Глава първа
„Имаме тризнаци! Това е просто невероятно, Ирина…“
Максим стоеше до инкубаторите, сякаш ако мигне, всичко ще се превърне в лоша шега. Въздухът миришеше на лекарства и топло мляко, а мартенското слънце влизаше през прозореца като неканен свидетел.
Ирина лежеше сред възглавниците, бледа, с поглед, който не се задържаше никъде. Клоните на тополата дращеха стъклото с нервни движения, като нокти, които искат да пробият тишината.
Максим се опита да се усмихне. Държеше лалетата като доказателство, че все още е човек, а не просто мъж, който не разбира какво се случва.
„Две момчета и момиче…“ прошепна той. „Мислих за имена…“
„Не мога да продължавам така.“ Гласът на Ирина беше сух. „Едно дете е едно. Три… това е краят на всичко.“
Максим се пребледня, сякаш думите ѝ бяха удар, който не оставя синина, а оставя празнота.
„Какво говориш? Това са нашите деца.“
„Децата ти.“ Тя се обърна най-после. В очите ѝ имаше сълзи, но не и нежност. „Не съм готова.“
И тогава, като че ли самата болница не издържа, нещо падна в коридора. Стъпки. Припряност. Клонът на тополата изстена по стъклото.
Максим си каза, че това е шок. Че ще мине. Че утре ще се събудят в една реалност, в която Ирина се смее, плаче от щастие и се вкопчва в него така, както преди.
Само че утре дойде по-бързо, отколкото бе готов да го посрещне.
Глава втора
Той стоеше в апартамента, прегърнал Маша, докато Артьом и Егор спяха в двете креватчета. Телевизорът говореше сам, висок, натрапчив, сякаш се опитваше да запълни липсващия глас в дома.
Мирис на млечна смес. Мирис на немито пране. Мирис на страх, който няма аромат, но се лепи по стените.
Ирина затвори куфара с едно движение, което беше твърде решително за жена, която току-що бе родила.
„Заведете ги в приют.“ Гласът ѝ не трепна. „Не искам да живея така.“
Максим се задави с въздуха.
„Как го казваш… така?“
„Предложих ти да не раждаш, когато разбрах за близнаците.“ Тя не го погледна. „Ти отказа. Сега са трима. Три. Разбираш ли?“
Той погледна към креватчетата. Две лица, толкова еднакви, че сякаш природата се бе пошегувала. И едно лице в ръцете му, меко, топло, доверчиво.
„Ирина…“ прошепна той. „Ти си им майка.“
Тя се усмихна, но не с устните. Усмихна се с умората си.
„Бях. От днес вече не.“
Когато излезе, вратата не трясна. Това беше най-страшното. Вратата се затвори спокойно, сякаш винаги е трябвало да се затвори така.
Максим остана с три бебета и една тишина, която започна да расте, докато не изпълни всичко.
И тогава телефонът му звънна.
Не беше приятел. Не беше роднина.
Беше банката.
Глава трета
„Господин Максим, напомняме ви, че вноската по кредита за жилище е просрочена.“
Думите бяха ясни, подредени, без капка съчувствие. Максим притисна телефона до ухото, докато с другата ръка люлееше Маша. Тя мрънкаше тихо, сякаш усещаше напрежението, което се разливаше от кожата му.
„Ще платя.“ Гласът му беше по-слаб, отколкото искаше. „Имам… трудности.“
„Разбираме.“ Не звучеше като да разбират. „Но ако не постъпи сума, ще се наложи да предприемем действия.“
Действия. Като че ли домът му беше просто ред в някаква таблица.
Максим затвори. Погледна наоколо.
Детска количка, подарена от някого, който вече не се обажда. Купчини пелени. Сметки. Писма с печати.
И една снимка на Ирина, поставена по навик на шкафа. Виждаше се усмивката ѝ от сватбата им. Тогава беше обещала, че ще са отбор.
Максим хвана рамката и я обърна с лицето надолу.
„Сега изборът е мой.“ каза тихо.
Но точно тогава Артьом се разплака. След него Егор. Плачът им се събра и стана като сирена, която не ти позволява да мислиш.
Максим се задвижи като машина. Приготви смес. Провери температура. Смени пелени. Люлееше ги един по един. Усмихваше им се, докато вътре в него нещо се пукаше.
Той не беше слаб. Никога не бе мислел, че е слаб.
Но през онази нощ, когато за първи път остана сам с тях, се облегна на стената в кухнята и заплака без звук.
Защото между всички сметки и плач, най-страшното беше една проста мисъл:
Ирина не си тръгна от него.
Ирина си тръгна от тях.
Глава четвърта
На сутринта вратата звънна.
Максим отвори, с Маша на ръце, с кръгове под очите и с лице, което не помнеше кога за последно е било отпочинало.
На прага стоеше Надежда. Майката на Ирина.
Тя не влезе веднага. Погледна го, после погледна бебето. После погледна вътре, сякаш се страхуваше да види какво е останало от живота на дъщеря ѝ.
„Къде е Ирина?“ попита тя.
„Тръгна си.“
Надежда прехапа устни. В очите ѝ се появи нещо като гняв, но по-скоро беше страх.
„Каза ми, че си я притиснал.“
Максим се засмя кратко. Смехът му звучеше като счупено стъкло.
„Аз? Притиснал? Аз дори не мога да си вържа обувките, без някой да заплаче.“
Надежда направи крачка напред. Влезе. И когато видя креватчетата, когато чу тихото сумтене на Артьом и Егор, лицето ѝ омекна за миг.
„Тя…“ започна тя и спря.
„Какво?“ Максим не издържа. „Какво ти каза? Че съм чудовище? Че съм я направил робиня?“
Надежда се изправи. Гласът ѝ стана остър.
„Каза, че не може. Че се задушава. Че всичко се срутва. Че ти не разбираш.“
Максим я гледаше, докато тишината между тях ставаше тежка.
„Аз разбирам само едно.“ каза той. „Тя ги остави. Ако има нещо, което не разбирам… това е как може да се живее с такова решение.“
Надежда сведе поглед. После, съвсем тихо, каза:
„Ирина не е сама.“
Максим замръзна. После се сети за думата и я изтласка от ума си, сякаш самата мисъл за това го изгаряше.
„Какво значи това?“
Надежда не отговори веднага.
„Има човек.“ прошепна тя. „Отдавна.“
Думите паднаха на пода като нож.
Максим усети как кръвта му се отдръпва от лицето. Пребледня отново, но този път не беше просто шок. Беше предателство.
„Отдавна?“ повтори той. „Докато… докато бяхме женени?“
Надежда вдигна рамене, сякаш носеше вина, която не ѝ принадлежи, но я тежи.
„Аз разбрах скоро. Ирина не ми е казвала всичко.“
Максим затвори очи за миг. В главата му се завъртяха сцени, които преди изглеждаха дребни. Закъснения. Изключен телефон. Поглед, който се плъзга настрани.
Той отвори очи.
„Кой е той?“
Надежда стисна чантата си.
„Казва се Виктор.“
И точно тогава, сякаш животът му беше сценарий, в който някой търси най-жестокия момент, телефонът на Максим вибрира.
Непознат номер.
Той отговори, без да мисли.
„Максим?“ Гласът беше мъжки, уверен. „Говори Виктор. Трябва да се видим. За Ирина… и за децата.“
Максим стисна телефона така, че пръстите му побеляха.
„Откъде имаш номера ми?“
„Имам много неща.“ гласът се усмихваше. „И не всички ще ти харесат.“
В стаята бебетата изохкаха насън, сякаш усещаха, че над тях се стяга невидима примка.
