Жената, която цял живот мечтаеше за собствен дом, се казваше Ани. Тази мечта не беше просто копнеж по стени и покрив, а дълбока, почти изконна нужда от сигурност, от място, което да нарече свое, където всяка вещ, всяко скърцане на паркета да е част от нейната лична история. Години наред с мъжа ѝ, Мартин, бяха живели под наем, местеха се от квартал в квартал, опаковаха и разопаковаха живота си в кашони, докато мечтата за техния апартамент изглеждаше все по-далечна и химерна. Той беше бизнесмен, вечно зает, вечно гонещ срокове и сключващ сделки, които трябваше да им осигурят бъдещето. Ани работеше като редактор в малко издателство – работа, която обичаше, но която не носеше големи доходи.
И тогава, след безкрайни лишения, спестявания и един огромен банков кредит, който тегнеше над тях като Дамоклев меч, чудото се случи. Намериха го – апартамент в стара, аристократична сграда в тиха част на града. Не беше нов, нито лъскав, но имаше душа. Високи тавани, прозорци, през които светлината се изливаше като течен мед, и усещане за време, за истории, пропити в стените.
Когато най-сетне получиха ключовете, Ани плака от щастие. Държеше ги в шепата си, студеният метал беше най-топлото нещо, което бе докосвала. Започна трескаво обзавеждане. Всеки лев беше пресметнат, всяка покупка – обмисляна седмици наред. Мартин, макар и по-прагматичен, споделяше нейната радост. Вечер, след работа, сваляше сакото си, запретваше ръкави и помагаше – сглобяваше мебели, боядисваше, смееше се на изцапания ѝ с латекс нос. Това бяха техните златни дни, дните на сбъднатата мечта.
Една вечер, докато Мартин беше на поредната си „важна бизнес вечеря“, Ани реши да се заеме със старата библиотека, която бяха наследили от предишните собственици. Беше масивно, тъмно дърво, което заемаше цяла стена в хола. Тя искаше да я премести, за да почисти зад нея. Буташе я с цялата си сила, сантиметър по сантиметър. Шкафът изскърца протестиращо и се отмести.
Зад него, в стената, имаше нещо странно. Малка, почти незабележима фуга в мазилката. Сърцето ѝ подскочи. С треперещи пръсти натисна около нея и част от стената поддаде, разкривайки малка, тъмна ниша. Не беше сейф, а просто кухина, сякаш направена набързо.
Вътре, покрит с дебел слой прах, лежеше сгънат на четири пожълтял, ронлив вестник. Под него имаше плик, също стар, с восъчен печат, който отдавна се беше напукал. Ръцете ѝ трепереха, докато разгъваше листа. Почеркът беше красив, калиграфски, но на места размазан, сякаш от сълзи или бързина. Писмото беше кратко, прекъснато по средата:
„Ако този апартамент бъде продаден, новият собственик трябва да знае, че тук някога е живял човек, който…“
Изречението висеше във въздуха, недовършено, пълно с безкрайни възможности и неизказани тайни. Ани се взираше в думите, а студени тръпки пролазиха по гърба ѝ. Усещането за уют и сигурност, което домът ѝ даваше, внезапно се изпари, заменено от ледено любопитство и необясним страх. Какво се беше случило в тези стени? Кой беше човекът, чиято история беше останала неразказана?
Тя разгъна вестника. Беше издание отпреди близо четиридесет години. На първа страница имаше статия за голям икономически форум, но погледът ѝ беше привлечен от малка новина в долния ъгъл, почти незабележима. Заглавието гласеше: „Трагичен инцидент сложи край на живота на млад изобретател“. Снимката под него беше черно-бяла, леко размазана, но на нея се виждаше лицето на млад мъж с интелигентни, тъжни очи. Името му беше Виктор. Ани преглътна. Инстинктът ѝ подсказваше, че това не е просто съвпадение. Човекът от писмото и човекът от вестника бяха един и същи. А неговата история, прекъсната толкова брутално, сега лежеше в нейните ръце.
Глава 2
Нощта след откритието беше безсънна. Ани се въртеше в леглото, а думите от писмото отекваха в съзнанието ѝ като ехо. „…човек, който…“ Който какво? Който е бил обичан? Предаден? Убит? Всеки път, когато затвореше очи, виждаше тъжния поглед на Виктор от старата вестникарска снимка. Мартин се прибра късно, ухаеше на скъп парфюм, който не беше неговият, и на умора. Той само целуна челото ѝ, промърмори нещо за тежък ден и заспа почти веднага. Ани не му каза нищо. Искаше да изчака подходящ момент, но и нещо в нея я спираше. Това беше нейната тайна, нейната мистерия.
На сутринта, докато пиеха кафе, тя все пак реши да сподели. Показа му писмото и вестника. Мартин ги погледна разсеяно, прелисти вестника с безинтересен вид.
– Интересно – каза той, без да вдига поглед от телефона си, където вече течеше порой от имейли. – Сигурно някаква стара сантиментална история. Хората са били такива едно време.
– Но не разбираш ли? – настоя Ани, а гласът ѝ трепереше от вълнение. – Изречението е недовършено. Пише „трагичен инцидент“. Ами ако не е било инцидент?
– Ани, мила – въздъхна Мартин и най-сетне я погледна, но в очите му имаше снизхождение, а не интерес. – Имаме кредит за тридесет години напред, работа до уши, а ти ще се занимаваш с призраци от миналото? Просто го изхвърли и да не мислим повече за това. Този апартамент е нашето ново начало, не искам да го товарим с чужди драми.
Думите му я прободоха. „Чужди драми.“ За нея това вече не беше чуждо. Тя живееше в дома на този човек, спеше в стаята, в която може би той е писал това писмо. Почувства се сама, неразбрана. Пропастта между нейния свят, изпълнен с емоции и нюанси, и неговия, подреден в бизнес планове и финансови отчети, сякаш се разшири до бездна.
През следващите дни Ани стана обсебена. Остави на заден план подредбата на дома и се потопи в разследване. Опита се да намери повече информация за Виктор в интернет, но за човек, живял преди четиридесет години, нямаше почти никаква дигитална следа. Отиде до градския архив, но там се сблъска със стена от бюрокрация. Трябваха ѝ точни дати, номера на преписки, а тя имаше само едно име и една размазана снимка.
Мартин започна да се дразни от нейната мания. Вечерите им, които преди бяха изпълнени с планове за бъдещето, сега минаваха в напрегнато мълчание или кратки, остри спорове.
– Пак ли с тези стари хартии? – питаше той, влизайки в хола и виждайки я заобиколена от разпечатки и записки. – Не можеш ли да се занимаваш с нещо по-полезно? Да избереш пердета, например?
