Глава първа: Ръката, която не трябваше да бъде стисната
Кметът се усмихваше така, сякаш залата му принадлежеше.
Кристалните полилеи хвърляха светлина по лицата на хората, които бяха свикнали да не се притесняват от нищо. Богатството им беше като въздух. Невидимо, но навсякъде.
А после той произнесе името ѝ.
— Виолета! Не мога да повярвам!
Ръката му се протегна към нея с увереността на човек, който е стискал тази ръка и преди. Тя не се дръпна. Само вдигна брадичка и го погледна, без да мигне.
Майка ми пребледня така рязко, че за миг си помислих, че ще падне. Баща ми, който иначе не губеше самообладание, изведнъж сякаш се сви, сякаш някой го беше ударил в гърдите.
Аз… аз стоях като прикован.
Виолета беше „обикновено момиче“. Така я представях. Така я държах до себе си, за да ги ядосам. Само че кметът не стискаше ръката на обикновено момиче.
— Господин кмет — каза тя спокойно и учтиво, но в гласа ѝ имаше нещо хладно, почти метално. — Радвам се, че сте добре.
Той се засмя, сякаш беше чул шега, която само двамата разбират.
— Добре? Разбира се, че съм добре. Как да не съм, когато те виждам тук… след всичко.
„След всичко.“
Двете думи се забиха в главата ми.
— Вие се познавате? — попитах, но ми прозвуча като чужд глас.
Кметът ме погледна, сякаш едва сега забелязваше, че съществувам.
— Алекс, нали? — каза. — Разбира се. Ти си… да. Ти си синът.
Синът.
Погледът му се плъзна към баща ми, и в този миг баща ми сведе очи. Не го правеше никога.
— Да, синът — промълвих аз.
Виолета сложи длан върху ръката ми. Топла, уверена, не като молба, а като знак. „Не сега“, сякаш казваше.
Но вече беше късно. Земята се разклати под краката ми, защото разбрах, че играя игра, чиито правила не съм писал аз.
— Трябва да поговорим — прошепна майка ми, почти без глас.
— После — отвърна баща ми, но думата прозвуча като заповед към самия него.
Виолета се усмихна леко на кмета.
— Ще се видим по-късно. Обещавам.
Той кимна с онзи вид задоволство, което ме накара да искам да го ударя.
И тогава тя ме поведе. През залата. През блясъка. През погледите. През онзи шум, който изведнъж ми се стори като далечен, все едно някой беше сложил стъкло между мен и света.
Когато стигнахме до коридора, тя спря.
— Дишай — каза.
— Ти… кой си всъщност? — думите ми излязоха грубо.
— Аз съм Виолета — отвърна тя. — И ти се съгласи да не задаваш въпроси.
— Това не беше… — прехапах език. — Беше шега. Трик.
— За теб — каза тя тихо. — За мен никога не е било шега.
И тогава я видях. Не „обикновеното момиче“. Не провинциалната несигурност. А една жена, която е чакала този момент, броейки дните, докато истината се изправи в залата с кристал и свещи.
— Каква е тайната ти? — настоях.
Тя ме погледна право в очите.
— Тайната ми е, че тук никой не е невинен, Алекс. И че аз не съм дошла, за да те спася. Дошла съм, за да си взема това, което ми принадлежи.
Думите ѝ се разрязаха през мен.
И в този миг разбрах: ако продължа, ще изгубя всичко, което познавам. Ако спра, ще остана същият празен човек, който живее от парти до парти.
А тя не ми даде време да избера.
— Усмихни се — прошепна. — Иначе ще разберат, че вече си се пропукал.
Излязохме обратно в залата.
И аз се усмихнах.
Глава втора: Трите минути, в които се ражда омразата
Родителите ми ме дръпнаха веднага щом останахме насаме.
Не в кабинета на баща ми, не на терасата, а в едно малко помещение зад залата, където стояха резервни маси и кашони с покривки. Място, което винаги беше „за персонала“, а сега се оказа единственото място, където можеха да си позволят да загубят маската.
— Къде я намери? — прошепна майка ми, очите ѝ блестяха. Не от радост.
— На едно благотворително събитие — отговорих. — Какво става? Защо кметът я познава?
Баща ми мълча. И това мълчание беше по-страшно от всяка кавга.
— Алекс — каза майка ми и хвана ръцете ми. Дланите ѝ трепереха. — Тази жена… тази… Виолета… не е за теб.
— Тя е моя годеница — изрекох нарочно.
— Тя е опасност — прошепна баща ми. Гласът му беше дрезгав, сякаш беше преглътнал камък. — Трябва да я махнеш. Днес. Сега.
Сега вече не ставаше дума за това да ги ядосам. Сега ставаше дума за страх. Истински страх.
— Защо? — натиснах.
Майка ми погледна към баща ми. Очите ѝ молеха. „Кажи му“, сякаш казваха.
Баща ми стисна челюст.
— Има неща, които не трябва да излизат наяве — каза. — Това е всичко, което ти трябва да знаеш.
— Не — отвърнах. — Това е всичко, което вие искате аз да не знам.
Майка ми се разплака. Не театрално. Тихо. Отчаяно.
И аз… аз се ядосах. Не на нея. На тях. На това, че цял живот ме бяха държали като играчка, като наследник, като проект.
— Вие ме натиснахте да се оженя — казах. — Ето. Направих го. Сега изведнъж „не е за мен“.
— Не разбираш — прошепна майка ми.
— Точно това казвам. Не разбирам. И вече ми писна.
Баща ми направи крачка към мен.
— Ако не я махнеш, ще съсипе всичко. Компанията. Името ни. Теб.
— Нима? — засмях се кисело. — Или ще съсипе само вашите тайни?
Той ме удари.
Не силно. Не с юмрук, а с длан. Но звукът в малкото помещение беше като гръм. И за първи път в живота си видях баща ми не като непоклатим стълб, а като човек, който панически се опитва да запази нещо, което вече се изплъзва.
— Не ме карай да избирам между теб и всичко, което съм градил — изсъска той.
Аз докоснах бузата си. Не болеше. Болеше друго.
— Вие вече избрахте — казах тихо. — Само че не ме включихте в избора.
Вратата се отвори.
Виолета влезе, сякаш беше чакала точния момент. Погледна баща ми, после майка ми, после мен.
— Прекрасно — каза спокойно. — Значи вече сте започнали без мен.
Майка ми пребледня още повече.
— Ти не трябва да си тук — прошепна тя.
— А аз мислех, че точно това искате — усмихна се Виолета. — Да бъда тук. Да ме видят. Да ме преценят. Да ме унижат. Само че има един проблем.
Тя пристъпи напред.
— Аз не съм дошла да ме унижават.
Баща ми я гледаше като човек, който вижда призрак.
— Ти… — започна той.
— Да — прекъсна го Виолета. — Аз съм тази, която трябваше да изчезне. И не изчезнах.
