Майка ми си намери приятел. Новината ме завари по телефона, докато се опитвах да балансирам три чанти с покупки и да отключа входната врата на малкия си апартамент. Гласът ѝ трептеше от щастие, което не бях чувала от години, може би от десетилетие. От смъртта на татко тя се беше затворила в себе си, превръщайки се в сянка на жената, която помнех от детството си – онази, която се смееше с цяло гърло и танцуваше в кухнята, докато готви.
Казваше се Атанас. Според нейните разкази, той беше всичко, което един мъж може да бъде – интелигентен, внимателен, с блестящо чувство за хумор и успешен бизнес. Занимавал се с консултантски услуги, каквото и да означаваше това. Пътувал много, говорел няколко езика и я карал да се чувства като „кралица“. Бях щастлива за нея, наистина. Заслужаваше го. Цялото това щастие обаче беше някак абстрактно, далечно, защото имаше един малък, но съществен проблем – никога не го бях срещала.
Всеки път, когато предложех да се запознаем, изникваше нещо – той беше на спешно пътуване в чужбина, имаше неотложен бизнес ангажимент или просто майка ми искаше „още малко време само за тях“. Не настоявах. Нейният живот си беше неин. Аз имах свой собствен, изпълнен с лекции в университета, работа на половин работен ден, за да плащам студентския си кредит, и непосилната ипотека на това тясно жилище, което наричах свой дом. Щастието ѝ беше най-важно, а аз се научих да го приемам от разстояние, през разказите ѝ по телефона.
Дори не бях виждала негова снимка. Когато попитах, тя се засмя и каза, че той не обичал да се снима, че бил „старомоден“ в това отношение. Беше странно, но не и невъзможно. Някои хора просто бяха такива.
И така, минаха месеци. Атанас се превърна в митична фигура в нашите разговори, невидим архитект на новата радост в живота на майка ми. Докато един ден… най-накрая се уговорихме да се видим. Той лично беше настоял. Искал да се запознае с „прекрасната дъщеря“, за която бил слушал толкова много. Определиха дата – петък вечер, в дома на майка ми. Тя щеше да сготви любимите ми ястия.
Цяла седмица бях обзета от трескаво вълнение. Исках всичко да е перфектно. Купих си нова рокля, която не можех да си позволя, прекарах часове в избор на подходящо вино, което да занеса. Чувствах се сякаш отивам на най-важното интервю за работа в живота си. От този мъж зависеше щастието на най-скъпия ми човек.
Петък вечер дойде по-бързо, отколкото очаквах. Застанах пред вратата на апартамента, в който бях израснала. Сърцето ми биеше до пръсване. Ръцете ми трепереха, когато натиснах звънеца. Чух весели стъпки отвътре.
„О, Боже, ти си тук!“ — извика майка ми, докато отваряше вратата. Лицето ѝ сияеше. Беше облечена в красива копринена блуза, която не бях виждала досега, косата ѝ беше грижливо фризирана, а в очите ѝ танцуваха пламъчета. Изглеждаше подмладена с десет години. Прегърна ме силно, а аз вдишах познатия аромат на парфюма ѝ, смесен с уханието на печено пиле и билки.
„Ралице, влизай, миличка! Атанас, тя дойде! Ела да се запознаеш с моето момиче!“
Тя ме дръпна навътре в коридора. От всекидневната се появи мъж. Беше висок, с прошарена коса, елегантно сресана назад, и топла, обезоръжаваща усмивка. Носеше скъп пуловер и панталон с перфектна кройка. Всичко в него излъчваше увереност и успех. Точно както майка ми го беше описвала.
Той протегна ръка към мен.
„Приятно ми е да се запознаем най-накрая, Ралице. Чувал съм само прекрасни неща за теб.“
Гласът му беше плътен и спокоен. Но в момента, в който видях лицето му отблизо, в момента, в който погледите ни се срещнаха, замръзнах.
Усмивката ми се стопи. Бутилката вино се изплъзна от влажните ми пръсти и с оглушителен трясък се разби на плочките в коридора, пръскайки тъмночервена течност по стените като кръв. Времето сякаш спря. В ушите ми запулсира оглушителна тишина, а след това – пронизителен писък, който не знаех откъде идва.
Майка ми ахна. „Ралице, какво има? Добре ли си?“
Не можех да отговоря. Стоях като вкаменена, втренчена в мъжа пред мен. Светът се завъртя, цветовете се смесиха в гротескна картина. Защото това не беше просто Атанас. Това беше съпругът на най-добрата ми приятелка, Десислава. Мъжът, когото бях виждала десетки пъти на семейни събирания, на чиято сватба бях кума. Мъжът, който преди по-малко от месец беше вдигал наздравица за „единствената жена в живота си“ на рождения ден на Десислава.
Той също ме позна. За част от секундата онази топла, уверена усмивка изчезна и на нейно място се появи паника. Чист, животински ужас. Но той беше добър. Почти веднага маската се върна на мястото си. Той се наведе, престорено загрижен за разлятото вино.
„Ох, каква беля! Не се притеснявай, случва се. Сигурно си се стреснала.“
Гласът му беше спокоен, но аз видях как ръката му леко трепери.
„Ралице? Миличка, кажи нещо! Пребледняла си като платно!“ – гласът на майка ми беше изпълнен с тревога.
Тя ме хвана за ръката, но аз се дръпнах инстинктивно. Не можех да откъсна поглед от него. От неговото лъжливо, спокойно лице. Всички онези месеци на мистерия, на „спешни пътувания“ и нежелание за снимки изведнъж придобиха ужасяващ смисъл. Той не просто е мамил майка ми. Той е водел двойствен живот, разкъсвайки две жени, едната от които беше най-близкият ми човек на света, а другата – най-добрата ми приятелка.
В главата ми нахлуха хиляди въпроси. Десислава знаеше ли? Не, невъзможно. Тя го боготвореше. Оплакваше се понякога, че работи твърде много, че го няма често, но никога, нито веднъж не беше изразила и капка съмнение в неговата вярност.
„Аз… аз трябва да тръгвам“, успях да промълвя. Гласът ми беше дрезгав и чужд.
„Как така да тръгваш? Тъкмо дойде! Вечерята е почти готова“, почти изплака майка ми. „Какво стана?“
„Не ми е добре. Изведнъж ми прилоша. Сигурно е от напрежението в университета.“ Това беше най-жалкото извинение, което успях да измисля.
Атанас се изправи. „Може би наистина трябва да си почине, Маргарита. Изглежда разстроена. Аз ще почистя това“, каза той, сочейки към локвата от вино и стъкла. Какъв цинизъм. Той щеше да почисти бъркотията, която сам беше създал.
Майка ми ме гледаше с очи, пълни с разочарование и болка. „Но аз толкова се надявах…“
„Съжалявам, мамо. Наистина съжалявам.“
Обърнах се, без да поглеждам повече към никого от двама им, и почти избягах от апартамента. Спусках се по стълбите, препъвайки се, а в гърлото ми се надигаше горчив вкус. Чувах как майка ми вика името ми, но не спрях. Трябваше да се махна. Трябваше да дишам.
Навън студеният нощен въздух опари лицето ми. Залитнах към една пейка и седнах, а сълзите, които сдържах, най-накрая бликнаха. Това не беше просто малък проблем. Това беше катастрофа. Чудовищна, грозна, лепкава катастрофа, която заплашваше да унищожи не един, а два живота, които обичах. И аз бях точно в епицентъра ѝ.
Глава 2: Паяжината на лъжата
Нощта беше безсънна. Въртях се в леглото, а пред очите ми непрестанно изплуваше самодоволното лице на Атанас и обърканият, наранен поглед на майка ми. В съзнанието ми се разиграваха безброй сценарии, всеки по-ужасен от предишния. Какво трябваше да направя? Да кажа истината на майка си и да разбия сърцето ѝ? Да разбия илюзията за щастие, която тя беше градила с такова усърдие през последните месеци? Или да кажа на Десислава, моята най-добра приятелка от детската градина, че съпругът ѝ, мъжът, за когото тя вярваше, че е нейната сродна душа, води двойствен живот?
Всяка мисъл беше като удар с нож. Ако проговорех, щях да причиня неописуема болка. Ако мълчах, щях да стана съучастник в тази отвратителна лъжа. Чувствах се в капан, задушена от тайна, която не беше моя, но която сега тежеше единствено на моите плещи.
На сутринта телефонът ми започна да звъни. Беше майка ми. Игнорирах го. Звънна отново. И отново. Знаех, че е притеснена, но просто не можех да говоря с нея. Какво да ѝ кажа? Че мъжът, в когото е влюбена, е женен за най-добрата ми приятелка? Накрая ми изпрати съобщение: „Ралице, моля те, обади се. Притеснявам се ужасно. Каквото и да е, можем да го оправим. Атанас е много загрижен за теб.“
При думите „Атанас е много загрижен за теб“ стомахът ми се сви на топка. Лицемер. Манипулатор. Изтрих съобщението с треперещ пръст.
Тогава телефонът отново иззвъня. Този път беше Десислава. Сърцето ми подскочи. Не можех да говоря и с нея. Как щях да се преструвам, че всичко е наред, след като знаех? Оставих телефона да звъни, докато не спря. Секунди по-късно получих съобщение и от нея: „Хей, слънце! Снощи не ми вдигна. Надявам се, че всичко е наред. Искаш ли да пием кафе днес следобед? Трябва да ти разкажа нещо невероятно за Атанас!“
Последното изречение ме прониза. Нещо невероятно за Атанас. Иронията беше толкова жестока, че ми се прииска да крещя. Какво ли беше направил този път? Може би ѝ беше подарил поредното скъпо бижу, купено с парите на майка ми? Или пък ѝ беше обещал екзотична ваканция, докато е планирал „бизнес пътуване“ с другата си жена?
