Малкото ми дете започна да мрънка, затова му дадох телефона си да гледа анимации. Синът ми, едва проходилият Давид, седна на килима и мигновено се унесе в шарения свят на екрана. В тишината, която настъпи, гласът на майка ми прокънтя като камшик.
Майка ми, Маргарита, извъртя очи и каза на висок глас, така че да я чуе целият апартамент, а може би и съседите: „Не се чудете, че още не говори. По-скоро би оставила екрана да го отгледа.“
Бях унизена. Думите ѝ бяха не просто критика, а публичен шамар пред баща ми, който се правеше, че чете вестник, и сестра ми, Симона, която демонстративно разглеждаше маникюра си. Стоях в средата на хола на родителите ми, превърнат в съдебна зала, където аз бях подсъдимата. Горещина обля лицето ми. Исках да изкрещя, да се защитя, да ѝ припомня за всичките безсънни нощи, за притесненията, за безкрайната любов, която изливах върху детето си. Но вместо това само преглътнах буцата в гърлото си и промълвих: „Просто исках малко спокойствие, мамо.“
„Спокойствието не отглежда деца“, отсече тя и се обърна към кухнята, оставяйки ме да се давя в собственото си безсилие.
По-късно, вече у дома, след като приспах Давид и изтощението на деня ме притисна към дивана, сестра ми ми изпрати съобщение, което ми сви стомаха. Не беше коментар за днешната сцена. Не беше и поредната снимка на новата ѝ дизайнерска чанта. Беше нещо съвсем различно. Тя изпрати екранна снимка.
Беше извлечение от банкова сметка. Сметка, за която не знаех, че съществува. Титуляр беше баща ни, но парите… парите бяха преведени преди три месеца, само седмица преди той да почине внезапно от масивен инфаркт. Сумата беше огромна, достатъчна да покрие ипотеката на моя апартамент няколко пъти. Получателят беше напълно непознато име. Под снимката Симона беше написала само една дума: „Какво е това?“
Сърцето ми започна да бие лудешки. Гледах цифрите и името, но умът ми отказваше да ги обработи. Баща ми. Моят тих, честен, отдаден на семейството баща, който цял живот работеше като счетоводител в държавна фирма и се гордееше с моралната си чистота. Откъде се беше взела тази сметка? И кой, по дяволите, беше този човек, получил състояние от него дни преди смъртта му?
Усетих как леденият дъх на тайната докосна врата ми. Това не беше просто банково извлечение. Това беше ключ към непозната стая в живота на баща ми, стая, която той грижливо беше държал заключена. И изведнъж унижението от думите на майка ми избледня, заменено от далеч по-голям, по-дълбок и по-мрачен страх. Страхът, че цялото ми разбиране за семейството, за основите, върху които бях изградила живота си, беше на път да се срине.
Глава 2
Телефонът иззвъня в ръката ми и името на Симона светна на екрана. Вдигнах, без да кажа нищо.
„Видя ли?“, гласът ѝ беше трескав, шепот, пропит с паника.
„Видях. Откъде го имаш?“
„Ровех се в старите му документи. Търсех данъчни декларации за апартамента. Беше пъхнато в една папка със застраховки. Анна, това са много пари. Какво е правил татко?“
Въпросът увисна между нас, тежък и заплашителен. Баща ни беше човек на навика. Всяка сутрин кафе и вестник. Всяка вечер новини в осем. Спестяванията му бяха в един-единствен банков влог, за който всички знаехме. Тази тайна сметка, тази огромна трансакция, беше като да откриеш, че най-кроткото агне в стадото всъщност е било вълк.
„Не знам“, отвърнах искрено. „Никога не е споменавал. Сигурна ли си, че е негово?“
„Подписът е негов. Номерът на личната му карта съвпада. Негово е. Въпросът е защо го е крил? И от кого?“
Отговорът беше очевиден – от нас. И най-вече от майка ни.
В този момент съпругът ми Виктор влезе в стаята. Лицето му беше уморено. Работеше като проектант в малка архитектурна фирма и напоследък поръчките бяха намалели. Тежестта на ипотечния кредит, който бяхме изтеглили за нашето малко, двустайно жилище, ставаше все по-осезаема. Всеки месец беше борба, всяко непредвидено перо в бюджета – катастрофа.
„Какво има, любов? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак“, каза той и ме целуна по челото.
Показах му телефона. Той се вгледа в екранната снимка, намръщи се, после очите му се разшириха.
„Това шега ли е? Баща ти е имал толкова пари?“
Неговият първи въпрос беше за парите, не за тайната. Не го винях. Финансовият стрес, в който живеехме, беше превърнал парите в основна тема на разговорите ни, в източник на безкрайни тревоги.
„Изглежда, че ги е ‘имал’. Сега ги няма. Превел ги е на някого“, казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно.
„На кого? И защо? Трябва да говорите с майка ти.“
При мисълта да повдигна този въпрос пред Маргарита, стомахът ми се сви отново. Тя беше издигнала баща ми на пиедестал след смъртта му. Всяко напомняне за него беше съпроводено с тежки въздишки и разкази за неговата непогрешимост. Да ѝ кажа, че съпругът ѝ е имал таен живот и тайни пари, беше равносилно на това да запаля фитила на бомба.
„Нека първо говоря със Симона“, реших аз. „Трябва да разберем повече, преди да я въвличаме.“
На следващия ден се срещнах със сестра си в едно малко, уединено кафене. Симона беше пълната ми противоположност. Омъжена за Пламен, изключително успешен и амбициозен бизнесмен в строителния бранш, тя живееше в свят на лукс, който аз можех да видя само по списанията. Огромна къща в престижен квартал, скъпи коли, екзотични почивки. Понякога се чудех дали изобщо си спомня какво е да гледаш цените в магазина. Но сега, докато седеше срещу мен и нервно въртеше пръстена с огромен диамант на пръста си, тя изглеждаше също толкова уплашена и объркана, колкото бях и аз.
„Говорих с Пламен“, започна тя, без да ме поглежда в очите. „Показах му извлечението.“
Напрегнах се. Пламен беше човек, който не обичаше неяснотите. Беше рязък, пресметлив и винаги търсеше изгодата. Не го харесвах особено, но Симона го обожаваше.
„И?“, попитах аз.
„Той каза да не се притеснявам. Вероятно е било някакво старо бизнес задължение на татко. Някаква инвестиция, която е трябвало да бъде уредена. Каза, че ще провери.“ Гласът ѝ беше неубедителен, сякаш повтаряше заучени думи.
„Бизнес задължение? Татко беше счетоводител. Единственият му ‘бизнес’ беше да подрежда чужди фактури. Не звучи правдоподобно, Симона.“
Тя въздъхна. „Знам. Но какво друго може да е? Пламен каза, че ще се погрижи. Той има връзки, има адвокати. Ще разбере кой е този човек.“
Идеята Пламен да се рови в тайните на баща ми ме ужаси. Имах чувството, че пускаме хищник в кокошарник. Нещо в неговата бърза и самоуверена реакция ме накара да бъда нащрек. Сякаш не беше изненадан. Сякаш искаше да овладее ситуацията, преди тя да е излязла извън контрол.
„Може би не трябва да го замесваме“, предложих тихо. „Това е семеен въпрос.“
Симона ме погледна с раздразнение. „Семеен въпрос? Анна, това са страшно много пари! Ако някой е измамил татко, ако го е изнудвал… Пламен може да ни помогне. Твоят Виктор какво ще направи? Ще проектира къщичка за куче на измамника ли?“
Думите ѝ ме ужилиха. Сравнението между нашите съпрузи винаги е било болна тема. Моят – честен, но борещ се. Нейният – богат, но с морал, който често поставях под въпрос.
„Не става въпрос за Виктор. Става въпрос за това, че не познаваме човека, за когото си омъжена, толкова добре.“
„Глупости!“, отсече тя. „Ти просто му завиждаш. Завиждаш ми за всичко, което имам.“
Напрежението между нас избухна, както винаги. Старата болка, старите обвинения. Аз бях „умната“, а тя „красивата“. Аз бях тази с принципите, а тя – с успеха. Сега, над тайната на мъртвия ни баща, тези роли се сблъскаха с нова, ужасяваща сила.
„Не ти завиждам, Симона. Страх ме е. За всички ни.“
Тя не отговори. Сърбаше от кафето си, а очите ѝ гледаха някъде през мен. Знаех, че и нея я е страх. Но тя беше свикнала да оставя Пламен да решава проблемите ѝ. А аз… аз имах лошо предчувствие, че този проблем беше по-голям от всички пари и връзки на света.
Глава 3
Решихме да действаме зад гърба на Пламен, поне в началото. Първата ни стъпка беше да говорим с майка ни, колкото и да се ужасявах от този разговор. Избрахме момент, в който беше сама, една съботна сутрин, докато подреждаше старите албуми със снимки – нейното светилище на спомените.
Седнахме до нея на дивана, аз от едната страна, Симона от другата. Подадох ѝ телефона с отворената снимка на банковото извлечение. Тя сложи очилата си за четене, присви устни и се взря в екрана. Мълчанието се проточи. Лицето ѝ не трепна. Беше като каменна маска.