Сърцето ми биеше в ушите.
— Какво искаш? — изрекох.
Тя се обърна към мен. И в очите ѝ за миг се появи нещо човешко. Болка. Спомен. Нещо, което почти приличаше на умора.
— Истината — каза. — И после ще видим кой ще остане прав.
Тя се обърна към родителите ми.
— Утре сутринта адвокатът ми ще ви изпрати документи. Не съдете по роклята ми. Съдете по това, което държа в ръцете си.
И излезе.
А аз останах между тях. Между кръвта и истината.
И земята продължи да се люлее.
Глава трета: Условието, което се превърна в капан
В колата Виолета не каза нищо.
Аз стисках волана, сякаш това можеше да ме държи заедно. Улиците бяха осветени, но в главата ми беше тъмно.
— Ти ни забърка в нещо — изрекох най-накрая.
— Ти се забърка сам — отвърна тя.
— Аз те взех, за да ядосам родителите си — казах. — Не за да ме изправяш срещу тях със съдебни документи.
— Аз не съм ти играчка, Алекс.
Гласът ѝ не беше повишен. И точно това ме разтърси.
— Добре — поех си въздух. — Кажи ми. Какво става? Защо кметът те познава? Защо баща ми те гледа така?
— Ще ти кажа — произнесе тя бавно. — Но първо ти ще ми кажеш нещо.
— Какво?
— Ако се окажат виновни… ако се окажат чудовища… ти ще застанеш ли на страната на истината, или ще се скриеш зад парите?
Това беше удар в стомаха.
— Аз… — започнах.
— Не бързай — прекъсна ме тя. — Това не е въпрос за тази вечер. Това е въпрос за това кой си.
Спрях на едно място, където почти нямаше хора. Нямаше табели. Нямаше имена. Само тишина.
— Коя си? — повторих.
Тя се облегна назад.
— Някога майка ми работеше с баща ти — каза. — Беше умна. Безмилостно точна. Строеше системи, договори, сметки. И вярваше, че партньорството е честно.
Аз преглътнах.
— Баща ми никога не е говорил за партньорка.
— Разбира се — усмихна се Виолета без радост. — По-лесно е да изтриеш човек от историята, отколкото да признаеш какво си направил.
— Какво е направил?
Виолета се взря в мен, сякаш преценяваше колко ще издържа.
— Измами я — каза. — Източи средства. Прехвърли активи. Остави я с дългове. А после… после тя умря.
— Как? — гласът ми пресекна.
— Официално — „злополука“. Неофициално — много хора си затвориха очите. Кметът беше един от тях.
Чувствах се сякаш някой ми е ударил ледена вода в лицето.
— Това е лъжа — промълвих.
— И аз така си мислех, когато бях дете — отвърна тя. — Докато не пораснах и не намерих писма. Документи. Записи. Списъци с плащания. Подписи.
— И какво общо имам аз?
— Ти си ключът, Алекс. Ти си онзи, който може да бъде вътре, без да буди подозрения. Синът, който уж се бунтува. Годеникът, който уж се жени от инат.
Ето го.
Капанът.
— Значи ме използваш — изрекох.
— Не — каза тя и в гласа ѝ прозвуча твърдост. — Ти използваше мен. Аз просто реших да не бъда жертва.
Стиснах зъби.
— Можеше да ми кажеш.
— А ти щеше ли да се съгласиш? — попита тя. — Или щеше да бягаш?
Мълчах. Защото истината беше, че не знам.
Виолета отвори чантата си и извади малка папка. Не изглеждаше впечатляваща. Но когато я сложи на коленете си, усещането беше като да сложи нож.
— Утре — каза тя — ще започне.
— Какво?
— Война — отвърна спокойно. — Вече не играем на брак. Вече играем на оцеляване.
И аз разбрах, че в тази война няма да има победители без рани.
Глава четвърта: Човекът, който брои чуждите пари
На сутринта баща ми ме извика в кантората си.
Не в дома. Не на закуска. Кантората му беше неговият свят. Там стените бяха от дърво, а въздухът миришеше на кожа и власт.
Той стоеше до прозореца, с гръб към мен.
— Има ли новини от нея? — попита, без да се обръща.
— Какви новини очакваш? — отвърнах.
Баща ми се обърна рязко.
— Очаквам да я няма.
— Няма да я махна — казах.
Той стисна устни.
— Значи избра.
— Аз избирам да знам истината — отвърнах.
В този момент в кабинета влезе Николай.
Николай беше човекът, който винаги се появяваше, когато парите започваха да миришат на дим. Финансовият мозък на компанията. Сух, подреден, със спокойни очи, зад които сякаш винаги тече сметка.
— Извинете — каза той. — Има проблем.
Баща ми изсумтя.
— Винаги има „проблем“, Николай. Говори.
Николай ми хвърли бърз поглед, после разгъна лист.
— Получихме уведомление. Започва процедура по оспорване на собственост. Има иск за дялове. Има претенции, основани на стари договори.
— Тя ли? — гласът на баща ми стана нисък.
— Да — отвърна Николай. — Подписано е от адвокат. Десислава.
Името ми нищо не ми говореше, но баща ми пребледня. За втори път виждах това. За втори път в рамките на два дни.
— Десислава… — прошепна майка ми, която стоеше в ъгъла и досега мълчеше. — Не.
— Знаеш я? — попитах.
Майка ми се вкопчи в ръба на креслото.
— Това е жената, която тогава… — започна, но баща ми я прекъсна.
— Достатъчно.
— Не — изрекох. — Стига „достатъчно“. Кажете ми.
Баща ми се приближи до бюрото и се облегна върху него. Изглеждаше по-стар.
— Тази Десислава е хищник — каза. — Тя не води дела. Тя води екзекуции.
Николай прочисти гърло.
— Има и още нещо — каза. — Движенията по сметките привличат внимание. Ако влезе проверка, може да се разрови повече.
— Какви движения? — попитах.
Николай се поколеба. За миг изглеждаше неуверен, а това беше тревожно.
— Има заеми — каза тихо.
— Какви заеми? — погледнах баща си.
Баща ми се напрегна.
— Нормални бизнес кредити.
— Колко? — натиснах.
Майка ми затвори очи.
Николай изрече числата, но аз не исках числа. Исках значение. А значението беше едно: баща ми беше заложил нещо.
— Защо? — прошепнах.
Баща ми изръмжа.
— За разширение. За стабилност. За бъдещето, което ти трябваше да управляваш, ако не беше…
— Ако не бях какво? — изсъсках.
— Ако не беше дете — отсече той.
Погледнах Николай. Той отмести поглед. И в този жест видях повече истина, отколкото в думите на баща ми.
Заеми. Тайни. Иск за дялове. Адвокат-хищник.
Всичко се стягаше като въже около шията.
— И какво ще правим? — попитах.
Баща ми се усмихна без радост.
