Женя отвори кабинета и отиде до прозореца. Вдигна щорите и се полюбува на гледката от прозореца. Утрото беше мразовито и слънчево. Тази година беше валял много сняг, почти всеки ден, и снегорините нямаха време да почистят пътищата. На паркинга пред офиса снегът беше покрит със снежнобяла покривка и ослепително блестеше на слънцето. Вратата на офиса се отвори и зад съпруга се приближиха бързи стъпки.
Докторът буквално онемя, когато влезе в стаята! На леглото лежала съпругата му – починала при раждане преди две години….
„Добро утро, любов моя!“ Никита Владимирович обгърна с ръка кръста ѝ и я целуна по врата. „Добро утро!“ Женя се обърна и го обгърна с ръце, а аз се любувах на гледката от прозореца. Навън е толкова красиво, като в приказка.
Наистина днес по някаква причина съм в много добро настроение. Не че нищо особено не се е случило, но е като на празник. „А аз ще те направя още по-щастлива, но малко по-късно.
А сега да се залавяме за работа – и той я целуна по устните. Работният ден започна. Никита Владимирович беше генерален директор на транспортната компания, а Женя беше негова помощничка.
Тази длъжност преди се наричаше по-просто – секретарка, тя работеше в тази компания от три години, като две от тях беше в близки отношения с Никита Владимирович. Преди една година той ѝ купи малък едностаен апартамент. Купувайки, най-вече мислеше за себе си, че запознанството ще бъде безопасно.
А като се стигнеше до резервираните хотелски стаи, не се изключваше възможността случайно да срещне някой от многото приятели на Жени или, още по-лошо, на самата Жени да се натъкне. Съпругата не работеше никъде, нямаха деца и по цял ден обикаляше с Аудито си, пазаруваше и посещаваше салони. Така че да хване съпруга си с ръка на сърцето не беше толкова невъзможна задача.
Никита обичаше съпругата си, но да се лиши от удоволствието да ралезел отстрани не можеше, още повече че Женя беше много симпатична стройна блондинка, на 26 години. А и тя съвсем не беше глупава. Не само интимността, но и общуването с нея беше много приятно, което съвпадаше не толкова често.
Беше завършила хуманитарен университет, факултет по мениджмънт и бизнес, но не си беше намерила работа по специалността, а на сайта намери свободно място за асистент на генералния директор. Тя беше наета. Но, разбира се, не възнамеряваше да работи като асистент през целия си живот.
Планът ѝ бил да търси работа по специалността си, което правела, като от време на време преглеждала сайтовете за работа. Никита Владимирович още от първите дни започна да подхранва симпатии към нея. С течение на времето той започна да прави малки подаръци под формата на цветя, парфюм и красиви кутии с шоколадови бонбони.
Започна да я качва вкъщи след работа. По онова време тя наемаше стая от една възрастна дама. И така продължи.
Женя, вероятно, нямаше да се сближи с Никита, ако той не идваше често на работа тъжен. На въпросите ѝ той отначало отричаше и махаше с ръка. А после призна, че с жена му има проблеми.
Тя пие, не иска да се лекува, а той няма сили, има нужда от развод. Съжалил съпругата си, тя щяла да бъде изгубена. И Женя му съчувстваше.
А ти не съжаляваш ли за себе си? В края на краищата животът си отива. И Никита отговори. Прав си, Женя, трябва да вземеш решение.
Но ако имах близък човек, който да ме подкрепи, по-скоро щях да реша да скъсаме. Такъв човек се появи. Тя, Джани.
Но до раздяла така и не се стигна. Това бяха само обещания. А Джани вече беше затънал в тази връзка.
Тя свикна с него и продължаваше да чака Никита да се реши. Няколко пъти се опитваше да започне разговор, че щом той не може да напусне жена си, значи връзката им трябва да бъде прекратена. Тогава Никита Владимирович театрално се обърна настрани и започна да търка очи, с което по всяка вероятност искаше да покаже колко трудно ще понесе раздялата с него.
