Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот, а въпреки това е. До последния ден тя се опитваше да се усмихва, да ми говори за изпитите, за дребните неща, които уж държат света цял. Понякога ме молеше да отворя прозореца, сякаш въздухът отвън можеше да измие страха от стаята.
Баща ми тогава беше като стена. Не плачеше пред мен. Държеше се, сякаш всичко е въпрос на дисциплина. Когато лекарят излизаше и казваше поредната тежка новина, баща ми кимаше, задаваше два точни въпроса и после излизаше да „уреди нещата“. Уреждането на нещата беше неговото убежище.
След погребението останахме двама в апартамента, който изглеждаше внезапно по голям, по студен, по празен. Всяка вещ на майка ми сякаш ме гледаше с обвинение. Тази чаша, това шалче, тази книга с подгънати страници. Баща ми изхвърли част от лекарствата, прибра документи в папки и започна да говори за бъдещето, без да произнесе името ѝ.
Аз говорех с майка ми наум. В банята, в коридора, когато се прибирах късно от училище. Сякаш ако мълчах навън, можех да я задържа вътре.
Три години по късно баща ми се ожени.
Не за жена на неговата възраст. Не за някого, който носи опит, време, спомени, белези. Ожени се за момиче на моята възраст. Ева.
Когато чух името ѝ, първо не разбрах. Помислих, че се шегува. После видях снимките, които ми изпрати с едно кратко съобщение, без обяснения, без „ела“, без „искам да поговорим“. Само снимки на подписани документи и две усмивки, които ме накараха да пребледнея.
Прекъснах контакта. Не изкрещях, не се молих, не спорих. Просто изчезнах от живота му като човек, който се отдръпва от ръба на пропастта. Преместих се в малък апартамент, за който бях изтеглил кредит с неподходяща смелост. Вече бях студент и се правех на възрастен. Взех заем за жилището, защото исках място, което да не мирише на чужд избор.
Работех вечер, учех през деня, спях на пресекулки. Понякога, докато броях дребни монети, си казвах, че поне съм честен. Че поне не купувам любовта си с подпис.
И тогава, миналата седмица, на прага ми се появи Ева.
Беше облечена семпло, без излишен блясък, но в стойката ѝ имаше нещо стегнато, все едно пази тайна в гърлото си. Очите ѝ бяха зачервени. Не от грим, а от безсънни нощи. Държеше папка, която стискаше така, сякаш ако я изпусне, целият ѝ живот ще се разпилее по стълбището.
„Трябва да знаеш истината“, каза тя.
Студена тръпка мина по гърба ми. Не защото се страхувах от нея, а защото думата „истина“ рядко идва сама. Обикновено води със себе си разрушение.
„Нямаме какво да си казваме“, отвърнах аз, но гласът ми прозвуча по слаб, отколкото исках.
Ева погледна към ключа в ключалката, после към лицето ми. Не пристъпи напред. Само прошепна, така че думите да не се разнесат по стълбището:
„Майка ти… не е била само твоя майка.“
Светът ми се наклони. Въздухът сякаш спря. И аз разбрах, че тази вечер няма да завърши с просто затворена врата.
Глава втора
Пуснах я вътре не защото ѝ повярвах, а защото не можех да понеса мисълта да каже тези думи на площадката, където съседите имат слух като нож.
Ева седна на ръба на дивана, без да се отпуска. Папката остана в скута ѝ. Аз останах прав, с ръце в джобовете, все едно това ме прави по силен.
„Не съм дошла да те моля да ме харесаш“, започна тя. „И не съм дошла да те оправдавам. Дойдох, защото ако мълча още, ще… ще се разпадна.“
Думата „разпадна“ ме върна към майка ми в болничното легло. Погледнах към Ева и за миг ми се стори, че виждам същата бледност, същата упоритост да се държи.
„Говори“, казах.
Ева отвори папката. Извади листове. На първия имаше печати, подписи, дати, които не исках да чета. На втория имаше снимка на бебе, увито в одеяло, и отзад надпис с почерк, който ме удари като ток.
Разпознах почерка на майка ми.
Ева държеше снимката внимателно, сякаш е крехка като стъкло.
„Аз съм осиновена“, каза тя. „Цял живот го знаех. Родителите ми… хората, които ме отгледаха, винаги ми казваха истината. Но никога не знаех коя е жената, която ме е родила. Докато не намерих това.“
Тя извади малка метална висулка. Стара, леко изтъркана. Отваряше се като мъничко сърце. Вътре имаше кичур коса и сгъната хартийка с две думи.
„Милена. Простѝ ми.“
Майка ми. Милена.
Не казах нищо. Гърлото ми се сви.
„Направих изследване“, продължи Ева, „сравних го с данни, които успях да получа. Да, знам, звучи като лудост. Но получих резултат. Милена е моя биологична майка.“
Не можех да я погледна. Взирах се в ръцете си, сякаш те ще ми дадат някаква логика.
„Това е невъзможно“, прошепнах. „Майка ми… никога…“
„Хората крият неща“, прекъсна ме Ева тихо. „Понякога от срам. Понякога от любов. Понякога, защото някой им е казал, че нямат избор.“
Тя си пое въздух, после изрече думите, които ми разрязаха мислите на две:
„Баща ти знаеше.“
Вдигнах глава рязко.
„Не“, изсъсках. „Той може да е… всичко, но не и това.“
Ева не трепна. Само наклони папката към мен и посочи документ.
„Виж подписа. Той е бил свидетел по делото за осиновяването. Има дата, има печат. Има запис. Не е грешка.“
Пребледнях отново, но този път не от шок, а от бавното осъзнаване, че спомените ми са били внимателно подредени, за да не видя истината.
„Значи той…“ започнах аз и думите се счупиха.
Ева кимна.
„Той е част от това. И когато се появих пред него преди година, когато започнах да търся, той… се усмихна. Каза, че съдбата е смешна. Каза, че щом Милена вече я няма, можем да започнем начисто.“
„Той те ожени за себе си“, изрекох аз и гласът ми трепереше от отвращение.
Ева сведе поглед.
„Той ме притисна“, каза тя. „И ще ти кажа как. Но първо трябва да знаеш още нещо.“
Тя се наведе напред.
„Твоята майка е оставила нещо. Не само спомени. Оставила е богатство, което не е в неговите ръце. И той го иска. Той го иска отчаяно.“
В този миг телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Не вдигнах.
След секунда иззвъня отново.
Ева се стегна, сякаш знаеше кой е.
„Вдигни“, прошепна тя. „И слушай внимателно. Защото започва.“
Глава трета
Вдигнах телефона, без да кажа „ало“. Мълчах.