— Ще я смачкаме — каза. — А ти ще си стоиш настрана.
— Не — отвърнах.
И в този миг той ме погледна така, сякаш вече не бях син, а пречка.
— Тогава ще смачкаме и теб — каза тихо.
И разбрах, че войната, за която Виолета говореше, вече беше започнала. Само че не беше между нея и тях.
Беше и между мен и кръвта ми.
Глава пета: Университетът, дългът и момичето, което не можеше да си позволи страх
В този ден избягах.
Не героично. Не с гръм. Просто излязох от кантората и тръгнах пеша, докато шумът на собствените ми мисли не заглуши всичко останало.
Спрях пред голяма сграда с млади хора, които бързаха, носеха книги и говореха за изпити. Университетът.
И точно там я видях.
Нина.
Беше стажантка в компанията ни от няколко седмици. Тиха, наблюдателна. Винаги с тетрадка. Аз едва я забелязвах, защото животът ми беше пълен с хора, които крещят, а Нина говореше, когато има смисъл.
— Алекс? — каза тя, когато ме видя. — Вие… какво правите тук?
— Дишам — отвърнах. — Ти какво правиш?
Тя вдигна рамене.
— Имам лекции. И работа. И още една работа вечер, но не е важно.
Погледът ѝ беше уморен. Истински уморен.
— Защо? — попитах.
Нина се поколеба, после каза:
— Имам кредит за жилище. Глупаво решение, казват всички. Но аз… не искам да живея цял живот при хора, които ти натякват, че си гост в собственото си легло.
Думите ѝ ме удариха странно.
Аз живеех в палати, но никога не се чувствах у дома.
— И се справяш? — попитах.
— Нямам избор — отвърна тя. — А вие? Изглеждате така, сякаш имате твърде много избори и това ви убива.
Почти се засмях.
— Може би.
Нина ме изгледа внимателно.
— Има слухове — каза. — За делото. За жената, която е с вас. Всички шепнат. Николай е бял като платно. Вашият баща… той крещеше по телефона.
— Ти слушаш? — попитах.
— Аз виждам — отвърна. — А това е по-лошо.
Наклоних глава.
— Можеш ли да ми помогнеш? — попитах, без да мисля.
Нина мигна.
— За какво?
— Да разбера — казах. — Какво наистина се случва с парите. С заемите. С документите.
Тя се засмя кратко, сухо.
— Вие сте Алекс. Можете да поискате всичко.
— Не — отвърнах. — Аз мога да поискам. Но не мога да получа истината.
Нина ме гледа дълго. После въздъхна.
— Добре — каза. — Но не като услуга. Като сделка.
— Каква сделка?
— Вие ще направите нещо за мен — каза тя. — Ще ми осигурите препоръка. Истинска. Не празни думи. Ако оцелея след този хаос.
Усетих как в мен се надига нещо като уважение.
— Става — казах.
Тя кимна.
— Тогава първо: вашият баща не е взел „нормални бизнес кредити“. Има заеми, които не се виждат в обичайните отчети. Има плащания към хора, които не съществуват. Има договори, които са подписани от… лица, които нямат право да подписват.
— Как го знаеш? — прошепнах.
Нина сви устни.
— Защото ми попадна папка — каза. — А аз не съм от хората, които хвърлят папки, когато усетят, че мирише на беда.
Тишината между нас се сгъсти.
— Къде е тази папка? — попитах.
Нина се огледа, сякаш стените могат да слушат.
— Не е при мен — каза. — Но знам как да стигнем до копията.
И в този миг разбрах, че истинските съюзници не са тези, които имат пари.
А тези, които имат причина да не се предават.
Глава шеста: Мая и първата пукнатина в новата ми лоялност
Вечерта се появи Мая.
Появи се така, както винаги се появяваше в живота ми. Без предупреждение. С усмивка, която обещаваше удоволствие и беда.
Беше бивша. От онези връзки, които са като огън: красиво, но изгаря.
— Алекс — каза тя и се приближи, сякаш никога не сме се разделяли. — Чух, че се жениш.
— Чула си погрешно — отвърнах.
— Не — усмихна се тя. — Чух правилно. Просто не знаеш какво означава това.
Тя седна срещу мен, без да пита. Взе чашата ми и отпи, сякаш е нейна.
— Тя не е за теб — каза.
— И ти ли? — изсмях се горчиво. — Днес всички ми казват това.
Мая наклони глава.
— Аз не го казвам, защото ме е грижа за теб — каза честно. — Казвам го, защото ме е грижа за мен.
— Винаги съм го ценял в теб — отвърнах.
Тя се наведе напред.
— Знаеш ли коя е тя? — прошепна.
— Вече знам, че не е това, което изглежда.
— Тя е опасна — каза Мая. — И ако тя те повлече… ще паднеш.
— Какво знаеш? — попитах.
Мая се усмихна, но не весело.
— Достатъчно, за да разбера, че родителите ти ще направят всичко — каза. — Всичко, Алекс. Те няма да се поколебаят да те оставят да изгориш, ако това спаси тях.
Стомахът ми се сви.
— Ти лъжеш — промълвих.
— Аз лъжа, когато ми е удобно — отвърна Мая. — Сега не ми е удобно да лъжа. Защото ако всичко се взриви, аз губя повече, отколкото ти мислиш.
— Защо? — попитах.
Тя замълча. За първи път видях колебание в нея.
— Защото — каза накрая — баща ти ми обеща нещо.
Ето го. Сделките. Тайните. Мрежата, която винаги е била около мен, а аз съм се преструвал, че е само богатство и забавление.
— Какво ти обеща? — настоях.
Мая стисна устни.
— Бъдеще — каза. — Място. Дял. Ако… ако ти се държиш „правилно“.
— Значи ти си тук, за да ме върнеш в клетката — изрекох.
Мая се изсмя.
— Аз съм тук, защото клетката е удобна, Алекс. Ти просто си свикнал да мислиш, че решетките са декор.
Тя стана.
— Слушай ме внимателно — каза. — Ако ще играеш срещу тях, играй умно. Ако ще играеш с нея, знай, че тя няма да ти прости слабост.
— А ти? — попитах.
Мая се наведе и прошепна в ухото ми:
— Аз никога не прощавам.
И си тръгна.
Останах сам с усещането, че се намирам в стая, пълна с врати, и зад всяка има нож.
Глава седма: Десислава и изкуството да режеш с думи
На следващия ден се срещнахме с Десислава.
Виолета ме беше предупредила, че тя не е човек, който „води дела“. Тя беше човек, който води хора към истината, без да ги пита дали искат.
Десислава беше по-млада, отколкото очаквах. Стилна, с поглед, който сякаш виждаше през кожата.
— Алекс — каза тя и ми подаде ръка. — Интересен избор на роля. Синът-бунтовник. Харесва ми. Винаги има потенциал.
— Аз не съм роля — отвърнах.
