Казах ѝ, че не мога да гледам децата ѝ, защото вече имах планове за вечерта у дома. Тя не ме послуша и се появи на вратата с децата. Отворих, и щом влязоха, тя им каза да не гледат. Аз бях… с разпусната коса, по пижама, с мокри длани и с листове, пръснати по масата като птици с пречупени криле.
Не очаквах никого. Нито нея, нито тези очи, детски и големи, които се впиха в мен за миг, после послушно се отдръпнаха, сякаш бяха научени да не питат.
Яна не ги погледна дори. Погледна мен. В очите ѝ нямаше молба. Имаше заповед, но и нещо по-лошо. Имаше страх.
Тя ми тикна в ръцете една дебела плик-папка, толкова тежка, че едва я задържах. Пръстите ѝ трепереха.
„Дръж това. Не го отваряй пред тях. Не го давай на никого. Ако дойде той, кажи, че не си ме виждала.“
„Яна…“
Тя стисна рамото ми, толкова силно, че едва не извиках.
„Не вярвай на никого, Мира. Не вярвай дори на мен. Но вярвай на това вътре. То е истината.“
Децата стояха в коридора като две малки сенки. Момченцето стискаше играчка, а момиченцето беше прегърнало раничката си сякаш е щит.
„Мамо, къде отиваш?“ прошепна момиченцето.
Яна се наведе, целуна ги по челата, без да се усмихва.
„Ще се върна скоро. Бъдете добри. Слушайте Мира.“
И излезе.
Не затвори вратата. Просто излезе, сякаш въздухът отвън я дърпаше с въже.
Стоях с плика в ръцете си и с усещането, че подът под краката ми е станал по-тънък. Все едно домът ми е на ръба на пропаст.
Моите планове за вечерта се свиха до нищо. Нямах право на планове. Не и когато някой оставя децата си така.
Мартин, малкият, ме гледаше. Лора, по-голямата, избягваше очите ми.
„Може ли вода?“ попита Мартин.
„Разбира се. Елате.“
В кухнята водата закипя в гърлото ми, преди да стигне до чашите. Ръцете ми бяха студени, макар че радиаторът бумтеше. Поставих плика на най-горния рафт в шкафа, зад стари кутии с чай и буркани. Не защото вярвах, че това е достатъчно. А защото трябваше да направя нещо.
„Лора, искаш ли нещо?“ попитах.
Тя поклати глава.
„Мама е ядосана“, прошепна Мартин, сякаш казваше тайна, която не бива да излиза от него.
Лора го сръчка.
„Не говори.“
Това ме накара да пребледнея. Не от думите, а от начина, по който момиченцето го каза. С тон на възрастен, който знае какво става, но не може да го изрече.
„Какво се случи у вас?“ опитах се да говоря меко.
Лора гледаше в плочките. После тихо каза:
„Дойде един човек. Мама каза да се качим горе. Чухме как някой крещи.“
„Кой?“ настоях.
Тя сви рамене.
„Не знам. Но мама плака. После не плака. После каза да се облечем и да не гледаме. И дойдохме тук.“
Това „после не плака“ беше като нож. Хората плачат и после се събират, но когато някой спре да плаче рязко, значи е взел решение, което може да счупи живот.
В този момент телефонът ми звънна.
Номерът беше непознат.
Отговорих.
„Търся Яна“, каза мъжки глас, нисък и чист, като нож върху стъкло. „Къде е?“
„Кой се обажда?“
„Това няма значение. Къде е?“
Стиснах телефона. Погледнах децата. Мартин отпиваше вода, Лора се беше свила на стола, като че ли и столът може да я защити.
„Не знам“, излъгах.
Мълчание. После въздишка, която не беше умора, а предупреждение.
„Не играй с мен. Тя няма къде да отиде. Тя винаги се връща.“
„Кой сте вие?“
„Кажи ѝ да се върне. Иначе ще ѝ взема всичко. Разбра ли?“
„Какво ще ѝ вземете?“
„Децата.“
Линията прекъсна.
Погледнах към Лора. Тя ме гледаше с разширени очи, сякаш беше чула всяка дума, без да я чуе.
„Мира…“ прошепна.
„Спокойно“, казах, а гласът ми беше кух.
Спокойно не беше дума. Спокойно беше лъжа, която се казва на деца, за да не се разпаднат.
Извадих стария си тефтер, който държах до телефона, и написах: „Не вярвай на никого.“
Не знаех защо го пиша. Просто трябваше да го видя на хартия. Да си припомня, че това не е сън. Тайната вече беше в шкафа ми. И тя тежеше повече от всичко, което дължах на банката.
А аз дължах много.
Глава втора
Седнах на пода в хола и включих лампата, която хвърляше топла светлина, но не успяваше да стопли нищо вътре в мен. Децата се бяха свили на дивана. Пуснах им анимация без звук, не защото звукът щеше да пречи, а защото не можех да понеса весели гласове.
Видях на масата писмото от банката, което бях оставила сутринта. То ме чакаше като присъда.
„Последно предупреждение“ бяха написали. И най-лошото беше, че не лъжеха. Кредитът за жилището ми беше като примка. Когато го взех, бях сигурна, че мога да плащам. И можех. Докато не започнаха закъсненията, докато не започнаха болестите, докато не започнаха онези дребни „само този месец“ решения, които се трупат като камъни.
Сега камъните ме затискаха.
И ето ме, с две деца в дома си, и с плик, който може да взриви нечий живот.
„Мира“, обади се Лора, „може ли да спим тук?“
„Разбира се.“
„Мама ще ни вземе ли?“
Не отговорих веднага. Погледът ѝ ме дърпаше като кука. Тези деца не заслужаваха да бъдат в средата на война, която не разбират.
„Ще ви вземе“, казах. „Само че… може да се забави.“
„Татко ли е ядосан?“ попита Мартин.
Татко. Значи гласът по телефона беше той.
„Понякога възрастните се карат“, казах. „Но това не е ваша вина.“
Лора ме изгледа. Тя беше от онези деца, които не вярват на приказки. Беше видяла прекалено много, за да вярва на думи.
Сложих им одеяла. Докато търсех чаршафи, видях в шкафа снимка, която пазех и не гледах. Моята снимка с човек, когото не исках да помня. Не защото ме беше наранил с ръка. А защото ме беше наранил с обещания.
Пъхнах снимката по-надълбоко. Не беше вечер за минали болки. Беше вечер за настоящи.
Отново звънна телефонът. Този път беше Яна. Изписа се името ѝ. Дъхът ми пресекна.
„Яна? Къде си? Децата…“
„Слушай ме“, прошепна тя, сякаш беше в стая с хора, които не бива да я чуват. „Няма време. При теб ли са?“
„Да. Добре са.“
„Добре. Мира, ако дойдат при теб и те питат за плика, кажи, че не знаеш за какво става дума. Ако те притиснат, кажи, че си го изгорила.“
„Яна, какво има вътре?“
„Не питай. Ако питаш, значи ще го отвориш. Ако го отвориш, значи ще знаеш. Ако знаеш, значи ще те ударят точно там, където боли.“
„Кой? Той ли?“
„Не само той. Той е само лицето. Зад него има други.“
„Какви други?“
Тя пое дъх, но този дъх беше като давене.
„Мира, той има пари. Истински пари. Но не това е страшното. Страшното е, че има хора, които му дължат. И хора, които той държи. И един адвокат, който се усмихва, докато прави нечии деца невидими.“
„Адвокат?“
„Да. Ти ще познаеш името, ако го чуеш. Но не го казвай на глас.“
„Яна, кажи ми поне къде си, за да…“
„Не мога. Не мога да ти кажа. Ако те слушат…“
„Кой те слуша?“
Мълчание. После:
„Не вярвай на никого.“
Линията прекъсна.
Стоях с телефона до ухото си като човек, който чака да чуе собственото си сърце. Чувах само тишината и едно далечно тракане на тръби.
Тя не беше казала „обичам ви“. Не беше казала „пази ги“. Само „не вярвай на никого“.
Това беше любовта ѝ тази вечер. Любовта беше предупреждение.
Вратата на апартамента ми изскърца. Не беше възможно. Бях я заключила.
Скочих. Сърцето ми блъскаше в ребрата като птица в клетка.
Отидох бавно. Погледнах през шпионката.
В коридора стоеше мъж. Висок. Подреден. С палто, което изглеждаше скъпо, но не крещеше за това. И с очи, които не бяха свикнали да чакат.
Той натисна звънеца, сякаш натискаше нечий живот.
„Мира“, чу се гласът му през вратата. „Отвори. Знам, че си вътре.“
Замръзнах. Не. Не „замръзнах“. Пребледнях и се вкамених в собствената си кожа. Това беше различно. Това беше усещане, че ако дишам, ще ме чуят.
„Кой сте?“ извиках, опитвайки се да звуча твърдо.
„Радослав“, каза той спокойно. „Съпругът на Яна.“
Значи така се казваше. Името беше като печат.
