Миналата седмица животът ми се движеше по обичайния си, почти монотонен ритъм. Утрините започваха с аромата на силно кафе и тихата суматоха около подготвянето на сина ми, Мартин, за училище. Вечерите завършваха с приглушената светлина на нощната лампа и поредната глава от детска книга. Съпругът ми, Данаил, често пътуваше. Неговата работа като старши мениджър в голяма строителна компания изискваше постоянно движение, срещи в различни краища на страната, понякога и извън нея. Бях свикнала. Самотата беше малка цена за спокойствието и сигурността, които ни осигуряваше.
Но онази сряда всичко се промени. Започна с лека кашлица от страна на Мартин, която до вечерта се превърна в тревожна, дрезгава симфония, придружена от пламтящи бузи и стъклен поглед. Термометърът потвърди страховете ми – висока температура. Данаил, както обикновено, беше в командировка. Този път за цяла седмица. Предстоеше му финализиране на важен договор, от който зависеха много неща, и знаех, че не мога да го тревожа с подобни битовизми.
Паниката започна да пълзи по вените ми. На следващия ден имах неотложна среща в офиса. Аз работех като интериорен дизайнер и точно сега завършвах проект за ключов клиент – голям столичен бизнесмен с безкрайни изисквания и още по-голям бюджет. Не можех да отменя. Беше въпрос на репутация и, разбира се, на сериозен хонорар.
В главата ми се завъртяха варианти. Родителите ми живееха далеч, на другия край на страната. Приятелките ми имаха свои деца, свои ангажименти. И тогава, като спасителен фар в бурно море, се появи мисълта за Лилия. Снаха ми. Съпругата на моя брат Павел.
Живееха само на няколко пресечки от нас. Лилия не работеше. Поне не на постоянна работа. Помагаше на Павел в неговите вечни, но все неуспешни опити да стартира собствен бизнес. Винаги казваше, че е свободна и на разположение. Сърцето ми се изпълни с облекчение. Разбира се, Лилия ще помогне. Ние сме семейство.
Набрах номера ѝ с треперещи пръсти.
– Лили, здравей, аз съм Ана – започнах веднага щом вдигна, без да губя време в празни приказки. – Имам огромна молба. Мартин е с много висока температура, а утре имам среща, която не мога, просто не мога да отменя. Данаил го няма. Моля те, би ли могла да останеш с него за няколко часа? Само до обяд. Ще ти оставя всичко – лекарства, храна, само да си до него.
От другата страна на линията настана тишина. Не неловка, а тежка, почти враждебна. Чувах само приглушеното ѝ дишане.
– Ана… – започна тя и гласът ѝ беше необичайно студен. – Утре не мога.
Примигнах. Може би не бях чула добре.
– Как така не можеш? Имаш ли нещо спешно?
– Имам работа – отсече тя. Кратко, без обяснения.
– Работа? Но нали ти… – спрях се. Щях да кажа: „Нали ти не работиш?“. Но се усетих, че ще прозвучи грубо. – Добре, разбирам. Сигурна ли си, че не можеш да го отложиш? Буквално е за три-четири часа. В много тежко положение съм.
– Казах ти, не мога – повтори тя и в гласа ѝ се усети раздразнение. – Имам си мои ангажименти. Съжалявам.
Връзката прекъсна. Стоях с телефона в ръка, взирайки се в стената. Не можех да повярвам. Отказ. Без причина, без обяснение. Просто студено, категорично „не“. Гняв и обида се надигнаха в мен като гореща вълна. Какво толкова важно можеше да има? По-важно от болното ѝ племенниче? От помощта към член на семейството?
Цяла нощ не спах. Въртях се в леглото, слушах тежкото дишане на Мартин и мислех. Мислех за всички пъти, в които аз и Данаил сме им помагали. За парите назаем, които Павел така и не връщаше. За безбройните услуги, които правехме, без да се замислим. А сега, за една елементарна молба, получих отказ.
На сутринта се наложи да се обадя в офиса и с огромно неудобство да отменя срещата, измисляйки сложно и неправдоподобно извинение. Клиентът беше видимо недоволен. Целият ми ден премина в мъгла от притеснение за Мартин и кипящ гняв към Лилия.
Два дни по-късно, в петък следобед, телефонът ми отново иззвъня. Беше тя. Гласът ѝ този път беше напълно различен – мек, дори леко умолителен.
– Ани, здравей. Как е Марти?
– По-добре е – отговорих сдържано. Ледената стена в мен не се беше разтопила.
– Радвам се да го чуя. Слушай, обаждам се, защото… ами, имаме нужда от помощ. С Павел сме малко закъсали този месец и се чудех дали… дали ще можете да ни услужите с малко пари? Не са много, ще ви ги върнем веднага щом можем.
Светът спря да се върти. Слушах думите ѝ и не можех да повярвам на наглостта. Преди два дни ми отказа елементарна човешка услуга, а сега искаше пари. Парите, които аз изкарвах с работата, която трябваше да отложа заради нейния отказ.
Вътре в мен нещо се пречупи. Спомних си за безсънната нощ, за притеснението, за унижението да се обяснявам пред клиента си. И тогава, с глас, който беше толкова студен, че самата аз не го познах, отговорих:
– Лилия, онзи ден те помолих да наглеждаш болния ми син. Отказа. Днес искаш пари. Напомням ти, че ми отказа. И аз ти казвам „не“.
Затворих телефона, преди да е успяла да каже и дума повече. Сърцето ми биеше лудо. Чувствах се едновременно опразнена и странно удовлетворена. Справедливостта беше възтържествувала. Или поне така си мислех.
Няколко дни по-късно научих нещо, което напълно промени гледната ми точка. Оказа се, че зад студения отказ и наглата молба за пари се криеше истина, много по-сложна и страшна, отколкото можех да си представя. Истината, която заплашваше да срине не само техния живот, но и основите на цялото ни семейство. Оказа се, че те не просто са „закъсали“. Те са били на ръба на пропаст, а аз, в своя гняв и наранена гордост, тъкмо ги бях бутнала в нея.
