Когато се присъединих към екипа, не бях сигурна дали ми е мястото. Огромната стъклена сграда се извисяваше като мълчалив съдник над града, а вътре, в климатизирания въздух на отворения офис, се носеше напрежение, толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Всеки звук – щракането на клавиатури, приглушеното бръмчене на сървърите, далечният звън на телефон – беше част от една симфония на амбиция и тихо съперничество. Аз бях нов инструмент в този оркестър, фалшива нота, която все още не знаеше своята партия. Данчо се погрижи да не го забравя.
Той беше ветеран в компанията, сив кардинал с поглед, който те преценяваше, анализираше и отхвърляше в рамките на секунди. Косата му беше започнала да оредява, но той я прикриваше с прецизен път, сякаш и тя трябваше да се подчинява на неговия строг контрол. „Жените не са създадени да водят“, ми каза още през втората седмица, докато сипваше кафе от служебната машина. Не го каза със злоба, а с уморената увереност на човек, който изрича неоспорима истина, като например, че небето е синьо или че водата е мокра. Думите му увиснаха между нас, по-тежки от аромата на евтиното кафе. Не отговорих. Просто кимнах и се върнах на бюрото си, но думите му се забиха в съзнанието ми като трън.
Превърнах ги в гориво. Работех повече от всички. Идваx първа, тръгвах си последна. Светлината от моя монитор беше последната, която угасваше в сградата, хвърляйки самотен квадрат светлина върху притихналия паркинг. Всеки проект, всяка задача, всяка презентация бяха безупречни. Анализирах пазари, докато другите спяха. Подготвях доклади, които предвиждаха проблеми, за които никой друг не се беше сетил. Не търсех похвала, търсех мълчаливо признание. Исках резултатите ми да крещят толкова силно, че думите на Данчо да се превърнат в шепот, а после в пълна тишина.
Месеците се нижеха. Умората се натрупваше под очите ми в тъмни кръгове, но и увереността ми растеше. Започнах да говоря на срещите, да оспорвам мнения, да предлагам решения. Някои ме гледаха с изненада, други – с новооткрито уважение. Данчо ме гледаше с непроницаемо изражение, но аз усещах как тихото му презрение се трансформира в раздразнение, а после в нещо, което приличаше на страх. Той виждаше, че правилата на неговата игра се променят.
И тогава дойде денят. Големият проект „Хоризонт“ – комплекс от луксозни сгради, който трябваше да промени силуета на града – беше в криза. Основният инвеститор заплашваше да се оттегли, сроковете изгаряха, а екипът, воден до този момент от Данчо, беше в задънена улица. В продължение на една безсънна седмица аз разработих алтернативен план – рискован, смел, но гениален в своята простота. Той не само спасяваше проекта, но го правеше по-печеливш.
Представих го пред борда на директорите. В стаята присъстваше и собственикът на компанията – загадъчният и влиятелен Александър, мъж, за когото се носеха легенди. Докато говорех, усещах погледа му върху себе си – остър и проницателен. Когато приключих, в залата настана тишина. Данчо стоеше в ъгъла, лицето му беше бледо.
На следващия ден ме извикаха в кабинета на изпълнителния директор. Очаквах бонус, може би похвала. Вместо това ми предложиха позицията на Данчо – ръководител на отдел „Стратегически проекти“. Аз щях да водя „Хоризонт“. А Данчо… той щеше да ми се отчита.
Светът ми се преобърна. Приех. Когато новината беше съобщена на екипа, никой не каза нищо. Напрежението беше оглушително. По-късно същия ден, докато събирах нещата си, за да се преместя в новия, по-голям кабинет, Данчо се приближи до бюрото ми. Всички останали се преструваха, че са заети, но аз знаех, че слушат. Той стоеше пред мен, победен, но не и сломен. Очаквах всичко – крясъци, обвинения, горчиви думи. Вместо това той изчака, докато вдигна поглед от кашона с вещите си.
Когато най-накрая ме погледна в очите, в тях нямаше гняв, а нещо много по-дълбоко и по-студено. Единственото, което попита, беше:
– Колко плати за мълчанието на баща ми?
Въпросът проехтя в главата ми като изстрел. Светът спря. Шумът на офиса изчезна. Всичко, което чувах, беше оглушителният пулс в ушите си. Кашонът се изплъзна от ръцете ми и съдържанието му се разпиля по пода – химикалки, тефтери, една рамкирана снимка на семейството ми… и парчетата на моя триумф.
Глава 2
Студенина плъзна по гърба ми, по-остра от зимния вятър. „Какво?“ – беше единствената дума, която успях да прошепна. Гласът ми беше чужд, дрезгав.
Данчо не трепна. Погледът му беше като свредел, опитваше се да пробие фасадата ми и да стигне до някаква истина, която аз самата не познавах.
– Чу ме много добре, Лилия. – За пръв път използваше малкото ми име. Звучеше като проклятие. – Питам те колко струваше разрухата на моето семейство, за да може твоето да просперира? Колко струваше мълчанието на баща ми, след като твоят го съсипа?
Колегите ни, които допреди миг се преструваха на заети, сега открито ни зяпаха. Бях в центъра на сцена, за която нямах сценарий. Думите му бяха лишени от смисъл, но тонът му предполагаше дълга, грозна история, заровена някъде в миналото. Баща ми. Моят баща, Симеон, беше тих и скромен счетоводител, прекарал живота си над цифри и баланси в малка фирма. Човек, който се страхуваше от рискове и говореше с нежен, успокояващ глас. Какво общо можеше да има той с бащата на Данчо?
– Не знам за какво говориш – казах твърдо, опитвайки се да си върна контрола. Наведох се и започнах трескаво да събирам разпилените си вещи. Ръцете ми трепереха.
– О, знаеш. Или поне баща ти знае. Попитай го за „Партньори в зората“. Попитай го за една нощ преди двадесет години, която промени всичко.
С тези думи той се обърна и си тръгна. Не към своето бюро, а към асансьора. Остави след себе си ледена тишина и десетки любопитни погледи, вперени в мен. Триумфът ми се беше превърнал в пепел за по-малко от минута.
Остатъкът от деня беше мъгла. Преместих се в новия кабинет, но стъклените стени ми се струваха като аквариум. Чувствах се изложена, уязвима. Не можех да се съсредоточа върху работата. Думите „Партньори в зората“ пулсираха в съзнанието ми.
Прибрах се късно вечерта. Апартаментът, който делях със сестра ми Мая, беше тих. Тя учеше право в университета и често оставаше до късно в библиотеката. Бях благодарна за тишината. Имах нужда да подредя мислите си. Седнах на дивана в тъмния хол, а светлините на града проблясваха като далечни, студени звезди.
Кой беше бащата на Данчо? Какво се беше случило преди двадесет години? Баща ми винаги е бил образец на почтеност. Или поне така си мислех.
Когато Мая се прибра, ме завари в същата поза. Тя беше по-младата, по-слънчевата от двете ни. С разрошена коса и раница, пълна с тежки учебници по вещно право, тя изглеждаше като въплъщение на младежката надежда.
– Хей, какво става? Защо седиш на тъмно? Днес не беше ли големият ден? – попита тя, пускайки раницата си на пода с глух звук.
– Беше – отвърнах аз, като се опитах да вкарам някаква бодрост в гласа си. – Получих повишението.
– Това е страхотно! – Лицето й светна. – Знаех си! Трябва да празнуваме!
Тя отиде до хладилника, но аз я спрях.
– Мая, трябва да те питам нещо. Чувала ли си някога баща ни да говори за фирма или проект, наречен „Партньори в зората“?
Мая се намръщи.
– Не, не мисля. Звучи поетично за нещо, с което татко би се занимавал. Защо?
Разказах ѝ накратко за сцената с Данчо. Докато говорех, безгрижното изражение на сестра ми бавно се стопи и беше заменено от загриженост.
– Сигурно просто е озлобен, защото си му взела работата. Хората говорят всякакви неща, когато са отчаяни.
– Може би. Но имаше нещо в погледа му, Мая. Не беше просто гняв. Беше… болка. Дълбока, стара болка.
През уикенда отидохме в дома на родителите ни. Това беше нашата семейна традиция – неделен обяд. Къщата, в която бяхме израснали, беше в спокоен квартал в покрайнините. Майка ми, Невена, ни посрещна с топла усмивка и аромат на печено пиле. Баща ми, Симеон, седеше в любимото си кресло и четеше вестник. Всичко изглеждаше нормално, спокойно, до болка познато. Но под повърхността на тази семейна идилия аз усещах пукнатини.
Изчаках подходящ момент. Когато майка ми отиде в кухнята да донесе десерта, а Мая ѝ помагаше, аз седнах срещу баща си. Той свали вестника и ме погледна през очилата си за четене.
– Татко, трябва да говоря с теб. Става въпрос за работата ми.
Той се усмихна.
– Чух новините. Гордея се с теб, Лилия. Винаги съм знаел, че ще постигнеш много.
Сърцето ми се сви.
– Има един колега… казва се Данчо. Неговият баща също се е занимавал с бизнес. Може би го познаваш?
Името на баща му не знаех, но знаех, че следващите ми думи ще са ключът.
– Той спомена нещо от миналото. Фирма, наречена „Партньори в зората“.
Усмивката на баща ми изчезна. Цветът се оттече от лицето му. Ръцете му, които държаха вестника, започнаха леко да треперят. Той сведе поглед и дълго време не каза нищо. Тишината в стаята стана тежка, наситена с неизказани думи.
– Това е било много отдавна – промълви най-накрая той, без да ме поглежда. – Грешки от миналото.
– Какви грешки, татко? Данчо каза, че си съсипал баща му. Каза, че си платил за мълчанието му.
Симеон рязко вдигна глава. В очите му имаше страх. Истински, неподправен страх.
– Не слушай глупости. Това са лъжи на един озлобен човек. Историята е сложна.
– Тогава ми я обясни!
