Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мими Иванова разкри как Развигор е преборил рака
  • Новини

Мими Иванова разкри как Развигор е преборил рака

Иван Димитров Пешев юли 26, 2023
sgdgdfbrergfg.png

Мими Иванова и Развигор Попов са най-обичаното музикално семейство у нас. През миналата година стана ясно, че са преминали през трудни премеждия, свързани с тежката диагноза, поставена на композитора.

На 82-годишна възраст Попов откровено призна, че е бил диагностициран с онкологично заболяване, което към днешна дата е зад гърба му. Съпругата му бе неотлъчно до него по време на цялото лечение и за пръв път признава подробности за пътя, по който са преминали.

„Добре е да се говори по тази тема, защото страхът може да те убие. Защото за две години двамата потънахме покрай тази страшна диагноза – рак на пикочния мехур, когато я чухме. А то се оказа, че когато хванеш навреме болестта, тя е лечима. Проблемът е в главата и в това колко се страхуваш от нея.

Развигор за щастие попадна на добри специалисти, много грижовни и през три месеца го проверяваха, сега вече по-рядко, защото всичко хванахме навреме и сега за щастие е добре. Най-хубавото е, че престана да пуши. Това беше голям проблем“, откровена е певицата.

Тя и композиторът са изключително благодарни на лекарите във ВМА, които направили всичко по силите си, за да го спасят. Заради ранното откриване на заболяването операцията на Развигор била напълно безкръвна и чрез лапароскопски метод хирурзите успели да премахнат туморното образувание, което открили в пикочния му мехур.

В името на здравето си 82-годишната легенда на естрадната музика е решил да промени навиците си и да се лиши от много храни. „Развигор стана тотален веган. Понякога ухае на месце, защото аз все още не мога да се откажа от него, макар че започнах напоследък повече да хапвам постни храни. Обичам много яйца, той ги пържи прекрасно и после не ги пипва. Толкова е силна волята му да разкара този тумор и го е разкарал всъщност“, споделя Мими.

По време на премеждията им единствената им дъщеря Ина ги подкрепяла дистанционно, тъй като от дълги години тя живее в чужбина. Щерката на музикалното семейство е омъжена за ямаец, от когото има една дъщеричка – Тайа Мей. Известно време те живееха в родината на мъжа ѝ Ямайка, но отскоро са се установили за постоянно в Германия.

„В Берлин е цялото семейство. Дъщеря ми работи в общината. Работи много близо до жилището, в което живеят. Дойдоха си сега, за да се съберат на морето с цяла тумба съученички и техните деца. Идват от различни места на Германия и България. Обичат да ходят с раници, като къмпингари“, разказва Мими Иванова. Тя не крие, че първоначално имала резерви към зет си Кристофър, но след като го опознали с Развигор, разбрали, че е много свестен.

„Много добро момче. Той с всичко се занимава – с градинарство, поддържа храсти, отглежда кокосови и други дървета, сладки картофи.

В Ямайка хората умеят всичко“, казва още певицата. Внучката им с Развигор е най-голямата им гордост, макар рядко да я виждат. 4-годишната Тайа Мей танцувала невероятно и имала артистични заложби, вероятно наследени от тях двамата. Говорела три езика. С майка си, баба си и дядо си приказвала на български, с приятелите в детската градина – на немски, а с баща си – на английски.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Извънредно: Жестока верижна катастрофа на магистрала Тракия
Next: МВР е на крак: Митко на 24 години го няма от 6 дни

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.