Погледнах към дивана. Децата гледаха към мен. Бяха станали.
Лора прошепна:
„Татко.“
Радослав удари с кокалчетата по вратата, без гняв, само с увереност.
„Яна е изчезнала. Децата са при теб. Няма смисъл да лъжеш. Отвори, за да говорим като хора.“
Като хора. Така говорят хора, които не са свикнали да им отказват.
Стиснах ключа.
Отворих вратата само на верига.
Очите му се плъзнаха по мен, после към децата.
В погледа му не видях облекчение. Видях сметка.
„Ето ги“, каза той. „Добре. Събирайте си нещата.“
Лора се притисна към мен. Мартин се разплака, тихо, без звук, като че ли се срамуваше.
„Няма да ги дадеш просто така“, казах, и сама се изненадах от гласа си.
Радослав ме погледна. Усмихна се едва забележимо.
„Не ми говори така. Аз съм баща им.“
„А Яна?“
Усмивката му изчезна.
„Яна има навика да прави сцени. Тази сцена е по-голяма. Но пак е сцена. Тя ще се върне. А междувременно, децата идват с мен.“
„Не“, казах. „Тя ми ги остави. Тя ми каза…“
„Какво ти каза?“ попита той и направи крачка напред.
Веригата на вратата изпъшка. Ръката му се протегна към нея.
„Не я пипай“, изръмжах.
Радослав спря. Очите му се присвиха.
„Мира, не усложнявай. И без това животът ти е достатъчно усложнен. Знам за кредита ти. Знам за писмата от банката. Знам колко си закъсняла. Знам, че ако утре реша, мога да платя всичко и ти да ми благодариш до края на дните си.“
Студ мина по гърба ми.
„Откъде…“
„Аз знам много неща“, каза той. „И затова ти предлагам лесно решение. Дай ми децата. И ми кажи къде е Яна. В замяна аз ще те освободя от тревогите ти.“
Това беше сделка. Точно така. Сделка, която миришеше на капан.
Лора се разплака.
„Татко, мама каза да останем при Мира.“
Радослав се наведе към нея и гласът му стана мек, почти мил.
„Лора, мама понякога казва глупости, когато е ядосана. Ела. Всичко ще е наред.“
Тя не помръдна.
Тогава той погледна пак мен. Мекотата изчезна като издухан дим.
„Последно. Или отваряш и ги даваш, или ще извикам хора, които ще го направят вместо теб.“
„Кои хора?“
„Хора, които не обичат обяснения.“
Усетих как гърлото ми се стяга. В този миг разбрах, че Яна не е просто избягала от съпруг. Беше избягала от мрежа.
„Не вярвай на никого“, повторих наум.
„Няма да ги вземеш тази вечер“, казах. „Ако искаш, извикай полиция. Нека дойдат. Нека видят, че децата са уплашени. Нека чуят как заплашваш.“
Радослав се засмя, кратко.
„Полиция?“ повтори, сякаш му разказвах шега. „Ти вярваш, че полицията е за истината? Колко си наивна.“
Погледът му се залепи за мен като мокра кърпа.
„Мира, аз не съм злодей от приказка. Аз съм човек, който има да губи. И когато човек има да губи, той не се спира.“
Сърцето ми блъскаше. Но не от страх. От ярост. От онова чувство, че някой е влязъл в дома ти с обувки и кал и ти казва, че това е неговият дом.
„Децата остават“, повторих.
Радослав издиша. После направи нещо, което ме изплаши повече от заплахата. Той се успокои.
„Добре“, каза тихо. „Остави ги тази нощ. Но утре ще поговорим. И утре ще имам търпение, Мира. А търпението ми струва скъпо.“
Той се отдръпна. Погледна към децата.
„Лора, Мартин. Утре ще си дойдете у дома. Мама ще се е успокоила.“
После се обърна и тръгна по коридора, като човек, който вече е решил резултата.
Затворих вратата. Заключих два пъти. Сложих стол до нея, смешно и безполезно.
Лора се хвърли в прегръдката ми.
„Той е лош“, каза.
Не я поправих. Защото тази вечер не беше време за възпитание. Беше време за оцеляване.
Погледнах към шкафа с плика. И разбрах, че вече съм вътре.
И ако тайната има цена, тя тъкмо започваше да я пише.
Глава трета
През нощта не спах. Лежах с отворени очи и слушах тишината, която не беше тишина. Беше шум от стъпки в главата ми.
Децата заспаха едва след като им прочетох приказка, която измислих на място, защото не можех да отворя книга и да се преструвам, че светът е подреден. В приказката имаше жена, която носи светлина в джоба си. И всеки път, когато някой я плаши, тя стиска джоба и светлината става по-силна. Детска глупост, може би. Но Лора заспа, стискайки ръката ми, сякаш ръката ми беше тази светлина.
Когато стана сутрин, намерих на вратата плик. Не голямата папка. Друг, тънък. Някой го беше пъхнал под вратата ми.
Вътре имаше само един лист.
„Не се опитвай да играеш герой. Нямаш сили за това. Дай плика и забрави.“
Нямаше подпис. Но имаше черта от химикал, която напомняше на знак. Не разбрах какъв. И не исках.
Пребледнях отново. Някой беше дошъл през нощта. Знаеха къде съм. Знаеха, че съм будна или че спя. И имаха наглостта да ми оставят заповед.
Седнах на кухненския стол и притиснах листа към масата, сякаш ако го държа, той няма да се превърне в нож.
Лора излезе от стаята, разрошена, с оток под очите.
„Мира, мама ще дойде ли?“ попита.
Погледнах я. Детето не заслужаваше моите страхове, но светът не пита кого заслужава.
„Ще направя всичко възможно“, казах.
„А татко… ще дойде ли пак?“
„Ако дойде, ще се справим.“
„Как?“
Не знаех. Но не можех да кажа „не знам“. Не и на това дете.
„Като стоим заедно“, отговорих.
Седнах да се обадя на Яна. Нямаше връзка. Опитах отново. Нищо.
Направих това, което никога не бях правила. Извадих плика от шкафа.
Отворих го.
Хартията вътре миришеше на мастило и на чужда власт. Имаше договори, извлечения, копия на подписани страници. На някои места името на Яна се виждаше ясно. На други беше заличено с черен маркер, но така неумело, че буквите прозираха.
Видях думи като „гаранция“, „задължение“, „обезпечаване“, „вземане“. Видях суми, изписани с цифри, и ми се зави свят. Не от размерите им, а от това, че някой беше вплел живота на Яна в тези числа като муха в паяжина.
Имаше и писма. Едно беше от банка. Друго от съд. Трето беше лично, писано на ръка.
Разтворих личното.
„Ако четеш това, значи вече не мога да ти го кажа в очите.
Радослав ме кара да подписвам. Казва, че е временно. Казва, че е заради фирмата. Казва, че ако не подпиша, ще останем на улицата. А после се смее, когато му повярвам.
Видях го с нея. Не с една. С две. Едната беше Неда. Другата не познавам. Но познавам тази усмивка, която дава на чужди жени, когато си мисли, че никой не го вижда.
Най-страшното е, че не ме боли от изневярата. Боли ме от това, че съм му позволила да направи от мен подпис.
Мира, ако стигне до теб, значи съм избрала да изчезна. Не защото не обичам децата. А защото ако остана, ще ги загубя.
Не вярвай на никого. Ако ти предложи пари, това са вериги.
Ако някога се върна, ще дойда за тях първо. Ако не се върна, пази ги. И пази истината.“
Ръката ми трепереше. Значи Яна беше написала това. Значи е мислела за мен като за последен изход.
В плика имаше и снимка. Радослав. С жена, която не беше Яна. Жената беше със светла коса и изтънчен поглед. На гърба имаше само едно име: „Неда“.
И още едно име, написано по-малко, в ъгъла: „Теодора“.
Адвокатът.
Пъхнах всичко обратно. Сложих плика в чанта, която можех да нося винаги. Ако някой влезе, няма да го намери в шкаф.
Тогава се чу звънене. Не звънецът на вратата. Домофонът.
„Кой е?“ попитах.
„Неда“, каза женски глас, сладък като захар, но вътре имаше нож. „Трябва да поговорим.“
Стиснах зъби. Отворих домофона.
„Не познавам такава.“
„О, познаваш“, засмя се тя. „Може би не лично. Но познаваш името ми. И знам, че Яна е оставила децата при теб. Не се прави на глупава, Мира. Това не ти отива.“
Сърцето ми се сви. Тя знаеше името ми. Значи Радослав не само ме беше заплашил. Беше ме проучил.
„Няма да говорим“, казах.
„Ще говорим“, отвърна тя. „Защото аз съм човек, който решава проблеми. И защото Радослав не обича проблемите да се влачат.“
„А ти какво си му?“
Мълчание за секунда. После тих смях.
„Нека кажем, че съм онова, което Яна никога няма да бъде. Спокойствие.“
Това ме удари като шамар. Не защото беше вярно. А защото беше жестоко.
