Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Забележка към родителите, които ходят с децата си по заведения, вбеси мрежата
  • Новини

Забележка към родителите, които ходят с децата си по заведения, вбеси мрежата

Иван Димитров Пешев август 7, 2023
dhgffghfghfghfr.jpg

„Мили родители, моля, когато ходите на ресторант, се грижете децата ви да не пречат на персонала и другите клиенти. Никой не е длъжен да търпи лудницата. Сервитьорите носят тежки табли, чинии, не искам да си представя какво може да стане. Клиентите, седнали да вечерят, не са длъжни да търпят това, че на вас не ви пука. Детето ви крещи, плюе по земята, бяга като побесняло в ресторанта. Благодаря ви“.

Този пост в една от пловдивските фейсбук групи предизвика истинска буря от коментари. Мнозина от потребителите не са съгласни с така направената забележка.

Ето и част от мненията на хората:

– Само не ми стана ясно едно /понеже виждам много компетентни педагози, разбира се, казвам го с огромна ирония/ как по-точно на едно 2-годишно дете да се обясни, че персоналът на дадено заведение е на работа и не трябва да пречим?

Хайде, много моля дребни души без излишни селски коментари, а даже и постове! Грозно е! Може би нямате деца, никой не ви е гледал със златна лъжичка в уста! Малко по-естествено ! Да сте учили, за до работите тамкъдето деца не влизат – в банка примерно! Хайде по-естествено!

– Аз съм дипломиран педагог и мога да ви кажа много неща за поведението на 2-годишните деца.Това, че те изглеждат беззащитни и невинни е самозалъгващо. Те са едни манипулативни същества.

Когато родителят е на заведение, техният вече напълно развит мозък им позволява да създават ситуации, в които отново да изнервят родителите си. А децата имат концепция за заведенията, която се изгражда още от зародиш, докато майка им ходи с тях докато е бремена да пие кафе.

– Само да ти кажа, че на двегодишното дете не му е мястото в ресторанта, когато младите излизат да се забавляват, има баби, които да се грижат за детето. И ние сме гледали деца, но не по този начин

– Човек като прочете коментарите и разбира колко деградирало общество сме. Значи майката трябва да си стои вкъщи само защото има дете? В крайна сметка, заведенията са позволени за всички, възрастни, млади, деца.

– Децата са си деца, това им е играта, да тичат, да викат.

– Със сигурност не трябва да пречат на хората около тях, най-вече на персонала ама чак такива изказвания като „да си стоят вкъщи, те са лигави, родителите за нищо не стават’’ малко не върви. Всичко вие сте били деца и сте пречили, и сте викали, и сте се гонили. Това се нарича да си дете.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Снимки от плажа в Гърция изобличиха Натали Трифонова: Ето с кой известен мъж е
Next: Джисъса: Имам нова жена до себе си

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.