Глава 2
След разговора с Лилия в мен се настани тежко, лепкаво чувство. Част от мен ликуваше от отмъщението. Друга, по-дълбока и тиха част, усещаше, че нещо не е наред. Лилия можеше да бъде разсеяна, понякога егоистична, но никога не е била нагла в този смисъл. В гласа ѝ по телефона, въпреки мекотата, долових нотка на отчаяние, която тогава пренебрегнах, заслепена от собствения си гняв.
Данаил се прибра в събота вечерта, уморен, но доволен. Договорът беше подписан. Докато разопаковаше куфара си, му разказах накратко случката. Очаквах да ме подкрепи, да каже, че съм постъпила правилно. Вместо това той се намръщи.
– Странно – каза той, вадейки ризите си. – Павел не ми се е обаждал за пари от месеци. Обикновено, когато закъсат, първо при мен идва.
– Е, този път са решили да пробват мен – свих рамене аз. – И получиха каквото заслужават.
– Може би – отвърна той разсеяно. – Но отказът ѝ е необясним. Знаеш, че тя обожава Мартин.
Думите му останаха да висят във въздуха. Прав беше. Лилия винаги беше топла и грижовна към племенника си. Подаръци за рождени дни, неочаквани посещения със сладкиши, дълги игри в парка… Отказът ѝ беше напълно нетипичен.
В неделя следобед реших да се обадя на по-малката си сестра, Десислава. Тя беше нашата семейна котва, балансьорът между моя прагматизъм и хаотичната природа на Павел. Десислава учеше право в университета, беше в последната си година и винаги имаше зрял и аналитичен поглед върху нещата. Беше взела студентски кредит и наскоро с помощта на родителите ни и малък заем беше успяла да си купи малка гарсониера, която изплащаше с огромни усилия. Познаваше цената на парите и отговорността.
– Деси, здравей. Как си? – започнах аз, опитвайки се да звуча нехайно.
– Добре, затрупана съм с учене за държавните изпити. Как е Марти? Чух, че е бил болен.
– Оздравя вече, всичко е наред. Слушай, чувала ли си се скоро с Павел и Лилия?
От другата страна настана кратка пауза.
– Чухме се преди няколко дни. Не звучаха добре, Ана. Особено Лилия. Беше много разстроена.
Сърцето ми подскочи.
– Разстроена? Защо? Каза ли ти нещо?
– Не точно. Само повтаряше, че са в ужасна каша и че Павел пак е направил някоя глупост. Опитах се да я разпитам, но тя просто се разплака и затвори. Притесних се. Ти знаеш ли нещо?
Разказах ѝ всичко. За болестта на Мартин, за молбата ми, за студения отказ, за последвалото искане на пари и за моя отговор. Докато говорех, думите ми звучаха все по-дребнави и егоистични дори в собствените ми уши.
Десислава мълчеше дълго, след като свърших.
– Ана, мисля, че си сгрешила – каза накрая тя тихо, но твърдо. – Нещо сериозно става там. Лилия не би отказала за Мартин без причина, която е по-голяма от всичко друго. И ако са стигнали дотам да искат пари от теб, след като знаят, че Данаил се е прибрал, значи положението е извън контрол. Павел сигурно вече е изчерпал лимита си при мъжа ти.
Чувство за вина започна да ме разяжда отвътре.
– Каква глупост може да е направил пак? Последния път беше онази схема с вноса на маратонки, която го остави с дълг от няколко хиляди. Данаил го покри. Преди това беше „иновативното“ кафене, което фалира за три месеца. Писна ми, Деси. Писна ми да сме им спасителната мрежа.
– Знам – въздъхна сестра ми. – Но този път усещането ми е различно. В гласа на Лилия имаше страх. Истински страх.
Затворихме телефона и аз останах да седя на дивана, втренчена в празното пространство. Страх. Думата отекна в съзнанието ми. Какво можеше да ги е уплашило толкова?
Реших да действам. Не можех повече да стоя в неведение, измъчвана от съмнения. Грабнах ключовете за колата и без да казвам нищо на Данаил, потеглих към квартала на брат ми.
Жилищният им блок беше стар, от сивите, панелни гиганти, строени преди десетилетия. Техният апартамент беше на последния етаж. Още докато се качвах по стълбите, усетих напрежението. Входната им врата беше леко открехната. Отвътре се чуваха гласове – приглушени, но напрегнати. Разпознах гласа на Павел, но имаше и друг, мъжки, който не познавах. Беше нисък, плътен и леден.
– …нямаш повече време, Павел. Търпението ми се изчерпа.
– Моля те, Симеон, дай ми още една седмица. Само една! Ще намеря парите, кълна се!
– Седмици? Давах ти седмици, давах ти месеци! Ти ме мислиш за глупак! Мислиш, че не знам, че сестра ти и мъжът ѝ са натъпкани с пари? Защо не поискаш от тях? А, да, забравих. Ти вече си ги издоил докрай. И те са ти били шута.
Замръзнах с ръка на дръжката на вратата. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Кой беше този Симеон?
– Не е така! Просто… моментът не е подходящ. Ще намеря друг начин!
– Друг начин няма! – Гласът на непознатия се повиши, стана остър като нож. – Слушай ме внимателно, приятел. Или парите са при мен до сряда, или ще направя живота ти ад. И не само твоя. Имаш хубава жена, нали? Лилия… прекрасно име. А сестра ти? Дизайнерката? С мъж на голям пост? Имат и детенце, доколкото знам. Би било жалко, ако нещо се случи със спокойния им, подреден живот, нали?
Ледена пот изби по челото ми. Това не беше просто заем. Това беше заплаха. Директна, неприкрита заплаха срещу семейството ми. Срещу сина ми.