Чух дъх. После познат глас, който не бях слушал от години.
„Никола“, каза баща ми.
Името ми от устата му прозвуча като чужда дреха.
„Знам, че е при теб“, продължи той. „Не прави глупости. Прати я обратно.“
Ева стисна папката. Очите ѝ се напълниха със сълзи, които тя отказа да пусне.
„Защо ми звъниш“, попитах аз. „След като толкова време можеше без мен.“
Той се засмя сухо.
„Не ставай драматичен. Винаги си бил склонен към театър. Сега ми трябва разум. И на теб ти трябва разум.“
„Като се ожениш за жена на моята възраст“, казах. „Това ли е разумът ти.“
Гласът му стана по нисък.
„Тя не е това, което мислиш. И ти не знаеш всичко. Не се бъркай.“
„Точно това правя“, отвърнах. „Бъркам се. Защото тя казва, че майка ми е нейна майка.“
Пауза. Дълга. Тежка.
„Каза ти“, изрече той накрая. Не попита дали е вярно. Не се престори на изненадан. Само каза: „Каза ти.“
Вътре в мен нещо се пречупи.
„Ти си знаел“, прошепнах.
„Знаех достатъчно“, отговори той. „И знам достатъчно сега. Слушай ме, Никола. Ти си в дългове. Имаш кредит за жилище. Имаш задължения. Не се прави на чист. Ако не искаш да се удавиш, ще направиш това, което ти казвам.“
„Откъде знаеш за кредита ми“, попитах и гласът ми изтъня.
„Знам повече, отколкото ти се иска“, каза той. „И ако продължиш да ми пречиш, ще го усетиш. Прати я обратно тази вечер.“
Ева ми показа с пръсти да включа високоговорител. Направих го.
„Георги“, каза тя ясно.
От другата страна се чу рязко вдишване.
„Не си играй“, каза той. „Не знаеш какво ще стане.“
„Знам“, отвърна Ева. „Ще стане това, което ти обещах. Ще кажа истината.“
„Истината е въпрос на гледна точка“, изсъска той. „Ти си ми жена. И ще си траеш.“
„Не“, каза Ева. „Не съм ти жена. Аз съм заложник. И тази вечер си губиш заложника.“
Той замълча. После гласът му се промени. Стана по мек, почти мил.
„Ева, слушай“, каза той. „Аз те спасих. Ако не бях аз, щеше да си на улицата. Родителите ти щяха да загубят всичко. Не ме карай да съжалявам.“
Ева се разтрепери.
„Това е“, прошепна тя към мен, но думите ѝ бяха за самата нея. „Точно това е.“
„Ще ти дам шанс“, каза баща ми. „До утре сутрин. После не ми оставяш избор.“
Затвори.
Телефонът ми остана в ръката като горещ камък. Седнах тежко на стола срещу Ева. Изведнъж апартаментът ми се стори твърде малък за двама души и една истина, която тежеше като бетон.
„Какво имаш предвид, че си заложник“, попитах.
Ева преглътна.
„Родителите ми“, каза тя. „Хората, които ме отгледаха. Добри хора. Обикновени. Имахме малък дом, малко спокойствие. И една вечер преди година той дойде. Седна на масата ни, усмихна се и каза, че знае, че съм осиновена. Каза, че знае коя е жената, която ме е родила. Каза, че е познавал Милена по близо, отколкото би трябвало.“
Стиснах зъби.
„После каза, че има проблеми“, продължи Ева. „Че има дела, че има кредити, че фирмите му… че всичко му се руши. И че Милена е оставила нещо, което може да го спаси. Но той няма достъп. Само аз имам. Защото по закон аз също съм нейно дете.“
Сърцето ми заби в ушите.
„И тогава той се усмихна и каза, че можем да решим това като семейство. Предложи ми брак. Не като любов. Като договор. Като въже.“
„И ти се съгласи“, прошепнах.
Ева вдигна очи и в тях имаше ярост.
„Съгласих се, защото той показа документи“, каза тя. „Документи за заем, който щял да падне върху родителите ми. Показваше ми подписи, които не разпознах. Казваше, че ако не подпиша, ако не бъда послушна, ще ги съсипе. А аз… аз не мога да им го причиня. Те са единствените, които са ме обичали без условия.“
Мълчах. В главата ми се въртяха картини. Майка ми. Баща ми. Сватбени снимки. И една млада жена, която се е съгласила да бъде чужд пръстен, за да спаси хората, които нарича родители.
„Защо идваш при мен сега“, попитах.
Ева извади още един лист. Писмо. Запечатано в плик, пожълтял от време.
„Защото го намерих“, каза тя. „И вече не мога да дишам без да го прочетеш.“
На плика с почерка на майка ми пишеше само:
„За Никола. Когато не мога да говоря.“
Ръцете ми се разтрепериха, когато поех плика.
И в този миг някой почука силно на вратата ми. Не учтиво. Не колебливо.
Сякаш имаше право да влезе.
Глава четвърта
Погледнах към Ева. Тя пребледня, като човек, който чува стъпки зад себе си в тъмното.
„Не отваряй“, прошепна тя.
Почукването се повтори. После дръжката леко се разклати.
Станах бавно. Сърцето ми блъскаше като чук. Взех най близкото, което можеше да изглежда като защита, тежка книга от библиотеката. Глупаво, но поне не стоях с празни ръце.
„Кой е“, извиках.
Отвън се чу глас, който не познавах.
„Търся Никола. Имам документи за него. Спешно е.“
Ева ме хвана за ръкава. Пръстите ѝ бяха ледени.
„Не“, прошепна тя. „Това са хората му.“
Не знаех какво да вярвам. Но едно знаех. Баща ми току що беше казал „до утре сутрин“. И в този дом аз бях този, който решаваше дали да отвори.
Приближих и погледнах през шпионката. Видях мъж с тъмно палто, папка в ръка, и още един зад него, който се правеше, че гледа телефона си. Лицата им бяха безизразни като хора, които работят по поръчка.
„Какви документи“, попитах през вратата.
„Съдебни книжа“, каза първият. „Свързани са с ваш кредит. Подписани са от вас. Нужен е подпис за връчване.“
Кредитът ми. Вътрешностите ми се свиха.
„Аз не очаквам нищо“, казах.
„Очаквате или не, това е законова процедура“, отвърна той. „Отворете.“
Ева изрече тихо:
„Той е започнал.“
Не отворих. Вместо това се отдръпнах и набрах номер. Единствения човек, който знаеше какво означават думи като „връчване“, „искова молба“ и „обезпечителни мерки“. Моят колега от университета, който вече стажуваше в адвокатска кантора. Данаил.