В този момент майка ми влезе с поднос с торта. Усетила напрежението, тя спря на прага.
– Какво става тук? Симеоне, добре ли си? Блед си като платно.
Баща ми се изправи рязко.
– Добре съм. Просто… стар спомен. Лилия, не се рови в неща, които не те засягат. Остави миналото на мира. За твое добро.
С тези думи той излезе от стаята и отиде в кабинета си. Чух как вратата се затваря с глух звук. Майка ми ме погледна с укоризнен поглед.
– Каквото и да е, остави го. Баща ти не обича да говори за времето, преди да се родиш. Беше труден период.
Тръгнах си от дома на родителите си с повече въпроси, отколкото отговори. Страхът в очите на баща ми беше истински. Той криеше нещо. Нещо голямо. Данчо не просто сипеше празни заплахи. Той беше отворил врата към миналото, а зад нея се криеше тайна, достатъчно мощна, за да разклати основите на моя свят. Тайна, която можеше да унищожи не само кариерата ми, но и семейството ми. И аз знаех, че няма да намеря покой, докато не разбера каква е тя.
Глава 3
Първата седмица в новия кабинет беше като ходене по тънък лед. Екипът беше предпазлив, мълчалив. Отчитаха ми се с формална учтивост, но във въздуха витаеше неизказано напрежение. Знаех, че говорят зад гърба ми, че всеки мой ход се анализира и коментира. Данчо беше преместен в друг отдел, на по-ниска позиция, но сянката му все още тегнеше над нас. Чувствах се като узурпатор на трон, който не ми принадлежи по право.
Проектът „Хоризонт“ беше колосално предизвикателство. Трябваше да предоговорим условията с основния инвеститор, да успокоим подизпълнителите и да вдъхна нов живот на екипа. Реших да се хвърля в работата с пълна сила, надявайки се, че умората ще заглуши въпросите, които ме измъчваха нощем.
Срещата с Александър, собственикът на компанията, беше насрочена за сряда. Той беше човекът, който лично одобри моето повишение. Кабинетът му беше на последния етаж, с панорамна гледка към целия град. Всичко в тази стая говореше за власт и вкус – масивна дъбова маса, модерни картини по стените, дискретно осветление.
Александър беше по-впечатляващ отблизо. Около четиридесетте, с проницателни сини очи и усмивка, която можеше да бъде едновременно обезоръжаваща и опасна. Той не беше просто бизнесмен, той беше стратег, който виждаше няколко хода напред.
– Лилия – каза той, посочвайки ми стола срещу бюрото си. – Поздравления още веднъж. Не беше лесно решение, но вярвам, че беше правилното. „Хоризонт“ има нужда от нова визия. Има нужда от твоята визия.
– Благодаря за доверието. Няма да ви разочаровам.
– Знам. – Той се облегна назад, сплитайки пръсти. – Но трябва да знаеш, че влизаш в гнездо на оси. Данчо имаше своите лоялни хора. Ще се опитат да те саботират. Бъди внимателна.
Думите му бяха едновременно предупреждение и тест.
– Наясно съм с това. Но резултатите говорят сами за себе си. Ще ги спечеля с работа, не с интриги.
Той кимна бавно, оценявайки отговора ми.
– Добре. Това исках да чуя. А сега за инвеститорите. Искат да се срещнат с теб следващата седмица. Лично. Това е твоят шанс да ги убедиш, че парите им са на сигурно място.
През следващите дни се подготвях трескаво за срещата. Работех до полунощ, анализирайки всеки детайл от проекта. Но саботажът, за който Александър ме предупреди, не закъсня. Първо, важен имейл с финансови прогнози „случайно“ не беше изпратен до ключов подизпълнител, което предизвика паника и заплахи за неустойки. После, чертежи от предходната фаза на проекта изчезнаха от сървъра часове преди важна техническа среща.
Всеки път успявах да овладея ситуацията в последния момент, но това ми костваше огромни усилия и нерви. Знаех, че зад тези „инциденти“ стои нечия невидима ръка. Подозренията ми падаха върху двама от най-близките сътрудници на Данчо – Петър и Симона, които демонстративно избягваха погледа ми и отговаряха на въпросите ми с по една дума.
Една вечер, докато се ровех в архивите на сървъра, опитвайки се да възстановя изгубените файлове, се натъкнах на стара папка, озаглавена „Ранни концепции“. Водена от любопитство, я отворих. Вътре имаше няколко файла отпреди повече от година. Един от тях привлече вниманието ми – документ с име „Алтернативни партньори“.
Отворих го. Беше списък с малки, независими фирми, които са били разглеждани като потенциални партньори в началната фаза на проекта. Едно име в списъка ме накара да настръхна: „Зора-Проект ООД“. Управител – Георги, бащата на Данчо.
Сърцето ми заблъска. Значи Данчо е имал и лична причина да се бори за този проект. Баща му е бил кандидат за партньор. Но защо фирмата му не е била одобрена? Прочетох бележките до името на фирмата. Пишеше само: „Недостатъчен капитал. Висок рисков профил.“ Но под това, с различен шрифт, някой беше добавил коментар: „Проверете историята на Симеон. Възможен конфликт на интереси.“
Симеон. Баща ми.
Някой в нашата компания беше знаел за връзката между баща ми и бащата на Данчо. И го беше използвал, за да елиминира конкуренцията. Ръцете ми изстинаха. Това не беше просто озлобен служител. Това беше корпоративна интрига, която се преплиташе с призраците от миналото на моето семейство.
Реших да говоря с Петър, един от хората на Данчо. Причаках го на следващия ден до кафе машината, същото място, където Данчо ми беше отправил първата си вербална атака.
– Петър, можем ли да поговорим за момент? – попитах възможно най-неутрално.
Той вдигна поглед от чашата си, леко стреснат.
– Зает съм.
– Ще отнеме само минута. Става въпрос за изчезналите чертежи.
– Нямам нищо общо с това.
– Не съм казала, че имаш. Но ти работеше най-дълго с Данчо по този проект. Искам да знам дали той е споменавал нещо за фирма на име „Зора-Проект“?
При споменаването на името, Петър изпусна чашата си. Горещото кафе се разля по пода.
– Не знам за какво говориш – измърмори той, докато трескаво търсеше салфетки.
– Лъжеш. Видях коментара в старите файлове. За баща ми. Ти ли го написа?
Той ме погледна с паника в очите.
– Слушай, не искам проблеми. Данчо беше бесен, когато разбра, че ти ще поемеш проекта. Каза, че това е подигравка със съдбата. Каза, че твоето семейство вече веднъж е унищожило неговото и сега историята се повтаря.
– Какво е имал предвид? Какво е направил баща ми?
– Не знам подробности. Само знам, че става въпрос за пари. Много пари. И за някакво предателство. Данчо каза, че ще те накара да платиш за греховете на баща си. Внимавай, Лилия. Той не се е отказал. Това, което се случва в офиса, е само началото.
Петър грабна няколко салфетки, забърса набързо пода и изчезна по коридора, оставяйки ме сама с разлятото кафе и горчивия вкус на истината. Саботажът не беше само професионален. Беше личен. Данчо беше обявил война. Война, в която бойното поле беше моята кариера, а оръжията бяха тайните на моето семейство.
Глава 4
Срещата с инвеститорите наближаваше, а напрежението в офиса беше почти физически осезаемо. Всеки ден се появяваше нов проблем – забавени доставки, „изгубени“ документи, грешно изпратени спецификации. Успявах да закърпя нещата, но работех на предела на силите си. Спях по четири часа на нощ, а съзнанието ми беше постоянно заето с мисли за проекта и за тъмната тайна, която баща ми криеше.
Една вечер, докато за пореден път работех до късно, телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше Александър.
– Още ли си в офиса, Лилия?
– Има някои неща, които трябва да довърша – отговорих, опитвайки се гласът ми да не звучи уморено.
– Остави ги. Искам да те поканя на вечеря. Трябва да обсъдим стратегията за срещата с инвеститорите. И освен това, изглеждаш така, сякаш имаш нужда от почивка.
Поколебах се. Част от мен искаше просто да се прибера и да се свия на дивана. Но друга, по-амбициозна част, знаеше, че това е възможност, която не трябва да изпускам. Да говоря с него извън формалната обстановка на офиса можеше да ми даде предимство.
– Добре – съгласих се.
– Ще изпратя кола да те вземе след половин час.
Ресторантът беше от онези места, за които само бях чела в списанията. Дискретен лукс, тиха музика и сервитьори, които се движеха безшумно като сенки. Александър ме чакаше на уединена маса до прозореца, от който се разкриваше нощна панорама на града.
– Радвам се, че прие – каза той с топла усмивка, докато се настанявах.
Първоначално разговорът беше изцяло за работа. Обсъдихме всеки възможен въпрос, който инвеститорите биха могли да зададат. Бях впечатлена от неговата проницателност и от начина, по който улавяше и най-малките детайли. Той, от своя страна, слушаше внимателно идеите ми и кимаше с одобрение. За пръв път от седмици се почувствах оценена, не само като служител, но и като партньор в мисленето.
Когато донесоха основното ястие, той смени темата.
– Разкажи ми за себе си, Лилия. Освен работата, какво друго има в твоя свят?
Въпросът ме свари неподготвена.
– Няма много друго напоследък – признах си. – Сестра ми, родителите ми… Това е.
– Семейството е важно. – В погледа му се появи сянка на меланхолия. – Понякога е единственото, което ни остава.
Настъпи кратка пауза. Имах чувството, че и той има своя собствена, скрита история.
– Данчо продължава ли да създава проблеми? – попита той, сякаш прочел мислите ми.
– Не директно. Но усещам присъствието му навсякъде. Екипът е разделен. Има саботажи. Малки, но постоянни.
– Казах ти да внимаваш. Той е злопаметен. Но не се притеснявай. Аз съм зад теб. Няма да позволя да провали проекта.