В този момент вратата се отвори рязко и на прага застана висок, елегантно облечен мъж на около четиридесет години. Имаше проницателни, студени очи и лице, което не изразяваше никаква емоция. Той ме изгледа от глава до пети, без да каже дума. Зад него, в коридора, видях брат ми. Лицето на Павел беше пепеляво, очите му бяха разширени от ужас.
Мъжът, Симеон, леко се усмихна. Беше усмивка, която не стигаше до очите му.
– А, ето я и спасението. Явно моментът все пак е станал подходящ. Приятен ден – каза той, минавайки покрай мен, и лекият аромат на скъп парфюм се смеси с миризмата на страх, която се носеше от апартамента.
Влязох вътре и затворих вратата. Павел се свлече на пода, скрил лице в ръцете си. От спалнята се появи Лилия. Очите ѝ бяха червени и подпухнали от плач. Когато ме видя, тя не показа изненада, а само безкрайна, смазваща умора.
– Сега разбираш ли, Ана? – прошепна тя. – Сега разбираш ли защо не можех да дойда? Онзи ден, когато ми се обади, този човек беше тук. Седеше на нашия диван и ни обясняваше какво ще се случи, ако не намерим парите. Как можех да оставя Павел сам с него и да дойда да гледам деца? Как?
Стоях насред стаята, парализирана. Картината се сглоби в съзнанието ми с ужасяваща яснота. Отказът. Страхът. Отчаяната молба за пари. Заплахите.
Гневът ми се беше изпарил. На негово място дойде нещо много по-лошо. Леден, пълзящ страх и смазващо чувство за вина. Моето дребнаво „не“, изречено от наранена гордост, беше затворило последната им врата. Бях ги оставила сами срещу чудовище.
Глава 3
Тишината в апартамента на Павел беше по-оглушителна от всеки крясък. Беше пропита с отчаяние. Лилия стоеше до стената, сякаш се страхуваше да се отдалечи от единствената си опора, а брат ми все още беше свит на пода, победен и унизен. Гледката късаше сърцето ми.
– Колко? – попитах тихо, а гласът ми прозвуча чуждо в собствените ми уши.
Павел вдигна глава. В очите му нямаше нищо – нито надежда, нито молба, само празнота.
– Много, Ана. Повече, отколкото можеш да си представиш.
– Кажи ми сумата, Павел! – настоях аз, усещайки как търпението ми се изпарява под напора на страха.
Лилия отговори вместо него. Гласът ѝ беше дрезгав от плач.
– Петдесет хиляди.
Дъхът ми спря. Петдесет хиляди. Това не беше просто „закъсване“. Това беше катастрофа.
– Как, Павел? Как, за бога, си натрупал такъв дълг? – извиках аз, без да мога да се сдържа.
Той най-накрая се изправи, избягвайки погледа ми. Започна да крачи из тясната всекидневна като животно в клетка.
– Беше инвестиция. Сигурна инвестиция! Симеон ми го предложи. Имаше бизнес план, всичко изглеждаше перфектно. Внос на някаква специализирана строителна техника от Германия. Той имаше контактите, аз трябваше да осигуря част от първоначалния капитал. Каза, че ще утроим парите за шест месеца.
– И ти си му повярвал? На този…? – не можех да намеря дума, с която да го опиша.
– Той беше убедителен! Показа ми документи, договори… Изглеждаше напълно законно. Взех заем от бързи кредити, заложихме колата… събрах двадесет хиляди. Той каза, че ще добави останалите. И тогава всичко се срина. Уж сделката пропаднала, техниката се оказала дефектна, германците се оттеглили… А Симеон дойде и каза, че аз съм му длъжник. Не само за моята част, а и за неговата. С лихвите, с неустойките… сумата набъбна до петдесет хиляди за по-малко от три месеца.
– Това е изнудване! – намесих се аз. – Той те е измамил! Трябва да отидем в полицията!
Лилия избухна в горчив, истеричен смях.
– В полицията ли? Ана, ти не разбираш. Подписали сме документи. Павел е подписал запис на заповед. На хартия всичко е законно. Ние сме му длъжници. А Симеон… той не е човек, с когото полицията може да се справи. Той има адвокати, има връзки. Ще ни смаже. Ще каже, че ние сме се опитали да го измамим.
– Кой е той всъщност? – попитах, осъзнавайки колко наивно е прозвучало предложението ми.
– Представи се за бизнес консултант – промърмори Павел. – Свърза ни един познат. Чак по-късно разбрах, че основният му бизнес е да „инвестира“ в хора като мен. Отчаяни, лековерни глупаци. Намира ги, предлага им златната възможност и след това ги изцежда до стотинка.
Картината ставаше все по-мрачна. Брат ми не беше просто жертва на лоша инвестиция. Той беше попаднал в капана на професионален хищник. И този хищник сега заплашваше всички ни.
– Трябва да кажем на Данаил – заявих твърдо аз.
Павел подскочи, сякаш го бях ударила.
– Не! В никакъв случай! Ана, моля те! Той ще ме убие! След всичките пъти, в които ми е помагал… след всичко, което е направил за мен… ако разбере за това, ще се отрече от мен завинаги. Ти не го познаваш, когато става въпрос за пари и глупост.
– А какво предлагаш, Павел? Да чакаме този Симеон да започне да изпълнява заплахите си? Да застраши Лилия? Да застраши Мартин? – Гласът ми трепереше от гняв. – Егото ти ли е по-важно от сигурността на семейството ни?
Той сведе глава, засрамен.
Останах при тях още час, опитвайки се да ги успокоя, но думите ми звучаха кухо. Как можеш да успокоиш някого, който е на ръба на пропастта? Обещах, че ще измисля нещо, и си тръгнах.
Докато шофирах към дома, ръцете ми трепереха върху волана. В съзнанието ми се въртяха думите на Симеон: „Имат и детенце, доколкото знам“. Това не беше просто заплаха. Това беше заявка. Той беше проучил семейството ни. Знаеше слабите ни места.