— Всички сме роли — усмихна се тя. — Въпросът е кой пише сценария.
Седнахме.
Виолета беше спокойна. Аз не бях.
— Нека да е ясно — започна Десислава. — Ние не искаме вашите пари, Алекс. Искаме истината и възстановяване на права. И ако това изисква да паднат корони, ще паднат.
— Какви права? — попитах.
Десислава извади папка. По-дебела от тази на Виолета.
— Договори за партньорство, които са били манипулирани — каза. — Прехвърляне на активи. Погасяване на чужди задължения с фирмени средства. Скрити заеми. И една смърт, която е била удобна за твърде много хора.
Погледнах Виолета. Тя гледаше документите, не мен.
— Значи майка ти… — започнах.
Виолета стисна устни.
— Не говори за нея, ако ще я използваш като аргумент — каза. — Тя беше човек. Не беше средство.
Десислава ме погледна.
— Има и още нещо — каза.
— Какво?
Тя остави пред мен снимка.
На снимката беше баща ми. По-млад. До него — жена. И до жената — малко момче.
Не бях аз.
В мен нещо се сви и се счупи едновременно.
— Какво е това? — прошепнах.
— Това — каза Десислава — е част от причината баща ти да се страхува. И част от причината да е толкова безмилостен.
Виолета най-накрая ме погледна.
— Той има друг живот, Алекс — каза тихо. — Скрит живот. А хората, които живеят двойно, винаги са готови да унищожат всеки, който може да ги разкрие.
Кръвта ми зашумя.
— Това е лъжа — изрекох, но думите ми звучаха кухо.
Десислава се облегна назад.
— Лъжа е само това, което не може да се докаже — каза. — А ние имаме доказателства. Въпросът е дали ти имаш смелост.
Смелост.
Думата се заби в мен като пирон.
Защото аз си мислех, че смелост е да живееш без спирачки.
Оказа се, че смелост е да погледнеш в очите истината за семейството си и да не отстъпиш.
Глава осма: Другият син и майката, която мълчеше
Не издържах.
Вечерта се върнах у дома, решен да изтръгна истината.
Майка ми беше в салона. Седеше сама, пред нея — чаша чай, който вече беше изстинал. Лицето ѝ беше бледо, погледът — празен.
— Кажи ми — започнах, без поздрав. — Има ли друг син?
Майка ми трепна.
— Кой ти каза? — прошепна.
Това беше отговорът.
Светът ми се наклони.
— Значи е вярно — промълвих.
Тя преглътна.
— Алекс… — започна.
— Не — прекъснах я. — Не ми говори като на дете. Кажи ми.
Майка ми се сви, сякаш думите ѝ ще я изгорят.
— Имаш брат — каза накрая. — Той е по-млад. Не много.
— Къде е?
Тя затвори очи.
— Не знам — излъга.
Аз се наведох към нея.
— Не ме лъжи — изрекох тихо. — Не сега.
Майка ми се разплака, но този път сълзите ѝ бяха като признание.
— Знам — прошепна. — Но ако ти кажа, всичко ще рухне.
— Всичко вече рухва — казах.
Тя поклати глава.
— Ти не разбираш — прошепна. — Ако това излезе… ще има съд. Ще има хора, които ще искат да го използват. Ще има… унижение.
— А аз? — попитах. — Аз не съм ли унижен?
Майка ми ме погледна с отчаяние.
— Ти беше нашата надежда — каза. — Ти беше това, което можеше да оправдае всичко.
— Да оправдае какво? — гласът ми се повиши. — Измама? Предателство? Смърт?
Тя се стресна от думата.
— Не казвай това — прошепна. — Не казвай „смърт“.
— Защо? — изсъсках. — Защото ти си знаела?
Майка ми мълча.
И в това мълчание чух най-лошото.
— Ти си знаела — прошепнах.
Тя се разтрепери.
— Аз… — започна, но не можа да довърши.
Тогава вратата се отвори и баща ми влезе.
Погледът му веднага се спря на мен.
— Какво правиш тук? — попита.
— Търся истината — отвърнах.
Той се засмя без радост.
— Истината? — повтори. — Истината е, че ти си разглезен и неблагодарен.
— Истината е, че имам брат — изстрелях.
Баща ми замръзна за миг, после лицето му се изкриви.
— Кой ти каза? — изръмжа.
— Значи е вярно — казах.
Той пристъпи към мен.
— Няма брат — каза. — Няма нищо. И ако още веднъж отвориш тази тема, ще разбереш какво значи да изгубиш всичко.
— Ти ми заплашваш? — попитах.
— Не — отвърна той. — Аз те предупреждавам.
Майка ми плачеше.
Аз усещах, че ако остана още секунда, ще направя нещо непоправимо.
— Добре — казах. — Щом вие не казвате истината, ще я намеря сам.
И излязох.
А зад мен остана семейството ми, което вече не приличаше на семейство, а на крепост, построена върху лъжа.
Глава девета: Папката на Нина и сметките, които крещят
Нина ме чакаше.
Не на входа на университета, а на едно място, където можеше да говорим без сенки, които подслушват.
Тя отвори лаптопа си и ми показа таблици. Но не ми говореше с числа. Говореше ми със смисъл.
— Вижте това — каза. — Плащания към консултанти. Само че тези консултанти не съществуват. Няма регистрация. Няма следа. Само сметка и име.
— Какви имена? — попитах.
— Обикновени — отвърна Нина. — Такива, които се губят. Но има един подпис, който се повтаря.
Тя посочи.
— Това е подписът на Николай — казах.
Нина кимна.
— Но Николай няма право да подписва такива плащания без втори подпис — каза. — И знаете ли кой е вторият?
Погледнах.
Ръката ми се сви в юмрук.
— Майка ми — прошепнах.
Нина ме погледна със съжаление, което ме разгневи.
— Не ме съжалявай — изрекох.
— Не ви съжалявам — отвърна тя. — Просто знам какво е да разбереш, че хората, които трябва да те пазят, са тези, които те давят.
Тя отвори друга папка.
— А това — каза — са заемите. Те са разпределени. Част от тях са на името на компанията. Част — на името на друга фирма, която е свързана. А част… част са лични.
— Лични? — повторих.
— Да — каза Нина. — Някой е взел голям кредит, заложил е имущество, после е покрил кредита с фирмени средства, после е прехвърлил имущество… и после е направил така, че да изглежда като „бизнес решение“.
Погледнах я.
— Защо? — прошепнах.
Нина сви рамене.
— За власт — каза. — За контрол. И може би за да се покрият стари грехове.
В този миг телефонът ми звънна.
Непознат номер.
Отговорих.
— Алекс — каза мъжки глас. — Аз съм Ричард.
Името ми прозвуча чуждо в българската ми реалност.
— Кой си ти? — попитах.
— Приятел на Виолета — отвърна гласът. — И човек, който може да направи така, че родителите ти да паднат по-бързо, отколкото си мислиш.