Думите му прозвучаха успокояващо. В негово присъствие се чувствах защитена. За момент забравих за напрежението, за тайните, за страха. Говорихме с часове – за книги, за филми, за мечти. Открих, че зад фасадата на безмилостния бизнесмен се крие човек с неочаквано чувство за хумор и дълбочина. Усещах как между нас се заражда нещо повече от професионално уважение. Привличане, което беше колкото вълнуващо, толкова и плашещо.
Когато ме изпрати до вкъщи, пред входа на кооперацията той спря колата и се обърна към мен.
– Беше приятна вечер, Лилия. Имаш ум, който е колкото красив, толкова и остър.
Той посегна и леко докосна кичур коса, който се беше измъкнал от прическата ми. Жестът беше интимен и продължи само миг, но беше достатъчен, за да изпрати тръпки по цялото ми тяло. Сърцето ми прескочи един удар.
– Лека нощ, Александър – прошепнах аз и бързо излязох от колата.
Докато се качвах по стълбите, усещах погледа му върху себе си. Бях объркана. Той беше моят шеф. Беше влиятелен, богат, вероятно обвързан. В неговия свят аз бях просто пешка. Но тази вечер той ме накара да се почувствам като царица.
Мая беше будна, когато се прибрах. Седеше на кухненската маса, заобиколена от учебници, и изглеждаше притеснена.
– Къде беше досега? Звънях ти.
– Бях на работна вечеря. С шефа.
Тя ме погледна изпитателно.
– Работна вечеря до полунощ? Лилия, внимавай. Такива като него… те не вечерят с подчинените си просто така.
– Нищо не е станало. Говорихме за работа.
– Сигурна ли си? – Мая не сваляше очи от мен. – Защото имаш странен блясък в очите. И си изчервена.
Махнах с ръка, опитвайки се да омаловажа ситуацията.
– Просто съм уморена.
Но докато лежах в леглото си тази нощ, не можех да заспя. В съзнанието ми се въртяха думите на Александър, усмивката му, лекото докосване. Той беше опасен. Представляваше всичко, от което трябваше да стоя далеч. Но в същото време беше като магнит.
Дни по-късно, докато търсех информация за един от инвеститорите онлайн, любопитството ме надви. Написах името на Александър в търсачката. Появиха се десетки статии за неговите бизнес успехи. Но между тях имаше и няколко от светските хроники. На една от снимките той беше на благотворително събитие. До него стоеше елегантна, руса жена с ледена красота. Под снимката пишеше: „Бизнесменът Александър и неговата съпруга Ива на годишната гала вечер…“
Съпруга.
Стомахът ми се сви на топка. Разбира се, че беше женен. Такива мъже винаги са женени. Почувствах се глупава, наивна. Думите на Мая проехтяха в ушите ми: „Внимавай“.
Бях на път да направя ужасна грешка. Трябваше да се дистанцирам. Трябваше да запазя отношенията ни строго професионални. Но знаех, че ще бъде трудно. Привличането беше твърде силно. А и имах нужда от неговата подкрепа, за да оцелея във войната, която Данчо водеше срещу мен. Бях попаднала в капан – между призраците на миналото и опасните изкушения на настоящето. И всяка следваща стъпка можеше да бъде фатална.
Глава 5
Срещата с инвеститорите мина по-добре от очакваното. Представих новия си план за проекта „Хоризонт“ с увереност, която самата аз не усещах. Отговарях на въпросите им спокойно и аргументирано. Александър беше до мен през цялото време, подкрепяше ме с кимане или с кратка, навременна реплика. В края на срещата те стиснаха ръката ми и заявиха, че ще продължат да финансират проекта.
Това беше огромна победа. Когато се върнахме в офиса, дори най-скептичните членове на екипа ме поздравиха. За пръв път от седмици усетих, че ледът започва да се пропуква. Може би все пак имах шанс да спечеля уважението им.
Александър ме извика в кабинета си.
– Знаех си, че ще се справиш – каза той, докато си наливаше уиски от кристалната гарафа на бара. – Искаш ли?
– Не, благодаря. Рано е за мен.
– Глупости. Трябва да отпразнуваме. – Той ми подаде една чаша. – За успеха. И за бъдещето.
Отпих малка глътка. Силната течност опари гърлото ми.
– Не бих се справила без твоята подкрепа – казах искрено.
– Ние сме екип, Лилия. – Той се приближи до мен. Стоеше толкова близо, че усещах парфюма му. – Искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен. За всичко.
Погледът му беше интензивен, настойчив. Спомних си за снимката на съпругата му и направих крачка назад.
– Оценявам го. А сега, ако позволиш, имам много работа.
Той не настоя. Само се усмихна леко, сякаш разбираше вътрешната ми борба.
– Разбира се. Но празненството не е отменено. Само отложено.
През следващите дни нещата в офиса потръгнаха. Екипът започна да работи по-сплотено, а малките саботажи спряха. Помислих си, че може би Данчо най-накрая се е примирил със ситуацията. Грешах. Той просто беше сменил тактиката.
Един ден получих имейл от анонимен подател. Съдържаше само един прикачен файл – сканирано копие на стара вестникарска статия. Заглавието беше: „Строителен предприемач се самоуби след фалит на фирмата си“. Прочетох статията с ледени пръсти. Ставаше въпрос за Георги, бащата на Данчо. Пишеше, че фирмата му „Зора-Проект“ е обявила банкрут след провала на голям инвестиционен проект. Георги, затънал в дългове и изправен пред съдебно преследване от кредитори, не е издържал на напрежението и е сложил край на живота си. В статията се споменаваше и неговият бизнес партньор, Симеон, който се е оттеглил от проекта в последния момент, избягвайки финансовия крах.
Симеон. Баща ми.
Светът под краката ми се разлюля. Значи не ставаше въпрос просто за бизнес провал. Ставаше въпрос за смърт. За трагедия. Данчо не беше просто озлобен. Той беше син на човек, който се е самоубил. И той вярваше, че баща ми е виновен за това.
В същия ден получих обаждане от майка ми. Гласът ѝ трепереше.
– Лилия, трябва веднага да дойдеш. Баща ти… не е добре.
Зарязах всичко и отидох в дома на родителите си. Заварих баща си в хола, седнал на дивана. Изглеждаше състарен с десет години. Пред него на масата имаше плик.
– Какво е това? – попитах.
– Получих го тази сутрин. В пощата. – Гласът му беше слаб, пречупен.
Отворих плика. Вътре имаше копие на същата вестникарска статия. Но имаше и ръкописна бележка. „Греховете на бащите се плащат от децата. Скоро всички ще научат истината.“
– Това е от Данчо – казах тихо.
Майка ми избухна в сълзи.
– Знаех си, че този ден ще дойде. Казах ти, Симеоне, че миналото никога не си отива.
Обърнах се към баща си.
– Татко, трябва да ми кажеш истината. Цялата истина. Какво се случи преди двадесет години?
Той въздъхна дълбоко, сякаш се готвеше да вдигне непосилна тежест.
– Георги беше мой приятел. Най-добрият ми приятел. Започнахме „Партньори в зората“ с големи мечти. Искахме да строим, да създаваме. Взехме огромен заем, за да купим един терен. Всичко вървеше добре, докато не разбрахме, че теренът е свлачищен. Беше безполезен. Някой ни беше измамил.
– Кой?
– Никога не разбрахме със сигурност. Но бяхме изправени пред фалит. Георги искаше да продължим, да вземем още заеми, да се борим. Но аз видях, че сме в безизходица. Аз имах семейство, имах теб, макар и съвсем малка. Не можех да рискувам всичко.
– И какво направи?
Лицето на баща ми се сгърчи от болка.
– Направих нещо ужасно. Използвах една юридическа вратичка в договора ни и прехвърлих всички задължения на него. Изоставих го. Спасих себе си и нашето семейство, но го осъдих на разруха.
– Но защо Данчо говори за платено мълчание?
– След като Георги почина, жена му остана сама с две деца и огромни дългове. Чувствах се виновен. В продължение на години им изпращах пари. Анонимно. Мислех, че никой не знае. Но явно Данчо е разбрал. И сега мисли, че съм се опитвал да купя мълчанието им, да прикрия вината си.
Най-накрая картината се сглоби. Ужасна, грозна картина на предателство, отчаяние и смърт. Баща ми, моят тих и почтен баща, беше съсипал най-добрия си приятел, за да спаси себе си. Разбирах мотивите му, но не можех да приема постъпката му.
– Защо не си ми казал? – прошепнах аз.
– Срамувах се. – Сълзи се стичаха по бузите му. – Цял живот се срамувам. И се надявах, че тази тайна ще умре с мен.
Но тайната не беше умряла. Тя беше жива и сега заплашваше да унищожи и моето бъдеще. Данчо не просто искаше отмъщение. Той искаше справедливост, такава, каквато я разбираше. И беше готов на всичко, за да я получи. Войната вече не се водеше в офиса. Тя беше на път да излезе наяве и да погълне всички ни.
Глава 6
Разкритието за миналото на баща ми ме остави в състояние на шок. Всичко, в което вярвах, беше лъжа. Образът на почтения родител се беше сринал, заменен от този на човек, способен на предателство, за да оцелее. Чувствах гняв, разочарование, но и странно съчувствие. Виждах вината, която го е измъчвала през всичките тези години.
В същото време, заплахата от Данчо ставаше все по-реална. Бележката беше ясен знак, че той няма да спре. Трябваше да действам, но не знаех как.
В работата се опитвах да се държа нормално, но ми беше трудно да се концентрирам. Мислите ми непрекъснато се връщаха към разговора с баща ми. Александър усети промяната в мен.
– Добре ли си, Лилия? – попита ме той един следобед, когато ме срещна в коридора. – Изглеждаш разсеяна.
– Просто съм уморена. Много работа се събра.
– Не мисля, че е само това. – Той ме погледна проницателно. – Ако имаш проблем, можеш да ми споделиш.
