„Лельо, а тези деца живеят при мен“, промълви окаляно момченце, втренчено в жената, която ридаеше, и тя застина… 😲😲😲
Мария усети как вратът ѝ изстина, сякаш някой изля вода върху кожата ѝ. Плаченето ѝ секна рязко, но в гърдите остана онова хлипане, което не можеше да излезе. Момчето стоеше на няколко крачки от нея, с пръсти, които нервно мачкаха подгъва на мръсната му тениска.
Надгробната плоча, студена и безмълвна, сякаш се беше превърнала в свидетел, който не иска да проговори.
Мария бавно се изправи. Коленете ѝ трепереха.
„Какво каза“, прошепна тя, но гласът ѝ звучеше чужд.
Момчето преглътна. В очите му имаше нещо особено, не просто страх, а и вина, сякаш беше откраднало чужд въздух.
„Децата“, повтори то, по-тихо. „Лев и Гавриил. Те… не са тук.“
Мария пребледня. Сърцето ѝ блъскаше в ребрата, като птица, която иска да излети, а няма къде.
„Не лъжи“, изрече тя, но думите не излязоха като заплаха, а като молба. „Не си играй с мен. Това е грях.“
Момчето направи крачка назад, после се спря и сякаш се реши.
„Не лъжа. Аз… аз ги видях. Живи са. И… и търсят мама.“
В ушите ѝ завря. Картината от моргата, подписите, ръцете ѝ, които трепереха, и онази студена служебна вежливост се надигнаха и се сблъскаха с думите на момчето.
„Кой си ти“, прошепна Мария.
„Дани“, отвърна то. „Само Дани. Нямам друго.“
И за първи път Мария видя, че не е просто мръсно. То беше премръзнало отвътре. Не от студ, а от живот, който се е научил да хапе.
„Къде са“, гласът ѝ вече беше по-твърд. „Кажи ми сега. Не утре. Не после.“
Дани сведе поглед към земята, сякаш там имаше написана истината.
„Не мога тук. Гледат. Винаги гледат.“
Мария се огледа. Алеите бяха празни. Само жегата висеше като тежка завеса.
„Кой гледа“, изсъска тя.
Дани се наведе към нея, като към тайна.
„Едни хора. Те не искат да говориш. Но аз… аз не издържам. Те са малки. Плачат нощем. Аз им нося вода. Понякога хляб.“
Мария усети как светът се клати.
„Води ме“, каза тя.
Дани я погледна право в очите. В този поглед имаше решителност, която не би трябвало да живее в дете.
„Ако тръгнеш сега, ще стане лошо. Трябва да изчакаме да падне слънцето. Иначе ще ни видят.“
Мария стисна букетчето увехнали цветя. Стъблата се пречупиха, но тя не го усети.
„Добре“, прошепна тя. „Ще изчакам. Но ако ме лъжеш…“
Дани поклати глава.
„Не лъжа. Заклевам се. Заклевам се в най-лошото, което съм виждал.“
Тази клетва звучеше по-страшно от всяка друга.
Глава първа
Паметникът, който не беше истината
Мария се върна у дома като в мъгла. Тесният апартамент я посрещна със същата тишина, която две години беше станала нейна кожа.
Тя заключи вратата. После я заключи още веднъж, сякаш първият път не беше достатъчен.
Дани беше оставил бележка в ръката ѝ, смачкан лист, на който имаше само една дума, написана криво.
„Вечерта.“
И още една, сякаш добавена в последния момент.
„Мълчи.“
Мария седна на пода в коридора. Отдавна не беше плакала така, че да изтича болката. Сега сълзите идваха като гореща вода. Но не носеха облекчение. Носеха паника.
Тя се опита да си припомни всичко, което знаеше за катастрофата. Официалният глас, документите, печатите, свекърва ѝ, която беше като камък, но тогава се беше разпукала и беше плакала като жена, която губи смисъла на света.
Ами ако всичко е било измама.