Прибрах се вкъщи и заварих Данаил на дивана, гледаше някакъв финансов репортаж по телевизията. Мартин спеше в стаята си. Къщата беше тиха, подредена, сигурна. Нашият малък, перфектен свят. Свят, който сега беше под заплаха заради безразсъдството на брат ми.
– Къде беше? – попита Данаил, без да откъсва поглед от екрана.
– При Павел и Лилия.
Това привлече вниманието му. Той намали звука на телевизора и се обърна към мен.
– И? Какво става?
Поех си дълбоко дъх и му разказах всичко. От самото начало. За заплахите, за измамата, за сумата. С всяка моя дума лицето на Данаил се вкаменяваше. Когато свърших, той мълча дълго. Стана, отиде до прозореца и се загледа в нощта.
– Симеон – каза той накрая, а в гласа му имаше странна, непозната нотка. – Каза, че се казва Симеон?
– Да. Познаваш ли го?
Данаил се обърна бавно. Светлината от уличната лампа падаше върху лицето му и за пръв път от години видях в очите му нещо, което не можех да разчета. Не беше просто гняв към Павел. Беше нещо друго. Нещо по-дълбоко и по-старо.
– Познавам го – отвърна той глухо. – Преди много години имахме общ бизнес. Пътищата ни се разделиха. Не по най-добрия начин.
Стомахът ми се сви на топка.
– Какво означава това, Данаил?
– Означава, че това не е случайно, Ана. Симеон не е избрал Павел случайно. Това не е просто бизнес. Това е лично. Той не иска само парите на брат ти. Той иска отмъщение. И го търси чрез нас.
В този момент осъзнах, че проблемът е много по-голям, отколкото си мислех. Това не беше просто дългът на Павел. Това беше призрак от миналото на Данаил, дошъл да преследва настоящето ни. И ние бяхме в центъра на неговата игра.
Глава 4
Разкритието на Данаил промени всичко. До този момент гледах на ситуацията като на поредната финансова каша на брат ми, макар и много по-сериозна от обикновено. Сега обаче тя придоби зловещи, лични измерения. Хищникът не просто беше надушил лесна плячка в лицето на Павел; той целенасочено беше атакувал най-слабото звено в нашата семейна верига.
– Разкажи ми – настоях аз, сядайки до него на дивана. – Трябва да знам всичко. Какво е станало между вас?
Данаил въздъхна тежко, сякаш думите му тежаха тонове.
– Беше преди повече от десет години. Точно когато стартирах в строителния бизнес. Бях млад, амбициозен, но нямах достатъчно капитал. Симеон беше същото. Запознахме се на една бизнес среща. Той имаше пари, аз имах идеите и контактите. Решихме да станем партньори. Основахме малка фирма. Първият ни проект беше успешен. Вторият – още повече. Печелехме добре. Но Симеон… той винаги искаше повече, по-бързо. Започна да предлага рисковани сделки, да работи на ръба на закона. Искаше да използваме по-евтини, некачествени материали, да заобикаляме регулации. Аз не бях съгласен. Исках да изградя име, репутация. А той искаше бързи пари на всяка цена.
Той замълча за миг, потънал в спомени.
– Кулминацията дойде с един голям проект. Имот с огромен потенциал. И двамата го искахме. Но Симеон беше сключил зад гърба ми предварителна уговорка с конкуренцията, за да ни изнудва за по-голям дял. Разбрах го в последния момент. Беше мръсен номер. Скарахме се жестоко. В крайна сметка аз успях да го изиграя. Използвах една клауза в нашия договор, която той беше пренебрегнал, и го извадих от фирмата. Взех проекта, а той остана с празни ръце. Законно, но не беше… чисто. Той се закле, че ще си платя за това. Че един ден ще ми отнеме всичко, което ми е скъпо, точно както аз съм му отнел „бъдещето“.
Слушах го и усещах как студени тръпки пробягват по гърба ми. Значи Симеон е чакал десет години. Чакал е търпеливо, наблюдавал ни е от разстояние, проучвал ни е. И е намерил перфектния инструмент за своето отмъщение – моя уязвим, вечно мечтаещ за бърз успех брат.
– Защо не си ми казал за него? – попитах тихо.
– Защото мислех, че е минало. Че е забравил. Хората продължават напред. Не предполагах, че е способен на такава злоба, че ще я таи в себе си толкова дълго. Беше грешка. Трябваше да предупредя Павел да стои далеч от него.
Но Павел не би го послушал. Павел винаги е завиждал благородно на успеха на Данаил. Ако Симеон му се беше представил като стар, онеправдан партньор на зет му, брат ми сигурно щеше да се хвърли в схемата с още по-голям ентусиазъм, виждайки в това шанс да докаже, че и той може да бъде успешен.
– И сега какво? – попитах аз. – Ще платим ли?
– Не. – Отговорът на Данаил беше бърз и категоричен. – Ако платим, това няма да спре. Той ще поиска още. И още. Това не е за парите, Ана. Това е за унижението. Той иска да ме види на колене, да ме моля. Иска да разруши всичко, което съм изградил. Ако му дам тези петдесет хиляди, само ще му покажа, че съм уязвим. Че планът му работи.
– Но той заплаши Мартин! – извиках аз, а паниката отново надигна глава.
– Знам. – Данаил ме хвана за ръцете. Дланите му бяха студени. – И няма да му позволя да се доближи до него. Или до теб. Ще се справим с това, но не като му даваме каквото иска. Ще се справим по моя начин.
На следващата сутрин атмосферата вкъщи беше тежка. Данаил проведе няколко тихи, напрегнати разговора по телефона. Не разбирах много, но долавях думи като „проверка“, „финансово състояние“, „скрити активи“. Той мобилизираше своите ресурси.
По обяд се обадих на Десислава. Трябваше да знае. Тя беше част от семейството и имаше право да знае за опасността. Разказах ѝ за връзката между Данаил и Симеон.