Знаех, че не мога да избягам. Трябваше да се срещна с нея. Трябваше да я погледна в очите и да се опитам да разбера. Дали тя наистина не подозираше нищо?
Уговорихме се да се видим в едно малко, уютно кафене в центъра, нашето място. Когато пристигнах, тя вече беше там, седнала на любимата ни маса до прозореца. Изглеждаше, както винаги, безупречно. Косата ѝ падаше на перфектни вълни, а усмивката ѝ можеше да озари и най-мрачния ден. Но когато се приближих, забелязах нещо, което преди не бях виждала – едва доловими сенки под очите ѝ, леко напрежение в ъгълчетата на устните.
„Рали, здравей!“, поздрави ме тя и ме прегърна. „Притесних се за теб. Добре ли си?“
„Да, просто съм малко уморена. Много ми се събра с университета“, излъгах аз, избягвайки погледа ѝ.
Поръчахме си кафе. Настъпи неловка тишина. Усещах как Десислава ме наблюдава, сякаш се опитваше да разчете нещо по лицето ми.
„Е, какво е това невероятно нещо, което искаше да ми разкажеш?“, попитах, опитвайки се да звуча възможно най-небрежно.
Лицето ѝ светна. „О, да! Няма да повярваш! Атанас ми направи страхотен подарък. Знаеш, че отдавна говорехме да си купим вила извън града, някое спокойно място, където да бягаме през уикендите. Е, вчера той ме изненада! Намерил е перфектното място – малка къщичка с голям двор, точно както си я представях. Дори е оставил капаро!“
Вътрешностите ми се преобърнаха. Капаро. С чии пари?
„Това е… страхотно“, успях да кажа. „Наистина се радвам за вас.“
„Нали? Той е просто невероятен. Напоследък работи толкова много, почти не го виждам. Все е по срещи, по пътувания… Казва, че е заради един голям проект, който ще ни осигури бъдещето. Понякога се притеснявам за него, изглежда толкова уморен и напрегнат. Но той винаги намира начин да ми покаже колко много ме обича.“
Докато говореше, тя въртеше годежния си пръстен. Забелязах, че пръстите ѝ са станали по-слаби. Сякаш пръстенът ѝ беше голям.
„Деси, ти щастлива ли си?“, попитах тихо, почти шепнешком.
Въпросът ми я изненада. Тя вдигна поглед от чашата си и ме погледна право в очите. За миг видях пукнатина в перфектната ѝ фасада. Видях умора, страх, самота.
„Разбира се, че съм щастлива“, отговори тя, но гласът ѝ прозвуча неубедително. „Защо питаш?“
„Просто… така. Не сме говорили истински отдавна.“
Тя въздъхна. „Трудно е, Рали. Понякога се чувствам много самотна. Той постоянно отсъства. Финансово също не е лесно. Бизнесът му… има възходи и падения. Наложи се да продадем апартамента на баба ми преди няколко месеца, за да покрием едни… непредвидени разходи. Но той обеща, че всичко ще се оправи. Че този нов проект ще реши всичките ни проблеми.“
Думите ѝ бяха като парчета от пъзел, който започвах да сглобявам в ума си, и картината, която се оформяше, беше грозна. Той не просто е изневерявал. Той я е разорявал. Вероятно е използвал парите от продадения апартамент, за да впечатли майка ми, за да финансира новия си, лъжлив живот.
„Деси…“, започнах аз, без да знам какво точно ще кажа. „Ако някога разбереш, че… че Атанас не е човекът, за когото го мислиш… какво би направила?“
Тя се намръщи. „Какво искаш да кажеш? Да не си чула нещо?“
„Не, не, просто хипотетично говоря“, побързах да се поправя аз.
Тя се замисли. „Не знам, Рали. Целият ми живот е изграден около него. Всичко, което имаме, е общо. Аз… аз съм зависима от него. Не само финансово. Емоционално. Без него съм… нищо.“
Признанието ѝ ме удари като шамар. Тя не беше просто влюбена. Тя беше в капан. Паяжината на лъжата, която Атанас беше изплел, беше много по-сложна и жестока, отколкото си представях.
Не можех да ѝ кажа. Не и така. Не и сега. Това щеше да я унищожи. Тя нямаше сили да се изправи срещу истината.
Тръгнах си от срещата с още по-тежко сърце. Бях в безизходица. От едната страна беше крехкото щастие на майка ми, а от другата – крехката стабилност на най-добрата ми приятелка. И двете изградени върху една и съща лъжа. Лъжа, наречена Атанас.
Прибрах се в апартамента си, който изведнъж ми се стори като затвор. Ипотеката, която доскоро беше просто финансово бреме, сега ми тежеше като символ на моята собствена уязвимост. Аз поне имах нещо свое, нещо, за което да се боря. Десислава нямаше нищо.
Трябваше ми план. Не можех да оставя нещата така. Не можех да позволя на този мъж да унищожи двете най-важни жени в живота ми. Трябваше да намеря начин да го разоблича, но така, че щетите да са минимални. Но как? Той беше умен, хитър и очевидно безскрупулен. А аз бях просто една студентка, затънала в дългове.
Знаех, че не мога да се справя сама. Трябваше ми помощ. Някой, който да мисли трезво, някой, който не е емоционално въвлечен. И тогава се сетих за Симеон.
Симеон беше мой колега от университета, но учеше право. Беше няколко години по-голям от мен, сериозен, умен и изключително земен. Бяхме работили заедно по един междуфакултетен проект и бях впечатлена от острия му ум и спокойствието, с което подхождаше към всеки проблем. Не бяхме близки приятели, но изпитвах огромно уважение към него. Той беше единственият човек, за когото се сетих, че може да ми даде съвет, без да ме осъди.
Намерих номера му в указателя на телефона си и с треперещи пръсти написах съобщение: „Здравей, Симеоне. Ралица се обажда, от проекта по социология. Извинявай, че те притеснявам, но имам нужда от консултация по един много сложен казус. По-скоро личен, но с юридически елементи. Може ли да се видим?“
Отговорът дойде почти веднага: „Здравей, Ралице. Разбира се. Утре в обедната почивка в кафенето до библиотеката?“
Почувствах проблясък на надежда. Може би все пак имаше изход от този лабиринт.
Глава 3: Първи пукнатини
Срещата със Симеон беше на следващия ден. Той беше точен, както винаги. Когато влязох в кафенето, той вече седеше на една маса в ъгъла, заровен в дебел учебник по облигационно право. Вдигна поглед и ми се усмихна леко.
„Здравей, Ралице. Радвам се да те видя, макар и поводът да звучи притеснително.“
Разказах му всичко. В началото се опитах да представя историята като проблем на „моя позната“, но бързо се отказах. Лъжата беше станала твърде голяма част от живота ми през последните два дни и не исках да добавям още пластове към нея. Разказах му за майка ми, за Десислава, за шока от срещата с Атанас. Разказах му за финансовите им проблеми, за продадения апартамент, за съмненията си, че майка ми е следващата му жертва.
Симеон слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Лицето му беше сериозно, а в очите му се четеше концентрация. Когато свърших, той помълча няколко минути, потропвайки с пръсти по масата.
„Това е много сериозна ситуация, Ралице“, каза най-накрая той с равния си, спокоен глас. „Тук не говорим само за изневяра и разбити сърца. Ако подозренията ти са верни, този човек може да извършва и финансови измами. Особено ако е убедил майка ти да инвестира пари или да му стане поръчител по кредит.“
Тази мисъл не ми беше хрумвала. Поръчител. Майка ми беше доверчива. Влюбена и доверчива – опасна комбинация.
„Какво да правя?“, попитах отчаяно. „Ако кажа на майка ми, тя няма да ми повярва. Ще каже, че ревнувам. Ако кажа на Десислава, ще я срина.“
„Преди да кажеш на когото и да било, ти трябват доказателства“, отговори Симеон. „Солидни, неопровержими доказателства. Думите ти срещу неговите няма да са достатъчни. Той ще ги убеди, че си си измислила всичко, че искаш да им навредиш. Трябва ти нещо, което не може да бъде оспорено.“
„Какви доказателства?“
„Всякакви. Документи, банкови извлечения, имейли, съобщения. Трябва да разбереш какво точно цели той. Дали просто търси емоционална авантюра, или целта му е финансова. Опитай се да проведеш разговор с майка си. Не я обвинявай, не нападай Атанас. Просто задавай въпроси. Попитай я дали са говорили за общи инвестиции, дали ѝ е искал пари назаем, дали е подписвала някакви документи. Наблюдавай го. Следи за несъответствия в историите, които разказва на нея и на Десислава.“
Съветът му беше логичен и плашещ едновременно. Това означаваше да се превърна в детектив в собствения си живот. Да шпионирам собствената си майка. Но той беше прав. Без доказателства бях безсилна.
През следващите седмици животът ми се превърна в кошмарен театър на абсурда. Реших да играя неговата игра. Обадих се на майка си и ѝ се извиних за поведението си. Казах ѝ, че съм била под огромен стрес, че съм реагирала първосигнално и че съжалявам, ако съм я обидила. Помолих я да ми даде втори шанс да се запозная с Атанас.
Тя беше на седмото небе от щастие. Уреди нова вечеря. Този път бях подготвена. Усмихвах се, кимах, задавах любезни въпроси за „бизнеса“ му. Той също играеше ролята си перфектно. Държеше се с мен мило, покровителствено, сякаш инцидентът с виното никога не се е случвал. Но аз виждах напрежението в очите му, начина, по който избягваше погледа ми, когато си мислеше, че не го гледам.
Започнах да събирам информация парче по парче. Един ден майка ми спомена, че Атанас ѝ е помогнал да си „оптимизира спестяванията“. Каза, че я е убедил да изтегли парите, които държеше в банката, и да ги „инвестира“ в негов „много печеливш проект в сферата на недвижимите имоти“. Обещал ѝ двойна възвръщаемост в рамките на година. Сърцето ми се сви.