Максим погледна Надежда. Тя беше пребледняла.
„Той знае.“ прошепна тя. „Той знае всичко.“
А Максим разбра, че най-страшното тепърва започва.
Глава пета
Срещата беше в място, което не казваше нищо за себе си. Нито музика, нито светлина, нито уют. Само маси, на които хората играят на нормален живот.
Виктор седеше вече там. Беше на възрастта на Максим, може би малко по-голям. Облечен скъпо, но без показност. Очите му бяха спокойни, сякаш на света няма нещо, което да го изкара от равновесие.
Максим седна срещу него. Не подаде ръка.
„Кажи какво искаш.“ каза Максим.
Виктор наклони глава.
„Директен. Това ми харесва.“
„На мен не ми харесва, че говориш за децата ми като за тема за разговор.“
Виктор не се засегна.
„Твоите деца.“ повтори той бавно. „Да. За това ще говорим.“
Максим усети как стомахът му се свива.
„Какво значи това?“
Виктор извади папка. Постави я на масата. Не я отвори веднага. Просто я остави там, като капан.
„Ирина ми каза много неща.“ започна Виктор. „Каза ми и за теб. Каза, че си добър. Че си се опитал. Че си държиш на думата.“
Максим се напрегна.
„И?“
„И каза, че няма сили. Че е на ръба.“ Виктор сви устни. „И че ако се случи най-лошото, тя няма да издържи да ги гледа.“
Максим удари масата с длан. Чашите леко подскочиха.
„Тя ги изостави!“
„Не, Максим.“ Виктор сниши глас. „Тя избяга. От страх. И от нещо, което ти не знаеш.“
Максим преглътна.
„Какво не знам?“
Виктор отвори папката.
Вътре имаше документи. Някакви листове. Снимки. И един резултат от изследване, който Максим не разбра веднага, но очите му се залепиха за думите.
„Какво е това?“ прошепна той.
„Истината.“ каза Виктор. „Ирина е правила изследване. Не на теб е казала. На мен.“
Максим пребледня. Сърцето му започна да бие в ушите.
„Защо?“
Виктор го гледаше спокойно.
„Защото тя не е била сигурна.“
Максим усети как целият му свят се накланя.
„Не…“ прошепна той. „Не. Не го казвай.“
Виктор сложи пръст върху документа.
„Възможно е едно от децата да не е твое.“
Тишината между тях стана като бетон.
Максим не можа да диша за миг.
„Кое?“ изрече накрая, почти без глас.
Виктор сви рамене.
„Затова трябва да говорим. Затова ти се обадих. Ирина не искаше да излезе наяве. Но аз няма да стоя настрани.“
„Ти ли си бащата?“ Максим изрече думите, които го отвращаваха.
Виктор не отговори веднага. После се усмихна едва забележимо.
„Може би.“
Максим се изправи рязко. Столът изскърца. Хората наоколо се обърнаха, но той не ги видя.
„Ако си дошъл да ми отнемеш дете…“ гласът му беше нисък, опасен. „Слушай ме добре.“
Виктор не трепна.
„Не съм дошъл да отнемам.“ каза той. „Дошъл съм да спасявам. И да предложа сделка.“
„Сделка?“ Максим се засмя горчиво. „Децата ми не са сделка.“
Виктор се наведе напред.
„Апартаментът. Кредитът. Просрочията. Ти си на ръба, Максим. Аз мога да платя всичко.“
Максим застина.
„Какво искаш в замяна?“
Виктор произнесе бавно, ясно:
„Ирина обратно. И право да бъда в живота на детето, което е мое.“
Максим усети как светът му се стеснява до една дума.
Право.
И точно тогава се появи най-страшната мисъл:
А ако Виктор не лъже?
А ако всичко, което Максим обича, е построено върху тайна?
Глава шеста
Когато се прибра, Максим не включи светлина. Влезе в тъмния коридор, където единственото сияние беше малката лампа над креватчетата.
Артьом дишаше равномерно. Егор беше обърнат настрани, с юмруче до устата. Маша мърдаше леко, сякаш сънуваше.
Максим седна на пода между тях. Погледът му се местеше от лице на лице. Търсеше знак. Нещо, което да му каже истината.
Но бебетата не знаят тайни. Те просто съществуват.
Максим извади телефона. Превъртя контактите. Спря на името на Ирина.
Пръстът му се поколеба.
После натисна.
Сигнал. Сигнал. И накрая гласова поща. Безлична, студена.
Той затвори. Удари стената с юмрук. Болката му помогна да не крещи.
Тогава чу шум от входната врата.
Не беше силно. Само ключ, който се върти.
Максим се изправи и тръгна бавно към коридора, сякаш се страхуваше да види кой ще влезе.
Вратата се отвори.
Ирина стоеше там.
Същата, но и не същата. Косата ѝ беше вързана небрежно. Очите ѝ бяха зачервени. По лицето ѝ имаше следи от плач и безсънни нощи. Но стойката ѝ беше твърда, сякаш се държи за последната си възможност да не се разпадне.
„Дай ми ги.“ каза тя тихо.
Максим се вцепени.
„Какво?“
„Дай ми децата.“ повтори тя. „Идвам да ги взема.“
Той се засмя без звук.
„Ти… ти ги остави. Ти ми каза да ги занеса в приют.“
Ирина прехапа устни. Погледът ѝ пробяга към креватчетата. За миг в него се появи нещо като вина, но тя го скри веднага.
„Бях…“ започна тя и спря. „Бях в състояние, което не разбираш.“
„О, разбирам.“ Максим направи крачка към нея. „Разбирам, че се върна, когато вече си решила, че можеш. А аз? А те?“
Ирина стисна ръцете си.
„Не съм дошла да спорим. Дошла съм да ги взема. Имам право.“
Максим усети как думите ѝ го удрят.
„Право?“ прошепна той. „Ти говориш за право?“
Ирина вдигна брадичка.
„Ще отида в съда, ако трябва.“
Максим се приближи още.
„Кажи ми истината.“ каза той тихо. „Виктор… какво е Виктор за теб?“
Ирина замръзна.
Секунда. Две.
И тогава, почти без да го погледне, каза:
„Не го намесвай.“
Тази фраза беше признание. Не беше отрицание. Не беше защита.
Беше страх.
Максим почувства как в него се издига гняв, но и нещо по-страшно: усещането, че не знае кой стои пред него.
„Кое от децата…“ започна той и гласът му се счупи. „Кое от децата може да не е мое?“
Ирина пребледня, сякаш той я беше ударил.
„Кой ти каза?“
„Така значи.“ Максим се отдръпна половин крачка. „Така значи. Истина е.“
Ирина стисна очи, сякаш се опитваше да избяга вътре в себе си.
„Не съм дошла за това.“ прошепна тя. „Моля те. Не тук. Не пред тях.“
„Тогава къде?“ Максим посочи креватчетата. „Те са тук, Ирина. Тук е животът ни. Тук са последствията.“
Ирина отвори очи. В тях вече нямаше само страх.
Имаше решителност.
„Ще говоря.“ каза тя. „Но не сега. Утре. А тази нощ…“
Тя пристъпи към креватчетата.
Максим инстинктивно застана пред нея.
„Не.“ каза той. „Няма да ги вземеш.“
Ирина го погледна така, сякаш го вижда за пръв път.
„Тогава ще стане по трудния начин.“ прошепна тя.
И излезе, като остави вратата отворена за миг.
Точно колкото да влезе студен въздух.
Точно колкото да усети Максим, че войната вече е започнала.
Глава седма
На следващия ден Максим беше в кантората на адвокат Борис.