Данаил вдигна веднага, сякаш не спеше.
„Никола“, каза. „Какво става.“
„Има хора на вратата“, прошепнах. „Казват, че носят съдебни книжа за кредита ми. Какво да правя.“
„Не подписвай нищо сега“, отвърна той. „Не отваряй, ако не си сигурен. Кажи им да оставят телефон за връзка и да изпратят уведомление по официален ред. И ми запази имена. Ако можеш.“
Поех въздух и се върнах до вратата.
„Оставете номер и име“, казах. „Ще се свържа.“
„Не работи така“, изрече мъжът по остър. „Отворете, иначе ще отбележим отказ и ще продължим по реда.“
„Отказ тогава“, отвърнах. „Запишете си.“
Тишина. После стъпки. После тихо псуване. Чух как се отдалечават по стълбите.
Ева се отпусна на дивана и за миг изглеждаше като човек, който е избягал от удавяне на сантиметри.
„Съдебни книжа за кредита ти“, повтори тя. „Той те държи. Не само мен.“
Седнах до нея, но оставих разстояние. Бях в ярост, но тя не беше целта на тази ярост. Тя беше също вътре в капана.
„Кажи ми всичко“, казах. „Без украса.“
Ева кимна. После, с бавни движения, сякаш се страхуваше да не разбуди чудовище, започна да разказва.
Георги не бил само предприемач с успешни сделки. Бил човек, който живее на ръба между блясъка и пропастта. Вземал кредити един след друг, прехвърлял активи, обещавал печалби, които още не съществуват. И когато един заем станал непоносим, взел нов, за да покрие стария. Въртял хора, въртял банки, въртял обещания.
„И сега всичко се е срутило“, каза Ева. „Той има дело с един партньор, Стоян. Стоян иска контрол. Има други, които искат парите си. Георги губи земята под краката си. И тогава се появява наследството на Милена. Нещо скрито, нещо защитено. И той полудява.“
„Какво е това наследство“, попитах.
Ева погледна плика в ръцете ми.
„Там е част от отговора“, каза тя. „Но има и друго. Кутия. Оставена в адвокатска кантора. Вътре има ключ и указания. Името на кантората е записано в писмото.“
Думата „адвокатска кантора“ ме накара да се сетя за Данаил. За начина, по който законът може да бъде и щит, и нож.
„Добре“, казах. „Тогава ще отидем там. Утре.“
Ева ме погледна тревожно.
„Утре може да е късно“, прошепна тя. „Той каза до сутринта. А той не говори празни думи.“
Погледнах плика. Почеркът на майка ми. Последният ѝ глас, заключен в хартия.
Стиснах го и почувствах как в мен се надига не страх, а решимост. Тиха, опасна решимост.
„Тогава“, казах, „няма да чакаме утре.“
Глава пета
Отворих писмото с пръсти, които ми се струваха чужди. Хартията изскърца тихо, като старо обещание. Ева стоеше срещу мен и не дишаше.
Почеркът на майка ми беше ясен, но по слаб, сякаш ръката ѝ е треперела.
„Никола,
ако четеш това, значи аз вече не мога да говоря с теб. Искам да ти кажа истината, преди други да я изкривят.
Имаш сестра. Тя се казва Ева. Не я мрази заради изборите, които някой друг ще направи вместо нея. Аз я родих, когато бях много млада и уплашена. Бях сама. Направих грешки и се страхувах, че ще съсипя два живота, вместо един.
Дадох я на хора, които можеха да я обичат и да ѝ дадат дом. Това ме убиваше всеки ден, но вярвах, че така я спасявам.
Георги знаеше. Не от самото начало, но разбра. И вместо да ме прегърне, ме наказа с мълчание. Обеща, че ако мълча, ще пази тайната. Аз мълчах, защото бях по слаба, отколкото исках да бъда.
Когато се разболях, разбрах колко е кратко всичко. И реших да оставя защита за вас.
Оставих средства на място, където Георги няма да може да ги докосне без вашето съгласие. Не го правя от омраза. Правя го, защото знам какво може да направи човек, когато се страхува да не изгуби властта си.
Никола, ако някой ти каже, че истината не е важна, не му вярвай. Истината винаги намира път.
Прости ми. И ако можеш, прости и на Ева. Тя не е виновна, че аз съм се страхувала.
Милена.“
Думите замъглиха погледа ми. Не помня кога сълзите потекоха. Само помня как гърдите ми се стегнаха така, сякаш дишането беше лукс.
Ева плачеше без звук. Сълзите ѝ падаха върху папката като дъжд, който не може да измие вина, която не е нейна.
„Сестра“, прошепнах. И думата се разтвори в устата ми като горчив мед.
Ева кимна, но не посмя да се усмихне.
„Значи е вярно“, каза тя. „Значи не съм луда.“
„И той се е оженил за теб“, изрекох аз, и в гласа ми имаше нещо опасно. „Знаейки това.“
Ева отмести поглед.
„Той ми каза, че няма значение“, прошепна. „Каза, че кръвта не е семейство. Че семейството е договор. Че може да се подписва.“
В този момент в мен се роди нещо, което не бях усещал от смъртта на майка ми. Гняв, който има посока.
„Къде е кантората“, попитах.
Ева извади лист, на който беше изписано име и адрес. Аз не исках да гледам адреси, не исках да мисля за места, но трябваше. В този свят истината има нужда от точни координати, дори когато не назоваваш градове.
Взех якето си. Ева също. Навън беше тъмно, въздухът беше остър. Стълбите на входа ми изведнъж изглеждаха като тунел.
„Ще дойде ли някой“, прошепна Ева, докато заключвах.
„Ако дойде“, казах, „ще ни намери празни.“
Докато вървяхме, телефонът ми вибрира. Съобщение от банката. Напомняне за просрочена вноска. Не беше първото, но тази вечер звучеше като заплаха.
Ева погледна екрана.
„Той е свързал всичко“, каза тя. „Ти си мислиш, че живееш сам, но нишките са в ръцете му.“
„Не за дълго“, отвърнах.
Стигнахме до сградата на кантората. Входът беше заключен, но на вратата имаше звънец. Натиснах. Нищо. Натиснах отново.
След минута се чу щракване. Вратата се открехна и вътре се показа мъж на средна възраст с уморени очи.
„Затворено е“, каза той.
„Търсим кутия, оставена от Милена“, казах бързо. „Става въпрос за наследство. Спешно е.“
Очите му се присвиха.
„Кои сте вие“, попита.
Ева пристъпи напред.
„Аз съм Ева“, каза тя. „Аз съм… дъщеря ѝ.“
Мъжът пребледня. Въздухът сякаш се сгъсти.