Исках да му кажа. Исках да споделя с някого тежестта, която носех. Но как можех да му разкажа такава грозна история? Как можех да призная, че семейството ми е изградило благополучието си върху руините на друго?
През следващата седмица Александър често намираше поводи да останем насаме – обсъждане на детайли по проекта, работни обеди, късни срещи. Всеки път той беше внимателен, подкрепящ. Бавно, почти неусетно, защитните ми стени започнаха да се рушат. В неговата компания се чувствах силна, способна да се справя с всичко. Той беше моето бягство от реалността.
Една петък вечер, след особено тежка седмица, той ме покани в кабинета си.
– Трябва да се отпуснеш – каза той, докато ми подаваше чаша вино. – Забрави за работата поне за няколко часа.
Говорихме дълго. Той ми разказа за своето детство, за трудния път, който е извървял, за да изгради империята си. За пръв път го видях не като шеф, а като човек – с неговите слабости и мечти.
– Жена ти… тя подкрепя ли те? – попитах аз, без да мога да се сдържа.
Той замръзна за момент.
– Ива и аз… имаме споразумение, не брак. Живеем в различни светове, които се пресичат само на официални събития. Това е всичко.
Думите му бяха това, което исках да чуя. Оправдание. Разрешение.
Той се приближи до мен и нежно повдигна брадичката ми.
– Не мисли за това. Мисли за нас. Тук и сега.
И ме целуна. Беше бавна, нежна целувка, която обаче носеше в себе си цялото натрупано напрежение и неизказано желание от последните седмици. Отговорих му. В този момент не мислех за Данчо, за баща ми, за съпругата му. Мислех само за това колко правилно се чувствах в ръцете му.
Тази нощ останах с него. В апартамента му, който приличаше на пентхаус от филм, с изглед към спящия град, аз преминах една граница, от която знаех, че няма връщане назад. Беше страстно, опияняващо и напълно безразсъдно. За няколко часа се почувствах жива по начин, по който не се бях чувствала никога преди.
На сутринта се събудих сама в огромното легло. На нощното шкафче имаше бележка. „Трябваше да замина по спешност. Ще се върна утре. А.“
Докато се обличах, ме обзе чувство на празнота. Какво бях направила? Преспах с женен мъж. С шефа си. Предадох всичките си принципи. Погледнах се в огледалото и не познах жената в него.
Когато се прибрах вкъщи, Мая ме чакаше. Беше очевидно, че не съм спала у дома. Погледът ѝ беше смесица от гняв и разочарование.
– Къде беше, Лилия?
– Бях с него, нали? С Александър? – попита тя, без да чака отговор.
Нямаше смисъл да лъжа. Кимнах.
– Как можа? – Гласът ѝ се повиши. – Той е женен! Той е твой шеф! Не разбираш ли, че си играеш с огъня? Ти не си такава!
– Ти не знаеш нищо! – сопнах се аз, изненадана от собствената си агресия. – Не знаеш през какво преминавам!
– И това е решението? Да скочиш в леглото на първия богат мъж, който ти обърне внимание? Мислех, че си по-силна от това!
– Аз съм силна! Точно защото съм силна, мога да взимам собствени решения!
– Това не е решение, това е бягство! Бягаш от проблемите със семейството, бягаш от Данчо, бягаш от себе си!
Думите ѝ ме ужилиха като камшик, защото бяха истина. Скарахме се жестоко. За пръв път в живота си крещяхме една на друга. Мая, моята малка сестра, която винаги ме е гледала с обожание, сега ме гледаше с презрение.
През следващите дни с нея почти не си говорихме. Домът ни, който винаги е бил нашето убежище, се превърна в бойно поле на мълчанието. Чувствах се ужасно виновна, но и не можех да спра. Връзката ми с Александър продължи. Срещахме се тайно – в неговия апартамент, в луксозни хотели извън града. С него забравях за всичко. Той беше моят наркотик, моята забранена утеха.
Убеждавах себе си, че контролирам ситуацията. Че това е просто афера, която ще приключи, когато реша. Но дълбоко в себе си знаех, че затъвам все повече. Бях се влюбила. Влюбила се в идеята за него, в силата, която излъчваше, в начина, по който ме караше да се чувствам.
Не подозирах, че докато аз живеех в своя таен свят на страст и самозаблуда, Данчо подготвяше следващия си удар. Удар, който щеше да срине не само мен, но и всичко, което обичах.
Глава 7
Един вторник следобед, докато бях на среща с екипа си, секретарката ми влезе в конферентната зала. Изглеждаше притеснена.
– Госпожице Лилия, съжалявам, че ви прекъсвам, но имате посетител. Казва, че е неотложно.
– Кой е?
– Казва се Ива.
Сърцето ми спря. Ива. Съпругата на Александър. Какво правеше тук?
– Кажете ѝ да почака. Ще дойда след малко.
Опитах се да се концентрирам върху срещата, но мислите ми бяха хаотични. Как е разбрала? Кой ѝ е казал? Дали Александър… Не, не беше възможно.
Когато влязох във фоайето, я видях веднага. Беше точно като на снимките, но на живо излъчваше аура на студена, аристократична власт, която караше всички около нея да изглеждат незначителни. Беше облечена в безупречен бял костюм, а русата ѝ коса беше прибрана в елегантен кок.
Тя се изправи, когато ме видя. Усмивката ѝ не достигаше до леденосините ѝ очи.
– Лилия, нали? Приятно ми е да се запознаем най-накрая. Аз съм Ива.
– Госпожо… – започнах аз, но тя ме прекъсна.
– Просто Ива. Дойдох да видя съпруга си, но ми казаха, че е в командировка. Реших да се отбия да видя новото протеже, за което той не спира да говори.
Думите ѝ бяха сладки като мед, но жилеха като оса. Тя знаеше. Нямаше съмнение.
– Той наистина се гордее с работата ви по проекта „Хоризонт“. – Тя огледа офиса с леко презрение. – Макар че, честно казано, не разбирам какво толкова намира в тези бетонни чудовища. Но мъжете си имат своите играчки, нали?
Всяка нейна дума беше премерена, всяка нейна усмивка – оръжие. Чувствах се като мишка, застанала пред котка.
– Искате ли кафе? – предложих, просто за да кажа нещо.
– Не, благодаря. Само минавах. – Тя направи крачка към мен и понижи глас, така че само аз да я чуя. – Просто исках да видя лично жената, която кара съпруга ми да се прибира у дома с аромат на чужд парфюм. Трябва да призная, не сте това, което очаквах. Но предполагам, че Александър винаги е имал… разнообразен вкус.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
– Не знам за какво говорите.
Тя се изсмя. Кратък, студен смях.
– Мила моя, не ме обиждай с наивност. Не ме интересуват малките ви забавления. Нашият брак е бизнес сделка. Но когато твоите действия започнат да застрашават тази сделка, тогава ставам много заинтересована. Александър е публична личност. Един скандал може да му струва милиони. А аз не обичам да губя пари.
Тя бръкна в скъпата си чанта и извади малък плик.
– Това е за теб. Помисли го за приятелски съвет.
Тя ми го подаде и без да каже нищо повече, се обърна и си тръгна с грациозната походка на хищник, който току-що е маркирал територията си.
С треперещи ръце отворих плика. Вътре имаше няколко снимки. На тях бяхме аз и Александър, влизащи в един от хотелите, където се срещахме. Снимките бяха направени от разстояние, но лицата ни се виждаха ясно.
Някой ни беше следил. Някой ни беше снимал. И този някой ги беше дал на Ива.
Върнах се в кабинета си и заключих вратата. Седнах на стола и се опитах да дишам. Паниката ме заливаше на вълни. Това беше краят. Ива държеше кариерата ми, живота ми, в ръцете си. Можеше да ме унищожи с едно щракване на пръсти.
Но кой беше направил снимките? Първата ми мисъл беше Данчо. Това беше в негов стил – подъл, мръсен удар под кръста. Искаше да ме съсипе не само професионално, но и лично.
Опитах се да се свържа с Александър, но телефонът му беше изключен. Чувствах се сама, уплашена и в капан.
Вечерта, когато се прибрах, Мая усети, че нещо не е наред. Мълчаливото ни примирие беше крехко, но тя все пак се загрижи.
– Какво е станало? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
Не издържах повече. Разплаках се. Разказах ѝ всичко – за Ива, за снимките, за заплахата.
Тя ме прегърна. В този момент тя не беше малката ми сестра, а моята единствена опора.
– Трябва да прекратиш тази връзка, Лилия. Веднага. Този човек е отрова. Виж какво ти причинява.
– Знам. – Гласът ми беше задавен от сълзи. – Но се страхувам. Жена му… тя може да съсипе всичко.
– Ще се справим. Както винаги. Но трябва да си умна. Не можеш да показваш страх. Трябва да сложиш край, преди те да са те унищожили.
На следващия ден Александър се върна. Влезе в кабинета ми с усмивка и букет цветя.
– Липсваше ми.
Погледнах го и видях не мъжа, в когото се бях влюбила, а причината за моя кошмар.
– Жена ти беше тук вчера.
Усмивката му изчезна.
– Какво? Какво ти каза?
– Каза ми достатъчно. Показа ми и снимки. – Гласът ми трепереше от гняв. – Ти ли си я изпратил? Това ли е твоят начин да приключиш нещата?
– Разбира се, че не! – Лицето му беше сериозно. – Нямам представа как е разбрала. Лилия, съжалявам. Ще говоря с нея. Ще оправя нещата.
– Няма какво да оправяш. Между нас всичко приключи. – Думите излязоха по-трудно, отколкото очаквах. – Не мога да живея така. В постоянен страх. В лъжа.
– Не говори така. Това, което имаме… то е истинско.
– Не. Беше илюзия. Трябва да си вървя.
Обърнах се, за да си тръгна, но той ме хвана за ръката.
– Не можеш да си тръгнеш. Не и сега. Имам нужда от теб.
– Аз имам нужда да се спася. Пусни ме.
Погледът му стана студен.
