Глава първа
Снегът не пита
„Извинете“, каза мъжът с нежен, но загрижен глас. „Чакате ли автобус?“
Клеър вдигна очи бавно, сякаш всяко движение можеше да счупи последната ѝ опора. Снегът се лепеше по миглите ѝ и се топеше в ъгълчетата на очите, като че ли самата буря се опитваше да я разплаче вместо нея.
„Да“, излъга тя.
Автобусът не идваше отдавна. Тя го знаеше. Тялото ѝ го знаеше, защото студът вече не бодеше, а пареше с онова безнадеждно изтръпване, което прави човек равнодушен към всичко, дори към собственото си оцеляване.
Мъжът погледна към тънката ѝ маслиненозелена рокля, към голите ѝ ръце, към чантата до нея. После се наведе към децата и прошепна нещо. Малкото момиченце в червено се приближи една крачка и протегна ръкавица към Клеър, сякаш предлагаше топлина, която сама не можеше да си обясни.
„Тя трепери“, каза едно от момчетата и гласът му не беше жесток. Беше удивен, както са удивени децата от неща, които възрастните приемат за нормални. Като това да оставиш човек на студено.
Мъжът свали шал от врата си и го подаде на Клеър.
„Не мога…“ прошепна тя, но пръстите ѝ вече се бяха вкопчили в плата, преди гордостта да се сети да я спре.
„Казвам се Нейтън“, представи се той. „А това са Бен, Оуен и Мая.“
Децата кимнаха. Мая пак протегна ръкавица, но този път докосна Клеър по коляното, кратко и уверено, като печат.
Клеър се насили да преглътне. „Аз съм Клеър.“
Нейтън задържа погледа си върху лицето ѝ, внимателно, без да я разсъблича с любопитство. И все пак видя всичко. Видя отчаянието, което тя се опитваше да скрие. Видя как устните ѝ треперят повече от студа. Видя и края на белия лист в чантата ѝ, който се подаваше нагло, сякаш настояваше да бъде прочетен от всеки.
„Мога ли да ви помогна?“ попита той тихо.
„Не“, каза тя веднага, твърде рязко. После притеснено добави: „Нямам нужда от…“
От съжаление. От милост. От погледи, които казват, че си пропаднала.
Нейтън не отстъпи. Само се огледа. Улицата беше почти празна. Светлините на няколко витрини размазано трептяха през снежната завеса. Децата пристъпваха и се въртяха около него като три малки планети, които се страхуват да не се изгубят.
„Автобусът ще закъснее“, каза той. „А вие ще измръзнете. Не искам да ви притискам, но не мога да се преструвам, че не ви виждам.“
Клеър почувства как думите му я удрят там, където беше най-уязвима. Не мога да се преструвам, че не ви виждам. Кога за последно някой беше казал това за нея без обвинение.
„Къде… къде отивате?“ попита тя, само за да печели време.
Нейтън се поколеба миг, сякаш не искаше да звучи като човек, който може да предложи много. „Към дома си. Децата трябва да са на топло. А и…“ Той сви леко рамене. „Аз също.“
Клеър усети абсурдна завист към простото му изречение. Децата трябва да са на топло. Някой мислеше така. За някого това беше очевидно.
„Не мога да дойда с вас“, прошепна тя.
Нейтън се наведе, така че да бъде на нивото ѝ, без да нахлува. „Клеър… тук сте сама. Имате ли къде да отидете тази нощ?“
Мълчанието беше отговорът. Снегът падаше, тих и безразличен. Вътре в нея се разпукваше нещо старо, твърдо, което години наред беше държало гърба ѝ изправен пред мъж, който наричаше любовта „дълг“.
„Не“, призна тя.
Нейтън издиша бавно. „Тогава ела с мен.“
Думите прозвучаха като заповед, но в тях имаше молба. И още нещо. Непозната доброта, която не търсеше отплата.
Клеър се засмя сухо, без звук. „Не ме познавате.“
„Знам“, каза той. „И точно това ме плаши. Да оставя непознат човек така.“
Бен дръпна баща си за ръкава. „Татко, тя ще се разболее.“
Оуен се намръщи, като че ли се сърди на света. „А снегът е лош.“
Мая гледаше Клеър без страх. И в този поглед имаше нещо, което Клеър не беше виждала отдавна. Вяра.
„Само за тази нощ“, изрече Нейтън. „Утре ще решите какво да правите. Никой няма да ви задържа насила. Обещавам.“
Клеър прехапа устна. В чантата ѝ документите тежаха като камък. Разводът беше подписан. Изхвърлянето беше факт. И все пак най-страшното не беше, че нямаше дом. Най-страшното беше да приеме помощ, защото това означаваше да признае, че е паднала.
Истината има цена, мина през ума ѝ като нож. А тази истина беше проста. Ако остане още час тук, ще се срине.
Клеър протегна ръка към чантата си.
Нейтън веднага се изправи и я взе внимателно, сякаш държи не товар, а нещо чупливо. Тръгнаха към колата, която се появи от снежната мъгла като тъмна сянка. Децата се сгушиха вътре, а Клеър остана на прага за секунда, с ръка върху дръжката.
„Ако това е грешка…“ прошепна тя.
„Тогава утре ще се разделим“, каза Нейтън. „Но тази нощ ще сте на топло.“
Клеър влезе.
И в момента, в който вратата се затвори, тя разбра, че животът ѝ вече няма да бъде същият.
Глава втора
Домът, който не обича чужди хора
Колата се плъзгаше през снега уверено. Нейтън говореше малко, повече за да успокои децата, отколкото нея. Клеър слушаше, без да чува. Умът ѝ се връщаше към онзи следобед, когато Маркъс хвърли чантата ѝ на пода и каза, че няма повече време за „опити“.
Три години. Три години молитви, прегледи, унижения, надежди, които се счупваха всеки месец като тънко стъкло. А после присъдата му, произнесена сякаш говори за дефектна вещ.
„Ти ме провали.“
Сега, в топлата кола, тя се усещаше като натрапник. Като човек без място.
Когато стигнаха, пред тях се изправи къща, която не приличаше на дом. Беше голяма, с много прозорци, а светлината вътре изглеждаше прекалено чиста, почти студена. Снегът по стъпалата беше изчистен, сякаш някой се е борил с бурята лично, от инат.
Нейтън отключи и отвори вратата. Топлината я удари в лицето. Миришеше на дърво, на сапун, на нещо подредено до болка.
„Събуйте обувките“, каза Мая и сочейки към редица пантофи, подредени по размер. „Татко не обича мокро.“
Нейтън се усмихна криво. „Мая не обича мокро. Аз се опитвам да оцелея между нейните правила.“
Клеър се опита да се усмихне, но лицето ѝ беше сковано.
В коридора се появи жена на средна възраст с прибрана коса и престилка. Погледът ѝ беше остър, като игла.
„Господине“, каза тя, после очите ѝ се плъзнаха към Клеър. „Коя е тази?“
„Това е Клеър“, отговори Нейтън. „Ще остане тази нощ.“
Жената не каза нищо, но начинът, по който устните ѝ се стегнаха, беше достатъчен. Клеър усети как срамът ѝ се надига, горещ и унизителен, въпреки че беше в топла къща.
„Аз съм Марта“, каза жената сухо. „Децата да си измият ръцете. Веднага.“
Децата изчезнаха като по команда. Марта погледна Нейтън така, сякаш го предупреждава без думи.
„Тя е…“ започна Клеър.
Нейтън я прекъсна. „Тя е гост.“
Клеър потрепери. Гост. Думата звучеше като дреха, която не ѝ е по мярка. Тя не беше гост. Тя беше жена без дом, с документите за развод в чантата.
Нейтън я поведе нагоре по стълбите.
„Имате ли нужда от лекар?“ попита той тихо. „Ръцете ви са ледени.“
„Не“, прошепна тя. „Само… сън.“
„Добре.“ Той отвори врата към стая за гости. Леглото беше застлано без гънка. На нощното шкафче имаше чаша вода. Всичко беше подготвено, сякаш тук често идват хора, а никой не остава.
„Ще ви донеса по-топли дрехи“, каза Нейтън. „Марта има навик да пази всичко.“
„Тя не ме харесва“, изрече Клеър, преди да успее да се спре.