„Изчезни“, казах.
„Ще се кача“, каза Неда спокойно. „И ще си поговорим лице в лице.“
Чух стъпки по стълбите. Бързи, уверени. Не на човек, който идва да моли, а на човек, който идва да взима.
В този миг разбрах, че ако отворя, тя ще влезе и ще сложи крак във вратата ми, а после в живота ми.
Извадих телефона и набрах единствения човек, за когото се сетих, че може да има представа как се действа в такива моменти.
Съседката от горния етаж. Стела. Жена, която се беше развела с човек с връзки и беше оцелела. Бях я виждала да се прибира с наранени очи и изправен гръб.
Тя вдигна веднага.
„Стела“, прошепнах. „Имам проблем. Една жена се качва към мен. Има деца…“
„Затвори“, каза тя рязко. „Сложи стол на вратата. Не отваряй. И ако започне да вика, извикай полиция. Не се срамувай. Те разчитат на срама.“
„Но…“
„Няма но“, отсече Стела. „Запомни. Не вярвай на никого, който идва самоуверено. Самоуверените лъжат най-добре.“
Стела затвори.
Чух почукване. Не силно. Нежно. Почукване на човек, който уж няма нищо общо със заплахи.
„Мира“, каза Неда зад вратата, „отворѝ. Искам да видя децата. Те са ми… близки.“
„Не“, казах.
„Не бъди глупава. Яна е нестабилна. Тя ги използва. Тя ги оставя, където ѝ падне. А ти? Ти не си им нищо.“
„Аз съм човек, който няма да ги даде на чужд човек.“
„Чужд?“ повтори тя с усмивка в гласа. „О, Мира. Ако знаеш колко малко съм чужда.“
Знаех, че тя няма да си тръгне. Не и без да опита.
„Мира“, чу се нов глас в коридора. Мъжки. Сух. „Тук е.“
Тихото почукване спря.
Чух как Неда шепне нещо. После стъпките се отдалечиха. Но не надолу. Нагоре, към Стела.
Стомахът ми се сви. Бяха тръгнали към съседката.
В този момент разбрах, че това вече не е само за Яна. Това беше за всеки, който се изпречи.
Върнах се при децата. Лора беше взела Мартин и го беше скрила зад дивана.
„Тя ли е?“ прошепна.
„Не знам“, казах.
Лора ме хвана за ръка.
„Мира, татко има ключове. Има много ключове.“
Това изречение ме прониза.
Ключове за врати. Ключове за хора. Ключове за мълчание.
А аз имах само един ключ. Ключът за собственото си жилище, което банката щеше да ми вземе.
Погледнах към чантата с плика.
Тайната имаше цена.
И аз вече я плащах.
Глава четвърта
Когато шумът в коридора затихна, не се успокоих. Точно обратното. Тишината беше знак, че нещо се е наредило. И когато те подреждат, ти си част от подредбата.
Още преди обяд отидох при Стела. Почуках. Тя отвори веднага. Беше по домашни дрехи, но в очите ѝ имаше боен ред, който не можеш да си купиш с пари.
„Влязла ли е?“ попитах.
„Не“, каза Стела. „Опита. Казах ѝ, че съм болна и че ако се приближи, ще я заразя. Хора като нея се страхуват от неща, които не могат да подкупят.“
„Какво да правя?“
Стела ме изгледа.
„Какво държиш?“
Не отговорих.
„Не ми казвай, ако не искаш“, каза тя. „Но виждам лицето ти. Това лице съм го виждала в огледалото си, когато бившият ми каза, че ако си отворя устата, ще ми вземе детето. Ти си на същото място. Само че още не си разбрала, че няма връщане назад.“
„Как да се измъкна?“
Стела се облегна на рамката на вратата.
„Има два начина. Или се огъваш и те те оставят да живееш на колене. Или се изправяш и те те удрят, докато решат, че няма смисъл. Но понякога, ако се изправиш правилно, други хора виждат и идват.“
„Кои хора?“
„Онези, които също са били на колене и са омръзнали да пълзят.“
Говореше като човек, който е преживял съд, адвокати, писма, заплахи.
„Знаеш ли адвокат?“ попитах.
Стела се усмихна с крайчеца на устните си.
„Знам една. Теодора. Но не е лесна. Тя не се бои. И затова е опасна за враговете си.“
Преглътнах.
„Името е в плика“, изтървах.
Стела не се изненада.
„Значи Яна е мислела“, каза. „Добре. Тогава направи следното. Не оставай сама. Не води децата на места, където могат да ви хванат без свидетели. И намери Теодора преди те да я намерят.“
„Как? Не я познавам.“
„Аз ще ти дам телефон“, каза Стела. „Но слушай. Ако се обадиш и кажеш всичко по телефона, ще те слушат. Кажи малко. Колкото да се срещнете. Останалото лице в лице.“
„А ако тя е с тях?“
Стела поклати глава.
„Теодора не е с никого. Тя е със себе си.“
Тя ми даде номер, написан на листче. Почеркът ѝ беше твърд.
Когато се върнах у дома, открих още едно писмо от банката. Този път по-настойчиво. Беше ме стискала примката, а аз не бях забелязвала колко близо е краят.
Погледнах децата. Лора четеше книжка, но очите ѝ прескачаха редовете. Мартин се въртеше неспокойно.
„Искам мама“, каза той.
„Ще я видиш“, обещах.
Но в мен се появи мисъл, от която ме заболя.
Ами ако Яна не може да се върне.
Извадих телефона и набрах номера на Теодора.
Вдигна почти веднага.
„Слушам“, каза женски глас, спокоен, но твърд. Глас на човек, който не губи време.
„Казвам се Мирослава“, започнах. „Имам… нещо. За Яна. За Радослав.“
Мълчание.
„Къде сте?“ попита тя.
„У дома.“
„Не казвайте къде. Просто кажете дали сте сама.“
„Не. Децата са при мен.“
„Добре“, каза тя. „Не говорете повече. Слушайте. Ще ви пратя човек. Не отваряйте на никого, освен ако не каже паролата.“
„Каква парола?“
„Кажете една дума, която няма да забравите“, каза Теодора. „Нещо, което ви държи жива.“
Погледнах децата. Лора ме гледаше отдалеч.
„Светлина“, прошепнах.
„Добре. Паролата е „светлина“. Който дойде и я каже, е от мен. С други не говорите. И още нещо. Ако Радослав ви предложи да плати кредита ви, не приемайте. Това е примка.“
Сърцето ми се сви.
„Той вече го направи.“
„И какво казахте?“
„Отказах.“
„Добре“, каза Теодора. „Това означава, че още сте ваша.“
„Кога ще дойде човекът?“
„Скоро“, каза тя. „И още нещо. Не вярвайте на никого. Дори на мен, докато не видите, че думите ми се покриват с действията ми.“
Линията прекъсна.
Седнах. Дишах бавно. Страхът беше като животно в гърдите ми, но го държах на каишка.
Час по-късно някой почука. Едно кратко, две дълги. После пауза. После пак.
Станах. Погледнах през шпионката.
В коридора стоеше млад мъж. Не изглеждаше като човек на Радослав. Нямаше скъпото самочувствие. Нямаше и угодническата усмивка на Неда. Имаше износена раница, очила и уморени очи.
Почуках на вратата отвътре.
„Кой си?“ попитах.
„Казвам се Никола“, каза той. „Уча в университета. Теодора ме прати.“
Сърцето ми прескочи.
„Паролата?“
Той се поколеба, сякаш не искаше да говори високо.
„Светлина“, каза.
Отключих. Не широко. Само толкова, че да го видя.
Никола влезе и затвори вратата. Погледна децата. Усмихна им се леко, без да ги плаши.
„Здравейте“, каза. „Аз съм приятел.“
Лора не му отговори. Само го прецени с онзи поглед, който разкъсва лъжи.
„Къде е Теодора?“ попитах.
„Не идва лично“, каза Никола. „Твърде е рисковано. Прати мен, защото изглеждам… безобиден.“
„А ти безобиден ли си?“ попитах.
Той ме погледна.
„Не“, каза. „Но не съм и техен.“
Извади бележник.
„Трябва да видя какво имате“, каза. „Не тук. Не при децата. И не на глас. Ще ми покажете част, аз ще запомня. После ще го пренесем безопасно.“
„Как да ти вярвам?“
Никола свали очилата си и ги избърса нервно.
„Не ми вярвайте“, каза. „Вярвайте на детайлите. Аз съм студент. Имам стипендия. Работя вечер, за да си плащам стаята. Ако бях от хората на Радослав, нямаше да нося тази раница. Щях да нося увереност. А аз нося страх. Точно като вас.“
Това беше странно. Но беше човешко.
Показах му една част от документите. Той ги погледна внимателно. Лицето му се стегна.
„Това е сериозно“, каза тихо. „Тук има подписи, които…“
„Не говори“, прекъснах го.
Той кимна.