– Това е важно за мен, Мартин! – отвръщаше тя, а в гласа ѝ се надигаше обида. – Имам чувството, че живея в къща с неразказана история, с несправедливост.
– Живееш в апартамент, за който ще плащаме до пенсия! – избухна той една вечер. – Единствената несправедливост е, че аз работя по дванадесет часа на ден, за да го имаме, а ти се занимаваш с глупости!
Телефонът му иззвъня в този момент. Той го погледна, лицето му се промени, стана по-меко, и той се отдалечи в другата стая, за да говори. Ани чу приглушения му глас, начинът, по който казваше „да, разбирам“ и „ще се постарая“. Когато се върна, беше по-спокоен, но и по-далечен.
– Трябва да излизам. Нещо спешно с един клиент.
Тя не попита нищо. Само кимна. Знаеше, че лъже. Забелязваше малките неща – как крие екрана на телефона си, как все по-често има „късни срещи“, как понякога се връща с риза, леко измачкана по начин, който не беше от целодневно седене в офис. Между тях се беше настанило недоверието – тих, разяждащ паразит, който бавно унищожаваше всичко, което бяха изградили.
Една вечер, докато ровеше в стара кутия с документи, останала от покупката на апартамента, Ани намери нещо, което беше пропуснала – списък с имената на предишните собственици. Името на Виктор не беше там. Имаше други имена, които се сменяха през годините. Но последното име преди хората, от които те купиха жилището, я накара да настръхне. Симеон. Само едно име, без фамилия. Но имаше и адрес. Адресът на кантората му. Беше адвокат. Може би той знаеше нещо? Може би той беше човекът, който е продал апартамента след смъртта на Виктор? Надеждата се смеси със страх. Тя реши, че трябва да го намери. Трябваше да разбере истината, дори ако това означаваше да разрови минало, което някой очевидно се беше постарал да погребе дълбоко.
Глава 3
В търсенето си на отговори, Ани реши да опита по-традиционен метод. В тяхната сграда живееха предимно нови собственици, но на последния етаж имаше една възрастна жена, баба Райна, която според съседите живееше там открай време. Говореха, че е малко особнячка, че рядко излиза и не говори с никого, но Ани беше отчаяна.
Един следобед, въоръжена с кутия домашни сладки, тя почука на вратата ѝ. След дълго мълчание вратата се открехна с верига и през процепа надникнаха две подозрителни, но бистри очи.
– Какво искате? – изграчи старицата.
– Добър ден, бабо Райно. Аз съм новата съседка от третия етаж, Ани. Нося ви малко сладки.
Жената я огледа от глава до пети, сякаш преценяваше душата ѝ. Накрая, с неохотно изщракване, веригата падна и вратата се отвори. Апартаментът беше като капсула на времето – тежки плюшени завеси, дантелени покривки върху всяка повърхност и мирис на нафталин и стари спомени.
Ани влезе и остави сладките на масата. Започна с общи приказки за времето, за сградата. Баба Райна отговаряше едносрично, без да я кани да седне. Накрая Ани събра смелост.
– Всъщност, идвам да ви попитам нещо. За апартамента, в който живеем. Преди много години там е живял един млад мъж, Виктор…
При споменаването на името, старицата трепна. Ръката ѝ, която бършеше прах от една порцеланова фигурка, замръзна във въздуха. Тя се обърна бавно към Ани, а в очите ѝ се четеше страх.
– Не рови там, момиче – прошепна тя, а гласът ѝ беше дрезгав. – Някои врати е по-добре да останат затворени.
– Но защо? Какво се е случило? Във вестника пише за инцидент…
Баба Райна се изсмя, но смехът ѝ беше сух, безрадостен.
– Инцидент… Така го нарекоха. Удобна дума, за да прикрият мръсотията. Онзи младеж, Виктор, беше златно момче. Умен, талантлив. Имаше планове, изобретения. Светеше, момиче, светеше. Но светлината привлича хищниците.
Тя млъкна и погледна през прозореца, сякаш виждаше сцени от миналото.
– Имаше си съдружник. Един хитър, алчен човек. Симеон. Уж му беше приятел, а му заби нож в гърба. Открадна му всичко – идеите, парите, бъдещето… и накрая апартамента.
Сърцето на Ани заблъска силно. Симеон. Същото име от документите.
– Какво е станало с Виктор? – попита тя тихо.
– Намериха го една сутрин долу, на плочника. Казаха, че се е подхлъзнал, докато е чистил прозорците. Глупости! Онова момче се боеше от високо. Не се качваше дори на стол без да се държи. Но Симеон имаше пари, имаше връзки. Затвориха случая за два дни. А той се нанесе в апартамента на Виктор, сякаш нищо не е било. Живя тук няколко години, после го продаде. Но злото остана, момиче. То се просмуква в стените.
Баба Райна се приближи до Ани и я хвана за ръката. Кожата ѝ беше суха като пергамент, но хватката ѝ беше изненадващо силна.
– Пази се. Ако този Симеон разбере, че ровиш, няма да се спре пред нищо. Той е станал голям човек сега. Могъщ. От онези, които вярват, че всичко може да се купи и всичко може да се потули. Забрави за Виктор. Живей си живота.
Ани си тръгна от апартамента на старицата с разтуптяно сърце. Думите ѝ не само не я отказаха, а напротив – запалиха в нея огън. Вече не ставаше дума само за любопитство. Ставаше дума за справедливост. За един откраднат живот и една потулена истина. Но предупреждението на баба Райна също отекваше в ума ѝ. Симеон. Могъщ човек.
Вечерта, когато Мартин се прибра, Ани отново опита да говори с него. Разказа му за срещата с баба Райна, за името Симеон, за подозренията си.
– Ани, стига! – прекъсна я той рязко. – Това са бабини деветини. Една стара жена си съчинява истории, за да си запълни времето. Не се занимавай повече, моля те. Имам достатъчно проблеми в работата, не ми трябва и това.
– Какви проблеми? – попита тя, усещайки промяната в тона му.
– Нищо, което да те засяга. Просто… сложна сделка. Много е важно да стане. От нея зависи всичко.
Той отново се затвори в себе си, изграждайки стена, която Ани не можеше да пробие. Тя осъзна, че е напълно сама в това. Мартин не само не я подкрепяше, но и активно се опитваше да я спре. Защо? Дали беше просто прагматизъм, или имаше нещо повече? Дали страхът му беше само за финансовата им стабилност, или се страхуваше от нещо друго?
Тя се загледа в отражението си в тъмния прозорец. Виждаше една жена, застанала на кръстопът. Единият път водеше към спокойствие, към уютния живот, който винаги бе искала, но който изискваше да си затвори очите за една грозна тайна. Другият път беше трънлив, опасен, водеше към неизвестното, но и към истината. За първи път в живота си Ани осъзна, че понякога мечтаният дом не е просто място, а избор. И нейният избор беше да се бори за истината, която се криеше в стените му.