– Боже мой… – прошепна тя. – Значи е било капан от самото начало. Павел е просто пешка.
– Точно така. И сега сме в патова ситуация. Данаил отказва да плати, защото смята,- че това ще влоши нещата. А аз умирам от страх всеки път, когато Мартин излезе от входната врата.
– Данаил може би е прав – каза Десислава след кратко обмисляне. – От юридическа гледна точка, ако платите, това е вид признание на дълга. Симеон може да го използва по-късно. Но отказът да се плати също е рискован, защото го провокира. Трябва ни адвокат. И то не какъв да е. Трябва ни някой, който е свикнал да се рови в мръсни сделки.
Идеята за адвокат ми се стори разумна. Това внасяше елемент на ред и професионализъм в нашия хаос.
– Ще говоря с Данаил – казах аз. – Ти имаш ли предвид някого?
– Има един преподавател в университета, води лекции по търговско право. Казва се Атанас. Има и собствена кантора. Говори се, че е най-добрият. Спечелил е дела, които всички са смятали за загубени. Но също така се говори, че е много скъп. И много… особен.
– Няма значение. Ще платим колкото трябва.
Междувременно, докато ние крояхме планове, Симеон реши да напомни за себе си. Вечерта, когато се прибирах от супермаркета, на предното стъкло на колата си намерих малък, бял плик. Без адрес, без име. Само моето. Отворих го с треперещи ръце. Вътре имаше снимка.
Беше направена от разстояние, с телеобектив. На нея беше Мартин. Играеше на площадката пред нашия блок, смееше се, докато се спускаше по пързалката. Снимката беше ясна, на фокус. Всеки детайл се виждаше. Всеки косъм от русата му коса. Датата и часът в долния ъгъл показваха, че е направена само преди няколко часа.
Под снимката имаше само три думи, изписани на компютър: „Времето ви изтича.“
Прибрах се вкъщи, едва държейки се на краката си. Показах снимката на Данаил. Лицето му пребледня, а след това се изкриви в гримаса на чиста ярост, каквато никога не бях виждала. Той не каза нищо. Просто взе телефона и набра номер.
– Атанас? Данаил е. Имам нужда от теб. Веднага.
Войната беше започнала.
Глава 5
Срещата с адвокат Атанас беше насрочена за следващия ден в кантората му. Намираше се на тиха, аристократична уличка в центъра на града, в стара сграда с високи тавани и усещане за достолепие. Самият Атанас беше пълна противоположност на обстановката. Посрещна ни мъж на около петдесет, с рошава коса, леко измачкан костюм и очи, които сякаш виждаха всичко. Те бяха уморени и цинични, но в същото време изключително интелигентни.
Изложихме цялата история. От глупавата „инвестиция“ на Павел до снимката на Мартин. Данаил разказа и за своето минало със Симеон. Атанас слушаше, без да ни прекъсва, като от време на време си водеше бележки в стар, очукан тефтер. Когато свършихме, той се облегна назад в стола си, който изскърца протестиращо.
– Класика – каза той, а в гласа му нямаше и грам съчувствие. Беше глас на хирург, който оглежда сложна, но позната фрактура. – Хищник намира слаба жертва в стадото, за да стигне до алфа мъжкаря. Брат ви е просто стръвта. Целта сте вие, Данаил. Вашата репутация, вашият бизнес, вашето спокойствие.
– Можем ли да направим нещо? – попитах аз.
– Винаги може да се направи нещо – отвърна Атанас. – Въпросът е какво и на каква цена. Полицията е безполезна в този случай, както правилно сте предположили. Имаме подписана запис на заповед. Дори да докажем, че сделката е била измамна, ще отнеме години. А вие нямате години. Имате време до сряда, ако не се лъжа.
Кимнахме в съгласие.
– Добре. Имаме два хода. Първият е дефанзивен. Започваме процедура по оспорване на дълга. Ще твърдим, че подписът е положен под натиск, че има елементи на измама. Това ще забави нещата, ще го вкараме в съдебната система, която той толкова добре умее да манипулира. Ще му струва време и пари. Това е игра на изтощение.
– А вторият ход? – попита Данаил.
Очите на Атанас проблеснаха.
– Вторият ход е офанзивен. Забравяме за дълга на брат ви за момент. И започваме да копаем. Копаем в живота на господин Симеон. Всеки има тайни. Всеки има слабо място. Трябва да намерим неговото. Трябва да намерим нещо, с което да го държим в шах. Нещо, което го плаши повече, отколкото той плаши вас.
Идеята беше колкото плашеща, толкова и привлекателна. Да отвърнем на удара с удар.
– Това не е ли незаконно? – попитах колебливо.
Атанас се усмихна за пръв път. Беше тънка, хищническа усмивка.
– Мила госпожо, когато някой ви изпрати снимка на детето ви като заплаха, законността става доста разтегливо понятие. Аз работя в сивата зона. Моята задача е да ви защитя. Методите са мой проблем.
Решението беше взето. Щяхме да играем неговата игра. Атанас поиска пълна информация – всичко, което знаехме за Симеон, за фирмите му, за хората, с които се движи. Данаил му предостави имената на няколко бивши служители и контакти от онова време.
Тръгнахме си от кантората с противоречиви чувства. От една страна, имахме план и силен съюзник. От друга, навлизахме в мръсен свят на заплахи и контразаплахи, свят, който ми беше напълно чужд.
През следващите дни напрежението вкъщи стана почти непоносимо. Данаил беше постоянно на телефона, говореше с Атанас, с някакви частни детективи, които адвокатът беше наел. Аз не пусках Мартин от поглед. Спрях го от училище, измисляйки, че вирусът се е върнал. Всяка кола, която спираше пред блока, всяко непознато лице на улицата, ме караше да изтръпвам.