„Разбирам“, прошепна. „Само ще кажа едно. Това не е само семейна война. Това е война за пари, за власт и за това кой ще остане чист, когато калта се разпръсне.“
„А Яна?“ попитах.
Очите му се насочиха към децата.
„Ще я намерим“, каза. „Но трябва да сте готова за най-лошото. Хора като Радослав не оставят нещата на случайността.“
Това изречение беше като студена вода.
„Какво знаеш за него?“ попитах.
Никола се поколеба. После каза:
„Повече, отколкото искам. Радослав е… в моя живот отдавна. Не по начина, по който мислите. Но достатъчно, за да знам, че ако веднъж ви е забелязал, няма да ви остави.“
„Защо?“ прошепнах.
Никола ме погледна право.
„Защото той не прощава“, каза. „И защото вие държите нещо, което може да го събори.“
Тайната имаше цена.
И сега вече имаше и свидетел.
Глава пета
Вечерта падна рано, сякаш небето искаше да скрие нещо. Лора и Мартин бяха по-тихи от обикновено. Децата усещат страх, дори когато го пазиш зад усмивка.
Никола остана за кратко. Не седна удобно, не се отпусна. Беше като човек, който знае, че всяка минута може да стане последна спокойна минута.
„Трябва да излезем“, каза тихо. „Не за дълго. Само да преместим документите.“
„Къде?“ попитах.
„На място, което не е свързано с вас“, каза той. „И не е свързано с Яна.“
„А децата?“
Никола погледна Лора.
„Тя е умна“, каза. „Но не бива да ги мъкнем по тъмно. Ще ги оставим при Стела. Тя изглежда човек, който може да пази тайна.“
Стела.
Почувствах вина. Въвличах я. Но вече бях въвлякла всички само с това, че не отворих веригата.
Отидохме при Стела. Тя отвори веднага, сякаш беше чакала.
„Влезте“, каза. „Знам. Виждам по лицата ви.“
Лора се вкопчи в мен.
„Само малко“, прошепнах ѝ. „Ще се върна.“
„Не вярвай на никого“, каза тя изненадващо. И повтори думите на майка си като заклинание.
Стела погали косата ѝ.
„Тук сте в безопасност“, каза.
Докато излизах, Стела ме дръпна настрани.
„Мира“, прошепна. „Този младеж, Никола… Пази се. Понякога хората идват като спасители, а после искат цена.“
Никола беше чул. Погледна я, но не се обиди.
„Правилно“, каза. „Тя има право да се съмнява.“
Излязохме.
Навън беше студено. Не от времето. От начина, по който улицата беше празна. Като сцена, на която някой е изгонил всички зрители, за да останат само актьорите.
Вървяхме бързо. Никола носеше чантата с документите. Аз носех ключовете и страхът ми звънеше като метал.
„Къде отиваме?“ попитах.
„При човек, който държи склад“, каза Никола. „Сигурен е. Той няма нищо общо с Радослав.“
„Как се казва?“
„Трайчо“, каза Никола. „Той е от хората, които са живели бедно и не обичат богатите да им казват какво да правят.“
„Трайчо знае ли за документите?“
„Не всичко“, каза Никола. „Колкото по-малко знае човек, толкова по-малко може да издаде. Тайната се пази на части.“
Това ми хареса и ме уплаши. Така се мисли в война.
Докато вървяхме, телефонът ми иззвъня. Номерът беше отново непознат.
Никола ме спря с жест.
„Не отговаряй“, прошепна.
Но аз отговорих. Защото страхът не става по-малък, ако не го погледнеш.
„Мира“, каза гласът на Радослав. „Още ли играеш?“
„Децата са добре“, казах. „Яна не е при мен.“
„Не ме интересува“, каза той. „Интересува ме какво ти остави. Тя е глупава, но не е безумна. Тя знае, че ако падне, ще се опита да повлече и мен.“
„Нямам нищо“, излъгах.
Той се засмя тихо.
„Мира, не ми харесва да ме лъжат“, каза. „Има нещо, което трябва да знаеш. Не искам да ви нараня. Аз съм разумен човек. Давам ти шанс.“
„Какъв шанс?“
„Ще ти дам пари“, каза той. „Не малко. Достатъчно да платиш кредита си. Достатъчно да започнеш отначало. Само ми дай папката.“
Стъпките ми се забавиха. Тази оферта не беше само примка. Беше изкушение. Беше като топъл хляб пред гладен човек.
„Защо ти е толкова важно?“ попитах.
„Защото това са семейни неща“, каза той. „И защото семейните неща се решават в семейството, а не в ръцете на чужди.“
„Яна е семейството ти.“
Гласът му стана твърд.
„Яна е майка на децата ми. Това е всичко. Не ме карай да повтарям.“
„Не“, казах.
Тишина. После той тихо изрече:
„Тогава ще ти взема всичко. Не днес. Не утре. Но ще стане. И когато стане, ще си спомниш този разговор.“
Линията прекъсна.
Никола ме гледаше.
„Ти отказа“, каза.
„Да“, прошепнах. „Но не знам дали ще имам сили да отказвам вечно.“
Никола кимна.
„Затова трябва да действаме бързо“, каза. „Преди да ти отнемат изборите.“
Стигнахме до малка врата, която не беше означена. Никола почука по странен начин. Вратата се отвори. Появи се мъж на средна възраст, с груби ръце и спокойни очи.
„Ти ли си Никола?“ попита.
„Да“, каза Никола. „Трайчо, това е Мира.“
Трайчо ме изгледа. После кимна.
„Влизайте“, каза. „Но знайте. Аз не обичам неприятности.“
„Ние също не ги обичаме“, казах.
Трайчо се усмихна без радост.
„Те не питат дали ги обичате.“
Слязохме по стълби. Там долу миришеше на дърво и прах. Имаше рафтове, кутии, стари мебели, вързопи. Място, където чужди животи стоят забравени.
Никола отвори едно чекмедже, което изглеждаше обикновено. Вътре имаше метална кутия.
„Тук“, каза. „Слагаме документите тук. Заключваме. И ключът остава при мен, вторият при Теодора.“
„А ако те ви спрат?“ попитах.
Никола ме погледна.
„Тогава ще знаем, че някой ни е предал“, каза. „И тогава вече няма да има пространство за доверие.“
Сложи папката в кутията. Заключи.
„Тръгваме“, каза.
Когато се качихме обратно, Трайчо ме спря.
„Мира“, каза, сякаш знаеше повече, отколкото казва. „Внимавай. Богатите хора са като лед. Първо изглеждат чисти, после те удавят.“
Пребледнях. Точно така се чувствах. Като човек в ледена вода.
Върнахме се при Стела. Децата бяха в хола ѝ. Лора не стана да ме прегърне веднага. Погледна ме с подозрение.
„Уреди ли го?“ попита.
„Да“, казах. „За малко.“
Тя кимна, сякаш разбра.
Мартин се хвърли към мен.
„Мира, гладен съм“, каза.
И този обикновен глад ме накара да се разплача. Защото в свят на заплахи, гладът е най-нормалното нещо. И аз бях благодарна, че поне нещо е нормално.
Стела ме дръпна настрани.
„Теодора ще дойде утре“, каза. „Обади ми се. Ще се срещнете на място, където има хора.“
„Къде?“
„В една голяма сграда с много входове“, каза Стела. „Не казвам повече. Думите са опасни.“
Кимнах.
Тази нощ, когато сложих децата да спят, Лора ме хвана за ръката.
„Мира“, прошепна, „ако мама не се върне, ти ще ни оставиш ли?“
Сърцето ми се счупи и се събра в едно.
„Не“, казах. „Няма да ви оставя.“
И разбрах, че току-що съм дала обещание, което може да ми струва всичко.
Но някои обещания са по-силни от страха.
Някои обещания са светлина.
Глава шеста
На следващата сутрин отидохме на срещата. Стела настоя да дойде с нас, поне до близо. Никола беше там, но стоеше на разстояние, като човек, който знае, че ако се приближи, може да привлече внимание.
Сградата, която Стела беше описала, беше като лабиринт. Хора влизаха и излизаха. Никой не гледаше никого. И точно това беше безопасното. В тълпата можеш да се изгубиш, но и можеш да бъдеш намерен.
Теодора се появи внезапно, без шум. Жена на около четиридесет, с тъмна коса, прибрана назад, и поглед, който не се усмихва. Беше облечена просто, но стъпваше като човек, който знае, че подът е негов.
„Мирослава“, каза. Не попита. Знаеше.
„Да“, отвърнах.
Тя погледна децата.
„Те са“, каза.
„Да.“
Теодора клекна пред Лора и Мартин.
„Аз съм Теодора“, каза им. „Ще помогна на майка ви.“
Мартин се скри зад мен. Лора я гледаше без страх, само с острота.
„А вие ще помогнете ли на нас?“ попита Лора.
Теодора не се усмихна. Но в очите ѝ се появи нещо като уважение.
„Ще опитам“, каза. „Но трябва и вие да ми помогнете. Да ми казвате истината.“
„Винаги ли?“ попита Лора.