Глава 4
Решена да не се отказва, Ани разбра, че се нуждае от помощ. Сама срещу бюрокрацията и евентуално срещу могъщ и безскрупулен човек, тя нямаше шанс. Трябваше ѝ някой, който разбира от закони, някой, който не се страхува да рови в стари и прашни дела. Но не можеше да си позволи скъп адвокат. Мартин беше категоричен, че няма да даде и стотинка за „нейните фантазии“.
Тогава се сети за един свой състудент от университета, Димитър, който сега работеше в организация, предлагаща безплатна правна помощ. Обади му се и му обясни накратко ситуацията. Димитър я изслуша внимателно и каза:
– Звучи сложно, Ани. Това е много старо дело. Но имаме в екипа един млад колега, Петър. Той е още студент, последна година право, но е истински хрътка. Обожава такива казуси – студени досиета, загадки. Има енергията на десет души и не се страхува от никого. Ще ви свържа.
Срещата с Петър беше в малък, претрупан офис, миришещ на стари книги и евтино кафе. Той беше младо момче, може би на не повече от двадесет и три, с рошава коса, живи, интелигентни очи зад очила с дебели рамки и ентусиазъм, който беше почти заразителен. Носеше изтъркани дънки и тениска с името на рок група, което го правеше да изглежда повече като бунтар, отколкото като бъдещ юрист.
Ани му разказа всичко отначало – за мечтата, за апартамента, за тайното отделение, писмото, вестника, разговора с баба Райна. Петър слушаше, без да я прекъсва, като си водеше трескаво записки в един овехтял тефтер. Когато тя свърши, той се облегна назад на стола си, който изскърца протестиращо, и се замисли.
– Уау – каза накрая. – Това е като от криминален роман. Убийство, представено като инцидент, откраднато изобретение, могъщ злодей… Имаме всички съставки.
– Мислиш ли, че има шанс да се докаже нещо след толкова години? – попита Ани с плаха надежда.
– Шансът е минимален, няма да те лъжа – отговори Петър честно. – Повечето доказателства сигурно са унищожени, свидетелите или са починали, или са твърде уплашени да говорят. Давността за преследване на убийство е изтекла. Но…
Той се наведе напред, а в очите му проблесна огънче.
– Но ако Симеон е откраднал патент или изобретение, това е друго. Имуществените престъпления имат различен статут. А и не става дума само за съда. Става дума за истината. Да върнем името на този човек, Виктор. Да разкажем историята му. Това само по себе си е победа.
Ани почувства огромно облекчение. За първи път някой не само ѝ вярваше, но и споделяше нейното желание за справедливост.
– И така, какво правим? – попита тя.
– Първо, трябва да намерим официалното досие по случая с „инцидента“. Ще подам искане до архива на полицията. Ще бъде трудно, ще се опитат да ме размотават, но аз съм упорит. Второ, трябва да разберем всичко за този Симеон. С какво се занимава сега, как е натрупал състоянието си. Трето, ще се опитам да намеря някакви наследници на Виктор. Може да имат документи, писма, нещо, което да ни помогне.
През следващите седмици Петър се превърна в неин постоянен съюзник. Двамата прекарваха часове в библиотеки, ровеха в стари вестници, преглеждаха имотни регистри. Петър, с неговата юридическа мисъл, успяваше да намери пролуки и да получи достъп до документи, които за Ани бяха недостъпни.
Откриха, че Симеон действително е бил адвокат в началото на кариерата си, но бързо е преминал към бизнеса с имоти. Сега беше собственик на една от най-големите строителни компании в страната, уважаван член на обществото, филантроп, чието име често се появяваше в светските хроники. Беше изградил фасада на почтеност, която изглеждаше непробиваема.
Междувременно отношенията на Ани с Мартин се влошаваха с всеки изминал ден. Той виждаше в Петър не просто помощник, а съперник – млад, идеалистичен, посветил се на кауза, която Мартин намираше за безсмислена.
– Не ти ли писна да си играеш на детектив с онова хлапе? – попита я той саркастично една вечер. – Хората ще започнат да говорят. Жената на сериозен бизнесмен се занимава с конспирации.
– Петър ми помага да открия истината! – защити се Ани. – Нещо, което ти отказа да направиш.
– Защото аз живея в реалния свят, Ани! Свят, в който трябва да се плащат сметки, а не да се гонят призраци! Тази твоя мания ще ни съсипе!
Спорът им беше прекъснат от поредното телефонно обаждане. Мартин отново се усамоти. Ани се опита да не мисли за това, но червеят на съмнението вече я гризеше. Не беше само мистерията на Виктор. В собствения ѝ дом, в собствения ѝ брак, се разгръщаше друга, също толкова болезнена тайна. Тя усещаше, че тези две истории – тази от миналото и тази от настоящето – са някак свързани, преплетени по начин, който все още не можеше да разбере, но който я плашеше до смърт.
Глава 5
Докато Ани се потапяше все по-дълбоко в миналото, Мартин затъваше в тресавището на настоящето. Неговата раздразнителност и отчужденост не бяха просто резултат от несъгласието му с нейното разследване. Те бяха симптом на много по-дълбока и отчайваща криза.
Бизнесът му, който пред Ани представяше като процъфтяващ, всъщност беше на ръба на фалита. Преди няколко години беше поел огромен риск – инвестирал беше всичките им спестявания, както и значителна сума, взета назаем, в амбициозен проект за строеж на луксозен жилищен комплекс. Но икономическата криза удари неочаквано и пазарът на имоти замръзна. Строежът спря, а кредиторите започнаха да стават все по-настоятелни.
Мартин беше в капан. За да спаси проекта, той се нуждаеше от спешна, огромна финансова инжекция. Банките му отказаха. Единственият човек, който се съгласи да го финансира, беше именно Симеон.
Срещите им се провеждаха в лъскавия, панорамен офис на Симеон, откъдето целият град изглеждаше малък и незначителен. Симеон беше по-възрастен, с прошарена коса, безупречно облечен и с очи, които гледаха студено и пресметливо. Той излъчваше аура на власт и контрол, която едновременно привличаше и плашеше Мартин.
– Значи, млади човече, искаш да строиш, а? – каза Симеон на една от първите им срещи, докато разглеждаше плановете на Мартин. – Амбициозно е. Но амбицията без капитал е като кола без гориво. Не стигаш далеч.
– Проектът е добър, господин Симеон. Просто моментът е труден – опита се да се защити Мартин.
– Моментите винаги са трудни за тези, които нямат пари – отвърна Симеон с лека усмивка. – Но аз харесвам амбицията. Виждам себе си на твоите години. Готов съм да ти помогна. Ще инвестирам необходимата сума. Но, разбира се, при моите условия.
