Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Историята, която трогна до сълзи света: 4-годишното момченце, което само шие играчки, за да плати лечението си
  • Новини

Историята, която трогна до сълзи света: 4-годишното момченце, което само шие играчки, за да плати лечението си

Иван Димитров Пешев юли 20, 2022
deteshieigrachki.jpeg

Понякога истинският живот ни поднася истории, които са много по-силни от тези на екрана. Такава е и днешната.

Тази история разтърси мрежата преди две години. Малкият Андрей от Черкаси (Украйна) сам шие снежни човеци-играчки за набиране на средства за лечението си. Майката на Андрей – Алена Семилет разказа как се е променил живота им.

„Вярвам, че има Дядо Коледа и че той е минавал тези дни някъде близо до болничната стая, когато направихме първия снежен човек“, казва ни Алена.

На 4-годишна възраст Андрей бил диагностициран с левкемия. Детето се нуждаело от лечение в Беларуския научно-практичен център за радиационна медицина, в Украйна не можело да му помогнат.

Един курс на лечение струвал 35 000 долара, което било огромна сума за семейството.

Няколко седмици преди Нова година, Алена донесла на сина си чорапи, ориз и флумастер. Майката искала да забавлява с нещо детенцето и му предложила да създаде сам играчки. Първите снежни човеци Алена и бабата на Андрей направили сами, а момченцето ги нарисувало. Снежковците се получили много красиви и семейството решило да ги продаде.

Майката се обърнала към различни фондове, обадила се на телевизионни канали и им писала за сина си. Но огромната сума не можело да бъде събрана. Семейството се готвело да продаде единственото си жилище.

– Просто отидох в Украйна, за да продам апартамента си. И през това време започнаха да идват съобщения от банката. Получихме пари по сметката си. Преводите бяха направени от хора от Украйна, Беларус, Русия, Израел, Германия, – казва Алена.

Във Facebook жителката на Израел – Светлана Кацуба, написала пост за момченцето, което само шие играчки-снежковци, за да припечели пари за лечението си. Тази история разтърсила мрежата. Хората били възхитени от смелостта на детето, неговата отдаденост и воля. Потребителите започнали да прехвърлят пари по сметката на Алена, оставяли поръчки за снежни човеци и дори носели готови фигури в болницата на Андрей.

Само за пет дни събрали цялата сума. Снежни човечета били поръчани от жители от различни части на света.

– Благодарение на вашата подкрепа, молитви, помощ, завършихме лечението! По-рано тази седмица отидохме на контролен преглед в Гомел, ще правим десетки такива пътувания следващите 5 години.

Често чувам: “Е, свърши ли се? Сега живеете, както преди, нали! ”Животът ни се промени напълно, но изводът е важен -„ Да дишаме дълбоко! Да ценим всяка минута от живота! Да бъдем заедно, без значение какво ще стане! ”- пише Алена Семилет на своята страница преди около месец.

Малкият Андрей вече се е върнал у дома, има много приятели, но все още не може да ходи на детска градина. От играчките детето предпочита колите и конструкторите Lego.

– У дома идва частен учител и Андрей се подготвя за училище с него. Може би за начало ще учим дистанционно. Надявам се, че след няколко години ще се преместим в редовно училище. След това той ще отиде в университет. Андрюша иска да стане пилот или лекар, казва Алена.

Майката е уверена, че Андрей ще стане истински мъж и все още пази първия му снежен човек.

– Те купиха този снежен човек, прехвърлиха ни пари. Но купувачът ни го остави като символ. И не вярвайте на някого, който казва, че чудеса не се случват. Те се случват, – казва майката на Андрей.

По професия Алена е фризьорка, дълго време не е била на работа, сега младата жена отново се е върнала в бизнеса.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Кирил Петков: Хванахме се за главата в Брикел, на хората взе да им прилошава
Next: Извънредно! Дойде моментът! Кирил Петков обяви война на

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.