„Винаги“, каза Теодора.
Лора кимна. Това беше договор.
Теодора се изправи и ме дръпна встрани.
„Имаш ли документите?“ попита.
„Не са у мен“, казах.
Очите ѝ блеснаха.
„Добре“, каза. „Умно. Къде са?“
„На сигурно място. При човек, който не е свързан.“
„Кой знае?“ попита тя.
„Аз. Никола. И човекът, който ги пази.“
Теодора погледна Никола отдалеч.
„Това момче… защо е с теб?“
„Той каза, че е от теб.“
„Той е“, потвърди Теодора. „Но това не е отговор. Защо е с теб?“
Замълчах. После казах истината:
„Той ми напомня, че още има хора, които не са купени.“
Теодора кимна.
„Добре. Сега слушай. Радослав вече е започнал. Той е подал молба. Иска временно да му дадат децата, докато Яна е „неизвестно къде“. Ще направи от нея безотговорна майка. Ще направи от теб случаен човек. И ще направи от децата доказателство, че той е „стабилният“.“
„Как? Нали ги плаши?“
„Съдът не гледа страх“, каза Теодора. „Съдът гледа хартия. И Радослав има много хартия.“
Пребледнях.
„Затова документите са важни“, каза тя. „Те показват, че той не е стабилен. Че е използвал подписа на Яна. Че е взимал заеми на нейно име. Че е превеждал пари на лица, които не са свързани с фирмата. Това вече е повече от семейна история. Това е злоупотреба.“
„Ще го осъдят ли?“
Теодора ме погледна остро.
„Не бъди дете“, каза. „Той ще се бори. Ще се усмихва. Ще плаче, ако трябва. Ще вади свидетели. Ще вади лекари, които ще кажат, че Яна е нестабилна. Може да вади и теб като доказателство, че тя се е „отказала“ от децата си.“
„Но тя не се е отказала.“
„Трябва да го докажем“, каза Теодора.
„Как?“
Теодора пое дълбоко въздух.
„Първо трябва да намерим Яна“, каза. „Жива. И способна да говори.“
„А ако…“
Тя вдигна ръка.
„Не“, каза. „Не довършвай. Не ни трябва този страх. Ще действаме. Имаш ли последен контакт с нея?“
„Тя ми се обади. Шепнеше. Каза „не вярвай на никого“.“
Теодора кимна.
„Това е нейният начин да каже „обичам ви““, каза тихо. „Познавам я.“
„Как я познаваш?“ попитах.
Теодора се усмихна леко, но без топлина.
„Като клиент“, каза. „И като жена, която е дошла при мен с пребледняло лице и с разбити нокти от стискане. Тя ми каза, че Радослав има друг живот. Че има друга жена. Че има и други сделки.“
„Кои?“
„Ще разберем“, каза Теодора. „Но не тук. И още нещо. Неда е опасна. Тя не е просто любовница. Тя е връзка. Тя знае кои врати да отвори. И кои да затвори.“
„Тя дойде у мен“, казах.
Очите на Теодора станаха ледени.
„Значи те те следят“, каза. „Това ускорява всичко.“
В този момент се чу глас зад нас.
„Теодора.“
Обърнах се. До нас стоеше мъж, облечен в костюм, с папка под мишница. Усмихваше се. Усмивка на човек, който знае правилата и ги използва като камшик.
„Петър“, каза Теодора, без изненада.
„Колко мило, че се виждаме“, каза мъжът. „Радослав много се тревожи за децата си. Не е ли трогателно?“
„Не“, каза Теодора.
Петър се засмя.
„Винаги толкова пряма. Кажи ми, това ли е Мирослава?“ попита той и ме погледна сякаш съм предмет.
„Тя е свидетел“, каза Теодора.
„Свидетел на какво?“ Петър вдигна вежди. „На това, че Яна е изчезнала и е оставила децата си при чужда жена? Това е интересен избор.“
Стиснах зъби.
„Аз не съм чужда“, казах.
Петър се наведе леко, сякаш разговаря с дете.
„За закона сте“, каза. „Вие не сте роднина. Не сте настойник. Не сте нищо. И ако продължите да държите децата без разрешение, може да се стигне до неприятни последици за вас.“
„Заплашвате ме?“ попитах.
Петър се усмихна още по-широко.
„Не“, каза. „Информирам ви.“
Теодора пристъпи напред.
„Петър, кажи на Радослав, че ако продължи да притиска свидетели, ще го използвам срещу него.“
Петър изцъка с език.
„Свидетели, доказателства… Все едно сте в някаква драма“, каза. „А всъщност всичко е просто. Радослав е баща. Яна е… липсваща. Децата трябва да бъдат при баща си. Това е естествено.“
Лора се появи зад мен. Очите ѝ бяха твърди.
„Татко е лош“, каза тя ясно.
Петър се сепна за миг, но после се засмя.
„Детски приказки“, каза. „Някой ви е настроил, мила.“
„Мама“, каза Лора. „Мама каза да не вярваме на никого.“
Теодора се наведе към нея.
„Много добре“, прошепна.
Петър погледна Теодора и усмивката му стана тънка.
„Ще се видим в съда“, каза. „И тогава ще говорим с хартия, не с детски уста.“
Той се обърна и си тръгна.
След него остана миризма на скъп парфюм и на заплаха.
Теодора ме погледна.
„Времето ни свършва“, каза. „Тази вечер ще подам молба за временна мярка, за да останат децата при теб, докато търсим Яна. Но трябва основания. Трябва да покажем, че при Радослав има риск.“
„Как?“ попитах.
Теодора ме погледна право.
„С истината“, каза. „И с кураж. Ще намерим Яна. А ако не я намерим навреме, ще направим така, че Радослав да не я превърне в призрак.“
Погледнах децата. Лора стискаше ръката на Мартин.
„Не вярвай на никого“, повторих наум.
И си обещах нещо друго.
Няма да се огъна.
Не този път.
Глава седма
Вечерта се върнахме у дома като хора, които носят невидим товар. Лора беше мълчалива. Мартин непрекъснато питаше кога ще дойде майка им, и всеки път, когато не му отговорех, погледът му ставаше по-тъмен.
Никола дойде пак, този път с повече напрежение в походката.
„Теодора ми каза за Петър“, каза.
„Да“, отвърнах.
Никола стисна юмрук.
„Този човек е лъскав нож“, каза. „Винаги се усмихва, докато реже.“
„Теодора ще подаде молба“, казах.
„Добре“, каза Никола. „Но Радослав ще играе мръсно. Ще опита да те направи виновна. Ще опита да те уплаши с полиция, с проверки, с банката.“
Сърцето ми се сви.
„Той вече знае за кредита“, казах.
Никола ме погледна.
„Как?“ попита.
„Каза ми го в лицето. Предложи да го плати. За документите.“
Никола пребледня.
„Това значи, че има човек в банката“, каза. „Или в някоя служба, която му дава данни. Това е по-лошо, отколкото мислех.“
„Какво да правя?“
Никола се огледа, сякаш стените могат да слушат.
„Има един човек“, каза. „Росен. Работи в банка. Не в твоята, но познава хора. Той ми дължи услуга. Мога да го помоля да провери кой е ровил по твоето досие.“
„Това законно ли е?“ попитах.
Никола сви устни.
„Нищо в тази история не е чисто“, каза. „Но истината понякога се намира в мръсотията.“
Тези думи ме уплашиха. Но не можех да се правя на чиста. Бях приела плик. Бях скрила деца. Бях се изправила срещу човек с власт.
„Добре“, казах. „Провери.“
Никола кимна и излезе.
Останах с децата и с мислите си.
По-късно, когато ги сложих да спят, телефонът ми иззвъня. Този път беше непознат номер, но не като предишните. Имаше нещо познато в начина, по който вибрацията ми се залепи за пръстите.
Отговорих.
„Мира“, прошепна глас, който едва познах. „Не говори. Слушай.“
Яна.
„Яна! Къде си? Жива ли си?“
„Тихо“, каза тя. „Не ме търси. Не идвай. Само слушай. Неда е ключът. Тя знае къде държи Радослав… втория си живот. Ако намериш това място, ще намериш и доказателство.“
„Какво място?“
„Една къща“, каза Яна. „Не е наша. Не е и негова официално. Но той ходи там. И не ходи сам.“
Дъхът ми пресекна.
„Яна, децата…“
„При теб ли са?“ попита тя.
„Да. Те са…“
„Пази ги“, каза. „И пази себе си. Те ще ударят първо теб, защото ти си най-лесната.“
„Не съм лесна“, прошепнах, без да съм сигурна.
Яна се засмя тихо, тъжно.
„Никой не е лесен, докато не стане“, каза. „Мира, имам още нещо да ти кажа. Не казвай на Никола всичко.“
Сърцето ми се сви.
„Защо? Той ни помага.“
„Помага“, каза Яна. „Но той е свързан. Повече, отколкото ти казва.“
„Какво имаш предвид?“
Яна замълча. Чувах дишането ѝ, накъсано.
