Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Майка на 2-годишно дете: Този път ми идва да крещя!
  • Новини

Майка на 2-годишно дете: Този път ми идва да крещя!

Иван Димитров Пешев май 1, 2022
lllineinkeeke.jpg

Майка от София е преживяла истински ужас. Оказва се, не за първи път. А когато става дума за детето ти, ужасът е двоен.

И за съжаление, отново става дума за Бърза помощ, за лекари, за отношението им към пациентите, изобщо за цялото ни здравеопазване. Което е толкова болно, че едно 2-годишно дете е оставено да му тече кръвта, защото в столицата на България, в Окръжна болница, няма лекар…

Ето целия разказ на Петя Исайкова, който публикуваме с незначителна редакторска намеса:

Тази нощ беше една от най-кошмарните и чувството за бягство, което имаш… се засилва. Да бягаш от България, колкото можеш по-бързо.

Усещането да си безпомощен и да зависиш от другите…

Да звъниш на бърза помощ и те вместо да приемат сигнала и веднага да пратят кола, знаейки, че става дума за малко дете, започват да те разпитват. Да, това им е работата, но по време на този разпит двегодишния ми син губи много кръв… а те продължават да разпитат, травма ли е, не е ли, на колко е години…

Даваш си сметка, че докато се обясняваш, по-добре да хванеш детето и да стигнете най-близката болница. Караш като обезумял, той продължава да губи много кръв и да се отпуска в ръцете ти. Най-накрая стигаш болницата и екип от 6 души те гледат…

Да. Аз съм цялата в кръв, на него лицето не му се вижда, продължава да кърви. Травма ли е? Не, не е травма… викнете бързо лекар, много кръв е изгубил. При което ми казват, нямаме лекар. Окръжна болница! Нямаме лекар!

А ти просто издивяваш и разбираш всички родители, които са били агресивни към лекарите, системата.

Гледат го, виждат го как се влошава, вдигат рамене и не знаят какво да правят. Решават, че могат да викнат лицево челюстен хирург. След 10 мин идват двама лекари, да ни обяснят, че просто нямат лекари за малко дете, нямат специалист, трябва да го викнат от вкъщи. По дяволите, от вкъщи!

– Идете в друга болница бързо, защото тук ще се забавите да чакате!

– Но той изгуби много кръв, продължава да губи, на 2 е! Ще успеем ли да стигнем друга болница?

– Спокойно, има още кръв в него, ме уверява лекаря. И ни изпраща…

Това ни се случва за пореден път в България, в София, не ми се мисли какво е положението в малките градове. Но определено имаме нужда от Детска болница, в която да има специалисти. И какъв специалист им трябва, поне да овладеят положението и да спрат кръвотечението.

Без думи съм. Рядко пиша статуси, но този път ми идва да крещя по цялата измислена система. Просто ето така умират гражданите ни, децата ни, родителите ни. При липсата на адекватност, на доктори с главно Д, и на болници…

Глас нюз бг

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бивш функционер на Кремъл разкри от какво страда Путин
Next: Виталий Кличко избухна с гневен коментар срещу българските политици

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.