„Влезте“, каза тихо. „Но бързо. И без шум.“
Когато затворихме вратата зад нас, той се обърна и прошепна:
„Очаквах ви. Не тази вечер. Но знаех, че ще дойдете.“
И тогава добави нещо, което ме накара да стисна зъби:
„И знаех, че Георги също ще дойде.“
Глава шеста
Мъжът се представи като Теодор. Не ми беше познат. Гласът му беше сух, но не зъл. По скоро уморен от чужди драми.
„Милена остави инструкции“, каза той, докато ни водеше по коридор с приглушени лампи. „Беше настоятелна. Каза ми, че ако някой от вас дойде, трябва да ви дам кутията само ако сте двамата. Ако един от вас е сам, да не я давам. И ако Георги дойде… да се обадя на човек, на когото тя е вярвала.“
„Кой човек“, попитах.
Теодор не отговори веднага. Спря пред метален шкаф, отвори го с ключ и извади малка кутия. Тежка. Заключена. На капака имаше гравирани инициали, които разпознах.
„Кой човек“, повторих, по остро.
Теодор ме погледна право.
„Данаил“, каза той.
Погледнах Ева. Тя ме гледаше стреснато.
„Познавам Данаил“, казах. „Колега ми е. Как…“
„Не е случайност“, отвърна Теодор. „Милена го е наблюдавала. Чрез негов преподавател, чрез стажа му. Казала е, че той има гръбнак. Че няма да се продаде лесно. Че ако ти, Никола, някога се изгубиш в гнева си, ще имаш нужда от човек, който да ти удари спирачка.“
Това ме засегна повече, отколкото исках да призная.
„Тук е ключът“, каза Теодор и ни подаде малък плик. „И има втори плик, който трябва да отворите след като прочетете първото. Такова беше условието.“
Ева трепереше. Аз поех кутията и усещах тежестта ѝ като тежестта на чужди решения.
Теодор погледна часовника си.
„Имате малко време“, прошепна. „Преди да се появи той. Георги беше тук преди дни. Разпитваше. Усмихваше се. Опитваше се да ме купи. Не успя. Но такива хора не приемат не като отговор.“
„Какво ще направи“, попита Ева.
„Ще натисне“, отвърна Теодор. „С пари, със страх, със дела. С каквото има.“
Седнахме в малка стая с маса и два стола. Теодор остана на вратата, като пазач, който знае, че се приближава буря.
Отворих първия плик. Вътре имаше документ, който не приличаше на завещание в обичайния смисъл. Беше договор. Учредяване на фонд. Сметка, блокирана с условие за двоен подпис. Подписът на Милена. И изречение, което режеше като нож:
„Средствата се освобождават само при съвместно решение на Никола и Ева, удостоверено пред независим адвокат.“
Независим. Данаил.
Вътре имаше и списък с имоти, които не бях виждал никога в документите на баща ми. Имаше и влог, и акции в предприятие, за което не бях чувал. Не беше дребно. Беше богатство, което може да спаси човек от фалит или да го превърне в чудовище.
Ева сложи ръка на устата си.
„Това е… толкова много“, прошепна тя.
„Това е защита“, казах. „Майка ми е знаела какъв е.“
Отворих втория плик. Вътре имаше писмо, кратко, но безмилостно ясно.
„Ако четете това, значи Георги вече е започнал да ви притиска. Няма да спре. Той не умее да губи.
Но знайте следното: истината не е само за богатството. Има и друга истина, която той пази като нож в джоба си.
Георги не е единственият, който е лъгал.
Никола, ти имаш право да знаеш кой си.
Потърси Светлин.
Милена.“
Светлин.
Името удари в мен като камък. Никога не бях чувал това име у дома. Никога. Но начинът, по който майка ми го беше написала, беше като молитва и предупреждение едновременно.
„Кой е Светлин“, попита Ева.
„Не знам“, отвърнах, но вече усещах, че това „не знам“ е част от най голямата лъжа.
Точно тогава се чу силно почукване по входната врата на кантората. Не учтиво. Не колебливо.
Теодор пребледня и прошепна:
„Той е.“
Сърцето ми подскочи. Ева стисна ръката ми.
„Какво правим“, прошепна тя.
Погледнах кутията, документите, писмото с името Светлин. Всичко, което можеше да промени живота ми, беше на тази маса.
И някой отвън искаше да го вземе.
„Излизаме оттук“, казах тихо. „Сега.“
Теодор поклати глава.
„Задната врата“, прошепна. „Има изход. Но бързо. Той не е сам.“
Изправих се, сграбчих кутията и пликовете. Ева взе папката си. Тръгнахме по коридора, докато почукването прерасна в удари.
И тогава чух гласа му, през вратата, ясно, уверен:
„Отворете. Знам, че са вътре. И този път няма да си тръгна.“
Глава седма
Задната врата ни изведе в тъмен двор. Въздухът беше влажен, миришеше на мокър бетон. Тичахме без да говорим. Само стъпките ни и ударите на сърцата ни правеха шум.
Ева се спъна леко, хвана се за рамото ми. Усетих колко е лека, колко е напрегната, като човек, който живее с мисълта, че всяка грешка струва скъпо.
Спряхме чак когато стигнахме до по оживена улица. Там светлината от лампите правеше света по реален. По безопасен. Поне привидно.
„Той ще ни намери“, прошепна Ева. „Той винаги намира.“
„Не, ако го изпреварим“, казах.
Набрах Данаил. Този път не можех да си позволя да се колебая. Той вдигна след първото позвъняване.
„Никола“, каза, и в гласа му имаше тревога, сякаш вече беше предусетил.
„Трябваш ми“, казах. „Сега. Имаме документи. И има човек, който ни преследва.“
„Къде сте“, попита той.
„Не мога да кажа подробно по телефона“, отвърнах. „Но имаме кутия от Милена. И… име. Светлин.“
От другата страна се чу тишина, която не беше празна. Беше тежка.
„Добре“, каза Данаил накрая. „Слушай ме внимателно. Отивате на място с хора. Не в дома ти. Не при него. И без паника. Аз тръгвам. Ще се срещнем в едно кафене до университета, но не на главния вход. Идвам сам.“
„Бързай“, казах.
Затворих. Ева ме гледаше със страх, който беше толкова истински, че ме накара да усетя вина, че някога съм я наричал с презрение в мислите си.
„Ти си ми сестра“, казах тихо, сякаш проверявах как звучи. „А аз… аз те мразех.“
Ева потрепери.
„Не ме мрази“, прошепна тя. „Не ме обичай още. Просто… не ме оставяй сама.“
В този миг телефонът ѝ иззвъня. Номерът на баща ми. Тя не вдигна. Иззвъня пак. Пак. И пак.