Лилия ми звънеше по десет пъти на ден, плачейки. Симеон продължавал да им се обажда, да ги заплашва. Павел беше на ръба на нервен срив. Отказах да им дам каквато и да е информация за нашите планове. Не им вярвах. Страхувах се, че в паниката си Павел може да каже нещо, което да провали всичко. Казах им просто да печелят време, да го лъжат, че събират парите.
Междувременно, собственият ми брак започна да се пропуква под напрежението. Данаил стана по-затворен, по-мрачен. Усещах, че миналото му го тегли надолу. Една вечер го заварих в кабинета му, разглеждаше стари снимки. На една от тях беше той, по-млад, и Симеон. И двамата се усмихваха широко, прегърнати през рамо. Приличаха на приятели.
– Не мога да повярвам, че се превърна в това – промърмори той, повече на себе си. – Имаше потенциал. Беше умен, харизматичен. Но алчността го погуби.
– И теб те е погубила, нали? – попитах го тихо. Не знаех откъде дойде този въпрос. Може би от стреса. – Искам да кажа… за да го изиграеш така, както си го направил, и ти трябва да си бил безскрупулен.
Той ме погледна, а в очите му имаше болка.
– Бях. Бизнесът те прави такъв, Ана. Или ядеш, или те изяждат. Аз избрах да ям. Мислех, че съм го направил, за да осигуря бъдещето ни. Нашето бъдеще. Не предполагах, че миналото ще дойде да си поиска сметката по този начин.
За пръв път усетих пропаст между нас. Той имаше живот преди мен, живот, пълен с битки и компромиси, за които аз не знаех нищо. И сега този живот нахлуваше в настоящето ни.
Докато се занимавахме със Симеон, друг проблем започна да изплува. Десислава ми се обади една вечер, разтревожена.
– Ана, нещо става с банковата ми сметка. Днес отидох да си платя вноската по ипотечния кредит и ми казаха, че има запор върху част от сумата. Не разбирам. Не дължа пари на никого.
Сърцето ми се сви.
– Запор? От кого?
– Някаква фирма за събиране на вземания. Но аз никога не съм теглила други кредити! Утре ще ходя до банката, за да проверя. Струва ми се много странно.
Не можех да повярвам. Дали беше възможно? Дали Симеон беше толкова безскрупулен, че да атакува и сестра ми? Човек, който нямаше абсолютно нищо общо с цялата история?
Това вече не беше просто отмъщение срещу Данаил. Това беше тотална война срещу цялото ни семейство. Симеон не искаше да ни победи. Той искаше да ни унищожи.
Глава 6
Новината за запора върху сметката на Десислава беше като удар с чук. Тя беше най-чистият и невинен човек в цялата тази мръсна история. Работеше като сервитьорка през нощите, за да плаща таксите си за университета, преди да изтегли студентския кредит. Беше се лишавала от всичко, за да си купи онази малка гарсониера, която беше нейната гордост и първа стъпка към независим живот. А сега някой посягаше на това.
– Това е Симеон. Сигурна съм. – казах аз на Данаил същата вечер. Гласът ми трепереше от безсилен гняв. – Това е негов ход. Иска да ни покаже, че може да стигне до всеки един от нас.
Данаил стисна юмруци.
– Мръсник. Той знае, че Десислава ни е слабо място. Знае, че ще направим всичко, за да я защитим.
Веднага се обадихме на Атанас. Той изслуша информацията и помълча за момент.
– Става по-сложно – каза накрая. – Това е ход на отчаян човек. Или на много уверен. Трябва да разбера коя е фирмата за събиране на вземания и на какво основание са наложили запора. Десислава трябва да ми донесе всички документи от банката утре сутрин.
На следващия ден сестра ми пристигна в кантората на Атанас, бледа и разтревожена. Носеше папка с документи. Адвокатът ги разгледа внимателно, мърморейки си под носа.
– Аха… ето го. – Той посочи един ред на един от листовете. – Дългът е цедиран. Преди години Десислава е била поръчител по малък потребителски кредит на нейна колежка от университета. Колежката е спряла да плаща, кредитът е станал изискуем. Банката го е продала на колекторска фирма. И сега, съвсем „случайно“, тази фирма се активизира.
– Но аз не знаех! Никой не ме е уведомил! – възкликна Десислава.
– Такъв е номерът. Те чакат с години, лихвите се трупат и удрят, когато най-малко очакваш. Въпросът е как са разбрали за това. Това е стара история.
– Симеон – каза Данаил мрачно. – Той е наел хора да ровят. Намерил е тази стара кал и я е хвърлил по нас.
Атанас кимна.
– Точно така. Но това ни дава и нещо. Показва ни, че и той е под напрежение. Прибягва до такива дребни, мръсни номера, защото може би няма по-силен коз. Нашият натиск работи. Детективите, които наех, са започнали да задават въпроси на правилните места. Симеон усеща, че го притискаме.
Това беше малка утеха, но не решаваше проблема на Десислава.
– Какво правим? – попитах аз.
– Плащаме. – отсече Атанас. – Сумата не е голяма, с лихвите е набъбнала до няколко хиляди. Ще я платим веднага и ще вдигнем запора. Не можем да си позволим да водим битка на два фронта. Трябва да се фокусираме върху основната цел – Симеон.
Данаил веднага се съгласи и преведе парите. Но щетата вече беше нанесена. Десислава беше разтърсена. Сигурността ѝ беше нарушена. Тя, която винаги е била толкова отговорна и предпазлива, се оказа въвлечена в мръсната игра заради нас.
– Съжалявам, Деси – казах ѝ, докато я прегръщах за довиждане. – Всичко това е заради нас.
– Не се извинявай – отвърна тя, а в очите ѝ видях нова, стоманена решителност. – Той сгреши, като ме замеси. Сега това е и моя битка. Аз уча за адвокат. Ще прочета всеки закон, всеки наръчник, но ще намеря начин да му го върна.