Жената се превърна в негова състрадателка и отново и отново чакаше и се надяваше Никита най-накрая да се реши да скъса с жена си. Тя беше прекрасен психолог, а съпругата изобщо не беше алкохоличка. Красива, добре поддържана жена, тя ако и да се досещаше за хобитата на съпруга си, се опитваше да не мисли за това.
Притесненията погубват красотата и младостта, мислеше си Маргарита и затваряше очи за забавленията на съпруга си, беше сигурна, че Никита от такава красива жена като нея никога няма да тръгне нанякъде, а тя не искаше да променя нищо в удобния си, доволен живот. Работният ден приключи, от кабинета на Никита Владимирович излезе последният посетител и той повика Женя при себе си. Когато тя влезе, той се изправи да я посрещне, прегърна я около кръста и я придърпа към себе си.
Жена, любов моя, купих си ски карта за ски курорта в Сочи за уикенда. Летим в петък и се връщаме в понеделник. Но аз не карам ски.
Няма страшно, ще отидем в Роза Хутор, там е идеално за начинаещи. А освен това инструкторите са там, за да дават уроци на начинаещите. Имате ли яке и непромокаеми панталони? Разбира се, че имам, но не и ски.
Няма да ни пуснат в самолета. Има магазини за ски под наем. Има също така площадка за наблюдение и роделбан. Какво е това? Роделбан е управляема планинска шейна.
Никога не сте се спускали по планината с шейна? Никита, аз също никога не съм бил в ски курорт. Тогава ще ти хареса. В петък те отлетяха за Сочи.
На изхода от летището вече ги чакаше такси, което поръча Никита. И след по-малко от час бяха в ски курорта. Хотелската стая беше двойна, в непосредствена близост до автобусна спирка и четири кабинкови въжета.
Оставила раницата си в стаята, Женя излезе от хотела и си отдъхна с пълни гърди. Въздухът беше мразовит и някак необичайно вкусен. Всичко тук ѝ харесваше.
В петък почиваха, разхождаха се из магазините, караха кабинковия лифт, любуваха се на красотата на Кавказ. А на следващия ден се отправиха към планинските склонове. Имаше много сняг и много хора.
От време на време покрай Женя минаваха хора с каски, защитни наколенки и наколенки със и без деца, компании и двойки, весели, шумни, със ски и сноубордове в ръце. А от планинските склонове един след друг с висока скорост се спускаха любители на екстремните спортове. Ски лифтовете се движеха бавно.
Женя беше хипнотизирана от това великолепие. – Е, ще отидем ли да пазаруваме екипировка? Никита опипа ръкава, очарован от всичко, което Женя видя. – А ти трябва да си намериш инструктор.
Наеха екипировка, сложиха каски, ръкавици и очила, смазаха ските си, а после отидоха в школата на инструкторите. Инструкторът им се оказа здрав човек, професионален скиор, който започна да обяснява на Женя как се ходи със ски, как да ги закопчава в случай на падане, от кои писти да започне, как да кара и как да спира, как да прави завои. Завел я на една учебна писта и обещал, че за два часа ще се научи да кара ски.
Докато Женя изучаваше основите на пързалянето с инструктора, Никита, който вече беше идвал в ски курортите неведнъж, се качи на синия склон. Двата часа обучение минаха бързо, Женя се справяше добре на пистата. Тя се движеше от зеления склон доста умело и въпреки че инструкторът я похвали, все пак не я посъветва да бърза да покорява трудните склонове.
Когато се увери, че ученичката вече се справя добре със ските, той се сбогува с Женя, като ѝ пожела прекрасна ваканция. И тогава тя видя Никита, който стоеше облегнат на скиорските пръти и с усмивка наблюдаваше Женя. – Браво! Не бих си помислил, че за първи път се качваш на ски.