Нина ме погледна. Очите ѝ се присвиха.
— Не му вярвайте — прошепна.
Ричард се засмя по телефона.
— Имаш хора около себе си, които мислят, че са умни — каза. — Добре. Но аз не се обаждам, за да споря. Обаждам се, защото имам предложение.
— Какво предложение?
— Да купя дълга — каза Ричард. — Да купя заемите, които ви държат за гърлото. И после… да реша кой остава на повърхността.
Студ полази по гърба ми.
— Защо? — попитах.
— Защото когато богатите започнат да падат, най-добрият бизнес е да си този, който държи въжето — отвърна той спокойно.
Затворих.
Нина се наведе към мен.
— Казах ви — прошепна. — Не е само вашето семейство. Има хора отвън, които чакат да се нахранят.
Погледнах документите. После погледнах Нина. После помислих за Виолета.
И разбрах, че вече не съм просто синът.
Вече бях пешка, която започва да се учи да хапе.
Глава десета: Братът, който учи право и вярва, че законът е спасение
Седмица по-късно го видях.
Не случайно. Виолета уреди срещата. И това ме ядоса, защото означаваше, че тя знае повече за живота ми, отколкото аз.
Когато влезе в стаята, го познах веднага.
Не по лице. По стойка. По начина, по който гледаше, сякаш всеки човек е въпрос, който трябва да бъде решен.
— Ти си Алекс — каза.
— Ти си… — гласът ми пресекна.
— Лео — отвърна той спокойно. — Само Лео.
Той беше висок, с тъмни очи. Не беше копие на баща ми, но имаше онова изражение на хората, които са били принудени да пораснат бързо.
— Защо си тук? — попитах.
Лео се усмихна кратко.
— Защото истината най-накрая ме намери — каза. — И защото вече не мога да се крия.
Виолета стоеше в ъгъла и наблюдаваше. Не се намесваше. Като съдия.
— Аз уча право — каза Лео. — В университета. Работя вечер, за да плащам наем. Майка ми… тя се разболя преди време. И баща ти… нашият баща… пращаше пари.
Това „нашият“ ме удари странно.
— И сега? — попитах.
Лео сви рамене.
— Сега той спря — каза. — И ми каза, че ако говоря, ще съжалявам.
Погледнах Виолета.
— Затова ли си го довела? — попитах. — За да ме натиснеш?
— Не — отвърна тя. — Доведох го, защото той също е жертва. И защото той може да бъде ключ.
Лео се засмя горчиво.
— Вие всички говорите за ключове — каза. — Аз просто искам да не ме смазват.
— Искаш справедливост? — попитах.
Лео ме погледна право в очите.
— Искам да не бъда лъжа — каза.
Тишината беше тежка.
— Какво знаеш? — попитах.
Лео извади малък бележник.
— Записвах — каза. — Дати. Плащания. Разговори. Някои от тях са между баща ти и хора, които не трябва да бъдат в телефона му. Един от тях е кметът.
Виолета пристъпи напред.
— Дай ми го — каза.
Лео се поколеба.
— Не — каза. — Ще го дам на Алекс.
Погледите ни се срещнаха.
И в този миг, за първи път, усетих нещо като братство. Не кръвно. Не мило. А сурово, истинско. Родено от това, че двамата сме били използвани.
Взех бележника.
— Добре — казах. — Ще се борим.
Виолета се усмихна леко, но в очите ѝ имаше напрежение.
— Това вече не е игра — прошепна тя.
— Знам — отвърнах.
И за първи път думите ми не бяха преструвка.
Глава единадесета: Делото и залата, в която маските падат
Съдът не прилича на филм.
Няма музика, няма героични речи, няма блясък. Има само въздух, който е тежък от страх и амбиция.
Родителите ми седяха отсреща. Баща ми беше в костюм, който винаги му стоеше като броня. Майка ми беше с перфектна прическа и празен поглед, сякаш се опитваше да избяга вътре в себе си.
До тях — техният адвокат. Ирина. Жената беше студена и усмихната. Усмивка, която казва „Аз ще те унищожа с учтив тон“.
До нас — Десислава. И Виолета.
Аз седях между тях и усещах, че ако направя една грешна стъпка, ще падна в пропаст.
Съдията започна.
Десислава говореше спокойно, но всяка дума беше като игла.
Тя представи договорите. Представи плащанията. Представи искането за възстановяване на дялове. Представи подозрения за измама и злоупотреба.
И тогава Ирина стана.
— Ваше благородие — започна тя. — Това е опит за изнудване. Моята доверителка… — тя посочи майка ми и баща ми — …е жертва на жена, която е използвала сина им.
Очите на Ирина се впиха в мен.
— Алекс е бил подведен — каза. — Той е бил примамен. И ако трябва, ще покажем, че тази Виолета е действала целенасочено, за да разруши семейство.
Виолета не трепна.
Аз обаче почувствах как в мен се надига гняв.
— Искам да свидетелствам — казах.
Десислава се обърна рязко към мен.
— Алекс… — прошепна.
— Искам — повторих.
Баща ми пребледня.
Ирина се усмихна, сякаш току-що е получила подарък.
— Разбира се — каза тя. — Нека чуем сина.
Изправих се. Отидох до мястото за свидетели. Седнах. Погледнах съдията.
— Казвай истината — каза той.
Истината.
Земята отново се разклати под краката ми, защото истината беше нож, който трябваше да насоча към собствената си кръв.
— Аз доведох Виолета, за да ядосам родителите си — започнах. — Това е вярно. Но не съм знаел коя е тя. Не съм знаел за договорите. Не съм знаел за миналото.
Ирина наклони глава.
— Значи признавате, че сте я използвали? — попита сладко.
— Да — отвърнах. — И признавам, че после видях страх в очите на родителите си. Страх, който не е заради мен. Страх, който е заради това, че се разкриват неща.
Ирина се напрегна.
— Вие нямате доказателства — каза.
— Имам — отвърнах.
Извадих бележника на Лео.
Десислава пое въздух. Виолета ме гледаше, сякаш не вярва.
— Това са записки — казах. — Дати, плащания, разговори. Има имена. Има кмет. Има… много неща.
Съдът се размърда.
Баща ми се изправи, но съдията го спря.
— Тези записки трябва да се проверят — каза съдията.
Ирина побърза да се усмихне.
— Разбира се — каза. — И когато се проверят, ще се види, че това са фантазии.
Аз се наведох напред.
— А ако не са? — попитах тихо.
Ирина не отговори.
За първи път в живота си видях пукнатина в увереността на хората, които винаги са печелили.
Десислава стана.
— Искам допълнителна проверка по финансовите потоци — каза. — Искам да се изискат документи по заемите.
Майка ми издаде тих звук. Почти като хлип.
Баща ми стисна челюст.