Ами ако онези чували в моргата не са били техните.
Мария се изправи и започна да търси в шкафа си папките. Тя беше прибрала документите като човек, който не иска да ги вижда, но не може да ги изхвърли.
Свидетелство, протокол, подпис.
Тя прочете имената. Лев. Гавриил. Игор.
Но името на лекаря беше написано така, че сякаш някой го е написал на тъмно. Печатът беше размазан. И в един от документите датата беше поправяна, личеше си, макар и да беше прикрита.
Мария седна на масата и си наля вода. Ръцете ѝ трепереха, чашата подрънкваше като аларма.
„Нищо не е както изглежда“, прошепна тя, без да знае откъде идват тези думи.
Телефонът ѝ лежеше пред нея като врата към света. Две години тя почти не беше звъняла. Сега погледът ѝ се спря на един стар номер.
Свекърва ѝ.
Мария набра.
Слушалката даде свободно. После отсреща се чу дъх, тежък и уморен.
„Мария“, гласът беше сух.
„Трябва да те видя“, каза Мария. „Сега.“
Отсреща настъпи мълчание.
„Две години не дойде при мен, а сега искаш сега.“
Мария стисна телефона.
„Става въпрос за Лев и Гавриил.“
Сякаш някой удари стената отвътре. Дъхът на свекърва ѝ пресекна.
„Не произнасяй тези имена“, изрече тя тихо. „Не по телефона.“
Мария затвори очи.
„Знаеш нещо“, прошепна тя.
„Нищо не знам“, отговори жената отсреща, но гласът ѝ трепна. „И да знаех, щях да мълча. Разбра ли. Идват. Винаги идват.“
И връзката прекъсна.
Мария остана с телефона в ръка и с усещането, че под апартамента ѝ има бездна.
Тогава чу стъпки по стълбището.
Бавни.
Равномерни.
Спиращи пред нейния етаж.
Мария замръзна на място, без да използва тази дума наум, но усещането беше същото. Дъхът ѝ изчезна. Тя се приближи до вратата и притисна ухо.
Някой се изкашля.
После дръжката леко се раздвижи, сякаш пробват дали е отключено.
Мария се отдръпна. Умът ѝ запищя.
„Гледат.“
Думите на Дани.
Тя грабна кухненския нож, но веднага се намрази за това. Не искаше да е човек, който се готви да нарани. Искаше да е майка, която прегръща.
Но сега беше просто жена, която не знае дали ще доживее вечерта.
Стъпките се отдалечиха. Бавно.
Мария се свлече на пода. После се изправи рязко, сякаш някой я беше ударил.
Тя трябваше да действа.
Не утре.
Не после.
Сега.
Глава втора
Момчето, което носеше чужда тайна
Когато слънцето започна да се скрива, Мария излезе. Не носеше чанта, само телефон и документите, пъхнати в джоба на якето. Нощта беше топла, но на нея ѝ беше студено.
На ъгъла, близо до гробището, Дани я чакаше. Седеше на бордюра, със свити колене и с поглед, който постоянно шареше наоколо.
Когато я видя, се изправи като войник.
„Не гледай много“, прошепна той. „Прави се, че сме никои.“
Мария кимна. Сърцето ѝ биеше, но тя се насили да диша равномерно.
„Къде“, прошепна тя.
Дани тръгна. Не към входа на гробището, а встрани, по тясна пътека, която минаваше край ограда и се губеше в изоставени дворове.
Мария вървеше след него. Колкото повече се отдалечаваха от светлината, толкова повече се сгъстяваше тъмнината и тревата започваше да драска по краката ѝ.
„Ти откъде ги знаеш“, прошепна тя.
Дани замълча дълго, после каза:
„Аз живея там, където те ги държат. Не искам да живея. Но нямам къде.“
Мария се спъна в камък. Дани се обърна и я хвана за лакътя. Ръката му беше костелива.