Може би ще искаш да рискуваш да се спуснеш по синьото? Инструкторът каза да не бързам, поласкан от похвалата му, отговори Женя. – Не знам какво е казал, той е презастраховател. – Хайде да тръгнем, ще видиш и може би няма да ти се стори толкова опасно – убеждаваше той момичето.
С лифта се изкачиха до върха на синята писта. – Е, ще тръгнем ли? – весело попита Никита. Но Женя се уплаши.
– Не, страх ме е. Ти можеш да слезеш, но аз няма да рискувам. Никита се отблъсна с пръчките си и полетя надолу.
След това набра скорост, после ловко натисна спирачките и умело маневрираше по планинските склонове. Вечерта те седяха в едно уютно кафене и пиеха червено вино. Женя все още беше щастлива от усещането за полет, от гледката към планините.
Изпитваше огромно удоволствие от скоростта, макар и малка, но все пак. Никита ентусиазирано разказваше за любовта си към ските, а Женя се усмихваше и чакаше други думи от него, но такива нямаше. – Никита, а как сте ти и жена ти? – избухна тя.
– Женя, бях в такова прекрасно настроение, а ти го разруши с един въпрос. Дойдохме тук, за да се отпуснем. Беше ми омръзнало да виждам жена си постоянно пияна, исках да се отпусна.
– Нека не говорим за това сега. Женя сведе глава. – Както винаги, не е времето и мястото.
На следващия ден започнаха да се возят на роделбана. Беше незабравимо. Скоростта е висока, до 40 километра в час.
Вятърът свири в ушите, в очите ти се появяват сълзи, шейната се тресе, по завоите се клатушка. Но е невъзможно да изпаднеш от тях, те са здраво закрепени с колани. По време на спускането Женя започва да крещи, дали от страх, дали от удоволствие.
Но спускането, макар и повече от километър, приключи доста бързо. Летяха около три минути, а въжето вече ги издигаше нагоре. Да, Женя и Никита получиха пълен адреналин.
По-нататък денят продължи със ски. – Може би днес ще преодолееш страха си и ще се качиш по-силно – Никита хитро примигна. След роделбана Женя сякаш беше способен на всичко.
– Защо, аз ще отида! Двамата застанаха на склона един до друг. Никита изкомандва – започни! И първият се затича надолу по склона. Женя се отблъсна и малко уплашен, като постоянно забавяше ход, започна да се спуска бавно.
Никита вече стоеше далеч долу, когато видя, че отгоре, абсолютно без да спира, с голяма скорост скиорът се втурна право към Женя. Започна да маха с ръце и да крещи, но Женя помисли, че Никита я поздравява, и махна в отговор. Изведнъж се случи нещо ужасно.
Нещо я удари със сила. Тя падна, като се претърколи няколко пъти, и загуби съзнание. Женя се събуди от непоносима болка.
Някакви хора се суетяха около нея, лекари от Бърза помощ, правеха ѝ инжекции, а после я сложиха на носилка и я качиха в линейката. Тя видя обърканото лице на Никита, който я държеше за ръката, и отново черна завеса обгърна съзнанието ѝ. Яркият бял сняг заслепи очите ѝ, прониквайки през слънчевите ѝ очила.
Никита стоеше до нея и, усмихвайки се, нежно стисна ръката ѝ. Тя се обърна към него и, стенейки от болка, отвори очи. Майка ѝ седеше до нея и държеше ръката ѝ.
„Дъще, да се обадиш на лекаря боли!“ Тя изтри сълзите, които се бяха появили. Женя с труд разтвори сухите си устни и прошепна. „Мамо, как си тук?“ Долетях веднага след като шефът ти се обади.
Каза ми, че си ходила на ски с целия екип и си имала такива проблеми. Два дни не ме пуснаха да вляза, беше в интензивното отделение след операцията, но днес те преместиха в отделението и ме пуснаха. „А къде е Никита?“ Женя отново прошепна.