– Мислиш ли, че е толкова лесно? Че можеш просто да си тръгнеш? Ние сме свързани, Лилия. И не само заради това, което се случи между нас. Аз знам за баща ти.
Спрях. Думите му прозвучаха като изстрел.
– Какво знаеш?
– Знам всичко. За „Партньори в зората“. За Георги. За самоубийството. – Той се усмихна леко, но в усмивката му нямаше топлина. – Мислеше ли, че съм те повишил случайно? Проучвам хората, с които работя. Особено когато са замесени в проект за стотици милиони. Вашата семейна история беше просто… интересен бонус.
Почувствах се така, сякаш ме бяха ударили. Той е знаел. През цялото време е знаел. И ме е използвал.
– Ти си чудовище – прошепнах аз.
– Не. Аз съм бизнесмен. А ти си моята най-добра инвестиция. И нямам намерение да те губя. Нито теб, нито проекта. Така че ще забравиш за този разговор и ще продължиш да работиш за мен. И ще правиш каквото ти кажа. Защото ако не го направиш, не само жена ми ще бъде твой проблем. Аз ще се погрижа целият свят да научи каква е истината за почтения господин Симеон. Ясно ли е?
Той ме пусна. Стоях като вкаменена. Бях в капан. Бях разменила един враг за друг, много по-опасен. И този път нямаше къде да избягам.
Глава 8
Чувството за предателство беше по-силно от всичко, което бях изпитвала досега. Александър не беше моят спасител, той беше моят тъмничар. Беше ме оплел в мрежа от лъжи и манипулации, използвайки най-дълбоките ми страхове и най-съкровените ми тайни. Бях се превърнала в негова пионка.
През следващите дни ходех на работа като автомат. Изпълнявах задълженията си, ръководех екипа, но душата ми беше празна. Александър се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Беше любезен, професионален, но зад усмивката му аз виждах студената заплаха. Връзката ни беше приключила, но сега бях обвързана с него по много по-ужасен начин.
Междувременно, Данчо не стоеше със скръстени ръце. Един ден баща ми ми се обади, гласът му беше паникьосан.
– Получихме призовка. Данчо ни съди.
Стомахът ми се сви.
– За какво ни съди?
– За измама, за умишлен фалит, за причинени морални и материални щети. Иска обезщетение, което ще ни разори. Иска да ни отнеме всичко.
Оказа се, че Данчо е наел един от най-добрите и най-безскрупулните адвокати в града – Адвокат Стоянов, известен с това, че никога не губи дело, без значение какви методи използва.
Семейството ми беше в криза. Майка ми не спираше да плаче. Баща ми се затвори в себе си, смазан от вина и страх. Мая, въпреки скарването ни, веднага влезе в ролята на бъдещ юрист.
– Трябва да намерим добър адвокат. Веднага. Не можем да се защитаваме сами срещу Стоянов.
Прекарахме дни в търсене. Накрая, чрез препоръка, стигнахме до Адвокат Димитрова – жена на средна възраст, с умен поглед и спокойно излъчване. Тя изслуша историята на баща ми внимателно, без да го осъжда.
– Случаят е сложен – каза тя накрая. – Минали са двадесет години, което прави доказването на някои неща трудно. Но емоционалният елемент, самоубийството на бащата, ще бъде силно оръжие в ръцете на ищеца. Адвокат Стоянов ще го използва, за да настрои съда срещу вас.
– Но аз не съм убиец! – извика баща ми. – Бях млад, уплашен… направих грешка.
– Знам – отговори спокойно Димитрова. – Но в съда фактите често имат по-малко значение от начина, по който се представят. Ще трябва да се борим. Ще ни трябват всички документи, свързани с „Партньори в зората“. Договори, банкови извлечения, кореспонденция. Всичко.
Започна трескаво търсене. Прекарахме уикенда в ровене из стари кашони в мазето на родителите ми. Намерихме прашни папки с документи, които баща ми беше пазил през всичките тези години. Сякаш част от него е знаела, че този ден ще дойде.
Докато преглеждахме документите, видях колко е била тежка финансовата ситуация. Дълговете са били огромни. Но видях и друго – писма от бащата на Данчо, в които той е умолявал баща ми да не го изоставя, да намерят изход заедно. Четенето им беше като да докосваш стара, незараснала рана.
Мая беше безценна. Със своите познания по право, тя успя да систематизира документите и да открие неща, които ние не виждахме.
– Тук има нещо странно – каза тя една вечер, докато разглеждаше договора за покупка на свлачищния терен. – Продавачът на имота е фирма, регистрирана в офшорна зона. Почти е невъзможно да се проследи кой стои зад нея. Но вижте нотариуса, който е изповядал сделката. Името му ми е познато.
Тя започна да рови в интернет. След около час възкликна:
– Знаех си! Този нотариус е бил заличен от регистъра няколко години по-късно. Заради участие в имотни измами.
Това беше първата ни малка пролука светлина. Баща ми и Георги не са били просто непредпазливи. Те са били жертва на професионална измама.
Но това не променяше факта, че баща ми беше прехвърлил всички задължения на партньора си.
Съдебният процес започна. Първото заседание беше кошмар. Адвокат Стоянов представи Данчо като жертва, син на почтен човек, доведен до самоубийство от алчността и предателството на най-добрия си приятел. Той рисуваше баща ми като безсърдечен злодей. Данчо седеше на скамейката и ме гледаше с триумфиращ поглед.
В работата нещата също се влошаваха. В медиите започнаха да се появяват статии, които намекваха за „мрачни тайни“ в миналото на семейството ми. Не се споменаваха имена, но беше ясно за кого става въпрос. Това беше дело на Данчо, който се опитваше да ме злепостави и професионално.
Един ден Александър ме извика в кабинета си.
– Какво става, Лилия? Репутацията на компанията е заложена на карта. Не мога да си позволя ръководителят на най-важния ми проект да бъде замесен в публичен скандал.
– Това е личен въпрос. Няма нищо общо с работата ми.
– Всичко, което правиш, има общо с работата ти, докато работиш за мен! – Гласът му беше остър. – Оправи тази каша. Бързо. Или ще намеря някой друг, който да го направи.
Заплахата беше ясна. Бях притисната от всички страни. Данчо искаше да унищожи семейството ми. Александър искаше да ме контролира. Ива чакаше своя момент, за да нанесе последния удар. А аз бях в средата, опитвайки се да не се удавя.
Мая, която беше взела жилищен кредит, за да купи малък апартамент на свое име, беше особено притеснена.
– Ако загубим делото, ще ни вземат всичко – каза ми тя една вечер. – Родителите ни ще останат на улицата. Аз няма да мога да си плащам кредита. Ще загубя апартамента. Всичко, за което сме работили, ще изчезне.
Виждах страха в очите ѝ. И знаех, че трябва да направя нещо. Трябваше да намеря начин да се преборя. Не само за себе си, но и за тях. Трябваше да намеря слабото място на Данчо. И да го използвам.
Глава 9
Бях в задънена улица. Съдебният процес бавно, но сигурно изцеждаше финансите и емоциите на семейството ми. Адвокат Стоянов беше майстор на манипулацията, представяйки всяко действие на баща ми в най-черната възможна светлина. Заплахата от Александър висеше над главата ми като дамоклев меч. Чувствах се напълно сама.
Една вечер, докато преглеждах за стотен път документите по делото, се натъкнах на нещо, което бях пропуснала. Беше копие от банково извлечение на фирмата „Партньори в зората“ от седмицата преди фалита. Имаше голям паричен превод към сметка, която не ми беше позната. Получателят беше физическо лице, не фирма. Името беше непознато.
Показах го на Мая.
– Това е странно – каза тя. – Защо биха превели толкова голяма сума на частно лице точно преди да обявят фалит? Това изглежда като опит за източване на последните останали средства.
– Но баща ми каза, че не е останало нищо.
– Може би не е знаел. Или е забравил. Трябва да проверим кой е този човек.
Проблемът беше, че информацията беше отпреди двадесет години. Да се проследи човек само по име и номер на сметка беше почти невъзможно.
В този момент на отчаяние, направих нещо, което никога не съм мислила, че ще направя. Обърнах се към Александър. Знаех, че е опасно, че той ще използва всяка моя слабост срещу мен. Но той имаше ресурси, каквито аз нямах.
Отидох в кабинета му, готова за унижението.
– Имам нужда от помощ – казах, без да увъртам.
Той ме погледна с лека, подигравателна усмивка.
– Най-накрая. Мислех, че никога няма да попиташ. Какво е?
Показах му банковото извлечение.
– Трябва да разбера кой е този човек. Имам нужда от информация.
Той взе документа, погледна го и за момент усмивката му изчезна. Стори ми се, че видях нещо като изненада в погледа му, но то изчезна толкова бързо, че не бях сигурна.
– Ще видя какво мога да направя – каза той. – Но това няма да е безплатно, Лилия. Всичко си има цена.
– Знам.
– Добре. Ще ти се обадя.
Два дни по-късно той ме извика отново.
– Имам информацията. – Той ми подаде папка. – Но мисля, че е по-добре да поговорим извън офиса.
Срещнахме се в същия ресторант, където беше първата ни вечеря. Мястото, което преди свързвах с вълнение и романтика, сега ми изглеждаше студено и враждебно.
– Кой е той? – попитах, веднага щом седнахме.
– Името му е Красимир. И е бил… шофьор и доверено лице на бащата на Данчо, Георги.
Бях объркана.
– Защо Георги ще му превежда толкова много пари?
– Това е интересният въпрос. – Александър се облегна назад. – Оказва се, че този Красимир е изчезнал веднага след смъртта на Георги. Заминал е за чужбина и оттогава никой не го е виждал. Но моите хора го намериха. Живее в малко градче в Испания. Скромен живот, нищо луксозно.
– Но защо? Какво означава това?