„Тихо“, прошепна той. „Слушай.“
Мария замръзна. Чу шум. Не от стъпки. От двигател, далечен, но приближаващ.
Дани я дръпна зад един ръждясал контейнер. Там миришеше на метал и на чужда мизерия.
Двигателят мина наблизо. Фаровете пробляснаха между храстите, после се отдалечиха.
Дани се наведе към нея.
„Те обикалят. Търсят.“
„Кого“, прошепна Мария.
„Теб“, каза момчето. „Отдавна те наблюдават. Те знаят, че идваш всяка събота. И знаят, че говориш с камъка. А камъкът… камъкът може да се окаже лъжа.“
Мария усети как в главата ѝ се събра кръв.
„Кой са те“, настоя тя.
Дани сви рамене.
„Едни мъже. Един с белег. Един, който не говори много, но гледа така, че всичко да ти се свие. И една жена, Кристина. Тя се прави на мила, но е като игла.“
Името се заби в Мария като трън.
„Кристина“, повтори тя. „Коя е тя.“
Дани я погледна странно.
„Тя казва, че е… че е жената на Игор.“
Мария не усети как се опира в стената. Самото име на Игор, изречено като жив човек, я удари по-страшно от всяка заплаха.
„Игор е мъртъв“, прошепна тя, но гласът ѝ прозвуча като въпрос.
Дани не отговори веднага. После каза:
„Те казват, че е изчезнал. Не мъртъв. Изчезнал.“
Мария се наведе напред.
„Води ме. Сега.“
Дани кимна и тръгна отново.
Стигнаха до ниска сграда, която изглеждаше като изоставен склад. Прозорците бяха заковани, но от една цепка изтичаше светлина, тънка като нож.
Дани посочи с глава към задната страна.
„Оттам. Но не влизай. Само гледай. Ако влезеш, ще ни хванат.“
Мария се прокрадна след него. Сърцето ѝ беше в гърлото, гласът на разума се давеше.
Дани се наведе към една дупка в дървото.
„Гледай.“
Мария притисна око.
Вътре имаше стая. Празна на пръв поглед, само два матрака на пода и кофа с вода. И… две малки фигури, свити една до друга.
Едното момче имаше коса, която Мария помнеше как разрошваше сутрин. Другото държеше в ръка парченце плат и го стискаше така, както Гавриил стискаше любимата си играчка.
Мария не издаде звук. Не можеше.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя не мигна. Страхуваше се, че ако мигне, картината ще изчезне.
Лев вдигна глава. Сякаш усети.
Погледът му се плъзна към закованите прозорци. Той не виждаше Мария. Но устните му се размърдаха.
Мария прочете думата.
„Мамо.“
Коленете ѝ омекнаха. Дани я хвана, преди да падне.
„Не“, прошепна той. „Не сега. Не можеш да плачеш тук. Те ще чуят.“
Мария прехапа устна до болка.
„Ще ги изведа“, прошепна тя. „Сега. Ще разбия всичко.“
Дани я дръпна назад.
„Ще умреш“, каза момчето. „И те пак ще са там. Трябва ум. Не сила.“
Мария затвори очи. Вдиша. Издиша.
„Кой може да помогне“, прошепна тя.
Дани се колеба, после каза:
„Един човек идва понякога. Не от тях. Друг. Носи документи. Говори с Кристина. Казва се Джеймс. Американец. Има преводачка. Казват, че той е богат. Че плаща, за да мълчим.“
Мария отвори очи.
Богатство.
Пари.
Значи не става дума само за изневяра. Става дума за нещо по-голямо, по-мръсно.
„Игор е бил замесен“, прошепна тя.
Дани сви рамене.
„Не знам. Но Кристина казва, че Игор е длъжен. Че има дълг. Че ако не донесе пари, ще вземат децата завинаги.“
Мария се залюля, сякаш земята се мести.
„Дълг“, повтори тя.
Сетиха се за нощите, когато Игор шепнеше по телефона. За изчезванията. За наетата къща. За оправданията.