„Кой Никита, шефът ти?“ Той организира транспортирането ти с въздушна линейка, плати на лекарите, посрещна ме на летището и ми даде ключовете от наетия от теб апартамент. Никога повече не го видях. Той плати и за тази стая – добави тя.
Но Женя вече не слушаше майка си и се обърна с гръб към стената. Към силната физическа болка се присъедини и душевната. Той плащаше за всичко.
И какво си мислеше, че ще направи една медицинска сестра наблизо? А Никита Владимирович, макар и много неприятна да беше тази ситуация, но след като беше платил много пари по време на транспорта и на лекарите, си помисли, че е направил всичко, което е могъл, и продължи да живее нормалния си живот, опитвайки се да забрави за ужасната трагедия. Мама си взе отпуск и остана да се грижи за Женя. В отделението за нея беше поставена кушетка, на която тя почти никога не лягаше.
Даниил Сергеевич, който беше неин лекуващ лекар, надникна в отделението. Женя лежеше със затворени очи, а майка ѝ седеше тихо до нея. Като видя лекаря, Елена Фьодоровна прошепна.
Тя заспа, като стенеше цяла нощ, и щом инжекцията беше поставена, заспа. Оставете я да спи, но когато се събуди, ми се обадете. Той отново погледна спящата Женя и нещо в сърцето му отново трепна.
Даниил Сергеевич затвори вратата и се облегна на стената. Е, такива съвпадения не се случват. Това беше мистично.
Преди три години се беше оженил за едно прекрасно момиче. Марина току-що беше завършила университета и работеше в местния вестник. Когато от редакцията ѝ дадоха задача да напише статия за лекарите, тя дойде в градската болница и главният лекар я посъветва да поговори с Даниел.
Въпреки че е млад, той е компетентен специалист. Така те се запознали и няколко месеца по-късно се оженили. Марина бързо забременява и въпреки че лекарите я разубеждават да ражда, защото има сърдечно заболяване, тя настоява сама и детето е спасено.
По време на цялата бременност Даниел грижливо пазел съпругата си от всякакви неприятности, от всякакъв стрес, но по време на раждането сърцето ѝ отказало и то не могло да бъде спасено. Останала една малка дъщеря, която се родила абсолютно здрава. Той я нарекъл Маришка в чест на съпругата си.
По онова време много хора го разубеждавали, казвали, че е невъзможно да се даде име в чест на мъртвата, лошо предзнаменование, но Даниил не искал да слуша никого. Сега дъщеря му била почти на две години и приличала на две капки вода като майка си. Когато въздушната линейка докара съпругата му в спешното отделение и той се приближи до носилката, на която в безсъзнание лежеше момиченце с множество синини по лицето, в сърцето му напираше – Марина! Но, разбира се, това беше друго момиче, което удивително приличаше на бившата му съпруга.
С времето синините се махнаха и приликата стана още по-забележима. – Данаил Сергеевич, Женя се събуди. Лицето на Елена Фьодоровна се промъкна през вратата на стаята на обитателя.
– Да, добре, идвам. Той остави настрана рентгеновата снимка и се изправи, като възнамеряваше да тръгне. Но преди да го направи, погледна снимката на Марина на бюрото си и мисълта отново го порази.
Същото лице. В отделението той седна на ръба на леглото. – Добър ден, Женя, как се чувстваш днес? – Гърбът много ме боли – отвърна тихо момичето.
Даниел отметна одеялото и започна да опипва краката ѝ. – Усещаш ли нещо? – Не… Той започна да пощипва краката си.
– Какво ще кажете за това? – Усещам нещо. – Какво усещаш ти? – Усещам докосване. – Това е добре, означава, че не е напълно десенсибилизирана.
– Докторе – намеси се Елена, – кажете ми, ще ходи ли? – Не мога да правя прогнози точно сега. Женя има увреждане на гръбначния мозък и сега е загубила способността да се движи. Тя все още има известна чувствителност, но съществуващите днес програми за лечение и рехабилитация позволяват на много хора да се изправят на крака.
