Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • За съпруга ми бях слугиня, за приятелите ми бях клюкарка, за децата ми бях бавачка, а за себе си кога да живея?
  • Новини

За съпруга ми бях слугиня, за приятелите ми бях клюкарка, за децата ми бях бавачка, а за себе си кога да живея?

Иван Димитров Пешев декември 30, 2023
adscdsvdsgfdhdfhgf.png

Имаме тежка съдба, мили дами. Днес реших да ви разкажа моята история.

Наскоро навърших 50 години и никога не съм си представяла, че някога ще се осмеля да направя толкова драстични промени в живота си. Подадох молба за развод. Преди това никога не съм позволявала да направя и крачка без разрешението на съпруга ми. Не всички роднини и приятели ме разбират, а повечето дори ме осъждат.

 

Според приятелите ми не трябваше да се развеждам, но аз спрях да контактувам с тях.

Цял живот сякаш съм длъжница на някого. Едва наскоро разбрах, че съм свободна и независима жена. Деца, роднини, съпруг, приятели, колеги винаги искаха нещо от мен. Решавах проблемите на другите, а за себе си нямах и минута. Спрях да помагам на приятелите, които никога не ме питаха дори как съм, но вместо това трябваше да слушам с часове клюките им. Децата вече пораснаха и аз разбрах, че искам да съм сама.

За щастие не ми трябва някой, освен това всички се възползват мен от мен. Колко съжалявам, че не осъзнах това по-рано.

За мъжа ми също бях само слугиня цял живот. Той се прибираше само да яде и да спи. Сега осъзнавам, че имаме различни виждания за живота, интереси, дори няма за какво да си говорим.

Веднъж го изпратиха в командировка и тези дни бяха истинско удоволствие за мен – сама наистина се чувствам комфортно. Мога да гледам сериал, да чета книга, да се смея на глас или да плача и да не мисля за това как ще го възприемат другите.

Не е нужно да отделям от личното си време, за да приготвя разкошна вечеря, ям каквото си искам и когато си искам. Намерих вътрешна хармония, усмихвам се без причина, чувствам се щастлива.

Не ми се налага да ходя на пица с приятелите си, защото готвя много по-вкусно. Съпругът ми харчеше повечето пари за децата и за всякакви ненужни боклуци, а аз обичам да пестя. Вече мога да си позволя почивка на морето без излишни грижи.

Същото важи и за тези, които ме учеха как да живея “правилно”. Смятах ги за приятели, а те говореха зад гърба ми. Никога не съм разбирала това. Добре, че не паднах на тяхното ниво.

Не се страхувам да остана сама. Имам себе си. Това е най-добрата компания, за която мога да мечтая.

Скъпи мои момичета, уважавайте се и не позволявайте на никого да ви ползва изтривалка.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: В голям магазин се хванаха за главата: Баби и дядовци крадат луканка и кашкавал
Next: 6 хиляди лева заплата дават за тази работа и няма желаещи

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.