Миналата година ме уволниха по имейл. Без предизвестие, без нищо. Едно студено, безлично съобщение, което кацна в пощата ми в петък следобед, докато сипвах захар в третото си кафе за деня. „Услугите Ви повече не са необходими.“ Край. Десет години лоялност, безсънни нощи и пропуснати семейни вечери, събрани в пет думи. Иронията беше жестока – в същия имейл ме информираха, че последните ми бонуси за „изключителен принос“ ще бъдат изплатени. Сякаш ми даваха златна лопата, за да изкопая собствения си гроб.
Най-странното обаче не беше уволнението. Най-странното беше, че никой не направи нищо повече. Достъпът ми до служебната поща не беше спрян. Профилът ми в корпоративния чат остана активен. Календарът ми продължи да се пълни с покани за срещи, които вече не ме засягаха. Беше пропуск. Огромна, зейнала дупка в иначе добре смазаната корпоративна машина. И в тази дупка аз видях не пропуск, а възможност. Една перверзна, отмъстителна възможност.
И така, продължих да работя. Или по-скоро, да се преструвам, че работя. Всяка сутрин ставах в седем, обличах риза, сядах пред лаптопа в малката си квартира и се включвах в системата. Отговарях на маловажни имейли. Преглеждах документи, които вече нямаха никакво значение за мен. Когато имаше видео среща, включвах камерата си за няколко секунди в началото, кимах сериозно, след което я изключвах под претекст за „лоша връзка“ и оставях гласовете на бившите ми колеги да бръмчат като досадни мухи на заден фон.
Понякога, обзет от дързост, дори отивах до офиса. Влизах с магнитната си карта, която все още работеше, кимах на охраната, взимах си кафе от автомата и сядах на свободно бюро в някой забравен ъгъл на отвореното пространство. Никой не ме забелязваше. Хората бяха твърде заети, твърде стресирани, твърде погълнати от собствените си малки войни, за да забележат един призрак сред тях. Аз бях призракът на отминалите проекти, живият паметник на корпоративното безразличие.
Публикувах и в социалната мрежа на компанията. Споделях мотивиращи цитати за екипна работа и иновации. Харесвах постовете на колеги за успешно завършени задачи. Бях се превърнал в дигитален дух, който витаеше из сървърите на фирмата, която го беше изхвърлила. Това беше моят малък, жалък бунт. Поддържах илюзията не само за тях, но и за себе си. Защото истината беше прекалено страшна, за да я погледна в очите – бях безработен, наближаващ четирийсетте, с ипотека, която растеше като тумор, и с пълното съзнание, че съм заменен и забравен.
Сестра ми, Ралица, беше единственият човек, който знаеше. Тя учеше право последна година и работеше на половин работен ден в една кантора, за да помага с разходите по апартамента, който бяхме купили заедно. Всеки път, когато ме видеше сутрин с ризата и сериозното изражение, тя просто клатеше глава.
„Още колко време ще го правиш, Александър? Това е лудост. Само се измъчваш.“
„Не е лудост, а стратегия“, отвръщах аз, без сам да си вярвам. „Проучвам. Наблюдавам. Чакам своя момент.“
„Какъв момент? Да те хванат и да те изхвърлят с охрана ли? Или да те съдят за измама?“
Тя имаше право, разбира се. Всеки ден беше риск. Всяко влизане в системата беше като стъпка по тънък лед. Но адреналинът, чувството, че мамя системата, която ме смаза, беше по-силно от страха. Това беше единственият контрол, който имах в живота си.
И така минаха месеци. Есента се превърна в зима, зимата в пролет. Аз продължавах да бъм „служител“. Бях станал толкова добър в това да не правя нищо, че почти бях забравил какво е да работиш наистина. Наблюдавах проектите, които бях започнал, да се провалят в ръцете на моя заместник, някакво младо момче на име Деян. Гледах как идеите ми биват погрешно интерпретирани и съсипвани. И изпитвах мрачно, злобно удовлетворение.
Един ден, докато преглеждах поредния безсмислен отчет, в пощата ми пристигна ново съобщение. Но не беше нито покана за среща, нито автоматично генериран доклад. Беше от него. От изпълнителния директор. Симеон. Човекът, чието име стоеше в дъното на онзи уволнителен имейл, макар никога да не бяхме разговаряли лично. Той беше божество в тази компания – далечен, недосегаем, име, което се споменаваше шепнешком по коридорите.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Краят. Хванат съм. Ръцете ми започнаха да треперят, докато курсорът висеше над името му. За миг си представих най-лошото – адвокати, съдебни дела, публичен позор. Ралица щеше да бъде съсипана.
Със затворени очи натиснах бутона. Имейлът се отвори. Беше кратък. Само едно изречение. Но това изречение накара кръвта в жилите ми да замръзне и после да закипи.
„Александър, трябва да поговорим. Спешно е. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми след час?“
Не питаше дали все още работя там. Не питаше какво правя в системите им. Той просто приемаше, че съм там. Сякаш никога не съм си тръгвал. Сякаш онези пет думи отпреди година никога не са били написани.
Един час. Имах един час, за да реша как да изиграя най-важната партия в живота си. Дали да изтрия имейла, да форматирам диска и да изчезна завинаги? Или да вляза в бърлогата на лъва и да видя какво иска от мен?
Изправих се и отидох до гардероба. Извадих най-хубавия си костюм. Докато го гладех, в ума ми имаше само една мисъл. Играта свърши. Или по-скоро… истинската игра едва сега започваше.
Глава 2: Сделка с дявола
Последният етаж беше друг свят. Килимите бяха по-меки, въздухът – по-разреден, а тишината беше плътна, нарушавана единствено от далечното бръмчене на климатичната инсталация. Тук работеха хората, които взимаха решения. Хората, които можеха да заличат десет години от живота ти с едно натискане на бутон.
Секретарката на Симеон, жена с ледено изражение и безупречна прическа, ме погледна над ръба на очилата си.
„Името ви?“
„Александър. Той ме очаква.“
Тя провери нещо на компютъра си, повдигна вежда едва доловимо, но не каза нищо. Просто ми посочи масивната дървена врата в дъното на приемната. „Влезте.“
Кабинетът на Симеон беше огромен и студен. Едната стена беше изцяло от стъкло и разкриваше панорамна гледка към града, който сега ми се струваше чужд и враждебен. Самият той стоеше с гръб към мен, загледан навън. Беше по-висок, отколкото го помнех от редките общи събрания – фигура, излъчваща власт и нетърпение.
„Александър“, каза той, без да се обръща. Гласът му беше дълбок и спокоен, но под повърхността се усещаше едва сдържано напрежение. „Благодаря ти, че дойде толкова бързо. Седни.“
Посочи двете кожени кресла пред масивното му бюро от тъмно дърво. Седнах на ръба на едното, усещайки как скъпият костюм изведнъж ми се струва евтин и неуместен. Той най-сетне се обърна. Лицето му беше като изсечено от камък – остри черти, проницателни сиви очи и нито следа от емоция.
„Предполагам се чудиш защо те повиках“, започна той и седна срещу мен. Сплете пръсти върху плота на бюрото. „Ще бъда директен. Имаме проблем. Голям проблем.“
Мълчах. Чаках. Бях прекарал месеци в сенките, учейки се на търпение. Сега беше време да го приложа.
„Помниш ли проект „Икар“?“, попита той.
Как бих могъл да го забравя? Това беше моят проект. Моето дете. Идеята, която бях развивал в продължение на две години. Иновативна платформа за управление на данни, която щеше да изстреля компанията далеч пред конкуренцията. Проектът, който беше пред финализиране, когато ме уволниха.
„Помня го“, отвърнах с равен глас.
„Както знаеш, след твоето… напускане, проектът беше поет от Деян.“ Симеон произнесе името с леко презрение. „Момчето е амбициозно, но му липсва твоята визия. Твоята прецизност. Направил е поредица от катастрофални грешки. Променил е ключови алгоритми, интегрирал е несъвместими модули…“
Той спря за момент, потърка слепоочията си. За първи път видях пукнатина в каменната му фасада. Пукнатина на умора и отчаяние.