Тя бе вярвала. Беше се изморила да не вярва.
И ето я сега. Синът ѝ шепне „мамо“ на тъмно.
Мария притисна челото си към стената. Не плака. Не можеше. Сълзите бяха като лукс.
„Ще ги взема“, прошепна тя. „Каквото и да стане. Ще ги взема.“
Дани кимна.
„Тогава трябва адвокат. И полиция, но… полицията е тяхна. Трябва някой, който не е купен.“
Мария се обърна към него.
„Знаеш ли такъв.“
Дани помисли.
„Има един. Казва се Елена. Идва в университета наблизо. Говори с хората там. Тя не се страхува. И има един студент, Стефан. Той е беден, но е упорит. Той казва, че истината е по-скъпа от парите.“
Мария чу как в тъмното нещо изпука. И двамата застинаха.
Отвътре се чу глас. Женски. Рязък.
„Кой е там.“
Дани сграбчи ръката на Мария и я повлече.
Тичаха, без да гледат назад.
Зад тях светлина пробяга като нож.
Глава трета
Елена, която не се купуваше
Мария не помнеше как се прибра. Помнеше само как диша, как се стиска, как си повтаря една фраза, докато върви.
„Те са живи. Те са живи.“
На сутринта тя отиде там, където Дани каза. Не питаше никого, просто следваше хората, таблата, стълбите, входовете. Сградата беше пълна с шум и млади лица, които бързат към бъдещето. На Мария ѝ изглеждаше като друг свят.
Тя спря първия човек, който приличаше на служител.
„Търся Елена“, каза тя. „Адвокат. Или… преподавател. Не знам.“
Човекът я изгледа, сякаш е странна.
„Елена от правния кабинет“, каза той най-накрая. „Третия етаж.“
Мария се качи. По коридора имаше врата с табелка. Тя почука. После още веднъж.
„Влезте“, чу глас.
Мария отвори. Вътре имаше жена, която не беше млада, но и не беше стара. Очите ѝ бяха ясни, остри. На бюрото имаше папки и един бележник, отворен на страница, пълна с записи.
„Какво искате“, попита Елена, без да губи време.
Мария седна, без да я канят, защото краката ѝ отказваха да стоят.
„Децата ми са живи“, изрече тя.
Елена не се засмя. Не вдигна вежда. Само спря химикала.
„Кои деца“, попита тя спокойно.
Мария извади документите. Ръцете ѝ трепереха, но тя ги подаде.
„Лев и Гавриил. Казаха ми, че са мъртви. Погребах… погребах празен камък.“
Елена взе документите. Прелисти ги бързо, като човек, който е виждал много лъжи на хартия.
„Имате ли доказателство“, попита тя.
Мария прехапа устна.
„Видях ги. С очите си. В една сграда. Държат ги. И казват, че Кристина е жената на Игор.“
Елена вдигна поглед.
„Кристина“, повтори тя. „Знаете ли фамилия.“
„Нямам“, каза Мария. „И не искам фамилии. Искам децата си.“
Елена се облегна назад. Погледът ѝ стана още по-остър.
„Това е опасно“, каза тя. „Ако е вярно, става дума за отвличане. За измама. За фалшиви документи. За хора, които имат връзки.“
Мария я прекъсна.
„Не ми казвайте какво е. Кажете ми какво да направя.“
Елена я гледа дълго. После каза:
„Ще започнем с това да съберем доказателство, което да не може да се отрече. Снимка. Запис. Свидетел.“
Мария си спомни Дани. Момчето, което не искаше да живее, но носеше чужда надежда.
„Имам свидетел“, каза тя. „Едно момче. Дани.“
Елена кимна.
„Доведете го. Но внимателно. И още нещо. Трябва да знаете дали бившият ви съпруг е имал дългове.“
Мария преглътна.
„Не знам. Той… той имаше кредити. Вземаше заем за жилище. Казваше, че е за нас. Че ще сме спокойни. После се появи наета къща и тайни обаждания.“
Елена записа нещо.