И аз разбрах: ако заемите излязат, всичко ще се разпадне.
И аз бях този, който току-що бутна първия домино камък.
Глава дванадесета: Предателството на Николай и цената на оцеляването
След заседанието Николай ме хвана в коридора.
Лицето му беше сиво.
— Алекс — прошепна. — Трябва да говорим.
— Сега ли се сетихте? — изсъсках.
Той стисна устни.
— Аз не съм врагът — каза. — Аз съм човекът, който се опита да задържи лодката да не потъне.
— С лъжи? — попитах.
— С компромиси — поправи ме той. — Вие не разбирате. Има хора, които ако бъдат разкрити, няма просто да загубят пари. Ще изгубят свобода. И те ще направят всичко, за да не паднат.
— Като баща ми — казах.
Николай отвърна поглед.
— Вашият баща не е единственият — прошепна.
— Кой още? — натиснах.
Николай се поколеба, после каза:
— Кметът. И още няколко. И… Ирина. Адвокатът. Тя не е просто адвокат. Тя е човек, който чисти следите.
В този миг почувствах как нещо в мен се стяга.
— Защо ми го казваш? — попитах.
Николай ме погледна.
— Защото има граница — каза. — И аз я достигнах. Вчера ми дадоха избор. Или да лъжа в съда, или да стана виновен за всичко сам.
— И какво избра? — попитах.
Той преглътна.
— Избрах да оцелея — каза тихо. — Но не мога да го направя сам.
— Какво искаш? — попитах.
Николай извади флашка.
— Всичко е тук — каза. — Копия на документи, които са скрити. Договори, които никой не трябва да вижда. Доказателства за заемите. Но ако това излезе, вашият баща ще падне. И с него ще паднат и други. И тогава… тогава може да стане опасно.
Погледнах флашката.
— Защо просто не я дадеш на Десислава? — попитах.
— Защото не знам кой още е купен — прошепна Николай. — Аз знам само едно: ако това излезе, някой ще се опита да ви смачка.
Стиснах флашката.
— Добре — казах. — Тогава ще трябва да сме по-бързи.
Николай издиша.
— И още нещо — каза. — Мая… тя е била в срещи с баща ви. Тя знае. И ако усети, че губи, ще ви предаде.
Усетих как гневът ми се издига.
— Всички ме предават — прошепнах.
Николай ме погледна.
— Не всички — каза. — Иначе нямаше да сме тук.
В този миг телефонът ми вибрира.
Съобщение от Виолета.
„Не се прибирай. Има хора пред дома. Някой търси теб.“
Сърцето ми се сви.
И разбрах: войната вече не беше само в съда.
Войната беше на улицата. В тъмното. Там, където богатството не те пази.
Глава тринадесета: Нощта, в която майка ми избра да проговори
Не се прибрах.
Отидох при Виолета.
Тя беше в апартамент, който не приличаше на „провинциален“ живот. Скромен, но подреден като човек, който е живял, криейки се, и е свикнал да не оставя следи.
— Седни — каза тя.
Аз седнах. Ръцете ми трепереха.
— Те ме търсят — промълвих.
— Да — отвърна Виолета. — И не само те.
— Ричард? — попитах.
Тя мълча.
— Значи и той — прошепнах.
Виолета стисна челюст.
— Ричард е полезен — каза. — Но никога не е безопасен.
— Ти го доведе — изсъсках.
— Аз го повиках, когато разбрах, че заемите могат да ви удавят — отвърна тя. — Трябваше ми лост.
— Аз не съм лост! — гласът ми се повиши.
Виолета ме погледна остро.
— Тогава спри да се държиш като предмет — каза. — Ти можеш да избереш. Но изборът боли.
В този миг на вратата се почука.
Три пъти. Бавно. Сигурно.
Виолета се втвърди.
— Не мърдай — прошепна.
Тя отиде до вратата. Погледна през малък отвор. Замръзна.
Отвори.
Майка ми влезе.
Беше без охрана. Без грим. Без броня. Изглеждаше като човек, който е избягал от собствената си крепост.
Когато ме видя, очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Алекс — прошепна. — Моля те… прости ми.
Аз се изправих рязко.
— Как ме намери? — попитах.
Майка ми погледна Виолета.
— Тя ми каза къде да дойда — отвърна.
Погледнах Виолета. Тя не отмести очи.
— Защо? — попитах я.
— Защото — каза Виолета тихо — истината понякога идва от тези, които са мълчали най-дълго.
Майка ми се свлече на стола.
— Аз не мога повече — прошепна. — Не мога да живея с това.
— С кое? — попитах.
Майка ми вдигна глава към мен.
— С това, че знаех — каза. — И че не спрях.
В стаята стана тихо, сякаш въздухът се беше уплашил.
— Тогава — прошепнах — кажи.
Майка ми затвори очи.
— Жената… майката на Виолета… беше партньор на баща ти — започна тя. — Беше по-умна от него. И той я мразеше за това. Тя разбра за заемите. За източването. За това, че той използваше фирмата като касичка.
Виолета стоеше неподвижно, но ръцете ѝ бяха стиснати.
— Тя заплаши, че ще говори — продължи майка ми. — И тогава… тогава баща ти каза, че трябва да се „реши проблемът“.
— Как? — гласът ми беше чужд.
Майка ми потрепери.
— Аз не знам всичко — прошепна. — Но знам, че кметът помогна. Че имаше среща. Че после… после жената изчезна. А след това… се появи „злополука“.
Виолета издаде звук, който беше наполовина дъх, наполовина стон.
— И ти мълча — казах.
Майка ми се разплака.
— Защото се страхувах — прошепна. — Защото имах теб. Защото мислех, че ако запазя семейството, ще запазя всичко.
— Ти не запази нищо — казах тихо. — Само отложи падането.
Майка ми кимна, сякаш това я убиваше и освобождаваше едновременно.
— Аз ще свидетелствам — прошепна. — Ще кажа всичко, което знам.
Бях готов да кажа „не“, да я спра, да я върна назад.
Но после си спомних въпроса на Виолета: ще застана ли на страната на истината?
— Добре — казах.
Майка ми ме погледна като човек, който най-накрая получава присъда.
— Знам, че ме мразиш — прошепна.
Аз преглътнах.
— Не — казах. — Аз просто вече не знам коя си.
И това беше по-болезнено от омраза.
Глава четиринадесета: Когато кметът губи усмивката си
Следващото заседание беше като буря.
Десислава извика майка ми като свидетел.
Ирина се усмихваше уверено, докато майка ми не започна да говори.
Първо тихо. После по-силно. После без да може да спре.
Когато изрече името на кмета, залата се размърда.
И тогава кметът се появи.
Не като свидетел. Като зрител. Седна на задния ред, с ръце на коленете, усмихнат.
Сякаш съдът беше театър, а той беше дошъл да гледа представление.
Майка ми го видя.
И пребледня.