„Мамо, подписа ли някакъв договор?“, попитах възможно най-спокойно.
„Разбира се, миличка. Всичко е официално. Атанас се погрижи за документите.“
„Мога ли да ги видя? Просто от любопитство. Нали знаеш, уча икономика, тези неща са ми интересни.“
Тя ми донесе една папка. Вътре имаше няколко листа, озаглавени „Договор за заем“. Не беше договор за инвестиция. Беше договор, според който майка ми даваше на Атанас цялата сума като необезпечен личен заем, с падеж след две години. Лихвата беше символична. На практика тя му беше подарила спестяванията на живота си.
Снимах документите с телефона си и ги изпратих на Симеон. Отговорът му беше кратък и ясен: „Това е много лошо, Ралице. Този договор е напълно законен. Ако той реши да не върне парите, ще трябва да го съдите, а това е дълъг и несигурен процес.“
Междувременно поддържах връзка и с Десислава. Тя продължаваше да ми разказва за техните планове за бъдещето, за вилата, която щели да купят. Един ден тя ми се обади разплакана.
„Рали, не знам какво да правя. От банката са се обадили. Имаме просрочени вноски по кредита за апартамента. Атанас ми каза, че всичко е платено. Опитвам се да се свържа с него от сутринта, но телефонът му е изключен.“
„Сигурно е на важна среща, Деси. Успокой се“, казах аз, макар че в мен всичко крещеше.
Знаех къде е той. В този момент беше на „романтичен уикенд“ с майка ми в един спа хотел. Тя ми беше изпратила снимки.
Пукнатините в лъжите му започваха да се разширяват. Той жонглираше с твърде много топки и започваше да ги изпуска. Един ден случайно се засякохме в един мол. Аз бях с Десислава, а той излизаше от магазин за скъпи бижута. Когато ни видя, пребледня.
„Атанас! Какво правиш тук?“, поскочи Десислава.
„О, мила. Тъкмо мислех да ти се обадя. Срещата ми свърши по-рано. Реших да потърся нещо… за теб“, каза той, като нервно скри малката торбичка зад гърба си.
Знаех, че бижуто не е за Десислава. Майка ми имаше рожден ден следващата седмица.
Напрежението ставаше непоносимо. Всяка среща, всеки разговор беше изпълнен с подмолни течения и неизказани думи. Чувствах се като въжеиграч, балансиращ над пропаст. Знаех, че скоро ще падна. Трябваше да действам, преди той да е унищожил всичко.
Една вечер, докато майка ми беше на вечеря с него, използвах ключа, който все още пазех, и влязох в апартамента ѝ. Чувствах се като престъпник, но отчаянието ме тласкаше напред. Трябваше да намеря нещо повече. Отидох до бюрото му, което той беше преместил в нейния кабинет. Беше заключено. Но аз знаех къде майка ми държи резервните ключове.
С треперещи ръце отключих чекмеджето. Вътре имаше документи, папки, фактури. И една папка, по-дебела от останалите. Отворих я. Вътре имаше документи за собственост на имоти, които не бяха на негово име. Имаше и копие на предбрачен договор между него и Десислава, в който пишеше, че при развод тя няма право на никаква част от неговите „бизнес активи“. И най-накрая, на дъното, намерих нещо, от което кръвта ми замръзна.
Беше медицинска епикриза. На името на Атанас. Диагнозата беше написана с ясни, четливи букви. Рядък вид агресивен рак. С прогноза за не повече от година живот.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Бързането, отчаяните му опити да събере пари, безразсъдният риск. Той не е градил бъдеще. Той е разчиствал сметки. И е решил да го направи, като вземе всичко, което може, от хората около себе си, преди да си отиде. Това не го оневиняваше. Напротив. Правеше го още по-чудовищен.
Глава 4: Разделени светове
Откритието за болестта на Атанас ме хвърли в още по-дълбок морален водовъртеж. От една страна, това обясняваше безразсъдното му и егоистично поведение. Човек, изправен пред собствената си смърт, е способен на неща, които здравият разум не може да проумее. Но от друга страна, това не беше извинение. Да използваш собствената си трагедия като щит, зад който да нараняваш и ограбваш хората, които твърдиш, че обичаш, беше проява на върховен цинизъм.
Животът ми се разцепи на две. В единия свят бях Ралица, прилежната студентка и любящата дъщеря. В този свят аз продължавах да играя ролята си пред майка ми. Ходех на неделни обеди, на които присъстваше и той. Слушах с престорен интерес плановете му за „бъдещето“, които той чертаеше с такава страст – бъдеще, което той знаеше, че няма да има. Наблюдавах как майка ми разцъфтява под лъчите на неговото фалшиво внимание, как очите ѝ блестят от любов. И всеки път усещах как парченце от душата ми умира. Вината ме разяждаше като киселина. Бях пазител на ужасна тайна, която можеше да я срине, но мълчанието ми я оставяше уязвима за още по-големи удари.
В другия свят бях съучастник и шпионин. Прекарвах часове в разговори със Симеон, анализирайки всяка нова информация, всеки документ, който успявах да снимам тайно. Той беше моята котва в тази буря. Подреждаше хаотичните ми мисли, обясняваше ми правните последици от всяко действие на Атанас и търпеливо изграждаше стратегия.
„Най-важното сега е да предпазим майка ти от по-нататъшни щети“, каза ми той по време на една от нашите срещи. „Този договор за заем е само началото. Сигурен съм, че той ще се опита да я накара да подпише и други неща. Може да я направи поръчител по огромен банков кредит или да прехвърли на нейно име някоя от задлъжнелите си фирми. Трябва да я накараш, под какъвто и да е предлог, да не подписва абсолютно нищо повече, без първо да го покаже на адвокат. На мен.“
Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Майка ми беше напълно омаяна. Когато се опитах деликатно да подхвана темата, тя се обиди.
„Ралице, защо нямаш никакво доверие на Атанас? Той е най-честният и грижовен човек, когото познавам. Разбира от тези неща много повече от нас. Иска просто да ми помогне.“
В същото време, светът на Десислава бавно се разпадаше. Проблемите с банката се задълбочаваха. Оказа се, че Атанас не е плащал вноските по ипотеката от почти половин година. Заплашваше ги принудително отнемане на жилището. Десислава беше в паника. А той продължаваше да я успокоява с празни обещания.
„Каза, че чака едни пари от голяма сделка. Че всичко ще се нареди до края на месеца. Помоли ме да не се притеснявам“, сподели ми тя по телефона, а гласът ѝ трепереше.
Най-тежки бяха моментите, в които трябваше да бъда с нея. Отидохме заедно на обяд няколко дни след като тя научи за просрочените вноски. Седеше срещу мен, бледа и изпита, и се опитваше да се усмихва, но очите ѝ бяха пълни със страх.
„Просто не разбирам, Рали. Винаги сме живели добре. Откъде дойдоха тези проблеми? Атанас казва, че е временна криза в бизнеса, но аз имам лошо предчувствие.“
Исках да я прегърна и да ѝ кажа всичко. Да ѝ кажа, че мъжът ѝ е лъжец и измамник, че парите им са отишли за подаръци на любовницата му, че бъдещето, в което тя вярва, е химера. Но виждах колко е крехка. Виждах, че истината в този момент щеше да я довърши.
„Всички бизнеси имат трудни периоди, Деси. Сигурна съм, че той ще намери изход“, казах аз, а думите засядаха в гърлото ми като пепел.
Тя ме погледна изпитателно. „Ти не го харесваш, нали?“
„Какво? Не, разбира се, че не е така“, излъгах отново.
„Усещам го. Откакто се запозна с него… нещо се промени. Държиш се странно. Сякаш знаеш нещо, което аз не знам.“
Едва не се задавих с кафето си. „Просто се притеснявам за теб. За всички тези финансови проблеми.“
Тя въздъхна. „Знам. И аз се притеснявам. Понякога си мисля, че полудявам. Намирам фактури за неща, които не сме купували. Преди няколко дни в пощата имаше писмо от адвокатска кантора, адресирано до него. Когато го попитах, той се ядоса и каза да не му се меся в работата.“
Всяка нейна дума беше още едно доказателство. Още една тухла в стената от лъжи, която Атанас беше построил около тях.
Напрежението между мен и майка ми също растеше. Тя усещаше моята резервираност към Атанас и това я нараняваше. Той, от своя страна, умело използваше ситуацията. Пред нея се държеше безупречно с мен, но когато останехме насаме, дори за минута, той променяше тона.
„Знам, че не ме одобряваш, Ралице“, каза ми той веднъж, докато майка ми беше в кухнята. „Но майка ти е щастлива. Не го забравяй. Ако опиташ да развалиш това, тя никога няма да ти прости.“
Това беше прикрита заплаха. Той ме изнудваше с щастието на собствената ми майка. И най-лошото беше, че беше прав.
Един ден реших, че не мога повече. Трябваше ми съюзник. Някой от „другата страна“. Сетих се за Ивайла, по-голямата сестра на Десислава. Ивайла винаги беше по-прагматична и цинична от двете. Тя никога не беше харесвала Атанас. Още от самото начало казваше,
че в него има „нещо гнило“.
Обадих ѝ се и я помолих да се видим. Срещнахме се в един парк, далеч от любопитни очи. Разказах ѝ всичко. Без да спестявам нищо – нито за връзката му с майка ми, нито за финансовите измами, нито дори за болестта му.
Ивайла ме слушаше с каменно лице. Когато свърших, тя изруга яростно.