Нейтън се усмихна тъжно. „Марта не харесва никого, който не е едно от децата. Понякога не харесва и мен.“
Клеър се отпусна на ръба на леглото. Ръцете ѝ трепереха. Стаята беше тиха, но в тишината имаше напрежение, като струна, опъната до скъсване.
„Кой сте вие?“ попита тя внезапно. „Не… не просто като име. Защо имате такава къща, защо сте сам с три деца…“
Нейтън се поколеба и за пръв път в очите му проблесна нещо тъмно.
„Аз съм изпълнителен директор“, каза той. „И съм самотен баща. Това е краткият отговор.“
„А дългият?“
Нейтън погледна към вратата, сякаш се уверява, че никой не подслушва. „Дългият е болезнен. И не искам да ви го натоварвам тази нощ.“
Клеър кимна, но вътре в нея нещо се размърда. Болезнен. Тя познаваше тази дума. Животът ѝ беше станал сбор от болезнени отговори.
Нейтън остави на леглото дебел пуловер и топъл панталон.
„Ще вечеряте ли?“ попита.
Клеър погледна ръцете си. „Не знам дали имам право…“
„Имате“, каза той твърдо. „Тази къща може да е студена, но масата не е. Ела, ако можеш.“
Той тръгна към вратата, после се обърна.
„И Клеър…“ Гласът му се смекчи. „Тази нощ не трябва да решавате нищо. Само дишайте.“
Когато остана сама, Клеър отвори чантата и извади документите за развод. Хартията беше студена и жестока. Пръстите ѝ се плъзнаха по подписа на Маркъс, изписан уверено, като присъда.
Тайната винаги намира път, каза си тя без да знае защо. И сякаш в отговор, от долния етаж се чу гласът на Мая:
„Татко, тя ще остане ли?“
Нейтън отговори, тихо, но ясно: „Тази нощ да.“
Клеър затвори очи. И за пръв път от часове усети, че не е напълно сама.
Глава трета
Мъжът, който наричаше любовта дълг
На следващата сутрин Клеър се събуди от миризма на хляб и топло мляко. За миг не си спомни къде е. После видя чуждите завеси, чуждия шкаф, чуждата подредба, и истината я удари като ледена вода.
Тя се изправи рязко и гърлото ѝ се сви. Трябваше да си тръгне. Трябваше да намери работа, стая, нещо. Не можеше да бъде тежест.
Облече дрехите, които Нейтън ѝ беше оставил, и слезе. В трапезарията децата седяха около масата. Мая подреждаше салфетки с точност, Бен чоплеше коричка, Оуен гледаше втренчено в купата със зърнена закуска, като че ли тя е враг, който трябва да бъде победен.
Нейтън стоеше до прозореца с телефон в ръка. Лицето му беше напрегнато.
„Не“, каза той твърдо. „Няма да подпиша това. И не ме притискай с крайни срокове.“
Пауза. После: „Кажи му, че ако мисли да пипне децата, ще го смажа. Законно.“
Клеър замръзна на стъпалото. Законно. Думата прозвуча опасно.
Нейтън затвори телефона и забеляза Клеър. Лицето му омекна мигновено, но напрежението не изчезна.
„Добро утро“, каза той.
„Съжалявам, че…“ започна Клеър.
„Закусете“, прекъсна я той. „После ще говорим.“
Марта се появи с поднос и постави пред Клеър чиния, малко по-силно, отколкото беше нужно. Погледът ѝ казваше ясно: Ти не принадлежиш тук.
Клеър се насили да яде, но хлябът се лепеше в устата ѝ.
След закуска Нейтън я покани в малък салон, далеч от детските уши. Вратата се затвори и тишината стана плътна.
„Искам да ви попитам нещо“, каза той.
Клеър се сви. „Ако е за това кога ще си тръгна, аз…“
„Не“, каза Нейтън. „Не е това.“
Той се облегна на облегалката на креслото и я погледна право. „Какво се случи с вас?“
Клеър усети как гърдите ѝ се стягат. Тялото ѝ се опитваше да избяга от въпроса, да го заобиколи, да се престори, че нищо не е.
Но Нейтън беше човек, който гледа истината.
„Съпругът ми…“ започна тя и гласът ѝ се счупи. „Той ме изгони.“
Нейтън не помръдна, но очите му потъмняха.
„Защо?“
Клеър се засмя горчиво. „Защото не мога да имам деца.“
Думите паднаха между тях като камъни. Тя ги беше казвала на лекари, на сестри, на Маркъс, но никога на човек, който не я е гледал като повреда.
„Той каза… че съм дефектна“, прошепна тя, като се мразеше за това, че го повтаря. „Че е загубил време. Че иска… истинско семейство.“
Нейтън стисна челюстта си. „Това е жестоко.“
„Това е Маркъс.“
Нейтън повтори името, сякаш го запомня като враг. „Имате ли някой? Роднини?“
„Братовчедка“, каза Клеър. „Но я няма. Приютите са пълни. Нямам… нямам нищо.“
Нейтън вдигна ръка, сякаш спира вихъра на срама ѝ. „Имате себе си. Това не е нищо.“
Клеър се разплака без звук. Нейтън не се приближи, не я докосна. Само остави тишината да бъде безопасна.
„Искам да ви предложа нещо“, каза той след малко.
Клеър се напрегна. „Не мога да приема пари.“
„Не са пари.“ Нейтън се наведе леко напред. „Имам нужда от помощ. Децата… те са умни, но…“ Той спря, явно търсейки правилните думи. „Откакто останахме сами, домът ни се пълни с правила и тишина. А тишината ги плаши.“
Клеър си спомни погледа на Мая. Вярата.
„Имате Марта“, каза тя.
Нейтън се усмихна тъжно. „Марта е дисциплина. Не е прегръдка.“
Той пое дъх. „Останете тук известно време. Като помощница за децата. Не като прислуга. Като човек, който ще им говори, ще им чете, ще им помага с уроците, ще ги води там, където аз не успявам, защото работата ми ме поглъща.“
Клеър го гледаше невярващо. „Защо бихте го направили?“
Нейтън сви рамене. „Защото ви видях на студено. Защото не мога да оставя човек да се разпадне. И защото…“ Той замълча. „Защото децата ви харесаха. А те рядко харесват хора.“
Клеър почувства как в нея се борят две сили. Едната крещеше: Бягай, това е капан, никой не дава без да вземе. Другата беше уморена и копнееше да спре да бяга.
„Само временно“, прошепна тя. „Докато… докато намеря работа.“
„Добре“, каза Нейтън. „Временно. Но ако някой ви търси, ако онзи мъж…“
„Маркъс няма да дойде“, каза Клеър, но в гласа ѝ нямаше увереност. „Той вече е започнал нов живот.“
Истината има цена, повтори си тя. И цената беше, че Маркъс можеше да я преследва не от любов, а от омраза.
В същия момент телефонът ѝ вибрира в джоба. Номерът беше негов.
Клеър застина.
Нейтън видя лицето ѝ. „Той ли е?“
Клеър не отговори. Натисна отказ, но веднага дойде съобщение. Само няколко думи, които я удариха като шамар.
„Имаш два дни да върнеш това, което е мое. Иначе ще съжаляваш.“
Клеър усети как стомахът ѝ се свива.
„Какво иска?“ попита Нейтън тихо.
„Да ме унищожи“, прошепна тя. „За да се увери, че никога няма да стана човек отново.“
Нейтън се изправи, гласът му стана твърд като камък. „Тогава ще се уверим, че няма да успее.“
И за първи път откакто Маркъс я изгони, Клеър усети, че някой застава до нея, без да я обвинява, без да я притежава.
Само защото е човек.
Глава четвърта
Заеми, лъжи и една затворена врата
Дните започнаха да се нижат странно. Клеър помагаше на децата да се обличат, да си пишат домашните, да говорят за страховете си. Мая обичаше реда и се паникьосваше, когато нещо се променеше. Бен се смееше силно, но нощем се будеше и идваше пред вратата на Клеър, без да смее да почука. Оуен беше най-тихият, с поглед на дете, което е научило, че сълзите не променят нищо.
Клеър започна да ги разбира. И това беше опасно, защото в нейното сърце се отваряше място. Място, което Маркъс беше оставил празно и осмяно.