Тази случка имаше и друг, неочакван ефект. Срина окончателно и без това крехкото състояние на Павел. Когато разбра какво се е случило със сестра му заради неговия дълг, той се срина. Лилия ми се обади, плачейки истерично. Павел беше изчезнал. Не си вдигал телефона, нямало го вкъщи. Оставил само една бележка.
Веднага отидох в апартамента им. Бележката лежеше на масата. Няколко реда, написани с разкривен почерк.
„Не мога повече. Аз съм виновен за всичко. Ще оправя нещата. Простете ми.“
– Какво означава това? – попита Лилия, а очите ѝ бяха пълни с ужас. – Да не направи някоя глупост?
– Къде може да е отишъл? – попитах, опитвайки се да запазя самообладание.
– Не знам! Може би… може би е отишъл при Симеон. Да го моли, да се разправя с него… О, боже, Ана, онзи човек ще го убие!
Паниката ме завладя. Павел, в своето отчаяние и чувство за вина, беше способен на всичко. Дори да се изправи сам срещу Симеон. Това беше равносилно на самоубийство.
Опитахме се да му звъним десетки пъти. Телефонът му беше изключен. Времето минаваше мъчително бавно. Всеки звън на телефона ме караше да подскачам.
Данаил и Атанас веднага се заеха да го търсят. Използваха контактите си, за да проверят болници, полицейски управления. Нищо. Павел сякаш беше потънал вдън земя.
Часове по-късно, вече късно през нощта, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. С трепереща ръка вдигнах.
– Ало?
– Сестрата на Павел ли е? – попита непознат мъжки глас.
– Да, аз съм! Къде е той? Добре ли е?
– Намерихме го. В един бар, в покрайнините. Беше пиян на кирка. Сбил се е с някакви хора. Сега е в районното. Елате да го приберете, преди да са му повдигнали обвинение за хулиганство.
Облекчението, което ме заля, беше толкова силно, че едва не се свлякох на пода. Беше жив. Беше в беда, но беше жив.
С Данаил отидохме в полицейското управление. Намерихме Павел да седи на една пейка в коридора. Едното му око беше посинено, ризата му беше скъсана. Изглеждаше жалък и победен. Не посмя да ни погледне в очите.
Докато го водехме към колата, той мълчеше. Чак когато потеглихме, проговори с дрезгав, пресипнал глас.
– Отидох в офиса му. Исках да говоря с него. Да му кажа да остави Десислава на мира. Да вземе мен, да прави с мен каквото иска, но да остави семейството ми.
– И какво стана? – попита Данаил студено.
– Не ме пуснаха да вляза. Охраната ме изхвърли като парцал. Казаха, че господин Симеон не приема отрепки. Чувствах се толкова… безпомощен. Отидох да пия. Исках да забравя.
Прибрахме го при Лилия. Тя го прегърна и двамата се разплакаха. Гледах ги и за пръв път не изпитвах гняв към брат си. Изпитвах само съжаление. Той беше слаб, безразсъден, но не беше зъл. Просто беше сбъркал. И сега плащаше ужасна цена.
Тази нощ никой не спа. Кризата с Павел, макар и разрешена за момента, ни показа колко сме уязвими. Бяхме разединени, уплашени, всеки се бореше със своите демони.
А Симеон сигурно наблюдаваше всичко това и се наслаждаваше. Той не просто ни атакуваше отвън. Той ни караше да се самоунищожаваме отвътре.
Глава 7
След нощния инцидент с Павел, Атанас ни събра всички в кантората си – мен, Данаил, Десислава, Павел и Лилия. Атмосферата беше погребална. Павел седеше със сведена глава, а синината около окото му беше станала тъмнолилава.
– Слушайте ме всички – започна Атанас с равен, безизразен тон. – Досега действахме реактивно. Отговаряхме на неговите удари. Това свърши. От този момент нататък минаваме в пълна офанзива. Без повече импулсивни действия, Павел. – Той погледна строго към брат ми. – Без повече паника. Без повече тайни един от друг. Ние сме екип. И ще действаме като такъв. Ясно ли е?
Всички кимнахме.
– Добре. Моите хора работиха денонощно през последните дни. И намериха нещо. Малка пукнатина в бронята на господин Симеон.
Всички се наведохме напред.
– Симеон управлява парите си през мрежа от офшорни фирми. Всичко е много добре прикрито. Но една от тези фирми, регистрирана на Каймановите острови, е имала за кратко в борда на директорите си един човек. Казва се Петър. Оказва се, че този Петър е бил главен счетоводител на голям държавен фонд преди няколко години. Фонд, от който мистериозно изчезнаха няколко милиона. Разследването тогава стигна до задънена улица. Петър напусна страната малко след това.
– Искате да кажете, че Симеон е замесен в това? – попита Данаил.
– Нямаме преки доказателства. Но съвпадението е твърде голямо. Предполагам, че Симеон е изпрал тези пари през своите фирми, а Петър е бил неговият човек отвътре. И най-вероятно Петър сега е някъде на топло, с нов паспорт и тлъста банкова сметка, и живее в страх Симеон да не реши да „почисти“ след себе си.
– И как ще използваме това? – попитах аз.
– Ще намерим Петър – каза Атанас. – Ще го убедим да проговори. Показанията му срещу Симеон ще бъдат нашият лост.
Идеята звучеше като сценарий от филм. Да намерим изчезнал счетоводител на другия край на света.
– Това ще струва цяло състояние – промърмори Данаил.
– Да. Но свободата и сигурността ви също имат цена – отвърна адвокатът. – Освен това, имам и друг план. Десислава.
Всички погледнахме към сестра ми. Тя се изправи малко по-високо на стола.
– Ти учиш право – продължи Атанас. – Имаш достъп до университетските библиотеки и правни бази данни. Искам да започнеш да ровиш. Но не в делата на Симеон. Искам да проучиш договорите между него и Данаил отпреди десет години. Трябва да има някаква документация, някакви стари фирмени регистрации. Търси всичко. Всяка малка подробност, всяка забравена клауза. Данаил, дай ѝ всичко, което си запазил от онова време.