– Означава, че в тази история има още един играч, за когото не сте знаели. Означава, че може би Георги не е бил толкова голяма жертва, колкото Данчо го изкарва. Може би той също е криел нещо. Може би е изтеглил тези пари зад гърба на баща ти, преди да обяви фалит.
Това променяше всичко. Ако можехме да докажем, че Георги е източил фирмата, това щеше да подкопае целия случай на Данчо.
– Благодаря ти – казах, и за пръв път от седмици го казах искрено.
– Не ми благодари още. – Той се наведе напред. – Казах, че има цена.
– Каква е?
– Проектът „Хоризонт“. Има един подизпълнител, който искам да наемем за доставката на стъклените фасади. Фирмата е малко по-скъпа от конкурентите, но искам да работим с тях. Искам ти да убедиш борда, че това е най-доброто решение.
– Защо? Ако са по-скъпи, това ще намали печалбата.
– Не се притеснявай за печалбата. Просто го направи.
Разбрах веднага. Той имаше някакъв личен интерес в тази фирма. Това беше корупция. Искаше да ме направи свой съучастник.
– И ако не го направя?
– Тогава тази папка изчезва. И ти оставаш сама да се справяш с Данчо. Изборът е твой.
Той беше дявол, който ми предлагаше сделка. И аз нямах друг избор, освен да я приема.
– Добре.
През следващата седмица направих това, което той поиска. Манипулирах цифрите, представих доклада пред борда по такъв начин, че да изглежда, че по-скъпият подизпълнител е по-качественият и по-надежден избор. Чувствах се мръсна. Продавах душата си парче по парче. Но го направих.
Александър ми даде папката с информацията за Красимир. Вътре имаше адрес, телефон, дори снимки.
Дадох всичко на Адвокат Димитрова. Тя беше впечатлена.
– Това е пробив. Ако успеем да го накараме да свидетелства, можем да обърнем делото. Но ще бъде трудно. Той очевидно се крие.
Реших, че трябва да отида аз. Не можех да оставя това в ръцете на друг. Трябваше да погледна този човек в очите и да го накарам да каже истината.
Взех си отпуск, излъгах в офиса, че имам семейни проблеми. Купих си самолетен билет за Испания. Преди да тръгна, имах последен разговор с Александър.
– Защо го правиш? – попитах го. – Защо ми помагаш, след като държиш всички козове?
Той ме погледна и за момент видях нещо различно в очите му. Не студенина, а… умора.
– Защото и аз знам какво е да плащаш за греховете на баща си, Лилия. Моят баща също не беше светец. И аз прекарах половината си живот в опити да изчистя името му и да поправя грешките му. Може би в теб виждам част от себе си.
Това беше най-личното нещо, което ми беше казвал. И за пръв път се зачудих каква е неговата история. Какви тайни криеше той зад фасадата на властта?
Но нямах време да мисля за това. Тръгнах за Испания с една-единствена цел – да намеря Красимир и да го върна. От него зависеше бъдещето на моето семейство.
Глава 10
Малкото градче в Андалусия беше кацнало на хълм, заобиколено от маслинови горички. Белите къщи блестяха под жаркото слънце, а въздухът беше изпълнен с аромата на цъфнали портокали. Контрастът с мрачния ми и напрегнат живот не можеше да бъде по-голям.
Намерих адреса на Красимир лесно. Беше скромна къща с малка градина. На прага ме посрещна мъж на около шейсет години, с посивели коси и кожа, обгоряла от слънцето. В очите му се четеше умора, но и спокойствие.
– Красимир? – попитах на развален испански.
Той ме погледна изненадано, когато чу българска реч.
– Да? Кой сте вие?
– Казвам се Лилия. Дъщеря съм на Симеон.
При споменаването на името на баща ми, спокойствието в очите му изчезна. Беше заменено от страх.
– Не знам за какво говорите. Объркали сте се. – Той се опита да затвори вратата, но аз я спрях с ръка.
– Моля ви. Не съм дошла да ви нараня. Дошла съм да разбера истината.
Той се поколеба за момент, след което въздъхна и ме пусна да вляза. Говорихме с часове. В началото беше предпазлив, мълчалив. Но аз му разказах всичко – за съдебното дело, за заплахите на Данчо, за това как семейството ми е напът да загуби всичко.
Бавно, той започна да се отпуска. И да говори.
– Георги не беше лош човек – започна той. – Но беше слаб. И лесно се поддаваше на влияние. Когато разбраха за измамата с терена, той изпадна в паника. Беше затънал до гуша в дългове не само към банките, но и към лихвари. Опасни хора.
– И какво се случи?
– Един ден той ме извика и ми каза, че е намерил изход. Каза, че е открил кой стои зад офшорната фирма, която им е продала терена. И че ще използва тази информация, за да ги изнудва. Искаше да си върне парите и да започне отначало.
– Успя ли?
Красимир поклати глава.
– Не знам. Но няколко дни по-късно той ми даде една голяма сума пари. Каза ми да изчезна. Да отида някъде далеч и да не се връщам. Каза, че ако остана, ще бъде опасно и за мен. Беше уплашен до смърт.
– Значи парите, които ти е превел… не са били, за да източи фирмата? Били са, за да те спаси?
– Мисля, че да. Той се чувстваше отговорен за мен. Аз бях с него от самото начало. – В очите на Красимир се появиха сълзи. – Той беше добър шеф. Но се забърка с грешните хора. Мисля, че те са го убили. Не вярвам, че се е самоубил.
Думите му ме поразиха. Убийство?
– Защо мислиш така?
– В деня, преди да умре, той ми се обади. Каза ми, че ще се срещне с хората, които са го измамили. Звучеше… решен. Каза, че или ще си вземе парите, или ще ги издаде на полицията. И след това го намериха мъртъв.
Това беше шокиращо. Историята, която Данчо беше изградил, историята, на която дори аз бях повярвала, започваше да се разпада.
– Кои са тези хора? Знаеш ли имената им?
– Не. Той никога не ми каза. Страхуваше се.
– Ще свидетелстваш ли? Ще разкажеш ли това в съда?
Той сведе поглед.
– Не мога. Ако го направя, те ще ме намерят. Дори и след толкова години. Те не забравят.
– Но семейството ми ще бъде унищожено! Баща ми ще отиде в затвора за нещо, което не е направил!
Молбата ми увисна във въздуха. Виждах борбата в очите му. Борбата между лоялността към стария му господар и страха за собствения му живот.
Прекарах следващите два дни в опити да го убедя. Разказах му за Мая, за нейния кредит, за мечтите ѝ. Разказах му за майка ми, за безсънните ѝ нощи. Апелирах към съвестта му.
На третия ден, когато вече бях загубила надежда, той дойде в малкия хотел, където бях отседнала.
– Ще го направя – каза той. – Но при едно условие. Искам защита.
Това беше всичко, което ми трябваше. Обадих се на Адвокат Димитрова и ѝ разказах всичко. Тя беше развълнувана.
– Това променя играта, Лилия! Веднага ще се свържа с прокуратурата. Ще поискаме отваряне на старото разследване за смъртта на Георги. И ще осигурим защита за твоя свидетел.
Върнах се в България с Красимир. Пътуването беше напрегнато. Той постоянно се оглеждаше, страхуваше се. Настанихме го на тайно място, под полицейска закрила.
Новината за появата на нов свидетел предизвика хаос в лагера на противника. Адвокат Стоянов поиска отлагане на делото, но съдът му отказа.
Данчо беше бесен. Една вечер ме причака пред офиса.
– Какво си направила? – изкрещя той. – Кой е този човек?
– Истината, Данчо. Това е човекът, който ще каже истината. Баща ти не е бил светец. И баща ми не е убиец. И двамата са били жертви.
– Лъжеш! Искаш да очерниш паметта му!
– Не. Искам да спра тази война. Тя вече е взела една жертва. Нека не взима повече.
Но той не искаше да слуша. В очите му имаше само омраза.
В същото време, аз трябваше да се справя и с Александър. Когато разбра, че съм се върнала, той ме извика.
– Къде беше?
– Трябваше да уредя някои лични въпроси.
– Въпроси, които включват пътуване до Испания? – Той се усмихна студено. – Мислиш ли, че не знам? Моите хора те следят, Лилия. Знам всяка твоя стъпка.
Почувствах се зле.
– Защо?
– Защото ти си моя собственост. И не обичам собствеността ми да действа зад гърба ми. Но трябва да призная, впечатлен съм. Намери Красимир. Убеди го да говори. Имаш талант.
– Пусни ме. – Гласът ми беше тих, но твърд. – Тази игра приключи.
– О, не. Тя едва сега започва. – Той се приближи до мен. – Сега, когато си напът да спечелиш делото, ти ще ми бъдеш още по-полезна. Има много сделки, които трябва да се сключат. Много хора, които трябва да се убедят. И ти ще ми помогнеш.
Разбрах, че никога няма да се отърва от него. Освен ако… освен ако не намеря начин да го унищожа. Трябваше да открия кои са хората, с които бащата на Данчо се е забъркал. И имах ужасното предчувствие, че пътят към тях минава през Александър.
Глава 11
Появата на Красимир и неговите показания пред прокуратурата предизвикаха земетресение. Старото дело за смъртта на Георги беше възобновено. В медиите се заговори за мистериозна смърт, имотна мафия и скрити свидетели. Името на моето семейство вече не беше в центъра на скандала. Сега всички се питаха кой е убил бащата на Данчо.
На следващото съдебно заседание по гражданското дело атмосферата беше коренно различна. Адвокат Димитрова представи новите факти. Тя поиска спиране на делото до приключване на наказателното разследване. Адвокат Стоянов протестираше яростно, но позицията му беше отслабена. Лицето на Данчо беше пребледняло. Светът, който беше изградил върху омразата си, се рушеше пред очите му.
След заседанието той ме чакаше в коридора. За пръв път в погледа му нямаше омраза, а объркване.
– Вярно ли е? – попита той. – Възможно ли е да не се е самоубил?
– Не знам, Данчо. Но и двамата заслужаваме да знаем истината. Каквато и да е тя.