„Никола е кръв“, прошепна. „Разбираш ли? Той е кръв на Радослав. Не син. Но кръв. Брат.“
Светът се разклати.
„Не“, изрекох. „Той… той изглежда…“
„Изглежда как?“ Яна се засмя горчиво. „Нормален? Беден? Умен? Това не променя кръвта. Аз не казвам да не му вярваш. Казвам да не му даваш цялата истина. Защото ако Радослав реши да го притисне, Никола може да се счупи.“
„Ти откъде знаеш?“
„Разбрах от майка му“, каза Яна. „Една жена, която мълчи цял живот, защото мълчанието е било цената ѝ да остане жива. Мира… тайната има цена. И тя я плаща с години. А сега и ние.“
„Яна, върни се“, прошепнах. „Децата те чакат.“
Мълчание. После:
„Не мога още“, каза. „Но ще дойда. Когато е безопасно.“
„Кога?“
„Когато Радослав мисли, че е победил“, прошепна тя. „Тогава идва най-добрият момент да му покажеш, че е грешал.“
„Яна…“
„Не вярвай на никого“, повтори тя. „И кажи на Лора, че я обичам. Кажи ѝ, че всичко, което правя, е за тях.“
„Ще ѝ кажа.“
Линията прекъсна.
Седнах на пода, както първата нощ. И този път не само пребледнях. Този път ми се доплака от ярост.
Никола. Брат на Радослав.
Това означаваше, че и помощта ми е примка. Или шанс. Или и двете.
Точно тогава чух стъпки по стълбите. Бързи. Тежки. Много.
Някой идваше нагоре.
И този път не беше Неда.
Този път беше буря.
Глава осма
Почукването на вратата не беше почукване. Беше удар. Един. После втори. После трети, сякаш някой измерва колко лесно може да те разруши.
Стиснах ключа, но не отворих.
„Мира!“ чу се гласът на Радослав. „Отвори!“
Сърцето ми се качи в гърлото. Погледнах към стаята на децата. Спяха ли? Молех се да спят. Да не чуят това. Да не се събудят в страх.
„Няма да отворя“, извиках.
„Тогава ще вляза така или иначе“, каза Радослав. „И ще е по-лошо.“
Чух шум, метален, сякаш някой пипа ключалката. Пребледнях. Лора беше казала, че татко има ключове.
Той наистина имаше ключове.
„Стела!“ извиках, без да мисля. „Стела!“
Чух врата да се отваря отгоре. Стела се развика:
„Какво правите?!“
Радослав не ѝ отговори. Или ако ѝ отговори, не чух. Чух само как ключът се завърта.
Заключалката изпъшка.
Първата ключалка се отвори.
После втората.
Остана веригата.
Тя дрънна, когато Радослав дръпна.
„Мира“, каза, вече по-тихо, почти ласкаво. „Не ме карай да чупя. Не пред децата.“
„Ти сам ги плашиш!“ извиках.
„Аз съм баща им“, повтори той. „И тази вечер ще си ги взема.“
Стела слезе надолу. Чух я ясно.
„Радослав, остави я! Ако не, ще извикам полиция!“
Радослав се засмя.
„Извикай, Стела“, каза спокойно. „Ти и без това обичаш да се правиш на справедлива. Нали?“
Значи я познаваше. Значи мрежата му стигаше и до нея.
Стела изруга, после се чу как набира телефон.
Тогава Радослав се наведе към веригата и каза с глас, който ме преряза:
„Мира, имам съдебна заповед. Временно. Децата са мои до изясняване на обстоятелствата. Ако не отвориш, ще стане престъпление от твоя страна.“
Сърцето ми се сви.
„Лъжеш“, извиках.
„Отвори и ще ти покажа“, каза той.
Не можех да знам дали лъже. Но знаех, че той има адвокат Петър. И хора. И вероятно не му е трудно да извади хартия, която изглежда истинска.
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Номерът беше на Теодора.
Вдигнах, без да мисля.
„Не отваряй“, каза тя рязко. „Няма валидна мярка тази нощ. Той блъфира. Извикай полиция. Кажи, че има опит за незаконно влизане.“
„Той има ключ!“ прошепнах.
„Тогава кажи това“, каза Теодора. „И още нещо. Сложи телефона на високоговорител. Нека чуе, че не си сама.“
Направих го.
„Радослав“, каза Теодора силно, „ако стъпиш вътре без мярка и без присъствие на органи, това е нарушение. И ще го използвам. Разбираш ли?“
От другата страна се чу тих смях.
„Теодора“, каза Радослав. „Ти пак ли? Уморяваш ме.“
„Ти уморяваш закона“, отвърна тя. „И този път ще се спънеш. Отдръпни се от вратата.“
„Не“, каза той.
Стела извика от коридора:
„Полицията идва!“
Радослав удари по вратата. Веригата издрънча.
„Мира“, каза тихо, „това не свършва тук. Запомни го.“
После чу се движение. Стъпки назад. Шум от дрехи.
Той си тръгна.
Но не защото се отказва. А защото знаеше, че тази сцена трябва да има свидетели. И той не искаше свидетели тази вечер.
Полицията дойде след време, достатъчно дълго, за да се почувствам изоставена. Двама униформени. Погледнаха вратата, чуха обясненията, записаха нещо. Единият ме погледна с умора, която не беше съчувствие, а равнодушие.
„Имате ли мярка?“ попита.
„Не“, казах.
„Тогава това е семейна история“, каза той. „Ако пак дойде, обадете се.“
„Той има ключ!“
Полицаят сви рамене.
„Сменете ключалката.“
Толкова просто. Толкова жестоко. Толкова невъзможно. Как да сменя ключалката, когато утре може да ми вземат жилището?
Когато останах сама, Стела влезе и затвори вратата внимателно.
„Той ще се върне“, каза тя.
„Знам.“
„И ще стане по-умен“, добави тя.
„Знам.“
Стела седна срещу мен.
„Имаш ли план?“ попита.
„Теодора има“, казах. „Аз… аз имам деца и страх.“
Стела ме погледна строго.
„Страхът е нормален“, каза. „Но не му позволявай да ти диктува. Иначе той ще стане твоят господар. А Радослав ще стане неговият глас.“
Седях и дишах.
Децата се събудиха. Мартин плачеше. Лора беше пребледняла и мълчеше.
„Татко ли беше?“ попита тя.
„Да“, казах.
„Той пак ли ще дойде?“
Не можех да излъжа.
„Да“, казах.
Лора кимна. И изведнъж каза:
„Тогава и ние трябва да сме умни.“
В този миг разбрах нещо страшно.
Децата вече не бяха деца. В този конфликт, те растяха насила.
И аз трябваше да ги пазя, докато светът им краде детството.
Тайната имаше цена.
И цената вече не беше само моя.
Глава девета
На следващия ден Теодора дойде лично. Не в дома ми. На място, където имаше хора и камери. Тя настоя да оставя децата при Стела, поне за час. Лора не искаше, но се съгласи, когато ѝ обещах, че ще се върна.
Срещнах Теодора и Никола в едно закрито помещение с много маси, където шумът на други разговори скриваше нашия. Теодора говореше тихо, но думите ѝ режеха.
„Радослав е подал молба тази сутрин“, каза. „Петър ще настоява, че Яна е изоставила децата. Ще използва това, че са били при теб. Ще извади лъжесвидетелства, ако може.“
„А ние?“ попитах.
„Ние ще извадим истината“, каза Теодора.
Никола извади бележник.
„Говорих с Росен“, каза той. „Провери какво може. Някой е гледал досието на Мира в банката. Името, което излезе, е служителка. Казва се Марияна.“
„Коя е тя?“ попитах.
Никола преглътна.
„Свързана е с Неда“, каза. „Близка приятелка. Понякога ходят заедно на места. Понякога си разменят услуги.“
Теодора стегна челюстта си.
„Значи имат достъп“, каза. „Добре. Това е още едно доказателство за натиск.“
Погледнах Никола.
„Ти… защо го правиш?“ попитах. „Наистина.“
Никола замълча. Погледна Теодора, после мен.
„Защото не понасям Радослав“, каза. „И защото… той ми е брат.“
Думите паднаха между нас като камък. Теодора не се изненада. Аз пребледнях.
„Знаех“, прошепнах.
Никола се стегна.
„Кой ти каза?“
„Яна“, казах.
Очите му се свиха от болка.
„Тя няма право да го казва“, прошепна.
„Тя има право да се пази“, каза Теодора. „И да пази децата.“
Никола стисна ръце.
„Не съм избирал тази кръв“, каза. „Майка ми… беше млада. Радослав… баща му… не, не искам да влизам в това. Само знай, Мира. Аз не съм като него.“
„Искам да ти вярвам“, казах.
„Тогава не ми вярвай сляпо“, каза Никола. „Вярвай на това, което правя. Ако утре изчезна, значи са ме натиснали. Ако остана, значи съм избрал страна.“
„Добре“, казах. „Тогава избери.“
Той ме погледна. И в очите му видях нещо, което ме разтърси. Не омраза. Не гордост. А срам. Срам от кръвта, която носи.