„Знаех си! Знаех си, че този боклук е такъв! Десислава е толкова сляпа, толкова наивна. Винаги е била такава. Вижда само доброто в хората.“
Тя замълча за момент, гледайки в една точка. „Значи затова я накара да продаде наследствения апартамент на баба. Каза ѝ, че е за „инвестиция“. А тя, глупачката, му повярва. Прехвърли му парите, без да подпише и един документ.“
„Трябва да ѝ кажем, Ивайла.“
Тя поклати глава. „Не още. Тя няма да повярва. Ще защити него, а нас ще обвини в завист. Трябва ни нещо, което да я удари в лицето. Неопровержимо. Какво предлага твоят приятел адвокатът?“
„Казва, че трябва да се опитаме да намерим доказателства за други измамени хора. Ако той е правил това и преди, вероятно има следи.“
„Добре“, каза Ивайла с решителен тон. „Ще го направим. Аз ще се опитам да говоря с някои негови бивши бизнес партньори. Ти продължавай да събираш информация от ваша страна. Този човек ще си плати за всичко. Ще го съсипем.“
В този момент, въпреки целия ужас на ситуацията, почувствах облекчение. Вече не бях сама. Имах съюзник. Войната тепърва започваше.
Глава 5: Финансовата примка
След като се съюзихме с Ивайла, нещата започнаха да се движат с плашеща скорост. Бяхме като двама агенти под прикритие, всеки опериращ на своя фронт, но координиращи всяка стъпка. Разменяхме си кодирани съобщения и провеждахме тайни срещи, на които докладвахме на Симеон за напредъка си. Той беше нашият щаб, анализираше информацията и ни даваше насоки.
Ивайла се оказа безценна. Със своята директност и безкомпромисност тя успя да се свърже с двама бивши съдружници на Атанас. Картината, която те описаха, беше до болка позната. И при двамата схемата е била една и съща: в началото е бил очарователен, пълен с грандиозни идеи и обещания за бърза печалба. Убеждавал ги е да инвестират значителни суми в общи проекти, след което, чрез сложни счетоводни трикове и фалшиви фактури, е източвал фирмите и ги е оставял с огромни дългове. И двамата са го съдили, но той се е измъквал, защото всички договори са били изпипани в негова полза. Бил е майстор на това да кара хората да подписват документи, без да разбират напълно какво подписват.
Моята задача беше по-деликатна. Трябваше да действам под носа на майка ми и на самия Атанас. Напрежението вкъщи ставаше все по-осезаемо. Той знаеше, че го наблюдавам, и ставаше все по-предпазлив. Започна да заключва не само бюрото, но и стаята, когато излизаше. Телефонните си разговори провеждаше на терасата или докато се „разхождаше“ навън.
Един следобед, докато бях на гости у майка ми, той водеше един такъв напрегнат разговор на терасата. Правех се, че чета списание, но наострих уши. Чувах само откъслечни фрази, но те бяха достатъчни. „…няма как да стане по-рано… парите ще дойдат до края на седмицата… тя ще подпише… не се притеснявай, в кърпа ми е вързана…“
Тя ще подпише. Ставаше въпрос за майка ми. Стомахът ми се сви. Какво я караше да подписва този път?
По-късно същата вечер, докато той беше под душа, видях, че си е оставил сакото на стола в хола. Сърцето ми биеше лудо, но знаех, че това е шанс, който не трябва да изпускам. Бръкнах бързо във вътрешния джоб. Намерих портфейла му и един сгънат на четири лист. Разгънах го. Беше проектодоговор за учредяване на ипотека. Според него майка ми ипотекираше собствения си апартамент – единственото жилище, което имаше, наследство от баща ми – като обезпечение по огромен бизнес кредит, който една от фирмите на Атанас се канеше да изтегли. Сумата беше астрономическа. Ако фирмата му не върнеше кредита, банката щеше да вземе апартамента на майка ми.
Това беше. Финансовата примка, за която Симеон ме беше предупредил. Той не просто е искал спестяванията ѝ. Искал е всичко.
Снимах документа с треперещи ръце и го върнах в сакото секунди преди той да излезе от банята. Още същата вечер изпратих снимката на Симеон. Той ми се обади веднага.
„Ралице, това е изключително сериозно. Този човек е напът да унищожи майка ти. Трябва да я спреш. На всяка цена.“
Знаех, че е прав. Но как? Всяка моя дума срещу Атанас се посрещаше с враждебност. Тя беше напълно заслепена.
Междувременно положението на Десислава ставаше отчайващо. Беше получила официално уведомление от банката за започване на процедура по отнемане на имота. Атанас вече дори не си правеше труда да я лъже. Просто ѝ казваше да бъде търпелива. Тя беше отслабнала, не спеше, беше на ръба на нервен срив. Ивайла се опитваше да я подкрепя, но Десислава отказваше да приеме, че съпругът ѝ може да е виновен за нещо. „Той просто няма късмет в бизнеса“, повтаряше тя като мантра.
Тежестта на ипотеката върху собствения ми малък апартамент ми се струваше нищожна в сравнение с това, което се случваше. Моят дълг беше контролиран, плащах вноските си с цената на много лишения, но знаех, че е мой. Това, което Атанас правеше, беше да прехвърля своите чудовищни дългове върху жените, които го обичаха.
Реших, че е време да поема по-голям риск. Трябваше да говоря с брат си. Петър беше по-голям от мен с пет години, работеше като строителен инженер и беше пълната ми противоположност. Той беше избухлив, импулсивен и не се страхуваше от конфронтация. Не му бях казала нищо досега, защото знаех, че той веднага ще отиде и ще набие Атанас, а това само щеше да влоши нещата. Но сега имах нужда от неговата твърдост.
Срещнахме се и му разказах всичко. Както и очаквах, лицето му почервеня от гняв. Той скочи на крака.
„Ще го убия! Този мръсник ще го смачкам с голи ръце!“
„Петре, седни!“, казах аз с твърд глас. „Точно затова не ти казах досега. Насилието няма да реши нищо. Напротив, ще го превърне в жертва в очите на мама. Трябва да действаме умната. Имам нужда от твоята помощ.“
Той седна, но продължаваше да диша тежко. „Каква помощ?“
„Трябва да говорим с мама. И двамата. Заедно. Ти си мъж, тя ще те послуша по различен начин. Трябва да я убедим да не подписва тази ипотека. Дори ако се наложи да я заплашим, че ще се отречем от нея.“
Знаех, че звучи жестоко, но бях стигнала до ръба. Бяхме в ситуация, в която трябваше да ѝ причиним по-малка болка, за да я спасим от пълна катастрофа.
Петър се съгласи. Определихме деня. Щяхме да отидем при нея в неделя сутринта, когато знаехме, че Атанас ще го няма – беше казал, че има „важна бизнес среща“.
Това бяха най-дългите няколко дни в живота ми. Всяка минута беше агония. Знаех, че този разговор ще бъде повратна точка. Или щяхме да успеем да я спасим, или щяхме да я изгубим завинаги. Примката около всички нас се затягаше.
Глава 6: Неочакван съюзник
Преди да успеем да осъществим плана си с Петър, съдбата ми поднесе неочакван коз. В петък следобед получих обаждане от непознат номер. Гласът от другата страна беше женски, леко треперещ, но и твърд.
„Ралица, нали? Не ме познавате. Казвам се Лилия. Аз съм… бившата съпруга на Атанас.“
За момент загубих дар слово. Бившата съпруга. Значи Десислава не беше втората, а поне третата жена в живота му, за която знаех.
„Аз… да, аз съм. Откъде имате номера ми?“
„Това няма значение. Слушайте, знам, че може да прозвучи налудничаво, но имам причина да вярвам, че майка ви има връзка с него. Вярно ли е?“
„Откъде знаете?“, попитах предпазливо.
„Една приятелка го е видяла с по-възрастна дама, която много приличаше на майка ви от снимките, които публикувате в социалните мрежи. Проверих. Името ѝ е Маргарита. Кажете ми, моля ви, вярно ли е?“ В гласа ѝ се долавяше отчаяние.
„Да, вярно е“, признах аз.
Жената отсреща въздъхна тежко. „Значи се случва отново. Горката жена. Тя няма представа в какво се забърква.“
„Вие… какво се случи с вас?“, попитах аз.
„Това, което се случва с всички около Атанас. Той ме съсипа. Емоционално, психически и най-вече финансово. Когато се оженихме, имах процъфтяващ малък бизнес – бутикова сладкарница. Той ме убеди да разширим дейността, да изтеглим огромен кредит на името на фирмата, а аз да му прехвърля контролния пакет акции, защото той „разбирал от бизнес“. Година по-късно фирмата беше във фалит, сладкарницата продадена, а аз – с дългове за цял живот. Той източи всичко. Остави ме без нищо. И си тръгна.“
Историята беше до болка позната. Този човек беше сериен хищник.
„Той има жена в момента. Моя най-добра приятелка“, казах тихо аз.
От другата страна на линията настъпи дълга, тежка тишина.
„Господи“, прошепна накрая Лилия. „Той няма да се спре пред нищо. Но този път няма да му позволя да се измъкне. Водя дело срещу него от две години. Събрала съм много доказателства, но все нещо не достига. Адвокатът ми казва,- че ако намерим още някоя негова жертва, която е готова да свидетелства, шансовете ни се увеличават драстично.“
„Ние също събираме доказателства“, казах аз, като внезапно почувствах прилив на сила. „Работя с адвокат. И със сестрата на настоящата му съпруга.“
„Трябва да се срещнем. Всички. Трябва да обединим усилия“, каза Лилия с новопридобита решителност в гласа.
Уговорихме среща за следващия ден в кантората на Симеон. Поканих и Ивайла. Когато се събрахме, усещането беше сюрреалистично. Четирима души, събрани от лъжите на един човек. Симеон, в ролята на спокоен и методичен стратег. Ивайла, кипяща от праведен гняв. Лилия, чието лице беше белязано от умората на дългата битка, но в очите ѝ гореше огън. И аз, свързващото звено между всички тези разбити светове.