„Кредитът е ключ“, каза тя. „Понякога хората фалшифицират смърт, за да избягат. Понякога ги принуждават. А понякога…“
Тя замълча.
„Понякога правят най-страшното, за да се спасят“, довърши Мария.
Елена се наведе напред.
„Има ли някой, който да ви помогне физически. Някой мъж, приятел, роднина.“
Мария си спомни свекърва си. Камъкът, който плаче тайно. И си спомни как разговорът им прекъсна.
„Нямам“, каза тя. „Имам само себе си.“
Елена се усмихна леко, но не топло.
„Тогава ще имате мен.“
Мария усети как нещо в гърдите ѝ се раздвижи. Не надежда. Не още. По-скоро… посока.
Вратата се отвори рязко.
Вътре влезе млад мъж, с раница и куп книги. Лицето му беше напрегнато, очите му горяха.
„Елена“, каза той, „пак са ми отказали отсрочка. Банката…“
Той спря, когато видя Мария.
Елена махна с ръка.
„Стефан. Това е Мария. Има сериозен случай.“
Стефан се приближи. Погледът му се плъзна по документите и по лицето на Мария.
„Какъв случай“, попита той.
Мария изрече тихо:
„Откраднали са децата ми.“
Стефан пребледня. Стисна раницата си така, че кокалчетата му побеляха.
„Ще помогна“, каза той, без да пита повече. „Каквото и да трябва.“
Елена го погледна.
„Ти имаш проблеми с ипотеката, Стефан. Ти сам си на ръба.“
Стефан сви устни.
„Именно“, каза той. „Знам какво е да те притискат. И знам какво е да се опитват да те купят. Мен не ме купиха. И тях няма да ги оставим.“
Мария усети, че този човек е човек на ината. А понякога инатът е спасение.
Глава четвърта
Кристина и усмивката, която режеше
Същата вечер Мария, Елена и Стефан седяха в малка стая, където прозорците бяха затворени, а телефоните им оставени настрани, сякаш сами можеха да предадат.
Дани беше там. Стоеше до вратата, готов да бяга. Очите му непрекъснато търсеха опасност.
Елена го погледна.
„Ти ще говориш“, каза тя. „И ще кажеш всичко. Нищо не спестявай. Стига да е истина.“
Дани преглътна.
„Те ме взеха от улицата“, започна той. „Казаха, че ще ми дадат храна. Дадоха. После казаха, че трябва да чистя. Да мълча. Ако не мълча, ще ме изхвърлят. Или по-лошо.“
„Кои са те“, попита Елена.
„Белегът“, каза Дани. „И още един. И Кристина. Кристина командва. Тя решава кой да яде, кой да спи, кой да плаче.“
Мария стисна ръцете си.
„Кристина е тази, която…“, започна тя, но не довърши.
Дани кимна.
„Тя идва при децата. Понякога им носи сладко, но не за да са добре. За да я запомнят. За да ѝ кажат мама, ако тя иска.“
Мария не издържа.
„Свиня“, прошепна тя. Не като обида. Като диагноза.
Елена вдигна ръка.
„Трябва да сме внимателни с думите. Но чувството ви е разбираемо. Дани, виждал ли си Игор.“
Дани се поколеба. После каза:
„Не съм го виждал. Но Кристина говори за него. Като за човек, който е длъжен. Казва, че е предател. Че е избягал. Че трябва да се върне с пари.“
Стефан се наведе.
„Какви пари.“
Дани сви рамене.
„Говорят за договор. За някакъв бизнес. За човек, който плаща. Джеймс. Той идва с кола и охрана. Говори тихо. Преводачката превежда. Кристина се усмихва. И после всички се държат като кучета, които са получили кост.“
Елена записа.
„Американец“, каза тя тихо. „Това може да е връзка с пари отвън. Но не ни трябват предположения. Трябват факти. Можеш ли да ни заведеш пак. Да направим запис. Да снимаме.“
Дани пребледня.