Тази кратка среща беше повратна точка. За пръв път видях в него не враг, а човек, също толкова изгубен, колкото и аз.
Междувременно, Мая не стоеше безучастна. Увлечена от криминалния аспект на случая, тя прекарваше всяка свободна минута в библиотеката на юридическия факултет, ровейки се из архивите. Търсеше информация за подобни имотни измами от същия период.
– Трябва да има модел – казваше ми тя. – Такива хора не удрят само веднъж.
Една вечер тя ми се обади, гласът ѝ трепереше от вълнение.
– Намерих нещо, Лили! Намерих го!
Отидох веднага в апартамента ѝ. Тя беше разпръснала десетки стари вестници и съдебни решения по пода.
– Виж! – Тя ми посочи една статия. – Друга строителна фирма, фалирала по същия начин, шест месеца преди „Партньори в зората“. Купили са терен, който се оказал негоден за строеж. Продавачът отново е офшорна фирма. Нотариусът е същият.
– И какво от това?
– Това не е всичко. Единият от собствениците на тази фирма също е починал при мистериозни обстоятелства. Официалната версия е инцидент. Но виж кой е бил техен основен кредитор. Кой е купил активите им след фалита за жълти стотинки.
Тя ми подаде един документ. Прочетох името на фирмата-купувач. И светът ми спря. „Апекс Груп“. Това беше първата компания на Александър. Компанията, с която е започнал да гради империята си.
Свързах точките. Сърцето ми биеше до пръсване. Александър. Той е бил в дъното на всичко. От самото начало. Той е бил хищникът, който е кръжал около жертвите. Той е бил един от „опасните хора“, за които говореше Красимир.
Той не просто е знаел за историята на баща ми. Той е бил част от нея.
Чувствах се омерзена. Бях спала с човека, който вероятно беше отговорен за смъртта на бащата на Данчо и за всички страдания на моето семейство. Той ме беше манипулирал, използвал, превърнал ме в своя играчка, докато през цялото време е криел тази ужасна тайна.
Трябваше да го конфронтирам.
Отидох в офиса му късно вечерта. Знаех, че ще е там. Той винаги работеше до късно. Влязох без да почукам.
Той вдигна поглед от документите си, изненадан.
– Лилия? Какво има?
Хвърлих копията от документите, които Мая беше намерила, на бюрото му.
– „Апекс Груп“. Познато ли ти звучи?
Той погледна документите. Лицето му остана безизразно, но видях как мускулите на челюстта му се стягат.
– Стар бизнес. Няма нищо общо с теб.
– Напротив. Има всичко общо. Ти си бил там, нали? Преди двадесет години. Ти си бил един от хората, които са измамили баща ми и Георги.
Той се облегна назад. Не отрече.
– Бях млад. И гладен. Като теб. Видях възможност и се възползвах. Това е бизнесът.
– Бизнес ли? – Гласът ми се повиши. – Ти си унищожил животи! Георги е мъртъв заради теб!
– Не съм го убил. – Гласът му беше студен, лишен от емоция. – Той стана алчен. Опита се да ме изнудва. Искаше повече, отколкото му се полагаше. Направих му контрапредложение. Дадох му шанс да се оттегли. Той отказа. Това, което се е случило след това, не е моя отговорност. Той сам избра съдбата си.
– А баща ми? Повиши ме, защото си знаел коя съм. За да ме държиш под контрол. За да си сигурен, че миналото няма да излезе наяве. Всичко е било лъжа. Връзката ни, подкрепата ти… всичко.
– Не всичко беше лъжа. – В погледа му се появи нещо, което не можех да разчета. – Видях потенциал в теб. Видях сила. Но да, трябваше да те държа близо. Не можех да рискувам.
Стоях пред него и не изпитвах нищо друго, освен презрение. Мъжът, на когото се възхищавах, когото обичах, беше чудовище.
– Ще кажа на полицията. Ще им дам това. – Посочих документите.
Той се изсмя.
– И какво ще им кажеш? Че преди двадесет години една моя фирма е купила друга на търг? Няма доказателства. Няма нищо, което да ме свързва с каквато и да е измама. Това са само твоите думи срещу моите. Кому мислиш, че ще повярват? На теб, дъщерята на провалил се бизнесмен, замесена в скандал? Или на мен?
Беше прав. Нямах нищо.
– Но сега ти знаеш – продължи той. – И това те прави опасна. Или… те прави още по-ценна.
– Какво искаш да кажеш?
– Имаш избор, Лилия. Можеш да опиташ да се бориш с мен и да загубиш всичко. Или можеш да се присъединиш към мен. Истински. Като партньор. Ти си умна, амбициозна. Заедно можем да владеем този град. Забрави миналото. Помисли за бъдещето.
Това беше последната му, най-голяма манипулация. Предлагаше ми света, в замяна на моето мълчание. В замяна на душата ми.
Погледнах го в очите. И за пръв път не видях сила, а страх. Той се страхуваше. Страхуваше се от истината. И това ми даде сила.
– Върви по дяволите – казах тихо.
Обърнах се и излязох от кабинета му, оставяйки го сам с неговите тайни. Не знаех какво ще правя. Не знаех как ще го победя. Но знаех едно. Нямаше да се предам. Войната не беше приключила. Тя едва сега започваше.
Глава 12
Излязох от сградата на Александър с чувството, че съм избягала от клетка. Бях свободна от неговите манипулации, но и напълно изложена на неговия гняв. Знаех, че той няма да остави нещата така. Човек като него не прощаваше неподчинението.
Още на следващия ден ударът дойде. Бях уволнена. Официалната причина беше „преструктуриране на отдела“, но всички знаеха истината. Бях загубила позицията си, кариерата, за която се бях борила толкова упорито. Проектът „Хоризонт“, моето творение, беше поет от друг.
Но това беше само началото. Александър използваше влиянието си, за да ме вкара в черен списък. Където и да кандидатствах за работа, получавах учтив отказ. Той разпространяваше слухове за мен, представяше ме като некомпетентна и замесена в корупционни схеми. Опитваше се да ме смаже, да ме накара да съжалявам за избора си.
В същото време, разследването за смъртта на Георги напредваше бавно. Показанията на Красимир бяха важни, но не бяха достатъчни. Документите, които Мая беше открила, показваха модел на действие, но не доказваха пряка връзка между Александър и евентуалното убийство.
Чувствах се победена. Бях без работа, без перспективи, а врагът ми изглеждаше недосегаем.
Един ден Данчо ме потърси. Срещнахме се в едно безлично кафене. Той изглеждаше променен. Омразата в очите му беше заменена с болка и объркване.
– Всичко, в което съм вярвал, е било лъжа – каза той. – Прекарах двадесет години в обвинения към баща ти. А през цялото време истинският виновник е бил някой друг.
– Александър – казах аз.
Той кимна.
– Разбрах го. След като ти напусна, той пое пълен контрол над проекта. И наложи същия подизпълнител за фасадите, за който ти говореше. Разрових се. Оказа се, че собственик на тази фирма е негов братовчед. Той използва проекта, за да обогатява семейството си. И тогава си спомних нещо, което баща ми беше казал малко преди да умре. Каза, че е намерил „млад и нахакан хищник“, който му е предложил сделка, за да се измъкне.
– Това е бил Александър – прошепнах аз.
– Да. – Данчо ме погледна в очите. – Съжалявам. За всичко. Бях сляп от мъка и гняв. И те нараних. Нараних семейството ти.
Това беше последното нещо, което очаквах да чуя от него.
– Трябва да го спрем – казах аз. – Заедно.
– Как? Той е прекалено силен. Има пари, власт, връзки.
– Но ние имаме нещо, което той няма. Истината. И двама свидетели. Красимир и теб. Ти можеш да потвърдиш думите на баща си.
Това беше рискован ход. Но вече нямах какво да губя. Данчо се съгласи.
Отидохме заедно при Адвокат Димитрова. Тя беше изненадана да ни види заедно, но бързо разбра потенциала на новия ни съюз. Показанията на Данчо, съчетани с тези на Красимир и с документите на Мая, създадоха много по-силна картина.
Прокуратурата най-накрая се задейства. Александър беше привикан на разпит.
Той беше арогантен, отричаше всичко. Но следователите вече имаха достатъчно, за да започнат да ровят по-дълбоко в миналото му. Те започнаха да разплитат сложна мрежа от офшорни фирми, фиктивни сделки и политически чадъри.
Кулминацията настъпи, когато следователите откриха стария, забравен бележник на Георги. В него, с треперещ почерк, той беше описал последните си дни. Беше записал името на Александър. Беше описал предложението му. И беше написал, че се страхува за живота си. Това беше липсващото парче от пъзела.
Александър беше арестуван. Новината беше на първите страници на всички вестници. Неговата империя започна да се разпада. Партньори се оттегляха, акциите на компаниите му се сриваха.
Гражданското дело срещу баща ми беше прекратено. Бяхме спечелили. Бяхме изчистили името си.
В деня, в който новината беше обявена, цялото ми семейство се събра. Имаше сълзи, но този път те бяха от радост и облекчение. Баща ми ме прегърна силно.
– Ти ни спаси, Лилия. Ти си по-силна, отколкото някога съм си представял.
Погледнах Мая. Тя ми се усмихна.
– Казах ти, че ще се справим.
По-късно същия ден получих неочакван посетител. Беше Ива, съпругата на Александър. Беше облечена в черно, но изглеждаше по-скоро освободена, отколкото опечалена.
– Дойдох да ти благодаря – каза тя.
Бях изумена.
– Да ми благодариш?
– Ти направи това, което аз се опитвах да направя от години. Да го сваля от пиедестала му. Нашият брак беше затвор. Сега съм свободна. – Тя ми подаде визитка. – Когато решиш какво ще правиш оттук нататък, обади ми се. Мисля, че две жени като нас биха могли да постигнат много заедно.
Светът беше пълен с изненади.