Условията бяха жестоки. Симеон не просто даваше заем, той влизаше като мажоритарен съдружник в проекта. На практика, той го отнемаше от Мартин, оставяйки му само трохи, но и отговорността, ако нещо се провали. Мартин нямаше избор. Подписа договора, чувствайки се едновременно спасен и продаден.
Това беше тайната, която го измъчваше. Това беше причината за късните му срещи, за напрежението, за лъжите. Телефонните обаждания, които караха Ани да се съмнява в изневяра, всъщност бяха от Симеон или неговите адвокати, които го притискаха с нови и нови изисквания.
Когато Ани за първи път спомена името на Симеон във връзка с разследването си за Виктор, кръвта замръзна във вените на Мартин. Светът му се преобърна. Човекът, от когото зависеше цялото му бъдеще, беше същият, в чието тъмно минало жена му беше решила да рови. Това не беше просто лошо съвпадение, това беше катастрофа.
Паниката го обзе. Ако Ани и онова хлапе, Петър, разкриеха нещо, ако предизвикаха скандал, Симеон щеше да се оттегли от сделката. Не, по-лошо – щеше да го унищожи. Щеше да използва всичките си връзки и влияние, за да го смаже, да го заличи от бизнес средите завинаги. Те щяха да загубят не само апартамента, но и всичко останало.
Затова той се опитваше толкова яростно да я спре. Неговият гняв не беше от безразличие към нейната кауза, а от първичен, животински страх. Той беше изправен пред ужасна морална дилема. Трябваше да избира между лоялността към жена си и нейната битка за справедливост, и собственото си оцеляване. И той, в своята паника и отчаяние, избра второто.
Една вечер, след поредния скандал с Ани, Мартин отиде на среща със Симеон. Срещата не беше в офиса, а в дискретен, скъп ресторант.
– Изглеждаш притеснен, Мартине – отбеляза Симеон, докато си наливаше чаша отлежало уиски. – Нещо не е наред?
Мартин се колебаеше. Дали да му каже? Дали да рискува? Но страхът надделя.
– Жена ми… – започна той с пресъхнало гърло. – Купихме апартамент наскоро. В стара сграда. И тя… е открила някакви стари истории. За предишен собственик.
Симеон вдигна вежди, но лицето му остана безизразно.
– И?
– Името, което се споменава… е вашето. Името на един човек… Виктор.
За части от секундата в очите на Симеон проблесна нещо студено, хищно. Но то изчезна толкова бързо, че Мартин не беше сигурен дали го е видял.
Симеон се засмя.
– А, това ли. Дребна работа от младостта. Един нещастен случай с бивш съдружник. Трагично, разбира се. Жените обичат такива драматични истории.
Той се наведе напред и гласът му стана тих и заплашителен.
– Слушай ме внимателно, Мартине. Аз инвестирам в теб, защото виждам потенциал. Но не търпя усложнения. Не търпя хора, които ровят там, където не им е работа. Увери се, че жена ти ще престане да се занимава с глупости. Обясни ѝ, че някои неща от миналото е най-добре да си останат в миналото. За доброто на всички. За доброто на вашето семейство. Разбра ли ме?
Мартин кимна, чувствайки се като удавник, който току-що е получил камък вместо спасителен пояс. Той беше влязъл в сделка с дявола. И сега дяволът идваше да си прибере дължимото. Цената беше не просто бизнесът му, а душата му. И мълчанието на жена му.
Глава 6
Докато Мартин затъваше все по-дълбоко, Ани и Петър направиха пробив. След седмици на борба с бюрокрацията, Петър най-сетне успя да се добере до полицейското досие за смъртта на Виктор. Беше тънко, почти празно. Няколко страници протокол, кратко заключение на съдебния лекар – „смърт в резултат на падане от високо, данни за насилие не са открити“. Случаят беше приключен за по-малко от 48 часа. Всичко беше твърде чисто, твърде подредено.
– Това е абсурд! – възкликна Петър, докато разглеждаше копията в малкия си офис. – Няма разпити на съседи, освен две-три формални изречения. Няма проверка на финансовото състояние на жертвата, на отношенията му със съдружника. Това не е разследване, това е замитане под килима.
– Баба Райна беше права – прошепна Ани.
Но в досието имаше нещо друго, нещо, което привлече вниманието на Петър. В списъка с вещите, намерени в апартамента на Виктор, имаше описание на „множество чертежи и техническа документация“. Тези документи обаче не бяха приложени към делото. В графата „местонахождение“ пишеше: „Предадени на съдружника Симеон за съхранение“.
– Ето го! – извика Петър и удари с юмрук по масата. – Това е ключът! Симеон е прибрал всичко! Изобретението, за което говореше старицата, е било в тези документи!
Те започнаха трескаво да търсят информация за патенти, регистрирани около годината на смъртта на Виктор. И го намериха. Около шест месеца след „инцидента“, компания, новосъздадена от Симеон, беше патентовала революционна технология за пречистване на вода. Технология, която беше в основата на първоначалния му бизнес успех и му беше донесла милиони. В описанието на патента имаше сложни формули и чертежи, които напълно съвпадаха с областта, в която според оскъдните данни е работил Виктор.
– Откраднал го е – каза Ани, а гняв и тъга се бореха в нея. – Убил го е и е откраднал труда на живота му.
– Това е повече от предположение вече – съгласи се Петър. – Имаме косвени доказателства. Мотив, възможност, потулване на разследването, последващо забогатяване от труда на жертвата. В съда може и да не издържи, но като история за медиите е бомба.
Решиха да потърсят наследници на Виктор. Това се оказа почти невъзможно. Той беше сирак, без близки роднини. Единствената следа беше името на годеницата му, споменато мимоходом в статията за смъртта му – Ирена. След дълго търсене в старите адресни регистри, те намериха адрес, на който е живяла по онова време.
Ани отиде сама. Намери малка, спретната къща в крайните квартали. Вратата ѝ отвори жена на около шейсетте, с тъжни очи и коса, прошарена от сребро. Беше Ирена. Когато Ани ѝ обясни коя е и защо я търси, жената в началото беше подозрителна и не искаше да говори.
– Минаха толкова години – каза тя с уморен глас. – Защо трябва да разравяме стари рани?
– Защото истината не е излязла наяве – настоя Ани. – Защото Виктор заслужава справедливост.
Тя ѝ показа писмото. Когато Ирена видя познатия почерк, очите ѝ се насълзиха. Тя покани Ани вътре. Разказа ѝ за Виктор. За неговата доброта, за гениалния му ум, за мечтите им да се оженят и да заминат за чужбина, където той да развие идеите си. Разказа ѝ и за Симеон.