Нейтън работеше много. Излизаше рано, връщаше се късно, а понякога телефонът му не спираше да звъни. Клеър често чуваше как говори в кабинета си с онзи тон, който не допуска възражение.
Една вечер, когато децата вече спяха, Клеър слезе да си налее вода. Светлината от кабинета на Нейтън беше включена, вратата леко открехната.
Тя не искаше да подслушва. Но чу името си.
„Не, нека остане“, каза Нейтън в телефона. „Тя е добра за тях.“
Пауза.
„Не ме интересува как изглежда пред съвета. Съветът не живее с моите деца.“
Клеър замръзна. Съветът. Значи не беше просто работа. Имаше хора, които следяха живота му. Хора, които можеха да я превърнат в проблем.
Тя направи крачка назад, но подът изскърца. Нейтън замълча, после каза в телефона: „Ще говорим утре.“ Затвори и отвори вратата.
Очите му срещнаха нейните.
„Съжалявам“, прошепна Клеър. „Не исках…“
„Знам“, каза Нейтън. Не изглеждаше ядосан. Изглеждаше уморен. „Влез.“
Клеър пристъпи вътре. Кабинетът беше строг, с рафтове от книги и папки. На бюрото имаше куп документи, а сред тях един лист, който грабна погледа ѝ. На него с големи букви беше изписано: „Кредит за жилище. Просрочие.“
Клеър почувства как сърцето ѝ прескача. Тази къща. Този лъскав, студен дом. И кредит.
Нейтън видя къде гледа.
„Да“, каза тихо. „И аз имам заем.“
Клеър се изчерви. „Не исках да…“
„Няма нищо“, прекъсна я той. „Хората мислят, че когато имаш много, всичко е лесно. Но понякога много означава само много рискове.“
Той седна и прокара ръка по лицето си. „Къщата е заложена. И не само тя. Ако не се справя с това, което се опитват да ми направят, ще я загубя. А заедно с нея…“ Гласът му се пречупи миг. „Ще загубя спокойствието на децата.“
Клеър преглътна. „Кой ви го прави?“
Нейтън я погледна. В очите му имаше предупреждение.
„Хора, които искат моето място. И моите деца.“
Клеър се сви. „Децата? Как…“
„Има съдебно дело“, каза Нейтън. „За настойничество. Някой твърди, че не съм подходящ. Че работя твърде много. Че домът ми е несигурен. Че съм…“ Той се засмя кратко, без радост. „Че съм опасен.“
Клеър усети как в нея се надига гняв, който не беше само за него. Беше за всяка несправедливост, която хората се осмеляват да правят, когато имат власт.
„Кой?“ попита тя.
„Грант“, каза Нейтън и изрече името така, сякаш то е нож. „Братът на покойната ми съпруга.“
Клеър се стресна. Покойната му съпруга. Значи децата бяха преживели смърт.
„Той иска да ги вземе?“
„Иска контрол“, поправи Нейтън. „Децата са… ключ. Има доверителни фондове, има наследство, има договори. Ако получи настойничество, ще държи и тях, и парите.“
Клеър стисна ръце. „А вашият адвокат?“
„Имам адвокат“, каза Нейтън. „Но Грант има влияние. И хора, които са готови да лъжат.“
Клеър си спомни Маркъс. Той също имаше талант да изкривява истината така, че да изглежда морален.
„Никой не е по-опасен от човек, който се прави на праведен“, прошепна тя.
Нейтън я погледна остро, сякаш думите ѝ са ударили точно в болката му.
„Клеър“, каза той. „Трябва да знаете нещо. Ако останете тук, ще бъдете въвлечена. Те ще ви проверяват. Ще ви разпитват. Ще търсят причина да ви изкарат непригодна.“
Клеър усети как страхът ѝ се надига, но този път не беше парализиращ. Беше ясен.
„Вече съм непригодна за Маркъс“, каза тя. „Какво повече могат да ми направят?“
Нейтън се изправи и пристъпи към прозореца. Снегът отново беше започнал да пада, сякаш светът не се уморява да повтаря едно и също.
„Могат да ви наранят“, каза той. „Могат да ви изкарат лъжкиня. Могат да ви обвинят, че сте тук за пари. Могат да…“
„Нека опитат“, прошепна Клеър, изненадана от собствената си смелост.
Нейтън се обърна. В погледа му имаше нещо ново. Уважение. И още нещо, което той бързо скри.
„Тогава ще се борим“, каза той.
Клеър кимна. В този момент телефонът ѝ отново иззвъня. Пак Маркъс. Тя не вдигна.
След минута дойде ново съобщение.
„Знам къде си.“
Клеър усети как кожата на гърба ѝ настръхва.
Нейтън видя лицето ѝ. „Какво пише?“
Клеър подаде телефона с трепереща ръка.
Нейтън прочете и очите му се стесниха. „Той ви следи.“
„Той винаги е следил“, прошепна Клеър. „Само че преди го наричаше грижа.“
Нейтън стисна телефона и го върна. „От тази вечер ще имате защита.“
„Каква защита?“ Клеър се засмя горчиво. „Срещу човек, който ме познава отвътре.“
Нейтън се приближи, достатъчно близо, за да усети дъха ѝ, но без да я докосва.
„Истината има цена“, каза той тихо. „Но лъжата има още по-голяма. И аз няма да му позволя да ви купи с страх.“
Клеър преглътна. В гърдите ѝ се разпали нещо. Не беше любов още. Беше доверие. И то беше опасно, защото доверие се дава трудно, а се губи лесно.
От коридора се чу детски плач. Мая.
Клеър и Нейтън се втурнаха едновременно.
Глава пета
Детските нощи и възрастните тайни
Мая беше седнала в леглото си, с лице мокро от сълзи, но без звук. Само очите ѝ крещяха.
„Кошмар?“ попита Клеър, като седна на ръба на леглото.
Мая кимна. „Видях… че татко си тръгва. И не се връща.“
Нейтън стоеше на вратата. Лицето му побеля, сякаш някой го е ударил. Той пристъпи и коленичи до леглото.
„Аз съм тук“, каза тихо. „Няма да си тръгна.“
Мая го гледаше, сякаш проверява дали казва истината. Децата усещат лъжите като миризма.
Клеър преглътна и сложи ръка на рамото на Мая. Момиченцето се сгуши в нея изненадващо бързо, като че ли чакаше това докосване отдавна.
Нейтън гледаше сцената и в очите му проблесна болка. Не беше ревност. Беше благодарност, смесена с вина.
„Мая“, каза Клеър. „Когато хората си тръгват, това не винаги е защото не те обичат. Понякога си тръгват, защото са слаби. Или уплашени. Но баща ти…“ Тя погледна Нейтън. „Той не е слаб.“
Мая се намръщи. „А мама?“
Стаята се изпълни с тишина, която тежеше като мокър сняг.
Нейтън преглътна. „Мама…“ Той затвори очи за секунда. „Мама не си тръгна, защото искаше. Мама си тръгна, защото…“
„Защото светът е несправедлив“, прошепна Клеър, преди да помисли.
Нейтън я погледна. В този поглед имаше благодарност. И тревога. Защото тя беше произнесла истината, която той се опитваше да казва по-меко.
Мая се сгуши по-силно. „Аз не искам светът да е такъв.“
„И аз не искам“, каза Клеър. „Но можем да го направим по-малко страшен. Тук. В тази стая. Сега.“
Мая кимна, уморена от собствените си сълзи. Бен и Оуен се появиха на вратата, сънени и уплашени. Клеър ги извика при леглото. Тримата се наредиха като малка крепост около баща си, около нея.
Нейтън въздъхна и прошепна: „Благодаря.“
Клеър усети как това „благодаря“ се забива в нея. Беше истинско. И това я плашеше повече от заплахите на Маркъс. Защото истинската доброта те прави уязвим.
Когато децата отново заспаха, Нейтън излезе в коридора с Клеър.
„Не трябваше да ги будя с моите проблеми“, каза той, сякаш се наказва.