Лилия разпъна на масата папка, пълна с документи. Банкови извлечения, показващи как пари от нейната фирма са превеждани към офшорни сметки. Фалшиви фактури. Копия на имейли, в които той ѝ дава подвеждащи финансови съвети. Беше същинска енциклопедия на измамата.
„Най-важното е това“, каза тя и извади един документ. „Това е експертиза от финансов одитор, която доказва, че фирмата е умишлено доведена до фалит. Но неговият адвокат твърди, че това е просто лош бизнес нюх, а не измама. Трябва да докажем умисъл и повтаряемост на модела.“
„Това, което разказахте за съдружниците му, и най-вече опитът му да накара майка ви да ипотекира апартамента си, доказва точно този модел“, каза Симеон, като разглеждаше документите с интерес. „Картината се изяснява. Той намира жени или бизнес партньори с чисти активи. Убеждава ги да му прехвърлят контрол или да станат гаранти по кредити, след което източва парите и оставя тях да се справят с последствията.“
„Но защо го прави?“, попита Ивайла. „Дори и да е болен, това е чудовищно.“
„Мисля, че знам“, каза Лилия тихо. „Малко преди да ме напусне, той получи голямо наследство от един далечен роднина. Но имаше условие – парите бяха в доверителен фонд и той можеше да ги получи само ако докаже, че няма никакви задължения и кредити на свое име. Мисля, че цялата тази схема е, за да изчисти името си, като прехвърли всичките си дългове на други хора. За да може накрая да вземе чистите пари от наследството и да изчезне.“
Всички замълчахме. Планът му беше дяволски. И почти перфектен.
„Има още нещо“, казах аз и им разказах за болестта му.
Лилия и Ивайла ме гледаха шокирани.
„Това обяснява бързането“, промълви Симеон. „Той знае, че няма време. Затова действа толкова агресивно.“
„Това означава, че трябва да действаме още по-бързо“, каза Ивайла. „Трябва да кажем на Десислава. Сега вече имаме достатъчно доказателства.“
„Аз ще говоря с майка ми“, обади се Петър, когото бях помолила да дойде с мен. Той беше слушал всичко мълчаливо, стиснал юмруци. „Още утре сутрин. Няма да я оставя да подпише тази ипотека.“
Планът беше готов. Аз и Петър щяхме да се изправим срещу майка ми. Ивайла щеше да се изправи срещу Десислава. Лилия, с помощта на Симеон, щеше да внесе новите доказателства в съда. Щяхме да го ударим от всички страни едновременно.
Когато излязох от кантората, за пръв път от седмици почувствах не само страх, но и сила. Вече не бяхме само жертви. Бяхме армия. Малка, съставена от разбити сърца и празни банкови сметки, но решена да се бори за справедливост. Неочакваният съюзник в лицето на Лилия ни беше дал оръжието, от което се нуждаехме. Бурята, която се събираше, щеше да бъде опустошителна, но знаехме, че трябва да минем през нея, за да видим отново слънцето.
Глава 7: Бурята се надига
Неделната сутрин беше сива и студена, в пълен синхрон с настроението ми. С Петър стояхме пред вратата на майка ни, също както аз бях стояла преди няколко седмици, но този път вълнението беше заменено с тежка решимост.
Майка ми ни отвори, изненадана, но и зарадвана. „Петре! Ралице! Каква приятна изненада! Влизайте, тъкмо направих кафе.“
Влязохме в хола. Апартаментът изглеждаше различно. Имаше нови възглавници на дивана, скъпа ваза с цветя на масата, дори картината на стената беше сменена. Навсякъде се усещаше неговото присъствие, неговият вкус. Той бавно, но сигурно заличаваше спомена за баща ми, превземайки територия след територия.
„Мамо, трябва да говорим“, започна Петър без заобикалки. Гласът му беше необичайно сериозен.
Тя усети промяната в атмосферата и усмивката ѝ помръкна. „Какво има? Да не е станало нещо?“
Седнахме на дивана срещу нея. Аз ѝ подадох копието от проектодоговора за ипотека, което Симеон беше разпечатал.
„Какво е това, мамо?“, попитах тихо.
Тя взе листа и го погледна. Лицето ѝ се изчерви. „Откъде имате това?“
„Това няма значение“, намеси се Петър. „Вярно ли е, че се каниш да ипотекираш апартамента, за да му теглиш кредит? Единствения дом, който имаш? Споменът от татко?“
Споменаването на баща ни я накара да трепне. „Атанас ми обясни всичко. Това е просто формалност. Парите от неговия проект ще дойдат всеки момент и кредитът ще бъде погасен веднага. Това е начин да си спестим едни такси…“
„Мамо, той те лъже!“, извиках аз, неспособна да се сдържам повече. „Този човек е измамник! Той е женен, мамо! Женен е за най-добрата ми приятелка, Десислава!“
Тишината, която последва, беше оглушителна. Майка ми ни гледаше сякаш сме полудели. После бавно поклати глава.
„Не. Това не е вярно. Вие лъжете. Защо го правите? Защо се опитвате да съсипете щастието ми?“
„Не се опитваме да го съсипем, а да те спасим!“, извика Петър, като стана на крака. „Този човек е хищник! Той прави това с всички! Разорил е бившата си жена, съсипва и настоящата, а сега е дошъл и твоят ред!“
Разказахме ѝ всичко. За Лилия, за просрочените кредити на Десислава, за продадения апартамент, за бившите му съдружници. Говорехме бързо, прекъсвахме се, вадехме доказателства – копия от документи, разпечатки от разговори. Но тя сякаш не чуваше. Гледаше ни с празен поглед, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
„Не ви вярвам“, прошепна тя. „Вие просто ревнувате. Ревнувате, че най-накрая намерих някой, който ме обича. Атанас ме предупреди. Каза, че ще се опитате да ни разделите.“
Думите ѝ ме пронизаха. Той беше успял. Беше я настроил срещу собствените ѝ деца. Беше предвидил този ход и я беше подготвил.
В този момент входната врата се отключи и в апартамента влезе Атанас. Очевидно „важната бизнес среща“ беше приключила по-рано. Когато ни видя, той спря за миг, но бързо се окопити. На лицето му се изписа израз на фалшива загриженост.
„Маргарита? Какво става, скъпа? Защо плачеш?“, попита той с меден глас и отиде да я прегърне. Тя се сгуши в него като уплашено дете.
„Те… те говорят ужасни неща за теб, Атанасе“, изхлипа тя. „Казват, че си женен, че си измамник…“
Той се обърна към нас. В погледа му вече нямаше и следа от загриженост. Беше леденостуден.
„Значи това е било. Решихте да действате зад гърба ми“, каза той тихо и заплашително. „Слушайте ме внимателно. Аз обичам майка ви. Да, имам проблеми в миналото си, кой ги няма? Разделен съм със съпругата си от месеци, процедурата по развода тече. Всичко, което правя, е за нашето общо бъдеще. А вие, с вашата дребнава завист, се опитвате да разрушите всичко.“
„Лъжец!“, изрева Петър и тръгна към него.
Застанах между тях. „Петре, не! Не си струва!“
„Точно така, момчето ми. Слушай сестра си“, каза Атанас с подигравателна усмивка. „Насилието не е решение.“
„Мамо, моля те, погледни ме“, обърнах се аз към нея. „Това съм аз, твоята дъщеря. Кога съм те лъгала? Моля те, не подписвай нищо. Просто изчакай. Дай ни няколко дни да ти докажем, че казваме истината.“
Но тя само поклати глава, вкопчена в него. „Махнете се“, прошепна тя. „Махнете се от дома ми. И двамата.“
Това беше краят. Бяхме изгубили. Той беше спечелил.
Тръгнахме си от апартамента, в който бяхме израснали, прогонени като престъпници. Петър беше бесен, а аз се чувствах напълно празна. Бурята се беше разразила, но вместо да помете лъжите, беше помела нас.
В същото време, на другия край на града, Ивайла водеше своята битка. Тя беше отишла при Десислава, въоръжена със същите доказателства. Реакцията на сестра ѝ беше също толкова опустошителна, макар и по различен начин.
След като Ивайла ѝ показала снимки на Атанас с майка ми, договорите, доказателствата за другите измами, Десислава не избухнала. Тя просто се свила на дивана и се затворила в себе си. Отказвала да говори, да плаче, да реагира. Сякаш умът ѝ не можел да поеме толкова много болка наведнъж и просто се беше изключил.
Бурята беше ударила и двата бряга. И беше оставила след себе си само разруха. Майка ми беше избрала лъжата, а Десислава беше смазана от истината. А Атанас, в центъра на урагана, оставаше невредим, по-силен от всякога.
Вечерта се прибрах в празния си апартамент и се почувствах по-сама от всякога. Той не просто ги беше измамил финансово. Той беше отровил душите им, беше ги настроил една срещу друга, беше разрушил семейства. И най-лошото беше, че аз не знаех как да го спра.
Глава 8: Доказателството
След катастрофалната неделя настъпиха няколко дни на мъчително затишие. Не се чувах нито с майка ми, нито с Десислава. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам, но те не звъняха. Бяхме в патова ситуация. Ние бяхме хвърлили нашите карти, а Атанас умело беше блокирал атаката ни, обръщайки всичко в своя полза.
Симеон ни посъветва да бъдем търпеливи. „Направихте каквото можахте. Посяхте семето на съмнението. Сега трябва да чакате то да покълне. Междувременно, делото на Лилия е нашият основен коз. Внесохме искане за налагане на запор върху всички негови банкови сметки и активи, докато тече разследването. Това може да го притисне.“
Но аз знаех, че Атанас е твърде хитър. Вероятно повечето му пари бяха в сметки, които не се водеха на негово име, или в брой. Запорът можеше да го забави, но не и да го спре.