Борис беше мъж, който не се усмихваше излишно. Говореше малко, но когато говореше, думите му бяха като пирони. Столът срещу него скърцаше, сякаш и той протестираше срещу тежестта на темите.
„Разкажи ми всичко.“ каза Борис.
Максим разказа. За болницата. За куфара. За банката. За Виктор. За документите. За завръщането на Ирина.
Борис слушаше, без да прекъсва. Само веднъж вдигна вежда, когато чу името на Виктор.
„Познавам го.“ каза Борис накрая.
Максим се напрегна.
„Как така?“
„Бизнесмен. Върти много сделки. Има навика да печели.“ Борис сви устни. „Понякога на всяка цена.“
Максим се облегна назад.
„Той ми предложи да ми плати кредита, ако… ако му дам право.“
Борис го погледна остро.
„Не подписвай нищо. Не обещавай нищо.“
„А ако е прав?“ Максим прошепна. „А ако едно от децата…“
Борис вдигна ръка.
„И това има процедура.“ каза той. „Но запомни: правата и отговорностите не са само кръв. Има и факти. Има и грижа. Има и време.“
Максим замълча.
„Ирина заплашва със съд.“ каза той.
„Тогава ще се готвим.“ Борис отвори папка. „Ще съберем доказателства, че ти се грижиш. Че си стабилен. Че тя е напуснала доброволно.“
Максим се засмя горчиво.
„Стабилен?“ повтори той. „Аз едва не губя жилището.“
Борис го гледаше внимателно.
„Има още нещо.“ каза адвокатът. „Имаш ли някакви активи? Наследство? Нещо, което не си споменал?“
Максим поклати глава.
„Баща ми…“ започна той и спря.
„Какво за баща ти?“
Максим преглътна.
„Той почина преди време. Остави ми само спомени. И… и едно писмо, което не съм отварял.“
Борис замълча за миг.
„Писмо?“
„Да. Даде ми го преди да си отиде. Каза ми: ‘Отвори го, когато животът ти се обърне.’“
Борис се наведе напред.
„И животът ти се обърна.“ каза тихо. „Отвори го.“
Максим усети как кожата му настръхва.
Писмото беше вкъщи. Чакаше. Сякаш цялото това време е знаело повече от него.
Той излезе от кантората, с усещането, че тича към нещо, което може да го спаси… или да го унищожи окончателно.
Глава осма
Писмото беше в чекмеджето, под документи и забравени бележки. Пликът беше пожълтял, но почеркът беше ясен.
Максим седна на кухненската маса, докато бебетата спяха. Ръцете му трепереха, когато разкъсваше хартията.
Вътре имаше няколко листа.
„Сине,
ако четеш това, значи си стигнал до момент, в който си разбрал, че светът не е справедлив. И че любовта не винаги е достатъчна.
Искам да знаеш, че има неща за мен, които не ти казах.
Имам втори живот. Второ минало. И хора, които ще се появят, когато усетят слабостта ти.
Не им вярвай.
Ако някога ти потрябват пари, има фонд на твое име. Не е в банка. Не е лесен за вземане. Ще го получиш само ако покажеш, че няма да го похарчиш за гордост.
Ключът е при човека, когото наричах приятел, но който винаги е бил повече враг, отколкото приятел. Казва се Антон.
Ще го познаеш по белега на ръката.
Помни: понякога помощта идва с цена, която не виждаш.
И още нещо… Не си този, за когото мислиш, че си. Но това ще разбереш, когато му дойде времето.
Твой баща.“
Максим остави писмото на масата. Сърцето му биеше бързо.
Фонд. Антон. Белег. Втори живот.
И онова изречение, което го изкара от равновесие:
„Не си този, за когото мислиш, че си.“
Той се изправи и започна да ходи из кухнята. В главата му се появиха образи на баща му, мълчалив, строг, но справедлив. Човек, който винаги е изглеждал прост.
Но може би простотата е била маска.
Максим се наведе над креватчетата. Гледаше децата.
„Ще ви защитя.“ прошепна. „Каквото и да ми струва.“
Телефонът му звънна.
Този път беше от непознат номер, но Максим вече знаеше усещането, което носи непознатият номер.
Отговори.
„Максим.“ каза гласът. Беше по-възрастен, дрезгав. „Аз съм Антон. Чух, че си започнал да ровиш.“
Максим стисна телефона.
„Как…“
„Баща ти ми остави инструкции.“ Антон се засмя тихо. „И остави много хора гладни. А гладът прави хората жестоки.“
Максим преглътна.
„Има фонд.“ каза той. „На мое име.“
„Има.“ потвърди Антон. „Но ако го искаш, ще трябва да дойдеш сам. Без адвокати. Без полиция. Без геройства.“
Максим затвори очи за миг.
„Къде?“
Антон се засмя отново.
„Ще разбереш. И още нещо… Виктор също ще дойде. Баща ти му дължи повече, отколкото можеш да си представиш.“
Максим отвори очи.
„Виктор?“
„Да.“ Гласът на Антон стана като нож. „Вашите животи са свързани отдавна, Максим. И сега е време да платите.“
И затвори.
Максим остана с телефона в ръка, с писмото на масата и с три спящи деца, които не подозираха, че над тях се сгъстява буря, започнала преди много години.
Той разбра едно:
Това вече не беше само битка за семейство.
Това беше битка за истината, която някой е погребал нарочно.
Глава девета
Дана се появи в живота на Максим по най-неочаквания начин.
Той беше пред входа на сградата, с две чанти пелени и с бебешка количка, която заяждаше на всяка плочка. Маша плачеше, Артьом се размахваше, Егор беше почервенял.
Максим се бореше с вратата, когато една ръка я задържа отвън.
„Дай да помогна.“ каза момичешки глас.
Максим вдигна глава.
Дана беше млада, с раница на гърба и уморени, но живи очи. Лицето ѝ издаваше човек, който учи много и спи малко.
„Благодаря.“ изрече Максим, без дори да знае защо се доверява на непозната.
Тя задържа вратата, после погледна към количката.
„Тризнаци?“ попита, сякаш не вярва на собствените си очи.
Максим кимна.
„И си сам?“ Дана сви вежди.
Той не отговори. Нямаше сили да обяснява.
Дана не настоя. Просто помогна да вкара количката, да качи чантите, да го съпроводи до асансьора.
Когато стигнаха етажа, тя спря.
„Ако някога ти трябва помощ…“ каза тихо. „Аз… уча в университет. Търся работа. Не се плаша от бебета.“
Максим я гледаше. В нормален живот би отказал. Би бил горд. Би казал, че може сам.
Но нормалният живот беше умрял в деня, когато Ирина затвори куфара.
„Как се казваш?“ попита той.
„Дана.“
Максим кимна.
„Аз съм Максим.“ каза. „А това са Артьом, Егор и Маша.“
Дана се усмихна леко.
„Хубави имена.“
„Понякога хубавите имена са единственото, което имаш.“ каза Максим, и сам се изненада от думите.
Дана наведе глава.
„Ще ти оставя номер.“ каза тя и извади листче от тетрадка. „Ако ти потрябва… просто звънни.“
Тя си тръгна, а Максим остана с листчето в ръка. Като че ли държеше не телефонен номер.
Като че ли държеше малка пролука към въздух.
Но още същата вечер, когато звънна на Дана, не беше заради помощ.
Беше заради паника.
Писмо от съда беше пристигнало.
Ирина вече беше подала иск.
И войната вече имаше официален печат.
Глава десета
„Ирина иска да ми ги вземе.“ каза Максим по телефона. Гласът му трепереше, но не от слабост, а от яд, който няма къде да отиде.