„Те вече ги усещат“, отвърна Клеър. „Децата винаги усещат. По-добре да им дадем истина, отколкото тишина.“
Нейтън кимна. После гласът му стана по-нисък. „А вашата истина?“
Клеър се вцепени. „Моята истина…“
„Онзи мъж. Маркъс. Какво ще направите?“
Клеър въздъхна. „Не знам. Той иска да върна… нещо. Но аз нямам нищо негово.“
Нейтън присви очи. „Сигурна ли сте?“
Клеър се замисли. Имаше едно нещо. Малка кутия, която беше взела от нощното шкафче в паника, без да мисли. Беше неговият часовник, подарък от баща му, който Маркъс обичаше. Тя го беше взела, защото пръстите ѝ търсеха нещо познато, нещо, което да държи. Но сега това можеше да се превърне в оръжие.
„Имам… часовник“, прошепна тя.
Нейтън я погледна остро. „Той може да използва това. Да каже, че сте крадла. Да ви подаде жалба.“
Клеър се разтрепери. „Аз не съм…“
„Знам“, каза Нейтън твърдо. „Но законът не винаги пита кой си. Пита какво могат да докажат.“
Клеър стисна устни. „Тогава ще му го върна.“
„Не сама“, каза Нейтън.
„Не искам да ви въвличам.“
„Вече съм въвлечен“, отвърна той. „Когато казах „Ела с мен“, го направих. И не се отказвам.“
Клеър го гледаше и усещаше как между тях се опъва нова струна. Не само благодарност. Не само страх. Нещо, което прилича на съдба, но тя се страхуваше да го нарече така.
Нейтън се прибра в кабинета си и извади визитка. Подаде ѝ я.
„Хана“, каза той. „Адвокат. Най-добрата, която познавам. Утре ще говорите с нея. За Маркъс. И за всичко.“
Клеър пое визитката като спасителен пояс. И в същото време почувства вина, че се вкопчва в чужда сила.
„А за вас?“ попита тя.
Нейтън се усмихна без радост. „За мен… ще говори тя също. Грант няма да спре. И скоро ще започнат да разпитват и вас.“
Клеър преглътна. „Нека.“
Нейтън я погледна странно. „Защо го правите, Клеър? Можете да си тръгнете. Да избегнете всичко това.“
Клеър помисли за автобусната спирка, за снега, за празнотата.
„Защото някой веднъж не се престори, че не ме вижда“, прошепна тя. „И аз… не искам да се преструвам, че не виждам вас.“
Нейтън замълча. Очите му се спряха върху нея, като че ли се опитва да запомни този момент.
„Истината има цена“, каза той едва чуто. „А вашата истина е смела.“
Клеър се обърна и тръгна към стаята си. Но на половината коридор телефонът ѝ отново вибрира.
Не беше Маркъс.
Беше непознат номер.
Съобщението беше кратко, без поздрав.
„Остави го. Иначе ще се погрижим да съжаляваш.“
Клеър усети как кръвта ѝ изстива.
Това вече не беше само Маркъс.
Някой друг беше в играта.
Глава шеста
Адвокатът, който не вярва в сълзи
Хана беше жена с остър поглед и спокойствие, което не идва от мекота, а от опит. Срещнаха се в малък кабинет, далеч от любопитни уши. Нейтън беше там, но седеше настрани, с лице на човек, който контролира всичко, освен най-важното.
Клеър разказа. За брака. За диагнозите. За униженията. За изгонването. За съобщенията.
Хана слушаше, без да я прекъсва. Не съчувствено, не студено. Професионално.
Когато Клеър свърши, Хана остави химикала си.
„Първо“, каза тя. „Това, че ви е изгонил, не означава, че има право. Второ, ако ви заплашва, можем да поискаме ограничителна мярка. Трето, ако има имущество и дългове, които са общи, разводът ви може да не е толкова чист, колкото той си мисли.“
Клеър се сви. „Той ми даде документи. Всичко е подписано.“
„Подписано под натиск?“ попита Хана.
Клеър отвори уста, но не успя да отговори.
Нейтън се намеси, гласът му беше тих, но твърд. „Беше на улицата в снежна буря. Без дрехи. Без място. Ако това не е натиск, не знам какво е.“
Хана кимна. „Добре. Значи имаме поле.“
Клеър усети как в нея се надига страх. „Не искам война.“
Хана я погледна. „Той вече е започнал война. Въпросът е дали ще се защитите.“
Клеър преглътна. „А часовникът?“
„Ще го върнем с протокол“, каза Хана. „За да няма обвинения. Но има нещо друго. Вие ми казахте, че сте имали прегледи. Кой лекар?“
Клеър назова името на клиниката, без да използва чужди названия. Хана записа.
„Има ли възможност…“ Клеър се поколеба, сякаш се страхува да изрече надежда. „Да е било грешка?“
Нейтън я погледна внимателно.
Хана не се усмихна. „Грешките се случват. И манипулациите се случват. Понякога някой има интерес да чуете една диагноза, а не друга.“
Клеър усети как сърцето ѝ заблъска. „Маркъс…“
„Не обвиняваме без доказателства“, прекъсна Хана. „Но ще проверим. Ще изискаме документи. Ще видим подписите. Ще видим датите.“
Нейтън се намръщи. „Той може да е платил.“
Хана сви леко устни. „Възможно е. И ако е така, това не е само морална мерзост. Това е престъпление.“
Клеър се разтрепери. Предателство. Това беше думата, която ѝ гореше отвътре. Ако Маркъс беше купил лъжата, за да я изгони, значи той не просто я е оставил. Той е построил капан.
„А онези съобщения от непознат?“ попита Хана.
Клеър подаде телефона. Хана прочете и очите ѝ се стесниха.
„Това вече е организирано“, каза тя. „Някой иска да ви уплаши да си тръгнете от дома на Нейтън.“
Нейтън се напрегна. „Грант?“
Хана повдигна рамене. „Може. Или човек от вашата работа. Или някой, свързан с Маркъс. Понякога хищниците се разпознават и си помагат.“
Клеър усети как стаята се смалява. Значи беше в центъра на две войни. Бракът ѝ беше разрушен. А сега животът на Нейтън също беше под атака.
„Аз съм проблем“, прошепна тя.
Нейтън се обърна рязко към нея. „Не.“
Хана кимна. „Не сте проблем. Вие сте свидетел. И понякога свидетелите са опасни.“
Клеър преглътна. „Какво да правя?“
Хана се наведе напред. „Да не се криете. Да записвате всичко. Да не отговаряте на заплахи. Да ми изпращате всяко съобщение. И да започнете да мислите за себе си като за човек, който заслужава защита.“
Клеър се засмя горчиво. „Маркъс ме научи на обратното.“
Хана я погледна твърдо. „Тогава ще се отучите. И ще го боли.“
Клеър се стресна от думите. „Не искам отмъщение.“
„Не“, каза Хана. „Искате справедливост. Разликата е огромна.“
Нейтън стана и сложи ръка на облегалката на стола на Клеър, без да я докосва. Само присъствие.
„Има още нещо“, каза Хана, като погледна Нейтън. „Вашето дело за настойничество. Грант вече е подал искане да бъде преразгледано. И ще използва всяка подробност. Включително Клеър. Ще я представи като непозната, като риск, като жена с нестабилно минало.“
Клеър пребледня. Не, тя си спомни предпочитаната дума в главата си и почти се поправи сама. Пребледня. Точно така се чувстваше.
„Тогава… трябва да си тръгна“, прошепна тя.
Нейтън стисна челюстта си. „Не.“
„Ще ви унищожа“, каза тя, очите ѝ се насълзиха. „Ще ви вземат децата.“
Нейтън се наведе към нея. „Клеър, слушай ме. Те търсят слабост. Ако бягаш, ще кажат, че си виновна. Ако останеш и се държиш достойно, ще им отнемеш оръжието.“
Хана кимна. „Точно така. Понякога най-силният отговор на клевета е спокойствие. Но ще трябва да сте готова за мръсни удари.“
Клеър преглътна. „Аз… аз не съм сигурна, че мога.“
Нейтън я погледна. „Можеш. Вече оцеля една буря. Това е доказателство.“
Клеър затвори очи за миг. Вътре в нея се бореха страх и решителност.
„Добре“, прошепна тя. „Нека опитат.“
Хана се усмихна едва забележимо. „Ето това исках да чуя.“
Когато излязоха, Нейтън я поведе към колата, а снегът отново започна да пада. Същият сняг, но Клеър вече не беше същата жена.