„Ще ме убият.“
Мария стана.
„Аз ще отида“, каза тя. „Ще направя всичко. Само ми кажете как.“
Елена я погледна строго.
„Ти не. Ти си най-лесната цел. Трябва човек, който не е свързан. Стефан.“
Стефан сви рамене, сякаш е готов да скочи в огън.
„Добре“, каза той.
Мария го хвана за ръката.
„Не“, прошепна тя. „Не искам да те въвличам.“
Стефан я погледна.
„Ти не ме въвличаш“, каза той. „Светът ме въвлече още когато ми дадоха кредит, който не мога да плащам, и ми казаха, че ако не плащам, ще остана на улицата. Ти поне имаш причина да се бориш. Аз ще се боря с теб.“
Елена кимна.
„Утре вечер“, каза тя. „Ще направим снимки. Ако успеем да заснемем децата в тази сграда и ако имаме свидетелството на Дани, можем да подадем сигнал, който да стигне до правилните места. Но това е риск. Огромен.“
Мария се усмихна без радост.
„Аз живея в риск от две години“, каза тя. „Само че досега не знаех, че има за какво да рискувам.“
Точно тогава телефонът на Мария, оставен на масата, изписука.
Съобщение.
Непознат номер.
Мария го отвори. Сърцето ѝ удари.
„Спри да ровиш. Или ще погребеш истински.“
Елена се изправи.
„Започна се“, каза тя тихо. „Те вече знаят.“
Дани се сви.
„Казах ви“, прошепна той. „Винаги гледат.“
Стефан стисна юмрук.
„Нека гледат“, каза той. „И нека видят, че не всички се продават.“
Мария усети как страхът се опитва да я смачка. Но под страха имаше нещо по-твърдо.
Ярост.
И любов.
Любовта на майка, която е излъгана.
Любовта на майка, която ще си вземе обратно живота.
Глава пета
Белегът и човекът, който се усмихваше без очи
На следващата вечер Стефан и Дани се приближиха към изоставената сграда, както бяха репетирали. Стефан носеше телефон, скрит в ръкава, и малка камера, взета от приятел от университета, който не задаваше въпроси, защото понякога въпросите са опасни.
Мария и Елена чакаха на безопасно разстояние, в кола, която не беше тяхна. Елена беше уредила всичко да изглежда случайно.
„Не героизъм“, повтори Елена. „Само доказателство. И се връщате.“
Мария стискаше коленете си до болка.
„Стефан“, прошепна тя, сякаш той можеше да я чуе.
Елена я погледна.
„Ако се провалим, няма втори шанс“, каза тя. „Затова бъди тиха. Дишай. И ако се наложи да тръгнем, тръгваме.“
Мария кимна, но в нея всичко крещеше, че няма да тръгне без децата си.
На екрана на телефона на Елена се появи картина. Стефан беше включил връзка. Камерата показваше тъмнината, тревата, стената.
После светлина.
Тънка цепка.
Мария видя матраците.
И две малки фигури.
Тя не издържа. Ръката ѝ се протегна към екрана, сякаш може да ги погали през стъклото.
Стефан приближи още. Картината се изчисти.
Лев и Гавриил.
Очите на Мария се напълниха.
Точно тогава отстрани се появи сянка.
Камерата се разтресе. Стефан се отдръпна.
Глас, груб, нисък, почти весел:
„Кого имаме тук.“
Мария чу как Елена изруга тихо.
На екрана се появи мъжко лице. Белегът минаваше от веждата до скулата. Очите му бяха празни, но устата му се усмихваше.
„Ей, момчета“, каза той. „Къде тръгнахте.“
Картината се разклати. Чу се шум от боричкане. Дани изписка.
Мария се вкопчи в седалката.
„Не“, прошепна тя.
Елена извади телефона си, набра номер.