„Преди седмица се опитахме да мигрираме тестовите данни. Системата се срина. Тотален срив. Не просто бъг, а каскаден отказ на всички нива. Загубихме всичко. Архивите, които Деян е направил, са повредени. Неизползваеми.“
Вътрешно ликувах. Мрачното удовлетворение, което изпитвах месеци наред, сега се разля в мен като топла вълна. Моето отмъщение се случваше само, без да си мръдна пръста.
„Съжалявам да го чуя“, излъгах аз.
Симеон ме погледна право в очите. „Не, не съжаляваш. И имаш пълното право. Начинът, по който се разделихме с теб, беше грешка. Груба, управленска грешка. Бях подведен от определени хора, че екипът ти е неефективен и проектът се бави. Сега плащаме цената.“
Това беше повече, отколкото очаквах. Почти признание. Но знаех, че не ме е извикал тук за извинение.
„Защо ми казвате всичко това?“, попитах.
„Защото ти си единственият, който може да оправи кашата“, отвърна той. „Ти си архитектът на тази система. Ти я познаваш по-добре от всеки друг. Нуждаем се от оригиналните ти чертежи, от първоначалните кодове. От онези базови версии, които пазеше на личния си дял на сървъра. Отделът по сигурността твърди, че след уволнението ти всичко е било изтрито съгласно протокола. Но аз знам как работиш, Александър. Ти винаги имаш резервно копие. Скрито някъде, където никой не би се сетил да търси. Един последен, таен архив.“
Той беше прав. Разбира се, че имах. Закодиран и скрит в най-дълбоките дебри на един от архивните сървъри, маскиран като поредица от безвредни системни файлове. Моята застрахователна полица.
„И дори да имам такова нещо“, проговорих бавно, наслаждавайки се на всеки миг, „защо да ви го давам? Аз не работя тук. Благодарение на вас.“
Устните на Симеон се свиха в тънка линия. „Защото ще ти платя. Ще ти платя много добре. Това ще бъде… консултантски договор. Неофициален. Никой не трябва да знае. Ще работиш от вкъщи. Ще ти осигурим криптиран достъп до всичко, от което имаш нужда. Върни системата онлайн, Александър. Направи я работеща. И ще получиш сума, равна на петгодишната ти заплата.“
Петгодишна заплата. Сумата проехтя в главата ми, заглушавайки всичко останало. С тези пари можех да изплатя ипотеката. Да осигуря на Ралица спокойно завършване на образованието. Да започна на чисто, далеч от този град и тези хора. Беше изкушение, облечено в цифри. Сделка с дявола, сервирана на сребърен поднос.
Но не ставаше въпрос само за парите. Ставаше въпрос за властта. За първи път от една година насам аз държах картите. Той, всемогъщият Симеон, имаше нужда от мен. Призракът, когото бяха изхвърлили, сега беше единственият им спасител.
„Искам двойно“, казах аз, изненадвайки дори себе си с дързостта си.
Симеон дори не трепна. „Добре. Двойно. Искам и пълен администраторски достъп до цялата мрежа. Без ограничения. Искам да видя всичко.“
Това го накара да се замисли. „Защо ти е такъв достъп? Нужен ти е само до сървърите на проекта.“
„Трябва да разбера какво точно са променили“, отвърнах хладно. „Трябва да проследя всяка стъпка, всяка промяна в кода, всяка комуникация по темата. Иначе рискуваме да повторя същите грешки. Или ми давате пълните ключове, или си търсете друг.“
Гледахме се в продължение на няколко напрегнати секунди. Виждах как в ума му се въртят колелата на пресметливостта. Той претегляше риска. Но знаех, че няма избор. Беше притиснат до стената.
„Съгласен съм“, каза той накрая. „Ще наредя на IT отдела да ти създаде временен профил с най-високо ниво на достъп. Ще го наречем… „Одитор“. Дискретно е. Никой няма да задава въпроси.“
Той се изправи и протегна ръка. „Имаме ли сделка, Александър?“
Аз също се изправих, но не поех ръката му. Погледнах го право в очите.
„Ще имаме сделка, когато първата половина от сумата е в банковата ми сметка. Останалата – когато проектът заработи. И още нещо, Симеон. Никой не трябва да знае, че работя за теб. Нито Деян, нито бившият ми екип. За тях аз съм просто призрак.“
Той кимна бавно. „Разбира се. Пълна дискретност. Парите ще бъдат наредени до края на деня.“
Когато излязох от кабинета му и тръгнах по мекия килим към асансьора, не се чувствах победител. Чувствах се така, сякаш току-що бях продал и последната останала част от душата си. Но в същото време изпитвах и мрачен, трескав ентусиазъм. Бях отново вътре. Но този път не бях просто служител. Бях троянски кон. И щях да изгоря всичко до основи.
Глава 3: Две реалности
Когато се прибрах, Ралица беше в кухнята, заобиколена от отворени учебници и купчини с подчертани листове. Въздухът миришеше на силно кафе и напрежение. Подготвяше се за държавен изпит и целият апартамент беше пропит с нейната тревога. Тя вдигна поглед от един дебел том по облигационно право и ме огледа от глава до пети.
„Бил си навън. И то с костюм. Да не би най-после да си бил на интервю за работа?“ В гласа ѝ имаше надежда, която ме накара да се почувствам виновен.
„Нещо такова“, отвърнах уклончиво и разхлабих възела на вратовръзката си. „Срещнах се с един бивш колега. Обсъждахме възможности за фрийланс проект.“
Лъжата се изплъзна от устата ми с лекота, която ме отврати. Но как можех да ѝ кажа истината? Как да ѝ обясня, че отново работя за хората, които ме съсипаха? Че съм сключил тайна сделка с мъжа, който я беше докарал до безсънни нощи, в които се тревожеше как ще платим следващата вноска по ипотеката?
„Наистина ли?“, очите ѝ светнаха. „Това е страхотно, Алекс! Какъв проект?“
„Нещо свързано с анализ на данни. Все още е в начален етап, не искам да говоря много, за да не урочасам нещата“, добавих бързо аз. „Но изглежда обещаващо. Може би скоро ще можем да дишаме малко по-спокойно.“
Тя се усмихна – истинска, широка усмивка, каквато не бях виждал на лицето ѝ от месеци. Стана и ме прегърна силно. „Знаех си, че ще се справиш. Ти си най-добрият в това, което правиш. Те бяха идиоти да те изпуснат.“
Прегръдката ѝ беше като жигосване. Всяка нейна дума на подкрепа беше нож в сърцето ми, защото беше изградена върху лъжа. Аз не се справях. Аз се продавах. Връщах се в клетката, от която бях избягал, но този път доброволно.
„Трябва да уча“, каза тя и се върна към книгите си. „Този изпит е чудовищен. Понякога си мисля, че никога няма да свърши. И онази кантора… шефът ми, Мартин, е брилянтен юрист, но е толкова циничен и взискателен. Иска всичко за вчера.“
Знаех за Мартин. Ралица го споменаваше често. Описваше го като гениален, но труден характер, адвокат, който поемаше само най-сложните корпоративни дела и рядко губеше. Той беше причината тя едновременно да обича и мрази стажа си.
„Ще се справиш“, казах аз, опитвайки се да звуча убедително. „Ти си по-умна от всички тях, взети заедно.“
Тя ми се усмихна уморено и отново се потопи в света на закони и параграфи.
Отидох в стаята си и затворих вратата. Седнах пред компютъра и се почувствах като актьор, който сменя декорите. Преди минути бях любящият, подкрепящ брат. Сега отново бях „Одитор“ – призракът в машината.
Телефонът ми извибрира. Съобщение от банката. Огромна, почти нереална сума пари беше постъпила по сметката ми. Първата половина от сделката. Симеон беше изпълнил своята част. Гледах цифрите на екрана и не изпитах радост. Само тежест. Това бяха парите на мълчанието. Парите на моето предателство към собствените ми принципи.
Веднага прехвърлих по-голямата част от сумата по сметката на ипотечния кредит. С едно натискане на бутона изтрих години от финансовото ни робство. Почувствах моментно облекчение, но то бързо беше заменено от горчив вкус. Купувах спокойствието на сестра си с пари, спечелени по най-непочтения начин.