Тя държеше телефона си, сякаш е доказателство, а не проклятие.
И в този момент получи още едно съобщение.
Този път беше от Маркъс.
„Намерих кой ти е приятелят. Знаеш ли какво става с жени като теб, когато попаднат при мъже като него?“
Клеър се разтрепери от отвращение.
Нейтън прочете съобщението, без да пита, и лицето му се изкриви.
„Той ще плати“, каза Нейтън.
„Не“, прошепна Клеър. „Не искам…“
Нейтън я прекъсна. „Не говоря за отмъщение. Говоря за граница. Истината има цена. Той ще научи тази цена.“
Клеър усети как в нея се надига нещо, което не беше слабост.
Беше глас.
„Добре“, каза тя тихо. „Да започваме.“
Глава седма
Университетът и вторият шанс
Клеър не беше мислила за университет от години. Някога имаше планове. Искаше да учи психология, да работи с деца, да бъде човек, който помага. После Маркъс ѝ каза, че това е губене на време.
„Ти ще си у дома“, беше казал. „Това е твоето място.“
Сега, когато Нейтън я попита една вечер какво е искала преди, думата „университет“ излезе от устата ѝ като чужда, но сладка.
„Защо не?“ попита Нейтън. „Има вечерно обучение. Можеш да започнеш отново.“
Клеър се засмя нервно. „Аз съм на възраст…“
„Ти си жива“, прекъсна я той. „Това е достатъчно.“
Думите му я удариха силно. Да, тя беше жива. Но се беше чувствала като предмет.
С помощта на Нейтън и Хана, Клеър подаде документи. Без да споменава градове, без да търси престиж, а само шанс. Записа специалност, свързана с работа с хора, с деца, с подкрепа. Вътрешно се страхуваше, че няма да се справи. Че умът ѝ е ръждясал от години подчинение.
Първият ѝ ден в университета беше като ходене по лед. Коридорите бяха пълни с млади хора, шумни, уверени. Клеър се чувстваше невидима. После чу глас зад себе си.
„Ти ли си Клеър?“
Тя се обърна и видя момиче с къса тъмна коса и очи, които горяха от амбиция.
„Аз съм Емили“, каза момичето. „Седим заедно на лекции. Ти изглеждаш така, сякаш ще избягаш. Не го прави. Първите дни са най-страшни.“
Клеър се опита да се усмихне. „Аз… не съм сигурна, че принадлежа тук.“
Емили изсумтя. „Никой не принадлежи. Ние си го извоюваме.“
Клеър замълча. Извоюваме. Думата се заби в нея като обещание.
С времето Емили стана нейна опора. Оказа се, че Емили учи и работи едновременно, защото е взела кредит за малко жилище. Беше смела, но изморена.
„Банката не пита дали си готов“, каза Емили една вечер. „Пита дали ще плащаш.“
Клеър кимна. Тя също знаеше какво значи светът да не пита.
Една вечер, когато Клеър се прибра от лекции, Нейтън я чакаше в салона. Лицето му беше напрегнато.
„Получих писмо“, каза той.
„От Грант?“ попита Клеър.
Нейтън кимна и подаде документ. Клеър го прочете. Беше искане за спешно заседание по делото за настойничество. В документа имаше и нейното име.
„Той ме включва“, прошепна Клеър.
„Да“, каза Нейтън. „Твърди, че ти си непозната, че имаш нестабилно положение, че си тук заради парите, че…“
„Че съм безплодна и отчаяна“, прошепна Клеър, преди да се спре. Тя вече знаеше как ги мислят. Как ги наричат.
Нейтън се приближи. „Ти не си това. Ти си човек, който им донесе спокойствие. И аз ще го кажа в залата.“
Клеър преглътна. „А ако съдията повярва на него?“
Нейтън се усмихна кратко. „Тогава ще се боря още по-силно. Но няма да те оставя да бъдеш изядена сама.“
Клеър усети как в гърдите ѝ се разлива топлина, която не беше само благодарност. Беше нещо, което прилича на принадлежност.
„Истината има цена“, прошепна тя. „И аз ще я платя.“
Нейтън я погледна внимателно. „Не, Клеър. Ние ще я платим.“
И в този „ние“ се криеше опасност. Защото „ние“ означаваше връзка. А връзките са слабост в очите на хищниците.
На следващия ден Клеър получи обаждане от клиниката, където беше ходила за прегледи. Хана беше поискала документите.
„Имаме среща“, каза гласът от другата страна. „Има нещо, което трябва да обсъдим.“
Клеър усети как стомахът ѝ се сви. Нещо.
Тайната винаги намира път.
Тя затвори телефона и погледна към прозореца. Снегът беше спрял. Но бурята тепърва започваше.
Глава осма
Диагнозата, която мирише на лъжа
Клиниката изглеждаше чиста и бездушна, като място, където човешката болка се подрежда по папки. Клеър седеше в чакалнята и стискаше ръцете си. Хана беше до нея, спокойна, но с очи като нож.
„Не говори много“, прошепна Хана. „Нека те говорят. Нека се издадат.“
Вратата се отвори и излезе жена в бяла престилка. Лицето ѝ беше напрегнато.
„Клеър?“ попита.
Клеър кимна.
Вътре ги посрещна лекарка на средна възраст, с поглед, който се опитваше да бъде мек, но трепереше.
„Госпожо…“ започна тя, после се поправи, защото нямаше фамилия, която да сложи като щит. „Клеър. Имаме някои несъответствия в архивите ви.“
Клеър усети как въздухът изчезва от дробовете ѝ.
„Какви несъответствия?“ попита Хана рязко.
Лекарката се поколеба. „Има подпис, който не е ваш. И има резултат, който е… променен.“
Клеър пребледня. Пребледня така, че светът стана далечен.
„Променен…“ прошепна тя. „Как?“
Лекарката преглътна. „Вие не сте безплодна по начина, по който ви е било казано. Има проблем, да, но не е… окончателен. Има лечение. Има възможности. Не знам защо…“
„Знаете“, прекъсна Хана тихо, но опасно. „Някой е платил.“
Лекарката затвори очи, сякаш се срамува. „Имаше натиск. Имаше човек, който идваше с вашия съпруг. Един мъж… говореше с администрацията. Носеше документи. Искаше всичко да е… бързо. Аз…“ Гласът ѝ се счупи. „Аз направих грешка. Не проверих достатъчно.“
Клеър усети как в нея се издига гняв, който е толкова силен, че става тих. Три години. Три години тя се мразеше. Три години Маркъс я наричаше дефектна. А той е купил лъжата.
„Защо?“ прошепна тя, без да знае към кого говори. „Защо би…“
Хана я хвана за ръката. „Защото е искал повод. Понякога хората искат да си тръгнат, но не искат да са виновни. И тогава правят другия виновен.“
Клеър се разтрепери. Това беше предателство в най-чист вид.
„Ще дадете ли писмено показания?“ попита Хана лекарка.
Жената кимна с отчаяние. „Да. Ще го направя. Аз… аз не мога да живея с това.“
Клеър се изправи бавно. Коленете ѝ трепереха, но гръбнакът ѝ беше прав.
„Маркъс ще отрече“, каза тя.
Хана се усмихна без радост. „Тогава ще го накараме да лъже пред съдия. И това е най-хубавият капан.“
Клеър излезе от клиниката като човек, който е получил обратно част от живота си. Не беше радост. Беше яростна яснота.
Тя се обади на Нейтън веднага.
„Клеър?“ Гласът му беше загрижен. „Какво стана?“
Клеър преглътна и думите излязоха като камъни.
„Маркъс е платил да ми кажат, че съм безплодна.“
Настъпи тишина. После Нейтън издиша тежко.
„Къде си? Идвам.“
„Не“, каза Клеър рязко. „Не. Трябва да…“ Тя затвори очи. „Трябва да го чуя отново, за да повярвам. Но е истина. Хана има доказателства. Лекарката ще свидетелства.“
Гласът на Нейтън стана по-нисък, опасен. „Този човек…“
„Не“, прекъсна го Клеър. „Не искам да се ядосваш вместо мен. Това е моя война.“
Нейтън замълча. После каза тихо: „Тогава ще стоя до теб. Не пред теб. До теб.“
Клеър усети как сълзите ѝ тръгват, но този път не бяха от слабост. Бяха от освобождение.
