Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • ЗНАЕТЕ ЛИ КАКВО Е ИСТИНСКОТО ИМЕ НА ВРЪХ ШИПКА?
  • Новини

ЗНАЕТЕ ЛИ КАКВО Е ИСТИНСКОТО ИМЕ НА ВРЪХ ШИПКА?

Иван Димитров Пешев март 4, 2024
sdfbvdfvdsfvdcsdcdsc.png

Историческото име на върха, на който се намира Паметникът на свободата, е Свети Никола. Това разказа проф. д-р Петко Петков, историк и преподавател във Великотърновския университет
„Св. св. Кирил и Методий“, цитиран от БТА. Проф. Петков е автор на „Книга за върховете
Св. Никола и Шипка“.

 

Историкът обясни, че на около 1000 метра от върха, на който е паметникът, се
намира другият връх, чието име е Шипка.

 

„В момента и двата върха носят името Шипка. Вторият просто се пропуска. Има една негласна директива старият връх да не се
нарича така, а да се назовава Северната височина и да се внушава, че това е било
истинското име на върха. А зад него има по-северен връх – Узункуш. И все питам
как ще го наричаме него – още по-северната височина ли? Шипка си е Шипка и с такива
имена шега не бива да се прави“, коментира историкът.

 

На връх Свети Никола депутатите от Учредителното събрание в Търново през 1879 г. решават да бъде построен
прочутият днес Паметник на свободата, защото този връх е по-висок, а не защото
е по-славен, обясни проф. Петков. „Предложението е на депутата Стефан Берон, а
решението е единодушно на цялото събрание. Официалното откриване на паметника
е през 1934 г.“, каза проф. Петков.

 

„До 1951 г. този връх се нарича Свети Никола и всички знаят, че има друг връх
Шипка на около 1000 м на север от него – този, който Иван Вазов е прославил в прочутото си стихотворение „Опълченците на Шипка“, на който е бил командният
пункт на генерал Столетов и на който на 11 август 1877 г. са решителните сражения“,
каза проф. Петков. Той добави, че именно на историческия връх Шипка се прославят
опълченските дружини и „спасяват хода на войната“.

 

Историкът обясни, че връх Свети Никола е преименуван два пъти от едни и същи
власти. „Първият път по строго идеологически съображения – през 1951 г. е наречен връх
Столетов. Съвсем не след дълго – през 1977 година, без никакво допитване, даже
без разговори и без експертна конференция на историци, му е дадено името на съседния
връх Шипка и става втори връх Шипка“, разказа проф. Петков.

 

По думите му поради тази причина историческият връх с годините е забравен.

Благодарение на неколкократните подписки на хиляди българи от цялата страна,
днес колегите ни от Националния парк-музей Шипка-Бузлуджа полагат грижи и за стария
връх Шипка. Там има паметни плочи, които са сложени през 50-те години на 20 век.
Запазен е командният пост на генерал Столетов. Хората започнаха да възстановят
тази истина и да уважават и двата върха, но официалното им наименование и на единия,
и на другия е „Шипка“. Това създава проблеми, коментира проф. Петко Петков.

 

Той добави, че няколко пъти Комисията по наименуване на обекти с национално значение
и населени места към президентската институция се е събирала, за да дискутира
този въпрос. Отговарят уклончиво, макар и не съвсем отрицателно, че трябвало още
малко време, за да свикне обществото с тази промяна, коментира проф. Петков.

 

„Остава да събере кураж, воля и отговорност пред националната ни история екипът
на президентството, за да посъветва президента да издаде необходимия указ от едно
изречение, който гласи, че се възстановява исторически утвърденото и традиционно име на старопланинския връх Свети Никола (1326 метра), на който
е построен Паметникът на свободата“, каза историкът.

 

Според него топонимът „Шипка“ няма да изчезне, ако старият връх върне името си
Свети Никола.

Проф. Петков добави, че през последните близо 20 години са организирани много
подписки за възстановяване на историческото име на върха.

 

„Историческият факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“
категорично подкрепи идеята. Светият синод на Българската православна църква на
свое заседание също гласува в подкрепа на връщането на името Свети Никола през
януари 2019 година“, добави проф. Петков. „Нито един авторитетен човек, група,
организация или политическа сила не се е изказала против“, каза той.

 

Става дума за възстановяване на истината, а не за хрумка на някой интелектуалец, която му е дошла в просъница. Ако имаше
някаква обществена реакция, досега да е станала. Дебатът отдавна е публичен и
няма никакви аргументи против тази промяна, посочи проф. Петков.

 

Той добави, че и истинското име на върха, на който се издига паметникът Бузлуджа,
е Хаджи Димитър. Там никой не поставя критично въпроса защо се използва названието
Бузлуджа, като това не е официалното му име. Официалното име е Хаджи Димитър и
е от 1942 г., каза проф. Петков.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: На 3 март Лора Крумова се пръсна от смях от гледката на Шипка
Next: Край на тормоза от банките: Голяма промяна с кредитите

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.