Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Историк: България плаща за своето Освобождение на Русия 32 тона злато
  • Новини

Историк: България плаща за своето Освобождение на Русия 32 тона злато

Иван Димитров Пешев март 4, 2024
sfdvsdfvfgbkfdgkbgfbkgf.png

„Не бих отишла на Шипка. Бих отишла на връх Свети Никола, където да се поклоня
на падналите опълченци и руски воини, които са не само руснаци, а и украинци,
финландци, както знаем“. Това заяви историкът проф. Евелина Келбечева в ефира
на NOVA.

 

„България плаща за своето Освобождение на руснаците. Документите са публикувани
в архива на  Руския окупационен фонд. Сумата е определена чрез чл. 2 на Берлинския договор
– 10 618 200 рубли и 40 копейки. Това означава, че калкулацията е много добре направена.
Те се равняват на 89 690 златни лева“, каза историкът.

 

Тези пари сега означават 32 тона злато, поясни тя и допълни, че България взима
външни заеми, за да погаси този дълг. В същото време изплаща пожизнени пенсии за всички руснаци, които искат да останат тук след войната.
„Плащаме на Русия окупационен дълг“, повтори тя.

 

„За мен Трети март е най-абсурдната дата да бъде празник на България. Въпросът
е много по-широк и по-дълбок. Самата дата – 3-ти март, е датата на сключване на
един предварителен договор между Османската и Руската империя. Руснаците, които
слагат подписа си под този договор, който не е ратифициран от Великите сили, знаят,
че това е един огромен блъф. От 1876-та, след това и 1877 г. има тайни споразумения
между Руската империя и Австро-Унгария.

 

Те се споразумяват никога да не допуснат голяма славянска държава на Балканите,
камо ли такава, която да бъде доминирана от Русия по това време“, заяви историкът.

„Никой не отрича, че руснаци са умирали по нашите земи, но не е вярна мантрата
за освобождение и за малките братя християни, които да бъдат покровителствани“,
обясни Евелина Келбечева. В България имаме 400 паметника на падналите чуждестранни
воини за нашата свобода, допълни тя.

 

„Ние се вмъкваме в коридора за контрол на проливите, което е в интерес на Русия“,
каза историкът Келбечева.

„Може би договорът в Сан Стефано е дипломатически блъф, който Руската империя
слага на масата, знаейки, че няма да бъде приет. Фактът, че руснаците не организират
временно управление в Македония, означава, че те много добре знаят, че България
ще бъде разпарчетосана. България е окупирана от Руската армия, която издържаме
тук и чак Берлинският договор намалява срока на окупацията“, допълни историкът
Евелина Келбечева.

 

„Забравяме великите думи на Апостола, който казва: „Този, който ни освободи,
той ще ни пороби“, каза тя и допълни, че Левски е отхвърлил целия контрол на Русия върху българското освободително движение.

 

Тя разясни и ролята на граф Николай Игнатиев. „Граф Игнатиев започва атака срещу
движението за Българската православна църква, което води до признаването на българската
нация. Може би това е най-големият успех на националната идея. Това не е включено
в учебниците, допълни историкът. Тя каза за тенденцията, че има отказ откритията
на историците да влязат в учебниците на децата.

 

„Истината е казана. Академичната историография си е свършила работата. Някои
медии отразяват постиженията на българските историци, но обществото няма истинското
и дълбоко знание за цялата убийствена политика на руската империя“, допълни проф.
Евелина Келбечева.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Левът с нов рекорд от 17,32 лири: Десетки хиляди българи избраха Турция за почивните дни
Next: На 3 март Лора Крумова се пръсна от смях от гледката на Шипка

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.