Ивайла ми се обади. Беше отчаяна. Десислава продължаваше да бъде в апатично състояние. Не се хранеше, не говореше. Ивайла се беше преместила да живее при нея, за да се грижи за нея.
„Тя е като празна черупка, Рали. Той ѝ се обажда по няколко пъти на ден. Тя не вдига, но той ѝ оставя съобщения. Казва ѝ, че я обича, че ние със сестра ѝ сме зли интригантки, които искат да ги разделят. Той я обработва психически, дори от разстояние.“
Чувствах се безсилна. Всичките ни усилия сякаш бяха отишли на вятъра.
И тогава, в сряда вечер, се случи нещо неочаквано. На вратата ми се позвъни. Беше късно, след десет. Погледнах през шпионката и сърцето ми замря. Беше Десислава.
Отворих вратата. Тя стоеше на прага, облечена само с тънко яке върху пижамата си, въпреки студа. Косата ѝ беше разрошена, очите ѝ – червени и подпухнали. Изглеждаше сякаш е преживяла война.
„Може ли да вляза?“, прошепна тя.
Въведох я вътре и я накарах да седне на дивана. Направих ѝ чай. Тя мълчеше, стискайки чашата с треперещи ръце.
„Деси, какво има? Добре ли си?“, попитах притеснено.
Тя вдигна поглед към мен. В очите ѝ вече нямаше празнота. Имаше болка, но и гняв. Леден, кристалночист гняв.
„Той дойде“, каза тя с дрезгав глас. „Преди около час. Ивайла я нямаше. Дойде, за да ми обясни. Да ми каже колко много ме обича и как всичко това е едно голямо недоразумение.“
Тя спря, за да си поеме дъх. „И аз почти му повярвах, Рали. Толкова много исках да му повярвам. Той може да бъде толкова убедителен. Държеше ме за ръце, гледаше ме в очите и се кълнеше, че аз съм единствената. Че майка ти е просто една възрастна, самотна жена, която той съжалява и на която помага финансово от добро сърце.“
Стомахът ми се сви. Дори в лъжите си беше долен.
„Той говореше, а аз почти се поддадох. Но тогава телефонът му звънна. Беше на масата, с екрана нагоре. Видях името. „Скъпа“. И снимка. На майка ти.“
Десислава затвори очи, сякаш изживяваше момента отново. „Той видя, че съм видяла. Опита се да грабне телефона, но аз бях по-бърза. Взех го и отговорих. И чух гласа на майка ти, Рали. Тя му гукаше. Питаше го кога ще се прибере, защото вечерята изстивала. Наричаше го „любов моя“.“
Сълзи се затъркаляха по бузите ѝ. „Той побесня. Опита се да ми вземе телефона. Започна да крещи, че аз съм виновна за всичко, че съм го подлудила с моята ревност. И тогава… тогава ме удари.“
Тя отмести косата от лицето си. На скулата ѝ започваше да се оформя синина.
Ахнах. Знаех, че е манипулатор и измамник, но никога не съм предполагала, че е способен и на физическо насилие.
„Избягах, Рали. Грабнах си якето и избягах. Не знаех къде да отида. Единственото място, за което се сетих, беше тук.“
Прегърнах я. Тя се разтрепери в ръцете ми, а след това се разрида. Истински, сърцераздирателни ридания, които идваха от дъното на разбитата ѝ душа. Плака дълго, а аз просто я държах, без да казвам нищо. Думите бяха излишни.
Когато най-накрая се успокои, тя се отдръпна и ме погледна.
„Искам да го унищожа, Рали“, каза тя с глас, който не бях чувала досега. Беше студен и твърд като стомана. „Искам да му отнема всичко, точно както той ми отне всичко. Искам да го видя в затвора.“
„Ще го направим, Деси. Заедно“, отвърнах аз.
„Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което не казах на никого, дори на Ивайла, защото ме беше срам“, продължи тя. „Преди няколко месеца той ме накара да подпиша пълномощно. Генерално. Каза, че е, за да може да движи по-лесно нещата с новия бизнес, да не се налага да ме разкарва за всеки подпис. Аз му имах пълно доверие и подписах. Дори не го прочетох.“
Обадихме се веднага на Симеон, въпреки късния час. Когато му разказахме за пълномощното, той помълча за момент.
„Това е много, много лошо. С това пълномощно той може да прави всичко от нейно име. Да продава имоти, да тегли кредити, всичко. Но… може да е и нашият ключ към победата.“
„Как?“, попитахме в един глас.
„Ако той е използвал това пълномощно, за да извърши незаконни действия или действия, които са в ущърб на Десислава, без нейното изрично знание и съгласие, това е злоупотреба с доверие и може да се квалифицира като престъпление. Трябва незабавно да оттеглите това пълномощно пред нотариус утре сутрин. И трябва да направим пълна проверка какво е подписвал той от нейно име.“
Но най-важното доказателство беше самата Десислава. Нейната синина. Нейният разказ. Тя вече не беше просто съпруга, която се съмнява. Тя беше жертва, готова да свидетелства.
Обадихме се на Ивайла, която пристигна веднага. Когато видя синината на сестра си, в очите ѝ пламна ярост. Обадихме се и на Лилия.
На следващата сутрин пред кантората на Симеон се събра цялата ни малка армия. Десислава, с тъмни очила, които да крият синината. Ивайла, решена да отмъсти. Лилия, която виждаше светлина в края на своя двугодишен тунел. Петър, който беше готов да разбие света. И аз.
Симеон беше подготвен. „Първо, отиваме при нотариус да оттеглим пълномощното. Второ, Десислава, ще отидем да си извадиш медицинско свидетелство за побоя. Веднага след това ще подадем жалба в полицията. Трето, с новите показания на Десислава и медицинското, ще поискам от прокуратурата незабавна забрана за Атанас да напуска страната. Няма да му позволим да избяга.“
В този момент знаех, че нещата са се преобърнали. Бруталността на Атанас, арогантността му, че може да контролира всичко и всички, беше неговата най-голяма грешка. Той беше ударил Десислава, но всъщност беше ударил и последната тухла от стената, която го пазеше. И сега всичко се сриваше върху него.
Имахме доказателството. Живо, дишащо, наранено доказателство. И бяхме готови да го използваме.
Глава 9: Разкрития
Подаването на жалбата в полицията беше първата реална стъпка, която превърна нашата лична драма в официален правен казус. Десислава беше невероятно смела. Разказа всичко на следователя със спокоен и ясен глас, без сълзи, само с ледено спокойствие. Медицинското свидетелство беше приложено към папката. Забраната за напускане на страната беше издадена в рамките на няколко часа. Примката около Атанас започваше да се затяга видимо.
Следващата стъпка беше най-трудната емоционално. Трябваше да се изправим отново пред майка ми. Знаех, че тя все още е под негово влияние и че вероятно няма да повярва на думите ни. Но този път имахме Десислава.
Отидохме трите – аз, Десислава и Ивайла. Петър остана в колата наблизо, в случай че нещата ескалират и се наложи да се намеси. Когато майка ми отвори вратата и видя Десислава, лицето ѝ пребледня.
„Десислава? Какво правиш тук?“
„Дойдох да говоря с вас, госпожо“, каза Десислава с официален тон, който накара майка ми да трепне. „Може ли да влезем?“
Майка ми ни пусна вътре неохотно. Атанас не се виждаше никъде.
Седнахме в хола, който сега изглеждаше като вражеска територия.
„Къде е Атанас?“, попитах.
„Той… излезе. Имаше спешна работа“, отговори майка ми, като избягваше погледа ни.
„Работа, свързана с получаване на призовка от полицията, може би?“, попита Ивайла саркастично.
Майка ми ни погледна объркано. „Какво искате да кажете?“
Десислава свали тъмните си очила. Лилаво-зелената синина на скулата ѝ изпъкна ярко на фона на бледата ѝ кожа. Майка ми ахна и притисна ръка към устата си.
„Това… това той ли го направи?“, прошепна тя невярващо.
„Това направи мъжът, когото наричате „любов моя“, госпожо. Мъжът, заради когото бяхте готова да се откажете от децата си. Моят съпруг“, каза Десислава, като натърти на последната дума. „Това се случи, след като отговорих на вашето обаждане на неговия телефон.“
Майка ми се свлече на дивана, сякаш краката ѝ не я държаха. Гледаше синината, после мен, после отново синината. В очите ѝ се бореха неверие, ужас и наченки на проумяване.
„Той ми каза, че… че вие сте го нападнали. Че сте били в истерия и той просто се е защитавал“, промълви тя.
„Разбира се, че ви е казал това“, отвърна Ивайла. „Той е патологичен лъжец. А вие сте поредната в дългия списък от жени, които е измамил и използвал.“
Разказахме ѝ отново всичко, но този път беше различно. Присъствието на Десислава, видимите следи от насилие, променяха всичко. Думите ни вече не бяха просто обвинения. Те бяха реалност.
„Той ме накара да подпиша документи, без да знам какво подписвам“, продължи Десислава. „С генерално пълномощно е изтеглил два потребителски кредита на мое име. Проверихме тази сутрин с адвокат. Задлъжняла съм с над петдесет хиляди лева, без дори да подозирам. Парите са изтеглени в брой и са изчезнали. Апартаментът ни ще бъде продаден от банката до месец. Това е човекът, на когото сте поверили спестяванията си и дома си.“
Майка ми мълчеше. Гледаше в една точка, а лицето ѝ беше безизразно. Сякаш светът, който познаваше, се разпадаше пред очите ѝ.
„Той ми каза, че ме обича“, прошепна тя накрая. Гласът ѝ беше като на малко дете.