„И какво?“, попита тя накрая, с леден тон.
Симона пое дъх. „Мамо, виждаш ли сумата? И датата? Татко е превел всички тези пари на непознат човек седмица преди да умре. Не ти ли се струва странно?“
Маргарита свали очилата си и ни изгледа една по една. Погледът ѝ беше остър, пронизващ, сякаш се опитваше да надникне в душите ни и да открие предателството.
„Баща ви беше най-честният човек, когото познавам“, заяви тя с треперещ от сдържана ярост глас. „Ако е превел тези пари, значи е имал причина. И не е наша работа да ровим в делата му сега, когато не може да се защити.“
„Но това не са просто ‘дела’“, настоях аз. „Това е огромна сума. Пари, за които не знаехме, че има. Пари, които можеха да останат на нас, на внуците му. Не искаш ли да знаеш къде са отишли?“
Тя се изправи рязко. Албумът се плъзна от скута ѝ и падна на пода, разтваряйки се на страница с наша детска снимка – аз и Симона, прегърнати и усмихнати, безгрижни.
„Искам да оставите паметта на баща си на мира!“, извика тя. „Цял живот ви е дал всичко! Как смеете да го обвинявате в… какво? Че е имал тайни от вас? Може би е имал. Може би не сте заслужавали да знаете всичко!“
Реакцията ѝ беше не просто защитна, тя беше истерична. Беше прекалено силна, прекалено отчаяна. В този момент разбрах, че тя знае. Може би не знаеше всичко, но знаеше нещо. И се страхуваше от него повече от всичко на света.
Разговорът приключи с трясък на вратата на спалнята ѝ. Останахме със Симона сами в хола, сред разпилените снимки на едно по-щастливо минало.
Следващата ни спирка беше по-младият ни брат, Асен. Той беше нашата гордост – студент по право в трети курс, умен, амбициозен. Живееше на квартира близо до университета, квартира, чийто наем беше плащан от Пламен. Тази финансова зависимост го поставяше в деликатна позиция, но той беше най-близък с баща ни през последните му години. Често ходеше да му помага в градината или просто да си говорят. Ако някой знаеше нещо, това беше той.
Намерихме го в малката му, разхвърляна квартира, затрупан с учебници. Когато му показахме извлечението, реакцията му беше коренно различна от тази на майка ни. Той пребледня. Ръцете му, докато държеше телефона, леко затрепериха.
„Откъде имате това?“, попита той с пресъхнало гърло.
„Намерих го в документите на татко“, отвърна Симона. „Асене, знаеш ли нещо? Моля те, кажи ни истината.“
Той сведе поглед към дебелия том по облигационно право на бюрото си. Мълчеше.
„Асене!“, повиших тон аз. „Това е сериозно. Става въпрос за татко. Дължиш ни обяснение.“
Той вдигна очи, пълни със страх и нещо друго… вина.
„Не мога“, прошепна той. „Обещах му.“
„Какво си му обещал?“, притисна го Симона.
„Обещах му, че няма да кажа на никого. Особено на мама.“
Думите му потвърдиха най-големия ни страх. Имало е тайна. И тя е била пазена от майка ни на всяка цена.
„Татко не е сред нас вече, Асене“, казах аз по-меко. „Това обещание вече не важи. Трябва да знаем. Помогни ни да разберем какво се е случило.“
Асен поклати глава, разкъсван между лоялността към мъртвия си баща и натиска от живите си сестри.
„Не разбирате. Не става въпрос само за парите. Много по-сложно е. Ако разберете, всичко ще се промени. Всичко.“
Той отказа да каже и дума повече. Излязохме от квартирата му с още повече въпроси и с ужасяващото чувство, че сме на ръба на пропаст, за чието съществуване дори не сме подозирали. Симона беше бясна от неговото мълчание, но аз бях по-скоро изплашена. Думите му „всичко ще се промени“ отекваха в ума ми като зловещо пророчество.
На връщане към дома, Симона взе решение.
„Край. Дотук бяхме с опитите да сме деликатни. Ще се обадя на Пламен. Неговите хора ще разнищят това за един ден. Ще намерят този получател и ще го накарат да проговори. Омръзна ми от тайни и лъжи.“
Опитах се да я разубедя, но тя беше непреклонна. Докато гледах как избира номера на съпруга си, знаех, че току-що е отворила кутията на Пандора. И вече нямаше връщане назад.
Глава 4
Светът на Пламен беше изграден от стъкло, стомана и огледални повърхности. Офисът му, разположен на последния етаж на една от лъскавите сгради, които неговата компания беше построила, гледаше към града като гнездо на хищна птица. Всичко в него крещеше за власт и успех – масивното бюро от абанос, кожените кресла, абстрактните картини по стените, които струваха повече от апартамента ми.
Когато Симона му разказа за срещите ни с майка ни и Асен, той изслуша с безизразно лице, потропвайки с писалка по стъкления плот на бюрото. Не изглеждаше нито изненадан, нито притеснен. По-скоро раздразнен, сякаш се занимаваше с досаден проблем, който нарушаваше перфектния му график.
„Казах ти, че ще се погрижа, Симона“, каза той с равен тон, след като тя приключи. „Тези семейни драми са излишни. Майка ти е истерична, а брат ти е хлапе, което се е наплашило от нещо. Оставете нещата на мен.“
„Но те знаят нещо, Пламене!“, настоя сестра ми. „Особено Асен. Той каза, че ако разберем, всичко ще се промени.“
Пламен се засмя тихо, без капка веселие. „Всичко се променя всеки ден, скъпа. Това се нарича живот. Аз ще се обадя на когото трябва. Ще проверим името на получателя, ще видим какъв е. Вероятно е някой стар приятел на баща ти в нужда. Човекът е решил да направи едно добро дело, преди да си отиде. Какво толкова?“
Обяснението му беше твърде просто, твърде удобно. То омаловажаваше нашите притеснения, превръщаше ги в женска истерия.
Докато той говореше, телефонът му на бюрото светна. Той погледна екрана и лицето му за миг се стегна. Бързо отхвърли обаждането.
„Както казах, ще се погрижа. А сега, ако ме извините, имам важна среща.“
Това беше ясен знак, че разговорът е приключил. Той ни изпрати до вратата, целуна Симона по бузата и ни остави в коридора, пред вратата от матирано стъкло с логото на неговата компания.
„Видя ли?“, каза Симона с облекчение. „Той ще оправи всичко.“
Аз не бях толкова сигурна. Докато слизахме с асансьора, не можех да се отърся от усещането, че Пламен не иска да разбере истината, а да я погребе. Искаше да контролира ситуацията, да се увери, че каквото и да излезе наяве, то няма да засегне неговия подреден свят, неговата перфектна съпруга, неговата безупречна репутация.
През следващите дни Пламен наистина задейства своите механизми. Постоянно говореше за „моите хора“, „моя адвокат“, „моя частен детектив“. Уверяваше Симона, че напредват, но без да дава никакви конкретни детайли. „Проверяваме, сложно е, изисква време“, бяха обичайните му отговори.
Междувременно напрежението в семейството растеше. Майка ми спря да ни говори. Асен не си вдигаше телефона. Аз и Виктор се карахме постоянно. Той настояваше да поискаме своя дял от тези пари, ако се окаже, че са били откраднати. Аз пък исках само да разбера истината, независимо колко болезнена е тя. Ипотеката ни тежеше, синът ми имаше нужда от нови обувки, а аз се чувствах виновна за всяка стотинка, похарчена за нещо различно от най-насъщното.
Една вечер се прибрах късно от работа, изтощена и обезсърчена. Виктор го нямаше. На масата имаше бележка: „Излязох с приятели, ще се прибера по-късно.“ Това беше необичайно за него. Той не беше човек, който излизаше спонтанно. Внезапно ме обзе лошо предчувствие. Отворих лаптопа и влязох в общия ни имейл акаунт. И там, в изпратените писма, го видях. Имейл от Виктор до Пламен, изпратен преди два дни.
Темата беше: „Предложение за сътрудничество“.
Сърцето ми спря. Отворих имейла с треперещи ръце. Вътре Виктор описваше накратко свой архитектурен проект – малък комплекс от енергоефективни къщи, проект, върху който работеше в свободното си време, неговата мечта. Пишеше, че търси инвеститор и предлага на Пламен да се включат заедно, като обещаваше големи печалби. Завършваше с думите: „Знам, че моментът е деликатен заради семейните въпроси, но вярвам, че бизнесът трябва да бъде отделен. Ще се радвам да обсъдим възможностите.“
Пламен не му беше отговорил.
Почувствах се предадена. Виктор беше отишъл зад гърба ми, опитвайки се да използва семейната криза като възможност. Беше се опитал да се възползва от връзката ми с Пламен, когото иначе презираше, за да измоли инвестиция. Унижението беше по-силно от гнева. Той беше потъпкал гордостта ни, беше ни превърнал в молители.
В същия този момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Имаше само един прикачен файл – снимка. На снимката беше Пламен, който излизаше от луксозен ресторант. До него, хванала го под ръка, беше друга жена. Красива, млада, облечена в предизвикателна рокля. Те се смееха. Изглеждаха интимни.