„Избирам“, каза тихо. „Яна. И децата.“
Теодора постави пред мен лист.
„Това е декларация“, каза. „Че децата са дошли при теб по волята на Яна. Че тя е казала, че ги оставя временно поради опасност. Ти ще го подпишеш. После Стела ще подпише като свидетел. Това ще ни даде шанс.“
„А ако Радослав каже, че е лъжа?“
„Той ще каже“, каза Теодора. „Но тогава ние ще извадим документите. И снимките. И ще подадем сигнал. Ще го принудим да се защитава, вместо да напада.“
„А Яна?“ попитах.
Теодора издиша.
„Имам човек“, каза. „Пламен. Той е частен разследвач. Не говори много. Но намира хора. Пратила съм го. Търси я по тих начин.“
„Пламен“, повторих. „Може ли да му се вярва?“
Теодора ме погледна.
„Не вярвай на никого“, каза. „Но понякога трябва да работиш с хора, които не можеш да обичаш, за да спасиш хора, които обичаш.“
Подписах.
Ръката ми трепереше. Подписът ми беше като малка клетва, че това не е игра.
Когато излязох, телефонът ми иззвъня. Този път номерът беше непознат, но гласът не беше.
„Мира“, каза Неда. „Как си?“
Гласът ѝ беше като мед. Мед, който лепне и задушава.
„Не искам да говоря с теб“, казах.
„О, но ще говориш“, каза тя. „Защото имам нещо, което ти искаш.“
Сърцето ми се сви.
„Какво?“
„Яна“, прошепна Неда. „Знам къде е.“
Пребледнях. Спрях да дишам за миг.
„Лъжеш“, изрекох.
Неда се засмя тихо.
„Може би“, каза. „Но ако не говоря истината, защо изобщо се обаждам? Мисли, Мира. Аз не си губя времето.“
„Какво искаш?“
„Само разговор“, каза тя. „На спокойствие. Без Теодора. Без Никола. Само ти и аз. И ако си мила, може да ти дам насока. Може да ти дам и още нещо. Погасителен план за кредита ти, например. Понякога животът се подрежда, ако приемеш правилните подаръци.“
Подаръци. Вериги.
„Къде?“ попитах, без да искам.
Неда се усмихна в гласа си.
„Тази вечер“, каза. „На място, което ще ти кажа по-късно. Ще дойдеш сама. Ако доведеш някого, Яна ще пострада. Разбра ли?“
„Не ме заплашвай“, прошепнах.
„Аз не заплашвам“, каза Неда. „Аз просто обяснявам последствията. А ти си умна жена. Ти разбираш последствия.“
Линията прекъсна.
Стоях на улицата, сред хора, които си носеха торби и живееха нормални животи. А моят живот беше станал като стъкло, готово да се счупи от един поглед.
Трябваше да кажа на Теодора.
Трябваше да кажа на Никола.
Но Яна беше казала: не казвай всичко на Никола.
А Неда беше казала: сама.
Тайната имаше цена.
И тази вечер цената щеше да бъде избор.
И ако избера грешно, някой щеше да плати с кръвта си. Не буквално. А с живота си, с бъдещето си, с децата си.
Същото е.
Само по-тихо.
Глава десета
Не казах на Никола веднага. Казах на Теодора. Това беше моят компромис между предупреждението на Яна и разумът на собственото ми оцеляване.
Срещнах Теодора за пет минути, в движение, с уж случаен разговор.
„Неда се обади“, прошепнах. „Каза, че знае къде е Яна. Иска да се срещна сама.“
Теодора не се изненада. Само очите ѝ се стегнаха.
„Очаквах“, каза. „Тя е примамка. Но примамката понякога води към въдицата. Кога?“
„Тази вечер. Ще ми каже мястото по-късно.“
„Ще отидеш“, каза Теодора. Не като въпрос. Като решение.
„Как?“ прошепнах. „Тя каза сама.“
„Ще бъдеш сама за нея“, каза Теодора. „Но няма да бъдеш сама за мен.“
„А ако разбере?“
„Тогава няма да разбере“, каза Теодора. „Слушай ме. Никакви телефони в джоба. Никакви обаждания. Ще имаш устройство, което записва, но не свети и не звъни. И ще има човек наблизо. Пламен.“
„Разследвачът?“
„Да“, каза Теодора. „Той е като сянка. Неда няма да го види.“
Студ мина през мен.
„А децата?“
„При Стела“, каза Теодора. „И никой няма да знае къде точно. Ще ги преместим. За една нощ.“
„Къде?“
„Не питай“, каза тя. „Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко можеш да кажеш под натиск. Не вярвай на никого, помниш ли?“
Кимнах, а в мен кипеше страх.
Вечерта Неда изпрати съобщение. Само адрес без име. Нямаше град. Само улица и номер. И думите: „Ела навреме. Ако закъснееш, шансът ти изтича.“
Съобщението не беше на латиница. Добре. Но съдържанието беше нож.
Стела дойде и взе децата без много приказки. Лора не искаше да тръгва. Държеше ме за ръката като удавник.
„Ти ще се върнеш ли?“ попита.
„Да“, казах. „Обещавам.“
Лора ме изгледа, сякаш търси дали обещанието ми е истинско.
„Не вярвай на никого“, прошепна тя. „Но аз… аз вярвам на теб.“
Това ме преби повече от всяка заплаха. Защото ако ме вярват, а аз падна, те падат с мен.
Когато останах сама, Пламен се появи. Не знам откъде. Просто се появи. Мъж на около петдесет, с лице на човек, който е виждал лъжи и вече не ги брои.
„Аз съм Пламен“, каза. „Няма да говорим много. Ти вървиш, аз съм близо. Не ме търсиш с очи. Ако се обърнеш, значи се страхуваш. А страхът е знак.“
„Какъв знак?“ попитах.
„Че те държат“, каза Пламен.
Той ми даде малко устройство, което приличаше на ключодържател.
„Пази го“, каза. „Не го пипай много. Записва.“
„А ако ме претърсят?“
Пламен ме погледна сухо.
„Ще те претърсят“, каза. „Но няма да намерят, ако го сложиш там, където не гледат.“
Не попитах къде. Разбрах.
Тръгнах.
Вървях към адреса, който Неда беше дала. С всяка стъпка усещах, че влизам в чужда сцена. И че някой вече е написал репликите.
Къщата беше тиха, ограден двор, висока ограда. Не пишеше име. Не светеше лампа отпред. Но имаше човек до портата. Мъж в тъмни дрехи, който не се усмихваше.
„Ти ли си Мирослава?“ попита.
Кимнах.
„Влез“, каза.
Отвориха ми. Вътре миришеше на скъпи цветя и на студена власт. Къщата беше подредена, но не уютна. Уютът е за хора, които не се крият.
Неда ме чакаше в салон. Седеше на диван, с чаша вино. Виното беше тъмно като тайна.
„Мира“, каза. „Колко мило, че дойде.“
„Къде е Яна?“ попитах веднага.
Неда се усмихна.
„О, направо в сърцето“, каза. „Добре. Харесва ми. Ти си решителна. Това е рядко.“
„Къде е?“ повторих.
Неда остави чашата.
„Преди да ти кажа“, каза тя, „искам да знам едно. Къде са документите?“
Сърцето ми се сви, но лицето ми остана спокойно.
„Какви документи?“ излъгах.
Неда се засмя.
„Мира, не ме обиждай“, каза. „Аз не съм Яна. Аз не вярвам на думи. Вярвам на страх. А ти се страхуваш за едно и също нещо, за което се страхува и Яна. Значи имаш документите.“
„Не“, казах.
Неда се наведе напред.
„Добре“, каза тихо. „Ще ти кажа нещо. Яна беше тук. В тази къща. Тя дойде сама, като теб. Мислеше, че ще говорим. Мислеше, че може да се договори. Знаеш ли какво стана?“
Пребледнях.
„Какво?“
Неда се усмихна с устни, но не с очи.
„Тя избяга“, каза. „Същото като винаги. Яна е талантлива в това. Но остави следа. И аз я намерих.“
„Къде е?“ прошепнах.
Неда посочи масата. На нея имаше папка. Малка.
„Тук има адрес“, каза. „Истински. Но аз няма да ти го дам, докато не ми дадеш това, което искам.“
„Искаш документите“, казах.
„Искам спокойствие“, каза Неда. „Искам Радослав да не се срине, защото когато той се срине, повлича всички. И мен. А аз не обичам да падам.“
„Ти го обичаш ли?“ попитах.
Неда се засмя.
„Любов?“ повтори. „Мира, любовта е за бедните. Богатите имат сделки.“
„А Яна?“ попитах.
Неда се наведе още по-близо.
„Яна беше сделка“, каза тихо. „Бракът беше сделка. Децата… децата са актив. Извинявай за думата, но така мисли Радослав. Така мислят хората около него.“
Чух как кръвта ми бучи.