Но това при всички случаи няма да се случи скоро. Възможно е да са необходими шест месеца или година, за да може човек да се върне към нормалния си живот. Междувременно – физиотерапия, масаж, дихателни упражнения и упражнения за възстановяване на мускулната сила.
И най-важното – борба с депресията. – Идва ли психологът? – Той идва. – Даниел се забави.
Не искаше да остави това момиче, което толкова много приличаше на неговата Марина. Колегите му вече го питаха защо често посещава заведението на Гротовска, а той наистина беше привлечен от момичето с непонятна сила. Толкова много му липсваше неговата Марина, че като беше близо до Женя, му се струваше, че тази Марина лежи, страда от болка.
И той просто имаше нужда да бъде близо до нея и да я подкрепи. Излизайки от отделението, Даниел непрекъснато се измъчваше от въпроса, може ли да има такава прилика между непознати хора? Знаеше, че съпругата му е единственото дете на родителите му, а тя дори нямаше братовчеди. Тези мисли бяха толкова здраво насадени в главата му, че Даниел не можеше да мисли за нищо друго освен за непонятната прилика между момичетата.
Изморен от тези мисли и реши да посети родителите на Марина. Напоследък не се бяха срещали често, въпреки че живееха в един и същи град. Майката на Марина се беше разболяла тежко след смъртта на дъщеря си и когато видя малката си внучка, копие на дъщеря си, изпадна в истерия, затова Даниел се опитваше по-рядко да ѝ напомня за себе си и за внучката си, но сега искаше яснота.
Вера Александровна отвори вратата. Не се бяха виждали от месец, а за това време тя някак си дори се беше освежила. „Здравей, Даниил – каза тя приветливо.
„Влез, влез, радвам се на твоето идване също толкова, колкото и на Маришка.“ Даниел не се изненада особено, все пак времето лекува. „Благодаря ви, Вера Александровна, Маришка е добре, бавачката работи с нея, вече знае няколко букви и брои до три, но аз не дойдох само да ви посетя, макар че, разбира се, исках да ви видя.
Имам един въпрос към вас, имала ли е Марина сестри?“ Вера Александровна се обърна към прозореца и остана безмълвна, а Даниел чакаше. Накрая тя заговори тихо, сякаш подбираше думите си. „Взехме Мариночка от сиропиталището, тя беше много болна, със сърдечни проблеми.
Беше й направена една операция, имаше нужда от още една, но имаше голям риск бебето да не оцелее, а ние се страхувахме. Лекарите казаха, че тя може да живее с това заболяване цял живот или всичко да свърши в един момент. Надявахме се на най-доброто, да, тя има някъде сестра, те бяха еднояйчни близнаци, но Марина се роди болна и я изоставиха в родилния дом.
Ако беше жива, никога нямаше да разкрия тайната. Но защо се интересуваш? Виждате ли, имаме момиче в неврохирургията с увреждане на гръбначния мозък, абсолютно копие на Марина, приликата им не ми дава мира. Затова реших да ви попитам.
Много е възможно тя да е сестра на Марина – замислено каза Вера Александровна. „Само че нека да сменим темата, боли ме да говоря за това“. Тя стана, подреди масата, сложи чашите с чай, донесе няколко сладкиша и тогава разговорът пое съвсем друга посока.
Започна да пита за малката Маринка и Даниел разбра, че сърцето на Вера се възстановява от болката от загубата. „Вера Александровна, елате ни на гости, Маришка ще се зарадва да ви види.“ „Ще дойда“, обеща Вера.
Сега много неща ставаха ясни. Само че беше трудно да се повярва, че Елена Фьодоровна, такава приятна и грижовна жена, която с пълна отдаденост, без да се наспива нощем, се грижи за неподвижната си дъщеря, някога е била способна да се откаже от едно малко болно дете. Това не се побираше в главата му и му се струваше като две напълно различни жени.