След минути получих и криптиран имейл. Съдържаше моите нови данни за достъп и кратко съобщение от Симеон: „Времето е от решаващо значение. Започвай.“
Влязох в системата. Този път не бях нарушител. Бях гост с ВИП пропуск. Таблото пред мен беше различно. Имах достъп до всичко. Абсолютно всичко. Финансови отчети, вътрешна кореспонденция на борда на директорите, досиета на служители, стратегически планове. Беше като да гледаш рентгенова снимка на компанията – виждаха се всички кости, всички фрактури и всички скрити тумори.
Започнах от проект „Икар“. Първо трябваше да намеря своя скрит архив. Беше там, недокоснат, точно където го бях оставил. Въздъхнах с облекчение. Моят коз все още беше в ръцете ми.
След това се потопих в работата на Деян. Това, което открих, беше по-лошо, отколкото Симеон беше описал. Не беше просто некомпетентност. Беше арогантност. Деян беше решил да пренапише цели модули от моя код, за да остави своя отпечатък. Беше използвал остарели библиотеки, пренебрегнал беше протоколите за сигурност и беше създал чудовище на Франкенщайн от несъвместими технологии. Беше чудо, че системата не се беше сринала по-рано.
Часовете минаваха. Навън се стъмни, но аз не забелязвах. Бях в своя свят – свят от код, диаграми и логове. Гневът ми към Деян бавно беше заменен от студена, професионална концентрация. Това вече не беше лично. Беше сложна задача, пъзел, който трябваше да реша.
Късно през нощта, докато проследявах една повредена база данни, се натъкнах на нещо странно. Папка, която нямаше нищо общо с проекта. Беше встрани, в един от финансовите директории, до които сега имах достъп. Името ѝ беше просто „Консултации“. Любопитството надделя.
Отворих я. Вътре имаше поредица от фактури. Фактури за огромни суми, изплащани ежемесечно на фирма с непознато име. „Артемис Консултинг“. Получател на плащанията беше жена на име Ивана. Името не ми говореше нищо, но сумите бяха стряскащи. Десетки хиляди всеки месец, в продължение на години. Като основание беше посочено „Стратегически анализи и пазарни проучвания“.
Нещо не беше наред. Сумите бяха твърде кръгли, описанията – твърде общи. Това не приличаше на легитимни бизнес разходи. Приличаше на… нещо друго. Нещо скрито.
Направих бързо търсене в мрежата. „Артемис Консултинг“ беше фирма-фантом. Без уебсайт, без офис, регистрирана на адрес, който се оказа просто пощенска кутия. Но когато потърсих името Ивана, свързано с компанията или със Симеон, търсачката изплю един-единствен резултат, който ме накара да спра да дишам. Беше стара светска статия от бизнес списание със снимка от благотворителна гала вечер. На снимката беше Симеон, а до него, ослепителна в дълга вечерна рокля, стоеше съпругата му.
Името ѝ беше Ивана.
Кръвта запулсира в слепоочията ми. Компанията плащаше стотици хиляди на фирма, собственост на съпругата на изпълнителния директор. Това не беше просто конфликт на интереси. Това вонеше на мащабна схема за източване на средства.
Изведнъж сривът на проект „Икар“ придоби съвсем различен смисъл. Може би не беше просто некомпетентност. Може би беше нещо умишлено. Може би Деян не беше просто арогантен, а беше пионка в нечия по-голяма игра.
Затворих папката, но вече беше твърде късно. Бях видял нещо, което не трябваше да виждам. Бях се натъкнал на тайна, много по-опасна от един провален софтуерен проект.
Симеон ме беше наел да потуша пожар, но аз току-що бях открил, че цялата сграда е построена върху склад с експлозиви. И аз държах кибрита.
Глава 4: Сенки в системата
Следващите няколко дни преминаха в трескава, почти шизофренна дейност. През деня бях Александър – безработният брат, който окуражаваше сестра си за изпитите, готвеше и чистеше апартамента, създавайки илюзията за нормалност. Но щом Ралица заспеше над учебниците си, аз се превръщах в „Одитор“. Свалях маската на спокойствието и надявах тази на отмъстителния призрак.
Работата по проект „Икар“ беше методична и изтощителна. Започнах да разплитам оплетената от Деян мрежа, заменяйки неговия хаотичен код с моите оригинални, елегантни алгоритми. Беше като реставрация на съсипана картина. Всяка възстановена функция, всяка поправена връзка ми носеше мрачно удовлетворение. Създавах отново своето творение, докато неговият некадърен вандализъм биваше изтриван ред по ред.
Но истинската ми работа започваше след това. Всяка нощ, след като приключех с поредния модул на „Икар“, аз се гмурках в дълбините на корпоративната мрежа. Папката „Консултации“ беше само върхът на айсберга.
С моя неограничен достъп започнах да проследявам паричните потоци. Открих сложна схема. Парите, изплащани на фирмата на Ивана, не оставаха там. Те бяха прехвърляни през поредица от офшорни сметки, губейки следите си в данъчни убежища с екзотични имена. Но аз бях упорит. Следях цифровите трохи, прескачайки от сървър на сървър, разбивайки слаби пароли и заобикаляйки защитни стени.
Картината, която започна да се оформя, беше потресаваща. Не ставаше дума само за източване на фирмени средства за лични цели. Беше нещо много по-голямо. Симеон използваше компанията като лична банка за финансиране на друг, паралелен бизнес. Бизнес, свързан с рискови инвестиции в недвижими имоти. Проекти, които бяха на ръба на закона, финансирани с парите на акционерите.
Проект „Икар“ беше ключов за тази схема. Когато бъде завършен, той щеше да управлява всички данни на компанията, включително и финансовите. Разбрах ужасяващата истина – Симеон е искал проектът да бъде под негов контрол. Моето уволнение не е било просто заради „неефективност“. Било е, за да поставят на мое място някой, който може да бъде манипулиран. Някой като Деян. Някой, който би вградил „задни вратички“ в системата, позволяващи на Симеон да манипулира данни и да прикрива финансовите си машинации, без никой да разбере.
Сривът на системата не е бил част от плана. Той е бил катастрофа, която е заплашвала да разкрие всичко. Затова Симеон беше толкова отчаян. Затова беше готов да плати двойно. Той не просто искаше да спаси един проект. Той искаше да спаси собствената си кожа.
Започнах да събирам доказателства. Копирах имейли, банкови извлечения, договори. Създадох свой собствен, криптиран архив на външен харддиск, който криех на най-невероятното място – в кутия от стари обувки на дъното на гардероба. Всеки файл беше като куршум в пълнител. Все още не знаех кога и как ще стрелям, но се въоръжавах.
Една вечер, докато ровех из служебния чат на Деян, попаднах на кореспонденция, която ме заинтригува. Беше с жена на име Диана. Помних я. Тя беше амбициозна мениджърка от съседен отдел, винаги безупречно облечена, с остра усмивка и поглед, който те преценяваше и анализираше. Винаги съм я смятал за опасна.
В чатовете им Деян се хвалеше с промените, които прави по „Икар“, а Диана го насърчаваше, но и му задаваше много конкретни, технически въпроси. Въпроси, които един мениджър без технически познания не би трябвало да може да зададе. Тя го насочваше. Манипулираше го. Очевидно беше много по-навътре в нещата, отколкото изглеждаше. Дали и тя не беше част от схемата на Симеон?
Реших да проверя. Проникнах в нейния служебен компютър. Беше по-трудно, защитите ѝ бяха по-добри от на повечето служители. Но след няколко часа успях. И това, което намерих, ме изненада.
Диана не беше в отбора на Симеон. Тя водеше своя собствена игра. Беше събирала информация за него от месеци. Имаше свое собствено тайно досие, почти толкова подробно, колкото и моето. Тя е знаела за фирмата на Ивана, знаела е за съмнителните инвестиции. Но не е предприемала нищо. Изчаквала е. Също като мен.
Тя беше вторият призрак в системата.
Почувствах прилив на странно уважение към нея. Тя беше хищник, точно като мен. Но дали беше съюзник или враг? Реших да разбера.
На следващия ден направих нещо дръзко. Използвайки един от старите си, анонимни профили, които бях създал преди години за тестване на системата, ѝ изпратих съобщение в корпоративния чат.