„Истината има цена“, прошепна тя. „И сега е време той да я плати.“
Когато се прибра, децата я посрещнаха в коридора. Мая я прегърна силно.
„Ти миришеш на тъга“, каза Мая.
Клеър се засмя през сълзи. „И на сила.“
Мая кимна сериозно. „Силата също има мирис.“
Клеър ги прегърна и в този момент се закле, че няма да позволи на никого да отнеме този дом от тях. Нито на Грант. Нито на Маркъс. Нито на сенките, които се криеха зад непознатите съобщения.
Същата вечер Нейтън получи нов удар. Дойде писмо от банката. Просрочието по кредита за жилището беше опасно близо до срок, след който щяха да започнат процедури.
„Някой натиска“, прошепна Нейтън, като държеше писмото.
Клеър го погледна. „Кой?“
Нейтън сви устни. „Ричард.“
Клеър се намръщи. „Кой е Ричард?“
Нейтън се обърна към нея. В очите му имаше предупреждение.
„Човек, който се усмихва, докато те унищожава.“
Тайната винаги намира път.
И тази тайна беше на път да се разпадне върху тях като лавина.
Глава девета
Война в залата
Съдебната зала не беше като по филмите. Беше по-лоша, защото беше истинска. Миришеше на хартия, на прах, на човешки страх, прикрит с приличие.
Клеър седеше до Хана. Нейтън беше от другата страна, с адвокат за делото си. В залата беше и Грант, изправен, усмихнат, с поглед на човек, който вярва, че Бог е на негова страна.
Клеър видя как Грант я погледна и усмивката му стана по-широка, сякаш казва: Ти си слабата точка.
Съдията влезе. Всички станаха.
Първо беше делото за настойничество. Грант говореше убедено.
„Децата живеят в дом, където влиза непозната жена“, каза той. „Жена със съмнително минало. Развод. Нестабилност. Кой гарантира безопасността им?“
Клеър усети как хората в залата я гледат. Как я събличат с очи, без да я познават. Тя преглътна.
Нейтън се изправи. Гласът му беше спокоен, но твърд.
„Тази жена не е риск. Тя е причина децата ми да спят по-спокойно. Тя не дойде тук за пари. Тя дойде тук, защото беше на улицата, изгонена от мъж, който не я заслужаваше. Аз я видях. И не я оставих.“
Грант се подсмихна. „Колко благородно.“
Нейтън го погледна така, че усмивката му трепна.
„Благородството не е думи“, каза Нейтън. „Благородството е действие. А вашето действие е да използвате децата като средство.“
Адвокатът на Грант скочи с възражения, но съдията го спря.
„Ще чуем свидетелите“, каза съдията.
Грант извика Марта.
Клеър пребледня, когато видя как Марта става. Тя беше живяла в тази къща, но никога не беше позволила на Клеър да я почувства като дом. Сега Марта гледаше към Клеър със студ.
„Марта“, попита адвокатът. „Господин Нейтън води ли непознати вкъщи?“
Марта преглътна. „Тази жена… дойде внезапно.“
„И какво беше състоянието ѝ?“
Марта погледна към Клеър. Очите ѝ бяха остри, но в тях проблесна нещо, което Клеър не очакваше. Колебание.
„Беше премръзнала“, каза Марта. „И… изглеждаше като човек, който няма къде да отиде.“
„Опасна ли беше?“ натисна адвокатът.
Марта замълча секунда. В залата се чу само шумът на листи.
„Не“, каза тя накрая. „Не беше опасна.“
Грант се намръщи.
Адвокатът продължи. „Беше ли полезна за децата?“
Марта сведе поглед. „Да.“
Клеър усети как сърцето ѝ се свива. Марта, която я мразеше, призна истината.
Съдията записа нещо.
После дойде ред Клеър да свидетелства. Тя стана, с колене като вода, но с глава високо.
„Разкажете защо сте тук“, каза съдията.
Клеър пое дъх. И каза истината. Без украса. Без сълзи, които молят. Само факти.
„Бях изгонена. Имах нужда от подслон. Нейтън ме видя и ми помогна. Оттогава се грижа за децата. Чета им. Готвя с тях. Слушам ги, когато се страхуват. Не съм дошла да взема нищо. Дошла съм да оцелея.“
Грант се наведе напред. „И да се закрепите за богат мъж.“
В залата се чу шум. Съдията го смъмри, но думите бяха казани. Те се лепнаха по Клеър като кал.
Клеър усети как лицето ѝ пламва. После си спомни нещо, което Емили беше казала: Ние си го извоюваме.
Тя погледна Грант право.
„Вие виждате пари“, каза Клеър. „Защото това ви е важно. Аз виждам деца. И виждам баща, който се разкъсва от работа и вина. Ако това е престъпление, тогава ме осъдете. Но не лъжете, че го правите за тях.“
Грант пребледня и от яростта му се изцеди маската за секунда.
Съдията вдигна ръка. „Достатъчно. Ще се произнеса след като прегледам всичко.“
После дойде ред на делото на Клеър срещу Маркъс. Маркъс влезе в залата с уверена походка, като човек, който вярва, че винаги ще излезе сух. До него беше жена с безупречна прическа и усмивка, която не стигаше до очите.
Клеър разбра без да пита. Това беше новата му. Доказателството, че той вече е започнал „истинско семейство“.
Маркъс погледна Клеър и се усмихна презрително.
„Готова ли си да признаеш, че си откраднала?“ прошепна той, докато минаваше.
Клеър не отговори.
Хана се изправи и представи доказателствата. Документи от клиниката. Писмени показания. Несъответствия.
Когато лекарката свидетелства, Маркъс се опита да изглежда изненадан, но очите му го издадоха. За миг в тях проблесна страх.
Хана се приближи към него по време на кръстосания разпит.
„Господин Маркъс“, каза тя спокойно. „Посещавахте ли клиниката заедно с Клеър?“
„Да“, отвърна той. „Като загрижен съпруг.“
„Разговаряхте ли насаме с администрацията?“
„Не помня.“
„Странно“, каза Хана. „Защото имаме запис на посещение, когато сте бил там без Клеър.“
Маркъс преглътна. „Може да съм…“
„И имаме свидетел, че сте носили документи“, продължи Хана. „Документи, които не са били подписани от Клеър.“
Маркъс се изправи нервно. „Това е абсурд.“
Хана наклони глава. „Абсурдно е и да изгониш жена си в снежна буря, защото е „дефектна“. Но го направихте.“
Маркъс се извърна към съдията. „Тя преувеличава.“
Хана се усмихна студено. „Имаме съобщенията ви. Където казвате: „Дефектна, безполезна.“ Да ви ги прочета ли?“
Маркъс пребледня. Жената до него се размърда неудобно.
Съдията погледна строго. „Ще ги прочетете.“
Хана прочете. В залата се чу само гласът ѝ, който изричаше думи на жестокост, написани от човек, който се мислеше за праведен.
Клеър седеше и усещаше как всяка дума я реже, но и я освобождава. Защото сега те бяха чути. Не само в нейното сърце. В съдебна зала. Пред свидетели.
Истината има цена.
И Маркъс започваше да я плаща.
Но в този момент Клеър забеляза нещо. Мъж в задната част на залата, който не беше нито роднина, нито адвокат. Лицето му беше спокойно, твърде спокойно. Той гледаше Нейтън, не Клеър. И когато очите им се срещнаха, мъжът се усмихна леко. Усмивка на човек, който вече е направил ход.
Нейтън го видя също. Челюстта му се стегна.
Клеър прошепна: „Кой е това?“
Нейтън отвърна едва чуто: „Ричард.“
И тогава Клеър разбра. Двете войни се пресичаха. Маркъс беше жесток. Грант беше алчен. А Ричард беше нещо по-опасно.
Той беше мозъкът.
Съдията обяви почивка. В залата настъпи движение. Клеър се изправи, но краката ѝ трепереха.
Нейтън се приближи до нея. „Добре ли си?“
Клеър пое дъх. „Да. Но… Ричард.“
Нейтън кимна. „Той е причината банката да натиска. Той е причината съветът да ме притиска. И ако е тук… значи иска да види как се разпадаш. Ти и аз.“
Клеър преглътна. „Тайната винаги намира път.“
Нейтън я погледна. „И ние ще намерим път към истината. Въпросът е дали ще издържим натиска.“
Клеър стисна ръката му, за пръв път без да мисли. Той я погледна изненадано, после пръстите му се затвориха около нейните.