Той посети Женя първо сутринта; тя лежеше със затворени очи. Елена седеше на дивана с книга. „Спя ли?“ – Той кимна към Женя.
„Добро утро, докторе, тя заспа преди малко. Можете ли да влезете в стаята на моята ординаторка?“ „Разбира се“, Женя остави книгата настрана и се изправи. В стаята на ординатора нямаше никой друг освен Даниел.
„Седнете“, посочи той един стол и обърна снимката на бюрото си така, че Елена да я види. „Кажете ми, Елена Фьодоровна, познавате ли това момиче?“ „Разбира се, това е дъщеря ми, но откъде взехте снимката ѝ?“ „Това не е вашата дъщеря; или по-скоро тя може да е била ваша дъщеря. Във всеки случай това не е Женя.“
Елена потръпна. „Може би ще ми разкриете тайната си?“ „Кажете ми, кое е това момиче за вас?“ Устните ѝ се разтрепериха. „Това момиче беше моя съпруга.
Тя почина при раждане преди почти две години. Името ѝ беше Марина. Сега е твой ред да кажеш истината“.
„Да, ще я кажа. През всичките тези години на душата ми е лежал камък. През всичките години ме измъчваха съвестта и желанието да узная за съдбата на детето си.
И сега научих, но…“ Ръцете на Елена се разтрепериха от вълнение. Тя покри лицето си и се разплака. Даниел изчака търпеливо.
От време на време в стаята на ординатора влизаха хора, но когато виждаха ридаещата жена, веднага затваряха вратата. През сълзите си тя започна своята история. „Със съпруга ми наистина очаквахме с нетърпение да имаме деца.
Знаехме, че ще имаме близнаци. Но никой лекар не видя никаква патология. Когато се родиха, веднага ми казаха, че едното момиченце има сериозни проблеми със сърцето.
И никой не даде гаранция, че ще оцелее. А когато съпругът ми научи за заболяването на детето, той твърдо заяви, че няма да вземем болната си дъщеря. Разплаках се, но сълзите ми не промениха решението на съпруга ми.
Или той, или това момиче. Аз нямаше къде да отида, бях от сиропиталището. Да, тогава се уплаших, признавам си.
Оставихме бебето в родилния дом. Не исках да разбера какво се е случило с нея. Беше ме страх да чуя, че я няма.
Но повярвайте ми, никога не съм имала и миг спокойствие. А когато съпругът ми не си беше вкъщи, се разплаквах. Знам, че това изобщо не ме оправдава.
Този грях и тази болка ще останат с мен завинаги. За мен няма прошка. Никога няма да си простя.
И сега знам това, от което винаги съм се страхувала. Марина си беше отишла. Тя продължаваше да плаче, сгушена в дланите на ръцете си.
Данил слушаше, като гледаше настрани. Разбира се, няма прошка за майка, която се отказва от детето си, особено от болно. Но виждайки искрената ѝ мъка, той малко съжали Елена.
Все пак Вселената жестоко бе отмъстила за предателството ѝ. Да, Марина си беше отишла. Но дъщеря ѝ Марина също оставаше.
Тя скоро ще стане на две години – каза Даниел с приглушен глас. Бихте ли ми показали внучката си? Вдигнала глава и разплакана, Лена попита. Внучка? Ще помисля за това.
Отиди в отделението, лекарят от ЛФК ще дойде сега. Женя прекара един месец в отделението, мъчителни изтезания, но те вече не бяха толкова непоносими. Тя започна да свиква с мисълта, че няма да може да ходи, и държеше нервите си в юмрук, непоколебимо понасяше ужасното си състояние и не позволяваше да се даде воля на слабостта.
Дори се замислила какво би могла да прави, за да се занимава. В интернет попаднала на майсторски клас по сухо плъстене. Там майсторката за няколко минути плъстила малка фигурка на мече.
И на Женя много ѝ хареса този вид творческа работа. Беше време да напусне болницата. Сега цялата надежда беше за рехабилитация.