Съобщението гласеше само: „Икар има много тайни. Както и папката „Консултации“.“
Чаках. Минутите се точеха като часове. Мислех си, че може би съм направил грешка. Може би тя щеше да докладва за анонимния профил и да предизвика проверка на сигурността, която можеше да ме разкрие.
Но тогава дойде отговорът.
„Кой си ти?“
„Някой, който знае, че гледаш в същата посока“, написах аз.
„Не знам за какво говориш.“ Класически опит за отричане.
„Знам, че си направлявала Деян. Знам, че следиш Симеон. Въпросът е защо?“
Последва дълга пауза. Представях си я как седи на бюрото си, с каменно изражение, докато в ума ѝ бушува буря. Тя преценяваше рисковете.
Накрая отговорът дойде. „Не ме интересува защо. Интересува ме какво предлагаш.“
Усмихнах се. Тя беше прагматична. Харесваше ми това.
„Предлагам информация. Имам достъп, какъвто ти нямаш. Ти имаш вътрешен поглед, какъвто аз нямам. Може би можем да си бъдем полезни.“
„Среща. Лице в лице. Утре, осем вечерта. В онзи малък джаз клуб на улица „Тиха“. Ела сам.“
Тя беше поела въдицата. Срещата беше рискована, но необходима. Войната срещу Симеон вече не се водеше само от мен. Появи се нов играч. И аз трябваше да разбера правилата на нейната игра, преди да е станало твърде късно.
Глава 5: Джаз, лъжи и съюзници
Джаз клубът беше сгушен в мазето на стара сграда, място, което ухаеше на стар алкохол, дим и тайни. Беше тъмно, опушено и идеално за среща, която не трябваше да се състои. Намерих Диана на една маса в най-далечния ъгъл, скрита в сенките. Дори тук тя изглеждаше безупречно – с черна рокля, която подчертаваше фигурата ѝ, и чаша червено вино в ръка.
„Закъсня с две минути“, каза тя, без да вдига поглед от сцената, където един саксофонист свиреше тъжна мелодия.
„Исках да съм сигурен, че си дошла сама“, отвърнах и седнах срещу нея.
Тя най-сетне ме погледна. В очите ѝ нямаше изненада. Сякаш беше очаквала да съм аз.
„Александър. Разбира се. Призракът се завърна. Трябваше да се сетя.“ В гласа ѝ имаше смесица от презрение и възхищение. „Значи Симеон те е измъкнал от нафталина, за да му оправиш бакиите. Колко иронично.“
„Да кажем, че имаме взаимноизгодна договореност“, казах аз. „Но не съм тук, за да говоря за себе си. Тук съм, за да говоря за теб. Защо го правиш, Диана? Защо събираш мръсотия за Симеон?“
Тя отпи глътка вино, бавно, преценяващо. „Защо ти го правиш? За отмъщение? Заради начина, по който те изритаха?“
„Отмъщението е част от уравнението“, признах аз. „Но това, което открих, е по-голямо от личното ми огорчение. Той ограбва компанията. Лъже акционерите. Унищожава всичко, за което хора като мен са работили с години.“
Тя се изсмя тихо, безрадостно. „Колко благородно. Не, Александър, аз не съм водена от такива високи идеали. Моите мотиви са много по-прости. Аз искам неговия стол.“
Думите ѝ увиснаха в тежкия въздух между нас. Бяха казани с такова студено спокойствие, че за момент ме побиха тръпки.
„Искаш да го свалиш, за да заемеш мястото му“, заключих аз.
„Точно така. Аз съм по-умна от него. По-безскрупулна. И по-добра в тази игра. Работя в тази компания от осем години. Изкачила съм се по стълбицата, но винаги е имало един стъклен таван. Таван, построен от мъже като Симеон, които смятат, че властта им се полага по право. Аз не чакам да ми я дадат. Ще си я взема.“
Саксофонът на сцената изстена висока, пронизителна нота.
„Затова си манипулирала Деян“, продължих аз. „Накарала си го да прави грешки, които са щели да ускорят срива на проекта. Искала си хаос. Хаос, който да разклати позицията на Симеон.“
„Деян е глупак. Не ми трябваше много, за да го тласна в правилната посока“, отвърна тя с лека усмивка. „Но ти обърка плановете ми. С появата си ти стабилизираш ситуацията. Даваш на Симеон време. Време, което аз нямам.“
„Значи сме врагове“, казах аз.
„Не е задължително“, поправи ме тя и се наведе напред. „Ние имаме един и същ непосредствен враг – Симеон. Ти искаш отмъщение и може би справедливост. Аз искам власт. Нашите цели може и да са различни в крайна сметка, но пътищата ни до тях в момента вървят успоредно. Ти имаш достъп до доказателствата. Аз имам познания за вътрешната политика и знам кои са слабите места в борда на директорите. Знам кои членове биха подкрепили преврат, ако им се предоставят правилните аргументи.“
Тя ми предлагаше съюз. Съюз, основан не на доверие, а на чиста, студена сметка. Беше опасно. Диана беше змия, която можеше да ме ухапе във всеки един момент. Но може би беше змия, от която имах нужда.
„Какво искаш от мен?“, попитах.
„Искам копие от всичко, което имаш. Всички доказателства срещу Симеон. В замяна, аз ще ти кажа кога и как да ги използваме, за да нанесем максимални щети. Не просто да го уволнят, Александър. А да го унищожим. Да го изпратим в съда. Да се уверим, че никога повече няма да може да управлява дори квартална бакалия.“
Планът ѝ беше брутален, но ефективен. Много по-добър от моя неясен импулс за отмъщение. Тя имаше стратегия.
„А какво става с мен след това?“, попитах. „Когато ти седнеш на стола му.“
„Ти ще получиш това, което искаш. Парите си от Симеон. Публичното си възмездие. И може би дори официална реабилитация. Ще те наема отново. Като ръководител на целия IT отдел. С двойна заплата. Ще ми трябваш. Ще ми трябват лоялни хора.“
„Лоялни към теб“, подчертах аз.
Тя се усмихна. „Разбира се. В този свят няма нищо друго.“
Прекарахме следващия час в уточняване на детайли. Тя ми разказа за разрива между Симеон и няколко от ключовите инвеститори. За слуховете, които се носеха за личния му живот. За съпругата му Ивана.
„Тя го мрази“, каза Диана с лекота. „Бракът им е бизнес сделка. Тя е от богато семейство, което е помогнало за финансирането на компанията в началото. Сега е просто златна птица в златна клетка. И доколкото знам, клетката започва да ѝ отеснява.“
Информацията за Ивана ме накара да се замисля. Може би тя беше ключът. Една недоволна съпруга можеше да бъде много по-опасна от всеки корпоративен враг.
„Трябва да тръгвам“, казах накрая. „Ще ти изпратя криптиран линк с първата част от архива. Прегледай го и ми кажи какво мислиш.“
„Ще го чакам“, отвърна тя. Когато станах да си тръгвам, тя добави: „Александър. Внимавай. Симеон може да е арогантен, но не е глупав. Ако усети, че го предаваш, ще те смаже без да му мигне окото.“
„Знам“, отвърнах аз. „Но този път призракът ще хапе.“
Когато излязох от клуба и вдишах хладния нощен въздух, се почувствах странно. Бях започнал тази игра сам, воден от гняв и отчаяние. Сега имах съюзник. Опасен, непредсказуем съюзник. Вече не бях сам в мрака. Но това не ме караше да се чувствам по-сигурен. Напротив. Усещах, че мракът става все по-дълбок и по-сложен.
Глава 6: Пукнатини в златната клетка
Животът на Ивана беше произведение на изкуството, изложено в галерия, в която никой не влизаше. Имението им в покрайнините на града беше огромно, с перфектно поддържани градини, басейн и тенис корт. Всичко беше безупречно, подредено и мъртвешки тихо. Тишината беше нейният постоянен спътник.
Тя прекарваше дните си в рутина, която сама си беше наложила, за да не полудее – йога сутрин, срещи с интериорни дизайнери и организатори на благотворителни събития по обяд, часове, прекарани в ателието ѝ по керамика в едното крило на къщата. Тя създаваше красиви, крехки неща с ръцете си, може би защото всичко останало в живота ѝ беше грозно и нечупливо.