Гласът ѝ пресекна.
Десислава се приближи.
— Продължете — каза спокойно.
Майка ми затвори очи, пое въздух и продължи.
Кметът се усмихваше, докато майка ми не каза:
— Той беше там.
Усмивката на кмета изчезна.
За първи път го видях без маска.
— Лъжете — изръмжа той, но съдията го смъмри.
Ирина се изправи, лицето ѝ беше напрегнато.
— Това е недоказуемо твърдение — каза. — И ще настоявам да се заличи.
Десислава повдигна вежда.
— Нека не бързаме — каза. — Ние ще докажем.
Тя подаде на съдията флашката на Николай.
— Тук има записи на плащания — каза. — Има преводи, свързани с лица от общински структури. Има… интересни съвпадения.
Кметът се изправи рязко.
— Това е атака — изсъска той.
Съдията го погледна хладно.
— Седнете — каза.
Кметът не седна веднага. Погледът му срещна моя.
И в този поглед видях предупреждение.
„Ти си следващият“, сякаш казваше.
Земята се разклати под краката ми, но този път не от шок.
От ярост.
Защото ако имах избор, щях да избера да не се страхувам повече.
Глава петнадесета: Ричард и офертата, която мирише на капан
Същата вечер Ричард ме намери.
Не по телефона. На живо.
Седеше в една тиха зала, без табели, без имена, без свидетели. Беше човек, който не обичаше да оставя следи.
— Алекс — каза с усмивка. — Най-накрая.
— Не сме приятели — отвърнах.
— Не — съгласи се той. — Но можем да бъдем партньори.
Седнах, без да свалям поглед от него.
— Какво искаш? — попитах.
Ричард разтвори ръце.
— Да ти помогна — каза. — Да спасиш това, което може да се спаси.
— С цена — отвърнах.
Той се засмя.
— Всичко има цена — каза. — Аз мога да купя заемите. Мога да спра кредиторите. Мога да направя така, че компанията да не падне.
— И после? — попитах.
Ричард се наведе напред.
— После ти ще ми дадеш контрол — каза спокойно. — Не на хартия. На практика. Аз ще стана човекът зад завесата.
— Защо? — попитах.
— Защото вашият свят е пълен с хора, които са свикнали да взимат — каза. — Аз също. Разликата е, че аз не се преструвам.
— А Виолета? — попитах.
За миг в очите на Ричард премина нещо като раздразнение.
— Виолета е идеалист — каза. — Идеалистите са полезни. Докато не започнат да пречат.
— Ти я използваш — казах.
— Както и тя използва теб — отвърна той, без да мигне.
В този миг разбрах, че Ричард е друг вид хищник. По-елегантен. По-тих. По-опасен.
— Няма да ти дам компанията — казах.
Ричард се усмихна.
— Тогава ще я дадеш на кредиторите — отвърна. — Или на баща си. Или на кмета. Избери си господар, Алекс.
Стиснах зъби.
— Аз избирам себе си — казах.
Ричард се засмя.
— Тогава ще трябва да станеш по-лош, отколкото си мислиш, че можеш — каза.
Стана и си тръгна, оставяйки след себе си мирис на скъпи дрехи и заплаха.
И аз разбрах: не мога да победя, ако просто съм „добър“.
Трябваше да бъда истински.
Глава шестнадесета: Последният удар на баща ми
Баща ми не чакаше.
Той удари първи.
На следващия ден се появиха статии. Не в големи медии, а в места, където слуховете се превръщат в оръжие.
„Алекс — разглезен наследник, въвлечен в измама.“
„Виолета — жена с мрачно минало.“
„Скандал в богато семейство.“
Снимки. Изрязани моменти. Полуистини.
Виолета ги гледаше без изражение.
— Той иска да ме унищожи — каза тихо.
— Той иска да унищожи мен — отвърнах.
Телефонът ми звънна.
Баща ми.
— Дойди — каза. Само една дума. Но беше заповед.
Отидох.
Той ме чакаше в кантората. Сам. Без Николай. Без майка ми.
— Видя ли? — попита.
— Да — отвърнах.
— Добре — каза. — Значи разбираш.
— Разбирам, че си готов на всичко — казах.
Баща ми се усмихна.
— Аз съм готов на това, което е нужно — поправи ме той.
— Дори да ме унищожиш? — попитах.
— Ако трябва — каза спокойно.
Това ме разцепи.
— Защо? — прошепнах. — Защо ти е толкова важно?
Баща ми се приближи.
— Защото ако падна, не падам само аз — каза. — Пада цялата конструкция. Падат хора. Падат институции. Пада начинът, по който се движи светът.
— Това е оправдание — изсъсках.
Баща ми ме гледаше без топлина.
— Не — каза. — Това е реалност. И ти имаш избор.
— Какъв избор? — попитах.
— Да се върнеш при мен — каза. — Да се откажеш от нея. Да се откажеш от това дело. Да забравиш.
— И ако не? — попитах.
Баща ми се наведе към мен.
— Тогава ще направя така, че ти да бъдеш виновният — прошепна. — Имам документи. Имам подписи. Имам хора. И ако трябва, ще те оставя да гниеш, докато аз строя отново.
Сърцето ми биеше диво.
— Ти не си баща — прошепнах.
Той се изправи.
— Аз съм това, което те направи — каза. — И ако не ме слушаш, ще разбереш колко лесно е да се разруши това, което мислиш, че си.
Излязох от кантората със студени ръце.
И разбрах, че той няма да спре.
Но и аз вече нямаше да спра.
Глава седемнадесета: Изборът, който не може да се върне назад
Вечерта седнахме всички.
Аз. Виолета. Десислава. Николай. Нина. Лео.
Странна група. Хора, които не би трябвало да се срещат, ако светът беше справедлив.
— Той ще се опита да направи Алекс виновен — каза Десислава. — Това е класически ход. Ако синът падне, обществото ще реши, че всичко е семейна драма, не престъпление.
— Имаме флашката — каза Николай. — Имаме доказателства.
— Не е достатъчно — каза Виолета. — Те имат хора.
Нина се обади тихо:
— Имат хора, но имат и слабости. Всяка система има слабост. Трябва да ударим там, където не очакват.
— Къде? — попитах.
Лео вдигна бележника си.
— Кметът — каза. — Той е връзката. Ако кметът падне, ще повлече други.
Николай кимна.
— Ирина — добави. — Ако докажем, че тя е чистила следи, съдът ще се обърне.
Десислава се усмихна леко.
— Точно така — каза. — И за да стане това, ни трябва публичност. Но не евтина. Истинска. Точна. С документи.
Виолета ме погледна.
— Това ще съсипе семейството ти — каза.
Аз поех въздух.
— Семейството ми вече е съсипано — отвърнах. — Въпросът е дали ще съсипя и себе си, ако мълча.
Тя се приближи.
— Ако тръгнеш по този път — каза — няма връщане.