Две ръце. Две съдби. Един риск.
И войната тепърва щеше да става по-мръсна.
Глава десета
Капанът
След заседанието всичко се разви бързо, като лавина, която не можеш да спреш.
Банката изпрати второ писмо. Срокът беше кратък. Ако не се намереше решение, къщата щеше да бъде обявена за принудителна продажба. Нейтън стоеше в кабинета си, с листовете пред него, и за пръв път Клеър го видя истински беззащитен.
„Може би трябва да продам част от компанията“, прошепна той.
„И да дадеш на Ричард това, което иска?“ попита Клеър.
Нейтън я погледна. „Ти не разбираш мащаба. Ако падна, ще ме разкъсат. Децата…“
„Аз разбирам“, каза Клеър тихо. „Маркъс също ме разкъса. Само че вместо акции, той разкъса самоуважението ми.“
Нейтън затвори очи за миг. „Не мога да рискувам дома им.“
Клеър усети как в нея се надига решение.
„Покажи ми документите“, каза тя.
Нейтън я погледна. „Ти не си финансист.“
„Не“, отвърна тя. „Но съм човек, който е живял с контролиращ мъж. И знам как изглежда, когато някой те притиска да направиш ход, който ти отнема бъдещето.“
Нейтън се поколеба. После ѝ подаде папките.
Клеър започна да чете. Много от нещата бяха сложни, но в тях имаше едно общо. Натиск. Срокове. Изисквания, които се появяват внезапно.
„Това не е нормално“, прошепна тя. „Някой е ускорил процеса.“
Нейтън кимна. „Ричард има връзки.“
Клеър прехапа устна. „А ако… ако този натиск е незаконен? Ако има конфликт на интереси?“
Нейтън се засмя без радост. „Трудно се доказва.“
Клеър си спомни думите на Хана. Законът пита какво могат да докажат.
„Тогава да докажем“, прошепна тя.
Същата вечер Емили дойде на гости. Клеър не беше планирала, но Емили настоя.
„Трябва да видя дали си жива“, каза тя. „Напоследък изглеждаш така, сякаш носиш война в чантата си.“
Клеър се засмя, после ѝ разказа част от истината. Без имена на места, без подробности, които могат да навредят, но достатъчно, за да чуе мнение.
Емили слушаше, после сви устни.
„Значи имате банка, която натиска, и човек, който печели, ако натиска“, каза тя. „Това ми звучи като схема. А аз…“ Тя се усмихна странно. „Аз имам познат в университета. Един преподавател. Преди е работил като финансов следовател. Не официално вече, но… знае как се четат следи.“
Клеър усети как надеждата проблясва.
„Може ли да помогне?“ попита тя.
Емили кимна. „Ако му покажем документите. Но трябва да е внимателно.“
Нейтън, който беше влязъл тихо, чу последните думи. „Ще направим каквото трябва.“
Клеър го погледна. „Това е риск.“
„Животът ми е риск“, отвърна Нейтън. „Но поне този път ще рискувам за истината.“
Същата нощ, докато всички спяха, Клеър чу шум долу. Тихо стъкло. Сърцето ѝ се качи в гърлото.
Тя слезе бавно, като задържаше дъха си. В коридора видя силует. Някой беше влязъл.
Клеър замръзна, но после видя малка фигура. Оуен. Той стоеше до вратата, с отворена цепка, и гледаше навън, уплашен.
„Оуен“, прошепна Клеър. „Какво правиш?“
Оуен се обърна и очите му бяха широко отворени.
„Чух… някой каза името ти отвън“, прошепна той. „И после… стъпки.“
Клеър почувства как кожата ѝ настръхва.
Тя затвори вратата тихо и дръпна Оуен към себе си.
„Никой няма да те вземе“, прошепна тя. „Никой.“
Но вътре в нея страхът се надигаше. Защото това вече не беше само съд. Това беше заплаха на прага им.
На сутринта Нейтън повика охрана. Марта мълчеше, но лицето ѝ беше по-бледо от обикновено.
„Казах ти“, изрече тя към Нейтън. „Казах ти, че чужди хора носят проблеми.“
Клеър се сви.
Нейтън се обърна към Марта бавно. „Не“, каза той. „Хищниците носят проблеми. Не жертвите.“
Марта замълча, сякаш ударена.
Клеър почувства топлина в гърдите си. Нейтън застана пред нея, не като собственик, а като защита.
И тогава, сякаш светът искаше да ги удари още, Хана се обади.
„Имаме новина“, каза тя. „Маркъс подава насрещен иск. Обвинява те, че си го измамила. Че си крила информация. Че си го принудила да се ожени…“
Клеър се засмя истерично. „Аз го принудих?“
„Той ще лъже“, каза Хана. „И ще доведе свидетели. Може би и онази жена, която беше с него.“
Клеър усети как гърлото ѝ се стяга. Винаги по-лошо. Винаги още една лъжа.
Нейтън я погледна. „Ще издържим.“
Клеър преглътна. „Истината има цена.“
Нейтън кимна. „И ние ще я платим. Но няма да се продадем.“
В този момент Мая влезе в стаята, с лист в ръка. Рисунка. На нея имаше къща, четири фигури и една жена с дълга коса.
„Това си ти“, каза Мая и посочи жената. „И това е татко. И това сме ние. Аз искам така.“
Клеър усети как очите ѝ се пълнят със сълзи.
„Не всичко е такова, каквото изглежда“, прошепна тя. „Но понякога… понякога това, което изглежда като случайност, е шанс.“
Нейтън погледна рисунката и гласът му се пречупи.
„Да“, каза той. „Шанс.“
И тогава Клеър разбра, че ако паднат, няма да падне само тя. Щяха да паднат и тези деца.
Тя вече не беше сама на автобусна спирка.
Тя беше част от битка за дом.
Глава единадесета
Скрити животи
Ричард дойде в дома им без покана, една следобедна сивота, когато снегът се беше превърнал в кал и улицата изглеждаше уморена.
Охраната го пусна, защото той имаше лице на човек, който винаги е бил пускан.
Клеър го видя първа. Беше висок, с безупречни дрехи и усмивка, която изглеждаше приятелска, докато не я усетиш като студ.
„Ти трябва да си Клеър“, каза той, сякаш са стари познати.
Клеър почувства как стомахът ѝ се свива. „А ти трябва да си Ричард.“
Ричард се усмихна. „Харесвам директните хора.“
Нейтън слезе по стълбите и погледът му се закова в Ричард като в неприятел.
„Какво правиш тук?“ попита Нейтън.
Ричард вдигна ръце, театрално невинен. „Дойдох да поговорим. Искам да ти помогна, Нейтън. Изглеждаш… напрегнат.“
„Не ми трябва помощта ти“, каза Нейтън.
Ричард погледна към Клеър. „Тогава може би на нея ѝ трябва. Жена, която е минала през развод, която е…“ Той наклони глава. „Ранена. Такива жени понякога се хващат за първата спасителна ръка. Дори когато ръката има свои интереси.“
Клеър усети как кръвта ѝ кипва. „А ти имаш ли интереси?“
Ричард се засмя тихо. „Всеки има. Въпросът е кой ги крие по-добре.“
Нейтън пристъпи напред. „Излез.“
Ричард не помръдна. Само погледна Нейтън като човек, който знае тайна.
„Съветът вече говори“, каза той. „За теб. За кредита. За рисковете. И за това, че в дома ти живее непозната жена. Това не изглежда добре.“
Клеър преглътна. Значи заплахите бяха реални.
„И какво предлагаш?“ попита Нейтън студено.
Ричард се усмихна. „Продай ми част. Дай ми контрол. Аз ще успокоя банката. Аз ще успокоя съвета. Аз ще…“ Очите му се плъзнаха към Клеър. „Ще се погрижа да няма повече проблеми.“
Клеър усети как в нея се надига страх. Погледът му беше като пръсти, които се опитват да я хванат.
„Ти си причината за проблемите“, каза тя.