„Той казва това на всички“, отвърна Десислава с горчивина. „Това е част от играта му. Кара те да се чувстваш специална, единствена, докато не вземе всичко, което може, и не те захвърли.“
В този момент телефонът на майка ми, оставен на масата, иззвъня. На екрана се изписа името му. Никой не помръдна. Телефонът звъня, звъня и накрая спря. Секунди по-късно пристигна съобщение.
Майка ми треперейки го взе. Прочете съобщението, а после, без да каже и дума, ми подаде телефона.
Пишеше: „Скъпа, не вярвай на нито една тяхна дума. Те искат да ни разделят. Приготви си документите за ипотеката, утре сутрин имаме час при нотариуса. Това ще реши всичките ни проблеми. Обичам те.“
Черно на бяло. Дори след като е бил в полицията, дори след като знаеше, че сме се изправили срещу него, той не се отказваше. Продължаваше да настоява за ипотеката. Това беше последното доказателство, от което майка ми се нуждаеше. Беше доказателство за неговата безгранична арогантност и алчност.
Тя вдигна поглед от телефона. Сълзите, които досега сдържаше, бликнаха. Но това не бяха сълзите на наранена жена. Бяха сълзи на гняв и осъзнаване.
„Какво… какво съм направила?“, прошепна тя, гледайди ме с очи, пълни с вина. „Аз ви изгоних. Заради него.“
Приближих се и я прегърнах. „Не е твоя вината, мамо. Той е професионалист. Знае как да манипулира хората.“
Истината беше разкрита. Грозна, болезнена, но най-накрая излезе наяве. Стената от лъжи, която Атанас беше построил, се срути. Но под развалините не намерихме свобода, а само болката и опустошението, които той беше оставил след себе си. Разкритията бяха направени, но войната тепърва предстоеше. Сега трябваше да се борим не само за справедливост, но и за да съберем парчетата от разбитите си животи.
Глава 10: Истината боли
Осъзнаването на истината беше за майка ми като физически удар. През следващите часове тя премина през всички фази на скръбта – от гнева и отрицанието до дълбоката, мълчалива депресия. Седеше на дивана в хола, заобиколена от вещите, които той ѝ беше подарил – вазата, картината, копринените възглавници – и ги гледаше сякаш са отровни. Всяка една от тях беше символ на лъжа.
„Всичко е било фалшиво“, повтаряше тя. „Всяка мила дума, всеки жест, всичко.“
Най-много я болеше не загубата на парите, а предателството. Унижението, че е била толкова сляпа, толкова лековерна. Чувството, че цялото ѝ съществуване през последните месеци е било построено върху лъжа.
„Как можах да бъда такава глупачка, Ралице? На моите години…“
„Не си глупачка, мамо. Била си влюбена. И самотна. Той се е възползвал от това.“
В този момент, сякаш призован от хаоса, на вратата се позвъни. Беше той. Атанас. Очевидно не беше получил отговор на съобщенията си и беше дошъл лично, за да довърши плана си.
Петър, който беше чул всичко отдолу, се качи и застана до вратата, готов да се намеси. Аз отворих.
Когато Атанас видя всички ни, събрани в хола – мен, майка ми, Десислава, Ивайла, а сега и Петър – лицето му се промени. Маската на чаровния джентълмен падна окончателно. На нейно място се появиха грозна ярост и отчаяние.
„Какво е това? Семеен съвет ли?“, изсъска той.
„Приключи, Атанасе“, казах аз със спокоен глас. „Знаем всичко.“
„Вие не знаете нищо!“, извика той и се опита да влезе, но Петър му прегради пътя.
„Маргарита!“, обърна се той към майка ми, игнорирайки всички останали. „Скъпа, не ги слушай. Те искат да ни унищожат. Ела с мен. Да се махнем оттук.“
Той протегна ръка към нея. За миг видях колебание в очите на майка ми. Една малка, уплашена част от нея все още искаше да повярва в лъжата, защото истината беше твърде болезнена.
Но тогава Десислава се изправи. Застана до майка ми, мълчалива, но с вдигната глава, така че синината ѝ да се вижда ясно. Този ням укор беше по-силен от всякакви думи.
„Махни се от дома ми“, каза майка ми. Гласът ѝ трепереше, но беше твърд. „Не искам да те виждам повече. Никога.“
„Не можеш да ми го причиниш, Маргарита!“, извика той, а в гласа му се прокрадна паника. „Имаме планове! Ипотеката! Трябват ми тези пари!“
В този момент той неволно разкри истинските си мотиви. Не ставаше дума за любов, а за пари. Винаги е ставало дума само за пари.
„Няма да има никаква ипотека“, каза Петър с леден глас. „А сега се махай оттук, преди да съм забравил, че жените гледат.“
Атанас ни изгледа един по един с очи, пълни с омраза. Когато погледът му срещна моя, той се усмихна злобно.
„Ти“, каза той, сочейки ме с пръст. „Ти си виновна за всичко. Ти го започна. Ще съжаляваш за това. Всички ще съжалявате.“
След тази заплаха той се обърна и си тръгна, тръшвайки вратата след себе си.
В апартамента настъпи тишина. Беше свършило. Или поне така си мислехме.
През следващите дни трябваше да се справяме с последствията. Истината, макар и освобождаваща, беше оставила дълбоки рани. Майка ми беше съсипана. Прекарваше дните си в апатия, обвинявайки себе си. Трябваше да съберем всички вещи, които той беше оставил, и да ги изхвърлим. Всеки предмет беше болезнено напомняне за предателството.
Десислава, от своя страна, сякаш се събуди за нов живот. След първоначалния шок и болка, в нея се надигна неподозирана сила. Заедно със Симеон тя започна методично да разплита финансовата мрежа, която Атанас беше изплел около нея. Оттегленото пълномощно беше първата стъпка. Следващата беше да започне процедура по развод по нейна вина и да предяви иск за всички щети, които ѝ беше нанесъл.
Но Атанас нямаше намерение да се предаде лесно. Въпреки полицейската жалба и забраната да напуска страната, той започна контраатака. Нае си скъп адвокат, който започна да ни залива с насрещни искове и заплашителни писма. Твърдеше, Lе Десислава е тази, която е източила семейните сметки, Lе побоят е инсцениран, Lе майка ми го е преследвала и му е дала парите доброволно. Лъжите му бяха нагли и абсурдни, но в правния свят дори абсурдните лъжи изискват време, пари и нерви, за да бъдат оборени.
Истината болеше. Болеше майка ми, докато четеше гнусните му обвинения. Болеше Десислава, докато се ровеше в документи и откриваше нови и нови измами. Болеше и мен, докато се опитвах да бъда опора за всички, juggling-ирайки с лекции, работа и собствената си ипотека, която сега изглеждаше като най-малкия ми проблем. Разбрахме, че да разкриеш истината е само първата битка. Да се пребориш за справедливост след това беше истинската война.
Глава 11: Съдебна битка
Започна най-мрачният и изтощителен период в живота на всички ни. Войната с Атанас се пренесе от хола в съдебните зали и адвокатските кантори. Той се оказа точно толкова безскрупулен противник в съда, колкото и в живота. Неговият адвокат, известен с агресивните си и нечисти методи, използваше всяка възможна процедурна хватка, за да забави делата, да ни изтощи финансово и психически.
Първото дело беше за развода на Десислава. Атанас и адвокатът му се опитаха да представят нея като виновна страна – разточителна, невярна и психически нестабилна. Призоваваха фалшиви свидетели, представяха манипулирани банкови извлечения. Всяко заседание беше като слизане в ада. Десислава трябваше да слуша как името и достойнството ѝ биват опетнявани публично. Но тя издържа. С подкрепата на Ивайла и Симеон, тя отговаряше на всяка лъжа с факти и документи. Синината ѝ отдавна беше изчезнала, но споменът за нея беше гравиран в съзнанието на съдията.
Паралелно с това вървеше и делото, заведено от Лилия. Тъй като нейният казус беше по-стар, той напредна по-бързо. Нашите показания, особено тези на Десислава и на двамата бивши съдружници, бяха ключови. Те доказаха повтарящия се модел на действие, за който говореше Симеон. Адвокатът на Атанас се опита да ни дискредитира като свидетели, твърдейки, че сме в „заговор“, мотивиран от лична отмъщение.
Майка ми също трябваше да дава показания. Това беше най-голямото ѝ изпитание. Да застане на свидетелската скамейка и да признае публично, че е била измамена, беше огромно унижение за нея. Трябваше да разкаже в детайли за връзката им, за обещанията, за договора за заем, който беше подписала. Адвокатът му я подложи на кръстосан разпит, опитвайки се да я изкара наивна и некомпетентна, дори леко сенилна. Виждах как се свива под тежестта на думите му, но тя не се пречупи. Когато я попита: „Вие доброволно ли му дадохте парите?“, тя го погледна право в очите и отговори: „Дадох ги на човека, в когото вярвах, че е влюбен в мен. Не на измамника, който седеше пред мен.“
Животът ни се въртеше около графици за съдебни заседания, срещи със Симеон и безкрайно събиране на документи. Стресът беше огромен. Аз почти не спях, опитвайки се да не изоставам с ученето, да работя и да бъда емоционална опора за майка ми и Десислава. Ипотеката ми тежеше като воденичен камък – всеки месец трябваше да плащам вноска, а съдебните разходи растяха. Петър ни помагаше финансово колкото можеше, но и неговите възможности бяха ограничени.
Имаше моменти, в които ми се струваше, че ще се провалим. Че той, със своите пари и връзки, ще се измъкне отново. Че ние ще останем разорени и с разбити животи. В една от най-мрачните вечери, когато получихме поредната призовка за ново дело, което той беше завел срещу нас за „клевета“, аз се сринах.