Дана мълча за миг.
„Имаш адвокат?“ попита.
„Да.“
„Добре.“ Дана звучеше спокойно, сякаш се държи за логиката, за да не потъне. „Ще трябва доказателства. Всичко. Бележки, разписки, снимки. Всяка нощ, в която си бил с тях. Всеки ден.“
Максим сведе поглед към купчината сметки.
„Как го знаеш?“
„Уча право.“ отговори тя. „Не съм завършила, но знам достатъчно, за да ти кажа, че истината не стига. Трябват документи.“
Максим усети как гърлото му се стяга.
„Можеш ли…“ започна той.
„Да.“ прекъсна го Дана. „Ще ти помогна. Не заради пари. А защото… това не е справедливо.“
В думите ѝ нямаше патос. Имаше твърдост.
На следващия ден Дана беше в апартамента. Не се държеше като гост. Движеше се внимателно, тихо, без да се натрапва. Взе Маша и я люля, докато Максим подреждаше документите.
„Тя защо се връща?“ попита Дана.
Максим издиша.
„Има човек.“ каза. „Виктор. Бизнесмен. И… има тайна.“
Дана го погледна.
„Каква тайна?“
Максим замълча. После прошепна:
„Възможно е едно от децата да не е мое.“
Дана застина. После погледна Маша, която за миг беше спряла да плаче и го гледаше с широко отворени очи.
„И ти… какво ще направиш?“ попита Дана.
Максим се наведе над креватчето на Артьом, който започваше да мърда.
„Ще ги защитя.“ каза. „Тримата. Дори ако истината ме нарани.“
Дана кимна.
„Понякога моралната дилема е проста.“ каза тихо. „Не е кой е баща. А кой е родител.“
Максим погледна към входната врата. Сякаш очакваше Ирина да влезе всеки момент.
„Тя ще играе мръсно.“ прошепна.
Дана не се усмихна.
„Тогава и ти ще играеш умно.“ каза.
Точно в този момент телефонът на Максим звънна.
Борис.
Максим отговори веднага.
„Имаме проблем.“ каза адвокатът. „Виктор е наел силен екип. И има нещо още по-лошо…“
Максим притисна телефона.
„Какво?“
„Виктор твърди, че има права над едно от децата.“ гласът на Борис беше тежък. „Ирина е готова да свидетелства в негова полза.“
Максим се облегна на стената.
Дана го гледаше, без да пита.
Максим затвори очи за миг.
Предателството вече не беше само в миналото.
Предателството беше в документи, подписано и подготвено да се случи.
Глава единадесета
Съдебната зала беше студена, въпреки че отоплението работеше. Студът идваше от хората, които седяха там с лица, които не чувстват чужда болка.
Ирина беше от другата страна. До нея седеше Виктор. До тях — адвокатка с поглед, който измерва и реже.
Максим седеше с Борис. Дана беше зад него, с бележник и с ръце, които стискаха химикалка, сякаш това е оръжие.
Съдията влезе. Всички станаха.
И тогава започнаха думите. Официални, тежки, като камъни.
Ирина говори първа. Плака точно толкова, колкото трябва. Гласът ѝ се чупеше на местата, които звучаха убедително.
„Бях в тежко състояние.“ каза тя. „Не съм искала да ги изоставя… просто не съм могла. Максим отказва да ми ги даде. Държи ги от инат.“
Максим стисна челюст.
После говори Виктор. Не плака. Не му трябваше. Той говореше като човек, който е свикнал да печели.
„Децата заслужават стабилност.“ каза той. „Аз мога да осигуря условия. Максим е в дългове. Има кредит. Просрочия. Опасност да загуби жилището.“
Максим усети как хората в залата го гледат. Не като баща. Като риск.
Борис стана.
„Стабилността не се измерва само с пари.“ каза адвокатът. „Господин Максим е този, който се грижи ежедневно за трите деца. Госпожа Ирина ги е напуснала доброволно.“
Ирина се обърна рязко.
„Лъжа!“ извика тя.
Съдията я прекъсна.
И тогава дойде най-страшното.
Адвокатката на Виктор извади документ.
„Представяме доказателство, че има основание да се смята, че едно от децата не е биологично на Максим.“ каза тя спокойно. „И искаме назначаване на изследване.“
Максим почувства как залата се завърта.
Борис погледна документа. Лицето му се напрегна.
„Възразявам.“ каза той. „Това не е доказателство, а твърдение.“
Съдията вдигна ръка.
„Ще бъде разгледано.“ каза.
Максим погледна Ирина. Тя гледаше встрани, сякаш подът е по-интересен от истината.
Виктор го погледна и този път в очите му нямаше спокойствие.
Имаше предупреждение.
Максим разбра:
Те няма да спрат.
Те ще разкъсат живота му, ако трябва, за да получат това, което искат.
И ако Максим иска да спечели, ще трябва не само да е прав.
Ще трябва да е по-силен от страха си.
Глава дванадесета
След заседанието Максим не се прибра веднага. Вървеше без посока. Ръцете му трепереха. В главата му кънтяха думи: „изследване“, „основание“, „права“.
Дана го настигна. Не го хвана за ръката. Просто вървеше до него, на една крачка разстояние, като човек, който знае, че някои болки не търпят утеха, а търпят присъствие.
„Ще го направиш ли?“ попита тя накрая.
Максим спря.
„Какво?“
„Изследването.“ каза Дана тихо. „Ако съдът го назначи, ще го направиш ли?“
Максим преглътна.
„Ако откажа, ще изглеждам виновен.“ прошепна. „Ако приема… може да се разруши всичко.“
Дана го погледна.
„Всичко кое?“ попита.
Максим сведе поглед към ръцете си.
„Аз…“ започна той. „Аз ги обичам. И ако се окаже, че…“
„Тогава пак ще ги обичаш.“ каза Дана твърдо.
Максим затвори очи.
„Не е толкова просто.“
Дана се приближи малко.
„Просто е.“ каза. „Трудно е, но е просто. Те са твои, защото ти си им баща. Всеки ден. Всяка нощ. Всяка смяна на пелена, когато никой не те вижда.“
Максим отвори очи. Погледът му беше влажeн.
„А Виктор?“ прошепна. „Той има пари. И влияние. И може да купи всичко.“
Дана се усмихна тъжно.
„Не може да купи любов.“ каза. „Но може да купи хора.“
Максим се сети за Антон. За фонда. За писмото. За това, че Виктор е свързан с миналото на баща му.
„Ще трябва да намеря Антон.“ каза Максим.
Дана се напрегна.
„Кой е Антон?“
Максим ѝ разказа. За писмото. За фонда. За предупреждението.
Дана слушаше внимателно. После каза:
„Това мирише на опасност.“
„Животът ми вече е опасност.“ Максим се засмя без радост. „Вкъщи ме чакат три бебета. И банка. И съд.“
Дана го хвана за ръката за първи път. Само за миг.
„Обещай ми нещо.“ каза.
„Какво?“
„Каквото и да стане, не ходи сам.“ прошепна тя. „Хора като този Антон… не играят честно.“
Максим се поколеба.
После кимна.
Но вътре в него вече беше взето решение.
Той щеше да отиде.
Не защото иска пари.
А защото вече нямаше право да е слаб.
И защото някъде, в този фонд, може би се криеше ключът към истината за Виктор.
А истината беше единственото, което можеше да го спаси.
Глава тринадесета
Антон избра място, което беше тихо и празно, като сцена преди престъпление. Нямаше табели. Нямаше хора. Само една врата и усещане, че тук не идват случайно.