Глава 13
След ареста на Александър и прекратяването на делото, животът бавно започна да се връща към нормалността. Или по-скоро към една нова нормалност. Нищо не беше същото. Бяхме преминали през огън и бяхме оцелели, но белезите останаха.
Баща ми беше свободен от сянката на миналото, но вината за предателството към приятеля му никога нямаше да изчезне напълно. Той и майка ми продадоха голямата къща и се преместиха в по-малък апартамент, сякаш искайки да се освободят от материалните неща, които бяха построени върху компромис.
Мая беше звездата на юридическия факултет. Нейната роля в разплитането на случая ѝ спечели уважението на преподаватели и колеги. Тя вече не беше просто студентка, а млад юрист с бляскаво бъдеще. Кредитът за жилището ѝ вече не беше заплаха, а символ на нейната независимост.
Аз бях без работа, с опетнена репутация, но за пръв път от много време се чувствах свободна. Бях се изправила срещу най-големите си страхове и бях победила. Бях открила сила в себе си, за която не подозирах.
Проектът „Хоризонт“ беше в хаос. След скандала с Александър, инвеститорите бяха напът да се оттеглят окончателно. Компанията беше пред фалит.
Един ден получих обаждане от един от членовете на борда на директорите.
– Лилия, знаем, че нещата между теб и компанията не приключиха добре. Но ти си единственият човек, който може да спаси този проект. Ти го познаваш по-добре от всеки друг. Моля те, върни се. Не като служител. Като управляващ партньор.
Предложението беше шокиращо. Да се върна на мястото, което ми беше причинило толкова много болка. Но това беше и моят шанс. Шанс да довърша започнатото. Да докажа на всички, и най-вече на себе си, че мога да водя. Не със сила и манипулация, като Александър, а с визия и почтеност.
Приех.
Първият ми работен ден като ръководител на компанията беше сюрреалистичен. Влязох в кабинета на Александър, който сега беше мой. Гледката към града беше същата, но аз бях различна.
Събрах екипа. Много от тях ме гледаха с недоверие. Някои, като Петър и Симона, които бяха лоялни на Данчо, изглеждаха готови да подадат оставка.
– Знам, че много от вас се чудят какво правя тук – започнах аз. – Знам, че миналото ни е сложно. Но аз не съм тук, за да търся отмъщение. Тук съм, за да спасим това, което сме изградили. „Хоризонт“ не е просто проект на Александър. Той е наш. На всички нас. И аз вярвам, че можем да го превърнем в нещо, с което да се гордеем. Но мога да го направя само с вашата помощ.
Говорих от сърце. Говорих за бъдещето, за новите възможности, за шанса да започнем начисто.
След срещата, Петър дойде при мен.
– Искам да се извиня – каза той. – Бяхме несправедливи към теб.
– Приемам извинението ти. Сега да се захващаме за работа.
Данчо също беше останал в компанията. Преместих го отново в неговия стар отдел, но този път като мой заместник. Хората бяха шокирани. Но аз знаех, че той е добър професионалист. И знаех, че омразата, която ни беше разделяла, вече я нямаше. Заменена беше от взаимно уважение, родено в битка.
– Сигурна ли си? – попита ме той.
– Напълно. Ти познаваш техническата част на проекта по-добре от мен. Аз се нуждая от теб.
Работихме денонощно. Предоговорихме условията с инвеститорите, сменихме корумпираните подизпълнители, оптимизирахме процесите. Беше трудно, но екипът беше обединен от общата цел. Бавно, но сигурно, проектът „Хоризонт“ се върна към живот.
Всички бяха забравили първоначалния въпрос, който Данчо ми беше задал преди месеци. Но аз не бях. Един ден, докато стояхме на покрива на една от почти завършените сгради и гледахме към града, аз го попитах:
– Защо ме попита онзи ден колко съм платила за мълчанието на баща ти?
Той се усмихна тъжно.
– Защото бях отчаян. Исках да те нараня. Исках да намеря някакво обяснение за твоя успех и моя провал. Беше по-лесно да повярвам, че си си платила, отколкото да приема, че просто си по-добра от мен.
– А сега?
– Сега знам, че си по-добра. И се радвам, че си. Защото жените са създадени да водят. Особено тези като теб.
Погледнах към хоризонта. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в нюанси на оранжево и лилаво. Чувствах се на мястото си. Не защото бях началник, не защото бях спечелила битка. А защото бях намерила себе си. Бях преминала през ада и бях излязла по-силна. Бях се научила да прощавам – на баща си, на Данчо, дори на Александър. И най-важното – бях се научила да прощавам на себе си.
Глава 14
Животът продължи своя ход, но вече по различни, по-осъзнати пътеки. Осъдителната присъда на Александър беше тежка, но не донесе удовлетворение, а по-скоро горчивото чувство за пропилян човешки потенциал. Той щеше да прекара години в затвора, плащайки не само за конкретните си престъпления, а за цял един живот, изграден върху арогантността, че правилата не важат за него.
Един ден получих писмо от него, изпратено от затвора. Беше кратко. В него не молеше за прошка, нито се оправдаваше. Пишеше просто: „Ти беше права. Бъдещето е по-важно от миналото. Не повтаряй моите грешки.“ Тези думи, лишени от обичайната му манипулативност, ме докоснаха. Може би, лишен от всичко, той най-накрая беше започнал да вижда истински.
Спазих обещанието си и се обадих на Ива. Срещнахме се, но не като съперници, а като две жени, оцелели след битка с един и същи дракон. Тя се развеждаше и използваше своите значителни ресурси, за да основе фондация, подпомагаща жени, жертви на икономическо и емоционално насилие в корпоративния свят.
– Искам да си в борда на директорите – каза ми тя. – Твоята история ще вдъхнови много жени да не се предават.
Съгласих се. Това беше моят начин да превърна негативния си опит в нещо позитивно.
Семейството ми намери своя нов баланс. Баща ми започна да работи като доброволец-счетоводител за благотворителна организация. Помагаше на хора, изпаднали в тежко финансово положение, да си стъпят на краката. Това беше неговият начин да изкупи вината си – не с пари, а с дела. С майка ми пътуваха повече, радваха се на малките неща, които преди бяха приемали за даденост.
Данчо се оказа изключителен професионалист и лоялен партньор. Работехме в синхрон, допълвайки се взаимно. Един ден той ми представи годеницата си – мило и интелигентно момиче, което нямаше нищо общо с нашия напрегнат свят. В очите му видях спокойствие, каквото не бях виждала никога досега. Той беше намерил своя мир.
Единствената нерешена част от уравнението бях аз самата. Бях постигнала всичко, за което се бях борила – кариера, уважение, независимост. Но се чувствах самотна. Връзката с Александър, колкото и токсична да беше, беше оставила празнина. Бях се затворила за любовта, страхувайки се отново да бъда наранена.
Една вечер, след работа, отидох на откриването на изложба на млад фотограф. Бях там по покана на пиар агенцията, с която работехме. Разглеждах снимките – красиви, меланхолични градски пейзажи – когато някой застана до мен.
– Харесват ли ви? – попита ме познат глас.
Обърнах се. Беше Адвокат Димитрова.
– Много – отговорих аз. – Имат душа.
– Това е, защото авторът влага сърцето си във всяка снимка. Той е моят син.
Тя ми представи сина си – млад мъж с топли, усмихнати очи, които гледаха на света с любопитство, а не с пресметливост. Говорихме дълго за фотография, за изкуство, за пътувания. В него нямаше и следа от цинизма на света, с който се бях сблъсквала. Беше освежаващо.
Той ме покани на кафе на следващия ден. И на вечеря след това. Срещите ни бяха леки, непринудени. Не говорехме за работа, за минали битки, за предателства. Говорехме за мечти. Открих, че мога отново да се смея. И че мога да се доверя.
Връзката ни се развиваше бавно, стъпка по стъпка. Той знаеше моята история – майка му му беше разказала. Но не ме съдеше. Възхищаваше се на силата ми, но обичаше уязвимостта ми. С него разбрах, че истинската любов не е в страстта и драмата, а в тихата подкрепа, в споделеното мълчание, в усещането, че си у дома.
Глава 15
Година по-късно.
Стоях на терасата на пентхауса на най-високата сграда от комплекса „Хоризонт“. Проектът беше завършен. Беше се превърнал в символ на града, елегантен и модерен. Тази вечер беше официалното откриване.
До мен стоеше Павел, фотографът с топлите очи. Ръката му беше леко поставена на кръста ми. Гледахме заедно фойерверките, които избухваха в нощното небе.
В тълпата долу видях семейството си – баща ми и майка ми, прегърнати, Мая, която вече беше младши адвокат в кантората на Димитрова, сияеща от гордост. Видях Данчо и бременната му съпруга, смеещи се с приятели. Видях Ива, заобиколена от жените, на които помагаше.
Всички тези хора бяха част от моята история. Всеки от тях ме беше научил на нещо. Баща ми ме научи на сложността на човешката природа и на силата на изкуплението. Данчо – че омразата е отрова, която трови най-вече този, който я носи. Александър – че властта без морал е празна и саморазрушителна. Мая – на безусловната семейна обич. А Павел… той ме учеше всеки ден как да обичам отново.
Телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. „Поздравления. Ти построи нещо красиво върху руините. Може би все пак има надежда.“ Нямаше подпис, но аз знаех кой е. Александър.
Погледнах към блестящия град. Пътят дотук беше дълъг и болезнен. Бях загубила илюзии, бях правила компромиси, бях се изправяла пред невъзможни избори. Но не бих променила нищо. Защото всяка стъпка, всяка грешка, всяка сълза ме бяха превърнали в жената, която бях тази вечер. Жена, която знаеше коя е и какво иска. Жена, която най-накрая беше намерила своето място. Не в сянката на мъжете, не на върха на корпоративната стълбица, а тук, под звездите, до човека, когото обичаше, гледайки към бъдещето, което сама си беше извоювала. Хоризонтът беше ясен.