Бракът ѝ със Симеон отдавна беше изгубил всякаква следа от топлина. Беше се превърнал в корпоративно партньорство. Тя му осигуряваше социален статус и връзките на семейството си. Той ѝ осигуряваше лукс и празната черупка на името си. Те спяха в отделни крила на къщата, срещаха се на закуска за няколко протоколни минути и се появяваха заедно на публични събития, усмихнати и хванати за ръка – перфектната силна двойка.
Но под повърхността на спокойствието Ивана беше дълбоко нещастна. Тя знаеше, че Симеон я лъже. Не ставаше дума за други жени – това беше твърде банално и тя отдавна не се интересуваше. Ставаше дума за пари. За компанията. Тя не разбираше от финанси, но усещаше напрежението му. Виждаше го в начина, по който говореше по телефона в кабинета си до късно през нощта, в раздразнителността, която не успяваше да скрие, в нарастващата му параноя.
Фирмата „Артемис Консултинг“ беше нейната тайна. Симеон я беше накарал да я регистрира на свое име преди години. „Просто формалност, скъпа“, беше казал той. „За някои консултантски услуги, които трябва да минат през външен доставчик. Не се тревожи за нищо.“
И тя не се тревожеше. Докато един ден, водена от внезапно любопитство, не провери банковата сметка на фирмата. Сумите, които минаваха през нея, я шокираха. Това не бяха пари за „консултации“. Това бяха състояния. Парите влизаха и почти веднага излизаха, прехвърляни към сметки, за които тя не знаеше нищо. Тя беше просто параван. Инструмент.
Страхът започна да я разяжда. Какво щеше да стане, ако тази схема се разкрие? Нейното име беше на всички документи. Тя щеше да бъде въвлечена. Нейното семейство щеше да бъде опозорено. Златната клетка изведнъж започна да изглежда много тясна и опасна.
Един ден тя реши да действа. Не знаеше към кого да се обърне. Не можеше да говори със семейството си – баща ѝ боготвореше Симеон и неговия „бизнес нюх“. Не можеше да отиде в полицията – нямаше конкретни доказателства, а само съмнения и банкови извлечения, които не разбираше.
Тогава се сети за един човек. Адвокат, когото беше срещнала на едно от онези скучни корпоративни събития. Мъж на име Мартин. Той не приличаше на другите. Беше циничен, с остър език, но в очите му имаше интелигентност, която я беше впечатлила. Той се занимаваше с корпоративно право, със сложни финансови казуси. Може би той щеше да я разбере.
Тя намери визитката му и му се обади. Уговориха си среща в кантората му, извън работно време, за да се гарантира пълна дискретност.
Кантората на Мартин беше пълната противоположност на света на Ивана. Намираше се в стара сграда в центъра, с високи тавани и прозорци, които гледаха към оживена улица. Беше разхвърляна, пълна с книги и папки, но излъчваше енергия и живот. Самият Мартин я посрещна по риза с навити ръкави и с леко уморена усмивка.
„Госпожо“, каза той и ѝ посочи стол. „На какво дължа тази изненадваща визита?“
Ивана седна, стискайки чантата си. Изведнъж се почувства несигурна. Да разкрие тайните на брака и семейството си пред този почти непознат мъж изглеждаше като лудост.
„Не знам откъде да започна“, прошепна тя.
„Винаги се започва от началото“, отвърна спокойно Мартин и си наля чаша вода. „И обикновено началото е свързано с пари или с предателство. Във вашия случай, подозирам, и с двете.“
Неговата проницателност я обезоръжи. Тя си пое дъх и започна да разказва. За брака си, за фирмата-фантом, за огромните суми пари, за страха си. Докато говореше, той не я прекъсваше. Просто слушаше, като от време на време си водеше бележки в един тефтер.
Когато тя свърши, в кабинета настъпи тишина. Мартин се облегна назад в стола си и я погледна внимателно.
„Това, което ми описвате, е класическа схема за източване на средства и пране на пари“, каза той с равен глас. „Съпругът ви е използвал вашето име, за да създаде буфер между себе си и незаконните си дейности. Ако нещо се обърка, вие ще бъдете първата, която ще понесе удара.“
Думите му потвърдиха най-големите ѝ страхове. Стомахът ѝ се сви на топка.
„Какво мога да направя?“, попита тя с треперещ глас.
„В момента – нищо. Нямате достатъчно доказателства, за да започнете каквото и да е дело. Имате само банкови извлечения, които показват движение на пари. Трябва ни нещо повече. Трябва ни връзката. Трябва ни документ, имейл, свидетел, който да свърже тези транзакции с незаконни дейности.“
„Аз нямам достъп до такива неща. Симеон държи всичко заключено в кабинета си. Компютърът му е криптиран.“
„Тогава трябва да намерим някой, който има достъп“, каза Мартин. „Някой отвътре. Някой, който е недоволен. Някой, който има мотив да му отмъсти.“
Ивана поклати глава. „Не познавам никого. Всички в компанията се страхуват от него.“
Мартин се замисли. Върховете на пръстите му барабаняха по бюрото. Изведнъж той спря.
„Има едно момиче, което стажува при мен“, каза той бавно. „Умно е. Учи право. Казва се Ралица. Нейният брат, доколкото знам, доскоро е бил ключов служител в компанията на съпруга ви. Програмист. Уволнили са го преди около година при доста неясни обстоятелства. Може би той е човекът, от когото се нуждаем. Може би той знае нещо.“
В този момент, в разхвърляния кабинет на един циничен адвокат, две напълно несвързани досега сюжетни линии се пресякоха. Съдбата на отчаяната съпруга, търсеща изход, се преплете със съдбата на призрачния служител, търсещ отмъщение.
„Говорете с него“, каза Ивана. „Направете каквото е нужно. Искам да изляза от тази каша. Искам да видя Симеон да си плати за това, в което ме е превърнал.“
В очите ѝ вече нямаше страх. Имаше стомана. Златната птица беше готова да разбие клетката си. А Мартин знаеше, че току-що се е сдобил с най-мощното оръжие в една война, която тепърва предстоеше.
Глава 7: Разговорът
Няколко дни по-късно, докато приключвах поредната си нощна сесия като „Одитор“, Ралица влезе тихо в стаята ми. Беше почти два часа сутринта. Тя носеше две чаши чай.
„Не можеш да спиш?“, попитах, като бързо минимизирах няколко прозореца, пълни с конфиденциална информация.
„Ти не спиш“, отвърна тя и ми подаде едната чаша. „Всяка вечер си тук, до малките часове. Този твой „фрийланс“ проект ще те довърши.“
Тя седна на края на леглото ми. Изглеждаше притеснена.
„Всъщност исках да говоря с теб за нещо“, започна тя колебливо. „Странно е. Днес Мартин ме извика в кабинета си. Шефът ми. И ме попита за теб.“
Сърцето ми пропусна един удар. „За мен? Какво те е питал?“
„Попита ме как си, какво работиш, какви са отношенията ти с бившата ти компания. Попита ме дали си огорчен от уволнението.“ Тя ме погледна право в очите. „Алекс, защо един от най-добрите корпоративни адвокати в града ще се интересува от уволнен IT специалист?“
Ледът под краката ми започваше да се пропуква. Светът на „Одитор“ и светът на Александър, които толкова внимателно държах разделени, заплашваха да се сблъскат.
„Не знам, Рали. Може би просто е било от любезност.“
„Не, не беше. Познавам го. Той никога не прави нищо от любезност. Всяка негова дума има цел.“ Тя замълча за момент. „Той ме помоли да те питам дали би се съгласил да се срещнете. Каза, че става въпрос за нещо важно, свързано с бившата ти работа.“
Капан. Това беше първата ми мисъл. Симеон е разбрал нещо и изпраща адвокат, за да ме притисне. Но защо ще използва шефа на сестра ми? Това беше твърде сложно, твърде лично.
„Какво друго ти каза?“, попитах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен.