„Сега“, каза тя. „Сега викаме хората, които не се купуват.“
Мария не знаеше кого набира. Но чу как Елена говори бързо, ясно, без паника.
„Имам доказателство за отвличане. Имам записи. Има опасност за свидетели. Ако не дойдете, ще има кръв.“
На екрана лицето с белега се приближи.
„Кой ти каза да гледаш“, прошепна той.
Камерата падна. Екранът стана черен.
Мария изкрещя. Без звук, само въздух, който не излезе.
Елена хвана ръката ѝ.
„Тръгваме“, каза тя. „Не към тях. Към мястото, където ще ги срещнем с хора. Ако се хвърлиш сама, ще си просто още един труп, който могат да скрият.“
Мария дишаше накъсано.
„Децата ми“, прошепна тя. „Те ще ги наранят.“
Елена я погледна твърдо.
„Именно затова трябва да сме умни.“
Колата потегли.
Мария гледаше през прозореца, но не виждаше улиците. Виждаше само лицето на Лев, който шепне „мамо“ в тъмното.
В главата ѝ звучеше една фраза, която се повтаряше като камбанен удар.
„Няма да ги оставя.“
Няма.
Да.
Ги.
Оставя.
Глава шеста
Джеймс и договорът, написан с чужда кръв
Елена ги заведе в малък офис, където светлината беше студена, а стените миришеха на цигари и умора. Там ги чакаше мъж, когото Мария не беше виждала. Беше на средна възраст, с очи, които не се впечатляват лесно.
„Казвам се Виктор“, каза той. „Работя по дела, които никой не иска да докосва.“
Елена кимна.
„Това е такова“, каза тя. „Отвлечени деца. Фалшифицирана смърт. И вероятно международни пари.“
Виктор погледна Мария.
„Вие сте майката.“
Мария кимна.
„Искам децата си“, каза тя. „Нищо друго.“
Виктор се облегна.
„Нищото друго понякога е най-скъпото“, каза той. „Имате ли доказателство.“
Елена извади телефона. Пусна записа, който Стефан беше успял да изпрати, преди камерата да падне. Картината беше кратка, но ясна. Две деца на матраци. Лица. Движение.
Виктор присви очи.
„Това е достатъчно за начало“, каза той. „Но трябва да действаме бързо. Ако са разбрали, че ги наблюдават, ще ги преместят.“
Мария усети как в нея нещо се откъсва.
„Къде е Стефан“, попита тя.
Елена прехапа устна.
„Не знаем“, каза тя. „Връзката прекъсна.“
Виктор погледна часовника си.
„Ще изпратя хора“, каза той. „Но трябва да знаете нещо. Ако има човек като Джеймс, това значи, че някой плаща за тишина. И ако плаща, значи има причина да се страхува от истината.“
Мария притисна слепоочията си.
„Игор“, прошепна тя.
Виктор повдигна вежда.
„Игор е ключът“, каза той. „Вие казвате, че е бил обявен за мъртъв. Но ако е жив, може да е или жертва, или чудовище. Понякога и двете.“
Елена се наведе към Мария.
„Мария“, каза тя тихо. „Трябва да сте готова да чуете неща, които ще ви разкъсат.“
Мария я погледна.
„Аз вече съм разкъсана“, каза тя. „Само че сега имам защо да се събирам обратно.“
В този момент вратата на офиса се отвори. Вътре влезе Стефан.
Лицето му беше насинено. Устната му беше разцепена. Но очите му горяха.
Мария се втурна към него.
„Жив ли си“, прошепна тя.
Стефан кимна. Усмихна се криво.
„Не ме убиха“, каза той. „Само ми казаха да забравя. И ми показаха какво става, ако не забравя.“
Той извади от джоба си нещо.
Флашка.
„Успях“, каза той. „Когато ме хванаха, мислеха, че всичко е в телефона. А аз… аз имам още. Записах гласа на Кристина. И… и видях Джеймс.“
Мария застина.
„Видя ли Игор“, прошепна тя.