Под снимката имаше кратък текст: „Мъжът на сестра ти също има тайни.“
Светът ми се завъртя. Едната тайна се преплиташе с друга, лъжата раждаше нова лъжа. Виктор ме предаваше по един начин, Пламен предаваше сестра ми по друг. А в центъра на всичко стоеше сянката на баща ми и неговата неразгадана мистерия. Имах чувството, че потъвам в блато от лицемерие и измама, и не виждах твърда земя, за която да се хвана.
Глава 5
На следващата сутрин не казах нищо на Виктор за имейла. Не казах нищо и на Симона за снимката. Бях парализирана от информацията, която притежавах. Всяка дума можеше да предизвика експлозия, а аз не бях сигурна, че някой от нас ще оцелее след нея. Вместо това взех решение. Решение, което трябваше да взема още в самото начало.
Обадих се на Симона и ѝ казах, че искам да наемем адвокат. Не адвокат на Пламен. Наш собствен. Някой, който да работи за нас и само за нас.
„Но Пламен вече се занимава с това“, възрази тя.
„Пламен се занимава с това от седмици и не ни е казал нищо съществено. Той защитава своите интереси, Симона. Ние трябва да защитим нашите и паметта на татко.“
Изненадващо, тя се съгласи. Може би и тя беше започнала да усеща, че мъжът ѝ я държи в неведение. Може би интуицията ѝ подсказваше, че нещо не е наред.
Адвокатската кантора се намираше на тиха уличка в старата част на града, далеч от стъклените кули на Пламен. Посрещна ни жена на име Десислава. Беше на около четиридесет, с остър поглед зад очила с тънки рамки и коса, прибрана в стегнат кок. Нищо в нея не беше излишно. Излъчваше компетентност и желязна воля.
Разказахме ѝ всичко, което знаехме – за извлечението, за реакцията на майка ни, за мълчанието на брат ни, за съмнителната намеса на Пламен. Тя слушаше внимателно, без да си води бележки, като само от време на време кимаше. Когато приключихме, тя остана мълчалива за момент, събирайки мислите си.
„Имаме няколко възможни сценария“, започна тя с равен, делови глас. „Първо, възможно е баща ви да е бил изнудван. Това би обяснило тайната и голямата сума. Второ, може да е имал тайно семейство или дете, за което се е грижил финансово. Трето, може да е изплащал стар дълг или морално задължение. Четвърто, и най-неприятно, възможно е парите да са свързани с незаконна дейност, за която не сте подозирали.“
Всяка дума беше като удар. Ние бяхме мислили само за първия вариант. Останалите бяха твърде чудовищни, за да ги допуснем в съзнанието си.
„Какво можем да направим?“, попита Симона, а гласът ѝ трепереше.
„Първата стъпка е официално да поискаме пълна информация за всички банкови сметки на баща ви. Като негови наследници, имаме това право. Това ще ни покаже откъде са дошли парите в тази тайна сметка. Второ, ще направя проучване на името на получателя. Ще разберем всичко за него – адрес, семейно положение, криминално досие, ако има такова. Трето, и това е най-важното, трябва да заведем дело за установяване на произхода на средствата и евентуално за връщането им в наследствената маса. Това ще ни даде законов инструмент да призовем свидетели. Включително майка ви и брат ви.“
Идеята да съдим собствената си майка и брат ни се стори ужасяваща.
„Не можем да го направим“, прошепнах аз.
„Ако искате да стигнете до истината, това е пътят“, отвърна Десислава невъзмутимо. „Законът не се интересува от семейни чувства, а от факти. Вашият зет“, тя се обърна към Симона, „вероятно вече прави същото, но без да ви информира за резултатите. Като заведем дело, ние ще имаме достъп до същата информация, до която и той. Ще изравним силите.“
Думите ѝ имаха смисъл. Бяхме пионки в игра, чиито правила не разбирахме. Пламен движеше фигурите, а ние просто чакахме да ни каже какъв е резултатът. С Десислава на наша страна, ние самите ставахме играчи.
Подписахме договора за правна помощ. Чувствах се едновременно облекчена и ужасена. Бяхме прекрачили граница. От този момент нататък нямаше да има повече тихи разговори и семейни срещи. Започваше война. Война, в която щяхме да използваме адвокати и съдебни призовки, за да изтръгнем истината от най-близките си хора.
Когато излязохме от кантората, Симона ме погледна. В очите ѝ имаше страх, но и нова решителност.
„Направихме ли правилното нещо?“, попита тя.
„Не знам дали е правилното, но е единственото, което ни остана“, отговорих аз.
През следващата седмица Десислава действаше със скоростта и прецизността на хирург. Подаде искания до всички банки. Заведе делото. Изпрати призовки до майка ни и Асен. Машината на правосъдието беше задвижена.
Реакцията не закъсня. Пламен се обади на Симона и крещя в продължение на десет минути. Обвини я, че е неблагодарна, че е подкопала авторитета му, че се е доверила на „някаква си квартална адвокатка“ вместо на него. Майка ми се обади на мен, нарече ме „предателка“ и каза, че се отказва от мен. Асен просто изпрати съобщение: „Защо го направихте? Ще унищожите всичко.“
Всяка вечер, когато си лягах до Виктор, усещах пропастта между нас. Той не знаеше, че знам за имейла му. Аз не знаех как да повдигна темата, без да разруша и последната крехка нишка, която ни свързваше. Живеехме като съквартиранти, пълни с тайни и неизказани обвинения.
Междувременно снимката на Пламен с непознатата жена стоеше в телефона ми като бомба със закъснител. Всеки път, когато видех сестра си, изпитвах угризения. Трябваше ли да ѝ кажа? Трябваше ли да добавя и тази болка към всичко останало? Или трябваше да я оставя да живее в своята златна клетка, без да знае за предателството?
Една вечер, докато преглеждах старите документи на баща ми, които бяхме взели от дома на родителите ни, попаднах на малък, измачкан бележник. Беше пъхнат в джоба на старо сако. Вътре, с познатия ситен почерк на баща ми, имаше записани дати и суми. Малки суми, превеждани всеки месец в продължение на години. И едно име. Името беше същото като това от банковото извлечение. Но до него имаше и адрес. Адрес в малък, западнал квартал на другия край на града.
Тайната вече имаше адрес.
Глава 6
Преди смъртта на баща ни семейството ни беше като стара, леко напукана порцеланова чаша. Отвън изглеждаше цяла, но ако се вгледаш, виждаше фините линии на напрежението, които я опасваха. Сега тези пукнатини се разширяваха с всеки изминал ден, заплашвайки да пръснат всичко на парчета.
Спомням си вечерите около масата. Баща ми, мълчалив и замислен, сякаш винаги носеше някаква невидима тежест. Майка ми, вечно суетяща се, но с поглед, който често се спираше върху него с неизказан въпрос или упрек. Между тях имаше дистанция, която като деца не разбирахме, а като възрастни се научихме да не забелязваме.
Маргарита винаги е била по-амбициозната. Тя беше тази, която настояваше Симона да ходи на уроци по пиано и балет, а мен да ме записват на олимпиади по математика. Искаше да успеем, да постигнем повече от тях. Когато Симона се запозна с Пламен, в началото на неговия стремглав възход, майка ми беше в екстаз. Тя видя в него осъществяването на всичките си мечти – богатство, статус, сигурност. Пламен стана златният син, който тя никога не е имала, и стандарт, с който постоянно сравняваше моя съпруг. „Пламен заведе Симона в Париж за уикенда“, „Пламен ѝ купи нова кола“, „Пламен ще строи цял нов квартал“. Всяка нейна дума беше убождане, напомняне за скромния живот, който аз бях избрала.
Баща ми, от друга страна, никога не изглеждаше впечатлен от парите на Пламен. Отнасяше се към него с вежлива дистанцираност. Понякога, когато Пламен започваше да говори за поредния си голям проект, за милионите, които ще спечели, виждах баща ми да се взира в него с особена, почти тъжна усмивка. Сякаш виждаше нещо, което ние не виждахме. Веднъж го чух да казва на майка ми, след като Симона и Пламен си тръгнаха: „Не всичко, което блести, е злато, Маргарита.“ Тя само махна с ръка и го нарече завистник.
Връзката му с Асен беше различна. В брат ми той виждаше своето продължение. Насърчаваше го да учи право, казваше,
че един умен адвокат може да поправи много несправедливости. „Но може и да създаде много“, добавяше винаги с онази негова тъжна усмивка. Прекарваха часове заедно. Често, когато отивах да ги видя, ги заварвах да си говорят тихо в градината. Сега разбирах, че в тези разговори сигурно са се криели семената на тайната, която ни разкъсваше. Баща ми е подготвял Асен, доверявал му се е, прехвърлял му е своята тежест.
Смъртта му дойде внезапно. Една сутрин просто не се събудил. Шокът беше огромен. На погребението Пламен организира всичко с ефективността на военен командир. Поръча най-скъпия ковчег, най-големите венци. Майка ми се държеше за него като удавник за сламка, намирайки утеха в демонстрацията на скръб и статус. Аз и Симона плачехме тихо встрани. Асен стоеше като вкаменен, с лице, на което беше изписана не само скръб, а и някакво ужасно, непоносимо знание.