„Почти нищо. Беше много загадъчен. Но имам чувството, че работи по някакъв голям случай, свързан с компанията. И че ти си важен за този случай.“ Тя остави чашата си. „Александър, какво става? От месеци се държиш странно. Тази тайна работа, безсънните нощи… Забъркан ли си в нещо?“
Погледнах сестра си – нейното уморено и разтревожено лице. Тя заслужаваше истината. Или поне част от нея. Лъжите ме разяждаха, тежаха ми повече от всичко.
Взех решение.
„Да, забъркан съм“, казах тихо. „Но не по начина, по който си мислиш. Не съм направил нищо лошо. Напротив.“
И започнах да ѝ разказвам. Разказах ѝ за фалшивото ми преструване, че работя. За имейла на Симеон. За тайната сделка да оправя проект „Икар“. Пропуснах частта за двойната игра и съюза ми с Диана, както и финансовите детайли. Но ѝ разказах за това, което бях открил – за схемата за източване на пари, за фирмата на Ивана, за огромната финансова измама, която се криеше зад лъскавата фасада на компанията.
Докато говорех, изражението на Ралица се променяше от объркване през шок до гняв. Тя, бъдещият юрист, веднага разбра мащаба на престъплението.
„Те са те използвали“, каза тя накрая, а в гласа ѝ кипеше ярост. „Наели са те да им прикриеш следите. И ти плащат с откраднати пари!“
„Знам. Но аз правя нещо повече. Събирам доказателства, Рали. Копирам всичко. Имам достатъчно, за да ги затворя за години напред.“
Тя ме гледаше с възхищение, но и с огромен страх. „Алекс, това е много опасно! Тези хора са безскрупулни. Ако разберат какво правиш…“
„Няма да разберат. Почти приключих с проекта. След няколко дни ще им го предам и ще изчезна от радара им. Но ще имам доказателствата.“
„И какво ще правиш с тях? Ще отидеш в полицията?“
„Все още не знам. Затова тази среща с твоя шеф е толкова важна. Сега всичко придобива смисъл. Той очевидно работи срещу тях. Може би има друг клиент, който иска да ги съсипе. Може би това е нашият шанс.“
Тя кимна бавно, осмисляйки всичко. „Значи ще се срещнеш с него?“
„Да. Уреди ми среща. Колкото по-скоро, толкова по-добре.“
Срещата се състоя на следващия ден, но не в кантората на Мартин, а на неутрална територия – в една тиха, почти празна ботаническа градина. Мартин беше облечен небрежно, с дънки и кожено яке, и не приличаше на адвокат.
„Благодаря, че дойде, Александър“, каза той, докато вървяхме по една от алеите.
„Сестра ми каза, че е важно“, отвърнах аз.
„Тя е умно момиче. Ще стане добър адвокат.“ Той спря до една пейка и се обърна към мен. „Ще бъда директен. Представлявам клиент, чиито интереси са в директен конфликт с тези на Симеон и неговата компания. Имам основания да смятам, че там се извършват мащабни финансови злоупотреби.“
„Имате добри основания“, потвърдих аз.
Мартин повдигна вежда. „Значи знаеш.“
„Знам повече, отколкото можете да си представите. Имам достъп до всичко.“
И за втори път в рамките на два дни разказах историята си. Но този път включих всички детайли – имената, сумите, офшорните сметки, схемата с имотите. Докато говорех, наблюдавах лицето на Мартин. То остана безизразно, но в очите му видях професионалния блясък на хищник, който току-що е надушил кръв.
„Това е… това е джакпот“, каза той, когато свърших. „Имаш ли доказателства? Физически копия?“
„Имам всичко на криптиран харддиск.“
„Това променя всичко.“ Той замълча за момент. „Моят клиент също има информация, но от личен характер. Информация, която би могла да окаже натиск върху Симеон, но не и да го осъди. Но с твоите доказателства… това е война, която можем да спечелим.“
„Кой е вашият клиент?“, попитах аз. Исках да знам всички играчи на дъската.
Мартин се поколеба. „Не мога да ти кажа името ѝ. Адвокатска тайна. Но мога да ти кажа, че е човек, който е много близък до Симеон. И който има много силен мотив да го види съсипан.“
Ивана. Веднага се сетих. Диана ми беше казала, че съпругата му го мрази. Всичко си дойде на мястото.
„Добре“, казах аз. „Какво следва оттук нататък?“
„Първо, трябва да осигуриш тези доказателства. Направи още едно копие и го дай на сестра си да го пази на сигурно място. Второ, завърши работата си за Симеон възможно най-бързо. Предай проекта и се оттегли. Трябва да си чист, когато бурята започне. Трето, бъди готов. Когато му дойде времето, ще те призовем като свидетел. Твоите показания ще бъдат ключови.“
„Има още нещо“, казах аз. „Има и друг играч. Жена от компанията. Казва се Диана. Тя също събира информация. Иска да свали Симеон, за да заеме мястото му.“
Мартин изруга тихичко. „Това усложнява нещата. Тя е неконтролируем фактор. Опасна е.“
„Знам. Имам неофициален съюз с нея. Разменяме информация.“
„Прекрати го“, каза Мартин твърдо. „Не ѝ вярвай. Хора като нея биха продали и майка си за власт. Тя може да използва твоята информация, за да сключи сделка със Симеон зад гърба ти. Отсега нататък работиш само с мен. Ясно ли е?“
Кимнах. Той имаше право. Диана беше твърде голям риск.
Когато си тръгвахме, Мартин ме спря.
„Александър. Знам, че го правиш заради отмъщението. Но това, което си направил… да събереш тези доказателства, излагайки себе си на такъв риск… това е смело. И е правилно. Каквото и да стане, знай това.“
Думите му означаваха повече за мен, отколкото парите на Симеон. За първи път от година насам се почувствах не като призрак, а като човек, който прави нещо значимо. Войната тепърва предстоеше, но аз вече не бях сам. Имах съюзници. Имах кауза. И бях готов да се бия докрай.
Глава 8: Предателството
След срещата с Мартин всичко се ускори. Работех денонощно, за да завърша проекта. Мотивацията ми беше желязна – всяка написана строфа код, всяка поправена грешка ме приближаваше до финалната права, до момента, в който щях да предам ключовете от своето творение и да се оттегля в сенките, подготвяйки се за следващия етап от войната.
Спазих инструкциите на Мартин. Прекъснах всякакъв контакт с Диана. Не отговарях на съобщенията ѝ, които ставаха все по-настоятелни и раздразнени. Знаех, че това я прави подозрителна, но рискът беше твърде голям. Предадох второ копие от архива с доказателства на Ралица, която го скри в банков сейф. Чувствах се по-сигурен, знаейки, Mче информацията е на няколко места.
Най-трудното беше да поддържам фасадата пред Симеон. Веднъж на ден му изпращах кратък, формален отчет за напредъка. Той отговаряше със също толкова кратки, окуражителни имейли. Беше доволен. Малкият му проблем беше напът да бъде решен. Нямаше и представа за урагана, който се събираше точно над главата му.
Една вечер, докато правех последните тестове на системата, получих съобщение от Диана. Но този път не беше в служебния чат. Беше на личния ми телефон, чийто номер не си спомнях да съм ѝ давал.
„Знам, че ме избягваш. Направил си грешка, Александър. Голяма грешка. Среща. Същото място. Утре вечер. Ако не дойдеш, ще съжаляваш.“
Съобщението беше студено и заплашително. Тя беше намерила начин да заобиколи моята тишина. Не можех да я игнорирам. Ако не отидех, можеше да направи нещо импулсивно – да отиде при Симеон и да ме разкрие, опитвайки се да спаси собствената си кожа. Трябваше да отида. Трябваше да я контролирам.
Джаз клубът беше все така опушен и мрачен. Тя ме чакаше на същата маса. Този път пред нея имаше чаша с уиски. Изглеждаше напрегната, а в очите ѝ гореше леден огън.
„Предаде ме“, каза тя, без да ме поздрави.