Максим беше с Борис. Адвокатът не искаше да идва, но Максим настоя.
„Не е само юридически въпрос.“ каза Максим. „Това е животът ми.“
Борис се съгласи, но очите му казваха, че е готов за най-лошото.
Антон ги посрещна вътре.
Беше висок, със сива коса и с белег на ръката — ясно, като подпис. Усмивката му беше леко кривa, сякаш никога не е била напълно истинска.
„Ето го синът.“ каза Антон, сякаш Максим е стока, която е чакал да види.
Максим не отговори.
Борис се приближи.
„Аз съм адвокатът му.“ каза спокойно.
Антон се засмя.
„Баща ти каза без адвокати.“ погледна Максим. „Но виждам, че си упорит. Добре. Нека и адвокатът чуе колко струва истината.“
Максим стисна юмруци.
„Къде е фондът?“ попита.
Антон извади метална кутия. Отвори я. Вътре имаше флашка и ключ.
Максим се напрегна.
Антон плъзна ключа по масата, но го задържа с пръст.
„Преди да ти го дам…“ започна той. „Искам да ми кажеш: готов ли си да разбереш кой е баща ти всъщност?“
Максим се вцепени.
„Какво значи това?“
Антон се усмихна.
„Баща ти беше бизнесмен.“ каза тихо. „Истински. Но не такъв, какъвто си мислиш. Той направи нещо, което промени живота на Виктор.“
Максим преглътна.
„Какво?“
Антон наклони глава.
„Отне му нещо. Не просто пари. Отне му семейство.“
Максим пребледня.
Борис се намеси.
„Говорете ясно.“ каза. „Какво общо има Виктор?“
Антон погледна адвоката с наслада, сякаш обича да държи хората в неведение.
„Виктор беше млад. Баща ти му обеща участие в голям бизнес. После го изхвърли. Остави го с дълг. И с една жена, която…“ Антон се усмихна. „Която избра да не остане с Виктор.“
Максим усети как в него се надига тревога.
„Ирина?“ прошепна той, без да разбира защо го казва.
Антон се засмя.
„Не, не. Това беше преди.“ каза. „Но Виктор не забравя. И когато видя, че ти падаш… усети шанс.“
Борис се наведе.
„Това е изнудване.“ каза.
Антон сви рамене.
„Наречи го как искаш.“ каза. „Аз просто държа ключа. Ако Максим иска фонда, ще трябва да подпише, че няма да търси вина от мен за нищо, което ще научи.“
Максим погледна ключа. После погледна флашката.
„Искам го.“ каза той.
Борис го хвана за рамото.
„Помисли.“
Максим поклати глава.
„Вече мислих твърде дълго.“
Антон плъзна ключа и флашката към него.
„Добре дошъл в истинския живот.“ прошепна.
Максим прибра предметите. Усети, че държи не просто шанс за пари.
Държи бомба.
И докато излизаха, Антон каза нещо, което накара кожата на Максим да настръхне:
„И още нещо… Виктор не търси само дете. Той търси отмъщение. И Ирина е просто средство.“
Максим се обърна рязко.
Антон се усмихваше.
„Понякога най-страшното предателство идва от този, който изглежда най-уязвим.“ каза тихо.
Максим излезе навън с чувството, че вече не знае кой е жертва и кой е ловец.
И че следващият удар ще дойде от място, което не очаква.
Глава четиринадесета
Във флашката имаше файлове. Документи. Сметки. Договори. И едно видео.
Максим гледаше екрана, докато Борис стоеше до него. Дана беше в другата стая с бебетата. Чуваха се тихи звуци — животът им, който не подозираше за тайните на възрастните.
Видеото започна с лице, което Максим познаваше.
Баща му.
Беше по-възрастен, уморен, но очите му бяха ясни.
„Сине… ако гледаш това… значи вече си влязъл в война, която не си избирал.“
Максим преглътна.
„Виктор ще дойде.“ продължи баща му. „Той ще се опита да те унищожи. Не заради теб. А заради мен.“
Борис се напрегна.
„Баща ми… какво си направил?“ прошепна Максим към екрана.
„Направих избор.“ каза баща му, сякаш чува въпроса. „Избор, който тогава ми изглеждаше правилен. Избрах да защитя теб. И майка ти. Избрах да изгоря мостове.“
Максим замръзна при думите „майка ти“. Споменът за майка му беше като сянка. Той почти не говореше за нея. Беше си тръгнала рано от живота му и баща му никога не обясни защо.
„Виктор беше опасен.“ продължи баща му. „Силен, амбициозен, без милост. И беше близо до това да вземе всичко. Включително… теб.“
Максим се вцепени.
„Какво значи това?“ прошепна.
Борис гледаше напрегнато.
Баща му издиша във видеото.
„Сине… истината е, че ти не си мой по кръв.“ каза тихо.
Светът на Максим се разпадна без звук.
„Как…“ устните му не можеха да оформят думите.
„Ти беше дете, което трябваше да бъде унищожено от чужда алчност.“ каза баща му. „Аз те взех. Отгледах те. Защото майка ти…“ той замълча, очите му се навлажниха. „Майка ти не можеше да те задържи. И защото Виктор беше готов да използва всичко.“
Максим се хвана за ръба на масата, за да не падне.
„Това е…“ прошепна.
„Това не те прави по-малко мой син.“ каза баща му. „Това те прави моя най-голям избор. Но го казвам, защото трябва да разбереш: Виктор вярва, че ти си ключът към нещо. Към достъп. Към пари. Към отмъщение. И ще използва Ирина, децата, всичко.“
Борис издиша бавно.
„Това променя много.“ каза тихо.
Максим не можеше да говори.
Видеото продължи.
„Фондът е реален.“ каза баща му. „Но не е подарък. Това са пари, които съм пазил за деня, в който ще трябва да защитиш семейството си. Не допускай Виктор да ги вземе. Не допускай и да те принуди да станеш като него.“
Максим затвори лаптопа рязко.
В стаята беше тъмно, въпреки че светеше лампа.
Той чу плач от другата стая. Маша.
И този звук го върна към единственото, което беше сигурно.
Кръв или не, минало или не, тайни или не…
Той беше баща.
И ако неговият баща го беше избрал, то и Максим щеше да избере.
Щеше да избере децата.
Дори ако трябва да изгори целия свят, за да ги запази.
Глава петнадесета
„Не съм твой по кръв…“ прошепна Максим, докато люлееше Маша.
Дана стоеше до него. Беше чула част от разговора. Видя лицето му. Не зададе въпроси веднага.
„Какво се случи?“ попита тя накрая.
Максим ѝ разказа. За видеото. За признанието. За това, че животът му може да е построен върху чужд избор.
Дана слушаше, с лице, което бавно се променяше от шок към разбиране.
„Това обяснява…“ започна тя.
„Какво?“ Максим вдигна очи.
„Защо баща ти е говорил за морал като за война.“ каза Дана. „Защо е оставил фонд. Защо е предупредил за хора, които идват, когато си слаб.“
Максим се засмя горчиво.
„Аз съм слаб.“ каза. „В момента съм най-слабият човек на света.“
Дана поклати глава.
„Не.“ каза. „Ти си уморен. И наранен. Но не си слаб.“
Максим погледна към креватчетата.
„Ирина ще използва това.“ прошепна. „Ще каже, че не съм стабилен. Че имам тайни. Че… не знам кой съм.“
Дана се приближи.
„И точно затова трябва да си ясен.“ каза. „Съдът ще гледа кой се грижи. Кой осигурява. Кой не бяга.“
Максим стисна зъби.