После дойде съобщение. Видях го на екрана ѝ, защото ръцете ѝ трепереха.
„Имаш избор. Или идваш сама, или родителите ти плащат.“
Ева затвори очи и притисна телефона към гърдите си, сякаш така можеше да смачка думите.
„Той ще ги унищожи“, прошепна тя.
„Не“, казах. „Той разчита да вярваш в това. Разчита на страха ти.“
„Ти не разбираш“, каза Ева. „Той има документи. Той има връзки. Той има хора. Аз видях как един човек… как един служител, който му каза не, изведнъж остана без работа и без право да си търси правото. Видях го. Не е приказка.“
Гневът ми се върна, но този път беше по точен.
„Тогава ще играем по правила“, казах. „С адвокати. С доказателства. И с истина.“
Ева се засмя горчиво.
„Истината не плаща сметки“, прошепна.
Погледнах я.
„Понякога плаща“, казах. „Понякога освобождава.“
Тръгнахме към мястото за среща. В главата ми се въртяха думите на майка ми. „Истината винаги намира път.“ „Потърси Светлин.“
Светлин беше ключ. Но към какво.
В кафенето Данаил вече ни чакаше. Беше облечен просто, но очите му бяха остри като на човек, който е видял твърде много чужди лъжи в документи.
Седнахме. Аз сложих кутията на масата. Ева извади папката. Данаил не каза нищо първо. Само пое дъх и започна да преглежда.
Колкото повече четеше, толкова повече лицето му се втвърдяваше.
„Това е добре направено“, каза накрая. „Милена е мислила. И е предвидила Георги.“
„Той ни притиска“, казах. „И прати хора за съдебни книжа за кредита ми.“
Данаил кимна.
„Възможно е да е свързано с бърза процедура“, каза. „Или с опит да те накара да подпишеш нещо, което не разбираш. Трябва да видим какво има в банката, какво има по делата. Може да има и фалшив подпис. В такива случаи се действа бързо.“
Ева прехапа устна.
„А родителите ми“, прошепна. „Той заплашва тях.“
Данаил погледна към нея.
„Имаме инструменти“, каза. „Не чудеса. Но инструменти. Ако има изнудване, ако има принуда, ако има незаконни договори, това е престъпление. И има начин да се докаже. Въпросът е дали сте готови да извадите всичко на светло. Защото когато отворите тази врата, няма връщане.“
Аз погледнах писмото с името Светлин.
„Има още една истина“, казах. „Майка ми… пише да потърся Светлин. Кой е той.“
Данаил пребледня. Това беше първият му истински знак на изненада.
„Откъде имаш това име“, попита.
„От писмо на Милена“, отвърнах.
Данаил се облегна назад, сякаш столът изведнъж стана тежък.
„Светлин…“, прошепна. „Това име не е случайно.“
Ева се наведе напред.
„Кой е“, повтори тя.
Данаил затвори очи за миг. После ги отвори и каза:
„Това е човек, който може да обърне всичко. Но ако е замесен, Георги ще полудее. Защото това няма да е просто наследство. Това ще е самоличност. И там най много боли.“
Вратата на кафенето се отвори. Влезе мъж в скъпо палто. Огледа помещението.
Погледът му се спря върху нас.
И се усмихна.
Стоян.
Аз не го познавах, но усетих, че носи опасност, която не се крие. Опасност, която се разхожда свободно.
Данаил изрече тихо:
„Сега става по лошо. Това е човекът, който съди Георги.“
Стоян тръгна към нас. Бавно. Уверено.
И аз разбрах, че не сме само в семейна война. Бяхме в война за пари, власт и истини, които могат да разрушат повече от един живот.
Глава осма
Стоян спря до масата ни, без да пита дали може да седне. Просто дръпна стол и се настани. Лицето му беше гладко, почти приветливо, но очите му не бяха.
„Никола“, каза той, сякаш ме познаваше отдавна. „Ти трябва да си Никола.“
„А ти трябва да си човекът, който има навика да сяда без покана“, отвърнах.
Стоян се засмя тихо.
„Харесва ми“, каза. „Георги е направил поне едно хубаво нещо. Отгледал е син с характер.“
Ева се стегна. Данаил не помръдна.
„Какво искаш“, попита Данаил директно.
Стоян се обърна към него.
„Ти си Данаил“, каза. „Стажантът, който си мисли, че законът е храм. Приятно ми е.“
„Какво искаш“, повтори Данаил, още по твърдо.
Стоян се наведе напред. Гласът му стана по тих, по интимен, но думите му бяха нож.
„Искам да ви помогна“, каза. „Преди Георги да ви използва. Той е като човек, който гори и иска да дръпне всички с него.“
„Защо да ти вярваме“, попитах.
Стоян погледна кутията на масата, макар да не я отваряхме.
„Защото знам какво държите“, каза.
Студ мина през мен.
„Откъде“, изрече Ева.
Стоян се усмихна.
„Георги е паникьосан“, каза. „Когато един човек, който се мисли за цар, започне да губи, той говори много. Търси помощ. Търси сделки. Предлага ми процент, предлага ми контрол, предлага ми… всичко. И сред всичкото това се изпусна. Каза, че Милена е оставила фонд. И че две деца държат ключа.“
Ева пребледня.
„Две деца“, повтори тя и гласът ѝ се разтрепери.
„Точно така“, каза Стоян. „И ето ме тук. Защото ако двамата държите ключа, двамата можете да решите кой ще живее и кой ще падне.“
„Не сме богове“, казах.
„Не“, съгласи се Стоян. „Но сте наследници. А това е достатъчно.“
Данаил се наведе напред.
„Кажи какво предлагаш“, каза.
Стоян разпери ръце.
„Предлагам сделка“, каза. „Вие ми давате достъп до част от средствата. Аз ви давам защита. Юристи, връзки, време. И ви давам нещо повече. Истината за Георги. Истината, която той крие. Истината за Светлин.“
Светлин.
Сърцето ми се сви.
„Ти знаеш за Светлин“, изрекох.
Стоян се усмихна по широко.
„Разбира се“, каза. „В този свят имената са валута. А това име е злато.“
Данаил го гледаше студено.
„Ти не си тук да помагаш“, каза. „Ти си тук да вземеш.“
Стоян кимна, без да се обиди.
„Да“, каза спокойно. „Но понякога това, което взимам, спасява хора от по лоши хищници. Георги е отчаян. И когато отчаянието стигне точката, в която човек няма какво да губи, започва да пали всичко.“
Ева прошепна:
„Какво ще направи.“
Стоян я погледна.