— Знам — отвърнах.
И тогава я направих. За първи път не като игра.
Хванах ръката ѝ.
— Нека го довършим — казах.
Виолета кимна.
— Добре — прошепна. — Тогава ще паднат.
И в този миг усетих не страх.
А странно спокойствие.
Като пред буря, когато вече си приел, че ще бъдеш мокър до кости.
Глава осемнадесета: Денят, в който истината стана по-силна от фамилията
Последното заседание беше претъпкано.
Не от любопитство. От глад. Хората обичат да гледат как богатите падат, защото това ги кара да вярват, че светът има справедливост.
Десислава не говори много.
Пусна документите. Пусна записите. Пусна веригата от плащания.
Нина беше направила анализ, който беше прост и смъртоносен: показваше как парите се движат като кръв през система, която е изградена да краде.
Николай свидетелства. Гласът му трепереше, но не се счупи.
Майка ми свидетелства отново. Този път не плачеше. Беше като човек, който е умрял вътре и сега говори от празнота.
Лео излезе напред. Показа бележника. Разказа как е живял като тайна. Как е бил държан на разстояние. Как е бил заплашван.
Кметът се опита да се смее. Опита се да отрече.
Но когато съдията разреши да се представят допълнителни данни, лицето му пребледня.
Ирина се опита да атакува Виолета.
— Вие сте търсили отмъщение — каза Ирина.
Виолета я погледна.
— Аз търсих истина — отвърна. — Ако истината ви изглежда като отмъщение, проблемът не е в мен.
И тогава дойде редът на баща ми.
Той се изправи. Висок. Уверен. С усмивка, която казваше, че винаги е печелил.
— Това е лов на вещици — каза. — Това е атака срещу успеха.
Съдията го гледаше без изражение.
— Имате ли нещо друго? — попита.
Баща ми ме погледна.
— Да — каза. — Имам. Синът ми.
Той извади документ.
— Това е подписът на Алекс — каза. — Той е участвал. Той е подписал.
Сърцето ми се сви, но не от страх. От яснота.
— Да — казах.
Залата се раздвижи.
Виолета се напрегна.
Баща ми се усмихна, сякаш вече е победил.
— Аз подписах — повторих. — Подписах, защото бях невеж. Защото ми подадоха документ, казаха ми, че е формалност. И защото вярвах, че баща ми няма да ме използва като щит.
Баща ми се втвърди.
— Но — продължих — имам и друго.
Извадих втори документ.
Файл с кореспонденция. Записи. Верига от указания, които показваха кой е нареждал, кой е натискал, кой е манипулирал.
— Това са доказателства, че подписът ми е бил използван — казах. — И че когато започна разследването, баща ми планираше да хвърли вината върху мен.
Баща ми пребледня.
За първи път.
Истински.
Съдията се наведе напред.
— Това подлежи на проверка — каза.
Десислава се усмихна.
— Разбира се — каза. — И ще се провери.
Баща ми отвори уста, но не излезе звук.
Кметът се свлече назад.
Ирина изгуби усмивката си.
А аз… аз стоях там и усещах как земята се разклаща, но този път не под краката ми.
Под тях.
Глава деветнадесета: Последиците и свободата, която не прилича на лукс
Съдът не приключи с един удар.
Истината рядко го прави.
Започнаха проверки. Започнаха разследвания. Започнаха хора да звънят, да предлагат, да заплашват, да молят.
Баща ми беше отстранен. Кметът се опита да избяга от отговорност, но вече беше късно.
Компанията беше на ръба. Заемите бяха като тежест на шията.
Ричард се появи отново, с усмивка.
— Сега ще ми дадеш ли контрол? — попита.
Аз го погледнах.
— Не — отвърнах.
— Тогава ще паднеш — каза той спокойно.
— Може би — отвърнах. — Но ще падна като човек, не като марионетка.
Ричард се засмя и си тръгна. Хищниците не губят време с плячка, която е решила да се бори.
Николай помогна да се преструктурира дългът. Нина стана част от екипа, който изчисти финансите. Не защото обичаше компанията, а защото обичаше истината.
Лео продължи университета. И за първи път имаше брат, който не го крие.
Майка ми се премести. Не знам къде. Не я мразех. Но не можех и да я прегърна. Някои рани остават отворени, докато не спреш да ги пипаш.
Виолета получи това, което ѝ принадлежеше. Дялове. Признание. И нещо друго: доказателство, че майка ѝ не е била забравена.
Една вечер стояхме двамата, гледахме светлините на града, без да го назоваваме, сякаш името му не заслужава.
— Съжалявам — казах.
Виолета ме погледна.
— За какво? — попита.
— За това, че те избрах, за да ядосам родителите си — казах. — И че почти не видях човека в теб.
Виолета се усмихна леко.
— Аз също избрах теб — каза. — За да отворя врати, които иначе щяха да останат затворени.
— Значи сме си квит? — попитах.
— Не — отвърна тя. — Ние сме живи. Това е повече от квит.
Погледнах я. В очите ѝ нямаше триумф. Имаше умора. И надежда.
— Какво сега? — попитах.
Виолета пое въздух.
— Сега — каза — ще направим нещо, което вашите никога не са правили.
— Какво?
— Ще живеем без да лъжем — каза.
Думите ѝ бяха простички.
И именно затова ми се сториха най-трудните.
Глава двадесета: Добър край, който не блести, а стои
Мина време.
Не всичко се оправи магически. Животът не е приказка.
Но започнах да работя истински. Да се събуждам не заради шум, а заради смисъл. Започнах да виждам хората не като декор, а като съдби.
Компанията се промени. Не беше вече крепост на тайни, а място, което се опитва да оцелее честно. Някои си тръгнаха. Други останаха. Нина получи препоръката си, но не си тръгна веднага. Остана, защото за първи път видя, че и богатите могат да се учат.
Лео завърши курса си и започна стаж в кантора, където не се чистят следи, а се търси справедливост. Понякога вечер идваше при нас и седяхме тримата на масата. Говорехме си. Не за пари. За избори.
Виолета започна фондация на името на майка си. Не за показност. За да помага на хора, които са били смазани от чужди „злополуки“ и чужди дългове.
Една вечер ми подаде документ.
— Какво е това? — попитах.
— Договор — каза. — Не за бизнес. За нас.
Погледнах я.
— Брак? — попитах.
— Ако искаш — отвърна. — Но този път не е за да ядосаш някого. Нито за да вземеш нещо. А за да дадеш.
Сърцето ми се сви, но топло.
— Аз не съм добър в това — признах.
— Ще се научиш — каза тя. — Както се научи да не бягаш.
Стиснах ръката ѝ.
— Добре — казах. — Този път… истински.
Виолета се усмихна. Не победоносно. А спокойно.
И земята повече не се разклащаше под краката ми.
Не защото светът беше станал стабилен.
А защото аз най-накрая бях.