„Тя се върна.“ каза. „Но не се върна за тях. Върна се заради Виктор.“
Дана кимна.
„Тогава трябва да докажем и това.“ каза.
В този момент телефонът на Максим звънна.
Ирина.
Максим се поколеба. После отговори.
„Максим.“ гласът ѝ беше тих. „Трябва да говорим. Насаме. Без адвокати. Без свидетели.“
Максим се засмя кратко.
„Сега ли?“ попита.
„Да.“ прошепна Ирина. „Преди да стане късно.“
Максим почувства как нещо го стиска.
„Какво значи ‘късно’?“ попита.
Ирина замълча. После каза:
„Виктор не ти казва всичко. И аз… аз също не ти казах всичко. Има нещо, което може да унищожи всички ни.“
Максим усети как студ се разлива по гърба му.
„Какво?“ попита.
Ирина прошепна едва чуто:
„Антон.“
Максим застина.
„Откъде знаеш за Антон?“ гласът му стана опасно тих.
Ирина се разплака.
„Защото…“ започна тя. „Защото Виктор работи с него. И защото…“
Тя издиша, сякаш изпуска последния си въздух.
„И защото Виктор ме принуди.“
Максим стисна телефона.
„Принуди те да какво?“
Ирина прошепна:
„Да излъжа. Да те унищожа. Ако не го направя… ще ми вземе всичко.“
Максим затвори очи.
„Къде си?“ попита.
Ирина каза място, което беше само описание, без име, без град, без табела.
Максим погледна Дана.
„Ще отида.“ каза.
Дана стисна ръката му.
„Не сам.“ каза твърдо.
Максим кимна.
„Не сам.“
И за първи път от много време, вместо да се чувства като човек, който се дави, той се почувства като човек, който започва да плува.
Защото страхът вече не го парализираше.
Страхът вече беше гориво.
Глава шестнадесета
Ирина ги чакаше. Лицето ѝ беше напрегнато, сякаш се бори със себе си. Когато видя Дана, очите ѝ се присвиха.
„Коя е тя?“ попита остро.
„Човек, който не ме остави.“ отговори Максим.
Ирина пребледня.
„Аз…“ започна тя.
„Ти ме остави.“ каза Максим. „И остави тях.“
Ирина трепна, сякаш думите му я удариха.
„Не беше така.“ прошепна.
„Тогава как беше?“ Максим не повиши тон. Това беше по-страшно.
Ирина се огледа, сякаш се страхува, че някой ще ги чуе.
„Виктор се появи преди да родя.“ каза тя. „Той знаеше неща за теб. За баща ти. За кредита. За страховете ти.“
Максим напрегна лице.
„Как?“ попита.
Ирина прехапа устни.
„Антон.“ прошепна. „Антон го доведе. Каза ми, че ако се родят тризнаци, ти ще се счупиш. Че ще бъдеш лесна плячка. И че аз… аз трябва да избера страна.“
Дана се намеси.
„Той те е манипулирал.“ каза.
Ирина я погледна с омраза, която беше всъщност страх.
„Не говори, сякаш знаеш.“ изрече Ирина.
„Аз знам само, че ти си майка.“ отговори Дана тихо. „И че си ги оставила.“
Ирина потрепери.
„Не можех.“ прошепна. „Сякаш всичко в мен се късаше. Плачът им… чувството, че не съм достатъчна…“
Максим гледаше и виждаше не чудовище, а човек, който е паднал. Но това не изтриваше стореното.
„И тогава Виктор ти предложи спасение.“ каза Максим.
Ирина кимна.
„Той каза, че ще плати всичко.“ прошепна. „Че ще ти вземе дълговете. Че ще ни даде нов живот. Но само ако… ако направя това, което той иска.“
„Да подадеш иск.“ каза Максим.
Ирина затвори очи и кимна.
„Да кажа, че ти си нестабилен.“ прошепна. „Да намекна, че… че едно от децата не е твое. Да настоявам за изследване. Да те унижа.“
Максим се приближи.
„Защо?“ попита тихо. „Защо се съгласи?“
Ирина отвори очи. Те бяха мокри.
„Защото ме заплаши.“ прошепна. „Каза, че ако не го направя… ще ме унищожи. Че ще ме направи виновна за всичко. Че ще ме остави без шанс да видя децата.“
Максим почувства как гняв и съжаление се бият в него.
„Ти вече ги остави.“ каза.
Ирина падна на стола, сякаш краката ѝ не държат.
„Знам.“ прошепна. „И това е най-големият ми грях.“
Дана се наведе към Максим и прошепна:
„Записвай.“
Максим погледна телефона си. Натисна запис.
Ирина не видя.
„Има още нещо.“ каза Ирина и гласът ѝ стана по-тих. „Виктор не иска само дете. Той иска фонд. Иска документите. Иска да докаже, че ти нямаш право.“
Максим се напрегна.
„Как знаеш за фонда?“ попита.
Ирина се разплака.
„Защото…“ прошепна тя. „Виктор ми каза, че ти не си истинският син на баща си. Каза, че ако го докаже, фондът ще падне.“
Максим застина.
Дана го погледна остро.
„Това е важно.“ прошепна тя.
Максим се наведе към Ирина.
„Кой ти го каза? Антон?“ попита.
Ирина кимна. После прошепна:
„Антон идва. Идва да си вземе своето. А Виктор… Виктор вече е подготвил всичко.“
Максим изключи записа.
Ирина го погледна.
„Какво ще правиш?“ попита.
Максим се изправи.
„Ще спра това.“ каза.
„Не можеш.“ прошепна Ирина. „Той е по-силен. Има хора. Има връзки.“
Максим се наведе към нея.
„Аз имам нещо, което той няма.“ каза тихо.
„Какво?“
Максим произнесе бавно:
„Имам какво да губя. И точно затова ще се бия.“
Ирина се разплака още повече.
„Максим…“ прошепна. „Ако ми позволиш… ако ми дадеш шанс…“
Максим се поколеба. Погледна Дана. Погледна Ирина.
И каза:
„Ще мисля за това, след като децата са в безопасност.“
Това не беше прошка.
Но беше врата, която не се затваря напълно.
И понякога това е единственото начало, което можеш да си позволиш.
Глава седемнадесета
Следващите дни бяха като ходене по остър ръб.
Борис подаде нови доказателства. Записът от разговора с Ирина беше представен по правилния начин, внимателно, така че да не се обърне срещу Максим. Дана помогна да се подредят фактите, да се извадят съобщения, да се покажат просрочия, но и опити за плащане, да се докаже, че Максим не бяга, не крие, не изоставя.
Ирина, притисната от собствената си вина и от страха си, започна да се колебае. На едно заседание очите ѝ бяха празни. На следващото — пълни със сълзи, които този път не изглеждаха като театър.
Виктор обаче беше същият. Винаги спокоен. Винаги уверен. Винаги с план.
На едно от заседанията адвокатката му се усмихна и каза:
„Имаме нови свидетели.“
В залата влезе Антон.
Белегът на ръката му блестеше под светлината. Той погледна Максим като човек, който гледа пешка.
„Познавам семейството.“ каза Антон. „Познавам бащата. Познавам как се взимат и дават деца.“
Максим пребледня.
Борис се изправи.
„Възразявам. Това е опит за манипулация.“
Съдията позволи да продължи.
Антон се усмихна.
„Бащата на Максим беше човек с тайни.“ каза. „И Максим наследи тези тайни. Това го прави опасен настойник.“
Максим стисна ръце под масата. Усети как Дана зад него спира да диша.