„Ще ви обвини“, каза. „Ще каже, че сте измамници. Ще каже, че Ева е дошла да краде, а Никола е неблагодарен син. Ще ви влачи по съдилища. Ще пусне слухове. Ще удари по кредита ти, Никола. Ще удари по родителите ти, Ева. И ако има компромати, ще ги пусне. Ако няма, ще си ги измисли.“
Вътре в мен нещо се надигна.
„Нека“, казах.
Стоян се засмя.
„Младост“, каза. „Хубаво нещо. Но ще се умориш.“
Данаил сложи длан върху кутията, сякаш да я закрепи към масата.
„Няма да подписваме сделка с теб“, каза.
Стоян въздъхна театрално.
„Добре“, каза. „Тогава ще ви кажа истината без сделка. Подарък. За да помислите.“
Той се наклони напред и прошепна:
„Светлин е човекът, който е бил с Милена, когато Георги е бил зает да е предприемач. Светлин е човекът, който е знаел за Ева. И Светлин може да е причината Георги да се ожени за Ева. За да затвори устата на една тайна.“
Пребледнях. Ева притисна пръсти към слепоочията си.
„Защо“, прошепнах. „Защо би го направил.“
Стоян се облегна назад.
„Защото Георги не обича да губи“, каза. „И защото има шанс, Никола, че ти не си негов син.“
В тялото ми сякаш изчезна кръвта.
Данаил скочи.
„Стига“, изрече той. „Това са догадки.“
Стоян повдигна вежди.
„Догадки, които могат да се проверят“, каза. „Но ако са вярни, тогава фондът, имотите, всичко… става още по сложно. И Георги ще направи всичко, за да не излезе наяве.“
Ева се обърна към мен, очите ѝ бяха пълни с ужас и съчувствие.
„Никола…“, прошепна тя.
Аз стисках ръцете си под масата. Ноктите ми се впиваха в кожата.
Стоян стана, сякаш разговорът вече не го интересуваше.
„Помислете“, каза. „Аз не съм ваш приятел. Но в момента може да съм единственият, който ви казва истината без да иска да ви обича. И това понякога е най полезното.“
Той се усмихна и си тръгна.
След него остана тишина, която миришеше на опасност.
Данаил се обърна към мен.
„Никола“, каза внимателно, „ще го проверим по законен ред. Но не се оставяй да те разкъса. Истината е нож, ако я държиш за острието.“
„А ако е вярно“, прошепнах.
Ева сложи ръка върху моята. Леко, колебливо.
„Ти пак си ти“, каза. „Кръвта не решава всичко. Но…“
Тя спря. Защото всички знаехме, че кръвта може да реши много, когато става дума за наследство, съд, документи и хора като Георги.
Телефонът ми иззвъня. Този път номерът беше на банката. Отговорих.
„Господине“, каза женски глас, официален. „Обаждаме се във връзка с вашия кредит. Има подадено искане за предсрочна изискуемост.“
Предсрочна изискуемост. Думите бяха като присъда.
„Какво означава това“, попитах, макар да знаех.
„Означава, че ако не покриете цялата сума в кратък срок, ще се пристъпи към съдебно събиране“, каза тя. „Има и записано лице, което е подало сигнал за нарушение по договора.“
Стиснах телефона.
„Кое лице“, попитах.
Жената се поколеба.
„Георги“, каза.
И аз разбрах, че баща ми вече е натиснал първия спусък.
Глава девета
Нощта се превърна в поредица от светлини, стъпки и притихнали разговори. Данаил ни заведе в кантората, където стажуваше. Там имаше документи, компютри, папки, миризма на кафе и напрежение.
„Първо“, каза той, „ще изискаме справка от банката. Второ, ще проверим дали има подправен подпис. Трето, ще подготвим действия за защита на фонда. И четвърто…“
Той погледна писмото на Милена.
„Ще намерим Светлин.“
Ева седеше на стол и стискаше телефона си, сякаш ако го пусне, родителите ѝ ще паднат в пропаст.
„Не искам да ги въвличам“, каза тя. „Те са обикновени хора. Нямат сили за съдилища.“
„Затова трябва да ги защитим бързо“, каза Данаил. „И да документираме всяка заплаха. Съобщения, обаждания, всичко. Това е важно.“
Аз гледах стената срещу мен и се опитвах да не се разпадна. Предсрочната изискуемост означаваше, че апартаментът ми, единственото ми убежище, вече е под въпрос.
„Той иска да ме върне при него“, прошепнах. „Иска да ме накара да се моля.“
„Не му давай това удоволствие“, каза Данаил.
Точно тогава в кантората влезе още една жена. Лора. Представи се като помощник на адвокат, който работи с Данаил. Очите ѝ бяха умни, гласът ѝ беше спокоен.
„Данаил ме помоли да дойда“, каза тя. „Имаме проблем. Има подадено искане за запор на сметки по линия на друго дело. Името на ищеца е… Калина.“
Ева вдигна глава.
„Калина“, повтори тя.
Данаил кимна.
„Калина е човекът, с когото Георги изневерява“, каза Ева тихо. „Аз го видях. Веднъж. Той не се криеше. Нарочно го направи. За да ми покаже, че не съм нищо.“
Лора въздъхна.
„Калина твърди, че има договор за заем с Георги“, каза тя. „И че вие, Никола, сте посочен като лице, което… е свързано с обезпечение. Звучи като абсурд, но документите са подадени.“
В мен избухна гняв.
„Как може да ме въвлича във всичко“, изрекох. „Аз не съм подписвал нищо.“
Данаил сложи ръка на рамото ми.
„Точно това ще докажем“, каза. „Но трябва да сме готови, че Георги ще хвърля кал, докато не остане чисто място.“
Ева се изправи.
„Аз ще говоря“, каза тя внезапно. „Ще отида при родителите си и ще им кажа всичко. Няма повече тайни. Ако той ги заплашва, те трябва да знаят защо. Не мога да ги пазя с лъжи. Това ме убива.“
„Опасно е“, каза Данаил.
„Опасно е да мълча“, отвърна Ева. „Той разчита на мълчание.“
Погледнах я. За първи път видях в нея не жертва, а сила. Сила, която е била натъпкана в ъгъл, но не е изчезнала.
„Ще дойда с теб“, казах.
Ева ме погледна, сякаш не беше сигурна, че е чула.
„Ще дойда“, повторих. „Не за да ги плаша. А за да не си сама.“
Ева си пое въздух. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но този път в тях имаше не отчаяние, а благодарност.
Лора погледна Данаил.