Сега, докато държах измачкания бележник с адреса, си спомних един от последните ни разговори с татко. Беше няколко седмици преди края. Бях му се оплакала от финансовите ни затруднения с Виктор. Той ме изслуша, както винаги, търпеливо. После каза нещо странно: „Парите не са най-важното, Анна. Най-важното е да можеш да спиш спокойно вечер. Има дългове, които не се изплащат с пари.“
Тогава не обърнах внимание на думите му. Сториха ми се просто бащино клише. Но сега те придобиваха нов, зловещ смисъл. Какъв дълг е изплащал баща ми? И защо цената му е била спокойствието на цялото ни семейство?
Реших да отида на онзи адрес. Сама. Не казах на Симона, защото тя щеше да каже на Пламен, а неговите методи ме плашеха. Не казах и на Виктор, защото не исках да го замесвам повече, докато не разбера какво се случва. Това беше мое пътуване. Трябваше да се изправя лице в лице с тайната на баща си.
Кварталът беше точно такъв, какъвто си го представях – сиви, олющени панелни блокове, разбит асфалт и чувство на безвремие. Намерих адреса. Беше стара, неподдържана сграда. Натиснах звънеца до името, същото име от банковото извлечение. Сърцето ми биеше в гърлото. Чаках. Никой не отвори. Натиснах отново. Тишина.
Тъкмо се канех да си тръгна, когато вратата на съседния апартамент се открехна и една възрастна жена подаде глава.
„Няма никой“, каза тя с дрезгав глас. „Той почина.“
Стомахът ми се преобърна. „Кога?“, успях да попитам.
„Преди два-три месеца. Горе-долу по едно и също време с онзи добър човек, дето му помагаше. Идваше всеки месец, носеше му храна и пари. Един такъв, тих, с очила…“
Описанието съвпадаше с баща ми.
„А… кой беше той? Човекът, който е живял тук?“, попитах, а гласът ми едва се чуваше.
Жената ме погледна подозрително. „Коя сте вие?“
„Аз съм… дъщеря на човека с очилата“, казах истината.
Жената омекна. „Ах, милото момиче. Баща ти беше светец. Този човек, Огнян, беше болен. От години беше на легло. Нямаше никой на света. Баща ти беше единственият, който се грижеше за него. Казваше, че му е стар приятел от казармата.“
Приятел от казармата. Звучеше правдоподобно. Но защо тогава беше тайна? Защо бяха нужни всичките тези пари накрая?
„А той… Огнян… имаше ли семейство? Деца?“, попитах, следвайки една ужасна догадка.
Жената поклати глава. „Не, горкият. Сам беше. Но знаеш ли кое е странното? Преди да умре, идва един друг човек. Млад, добре облечен. Представи се за негов адвокат. Каза, че Огнян му е продал апартамента. Събра му малкото багаж в два кашона и това беше. Всичко стана много бързо.“
„Млад, добре облечен адвокат?“, повторих аз, а кръвта започна да пулсира в слепоочията ми.
„Да. И караше една такава лъскава, черна кола…“
В съзнанието ми изплува образът на черния джип на Пламен.
Светът около мен се размаза. Баща ми е помагал на болен приятел. Преди смъртта си му е превел огромна сума пари, може би за да подсигури старините му. Но и двамата са починали почти по едно и също време. А после се е появил „адвокат“, който много прилича на зет ми, и е „купил“ апартамента.
Това не беше просто тайна. Това миришеше на престъпление. И имах ужасното усещане, че Пламен е замесен много по-дълбоко, отколкото някой от нас е предполагал.
Глава 7
Новата информация ме хвърли в състояние на шок и параноя. Вече не знаех на кого да вярвам. Снимката на Пламен с любовницата му изглеждаше като детска игра в сравнение с подозрението, че може да е замесен в нещо толкова мръсно, свързано със смъртта на двама души и един апартамент.
Трябваше да кажа на някого. Но на кого? Симона беше сляпа за грешките на съпруга си. Виктор беше компрометиран от опита си да прави бизнес с него. Майка ми живееше в свой собствен свят на отричане. Асен беше твърде уплашен. Единственият човек, на когото можех да се доверя, беше Десислава.
Уговорих си среща с нея на следващия ден. Разказах ѝ всичко – за бележника, за адреса, за разговора със съседката, за подозренията ми към Пламен. Тя ме изслуша със същото каменно лице, но този път в очите ѝ видях проблясък. Беше поглед на ловец, който е надушил плячка.
„Това променя всичко“, каза тя, след като млъкнах. „Вече не говорим просто за укрити наследствени пари. Говорим за възможна имотна измама, може би дори за нещо по-лошо. Трябва да действаме много внимателно.“
Планът ѝ беше бърз и безпощаден. Първо, чрез официален път щеше да провери собствеността на апартамента на починалия Огнян. Щяха да видят кой е купувачът и кой нотариус е изповядал сделката. Второ, щеше да изиска копие от смъртните актове и на Огнян, и на баща ми, за да види дали има нещо съмнително около обстоятелствата на смъртта им.
„Аз какво да правя?“, попитах аз.
„Вие не правете нищо. Дръжте се нормално. Не показвайте на никого, че знаете нещо. Особено на зет ви. Той е опасен играч, Анна. Не го подценявайте. Ако усети, че сте по следите му, може да стане непредсказуем.“
Съветът ѝ беше разумен, но почти невъзможен за изпълнение. Как да се държа нормално, когато имах чувството, че живея в шпионски филм? Как да гледам сестра си в очите, знаейки, че мъжът ѝ може би е престъпник, който я мами?
Моралната дилема за снимката ме разкъсваше. Ако ѝ кажех за любовницата, може би щях да разбия илюзиите ѝ и да я привлека на своя страна. Но можех и да я тласна още по-дълбоко в обятията му. Можеше да ми се ядоса, да ме обвини, че искам да разруша брака ѝ от завист.
Реших да изчакам. Истината за апартамента беше по-важна. Тя беше обективна, доказуема. Изневярата беше емоционална бомба, която можех да използвам само в краен случай.
Междувременно напрежението около съдебното дело ескалираше. Първото заседание беше насрочено. Аз и Симона бяхме ищци. Майка ми и Асен бяха призовани като свидетели. Пламен, разбира се, беше наел най-добрия адвокат за сестра ми, който на практика представляваше неговите интереси. Нашата малка семейна драма се превръщаше в публичен цирк.
Една вечер, няколко дни преди делото, Виктор се прибра по-различен. Беше напрегнат, но и някак развълнуван. Сипа си уиски, нещо, което правеше рядко, и седна срещу мен на масата в кухнята.
„Трябва да ти кажа нещо“, започна той.
Сърцето ми се сви. Очаквах признание за имейла.
„Пламен ми се обади днес“, продължи Виктор, избягвайки погледа ми. „Иска да се видим утре. Да обсъдим моето предложение. Каза, че проектът му се струва интересен.“
За момент онемях. След седмици мълчание, точно преди делото, Пламен изведнъж проявяваше интерес. Това не беше съвпадение. Беше ход. Ход в играта на шах, която играеше с нас.
„И ти ще отидеш?“, попитах студено.
„Разбира се, че ще отида! Анна, това е шансът на живота ми! Ако той инвестира, ще мога да напусна онази мизерна фирма, ще си направя собствено студио, ще се измъкнем от дълговете…“
„Не разбираш ли, че те използва?“, почти изкрещях аз. „Прави го, за да те привлече на своя страна! Иска да ни раздели, да ме накара да оттегля иска! Това е подкуп, Виктор!“
Той скочи от стола. „Подкуп? Наричаш мечтата на живота ми подкуп? Просто не можеш да понесеш, че за пръв път аз мога да бъда успешният! Че не зет ти, а твоят съпруг ще осигури семейството! Заслепена си от омразата си към него!“
Скандалът беше ужасен. Крещяхме си обвинения, изкарахме всички стари обиди и разочарования. Говорихме за пари, за завист, за пропилени възможности. Но не и за истината. Не и за предателството. Накрая той излезе и трясна вратата. Легнах си сама, чувствайки се по-самотна от всякога. Бракът ми се разпадаше. Семейството ми беше във война. А аз бях в центъра на всичко, пазейки тайни, които можеха да унищожат всички.
На следващия ден Десислава ми се обади. Гласът ѝ беше спокоен, но усещах напрежението в него.
„Проверих в имотния регистър, Анна. Имам новини.“
„И?“, попитах с пресъхнало гърло.