Борис се наведе към Максим и прошепна:
„Той ще се опита да те провокира. Не реагирай.“
Антон продължи, гласът му беше мазен като масло върху огън.
„Ирина е жертва.“ каза. „Тя е била манипулирана. А Виктор… Виктор е човек, който може да даде стабилност.“
Максим погледна Ирина. Тя гледаше Антон с ужас.
Съдията попита:
„Госпожо Ирина, вярно ли е това?“
Ирина се разтрепери. Погледна към Виктор. Виктор я гледаше спокойно.
Ирина отвори уста.
Максим усети как в този миг всичко зависи от едно изречение.
Едно.
Ирина пребледня, после издиша и каза:
„Не.“
Виктор се напрегна. За първи път маската му се пропука.
Ирина се изправи.
„Не съм жертва на Максим.“ каза тя с треперещ глас. „Жертва съм на собствената си слабост. И на натиска, който Виктор и Антон упражняваха върху мен.“
В залата се чу шум. Шепот. Удивление.
Виктор се изправи рязко.
„Това е лъжа!“ извика той.
Ирина пребледня, но продължи:
„Аз напуснах.“ каза. „И това е моя вина. Но Виктор използва това. Той ме притисна. Искаше фонда. Искаше децата като средство.“
Съдията вдигна ръка за тишина.
Борис стана.
„Искаме проверка на фактите.“ каза. „И искаме ограничаване на контакта между Виктор и децата, докато се изясни ролята му.“
Антон се усмихна, но вече не беше уверен.
Максим гледаше Ирина и за миг видя в нея не враг, а човек, който най-сетне е направил правилното, макар и късно.
Но не беше свършило.
Виктор се наведе към адвокатката си и прошепна нещо.
После погледна Максим и се усмихна.
И тази усмивка каза всичко:
Той имаше последен ход.
Глава осемнадесета
Последният ход дойде вечерта.
Максим се прибра, изтощен. Дана беше с бебетата. В апартамента беше тихо, но тишината беше измамна. Той вече не вярваше на спокойни моменти.
Телефонът му звънна.
Непознат номер.
Максим отговори.
„Господин Максим?“ гласът беше женски, официален. „Обаждаме се от банката. Има промяна по кредита ви. Погасен е.“
Максим замръзна.
„Какво?“ прошепна.
„Погасен е.“ повтори гласът. „Цялата сума. От трета страна. Има документ за прехвърляне на права върху обезпечението.“
Максим почувства как кръвта му изстива.
„Какво прехвърляне?“ попита.
„Има подписани документи.“ каза жената. „Можете да ги видите…“
Максим прекъсна.
„Аз не съм подписвал нищо.“
Настъпи пауза.
„Тогава…“ гласът се поколеба. „Тогава има вероятност за измама. Ще трябва да подадете сигнал.“
Максим затвори.
Дана го погледна.
„Какво стана?“
Максим не отговори веднага. Седна на стола, сякаш краката му отказват.
„Някой е платил кредита.“ каза накрая. „И… има документи. За прехвърляне.“
Дана пребледня.
„Кой?“ прошепна тя.
Максим знаеше. Не искаше да знае, но знаеше.
Виктор.
И ако Виктор беше платил кредита, това означаваше, че вече държи нещо над главата му.
Точно тогава вратата звънна.
Дана се стресна. Бебетата се размърдаха.
Максим се изправи. Подаде знак на Дана да остане назад.
Той отвори вратата.
На прага стоеше Виктор.
Сам.
С усмивка.
„Добър вечер, Максим.“ каза. „Чух, че имаш новина от банката.“
Максим стисна рамката на вратата.
„Какво си направил?“
Виктор влезе, без да пита.
„Помогнах.“ каза. „Ти си затънал. Аз те извадих. Не е ли това, което искаше?“
Максим се приближи.
„Ти не помагаш.“ каза тихо. „Ти купуваш.“
Виктор сви рамене.
„Светът се върти на купуване.“ каза. „Въпросът е: каква цена си готов да платиш, за да не загубиш всичко?“
Дана се появи в коридора, с Маша на ръце.
Виктор я погледна и се усмихна.
„А, студентката.“ каза. „Интересна компания си избрал.“
Дана пребледня, но не отстъпи.
„Махай се.“ каза тя.
Виктор се засмя.
„Смела.“ каза. „Но наивна.“
Максим пристъпи напред.
„Излез.“ каза. „Сега.“
Виктор погледна Максим, после се наклони напред и прошепна:
„Аз вече съм вътре, Максим. Вътре съм в документите ти. Вътре съм в кредита ти. Вътре съм в съдбата ти.“
Максим почувства как гневът му става лед.
„Ще те съдя.“ каза.
Виктор се усмихна.
„Съди ме.“ каза. „Докато съдиш, аз ще съм този, който решава дали ще имаш покрив.“
Максим стискаше зъби.
„Какво искаш?“ попита.
Виктор произнесе спокойно:
„Едно дете. И подпис, че се отказваш от фонда.“
Максим се засмя кратко.
„Не.“
Виктор въздъхна.
„Тогава ще ти взема всичко.“ каза.
Максим се наведе към него.
„Опитай.“ прошепна.
Виктор го погледна и за първи път видя не отчаян мъж.
Видя баща, който няма накъде да отстъпи.
И когато Виктор се обърна да излезе, каза последната си заплаха тихо, почти приятелски:
„Ирина няма да те спаси. Тя е счупена. А счупените хора винаги се чупят пак.“
Вратата се затвори.
Максим остана с Дана и бебетата, и с една мисъл, която не го оставяше:
Виктор е направил ход, който не е само заплаха.
Това беше капан.
И за да се измъкне, Максим щеше да трябва да направи нещо, което никога не е искал:
Да удари първи.
Глава деветнадесета
Борис реагира бързо. Подаде сигнал. Подаде молба за спешни мерки. Вкара документацията в движение, така че всяка стъпка на Виктор да бъде записана.
Но Виктор беше подготвен. Оказа се, че някой е подписал вместо Максим. Подписът приличаше. Достатъчно, за да мине през някои места.
„Фалшификация.“ каза Борис. „Ще го докажем. Но трябва време.“
„Нямаме време.“ каза Максим. „Той ще се върне.“
Борис го погледна.
„Тогава ни трябва нещо, което да го спре.“ каза.
Дана, която седеше тихо, изведнъж каза:
„Ирина.“
Максим я погледна.
„Какво?“
„Тя има достъп до него.“ каза Дана. „И вече проговори в съда. Ако я убедим да даде още… Виктор ще падне.“
Максим се намръщи.
„Тя е нестабилна.“ каза. „Той я държи с нещо.“
Дана кимна.
„Точно. Трябва да разберем с какво.“ каза.
Максим погледна към креватчетата. Артьом и Егор спяха. Маша беше в ръцете на Дана.
„Не искам да я използвам.“ прошепна Максим.
„Не я използвай.“ каза Дана. „Помогни ѝ да избере. За първи път наистина.“
Максим издиша.
Той се срещна с Ирина в присъствието на Борис. Този път Ирина не беше горда. Не беше ледена. Беше като човек, който се опитва да държи себе си на парчета.
„Виктор ми показа документи.“ каза тя. „Каза ми, че ако не му помогна, ще докаже, че аз съм…“ тя се задави. „Че съм негодна. Че съм опасна. Че ще ме лишат от всякакъв контакт.“
Борис я гледаше внимателно.
„Има ли запис?“ попита.
Ирина кимна бавно.
„Има съобщения.“ прошепна. „Заплахи. И… има още.“
Максим напрегна лице.
„Какво още?“
Ирина пребледня.