Стефан поклати глава.
„Не“, каза той. „Но чух нещо. Кристина каза: ако Игор не се върне до три дни, ще направим децата да изчезнат.“
Мария изкрещя в себе си. Три дни.
Елена изруга.
Виктор изправи гръб.
„Тогава нямаме време“, каза той. „Започваме тази нощ.“
Мария стисна флашката, сякаш стиска ръката на децата си.
„Тази нощ“, повтори тя.
И този път страхът не беше господар. Беше гориво.
Глава седма
Свекървата и признанието, което смазва
Преди да тръгнат, Мария настоя да види свекърва си.
„Тя знае“, каза Мария. „В гласа ѝ имаше нещо. Няма да започна без да я погледна в очите.“
Елена не спореше. Само каза:
„Бързо.“
Когато Мария позвъни, вратата се отвори почти веднага, сякаш жената я беше чакала.
Свекърва ѝ беше по-слаба, отколкото Мария я помнеше. Но очите ѝ бяха същите. Тежки.
„Влез“, каза тя.
Апартаментът беше подреден до болка. Нямаше снимки. Нямаше детски следи. Само чистота, която изглеждаше като наказание.
Мария не седна.
„Кажи ми истината“, каза тя. „Сега.“
Свекърва ѝ затвори вратата бавно. После каза:
„Истината е, че твоят Игор беше слаб.“
Мария се сепна.
„Той не ми е“, започна тя, но се спря.
Свекърва ѝ махна с ръка.
„Беше слаб, защото искаше да бъде силен“, каза тя. „Влезе в дългове. Големи. Не само кредит за жилище. И други. Лоши. И после… после се появи Кристина.“
Мария стисна зъби.
„Коя е тя.“
Свекърва ѝ затвори очи.
„Жена, която умееше да усмихва и да убива с усмивка“, каза тя. „Тя го накара да повярва, че ще го спаси. Че ще му даде пари. Че ще го направи човек. А той… той повярва.“
Мария усети как в нея се надига гадене.
„И децата“, каза тя. „Защо са живи. Защо ги взеха.“
Свекърва ѝ отвори очи, и в тях имаше сълзи.
„Защото те са залог“, прошепна тя. „Игор ги даде. Не с ръце. Но с подпис. Подписа нещо. Договор. Ако не изплати, те…“
Тя не довърши.
Мария не можеше да диша.
„Ти знаеше“, каза тя тихо. „Две години. Ти знаеше.“
Свекърва ѝ се свлече на стола.
„Знаех само, че нещо е гнило“, каза тя. „После ми казаха да мълча. Показаха ми снимки. Казаха ми, че ако кажа и дума, няма да имаш камък на гроб. Няма да имаш нищо. И аз… аз съм страхлива стара жена.“
Мария се приближи.
„Не си страхлива“, каза тя, но гласът ѝ трепереше. „Ти си майка. И си избрала да оцелееш. Но сега… сега трябва да избереш да спасиш.“
Свекърва ѝ я погледна.
„Как“, прошепна тя.
Мария извади флашката.
„Имаме доказателство“, каза тя. „И тази нощ ще ги вземем. Но ми кажи. Къде е Игор.“
Свекърва ѝ поклати глава.
„Не знам“, каза тя. „Само чух, че е избягал. Че се е скрил. Че Джеймс го търси. Че Кристина го мрази. И че ако се върне, може да го убият.“
Мария преглътна.
„А ако не се върне, ще убият децата“, каза тя.
Свекърва ѝ се разплака без звук.
„Тогава… тогава намери го“, прошепна тя. „Намери го и го доведи. Искам да го ударя. Искам да го прегърна. Искам да го питам защо.“
Мария се обърна към вратата.
„Аз искам само едно“, каза тя. „Да чуя как Лев и Гавриил пак се смеят у дома.“
Свекърва ѝ прошепна:
„Прости ми.“
Мария не отговори. Нямаше време за прошка. Имаше време за спасение.