„Не знам за какво говориш, Диана. Просто бях зает. Приключвам проекта.“
„Не ме лъжи!“, гласът ѝ се изостри. „Спря да ми изпращаш информация. Започна да ме игнорираш. И то точно след като сключихме сделка. А после разбрах защо.“
Тя се наведе напред, а гласът ѝ се сниши до заплашителен шепот. „Имаш нов съюзник, нали? Адвокат на име Мартин. Видели са те да излизаш от кантората му. Един мой познат работи в сградата. Светът е малък, Александър.“
Кръвта ми замръзна. Бях подценен. Бях толкова фокусиран върху Симеон, че бях забравил колко опасна може да бъде тя.
„Решил си да ме изиграеш. Да ме използваш за информация и после да ме изхвърлиш, за да обереш сам всички лаври. Или по-лошо – да ги споделиш с някакъв си адвокат.“
„Не е това, което си мислиш“, опитах се да се защитя аз. „Ситуацията е сложна.“
„О, повярвай ми, знам колко е сложна“, изсмя се тя горчиво. „Но ти направи една фатална грешка. Подцени ме. Мислеше, че съм просто амбициозна кучка, която можеш да манипулираш. Но аз винаги имам план Б.“
„Какво си направила, Диана?“, попитах, а в стомаха ми се надигна леден страх.
Тя се усмихна. Беше усмивката на хищник, който е притиснал жертвата си в ъгъла.
„Отидох при Симеон. Разказах му всичко.“
Светът около мен сякаш спря. Звукът на саксофона, смехът на хората, всичко изчезна. Чувах само пулса в ушите си.
„Разказах му как си ме потърсил. Как си събирал информация срещу него. Как планираш да го унищожиш. Разбира се, представих го така, сякаш ти си се опитал да ме въвлечеш, а аз, лоялният служител, съм дошла да го предупредя.“
„Защо?“, успях да промълвя. „Защо го направи? Това съсипва и твоите планове!“
„Напротив“, отвърна тя, отпивайки от уискито си. „Това ги ускорява. Симеон беше бесен. Но и уплашен. Той знае, че имаш доказателства. Знае, че си опасен. Аз му предложих сделка. Ще му помогна да те неутрализира, да те дискредитира. А в замяна… той ще ми даде това, което искам. Не, не стола му. Все още не. Нещо по-добро. Пълен контрол над всички европейски операции след сливането, което предстои догодина. Позиция, от която ще имам много повече власт, отколкото той някога е имал.“
Тя ме беше продала. Беше използвала моята информация не за да го свали, а за да сключи сделка с него. Беше заложила на по-силния кон, а аз бях жертвеният агнец.
„Той никога няма да ти се довери“, казах аз.
„Няма и нужда. Той се нуждае от мен. Точно сега, аз съм единственият му съюзник. А ти, Александър… ти си проблемът, който трябва да бъде решен.“ Тя се изправи. „Съветвам те да бягаш. Да изчезнеш. Защото от утре сутринта Симеон ще използва цялата си мощ, за да те унищожи. Ще те обвини в корпоративен шпионаж, в изнудване. Ще замрази сметките ти. Ще съсипе името ти, така че никога повече да не можеш да си намериш работа. Ще те превърне в пример за всеки, който се опита да му се противопостави.“
Тя остави няколко банкноти на масата. „Беше ми приятно да работя с теб. Наистина имаше потенциал.“
След това се обърна и си тръгна, оставяйки ме сам в мрака на джаз клуба, с горчивия вкус на предателството в устата.
Играта се беше променила. Вече не бях ловец. Бях плячка. И знаех, че имам само няколко часа, преди хайката да ме настигне.
Глава 9: Бурята
Излязох от клуба и светът навън ми се стори сюрреалистичен. Неоновите светлини на града изглеждаха враждебни, а шумът на колите – заплашителен. Параноята ме обзе като треска. Имах чувството, че всяка сянка ме наблюдава, че всеки минувач е шпионин на Симеон.
Първата ми мисъл беше да се обадя на Ралица. Трябваше да я предупредя. Набрах номера ѝ с треперещи ръце.
„Ало? Алекс, къде си? Късно е.“
„Рали, слушай ме много внимателно“, казах бързо. „Нямаме време. Разкрит съм. Симеон знае всичко. Трябва веднага да се махаш от апартамента. Отиди при някоя приятелка. Не се прибирай у дома. Може да дойдат да те търсят.“
„Какво? Какво е станало?“, в гласа ѝ се четеше паника.
„Ще ти обясня по-късно. Просто го направи. И за нищо на света не казвай на никого къде си. Изключи си телефона. Ще се свържа с теб по-късно от друг номер. Просто ми се довери.“
След като затворих, се обадих на Мартин. Вдигна след второто позвъняване.
„Какво има, Александър?“, попита той. Звучеше сънен.
„Диана ме предаде. Отишла е при Симеон. Той знае всичко.“
Последва кратка пауза. Чух как Мартин въздъхва тежко. Сънливостта в гласа му беше изчезнала, заменена от ледена концентрация.
„Къде си сега?“
„На улицата. Не знам къде да отида.“
„Не се прибирай вкъщи. Не използвай кредитните си карти. Не се свързвай с никого, освен с мен. Имаш ли пари в брой?“
„Да, малко.“
„Добре. Вземи си такси, но не до конкретен адрес. Кажи му да те остави на няколко пресечки от мястото, което ще ти кажа. Ще ти изпратя адрес на сигурна квартира. Отиди там и не излизай. Чакай да се свържа с теб.“
Адресът пристигна след минута. Беше в стар, забравен квартал в другия край на града. Направих точно това, което Мартин ми каза. Квартирата беше малък, безличен апартамент на последния етаж на порутена сграда. Вътре имаше само легло, маса и стол. Беше идеалното скривалище.
През следващите 24 часа светът ми се срина дистанционно.
Първо дойде имейлът от банката. Всичките ми сметки бяха замразени по нареждане на прокуратурата. Парите от Симеон, парите, с които бях изплатил част от ипотеката, бяха блокирани.
После започнаха да се появяват новинарските статии онлайн. „Мащабна схема за корпоративен шпионаж разкрита“, гласеше едно заглавие. „Уволнен служител се опитал да изнудва бившия си работодател за милиони“, крещеше друго. Моето име беше навсякъде, придружено от стара снимка от служебния ми пропуск. Бях представен като отмъстителен, нестабилен престъпник. Диана и Симеон бяха изиграли картите си перфектно. Те контролираха наратива.
Телефонът ми не спираше да звъни – непознати номера, журналисти, може би дори полиция. Извадих сим картата и батерията и ги пуснах в тоалетната. Бях отрязан от света.
Късно през нощта Мартин ми се обади на евтин телефон с предплатена карта, който беше оставил на масата в квартирата.
„Зле е, Александър“, каза той без предисловия. „Издадена е заповед за ареста ти. Обвиняват те в нерегламентиран достъп до данни, опит за изнудване и промишлен шпионаж. Хвърлят всичко, което имат, срещу теб.“
„Какво ще правим?“, попитах. Гласът ми беше дрезгав. Не бях говорил с никого от часове.
„Ще отвърнем на удара. И то силно.“ В гласа на Мартин се усещаше стомана. „Те направиха първия ход, но направиха и грешка. Атакуваха те публично. Сега ние имаме право на отговор. Утре сутрин ще дам пресконференция. Аз, заедно с моя клиент.“
„С Ивана?“, попитах изненадано.
„Да. Време е тя да излезе от сянка. Тя ще застане пред камерите и ще разкаже своята история. Историята на съпруга, който я е използвал, за да пере мръсните си пари. А след това аз ще разкажа твоята история. Историята на лоялния служител, който е бил уволнен, защото е знаел твърде много, и който е рискувал всичко, за да разкрие истината.“
„А доказателствата?“, попитах аз.
„Това е най-добрата част. Докато те са те преследвали, аз внесох копие от твоя архив в прокуратурата, заедно с официален иск от името на моя клиент. Предизвикахме ги на тяхна територия. Сега те ще трябва да разследват не само теб, но и Симеон. Създадохме им огромен проблем.“
Планът беше дързък и рискован. Но беше единственият ни шанс.
„А аз?“, попитах. „Какво да правя аз?“
„Ти оставаш скрит. Ти си нашето тайно оръжие. Те си мислят, че си уплашен и бягаш. Нека си мислят така. Когато му дойде времето, ти ще се появиш. И ще разкажеш всичко пред съдия. Твоите показания, подкрепени с цифровите доказателства, ще бъдат последният пирон в ковчега им.“
След като затворих, се почувствах странно спокоен. Бурята се беше разразила, но аз вече не бях сам в нея. Битката се беше пренесла от сенките на корпоративната мрежа на светло, пред очите на всички.