„Виктор ми каза, че Антон държи нещо за баща ти.“ каза. „Държи доказателство, че баща ти е извършил престъпление… и че ако излезе, фондът ще стане незаконен. И ти ще паднеш.“
Борис се намръщи.
„Това трябва да се провери.“ каза.
Ирина погледна Максим.
„Аз… аз не искам да ви унищожа.“ прошепна. „Искам… да поправя.“
Максим се приближи. Гласът му беше тих.
„Тогава го направи.“ каза. „Кажи истината. Дай всичко, което имаш.“
Ирина кимна. Тя извади телефон. Подаде го на Борис.
„Всичко е тук.“ каза.
Борис го пое като доказателство и като спасение.
Ирина се разплака.
„Искам да ги видя.“ прошепна тя. „Поне за миг. Не да ги взема. Само… да ги видя.“
Максим затвори очи. Вътре в него имаше гняв, който никога няма да изчезне напълно. Но имаше и нещо друго — споменът, че тя също е човек, който може да се поправи.
„Ще ги видиш.“ каза той. „Но ще е по моите правила. И с време. Не с искове. Не със заплахи.“
Ирина кимна, благодарна и разбита.
И тогава се случи нещо, което никой не очакваше.
Когато излязоха от кантората, пред сградата стоеше Антон.
Само че този път не се усмихваше.
Този път изглеждаше напрегнат.
„Виктор ви предаде.“ каза Антон внезапно. „И мен предаде. Иска да вземе всичко и да ви остави с прах.“
Максим стисна юмруци.
„Какво искаш?“ попита.
Антон погледна Ирина.
„Тя ще свидетелства ли?“ попита.
Ирина пребледня, но кимна.
Антон издиша.
„Тогава ще падне.“ каза. „Но трябва да го направите днес. Иначе той ще изчезне.“
Борис пристъпи напред.
„Защо ни помагаш?“ попита.
Антон се усмихна, но този път усмивката беше горчива.
„Защото Виктор забрави едно.“ каза. „Че и аз имам гордост. А той ме направи на глупак.“
Максим не му вярваше напълно. Но понякога изборът не е между добро и зло.
Понякога изборът е между лошо и по-лошо.
Той погледна Борис.
„Днес.“ каза Максим.
И войната стигна до последния си ден.
Глава двадесета
Съдът беше препълнен.
Този път имаше повече от една битка. Имаше и наказателна нишка. Имаше сигнал за измама. Имаше доказателства за фалшификация. Имаше съобщения, в които Виктор заплашваше Ирина. Имаше и свидетелство от Антон, който се опитваше да се спаси, като повлече Виктор със себе си.
Виктор влезе, но вече не беше спокоен. Очите му бяха напрегнати. Усмивката му беше изкуствена.
Адвокатката му говореше бързо, нервно.
Съдията слушаше. Този път не беше просто спор за деца. Този път беше въпрос за престъпления.
Ирина свидетелства. Гласът ѝ трепереше, но не се счупи.
„Бях притисната.“ каза тя. „Бях заплашвана. И ми беше обещавано, че ще ми върнат живота, ако унищожа Максим.“
Максим стоеше и слушаше, с чувства, които не можеше да подреди. Яд. Болка. И някакво странно облекчение, че истината най-сетне има глас.
Антон свидетелства след нея. Опита да се измъкне, но беше ясно, че и той е част от мръсотията. Само че вече нямаше значение кой какво иска да скрие — когато истината започне да тече, тя намира път.
Виктор се опита да говори. Опита да се защити. Опита да изглежда като спасител.
Но доказателствата бяха твърде много.
И когато съдията произнесе решението за временните мерки, залата замлъкна.
Децата остават при Максим.
Контактите на Виктор се ограничават до изясняване на фактите.
Разследване по сигнал за измама.
Ирина получава право на контролирани срещи, с перспектива за постепенно възстановяване, ако покаже стабилност.
Максим усети как коленете му омекват. Не от слабост. От напрежение, което най-сетне намира пролука.
Дана го хвана за ръката. Усмихна се тихо.
„Свърши се.“ прошепна.
Максим не отговори веднага.
Защото знаеше: не всичко свършва с едно решение.
Но най-страшното беше зад гърба му.
Вечерта, когато се прибра у дома, Артьом и Егор плачеха в хор, Маша се опитваше да се успокои с малката си ръчичка, а въздухът отново миришеше на мляко и пране.
Максим ги взе един по един. Люля ги. Говореше им тихо.
Ирина дойде по-късно, с Надежда. Стоеше на прага, сякаш се страхува да прекрачи.
Максим я погледна.
„Не съм ти простил.“ каза.
Ирина кимна, сълзите ѝ тръгнаха.
„Знам.“
Максим пое въздух.
„Но…“ продължи той. „Аз няма да ги лиша от шанс да имат майка. Ако ти заслужиш това.“
Ирина плачеше, но този път плачът не беше оръжие. Беше покаяние.
Тя пристъпи към креватчетата. Наведе се. Погали внимателно челото на Маша, после на Артьом, после на Егор.
„Простете ми.“ прошепна.
Бебетата не разбираха думите. Но усещаха ръцете. Усещаха топлината. Усещаха, че някой се опитва да се върне.
Дана стоеше настрани и наблюдаваше. В очите ѝ имаше умора, но и спокойствие.
Максим погледна към трите лица. И в този миг усети нещо, което не беше страх.
Беше надежда.
Мина време. Не дни, не седмици, а време, което се измерва с безсънни нощи и с малки победи.
Ирина започна да идва редовно. Да помага. Да учи отново как се държи бебе, как се сменя пелена, как се успокоява плач.
Максим не я допускаше лесно. Но и не затваряше вратата.
Дана завърши семестъра си, с очи, които бяха видели твърде много за млада жена, но с гръбнак, който не се беше огънал.
Една вечер, когато бебетата най-сетне заспаха, Максим седна на пода в детската стая. Беше изтощен, но този път умората не беше отчаяние.
Ирина седна срещу него. Ръцете ѝ трепереха.
„Страх ме е.“ прошепна тя.
Максим я погледна.
„И мен ме беше страх.“ каза. „Но останах.“
Ирина преглътна.
„Ще остана и аз.“ каза. „Ако ми позволиш.“
Максим не отговори веднага. Погледна към трите креватчета.
И тогава Маша издаде тих звук насън. След нея Артьом. После Егор.
И звукът беше като обещание, че животът продължава, независимо от всичко.
Максим издиша и каза:
„Ще видим. Една стъпка по една.“
Ирина кимна.
В този момент бебетата се размърдаха. И изведнъж, сякаш светът реши да ги изпита още веднъж, те заплакаха едновременно.
Максим се засмя тихо. Погледна Ирина.
„Имаме тризнаци.“ каза, този път без страх. „Не е невероятно. Това е нашата реалност.“
Ирина избърса сълзите си и за първи път отдавна се усмихна истински.
„И ще се справим.“ прошепна.
Максим стана, взе Артьом. Ирина взе Егор. Дана, която още беше там, пое Маша с внимателни ръце.
Тримата заедно люлееха трите деца.
И в тази сцена нямаше победители и победени.
Имаше само хора, които са минали през предателство, през тайни, през съд, през дългове и страх.
И са избрали да не се разпаднат.
Защото понякога добрият край не е магия.
Понякога добрият край е решение, взето всеки ден.
И когато плачът им постепенно стихна, Максим прошепна, сякаш говори на съдбата:
„Нищо не е както изглеждаше… но това не значи, че не може да стане както трябва.“
И за пръв път от деня, в който Ирина затвори куфара, домът не звучеше като празно място.
Звучеше като начало.