Елена Фьодоровна също трябваше да се прибере вкъщи и да отиде на работа, почивката ѝ беше свършила. Тази сутрин Данил стоеше в стаята на ординатора до прозореца и гледаше как пристига линейката, как изнасят Женя на носилка и започват да сменят колата. Той се изскубна от седалката си и изтича навън.
„Женя, непременно ще те посетя, може би дори вечерта.“ Стискайки ръката ѝ, той обеща. Апартаментът посрещна Женя с опустошение. Цветята на перваза на прозореца бяха увехнали, прах покриваше мебелите.
Санитарите положиха Женя на леглото и се сбогуваха. Вратата се затвори. И тогава Женя, която упорито държеше нервите си в юмрук, без да дава воля на чувствата си, избухна в шумни сълзи.
Жилището сякаш съживи в паметта ѝ всичко, което през последния месец сякаш беше отишло далеч в миналото. И срещите с Никита, и карането на ски, и фактът, че Никита така и не я посети в болницата в продължение на месец, сякаш нищо не се беше случило между тях преди инцидента. Нямаше никакво признание в любов, обещания да прекъсне отношенията със съпругата си алкохоличка и да се ожени за нея, нямаше нищо.
А сега тя е осакатена, краката ѝ не вървят и е прикована на легло. Вероятно за цял живот. Какво я очаква? И струва ли си да живее? Трябва ли да сложи край на всичко това наведнъж, без да измъчва себе си или другите? Стига само майка ѝ да си тръгне скоро и тогава тя ще вземе решение.
Риданията ѝ разтърсиха тялото ѝ, а Елена я погали по главата и я подкани да се успокои. Но молбите ѝ бяха безполезни. Женя не чуваше думи, неспособна да успокои дъщеря си.
Елена, като избърса сълзите ѝ, отиде в кухнята и започна да приготвя вечерята. Постепенно звуците на хлипане станаха по-тихи, Женя се успокои. Когато Елена влезе в стаята, Женя лежеше със зачервени от сълзите очи и подут нос, но вече не плачеше.
„Така е, мамо, съжалявам, повече няма да плача.“ „И защо се размърдах толкова? Какъв е краят, за който си мисля? Само аз ли съм в това положение? Трябва да се съвзема и да продължа живота си. Може би ще се изправя на крака“ – скара се тя на себе си.
Вечерта на вратата се позвъни. Женя подскочи, някъде в дъното на съзнанието си очакваше, че Никита е дошъл. Но това беше Даниел.
Той не дойде сам, а с едно малко русо момиченце. Зад него двама мъже влачеха някакъв обемист предмет. Даниел влезе в стаята, държейки дъщеря си на ръце, и се обърна към преносителите.
„Момчета, да преместим момичето в тахта и да сложим матрака на мястото му“. Той постави момичето на пода, помогна на мъжете и когато антидекубиталният матрак беше поставен на място, Женя беше върната на леглото, а преносителите си бяха тръгнали, занесоха Маришка при Лена. „Това е Маришка.
Ти искаше да я видиш, нали?“ Устните на Лена потрепериха. Момиченцето беше копие на нейната малка Женя. Тя взе момиченцето на ръце и го притисна до себе си.
По бузите ѝ се търкулнаха непоискани сълзи. Без да разбира нищо, Женя изгледа сцената с изненада. Майка ѝ погледна назад към нея.
„Ще ти обясня всичко по-късно. А сега само ще ти кажа, че си имаш сестра. Тя почина и това е дъщеря ѝ Маришка.
Моля те, не задавай никакви въпроси сега“. И тя отново се обърна към момичето, което ни най-малко не се страхуваше от странната леля, и я погледна спокойно, без да разбира само защо плаче. Докато Лена разговаряше с Маришка, Даниел се приближи до Женя.
„Удобно ли ти е на матрака, Женя? Просто не се отказваш от упражненията, които трябва да правиш. Правете по няколко часа всеки ден. Много зависи от теб дали ще можеш да се изправиш“.