„Има още нещо“, каза тя. „Теодор се е обадил. Георги е бил в кантората след като сте избягали. Бил е… спокоен. Казал е, че скоро ще ви види. И че ако не му дадете това, което иска, ще ви вземе и друго. Не само пари.“
Думите ме удариха като студен душ.
„Какво друго“, прошепнах.
Данаил погледна писмото с името Светлин.
„Истината за произхода ти“, каза тихо. „Това е другото.“
Ева се приближи.
„Никола“, каза. „Каквото и да стане, аз съм тук. Не защото трябва. А защото…“
Тя спря, сякаш се страхуваше да изрече думата „семейство“.
Аз погледнах прозореца. Нощта отвън беше тъмна, но не беше празна. В нея имаше движение. Имаше погледи. Имаше хора, които търсят.
„Тази история не е само за пари“, казах. „Тя е за това кой е откраднал животите ни.“
Данаил кимна.
„И за това кой ще ги върне“, добави той.
Точно тогава на телефона на Ева дойде ново съобщение.
Тя пребледня и го показа.
„Ти си мислиш, че си защитена. Утре имаш дело. И аз имам свидетел.“
Ева прошепна:
„Какво дело. Аз нямам…“
Данаил взе телефона и прочете. Очите му се стегнаха.
„Той е подал иск за унищожаване на брака“, каза. „Но не за да те освободи. За да те обяви за измамница. Да те направи виновна. Да те лиши от права. И да те уплаши.“
Ева седна рязко.
„Той иска да ме смачка“, прошепна.
Аз стиснах юмруци.
„Няма да стане“, казах.
Но дълбоко вътре знаех, че утре няма да е просто ден. Щеше да е първата битка. Първият съд. Първото доказателство, че истината може да оцелее срещу пари.
И аз още не знаех най страшното: кой е Светлин за мен.
Глава десета
Сутринта дойде без милост. Нямаха значение безсънните часове. Нямаха значение молитвите на ум. Всичко се свеждаше до документи, погледи и едно място, където думите стават оръжие.
Ева беше бледа, но под бледостта имаше твърдост. Облече се скромно, без да изглежда като „жена на предприемач“. Тя искаше да изглежда като това, което беше всъщност. Млад човек, принуден да играе чужда роля.
Данаил подготви папка. Лора подготви копия на съобщенията. Аз носех кутията и писмата, сякаш нося сърце в ръце.
В залата беше хладно. Георги вече беше там. Седеше спокойно, със самоувереността на човек, който вярва, че контролира света. До него стоеше Калина, с усмивка, която не стигаше до очите ѝ. До тях стоеше адвокат, по възрастен мъж с гладко лице и изражение на човек, който е печелил много дела, без да се интересува кой плаче след това.
Когато Георги ме видя, усмивката му се разшири.
„Синът ми“, каза тихо, сякаш говори за предмет, който се е върнал на мястото си. „Най после.“
Аз не отговорих. Ева стисна ръката ми. Данаил пристъпи напред, като щит.
Процедурата започна. Георги твърдеше, че Ева го е измамила. Че се е омъжила за него с корист. Че е търсила наследство. Че е изнудвала. Че е „разрушила семейството“. Думите му бяха подбрани така, че да звучат морално, макар да миришеха на лъжа.
Когато дойде редът на Ева, тя стана. Ръцете ѝ трепереха, но гласът ѝ беше ясен.
„Аз съм осиновена“, каза. „И търсех биологичната си майка. Намерих доказателства, че това е Милена. Георги знаеше. Той ме притисна. Заплашваше родителите ми. Принуди ме да подпиша. Принуди ме да мълча. И когато разбрах истината, отидох при Никола. Защото той е брат ми.“
Шум премина през залата. Георги пребледня за миг, после се усмихна, сякаш това е театър.
„Брат ти“, повтори адвокатът му с насмешка. „Това е… удобно.“
Данаил извади документа с фонда.
„Удобно е само за истината“, каза той. „Милена е оставила ясни указания. И ако съдът желае, може да се изиска експертиза на почерка и подписа. Има писмо, в което тя нарича Ева дъщеря. Има и други доказателства.“
Адвокатът на Георги се опита да възрази, но съдът допусна документите.
Георги ме гледаше. Погледът му беше тъмен. Не като на баща, а като на човек, който брои загубите си и мисли как да отмъсти.
Когато заседанието приключи временно, излязохме в коридора. Ева се облегна на стената, дишаше тежко.
„Той ще ме убие с думи“, прошепна.
„Не“, казах. „Той ще се опита. Но вече не си сама.“
Данаил се приближи.
„Съдът ще назначи експертизи“, каза. „И това е добре. Защото истината влиза в папки и започва да тежи.“
„А кредитът ми“, попитах.
Лора поклати глава.
„Има подадено искане за запор“, каза. „Но можем да го оспорим. Има странни подписи. Много странни. Това може да се обърне срещу него.“
Точно тогава Георги излезе. Приближи се до нас, без да се притеснява от хората.
„Никола“, каза тихо. „Ела да поговорим. Само двамата.“
„Няма“, отвърнах.
Той се усмихна.
„Ще дойдеш“, каза. „Защото иначе ще чуеш истината от друг. И може да не ти хареса.“
Ева се дръпна назад.
„Остави го“, прошепна тя. „Не го влачи.“
Георги погледна към нея.
„Ти нямаш право да говориш“, изрече той. „Ти си грешка, която Милена е скрила. И аз ще поправя тази грешка.“
Тези думи удариха Ева като шамар. Видях как очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя не се пречупи. Само изрече:
„Ти не поправяш. Ти рушиш.“
Георги се приближи към мен, почти до лицето ми.
„Светлин“, прошепна той така, че само аз да чуя. „Потърси го, ако искаш. Но когато го намериш, ще разбереш защо Милена е плакала. И защо аз никога не ти простих.“
Пребледнях. Той се отдръпна и се усмихна на всички, сякаш е невинен.
Калина го хвана под ръка. Те си тръгнаха.
Ева ме хвана за лакътя.
„Какво ти каза“, прошепна.
Аз не можех да отговоря веднага. Вътре в мен се бореха две неща. Любовта към майка ми и страхът, че не съм знаел целия ѝ живот.
„Каза, че ще намеря Светлин“, промълвих. „И че тогава ще разбера защо тя е плакала.“
Данаил стисна челюст.
„Това е неговият начин да те разклати“, каза. „Да те направи несигурен. Несигурният човек е лесен за управление.“
„А ако не е само това“, прошепнах.
Данаил ме погледна дълго.
„Тогава ще го посрещнем с факти“, каза. „Не с догадки. Не с паника. Само с факти.“
Стиснах писмото на Милена в джоба си.
