейо се срещат с Хакан – мъжът със сърцето на техния Илия…

25-годишният Илия Жеков е адвокат. Наследил е професията на баща си Боян. Предстоят му професионални предизвикателства и пътешествия, които толкова обича.

Разболява се внезапно през май 2017-а и чува диагнозата – тумор в мозъка. Така заминава за лечение в Турция.
Операцията е успешна, според лекарите Илия е излекуван и може да продължи нормалния си живот. 40 дни след изписването, състоянието му рязко се влошава и Илия Жеков получава мозъчен кръвоизлив.

Приет е в интензивното отделение на болницата, но въпреки всички усилия на лекарите изпада в мозъчна смърт. Тогава семейството на младия българин взима решение – дарява органите на сина си. С изключение на очите.

И Пламена и Боян са категорични, че въпреки възможността, не са можели… Така Пламена, Боян и Илия спасяват четири живота. Лекарите не успяват да трансплантират единствено панкреаса и белия дроб.

Сърцето на Илия Жеков получава 27-годишният Хакан Ок, който 7 месеца чака подходящ донор за животоспасяващата операция. Година и половина по-късно той научил от лекарите за желанието на Пламена да се запознае с човека, получил сърцето на сина й. „Исках го от първия ден!“, категорична е майката. Така на 5 ноември в специализираната болница Картал Кошуйолу в Истанбул, където е направена трансплантацията, Хакан се среща с майката, бащата и по-малкия брат на Илия.

Пламена Жекова днес признава, че не е могла да сдържи сълзите си, чувайки бързо тупкащото сърце на Хакан и Илия. Вижда уплашеният поглед на младия мъж, усеща притеснението му.

Хакан Ок, който получи сърцето на Илия, е на 27 години. Има съпруга и син. На срещата с Пламена и Боян е и сестра му – с трансплантирано сърце преди 45 дни, тъй като и трите деца в семейството са родени с един и същ фатален порок на сърцето. Всички те живеят в Истанбул. Те са кюрди, родом от град Мардин на турско-сирийската граница.

Преди месец семейство Жекови се е срещнало и с Мурат, който получил нов бъбрек след смъртта на Илия. 37-годишният мъж е бил 17 години на хемодиализа. Родил се е само с един бъбрек, който спира да работи внезапно, когато Мурат е на 20 г. Той е от Адапазаръ. Работи за Министерството на образованието. Споделя, че никога не е обичал патладжан, а сега обожава този зеленчук. Точно както Илия. След трансплантацията изведнъж – пак като Илия – започнал да изпитва и голямо желание да пътува – нещо, което досега също не му било по вкуса, разказаха пред Радио Варна родителите.

След завръщането си във Варна вчера Пламена получила SMS от Хакан. В съобщението той се обръща към нея с „Anne“ – „мама“…

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Как може да си вземете златен талон и какви привилегии ви носи той
Next: През септември правителството на Петков пада. Отиваме на избори. Румен Радев го

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.