– Той беше най-добрият му приятел. Виктор му вярваше безрезервно. Довери му всичките си планове, всичките си чертежи. Симеон непрекъснато му повтаряше, че трябва да патентоват изобретението тук, че ще станат богати. Аз го усещах, че е фалшив. Имаше нещо студено в погледа му, нещо алчно. Но Виктор не искаше и да чуе. Казваше, че съм предубедена.
В деня преди смъртта си, Виктор се беше скарал жестоко със Симеон. Ирена не знаеше за какво точно, но Виктор беше много разстроен. Казал ѝ, че Симеон го е измамил, че е направил нещо зад гърба му. Щял да ѝ обясни всичко на следващия ден. Но следващият ден никога не дошъл.
– Никога не повярвах, че е инцидент – каза Ирена през сълзи. – Ходих в полицията, опитвах се да им кажа, че Симеон го е заплашвал. Но те ме отпратиха. Казаха, че съм истерична от мъка. А той… той дори не дойде на погребението. След няколко месеца разбрах, че е патентовал идеята на Виктор и е направил цяло състояние. Тогава разбрах всичко. Но бях сама, уплашена. Какво можех да направя срещу него?
Накрая, Ирена стана и донесе малка дървена кутия. Вътре имаше няколко снимки на нея и Виктор, и купчина писма, които той ѝ беше писал.
– Това е всичко, което ми остана от него – каза тя. – Може би тук, сред редовете, ще намерите нещо, което да ви помогне.
Ани взе кутията като свещена реликва. Тя не съдържаше само стари писма. Съдържаше доказателството за един откраднат живот и една изгубена любов. И тя се закле пред себе си, че ще направи всичко възможно, за да извади истината наяве.
Глава 7
Въоръжена с новите разкрития и писмата от Ирена, Ани се прибра у дома късно вечерта, изпълнена със смесица от гняв и решителност. Мартин беше в хола, гледаше втренчено в лаптопа си, а на масата до него имаше почти празна бутилка уиски. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.
– Намерихме го, Мартин – каза тя, без предисловия. Гласът ѝ беше твърд, без следа от предишната плахост. – Намерихме доказателство. Симеон е откраднал изобретението на Виктор. И най-вероятно го е убил.
Мартин вдигна бавно глава. Очите му бяха зачервени, погледът – мътен.
– Моля те, Ани. Не и тази вечер.
– Не, точно тази вечер! – повиши тон тя. – Ти отказваше да повярваш, наричаше ме луда! Но е истина! Този човек е престъпник, убиец, който е изградил империята си върху трупа на най-добрия си приятел!
Тя хвърли на масата копията от патента и една от снимките на Виктор и Ирена.
– Погледни ги! Те са имали бъдеще! А той им го е отнел!
Мартин стана рязко, събаряйки чашата си. Уискито се разля по документите.
– Престани! – изкрещя той, а лицето му беше изкривено от ярост и… страх. Това беше, което я порази – чистият, неподправен страх в очите му. – Престани, преди да си съсипала живота и на двама ни!
– Да съм съсипала живота ни? Аз се опитвам да се боря за справедливост!
– Справедливост? – изсмя се той горчиво. – Няма такова нещо! Има само силни и слаби! А Симеон е от силните! А ние… ние сме от слабите, разбери го!
– Какво общо имаме ние с него? Защо толкова те е страх?
И тогава, в отчаянието си, Мартин ѝ каза. Изля всичко – проваленият бизнес, огромните дългове, сделката със Симеон. Разказа ѝ как бъдещето им, апартаментът, всичко, за което се бяха борили, сега е в ръцете на човека, когото тя се опитваше да разобличи.
Ани слушаше, а светът около нея се разпадаше. Всяка негова дума беше като удар в стомаха. Лъжите, тайните, късните срещи – всичко си дойде на мястото, но по много по-грозен начин, отколкото си беше представяла. Не ставаше дума за друга жена. Ставаше дума за предателство от съвсем друг мащаб.
– Ти… ти си сключил сделка с него? – прошепна тя, невярваща. – Знаел си през цялото време? Докато аз ровех и се страхувах, ти си работил за него?
– Нямах избор, Ани! – извика той. – Бяхме на дъното! Той беше единственият, който…
– Единственият, който е убиец! – прекъсна го тя, а гласът ѝ се извиси до крясък. – Ти си избрал да спасиш парите си, като сключиш сделка с убиеца на Виктор! Ти си станал съучастник!
– Не съм съучастник! Аз се опитвам да ни спася! А ти, с твоя наивен идеализъм, ще ни погребеш! Симеон ме предупреди! Каза ми да те спра! Ако разбере докъде си стигнала, ще ни унищожи!
– Предупредил те е? И ти си мълчал? Защитавал си него, а не мен?
Болката беше физическа. Сякаш някой беше изтръгнал сърцето ѝ. Човекът, когото обичаше, мъжът, с когото беше споделяла мечтите си, се оказа страхливец, готов да продаде принципите си за пари. Мечтаният дом, за който се бяха борили, сега ѝ се струваше като затвор, построен върху основите на лъжа и компромис.
– Вън – каза тя тихо, а гласът ѝ беше леден.
– Какво?
– Вън от този апартамент. Вън от живота ми. Вземи си сакото и си върви при твоя приятел Симеон. Аз няма да се откажа. Сега вече не става дума само за Виктор. Става дума и за мен. Става дума да разбера в какъв човек съм се превърнала, щом съм могла да живея с теб.
Мартин я гледаше с отчаяние. В очите му се четеше молба, но и срам. Той знаеше, Zhe е преминал граница, от която няма връщане. Без да каже и дума повече, той взе сакото си и ключовете за колата. Вратата се затвори след него с тихо, но окончателно щракване.
Ани остана сама в хола, заобиколена от руините на своя живот. Сълзите, които задържаше, най-сетне рукнаха. Тя плачеше не само за Виктор и Ирена, не само за разбития си брак. Плачеше за изгубената си невинност, за момента, в който разбра, че понякога най-големите чудовища не се крият в тъмни алеи, а седят на масата срещу теб и ти обещават светло бъдеще.
Глава 8
Раздялата с Мартин хвърли Ани в състояние на шок и студена решителност. Болката от предателството беше огромна, но вместо да я парализира, тя я превърна в гориво. Сега вече нямаше какво да губи. Нямаше брак, който да пази, нямаше финансова стабилност, за която да се притеснява. Имаше само една цел – да извади истината наяве, независимо от цената.
Тя се обади на Петър и му разказа всичко. За сделката на Мартин със Симеон, за заплахата, за раздялата им.
– Ани, това променя всичко – каза Петър със сериозен глас. – Вече не си просто външен наблюдател. Ти си пряка заплаха за Симеон. Той ще направи всичко, за да те спре. Трябва да бъдеш много, много внимателна.