„Апартаментът на господин Огнян е продаден ден след смъртта му. Купувачът не е Пламен. Купувачът е фирма. Офшорна компания, регистрирана на Британските вирджински острови.“
„Какво означава това?“
„Това означава, че зет ви е много умен. Или много добре съветван. Почти невъзможно е да се проследи кой стои зад такава компания. Но…“, тя направи пауза, „проверих нотариуса, изповядал сделката. Той е един от основните нотариуси, с които работи фирмата на Пламен. И нещо още по-интересно. Проверих смъртния акт на Огнян. Причина за смъртта – сърдечна недостатъчност. Всичко изглежда чисто. Но липсва нещо. Липсва аутопсия. Като се има предвид, че е починал сам в дома си, това е много необичайно.“
Картината ставаше все по-мрачна и сложна. Офшорни компании, съмнителни нотариуси, липсващи аутопсии. Това вече не беше семейна свада за пари. Това беше територията на организираната престъпност. И баща ми, моят тих и скромен баща, по някакъв начин беше попаднал в средата ѝ.
„Какво ще правим?“, прошепнах аз.
„Ще използваме единственото оръжие, което имаме“, отвърна Десислава. „Съдът. На делото ще поискам разпит на брат ви. Той е ключът. Той знае защо баща ви е дал тези пари. И ще го накараме да говори. Дори да се наложи да го заплашим с обвинение в лъжесвидетелстване.“
Глава 8
Съдебната зала беше малка, душна и облицована с тъмна дървена ламперия, която сякаш поглъщаше светлината. Въздухът беше тежък от напрежение. Седях до Симона на едната пейка. Срещу нас, на другата, беше майка ми. Изглеждаше състарена с десет години. Не ни погледна нито веднъж. Асен седеше до нея, пребледнял като платно, взирайки се в ръцете си. Пламен не беше в залата, но присъствието му се усещаше навсякъде. Беше като кукловод, който дърпа конците от разстояние. Неговият адвокат, елегантен мъж със сребърна коса, седеше до майка ми и от време на време ѝ прошепваше нещо успокоително.
Съдията, уморена на вид жена, откри заседанието. Първо говори Десислава. Тя изложи фактите сухо и методично – откритата тайна сметка, голямата трансакция малко преди смъртта, мълчанието на семейството. Поиска съдът да задължи майка ни и брат ни да дадат показания под клетва.
Адвокатът на Пламен възрази. Говори за „семейна трагедия“, за „опит за опетняване паметта на покойния“, за „неоснователни обвинения, породени от алчност“. Думите му бяха насочени към мен. Усещах как погледите на всички в залата се забиват в мен. Аз бях лошата дъщеря, която съди собствената си майка за пари. Горещината на унижението отново ме заля, точно както в онзи ден в хола на родителите ми.
Съдията отхвърли възраженията. Първо призоваха Маргарита.
Тя седна на свидетелската скамейка. Закле се да казва истината. Десислава започна разпита си меко, почти съчувствено. Попита я за брака ѝ, за навиците на съпруга ѝ. Майка ми отговаряше с кратки, отсечени фрази. После Десислава ѝ показа копие от банковото извлечение.
„Госпожо, позната ли ви е тази сметка?“
„Не.“
„Никога ли съпругът ви не е споменавал за тези пари?“
„Не.“
„И нямате абсолютно никаква представа защо би превел толкова голяма сума на този човек, Огнян?“
Майка ми се поколеба за части от секундата. Погледна към адвоката си, после към Асен.
„Нямам представа“, каза тя твърдо. „Сигурно е бил някой приятел в нужда. Мъжът ми беше добър човек.“
„Достатъчно добър, за да лиши семейството си от тези средства? Да остави едната си дъщеря да се бори с ипотека, докато дава състояние на ‘приятел’?“
„Възражение!“, скочи адвокатът. „Въпросът е подвеждащ и цели да влияе на свидетеля!“
„Приема се“, каза съдията.
Десислава смени тактиката. „Знаете ли дали съпругът ви и зет ви, господин Пламен, са имали общи бизнес дела?“
„Не. Мъжът ми беше пенсионер.“
„А познавате ли нотариус на име…“, Десислава произнесе името на нотариуса, изповядал сделката с апартамента.
Майка ми се намръщи. „Не, не мисля.“
Беше ясно, че от нея няма да научим нищо. Или наистина не знаеше, или лъжеше твърде добре.
После дойде ред на Асен.
Когато името му беше произнесено, той сякаш се смали на стола си. Тръгна към свидетелската скамейка с бавни, несигурни стъпки. Когато се закле, гласът му беше едва доловим шепот.
Десислава подходи към него директно.
„Асене, ти беше близък с баща си. Той споделяше ли ти проблемите си?“
„Понякога.“
„Сподели ли ти за тази сметка и за тези пари?“
Асен преглътна. Погледна към майка си, която го пронизваше с поглед. Мълчеше.
„Асене, напомням ти, че си под клетва“, каза Десислава с леден тон. „Лъжесвидетелстването е престъпление. То може да съсипе бъдещата ти кариера на юрист, още преди да е започнала.“
Заплахата увисна във въздуха. Видях как паниката започва да обзема брат ми.
„Аз… не знам много“, запелтечи той.
„Кажи ни това, което знаеш“, настоя Десислава. „Кой е Огнян?“
Асен сведе глава. „Той… беше…“
„Говори по-силно!“, нареди съдията.
„Той беше негов син“, изстреля Асен на един дъх. Думите отекнаха в мъртвата тишина на залата.
Всички се вкаменихме. Чух зад гърба си задавен стон от Симона. Погледнах към майка си. Лицето ѝ беше пепелявосиво. Тя гледаше Асен с израз на абсолютен ужас и предателство.
„Син?“, попита Десислава, като не оставяше напрежението да спадне. „Искаш да кажеш, че баща ти е имал извънбрачен син? Че ние говорим за твой полубрат?“
Асен кимна, неспособен да говори.
„И майка ти знаеше ли за това?“, продължи да натиска Десислава.
Преди Асен да успее да отговори, Маргарита скочи на крака.
„Лъже!“, изкрещя тя с пронизителен глас, който разцепи тишината. „Той лъже! Баща ви беше светец! Никога не би ми причинил това! Това е лъжа, измислена от вас, за да ме унищожите!“
В залата настана суматоха. Съдията започна да удря с чукчето. Адвокатът на Пламен се опита да успокои майка ми, но тя беше извън контрол. Гледаше мен, Симона, Асен, сякаш бяхме чудовища, родени да я измъчват.
И в този момент, в центъра на хаоса, аз разбрах. Разбрах всичко.
Майка ми не лъжеше. Тя наистина не е знаела. Цялата ѝ ярост, цялата ѝ защитна реакция не бяха заради тайна, която пази. Бяха от страх да не би такава тайна да съществува. Целият ѝ живот, изграден върху представата за перфектния съпруг и перфектното семейство, се сриваше пред очите ѝ. И тя не можеше да го понесе.
Баща ми е имал син. Първороден син. И го е крил от нас през всичките тези години. Помагал му е тайно. И накрая му е оставил всичко, което е успял да спести. Това беше неговият дълг. Дълг, който не се изплаща с пари, а с истина. Истината, която той не посмя да каже приживе.
Глава 9
Разкритието в съдебната зала взриви основите на нашето семейство. Това, което последва, беше по-лошо от война. Беше агония. Заседанието беше отложено, но щетите вече бяха нанесени. Излязохме от съда не като семейство, а като група непознати, свързани от обща катастрофа. Майка ми не каза и дума. Качи се в колата на адвоката и изчезна. Симона плачеше неудържимо. Аз се опитвах да я утеша, но самата аз бях в шок.
Асен стоеше сам на стълбите пред съда, отбягван от всички. Отидох при него.
„Трябваше да ни кажеш“, казах тихо, без гняв, само с безкрайна умора.
„Не можех“, прошепна той. Очите му бяха зачервени. „Татко ме накара да се закълна на смъртния му одър. Каза, че истината ще убие мама. Той я обичаше, Анна. Въпреки всичко.“
Седнахме на една пейка в близката градинка. И той ми разказа всичко.
Историята беше по-стара от нас. Преди да срещне майка ни, баща ни е имал любов. Голяма, първа любов. Момиче от неговия роден град. Те са щели да се женят, но нейните родители били против. Тогава тя забременяла. Под натиска на семейството си, тя го е напуснала и се е омъжила за друг, по-заможен мъж. Детето, Огнян, е било дадено в дом за сираци веднага след раждането. Баща ми се е опитал да го намери, но са му отказали всякаква информация.
Години по-късно, след като вече е бил женен за майка ни и ние сме се родили, той случайно е открил следите на сина си. Огнян е бил вече възрастен мъж, с тежък живот зад гърба си, белязан от институциите, и с влошено здраве. Баща ми е започнал да му помага тайно. Всеки месец му е давал пари, носил му е храна, плащал е за лекарства. Чувствал е огромна вина, че не е успял да бъде баща за него.
„Парите от тайната сметка бяха наследството на татко от дядо“, обясни Асен. „Той ги е пазил през всичките тези години. Искаше да ги даде на Огнян, да му осигури поне малко спокойствие накрая. Но се страхуваше от реакцията на мама.“
„А Пламен? Каква е неговата роля?“, попитах аз.
Асен сведе поглед. „Това е другата част от историята. Огнян се разболя много тежко. Лекарите казаха, че му остават няколко месеца. Татко беше отчаян. Искаше да му прехвърли апартамента си, но Огнян живееше в общинско жилище. Тогава татко е направил грешка. Потърсил е помощ от Пламен.“
Стомахът ми се сви.