„Ти си чудовище“, прошепнах.
Неда повдигна вежди.
„Аз съм честна“, каза. „Чудовищата лъжат, че са добри. Аз не лъжа. Ето моята оферта. Ти ми даваш документите. Аз ти давам адреса. Ти спасяваш Яна. Радослав спасява себе си. Ти получаваш пари за кредита си.“
„И децата?“ попитах.
Неда се усмихна.
„Децата ще бъдат при баща си“, каза. „Той може да е строг, но ще им даде всичко. Уроци, дрехи, бъдеще. Яна е… пречка. Тя ги учи да се страхуват. А страхът пречи на успеха.“
В мен се надигна ярост. Толкова силна, че ме заслепи.
„Не“, казах.
Неда въздъхна, сякаш съм досадна.
„Тогава Яна остава там, където е“, каза. „И може би няма да я намериш навреме. А ти ще си останеш с кредита си, с чужди деца и с враг, който вече те е избрал.“
Стиснах ръце.
„Не вярвай на никого“, повторих наум. „Не вярвай на никого.“
Погледнах папката на масата. Ако вътре наистина има адрес, това може да е шанс. Но може да е капан. Може да ме заведат на място, където ще изчезна и аз.
„Дай ми я“, казах.
Неда се засмя.
„Не съм глупава“, каза. „Ти първа.“
„Нямам документите“, казах.
Неда стана. Усмивката ѝ изчезна. Лицето ѝ се промени. Сега беше по-истинска.
„Тогава ще те оставя да помислиш“, каза. И махна с ръка.
Мъжът от портата се появи в стаята.
„Изведи я“, каза Неда. „Но внимателно. Не искам да ми оставя петна.“
Изведоха ме навън. Пламен не се виждаше, но усещах, че е някъде. Не знаех дали това е утеха, или просто още една нишка в мрежата.
Когато стигнах до улицата, телефонът ми иззвъня. Теодора.
„Кажи ми всичко“, каза тя.
„Неда има адрес“, прошепнах. „Но иска документите. Каза, че Яна е била там. Каза…“
„Записа ли?“ попита Теодора.
Погледнах ключодържателя.
„Да“, прошепнах.
„Добре“, каза Теодора. „Сега се прибирай. Не сама. Пламен ще те поеме. И не мисли, че това приключва. Това едва започва.“
Прибрах се, без да знам дали съм направила правилното.
Но знаех едно.
Неда беше показала картите си.
И те бяха черни.
Тайната имаше цена.
И тази вечер аз не платих. Само видях колко е сметката.
Глава единадесета
На следващата сутрин Теодора организира среща. Не в съд. Още не. Първо трябваше да обработи записа, да подреди думите на Неда, да ги превърне в оръжие. Тя мислеше като човек, който знае, че истината сама по себе си не стига. Трябва да я поднесеш така, че да не може да бъде смачкана.
„Имаме запис“, каза тя. „Неда признава, че Яна е била в тази къща. Признава, че има адрес. Признава, че предлага сделка. Това е натиск. Това е опит да купят свидетел.“
„А адресът?“ попитах.
„Ще го вземем по друг начин“, каза Теодора. „Пламен ще проследи Неда. Няма да ѝ се молим.“
Никола седеше срещу нас. Лицето му беше напрегнато.
„Тя те използва“, каза той към мен. „Тя те избра, защото мисли, че си слаба.“
„Не съм слаба“, отвърнах. Но гласът ми не беше уверен.
Никола удари с пръсти по масата.
„Слаба е точката“, каза. „Всеки има точка. При теб е кредитът. При Яна са децата. При мен…“ Той замълча.
„При теб е кръвта“, каза Теодора студено.
Никола стисна зъби.
„Да“, каза. „И Радослав знае. И може да ме купи. Или да ме унищожи.“
„Затова ще бъдеш полезен“, каза Теодора. „Ще ни кажеш как мисли. Къде удря. Какви хора използва.“
„Аз не живея с него“, каза Никола. „Не знам всичко.“
„Но знаеш мрежата“, каза Теодора. „И знаеш Неда. Знаеш Петър. Знаеш майка си.“
Никола пребледня.
„Не включвай майка ми“, каза тихо.
Теодора го погледна.
„Вече е включена“, каза. „Само че не го знае. Това е разликата.“
Стомахът ми се сви. Това не беше справедливо. Но справедливостта не живее в такива истории. Живее само последицата.
Тогава се появи Пламен. Влезе, седна, извади телефон, който не изглеждаше като телефон, и каза:
„Неда не отиде у дома си тази нощ“, каза. „Отиде при Радослав. Седяха в една канцелария до късно. После тя тръгна към една къща извън шумните места. Там има охрана. И там не влизат случайни.“
„Това може да е мястото“, каза Теодора.
„Може“, каза Пламен. „Или може да е още една сцена.“
„Ще отидем“, каза Теодора.
„Ние?“ попитах, ужасена.
„Не ти“, каза Теодора. „Ти ще бъдеш с децата. Ти си лицето на нормалното. Ако те изгубим, губим и доверието на съда. Пламен ще отиде. Аз ще действам с хартия. Никола ще търси вътрешните връзки.“
„А Яна?“ прошепнах.
Теодора се наведе към мен.
„Яна е жива“, каза тихо. „Усещам го. И ако е жива, тя ще се бори. Но трябва да стигнем първи. Преди да я превърнат в тишина.“
Върнах се при децата. Стела беше с тях и се опитваше да им прави закуска, но Мартин не ядеше. Лора седеше и гледаше в празното.
„Мира“, каза Лора, когато ме видя. „Къде беше снощи?“
„Търсех майка ви“, казах.
„Намери ли я?“
„Още не.“
Лора стисна устни. После каза:
„Аз знам нещо.“
Сърцето ми прескочи.
„Какво?“
Лора ме погледна внимателно, сякаш решава дали да ми даде ключ.
„Татко има стая, която е заключена“, каза. „Винаги. Там не влизаме. Мама веднъж влезе. После плака. После татко ѝ каза, че ако каже на някого, ще я направи луда.“
„Каква стая?“ попитах.
„Стая с хартии“, каза Лора. „С каса. И с една снимка. На едно бебе.“
Сърцето ми се сви.
„Бебе?“
Лора кимна.
„Не е Мартин. Не съм аз“, каза тя. „Друго бебе. Мама каза, че татко има тайна.“
Тайна. Още една.
Погледнах Стела. Тя ме гледаше сериозно.
„Това е важно“, прошепна Стела.
„Да“, казах.
Извадих телефона и набрах Теодора.
„Лора каза нещо“, казах. „Радослав има заключена стая. И снимка на бебе. Друго бебе.“
Теодора замълча за миг.
„Това може да е второто му семейство“, каза тихо. „И ако е така, това е още една нишка. Неда каза „втори живот“. Сега имаме и детайл.“
„Как да го използваме?“ попитах.
„Ще го използваме в съда“, каза Теодора. „Не като клюка. А като модел. Че той лъже. Че живее двоен живот. Че държи всичко като актив. И децата, и жените, и подписите.“
Затворих.
Лора ме гледаше.
„Какво значи тайна?“ попита.
Седнах до нея.
„Значи нещо, което някой крие, защото се страхува“, казах.
„Татко не се страхува“, каза тя.
„И най-страшните хора се страхуват“, казах. „Само че крият по-добре.“
Лора не се усмихна.
„Аз не искам да съм като него“, каза.
„Няма да бъдеш“, казах, и този път го вярвах.
Вечерта Пламен се обади. Гласът му беше стегнат.
„В къщата има жена“, каза. „Не Неда. Не Яна. Друга.“
„Коя?“ попитах.
„Не знам името“, каза Пламен. „Но видях снимки на нея с Радослав. И видях момиченце. На около две години.“
Светът се наклони.
„Това е бебето“, прошепнах.
„Възможно“, каза Пламен. „И ако е така, Радослав има дете, което крие от Яна. Или е имал. Но това не е всичко. Видях и нещо друго. Видях Яна.“
Сърцето ми спря.
„Жива ли е?“ изкрещях.
„Жива“, каза Пламен. „Но не свободна.“
„Къде е?“
„В къщата“, каза той. „Зад прозорец, който не се отваря. Седи и гледа навън. И когато мъжът влезе, тя се отдръпва.“
„Какъв мъж?“
Пламен замълча. После каза:
„Не е Радослав. По-възрастен. Сив. С очи като на човек, който е видял всичко и не му пука.“
Теодора каза, че зад Радослав има други.
Ето го.
„Какво ще правим?“ прошепнах.
„Теодора вече знае“, каза Пламен. „Ще действаме. Но не бързай да се радваш. Това ще изисква шум. А шумът привлича удари.“
Затворих.
Седнах на пода.
Яна беше жива.
И беше затворена.
Тайната имаше цена.
И сега цената беше свобода.
И аз трябваше да намеря начин да я платя, без да загубя всичко останало.