– Не ме е страх – отвърна тя, макар че ръцете ѝ трепереха. – Какво следва?
– Писмата на Виктор. Трябва да ги прегледаме дума по дума. Той може да е оставил някаква улика, нещо, което да ни насочи.
Двамата прекараха следващите два дни и две нощи над купчината стари писма. Четяха за любовта на Виктор към Ирена, за мечтите му, за работата му. В едно от последните писма, написано само седмица преди смъртта му, те намериха нещо.
„…Симеон става все по-настоятелен. Иска да подпишем документите за патента възможно най-бързо. Но има нещо гнило, скъпа моя. Открих, че е водил преговори зад гърба ми с една голяма корпорация. Подготвя се да продаде всичко, преди още да сме го създали. Имам чувството, че иска да ме измами, да ме остави извън играта. Но аз съм взел мерки. Направих копие на всичко важно и го скрих на сигурно място. Ако нещо се случи с мен, ще знаеш къде да го намериш. Помниш ли мястото на първата ни среща? Ключът е там, под нашия знак…“
– Това е! – извика Петър. – Това е димящият пистолет! Оригиналните чертежи!
– Мястото на първата им среща… Ирена ми каза. Старата ботаническа градина, до вековния дъб. Имали са навик да си оставят бележки в една хралупа, белязана с издълбано сърце – техният знак.
– Трябва да отидем веднага!
– Чакай – спря го Ани. – Ако Симеон е знаел за това писмо, може би вече е взел всичко. Или пък ни наблюдава. Не можем просто да отидем.
Но докато те планираха следващия си ход, Симеон вече беше предприел своя. Той беше разбрал за раздялата на Ани и Мартин. Мартин, в отчаянието и чувството си за вина, беше отишъл при него, молейки го да остави Ани на мира. Това беше огромна грешка. Разкривайки колко много знае Ани, той я беше превърнал в мишена.
Симеон разбра, че заплахите няма да подействат. Трябваше да действа по-директно.
Една вечер, докато Ани работеше до късно в апартамента, се чу звънецът. Тя погледна през шпионката. Беше жена, елегантно облечена, с миловидно лице. Каза, че е от агенцията за недвижими имоти и носи някакви документи за доизясняване по сделката. Ани се поколеба, но жената изглеждаше безобидна. Отвори вратата.
Това беше последното, което си спомняше ясно. Зад жената изскочиха двама мъже с мрачни лица. Единият запуши устата ѝ, а другият я блъсна навътре. Те не я нараниха физически. Просто обърнаха апартамента наопаки. Търсеха нещо. Разхвърляха книги, рязаха възглавници, обръщаха мебели.
– Къде са? – изсъска единият от мъжете в лицето ѝ. – Къде са документите на Виктор?
Ани мълчеше, парализирана от ужас.
– Няма да ги намерите тук – успя да промълви тя.
Мъжете се спогледаха. Очевидно имаха инструкции да не я нараняват, а само да я сплашат и да намерят това, за което са дошли. След като не откриха нищо, те си тръгнаха толкова бързо, колкото се бяха появили, оставяйки я сама в разрушения апартамент.
Ани се свлече на пода, треперейки неконтролируемо. Уютният ѝ дом беше осквернен, превърнат в сцена на насилие. Вече не ставаше дума за стара история. Ставаше дума за нейния живот. Те знаеха, че тя има нещо. И щяха да се върнат.
В този момент на тотален ужас и самота, в съзнанието ѝ изплува една мисъл. Лъжата на Мартин за изневяра. През цялото време тя се беше съмнявала в друга жена. Но сега, след като знаеше истината за сделката му, тази възможност изглеждаше незначителна. Или пък не? Може би лъжите бяха повече от една?
Обзета от внезапно, ирационално желание да разбере цялата истина, тя се обади на неговата секретарка, с която бяха в добри отношения.
– Здравей, Ваня. Трябва да те питам нещо важно. Мартин има ли среща тази вечер? Спешно е.
– Ами… да, госпожо. Той е на вечеря с госпожа Ива, основният инвеститор в новия проект.
Ива. Името прозвуча като камбанен звън в главата на Ани. „Основният инвеститор“. Не Симеон?
– Къде е тази вечеря? – попита Ани, а сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
Ваня се поколеба, но накрая ѝ каза името на ресторанта. Същият, в който Мартин се срещаше със Симеон.
Ани не знаеше защо го прави. Може би искаше да се изправи срещу него. Може би просто искаше да види с очите си дъното на предателството. Тя излезе от разрушения си апартамент и хвана такси.
Ресторантът беше луксозен и дискретен. Тя видя Мартин на една усамотена маса. Срещу него седеше жена. Красива, безупречно облечена, излъчваща увереност. Не беше Симеон. Беше Ива. Те не говореха за бизнес. Начинът, по който той я гледаше, начинът, по който тя докосваше ръката му… нямаше съмнение. Това не беше просто бизнес партньор.
Оказа се, че Мартин я е лъгал не веднъж, а два пъти. Беше заложил бъдещето им в сделка с престъпник и беше намерил утеха в обятията на друга жена. Двойното предателство я удари с пълна сила. Тя осъзна, че мъжът, за когото се беше омъжила, вече не съществува. Или може би никога не го е имало. Стоеше там, скрита зад една колона, и гледаше как животът ѝ се превръща в евтина сапунена опера. Но знаеше едно – нямаше да позволи те да спечелят. Нито Мартин, нито Ива, нито Симеон.
Глава 9
Видяното в ресторанта не сломи Ани. Напротив, то изчисти съзнанието ѝ от всякакви остатъци от сантименталност и колебание. Предателството на Мартин вече не беше просто семейна драма, а част от по-голямата мрежа от лъжи, изтъкана от Симеон. Тя се прибра у дома, огледа хаоса, оставен от нападателите, и вместо да се разплаче, почувства как в нея се надига леден гняв. Те бяха нахлули в дома ѝ, бяха се опитали да я сплашат. Бяха я подценили.
На следващата сутрин тя се срещна с Петър. Лицето му пребледня, когато видя синината на китката ѝ, оставена от грубия хват на единия от мъжете, и чу разказа ѝ.
– Трябва да отидем в полицията! – каза той веднага.
– И какво да им кажем? – попита Ани с горчива ирония. – Че двама мъже са влезли в апартамента ми, за да търсят доказателства за престъпление отпреди четиридесет години, свързано с един от най-влиятелните хора в държавата? Ще ни се изсмеят. Или по-лошо – ще предупредят Симеон. Не, няма да действаме така. Ще действаме по техния начин. Хитро.
Тя му разказа за писмото и за скритите документи в ботаническата градина.
– Това е нашият коз – каза тя. – Но не можем просто да отидем и да ги вземем. Сигурна съм, че ме следят. Ще чакат да ги отведа право при тях.