„Тогава намираме Светлин“, казах. „Днес.“
И не знаех, че този човек е по близо, отколкото си мислех. И че истината ще ме удари не като буря, а като тихо отваряне на врата към стая, която винаги е била там, заключена.
Глава единадесета
Намирането на човек само по име е като да търсиш игла в море. Но Данаил имаше връзки в университета. Преподаватели, архиви, стари списъци. Лора имаше умението да намира следи в документи. Ева имаше упоритостта на човек, който цял живот е търсил корен.
Аз имах писмото на майка ми и една болка, която вече не можеше да бъде заключена.
След часове проверка излезе първа следа. Светлин е работил в болница. Бил е лекар. Името се появи в един стар документ, свързан с лечението на Милена. Не като лекуващ лекар, а като консултант. Някой, който е бил там, когато тя се е борила.
„Това не е случайно“, каза Ева.
„Не“, отвърнах.
Отидохме. Не назовавам мястото, защото не искам географията да отвлича от истината. Болниците навсякъде миришат еднакво. На дезинфектант и страх.
В приемната ни посрещна жена на средна възраст с уморена усмивка. Данаил ѝ показа пълномощно, обясни, че става дума за наследствени въпроси и за документи на починала пациентка.
Жената се поколеба, после прошепна:
„Светлин не работи вече тук. Но… понякога идва. Има една малка стая, където доброволства. Помага на хора, които нямат кой да ги чуе.“
Тези думи ме удариха странно. Баща ми, който обича властта. И Светлин, който идва да слуша. Контрастът беше като нож.
Намерихме го в стая с два стола и маса. Мъж с посребрена коса, очи, които са виждали твърде много. Когато вдигна поглед към мен, лицето му се промени. Не със страх. С нещо като разпознаване, което идва от дълбоко.
„Никола“, прошепна той, сякаш името ми не е просто дума, а спомен.
Аз пребледнях. Не от изненада, а от това, че той го каза така, сякаш ме е чакал.
„Кой сте вие“, попитах, но гласът ми се счупи.
Светлин стана бавно. Погледна Ева. После Данаил. После се върна към мен.
„Аз съм Светлин“, каза тихо. „И аз… аз трябваше да дойда при теб преди години. Но Милена ме помоли да не го правя. Тя искаше ти да растеш спокойно. Да имаш баща, дори ако… дори ако не беше правилният.“
Сърцето ми заби бясно.
„Какво значи това“, прошепнах.
Светлин преглътна. В очите му се появи болка, истинска, не театрална.
„Милена беше най силният човек, когото съм познавал“, каза. „И най уплашеният, когато ставаше дума за вас двамата. За теб и за Ева.“
Ева пристъпи напред.
„Тя е моя майка“, каза. „Нали.“
Светлин затвори очи, после кимна.
„Да“, каза. „Тя те обичаше. И се ненавиждаше, че те е дала. Но ти беше спасението ѝ от една грешка, която не можеше да поправи по друг начин.“
Погледнах към него.
„А аз“, прошепнах. „Аз чий съм.“
Светлин отвори очи и ме погледна.
„Ти си… мой“, каза.
Думите паднаха в стаята като камък. Тежко. Безмилостно.
Ева изохка. Данаил не помръдна, но погледът му се стегна.
Аз стоях и се чувствах като човек, на когото са извадили пода. Георги не е баща ми. Милена е крила. Светлин е мълчал. И аз съм живял в чужда история.
„Защо“, изрекох. „Защо ме оставихте.“
Светлин поклати глава.
„Не те оставих“, каза. „Тя избра. Тя избра да ти даде стабилност. Георги имаше пари, име, възможност да ти осигури образование. Аз бях… човек с чувства и без власт. И Георги заплаши. Заплаши, че ако истината излезе, ще унищожи Милена. Ще унищожи теб. Тогава тя ме накара да обещая. Да се махна.“
„И ти го направи“, казах. Гласът ми беше празен.
„Да“, призна Светлин. „И това е най големият ми срам. Мислех, че те пазя. Мислех, че мълчанието е цена за твоето спокойствие. Но мълчанието не пази. То само отлага болката.“
Ева плачеше тихо.
„Значи Георги е знаел“, прошепна тя. „За всичко.“
Светлин кимна.
„Знаеше“, каза. „И затова се ожени за теб. За да държи тайната. За да държи наследството. За да държи Милена, дори след смъртта ѝ.“
В мен се надигна ярост, но този път не беше само към Георги. Беше към всички, които бяха решили вместо мен.
„Какво искаш сега“, попитах Светлин. „Да ме наречеш син и да изчезнеш пак.“
Светлин поклати глава.
„Искам да помогна“, каза. „Имам доказателства. Писма. Записи. Милена ми остави копия. За фонда. За принудата. За това как Георги я е контролирал. Ако влезете в битка, имате нужда от повече от гняв. Имате нужда от доказателства.“
Данаил пристъпи напред.
„Дайте ги“, каза. „И бъдете готов да свидетелствате.“
Светлин пребледня.
„Ако свидетелствам“, каза тихо, „ще разруша образа на Георги. Но ще разруша и твоята представа за детството. И това… това боли.“
Погледнах го.
„То вече е разрушено“, казах. „Сега поне искам истината да работи за мен, не срещу мен.“
Светлин кимна. Извади от шкаф папка. Дебела. Пожълтели листове. Писма. Един малък бележник с почерка на Милена.
„Това е“, каза. „Нейният глас. Не само в писмото. Тук има всичко.“
Ева пое въздух.
„Тогава го правим“, каза. „Отиваме докрай.“
Аз погледнах папката. Погледнах Ева. Погледнах Светлин. И за първи път от години почувствах не просто гняв, а посока.
„Истината винаги намира път“, прошепнах. „Добре. Нека стигне там, където трябва.“
Но знаех, че Георги няма да се предаде. И когато един човек губи, той става най опасен.
Сякаш да докаже това, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Вдигнах.
„Никола“, каза гласът на Георги, мек и почти любезен. „Знам, че си при Светлин. Кажи му, че този път няма да мълча. И ако той проговори, ще ви взема всичко. Не само пари. Ще ви взема имената. Ще ви взема спокойствието. Ще ви взема бъдещето.“
Затвори.
В стаята беше тихо. Ева ме гледаше. Светлин стискаше папката. Данаил дишаше равномерно, но в очите му имаше решителност.
„Той знае“, прошепна Ева.
„Да“, казах. „И сега започва истинската война.“
И все пак, някъде под всичко това, се появи светлина. Не в залата. Не в банката. Не в документите.
Светлина в мисълта, че майка ми не е оставила само тайни. Оставила е и изход.
И аз бях решен да го намеря.