„Няма край, Симеоне“, казах му аз, плачейки в слушалката. „Той ще ни съсипе. Ще ни влачи по съдилища с години, докато не останем без стотинка и без сили.“
„Точно на това разчита, Ралице“, отговори ми той със спокойния си, уверен глас. „Това е стратегията му – война на изтощение. Не трябва да му позволяваме да спечели. Най-тъмно е преди зазоряване. Вярвай ми.“
И той се оказа прав. Повратната точка дойде от най-неочакваното място. По време на проверката на финансовите документи, свързани с генералното пълномощно на Десислава, екипът на Симеон се натъкна на странен превод. Голяма сума пари, изтеглена от един от кредитите на името на Десислава, беше преведена към сметката на фирма, занимаваща се с… лечение в чужбина.
След допълнително разследване, картината се изясни. Оказа се, че Атанас е използвал парите, за да плати авансово за експериментално лечение в клиника в Швейцария. Но най-шокиращото беше друго. Симеон успя да се сдобие с копие от документите, които Атанас беше представил в клиниката. В тях, освен неговата истинска медицинска епикриза, имаше и фалшифициран документ. Беше фалшифицирал подписа на майка ми под декларация, че тя, като негова бъдеща съпруга, се задължава да покрие всички останали разходи по лечението, ако той не може.
Това вече не беше просто финансова измама или злоупотреба с доверие. Това беше фалшифициране на документи – сериозно криминално престъпление. И беше неопровержимо доказателство за неговите намерения. Той се е готвел да източи и последния лев от нея, дори и след като си отиде.
Това беше куршумът, който ни трябваше. Симеон внесе новите доказателства в прокуратурата. Делото вече не беше само гражданско. Прерасна в наказателно. Съдебната битка навлезе в нова, много по-опасна за него фаза.
Глава 12: Цената на свободата
Новината за фалшифицирания подпис и наказателното дело подейства на Атанас като удар с чук. Неговата арогантност и увереност започнаха да се пропукват. Адвокатът му веднага смени тактиката – от агресивна атака към опити за извънсъдебно споразумение. Изведнъж Атанас беше готов да върне част от парите на майка ми и да даде на Десислава бърз развод, само и само наказателното обвинение да бъде оттеглено.
„Няма да приемем“, каза Симеон на общата ни среща. „Той е притиснат до стената и знае, че ако бъде осъден, го чака ефективна присъда. Сега ние диктуваме правилата.“
Решението обаче не беше лесно. Цената на тази битка беше висока за всички. Майка ми беше сянка на себе си. Стресът от съдебните дела се отразяваше на здравето ѝ. Беше отслабнала, косата ѝ беше посивяла. Понякога я намирах да гледа през прозореца с празен поглед и знаех, че в ума си превърта отново и отново цялата история, търсейки знаци, които е пропуснала.
Десислава, макар и силна, също плащаше своята цена. Тя трябваше да напусне апартамента, в който беше живяла с Атанас, и да се върне да живее при родителите си. Трябваше да започне живота си от нулата, с огромни дългове на свое име. Търсеше си работа, но репутацията ѝ беше накърнена от лъжите, които адвокатът на Атанас беше разпространил по време на делото.
Аз самата бях на ръба на силите си. Бях занемарила ученето си, оценките ми се влошиха. Взех си академичен отпуск за един семестър, защото просто не можех да се концентрирам. Работата на половин ден едва покриваше вноската по ипотеката и основните ми разходи. Понякога вечер, когато останех сама в малкия си апартамент, се чувствах смазана от отговорността, която бях поела. Свободата от Атанас имаше своята цена и тя се измерваше в безсънни нощи, пропуснати възможности и емоционални белези, които може би никога нямаше да изчезнат напълно.
Имаше един особено тежък момент, когато получихме предложението за споразумение. Майка ми се изкуши да приеме.
„Нека просто да свършва, Ралице“, каза ми тя с уморен глас. „Нека си вземем каквото дава и да забравим. Не издържам повече.“
Трябваше да бъда твърда. „Не, мамо. Ако приемем, това означава, че той печели. Ще се измъкне безнаказано и ще продължи да прави същото и с други жени. Дължим го на Лилия, дължим го на Десислава, дължим го и на себе си. Трябва да доведем това докрай.“
Лилия беше тази, която ни даваше най-много сили. Нейната битка беше най-дълга и тя беше най-непримирима. „Този човек ми отне две години от живота. Няма да му позволя да се измъкне с едно извинение и няколко хиляди лева. Искам да го видя осъден.“
И така, ние отказахме споразумението. Съдебната битка продължи, но вече с променена динамика. Сега ние бяхме в силната позиция. Прокуратурата работеше бързо. Доказателствата бяха неоспорими.
Един ден, докато се прибирах от поредната среща в кантората на Симеон, видях Атанас да ме чака пред блока ми. Беше отслабнал, прошарената му коса изглеждаше рядка и неподдържана. Скъпите дрехи висяха на него като на закачалка. Болестта му очевидно напредваше.
„Трябва да поговорим“, каза той.
„Нямаме какво да си кажем“, отвърнах аз и се опитах да го заобиколя.
„Моля те“, каза той и в гласа му за пръв път чух нещо различно от арогантност – истинска молба. „Само пет минути.“
Спрях се. „Какво искаш?“
„Оттеглете обвиненията. Особено наказателното. Ще ви върна всичко. Всички пари на майка ти, ще покрия дълговете на Десислава. Всичко. Само ме оставете да замина. Да отида на лечение.“
„Защо да го правим?“, попитах студено. „След всичко, което ни причини?“
„Защото умирам, Ралице“, каза той тихо. „Наистина умирам. Това лечение е последният ми шанс. Може би няма да успее, но искам да опитам. Не искам да прекарам последните си месеци по съдилища и в затвора.“
Погледнах го. В този момент не видях чудовището, манипулатора, измамника. Видях просто един уплашен, болен човек, изправен пред края си. За момент почувствах проблясък на съжаление.
Но тогава си спомних за сълзите на майка ми. За синината на Десислава. За отчаянието в очите на Лилия.
„Трябваше да мислиш за това по-рано, Атанасе“, казах аз. „Преди да решиш, че нашите животи са просто средство за постигане на целите ти. Свободата си има цена. И сега е твой ред да я платиш.“
Обърнах се и влязох във входа, оставяйки го сам на улицата. Знаех, че съм взела правилното решение, но в сърцето ми имаше горчив вкус. Цената на свободата беше висока, но цената на несправедливостта беше още по-висока. И ние бяхме решили да я платим докрай.
Глава 13: Малки победи
Отказът ни да приемем споразумение и да оттеглим обвиненията беше последната капка, която преля чашата на търпението на съдебната система. Прокуратурата ускори процедурата и скоро беше насрочена дата за първото заседание по наказателното дело. Медиите надушиха историята – „Очарователен бизнесмен мами и разорява жени“ – и около случая се вдигна шум. Това работеше в наша полза. Публичното внимание правеше всякакви опити за манипулация и корупция много по-трудни.
Започнахме да виждаме първите малки победи, които ни даваха надежда. Съдът наложи пълен запор не само на личните сметки на Атанас, но и на доверителния фонд с наследството му. Той вече нямаше достъп до никакви сериозни финанси, което силно ограничи възможностите му да плаща на скъпия си адвокат и да води война на изтощение.
По делото за развода на Десислава съдията взе предварително решение, с което присъди семейното жилище (макар и под заплаха от продажба от банката) на нея и задължи Атанас да плаща временна издръжка. Беше малка сума, но символичната победа беше огромна. Това беше първото официално признание от съда, че тя е пострадалата страна.
Лилия също постигна пробив. Един от бившите съдружници на Атанас, окуражен от нашите действия, реши да се присъедини към нейния иск и да предостави нови, смазващи доказателства за финансовите им машинации. Делото ѝ вече беше желязно.
Тези малки победи действаха като инжекция адреналин. За пръв път от много месеци видях усмивка на лицето на Десислава. Тя започна работа като администратор в малка фирма. Не беше мечтаната позиция, но ѝ даде финансова независимост и усещане за нормалност. Записа се на курс по графичен дизайн, сбъдвайки своя стара мечта. Бавно, но сигурно, тя започваше да гради наново.
Майка ми също започна да излиза от черупката си. Започна да се среща със стари приятелки, които беше занемарила по време на връзката си с Атанас. Записа се на курс по керамика. Ръцете ѝ, които трепереха от стрес, сега създаваха красиви, макар и несъвършени, предмети от глина. Това беше нейната терапия.
Връзката между нас четирите – аз, майка ми, Десислава и Ивайла – се беше превърнала в нещо изключително. Бяхме повече от приятелки или роднини. Бяхме сестри по оръжие. Подкрепяхме се безусловно. Когато една от нас се сринеше, другите я изправяха на крака. Тази женска солидарност беше нашата най-голяма сила.
В тази положителна промяна, аз също намерих сили да се върна в университета. Продължих оттам, откъдето бях спряла, с нови сили и мотивация. Връзката ми със Симеон също се промени. От професионална тя бавно се превърна в лична. Той беше моята скала през цялата тази буря. Неговата непоклатима вяра в справедливостта и спокойната му увереност ми даваха сила. Започнахме да излизаме, да говорим за неща извън съдебните дела – за книги, филми, за бъдещето. За пръв път от много време си позволих да мисля за собственото си щастие.
Една вечер, след поредното успешно заседание, седяхме на по чаша вино в малък ресторант.
„Знаеш ли, Ралице“, каза ми той. „В началото, когато ми разказа историята, си мислех, че това е просто един сложен казус. Но като ви гледах как се борите – ти, Десислава, майка ти, Ивайла, Лилия… разбрах, че това е много повече. Това е история за силата да не се предаваш.“
Тези думи ме трогнаха. Ние не бяхме просто жертви. Бяхме бойци. Всяка малка победа в съда беше доказателство за това. Знаехме, че финалът е близо. Бяхме изтощени, белязани, но и по-силни от всякога. Бяхме готови за последната битка.