– Тогава трябва да ги заблудим – съгласи се Петър, а в очите му светна искра на авантюризъм.
Техният план беше рискован, но гениален в своята простота. Петър имаше приятел, който учеше актьорско майсторство и беше майстор на дегизировката. Наеха и една своя позната, която смътно приличаше на Ани по ръст и телосложение.
В уречения ден, Ани излезе от дома си, облечена както обикновено, и тръгна към центъра на града. Чувстваше погледите върху себе си, знаеше, че я следят. Влезе в голям търговски център, пълен с хора. Покатери се до последния етаж, влезе в киносалон, сякаш ще гледа филм, и в тъмнината се шмугна през служебния изход. В коридора я чакаше нейната двойничка, облечена с абсолютно същите дрехи. Те си размениха чантите. Двойничката излезе през главния вход и хвана такси в посока, противоположна на ботаническата градина, повеждайки преследвачите по фалшива следа.
Междувременно, истинската Ани, с перука и тъмни очила, се измъкна през заден изход, където я чакаше Петър с кола. Двамата потеглиха към старата ботаническа градина. Сърцата им биеха лудо.
Градината беше тиха и пуста в делничния следобед. Намериха вековния дъб. Сърцето на Ани се сви, когато видя малкото, почти заличено от времето сърце, издълбано в кората. Тя бръкна в хралупата. Пръстите ѝ докоснаха нещо студено и твърдо – малка метална кутия, увита в мушама.
Вътре, перфектно запазени, лежаха оригиналните чертежи, подробни изчисления и най-важното – нотариално заверено копие от договора за съдружие между Виктор и Симеон. В договора ясно беше упоменато, че всички права върху изобретението са разделени поравно. Имаше и дневник. В последните страници Виктор описваше с подробности как е разкрил измамата на Симеон, как Симеон е прехвърлил активите на фирмата им в своя собствена, новосъздадена компания. Това беше всичко, от което се нуждаеха. Беше неопровержимо доказателство за измама в особено големи размери.
– Свършено е с него – прошепна Петър, докато прелистваше страниците.
Но точно в този момент телефонът на Ани иззвъня. Беше непознат номер. Тя вдигна.
– Госпожо Ани – прозвуча леденият глас на Симеон. Нямаше нужда да се представя. – Виждам, че обичате игрите. Но аз също. Мислехте, че можете да ме надхитрите? Аз винаги съм една крачка пред вас.
Сърцето ѝ замръзна.
– Какво искате?
– Искам това, което държите в ръцете си. И мисля, че имам нещо, което вие ще искате в замяна. Погледнете към входа на градината.
Ани и Петър се обърнаха. До портала беше паркиран черен джип. До него стоеше един от мъжете, които бяха нахлули в апартамента ѝ. А до него, с пребледняло лице и вързани ръце, стоеше Мартин.
– Той дойде при мен снощи – продължи Симеон със спокоен, почти отегчен глас. – Молеше ме, плачеше. Толкова сантиментално. Реших да го задържа. За всеки случай. Сега имаме сделка. Вие ми давате кутията, аз ви давам жалкия ви съпруг. Ако се опитате да се свържете с полицията, той ще има… инцидент. Точно като моя стар приятел Виктор. Имате десет минути да решите.
Телефонът прекъсна. Ани стоеше като вкаменена. Всичко се беше объркало. Беше изправена пред най-ужасния избор в живота си. Да предаде всичко, за което се беше борила, да остави престъплението на Симеон ненаказано, за да спаси живота на мъжа, който я беше предал. Или да остави Мартин на произвола на съдбата, за да възтържествува справедливостта за Виктор. Моралната дилема беше чудовищна. Тя погледна към Петър, а в очите ѝ се четеше отчаяние. Времето изтичаше.
Глава 10
Паниката заплашваше да погълне Ани. Ръцете ѝ, стиснали металната кутия, трепереха. Да спаси Мартин или да потърси справедливост за Виктор? Животът на човека, който я беше наранил дълбоко, срещу паметта на непознатия, чиято кауза беше станала нейна.
– Какво ще правим? – прошепна тя, обръщайки се към Петър.
Петър, макар и видимо шокиран, запази самообладание. Умът му работеше на бързи обороти.
– Той иска размяна. Това означава, че все още не е спечелил. Ако просто искаше да ви елиминира, щеше да го направи. Тези документи са неговата ахилесова пета. Трябва да използваме това.
– Но как? Той държи Мартин!
– Точно така. Той държи Мартин, но ние държим неговото минало и неговото бъдеще. Няма да му дадем оригиналите. Никога. Но можем да го накараме да мисли, че ще го направим.
Планът им се роди в движение, продиктуван от отчаянието. Петър имаше лаптоп и малък преносим скенер в колата си. Върнаха се бързо там, скрити зад гъстите храсти. Докато Ани наблюдаваше с разтуптяно сърце черния джип, Петър трескаво сканираше всяка страница от дневника и всеки чертеж. Качи всичко в криптиран облак, защитен с множество пароли, и изпрати линк към няколко свои доверени колеги юристи и един разследващ журналист, с когото работеше понякога, с инструкция да публикуват всичко, ако не получат от него сигнал в рамките на един час.
– Това е нашата застраховка – каза той, затваряйки лаптопа. – Сега, дори и да вземе оригиналите, копията вече са в безопасност и могат да бъдат разпространени.
Ани се обади на Симеон от скрит номер.
– Съгласна съм – каза тя, стараейки се гласът ѝ да звучи сломен и уплашен. – Ще ви дам кутията. Но искам да видя, че Мартин е добре. Размяната ще стане на публично място. Централният градски площад. След един час. Елате сам. Ако видя някой от вашите хора, всичко пропада.
– Смело момиче – отвърна Симеон с лека насмешка. – Добре. На площада. Но ако се опитате да ме измамите, съпругът ви ще плати цената.
През следващия час Ани изживя най-дългите минути в живота си. Петър остана на разстояние, в готовност да задейства плана за публикуване на материалите. Ани отиде на площада сама, стиснала здраво кутията. Чувстваше се като в шпионски филм, но залогът беше твърде реален.
Симеон пристигна точно навреме. Беше сам, облечен в елегантно палто, изглеждаше спокоен, сякаш е на бизнес среща. На няколко метра зад него спря черният джип. Вратите се отвориха и двама от неговите главорези избутаха Мартин навън. Той изглеждаше ужасен, с лека рана на устната, но жив. Погледите им с Ани се срещнаха за миг през разстоянието. В неговия имаше срам, страх и нещо, което приличаше на благодарност.
– Ето ме – каза Симеон, приближавайки се до нея. – А сега, кутията.
– Първо пуснете го – настоя Ани.