Ричард я погледна с лека изненада, после усмивката му стана по-тънка. „Смела си. Това е опасно.“
Нейтън сложи ръка пред Клеър, като бариера. „Не говори с нея.“
Ричард въздъхна. „Добре. Ще говоря с теб. Нейтън, имаш избор. Да паднеш сам. Или да се съгласиш и да оцелееш.“
Нейтън се засмя без радост. „Това не е оцеляване. Това е капитулация.“
Ричард се наведе леко. „Понякога капитулацията е по-мъдра от гордостта.“
Клеър се сети за Маркъс. За това как той наричаше капитулацията „дълг“.
„Не“, каза тя тихо.
Ричард се обърна към нея. „Извинявай?“
Клеър излезе иззад Нейтън. Сърцето ѝ биеше лудо, но тя стоеше права.
„Не“, повтори тя. „Не предлагай на Нейтън спасение, ако цената е душата му. Аз вече платих такава цена с Маркъс. И няма да гледам как друг плаща същото.“
Ричард я гледаше, без да мига. После се усмихна, но този път усмивката му беше хищна.
„Ти си по-интересна, отколкото очаквах“, каза той. „Може би затова те искат да те махнат.“
Нейтън се напрегна. „Кой?“
Ричард вдигна рамене. „Хора. Партньори. Роднини. Мъже, които не обичат да губят контрол.“
Клеър усети как думите му намекват за Маркъс, за Грант, за всички, които се хранят от чужда слабост.
„Излез“, каза Нейтън, този път по-тихо, но по-страшно.
Ричард се обърна, но преди да тръгне, се наведе към Клеър.
„Ще ти кажа нещо, Клеър“, прошепна той. „Не се влюбвай в спасителя си. Понякога спасителите имат свои гробове.“
Клеър пребледня. Пребледня, защото думите му удариха точно в страха ѝ.
Ричард си тръгна, оставяйки след себе си тишина като отрова.
Нейтън затвори вратата и се обърна към Клеър. Лицето му беше твърдо, но очите му трепереха.
„Съжалявам“, каза той. „Не исках да те въвличам в това.“
Клеър се засмя горчиво. „Не можеш да ме въвлечеш в живот. Аз вече съм в него.“
Нейтън се приближи. „Това, което каза…“ Той замълча. „Ти ме защити.“
Клеър преглътна. „Не ме карай да се чувствам герой. Аз просто… не мога да гледам още една лъжа.“
Нейтън я погледна. „А онова, което Ричард каза за влюбването…“
Клеър се вцепени. Сърцето ѝ се качи в гърлото.
„Нейтън…“ прошепна тя.
Той вдигна ръка, сякаш спира разговора, преди да стане прекалено опасен. „Не сега. Имаме битки.“
Клеър кимна. Но вътре в нея думите на Ричард се въртяха като нож.
Не се влюбвай в спасителя си.
А ако спасителят вече беше повече от спасител?
Тайната винаги намира път.
И тази тайна беше в собственото ѝ сърце.
Глава дванадесета
Краят, който започва
Решението на съдията дойде след дни, които се влачеха като тежък сняг.
Първо, за настойничеството. Съдията отказа искането на Грант. Не му даде това, което искаше. Децата останаха при Нейтън.
Клеър стоеше до Нейтън, когато чу думите. Усети как напрежението се излива от тялото му, но не напълно. Защото знаеше, че Грант няма да се откаже. Хищниците рядко се отказват от плячката си.
После, делото срещу Маркъс. Съдията прие доказателствата за манипулация. Не всичко беше решено на момента, но посоката беше ясна. Маркъс вече не изглеждаше уверен. Той изглеждаше като човек, който за първи път разбира, че лъжата има цена.
След заседанието Маркъс настигна Клеър в коридора. Очите му бяха студени.
„Мислиш, че спечели?“ прошепна той.
Клеър го погледна. И за пръв път не трепереше.
„Не“, каза тя тихо. „Аз не печеля. Аз си връщам себе си.“
Маркъс се засмя сухо. „Ти без мен си никой.“
Клеър се приближи една крачка. „Ти без контрол си празен.“
Маркъс пребледня. После лицето му се изкриви от омраза. „Ще те съсипя.“
Клеър се усмихна леко. „Вече опита. И не успя.“
Тя се обърна и тръгна. Не назад. Напред.
Същата седмица преподавателят, когото Емили беше довела, помогна да се открият странни следи в натиска на банката. Някой беше ускорил процедури чрез връзки. Хана започна да събира доказателства. Ричард вече не изглеждаше толкова недосегаем.
Нейтън стоеше в кабинета си една вечер, когато Клеър влезе. Той беше уморен, но в очите му имаше светлина.
„Може да го хванем“, каза той. „Ричард. Може да го изкараме на светло.“
Клеър кимна. „Истината винаги намира път.“
Нейтън се усмихна. „Ти го каза първа. И беше права.“
Той се приближи към нея. Този път не спря на безопасно разстояние.
„Клеър“, каза тихо. „Помниш ли онази нощ?“
Клеър преглътна. „На спирката?“
Нейтън кимна. „Казах ти „Ела с мен“. Не знаех какво правя. Само знаех, че не мога да те оставя.“
Клеър усети как сълзите ѝ идват. „И аз не знаех. Само знаех, че ако не тръгна, ще умра вътре в себе си.“
Нейтън протегна ръка и този път докосна лицето ѝ с върха на пръстите си, внимателно, сякаш пита разрешение.
„Ти донесе живот в тази къща“, прошепна той. „Не само за децата. И за мен.“
Клеър затвори очи. Вътре в нея страхът се бореше с надеждата. Думите на Ричард се опитаха да я спрат. Не се влюбвай в спасителя си.
Но Нейтън не беше спасител. Той беше човек, който също се давеше. И двамата се бяха хванали един за друг, за да не потънат.
„Нейтън…“ прошепна тя.
Той се наведе и я целуна, тихо, без бързане, като обещание, което не иска да нарани. Клеър усети как нещо в нея се отпуска. Нещо, което Маркъс беше стегнал до болка.
Когато се отдръпнаха, Нейтън прошепна: „Ако това е твърде скоро…“
Клеър поклати глава. „Не е скоро. То е… истинско.“
Нейтън се усмихна и в този миг вратата се отвори и Мая влезе, държейки рисунка.
Тя видя двамата, спря и ги огледа сериозно. После кимна, сякаш решава нещо важно.
„Добре“, каза Мая. „Това е правилно.“
Клеър се засмя през сълзи. Нейтън също се засмя, за пръв път без тежест.
Мая им подаде рисунката. Новата рисунка имаше още една фигура. Малка. Беше бебе.
Клеър погледна и сърцето ѝ се сви.
„Това…“ започна тя.
„Аз искам още едно бебе“, каза Мая простичко. „Но не трябва да е от корема. Може да е от сърцето.“
Клеър се разплака. Нейтън прегърна Мая, после прегърна и Клеър.
И така, без обещания за съвършенство, без да изчезват проблемите като магия, те направиха избор.
Хана пое делото докрай. Маркъс беше принуден да се откаже от клеветите и да понесе последствия. Грант загуби влияние, когато алчността му излезе наяве. Ричард беше притиснат от доказателства и от собствените си следи. Нищо не стана лесно. Но стана възможно.
Клеър започна да учи и да работи. Емили я държеше будна в нощите с изпити и страхове. Нейтън започна да се връща по-рано, не защото работата изчезна, а защото разбра, че домът е по-важен от съвети и сделки.
Една вечер, когато снегът отново започна да пада, Клеър стоеше до прозореца и гледаше как светът се смекчава под белотата.
Нейтън се приближи отзад и я прегърна.
„Страх ли те е още?“ попита той.
Клеър се замисли. Страхът беше там. Но вече не беше господар.
„Понякога“, призна тя. „Но вече знам, че не съм сама.“
Нейтън целуна косата ѝ. „Никога повече.“
Клеър се обърна към него, усмихна се и прошепна фразата, която промени всичко:
„Ела с мен.“
Нейтън се усмихна. „Винаги.“
И в тази къща, която някога беше студена, се роди топлина. Не от богатство. Не от сделки. А от хора, които избраха истината, въпреки цената.
Снегът падаше тихо. Но този път не заглушаваше живота.
Този път го покриваше като обещание.