„Пламен му е предложил ‘решение’. Казал е, че ще намери начин Огнян да се сдобие със собствен апартамент, а татко ще му даде парите за него. Всичко трябвало да мине през фирми на Пламен, за да е ‘дискретно’. Татко му се е доверил. Превел му е парите. Няколко дни по-късно Огнян почина. А седмица след това си отиде и татко. Мисля, че сърцето му не издържа на стреса и вината.“
Картината се подреждаше с ужасяваща яснота. Баща ми, в своето отчаяние, е потърсил помощ от дявола. Пламен е взел парите, но вместо да купи апартамент на Огнян, той е изчакал смъртта му, а след това, чрез сложна схема с офшорна компания, е присвоил имота, в който Огнян е живял под наем. Парите са изчезнали. Апартаментът е изчезнал. Двама души бяха мъртви. А Пламен беше по-богат.
„Ти знаеше ли всичко това?“, попитах Асен, а в гласа ми се прокрадна лед.
„Знаех за Огнян. Татко ми разказа малко преди да умре. Но за схемата на Пламен… само се досещах. Татко беше много разстроен след последния си разговор с него. Каза ми само: ‘Никога не вярвай на хора, за които парите са бог’.“
Брат ми беше просто уплашено момче, натоварено с непоносима тайна. Гневът ми се изпари, заменен от съжаление. Но за Пламен… за него изпитвах само ледена, кристална омраза. Той не просто беше измамил баща ни. Той беше се възползвал от най-дълбоката му болка и вина, за да спечели пари. Беше осквернил последния му опит за изкупление.
Станах. Знаех какво трябва да направя. Трябваше да кажа на Симона. Време беше да свали розовите очила и да види чудовището, за което се беше омъжила.
Намерих я в колата ѝ, паркирана пред съда. Тя все още плачеше. Седнах на седалката до нея.
„Трябва да ти кажа нещо, Симона. Нещо, което знам от известно време. И съжалявам, че не ти казах по-рано.“
Извадих телефона си и ѝ показах снимката. Снимката на Пламен с онази жена.
Тя погледна екрана, после ме погледна мен. Сълзите спряха. Лицето ѝ стана безизразно.
„Коя е тя?“, попита с кух глас.
„Не знам. Но това не е най-важното.“
И тогава ѝ разказах всичко, което ми беше казал Асен. За схемата, за парите, за апартамента. Говорих бързо, трескаво, и с всяка дума виждах как нещо в нея се чупи. Илюзията за перфектния живот, за перфектния съпруг, се разпадаше на хиляди парченца.
Когато свърших, тя дълго мълча. Гледаше през предното стъкло, но не виждаше нищо.
„През цялото време“, прошепна тя. „През цялото това време той ме е лъгал. За всичко.“
Това не беше въпрос. Беше констатация. Прозрението беше дошло. Болезнено, съсипващо, но окончателно.
„Какво ще правиш?“, попитах я.
Тя се обърна към мен. В очите ѝ вече нямаше сълзи. Имаше стомана.
„Ще го унищожа“, каза тя. „Ще си плати за това, което е причинил на татко. И за това, което причини на мен.“
Глава 10
Планът на Симона беше дързък и опасен. Тя знаеше, че една директна конфронтация с Пламен ще доведе само до това той да отрече всичко и да използва армията си от адвокати, за да се защити. Трябваха ни доказателства. Неопровержими доказателства. И единственият начин да се сдобием с тях беше отвътре.
„Той пази всичко в един сейф в кабинета си вкъщи“, обясни ми тя, докато седяхме в апартамента ми и пиехме кафе, обсъждайки следващите си ходове. „Договори, документи за офшорни компании, всичко. Убедена съм, че документите за сделката с апартамента на Огнян са там.“
„И как ще ги вземем?“, попитах аз. „Той сигурно знае комбинацията само той.“
„Знам я и аз“, отвърна Симона с лека, горчива усмивка. „Датата на първата ни среща. Толкова е сантиментален.“
Иронията беше жестока.
Планът беше Симона да го разсее, като организира голяма вечеря за негови бизнес партньори в къщата им. Докато той играе ролята на перфектния домакин, аз трябваше да се промъкна в кабинета му и да взема документите. Беше рисковано до лудост. Ако ни хванеше, последствията щяха да бъдат непредвидими.
Междувременно, докато крояхме планове срещу Пламен, аз имах своя собствена битка. Виктор беше отишъл на среща с него. Върна се променен. Ентусиазиран, почти еуфоричен.
„Не можеш да повярваш, Анна! Той е гений! Хареса проекта ми, но предложи нещо много по-голямо. Иска да построим не просто няколко къщи, а цял затворен комплекс! С басейн, със спа център… Каза, че ще осигури пълно финансиране. Аз ще бъда водещият архитект! Ще имам собствен екип! Това е… това е всичко, за което съм мечтал!“
Слушах го и ми се повдигаше. Пламен не просто го беше подкупил. Беше го съблазнил. Беше му продал една мечта, която знаех, че е фалшива.
„И какво иска в замяна?“, попитах тихо.
Виктор се намръщи. „Какво имаш предвид?“
„Освен да те накара да ме убедиш да оттегля делото. Имаше ли други условия?“
Той се поколеба. „Е, има някои дребни неща. Иска документите за собственост на земята, върху която ще строим, да бъдат прехвърлени на една от неговите фирми. За сигурност на инвестицията, разбираш ли. И договорът… неговите адвокати ще го подготвят.“
Капанът беше заложен. Виктор беше толкова заслепен от възможността, че не виждаше очевидното. Ако подпишеше, Пламен щеше да го притежава. Щеше да контролира проекта, земята, всичко. Виктор щеше да бъде просто наемник в собствената си мечта, а накрая Пламен щеше да обере всички печалби и да го изхвърли.
„Недей, Викторе“, казах аз с молба в гласа. „Моля те, не подписвай нищо. Той е измамник. Опитва се да те използва, както е използвал татко.“
„Стига вече с това!“, избухна той. „Не можеш да приемеш, че някой вижда потенциал в мен! Мислиш, че само твоят баща е бил светец, а всички останали са престъпници! Това е моят шанс, Анна, и ти няма да ми го отнемеш заради параноичните си теории!“
Разбрах, че съм го изгубила. Бях сама. Единственият ми съюзник беше сестра ми, която доскоро ми беше враг. Животът беше странно, иронично нещо.
Настъпи вечерта на операцията. Оставих Давид при една съседка, обличайки се в тъмни дрехи. Сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах се като престъпник. Срещнах се със Симона на уреченото място, на една пресечка от нейната къща. Тя ми даде ключ и скица на къщата.
„Всички ще са на терасата до басейна. Кабинетът е на втория етаж, в дъното на коридора. Имаш около петнадесет минути, не повече. Ще ти пиша, ако има опасност.“
Прегърнахме се. Беше прегръдка на съзаклятници, на сестри, обединени от обща цел.
„Внимавай“, прошепна тя.
„И ти“, отвърнах аз.
Прокраднах се през огромния, перфектно поддържан двор. Откъм басейна се чуваха смях, музика и звън на чаши. Влязох през странична врата, която Симона беше оставила отключена. Къщата беше тиха и празна. Стъпвах на пръсти по мраморния под, страхувайки се от всяка сянка.
Намерих кабинета. Беше внушителен, целият в дърво и кожа. Зад бюрото, скрит зад голяма картина, беше сейфът. Въведох комбинацията, която Симона ми беше казала. Ръцете ми трепереха толкова силно, че първия път сбърках. На втория опит вратичката щракна и се отвори.
Вътре имаше пачки с пари, бижута и няколко папки. Започнах да ги преглеждам трескаво. В една от тях, с надпис „Сделки имоти“, намерих това, за което бях дошла. Договор за покупко-продажба на апартамента на Огнян. Продавачът беше посочен като „пълномощник“ на Огнян, а купувачът беше онази офшорна компания. Името на пълномощника не ми говореше нищо. Но в края на папката имаше нещо друго. Нотариално заверено пълномощно. С него Огнян упълномощаваше въпросния човек да продаде апартамента му. Подписът на Огнян беше там. Но имаше и нещо, от което кръвта ми замръзна.
Подписът беше поставен върху празен лист. Текстът на пълномощното беше добавен по-късно, отпечатан на принтер. Това беше класическа измама. Взели са празен подпис от болен, умиращ човек и са го използвали, за да му откраднат имота.
Взех документите. Тъкмо затварях сейфа, когато чух стъпки в коридора. Паниката ме сряза. Нямах къде да се скрия. Вратата се отвори и на прага застана Пламен.
За момент и двамата се вкаменихме. Той ме гледаше с ледено спокойствие, но в очите му имаше убийствен гняв. Аз стоях до отворения сейф с документите в ръка. Играта беше свършила.
„Значи все пак си по-умна, отколкото си мислех“, каза той тихо. „Или просто по-нагла.“
„Ти си чудовище“, успях да промълвя.
