Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Кой е българският град на халвата
  • Новини

Кой е българският град на халвата

Иван Димитров Пешев март 3, 2024
hasvsdvldfvsldsfkvfdkv.png

Откъде е дошла халвата по нашите земи и как се е превърнала в истински символ за един български град, разказва „Факти“.

Историята на халвата по нашите земи

Приема се, че халвата е била създадена в древна Персия и след това постепенно се разпространява в Близкия изток. Тя стига до Източна Европа, следвайки възхода на Османската империя през XIV, XV и XVI век. По нашите земи се смята, че това сладко изкушение започва да се налага чак през XVI век. Така поне пишат пътешественици, които са преминавали през българските земи.

Яхнаджийници и бозаджийници

Интересното е, че османските власти явно се опитват да популяризират това сладко изкушение, като държат цената ниска и достъпна за населението. Затова в почти всички градове има майстори по халва, които освен халва приготвят и боза. Това довежда до изразът „халваджия за бозаджия“, защото първоначално двете лакомства се произвеждали от едни и същи хора и едното изделение подпомагало консумацията за другото.

Кой е градът на халвата в България

Отговорът на въпроса е град Ябланица. Интересно е, че популярността на града като столица на халвата настъпва много след Освобождението и е свързана с един конкретен човек – Иван Стефанов Богоев, известен като Иван Сладкаря. Той е родом от Прилеп (Македония), където усвоява умението за изработване на сладки деликатеси като халва, локум и различни бонбони.

След опити да започне собствен бизнес в София в началото на XX век. Той се оказва неуспешен и той се мести из няколко населени места, като най-накрая се установява в Ябланица около 1930 година. Тук Иван Богоев не само продължава да развива сладкарските си умения, но и добавя към асортимента си местното бяло ябланско сладко, което прославя и развива. Бизнесът му процъфтява в Ябланица, където той успява да си създаде сериозна популярност.

Кога се появява популярността на Ябланската халва

Това се случва по-късно. Ябланица е една от първите важни спирки по автобусния маршрут между София и Варна, пише actualno.com. След промените през 1944 г., местните власти решават, че не бива да прекратяват производството на халва в Ябланица, а по-добре да го преобразуват в държавно.

По този начин се стъпва върху разработената основа от Иван Богоев и към него се добавя подходящото местоположение на Ябланица. По този начин, градът става задължителна спирка за всички пътуващи между Варна и София и става известен като „градът на халвата“. Нещо, което нашите читатели над 50 години със сигурност си спомнят много добре!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Българска майка нажежи интернет навръх 3-ти март: Нищо няма да остане, нищо!
Next: Големи промени с колите на дизел. Вдигнаха им мерника

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.