Той ѝ даде много други съвети, но отказа чая, който Елена му предложи. Даниел не я харесваше в сърцето си и не можеше да направи нищо по въпроса. А Елена Фьодоровна трябваше да си тръгва, тя вече беше купила билетите.
Но не остави дъщеря си без помощ, намери добра гледачка и остави телефонния си номер. За всеки случай. После най-често се обаждаше сама.
А Даниел беше привлечен от Женя. И той идваше в малкия апартамент много често – или със съвет, или с помощ. Но най-вече просто за да я види.
Донесе ѝ един корсет, показа ѝ как да го сложи и тя бавно започна да седи. По-късно преместващите се донесоха в апартамента инвалидна количка и Женя успя да се движи из стаята. Разбира се, тя не можеше да седне сама на стола.
Помагаше ѝ или медицинската сестра, или Даниел, ако той беше в апартамента ѝ по това време. Той идваше понякога след дневната смяна, понякога през уикендите. Няколко пъти доведе Маришка, на която Женя беше направила такъв смешен, тромав заек.
– Знам, че си ми майка – каза момиченцето, притиснало заека до гърдите си. Но как можеше да обясни на Тини, че майка ѝ и Женя са един и същи човек? Тя се почувства неловко от засиленото внимание на Даниел, а той само махна с ръка. Ние сме роднини.
Но всъщност той не изпитваше никакви роднински чувства. Беше обичал Марина, а сега обичаше Женя. Бяха много сходни, не само на външен вид.
И двете бяха общителни, интелигентни, образовани. Той обичаше да разговаря с жена си на различни теми. Същото беше и с Женя, а самият Даниел не можеше да разбере дали обича жена си в Женя, или обича само Женя.
А тя се страхуваше да си признае, че Даниел ѝ е станал много скъп, и очакваше с нетърпение идването му, страхувайки се, че в един момент ще му омръзне инвалидката и ще спре да идва. Никой друг освен Даниел не й идваше на гости. Когато се връщаше от болницата, колежката ѝ Татяна я посещаваше няколко пъти с последните новини.
Никита Владимирович взел на работа нова асистентка и, изглежда, те започнали връзка. Но Женя тази новина не я разстрои. Тя разбра, че Никита никога няма да се разведе, а да се ожени за нея и още повече.
Да, и силната физическа болка заглушаваше болката от душевната болка, а в сърцето бавно се зараждаше чувството за съвсем друг мъж. Няколко пъти се появи приятелка от университета, но посещенията бързо спряха, а Женя не съдеше никого. Един ден Даниел дойде с добри новини.
„Женя, водят те в един рехабилитационен център, уговорих се, там ще имаш всички възможности за възстановяване, правят и акупунктура, и мануална терапия, и магнитотерапия, и много други неща, центърът е помогнал на много хора, така че за една седмица се приготви, но е скъпо. Не, за мен като лекар направиха изключение, рехабилитацията ще е няколко месеца, съгласен ли сте?“ „Съгласен съм“, каза ми Женя много весело и се замисли. Омръзнало му е да се занимава с мен, праща ме надалеч.
Нямаше представа, че Даниел е вложил всичките си спестявания в този център, взел е заем само за да изпрати Женя на рехабилитация. Минаха шест месеца, във фоайето на рехабилитационния център стояха няколко души – родителите на Женя, Даниел и Маришка. Женя се появи в края на вратата, излезе с помощта на проходилка и придружаваща я медицинска сестра.
Краката на Женя бяха здраво закрепени в ортези, тя стъпваше бавно и внимателно, но на лицето ѝ грееше щастлива усмивка, тя вървеше. Даниел беше първият, който се втурна към нея. „Вярвах, че ще проходиш, толкова се радвам за теб“ и неочаквано я целуна по устните. Женя изглеждаше смутена. „И аз се радвам, че ти и Маришка дойдохте, само не ме оставяй, добре?“. „Никога“, отвърна Даниел.