На следващата сутрин гледах пресконференцията на малък, стар телевизор в квартирата. Първо се появи Ивана. Изглеждаше крехка, но решителна. С тих, но ясен глас, тя разказа как съпругът ѝ я е манипулирал и използвал. Не го обвини директно в престъпление, остави това на адвоката си. Но нейните думи нарисуваха портрет на един безскрупулен и контролиращ мъж.
След нея на трибуната застана Мартин. Той беше в стихията си. Говореше уверено, страстно, размахвайки копия на документи. Той не просто защити мен, той превърна обвиненията срещу мен в обвинения срещу Симеон.
„Те твърдят, че Александър е откраднал информация. Аз питам – каква информация? Информация за мащабни финансови злоупотреби? Информация за пране на пари? Информация, която доказва, че ръководството на тази компания е ограбвало собствените си акционери? Да, той е взел тази информация. Но той не е крадец. Той е разобличител! Той е герой!“
Медиите полудяха. Историята се преобърна на 180 градуса. От разказ за корпоративен шпионаж тя се превърна в сага за алчност, предателство и борба за справедливост.
Знаех, че войната далеч не е свършила. Симеон и Диана нямаше да се предадат лесно. Те имаха пари, власт и най-добрите адвокати. Но ние имахме нещо, което те нямаха.
Имахме истината. И бяхме готови да се бием за нея.
Глава 10: Войната на адвокатите
Последвалите седмици се превърнаха в сложна шахматна партия, разигравана не на дъска, а в съдебните зали, медиите и задкулисните преговори. Аз останах скрит в малката квартира, превръщайки се в истински призрак, докато Мартин водеше битката на фронта.
Адвокатският екип на Симеон беше точно такъв, какъвто очаквах – акули в скъпи костюми, които използваха всяка процедурна хватка, за да забавят разследването. Те атакуваха доказателствата, твърдейки, че са придобити незаконно и са манипулирани от мен. Атакуваха Ивана, опитвайки се да я изкарат отмъстителна и нестабилна съпруга. Атакуваха Мартин, обвинявайки го в неетично поведение.
Но Мартин беше подготвен. За всяко тяхно действие той имаше противодействие. Когато оспориха автентичността на цифровите доказателства, той доведе екип от независими киберексперти, които потвърдиха, че файловете са оригинални и не са променяни. Когато атакуваха Ивана, той представи свидетели – нейни приятели, личния ѝ асистент – които потвърдиха разказа ѝ за контрола и манипулациите на Симеон.
Ралица се оказа неочакван коз в нашата игра. Като студент по право, тя получи разрешение да помага на Мартин по случая. Прекарваше дните си в кантората, ровейки се в планини от документи, търсейки пропуски и несъответствия в защитата на Симеон. Тя беше тази, която откри, че една от офшорните компании, използвани в схемата, е свързана с предишен бизнес партньор на Симеон, с когото са се разделили след шумен скандал. Този партньор, забравен от всички, се превърна в наш ключов свидетел, готов да разкаже за методите на Симеон.
Междувременно, в компанията цареше хаос. Акциите се сринаха. Инвеститорите бяха бесни. Бордът на директорите беше разделен на два лагера – тези, които все още подкрепяха Симеон, и тези, които, водени от инстинкт за самосъхранение, започнаха да се дистанцират от него.
Диана играеше своята собствена, тиха игра. Публично тя застана зад Симеон, давайки изявления в негова подкрепа. Но зад кулисите, както Мартин беше предвидил, тя започна да контактува с опозицията в борда. Предоставяше им вътрешна информация, позиционирайки се като единствената стабилна фигура, която може да овладее кризата, след като Симеон падне. Тя се готвеше да танцува върху гроба му.
Един ден Мартин дойде в квартирата. Носеше кутия с пица и бутилка уиски.
„Време е“, каза той, докато сядахме на масата. „Прокуратурата е готова да ти предложи сделка.“
„Каква сделка?“, попитах аз.
„Пълно сваляне на всички обвинения срещу теб. В замяна на статут на защитен свидетел и пълните ти показания срещу Симеон. Те имат твоите доказателства, но се нуждаят от теб, за да ги „оживиш“ в съда. Ти си човекът, който може да обясни всеки ред код, всяка транзакция.“
Това беше повече, отколкото се надявах. „Приемам.“
„Знаех си, че ще приемеш.“ Мартин си наля уиски. „Но има още нещо. Симеон е притиснат до стената. И е готов на всичко. Неговите адвокати са се свързали с мен. Искат да преговарят.“
„Да преговарят за какво?“, изсмях се аз. „За цвета на килията му?“
„Той предлага извънсъдебно споразумение на Ивана. Огромна сума пари, за да оттегли иска си и да замълчи. А на теб… на теб ти предлагат да признаят, че уволнението ти е било грешка, да изчистят името ти публично и да ти изплатят солидна компенсация. В замяна искат да се откажеш от показанията си и да им предадеш всички копия на архива.“
Гледах го в недоумение. „Те наистина ли мислят, че ще приема? След всичко, което ми причиниха?“
„Те не мислят. Те се надяват. Опитват се да купят изхода си от ситуацията. Това е знак на отчаяние, Александър. Знак, че печелим.“ Той вдигна чашата си. „Но аз им отказах. Казах им, че единственото, за което сме готови да преговаряме, е колко години ще лежи в затвора.“
Усмихнах се за първи път от седмици. Истинска усмивка.
Процесът беше дълъг и изтощителен. Прекарах дни наред в даване на показания, първо пред прокурорите, а после и в съдебната зала. Адвокатите на Симеон се опитаха да ме сринат. Разпитваха ме с часове, ровеха в миналото ми, опитваха се да ме представят като лъжец и манипулатор.
Но аз бях подготвен. Знаех всеки детайл, всеки факт. С помощта на Мартин бях репетирал показанията си стотици пъти. Отговарях спокойно и уверено, обяснявайки сложните финансови и технически схеми на прост и разбираем език.
Ключовият момент настъпи, когато представихме пред съда скритата ми кореспонденция с Диана. Имейлите, в които тя ме насърчаваше да ровя и да събирам информация срещу Симеон. Това беше ударът, който я извади от играта. Нейната стратегия да играе и за двата отбора се срина. Тя беше разкрита като манипулатор и лъжец. Нейните показания в защита на Симеон бяха напълно дискредитирани.
Присъдата дойде след месеци. Симеон беше признат за виновен по всички обвинения – присвояване, пране на пари, данъчни измами. Осъдиха го на дълги години затвор. Компанията беше глобена с рекордна сума, а бордът на директорите беше принуден да подаде оставка.
Диана изчезна от публичното пространство. Беше уволнена веднага след разкритията в съда. Нейната голяма амбиция се беше превърнала в пепел.
В деня на присъдата стоях на стълбите пред съдебната палата, заобиколен от журналисти. Но не ги забелязвах. Гледах към Ралица и Мартин, които стояха отстрани и ми се усмихваха. Бяхме спечелили.
Ивана се приближи до мен. Беше се развела със Симеон и беше започнала нов живот.
„Благодаря ти, Александър“, каза тя тихо. „Ти ми върна свободата.“
„Ние си я върнахме заедно“, отвърнах аз.
По-късно същия ден, докато седяхме с Ралица в малкия ни апартамент, който вече не беше под заплахата на ипотеката, тя ме попита:
„Струваше ли си, Алекс? Цялата тази болка, целият този риск?“
Замислих се. Бях изгубил работата си, репутацията си, спокойствието си. Бях живял като беглец, бях предаден и оклеветен. Но бях разкрил истината. Бях видял как справедливостта възтържествува. И бях помогнал на добри хора.
„Да“, казах аз. „Струваше си. Всеки един момент.“
Вече не бях призрак. Бях свободен. И за първи път от много, много време, гледах към бъдещето не със страх, а с надежда. Историята беше приключила. Моята собствена история тепърва започваше.