Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Класната на убитото на пешеходна пътека 15-годишно момче с разказ през сълзи за него
  • Новини

Класната на убитото на пешеходна пътека 15-годишно момче с разказ през сълзи за него

Иван Димитров Пешев септември 5, 2023
sdfhfsgherter.png

Филип е прекрасен човек. Той ще си остане прекрасен човек, не мога да говоря в минало време. Учителите не делят учениците на лоши и добри, но Филип беше невероятен човек, прекрасен ученик, незабравим“ – така Радка Караджова описа убитото на пешеходна пътека 15-годишно момче. Тя е била негов класен ръководител до 7. клас.

Пред столичното 32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ се беше събрало цялото ръководство в знак на подкрепа към семейството на загиналото дете.

 

„Не за първи път нашето училище дава жертва на пътя, но определено не ни става по-лесно. Един прекрасен човек си отиде“, каза Караджова през сълзи.

„Аз съм класен ръководител на неговата сестра. Ще направим всичко възможно тя и неговото семейство да знаят, че не са сами. Това са нашите деца“, каза още тя.

„Ние сме научили децата как да се пазят, но трябва да ги учим как да не са тези в колите. Трябва да ги учим, че отговорността не е само за техния живот, защото те не са сами. Трябва да се грижат за обществото, защото са част от него“, категорична е учителката.

Освен за законодателни промени, Караджова призова и за гражданска отговорност. „Трябва да се работи с хората, да осъзнаят, че те трябва да спрат това. Каквото и материално да им бъде отнето, никога няма да върнат това, което те отнемат“, каза тя.

Директорът на училището Нели Костова каза, че в тяхното учебно заведение е учил и Явор, който загина на пешеходната пътека на бул. „Сливница“ заедно с приятелката си – отново пометени от шофьор.

„И Явор, и Филип са прекрасни млади хора. Те няма да станат бащи, никога. Това безумие трябва да се спре. Ежечасно ставаме свидетели на неспазване на правилата за движение“, каза Костова.

Тя каза, че ще е много трудно за ръководството на училището и психолозите да разговарят с децата след старта на учебната година.

Училището организира и шествие – на 14 септември призоваха цялата общност на училището и който пожелае да се включи в шествието в памет на Филип.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мъката е неописуема: Зловещо съвпадение между убития Филип и загиналия Явор на Сливница
Next: Съдът реши съдбата на Васил Божков!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.