Той се засмя. „Не, мила. Аз съм бизнесмен. Видях възможност и се възползвах. Баща ти беше сантиментален глупак. Искаше да изкупи вината си с пари. Аз просто му показах как стават нещата в реалния свят.“
Той пристъпи към мен. „А сега ми дай тези папки. И ще забравим, че си била тук. Ще се върнеш при скучния си живот и некадърния си съпруг, на когото, между другото, току-що предложих сделката на живота му. Ти решаваш, Анна. Можеш да бъдеш бедна, но честна, или можеш да бъдеш част от успеха. Какво избираш?“
Това беше неговата същност. Той вярваше,
че всичко и всеки има цена. Че моралът е просто стока, която може да бъде купена и продадена.
Погледнах го в очите. И за пръв път в живота си не изпитах страх. Изпитах само презрение.
„Избирам истината“, казах аз и стиснах папките до гърдите си.
Глава 11
Реакцията на Пламен беше мълниеносна. Той не извика, не ме заплаши. Просто пристъпи напред и се опита да изтръгне папките от ръцете ми. Борех се с него с цялата сила, която имах, но той беше много по-силен. Успя да ме блъсне на пода и документите се разпиляха по скъпия персийски килим.
Точно когато се наведе да ги събере, на вратата се появи Симона. Беше пребледняла, но в ръката си държеше тежък кристален пепелник от масичката в коридора.
„Остави я, Пламене“, каза тя с глас, който не познавах – студен и остър като острие на нож.
Той се изправи бавно и се обърна към нея. На лицето му се изписа раздразнение, сякаш тя беше досадна муха, която нарушава плановете му.
„Симона, не се меси в неща, които не разбираш. Върни се при гостите си.“
„Разбирам всичко много добре“, отвърна тя. „Разбирам, че си лъжец, измамник и крадец. Разбирам, че си се подиграл с паметта на баща ми. И разбирам, че бракът ни приключи.“
Пламен се засмя. „Бракът ни ще приключи, когато аз кажа. Ти си нищо без мен, скъпа. Ще се върнеш при майка си в онзи западнал апартамент и ще си спомняш за дните, в които караше кабриолет. Това ли искаш?“
„Предпочитам това пред още един ден с теб“, каза Симона.
Това го вбеси. Той тръгна към нея, но в този момент от коридора се чуха гласове. Някои от гостите, обезпокоени от отсъствието на домакините, идваха да ги търсят. Пламен замръзна. Скандалът беше последното нещо, от което имаше нужда.
Това ми даде шанс. Грабнах разпилените документи от пода, пъхнах ги под блузата си и хукнах към вратата. Симона ме последва. Излязохме от къщата и тичахме, без да поглеждаме назад, докато не се озовахме на няколко пресечки разстояние, задъхани и с лудо биещи сърца. Бяхме успели. Имахме доказателствата.
На следващата сутрин занесохме всичко на Десислава. Тя прегледа документите с професионално спокойствие, но видях триумфална искра в очите ѝ.
„Това е. Подпис върху празен лист. Фалшиво пълномощно. Това е достатъчно не само за гражданско дело, но и за прокуратурата. Вашият зет ще има много сериозни проблеми.“
Тя незабавно задейства процедурата. Внесе документите като доказателство по нашето дело и подаде сигнал в прокуратурата за имотна измама. Колелото на възмездието се завъртя.
Новината за случилото се се разпространи като пожар. Пламен беше бесен. Започна да заплашва Симона, да ѝ изпраща съобщения, да ѝ звъни. Тя не му отговори. Събра си багажа от къщата им, докато той беше в офиса, и се премести временно при мен. Малкият ми апартамент стана още по-тесен, но за пръв път от години се чувствахме като истински сестри.
Виктор беше съсипан. Когато разбра какво е направил Пламен, той осъзна колко близо е бил до това да попадне в същия капан. Срамът и вината го смазаха.
„Той ми предложи света, Анна“, каза ми една вечер с празен поглед. „А аз бях готов да му го дам, заедно с теб, със семейството ни…“
„Най-важното е, че се осъзна навреме“, отвърнах аз. Бракът ни беше тежко ранен, но може би не беше смъртоносно. Имаше шанс да се излекува.
Майка ми беше тази, която понесе най-тежкия удар. Истината за нейния полубрат, съществуването на Огнян, разби на парчета света, който познаваше. Тя се затвори в себе си, отказвайки да говори с когото и да било. Разбра, че целият ѝ живот с баща ни е бил изграден върху една огромна тайна. Неговата любов към нея не беше лъжа, но не беше и цялата истина. Имаше и друга любов, друг дълг, друга скръб, която той беше носил сам. За нея това беше непростимо предателство.
Съдебните дела се проточиха с месеци. Адвокатите на Пламен използваха всяка възможна хватка, за да бавят процеса. Но доказателствата бяха неоспорими. Графологичната експертиза доказа, че подписът на Огнян е истински, но текстът на пълномощното е добавен по-късно. Прокуратурата повдигна обвинение на Пламен. Бизнес империята му започна да се клати. Партньорите се отдръпнаха, банките поискаха предсрочно погасяване на кредитите. Човекът, който вярваше, че е недосегаем, откри, че е направен от стъкло.
В разгара на тази съдебна битка, Десислава направи още едно откритие. Докато проучваше миналото на Огнян, тя попадна на нещо неочаквано.
„Огнян е бил женен за кратко като много млад“, каза ми тя по телефона. „Имал е дете. Момче. Но се е разделил със съпругата си и тя е заминала с детето в чужбина. Изгубили са всякаква връзка.“
Още един член на семейството. Още един непознат. Историята се повтаряше.
„Успях да го намеря“, продължи Десислава. „Живее в Германия. Казва се Мартин. Говорих с него. Той не е знаел почти нищо за баща си. Майка му му е казала, че ги е изоставил.“
Оказа се, че имаме племенник. Внук на баща ни. Наследник на цялата тази болка и на всички тези тайни.
Глава 12
Кулминацията не настъпи в съдебната зала, а в стерилния коридор пред нея, минути преди поредното заседание по делото за измама срещу Пламен. Бяхме се събрали всички, цялото разпокъсано семейство, като актьори преди финалната сцена на трагедия. Аз, Симона, Асен и майка ми, която беше дошла за пръв път от месеци, призована като свидетел. Тя стоеше встрани, крехка и уморена, сякаш остаряла с десетилетия.
Пламен пристигна последен, както винаги, с аура на арогантност, макар и леко пропукана. Костюмът му беше безупречен, но имаше тъмни кръгове под очите. Той ни изгледа с презрение и се спря пред Симона.
„Все още можеш да спреш тази лудост“, каза той тихо, така че само тя да го чуе. „Кажи, че си се объркала. Че сестра ти те е манипулирала. Ще ти простя. Ще започнем отначало.“
Симона го погледна в очите.
„Няма нищо, което да можеш да ми предложиш, Пламене. Освен може би дълга присъда.“
Точно тогава адвокатът му се приближи и му прошепна нещо. Лицето на Пламен се промени. Арогантността изчезна, заменена от чиста паника. Той погледна към входа на съдебната палата.
Там стоеше Виктор.
Но не беше сам. До него беше жената от снимката. Любовницата на Пламен. Тя изглеждаше уплашена, но решена.
„Какво е това?“, изсъска Пламен към адвоката си.
„Прокуратурата я е призовала като свидетел. Явно е решила да сътрудничи в замяна на имунитет. Ще свидетелства, че си я карал да подписва документи от името на офшорни компании“, отвърна адвокатът с тон, който не оставяше място за надежда.
Това беше краят. Измамата с апартамента беше едно. Но да имаш вътрешен свидетел, който може да разкрие цялата ти мрежа от фиктивни фирми – това беше нокаут.
Пламен погледна към мен. В очите му вече нямаше омраза, само отчаяно неразбиране. Той не можеше да проумее как ние, „сантименталните глупаци“, сме успели да го победим. Не разбираше, че има сили по-силни от парите – любов, лоялност, жажда за справедливост.
В този момент майка ми пристъпи напред. Тя не отиде при нас. Отиде право при Пламен.
„Ти знаеше“, каза тя с кух, безжизнен глас. „През цялото време си знаел за сина на мъжа ми. И си го използвал.“
„Маргарита, това е бизнес…“, запелтечи той.
Тя му зашлеви шамар. Звукът прокънтя в тихия коридор. Не беше силен удар, но в него имаше тежестта на целия ѝ разбит живот.
„Дано изгниеш в затвора“, прошепна тя и се обърна. Без да погледне никого от нас, тя си тръгна. Не се върна в залата. Просто излезе от съда и от живота, който познаваше.
Всичко, което се случи след това, беше просто формалност. Пламен беше осъден. Империята му се срина. Симона подаде молба за развод и поиска своя дял от това, което беше останало. Беше мръсна битка, но тя се бори със зъби и нокти, вече не за парите, а за принципа.
Виктор и аз започнахме да събираме парченцата от нашия брак. Беше трудно. Предателството му беше оставило дълбока рана. Започнахме да ходим на семейна терапия. Бавно, мъчително, започнахме отново да си говорим. Да се учим да си вярваме.