Симеон направи знак с ръка. Единият от мъжете сряза връзките на ръцете на Мартин и го блъсна напред. Мартин залитна и тръгна с несигурни крачки към Ани.
– Сега е твой ред – каза Симеอน, протягайки ръка.
Ани се поколеба за части от секундата. Това беше моментът на истината. Тя погледна Мартин, който вече беше почти до нея, после погледна студените, безмилостни очи на Симеон. И направи своя избор.
– Вземете я – каза тя и му подаде кутията.
Симеон я взе, отвори я бързо, за да се увери, че всичко е вътре, и на лицето му се разля триумфална усмивка.
– Винаги съм знаел, че разумът надделява над сантиментите. Беше ми приятно да правим бизнес с вас, госпожо.
Той се обърна и тръгна към колата си, без дори да погледне назад.
Мартин се приближи до Ани.
– Ани, аз… съжалявам.
– Мълчи – прекъсна го тя. – Просто мълчи.
В този момент, докато колата на Симеон потегляше, от всички страни на площада се появиха полицейски коли със светнати буркани. Те блокираха пътя на джипа. От една от колите излязоха цивилни полицаи и прокурор.
Симеон беше зашеметен. Какво ставаше?
Петър се появи до Ани. Беше се обадил на прокурора, с когото имаше предварителна уговорка, в момента, в който видя, че Мартин е в безопасност.
– Господин Симеон – каза прокурорът с твърд глас. – Задържан сте по подозрение в изнудване и отвличане. И мисля, че ще имаме да си говорим и за някои стари случаи на измама в особено големи размери.
Симеон гледаше невярващо.
– Нямате нищо! – извика той. – Тя ми даде кутията доброволно!
– Може би – усмихна се прокурорът. – Но ние имаме показанията на господин Мартин, който беше ваш заложник. Имаме и пълни дигитални копия на всичко, което е в тази кутия. И един много мотивиран журналист, който чака само знак от нас. Мисля, че играта свърши.
Хората на Симеон бяха арестувани. Самият той, за първи път в живота си, изглеждаше победен. Докато му слагаха белезниците, погледът му срещна този на Ани. В него вече нямаше надменност, а само чиста, студена омраза.
Глава 11
Арестът на Симеон предизвика ефекта на доминото. Новината гръмна в медиите. Уважаваният бизнесмен и филантроп се оказа престъпник. Разследващият журналист, с когото Петър беше в контакт, публикува цялата история на Виктор – откраднатото изобретение, съмнителната смърт, потуленото разследване. Обществото беше шокирано. Започнаха да се появяват и други жертви на Симеон – хора, които е измамил и разорил през годините, но които досега са се страхували да говорят. Империята му започна да се разпада.
Процесът беше дълъг и тежък. Адвокатите на Симеон използваха всяка възможна хватка, за да го оневинят. Но доказателствата бяха неопровержими. Дневникът на Виктор, договорът за съдружие, финансовите документи, които показваха как парите са били прехвърлени – всичко това, подкрепено от свидетелските показания на Ирена и на другите жертви, изгради солидна картина на безскрупулна алчност и престъпна дейност.
Мартин също беше ключов свидетел. Разказа пред съда за отвличането, за заплахите, за начина, по който Симеон го е принудил да стане част от неговите схеми. Това беше неговият начин да търси изкупление. Той не се опита да скрие собствените си грешки, призна за фалита, за лъжите, за отчаянието, което го е тласнало в ръцете на Симеон.
Ани присъстваше на всяко заседание. Тя не го правеше от омраза, а от нужда да види целия път докрай. Да види как справедливостта, макар и закъсняла с четиридесет години, най-накрая възтържествува. Най-силният момент за нея беше, когато Ирена се качи на свидетелската скамейка. Възрастната жена, с тихия си, но твърд глас, разказа своята история за любов и загуба. Залата притихна. В този момент делото престана да бъде просто съдебен казус за измама. То се превърна в история за човешката трагедия и за неугасващата сила на истината.
Накрая дойде и присъдата. Симеон беше признат за виновен по всички обвинения – измама, изнудване, отвличане. Макар че не можаха да го осъдят за убийството на Виктор поради липса на преки доказателства и изтекла давност, дългата присъда затвор за другите му престъпления беше гаранция, че той ще прекара остатъка от живота си зад решетките.
В деня на присъдата, пред съдебната палата, Ирена прегърна Ани.
– Благодаря ти – прошепна тя, а в очите ѝ имаше сълзи, но този път те бяха от облекчение. – Ти върна честта на Виктор. Разказа историята му. Сега душата му може да намери покой.
След края на делото Ани трябваше да се изправи пред руините на собствения си живот. Апартаментът, нейната сбъдната мечта, сега беше просто място, пълно със спомени – както добри, така и ужасни. Мартин се опита да говори с нея няколко пъти.
– Знам, че направих ужасни неща, Ани – каза ѝ той един ден. – Бях слаб, уплашен. Предадох теб, предадох и себе си. Но отвличането… то ме промени. Когато стоях там, в ръцете на онези хора, и видях как ти си готова да се откажеш от всичко, за да ме спасиш, въпреки стореното от мен… разбрах колко много съм изгубил. Не искам прошка, защото знам, че не я заслужавам. Искам само да знаеш, че съжалявам.
Ани го изслуша. Виждаше промяната в него, виждаше искреното разкаяние. Но доверието, веднъж счупено, не можеше да се залепи толкова лесно. Раните бяха твърде дълбоки.
– И аз съжалявам, Мартин – отговори му тя тихо. – Съжалявам за всичко, през което преминахме. Но не можем да се върнем назад. Трябва да продължим напред. Поотделно.
Тя продаде апартамента. Вече не можеше да живее там. Тайната, която се криеше в стените му, беше разкрита, но тя беше оставила своя белег върху душата ѝ. С част от парите тя погаси остатъка от кредита. Другата част използва, за да започне наново.
Петър завърши право с отличие и отвори собствена малка кантора. Специализира се в защита на хора, които не могат да си позволят скъпи адвокати. Той и Ани останаха добри приятели, свързани завинаги от битката, която бяха водили заедно.
Един ден, докато опаковаше последните си вещи от стария апартамент, Ани намери отново онова първо, недовършено писмо на Виктор.
„Ако този апартамент бъде продаден, новият собственик трябва да знае, че тук някога е живял човек, който…“
Тя взе една химикалка. И на празното място, с треперещ, но уверен почерк, дописа:
„…който беше обичан, чиято мечта беше открадната, но чиято история най-накрая беше разказана и справедливостта възтържествува.“
Сгъна листа и го остави на перваза на прозореца. За следващите собственици. Защото всяка къща има своята история. А нейната мисия беше приключила. Тя затвори вратата зад себе си за последен път и тръгна към новия си живот, по-силна, по-мъдра и свободна.