Асен завърши право с отличие. Сянката на тайната, която беше пазил, го беше направила по-зрял, по-мъдър. Той се превърна в спойката, която държеше остатъците от семейството ни заедно.
Имаше още една, последна част от пъзела, която трябваше да бъде наместена. Мартин. Нашият новооткрит племенник. Синът на Огнян.
След дълги разговори решихме да се свържем с него. Аз му написах дълъг, труден имейл. Разказах му всичко. За дядо му, когото никога не е познавал, за баща му, за тайните, за битките. Не знаех какво да очаквам. Може би гняв, може би безразличие.
Отговорът му дойде след седмица. Беше кратък. Пишеше, че винаги се е чудил защо баща му е изчезнал от живота му. Пишеше, че иска да се срещнем. Идваше си в България следващия месец.
Глава 13
Срещата с Мартин беше сюрреалистична. Чакахме го на летището – аз, Симона и Асен. Когато излезе от вратата за пристигащи, за момент и тримата затаихме дъх. Приличаше поразително на снимките на баща ни като млад. Същите очи, същата леко тъжна усмивка. Носеше в себе си ехото на миналото, жива връзка с човека, чиято тайна ни беше събрала.
Той беше тих, сдържан, но с топъл поглед. В началото разговорът беше скован, пълен с неловки паузи. Но постепенно, докато му разказвахме за дядо му, за неговата добрина и за вината, която го е измъчвала, видяхме как стените около него започват да падат. Той ни разказа за своя живот в Германия, за майка си, която никога не е говорила за миналото, за постоянното чувство, че нещо липсва.
„Винаги съм си мислил, че съм нежелан“, каза той в един момент. „Че баща ми просто не ме е искал. Да разбера, че е имало друг човек, дядо ми, който е мислил за мен, без дори да ме познава… това променя всичко.“
Съдът беше постановил парите от тайната сметка на баща ни, както и стойността на апартамента на Огнян, да бъдат върнати в наследствената маса. По право, те трябваше да се разделят между нас – децата на баща ни. Но ние тримата взехме единодушно решение.
На среща с Десислава ѝ съобщихме, че се отказваме от своя дял в полза на Мартин.
„Това са били парите на дядо ви, предназначени за баща му“, каза Асен, вече говорещ като юрист. „Морално, те принадлежат на него.“
Това беше нашият начин да поправим една стара несправедливост. Нашият начин да почетем паметта на баща си, като изпълним последното му желание.
Майка ми така и не се срещна с Мартин. Тя продаде апартамента, в който бяхме израснали, и се премести в малко жилище до морето. Имаше нужда да избяга от спомените, от града, който беше станал сцена на нейната трагедия. Говорехме по телефона от време на време. Разговорите ни бяха кратки, повърхностни. Пропастта между нас беше твърде дълбока. Може би някой ден времето щеше да я запълни. А може би не. Някои рани никога не зарастват напълно.
Симона започна нов живот. След развода тя не беше същата. Беше по-силна, по-независима. Записа се на курсове по интериорен дизайн, нещо, за което винаги е мечтала, но Пламен е смятал за „несериозно“. Продаде всички скъпи бижута и дрехи и с парите стартира малък собствен бизнес. За пръв път в живота си беше горда не с това, което има, а с това, което е.
Виктор и аз продължихме напред, крачка по крачка. Той отказа няколко големи, но съмнителни оферти, които получи след разпада на империята на Пламен. Вместо това, с парите, които получихме от продажбата на родителския апартамент, той нае малък офис и започна собствена практика. Сам. Правеше малки, но честни проекти. Вечер се прибираше уморен, но спокоен. Спеше добре. И аз също. Ипотеката все още беше там, но вече не ни тежеше толкова. Бяхме разбрали, че има дългове, които са много по-страшни.
Глава 14
Година по-късно. Лятна вечер. Бяхме се събрали в градината на малката къща, която Виктор беше проектирал и построил за един клиент, а сега беше наел за уикенда, за да отпразнуваме рождения ден на сина ми Давид. Той вече тичаше и бърбореше неспирно, без и следа от мълчаливото дете, вторачено в екрана.
Симона беше дошла с новия си приятел – учител по история, с когото се беше запознала на курс по керамика. Беше мил, спокоен човек, който я гледаше с обожание. Асен беше довел годеницата си, колежка от университета. Мартин също беше там. Беше решил да остане в България. С парите от наследството беше започнал малък бизнес за внос на екологични продукти. Говореше български все по-добре, с очарователен акцент.
Гледах ги всички, събрани около масата, смеещи се, разговарящи. Бяхме странно, нетипично семейство, сглобено от парчетата на едно друго, разбито семейство. Белезите бяха там. Сенките на миналото никога нямаше да изчезнат напълно. Понякога, в тишината, все още чувах ехото на лъжите, на болката, на предателствата.
Но тази вечер, под светлината на градинските лампи, се чуваше само смях.
Майка ми не беше там. Бях я поканила, но тя отказа учтиво. Все още не беше готова. Но предишния ден беше пристигнал колет. Вътре имаше ръчно плетена жилетка за Давид. Без бележка. Но беше знак. Малък, крехък мост, хвърлен над пропастта.
По-късно вечерта, когато повечето гости си бяха тръгнали и децата спяха, останахме само ние – аз, Виктор, Симона и Асен. Седяхме в тишината, гледайки звездите.
„Спомняте ли си колко се страхувахме?“, каза Симона тихо. „Колко бяхме сигурни, че всичко се разпада?“
„То се разпадна“, отвърна Асен. „Но понякога нещо трябва да се срути до основи, за да можеш да построиш на негово място нещо ново. И по-здраво.“
Той беше прав. Бяхме минали през ада. Бяхме изгубили илюзии, бяхме изгубили доверие, бяхме изгубили представата си за това кои сме. Но в процеса бяхме намерили нещо друго. Бяхме намерили истината. И бяхме намерили себе си. И един друг.
Виктор ме хвана за ръка. Погледнах го. В очите му видях любовта, която ме беше привлякла в началото, но пречистена, по-дълбока. Любов, която беше оцеляла не въпреки, а заради бурята.
Знаех, че нищо никога няма да бъде същото. Но за пръв път от много, много време, имах чувството, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде.
Глава 15
Изминаха пет години. Животът беше намерил своя нов, по-спокоен ритъм. Архитектурното студио на Виктор се разрастваше бавно, но сигурно, изграждайки си репутация на коректност и иновативни идеи. Вече не се притеснявахме за ипотеката; бяхме я изплатили предсрочно. Живеехме в по-голям апартамент, в който Давид и малката му сестра, Лия, имаха свои собствени стаи. Бракът ни беше като добре поддържана градина – изискваше постоянна работа, но плодовете бяха сладки.
Бизнесът на Симона за интериорен дизайн процъфтяваше. Тя имаше свой собствен, разпознаваем стил и клиенти, които ценяха таланта ѝ. Омъжи се за учителя по история и двамата си осиновиха момиченце. Беше станала жена, която излъчваше увереност и вътрешен мир – нещо, което парите на Пламен никога не ѝ бяха дали. За него чувахме рядко. Беше излязъл предсрочно от затвора, но беше бледа сянка на предишното си аз – разорен, отбягван от всички, призрак от миналото.
Асен се превърна в блестящ адвокат. Специализираше се в защита на граждански права и често поемаше случаи про боно. Беше намерил своето призвание – да използва закона не за да манипулира, а за да помага.
Мартин остана в България. Неговият малък бизнес се беше превърнал в успешна верига магазини. Той беше станал неразделна част от нашето семейство, тих и стабилен център, около който всички гравитирахме. Често говореше за баща си и дядо си с тъга, но и с благодарност – за живота, който му бяха дали, макар и по такъв заплетен начин.
Отношенията с майка ми бавно се възстановяваха. Тя започна да идва за рождените дни на внуците си. Разговорите ни все още бяха предпазливи, пълни с неизказани думи, но ледът се топеше. Бях разбрала, че не мога да я съдя. Всеки се справя с болката по свой собствен начин. Нейният начин беше да построи стена около сърцето си. Сега, тухла по тухла, ние се опитвахме да я съборим.
Един ден, докато подреждах стари документи, попаднах на онзи първи разпечатан лист – екранната снимка на банковото извлечение, която Симона ми беше изпратила. Гледах го дълго. Тези цифри, това непознато име. Те бяха детонаторът, който взриви нашия свят. Спомних си ужаса, объркването, страха. Спомних си унижението от думите на майка ми в онзи ден, което постави началото на всичко.
Тогава ми се струваше, че това е краят на света. Но сега знаех, че не е било край. Било е начало. Болезнено, брутално, но необходимо начало. Началото на пътя към истината.
Сгънах листа и го прибрах в една кутия със стари снимки. Вече не беше заплаха. Беше просто спомен. Напомняне, че понякога най-дълбоките тайни и най-тежките предателства не идват, за да ни унищожат, а за да ни освободят. Освобождават ни от илюзиите, от лъжите, които си казваме, от удобните роли, които играем. За да ни покажат кои сме всъщност. И за да ни дадат шанс, макар и през руините, да построим нещо истинско. Нещо, което си струва да бъде спасено.