Това беше задача, която вдъхна нов живот на Десислава. Вместо да бъде жертва, тя се превръщаше в активен участник. Получи цел, в която можеше да вложи целия си гняв и интелект.
През следващата седмица животът ни се превърна в трескава дейност. Атанас активира международните си контакти в търсене на мистериозния Петър. Данаил прекара часове в разговори с детективите, опитвайки се да сглобят пъзела. Аз поех грижата за ежедневието – да поддържам някакво подобие на нормалност за Мартин, да се грижа за Лилия, която беше на ръба на депресията, и да окуражавам Павел да не се предава.
Десислава се заключи в своята гарсониера, превръщайки я в щабквартира. Масата ѝ беше отрупана с папки със стари документи, които Данаил беше донесъл от архива на фирмата си. Тя прекарваше по цели нощи, четейки договори с дребен шрифт, сравнявайки подписи, проверявайки регистрации в търговския регистър. Говореше по телефона с бивши служители, задаваше въпроси, които никой не се беше сещал да зададе от години.
Една вечер, докато седяхме с Данаил в мълчание, той ме погледна и каза:
– Мисля си за нещо, Ана. За теб.
– За мен? – изненадах се аз.
– Да. През цялото това време ти си скалата. Ти се грижиш за всички. За Мартин, за брат си, за сестра си… дори за мен. А никой не те попита ти как си. Как се справяш с всичко това?
Думите му ме трогнаха. Бях толкова фокусирана върху проблемите на другите, че бях забравила за собствения си страх, за собственото си изтощение. Разплаках се. За пръв път от началото на този кошмар си позволих да покажа слабост. Данаил ме прегърна силно.
– Ще се измъкнем от това, обещавам ти. И когато всичко свърши, ще бъдем по-силни отпреди. Като семейство.
Тази криза, колкото и да беше ужасна, започваше да ни променя. Тя сваляше маските, които бяхме носили с години. Павел беше принуден да се изправи срещу своята безотговорност. Данаил трябваше да се изправи срещу грешките от миналото си. Аз трябваше да се науча да прощавам и да бъда по-търпелива. Лилия започна плахо да търси работа, осъзнавайки, че не може вечно да разчита на провалените бизнес начинания на съпруга си. А Десислава откриваше своето призвание.
Пробивът дойде десет дни по-късно. Беше почти полунощ, когато телефонът ми иззвъня. Беше Десислава. Гласът ѝ беше смесица от триумф и изтощение.
– Намерих го, Ана. Намерих го!
– Какво си намерила, Деси? За какво говориш?
– Слабото място на Симеон! Не е в Каймановите острови, не е в откраднати милиони. Било е пред очите ни през цялото време. В договора за прекратяване на партньорството им с Данаил.
Сърцето ми започна да бие лудо.
– Какво има в договора?
– Има една клауза. Много малка, почти незабележима. Клауза за конфиденциалност и неконкуренция. Когато са се разделили, Симеон е подписал декларация, че в рамките на петнадесет години няма право да се занимава с дейност, която е в пряка конкуренция със строителния бизнес на Данаил, нито да влиза в бизнес отношения с негови роднини по пряка и съребрена линия до втора степен.
Замълчах, опитвайки се да осмисля чутото.
– И какво от това? Петнадесетте години са минали, нали?
– Не! – почти извика Десислава. – Договорът е подписан преди четиринадесет години и единадесет месеца. Когато е сключил сделката с Павел, той все още е бил в сила! Той е нарушил договора!
Дъхът ми спря.
– А това какво означава?
– Означава, че сделката с Павел е незаконна от самото начало! Записът на заповед, който Павел е подписал, е невалиден, защото е част от неправомерна сделка! Означава, че ние можем да го съдим! Не той нас, а ние него! За нарушаване на договор и опит за измама! Има огромна неустойка, записана в клаузата. Той дължи пари на Данаил! Много пари!
Стоях като гръмната. Толкова просто. Толкова елегантно. Отговорът не беше в сложни международни схеми, а в няколко реда забравен текст на пожълтяла хартия.
Симеон, в своята арогантност и жажда за отмъщение, беше допуснал една фатална грешка. Беше подценил миналото. И беше подценил една студентка по право, защитаваща семейството си.
Глава 8
На следващата сутрин в кантората на Атанас цареше напрегната еуфория. Десислава разпъна копието от стария договор на голямата маса и посочи клаузата. Атанас я чете няколко пъти, като бавно кимаше с глава. На лицето му се появи онази хищническа усмивка, която бях виждала само веднъж.
– Гениално – каза той, поглеждайки към Десислава с нескрито възхищение. – Младата колежка свърши работата на цял екип от разследващи. Това променя всичко. Сега ние държим ножа.
– И какъв е следващият ход? – попита Данаил, който гледаше сестра ми с гордост.
– Следващият ход е да поканим господин Симеон на разговор. Но този път по нашите правила. Тук, в моята кантора. Ще му представим нашите… аргументи. И ще му предложим сделка.
– Каква сделка? – обади се Павел. За пръв път от седмици в гласа му имаше нотка на надежда.
– Много проста сделка – отвърна Атанас. – Той къса записа на заповед от вас. Забравя за дълга. Оставя семейството ви на мира завинаги. А ние, в замяна, се съгласяваме да не го съдим за нарушаване на договора и да не разкриваме пред медиите как един „уважаван“ бизнесмен всъщност е измамник, който нарушава собствените си подписи.
– Ще се съгласи ли? – попитах аз.
– О, ще се съгласи – усмихна се Атанас. – Репутацията за хора като него е всичко. Един скандал може да срине цялата му империя, изградена върху илюзията за законност. Той ще предпочете да загуби петдесет хиляди, отколкото да рискува милиони.
Поканата към Симеон беше изпратена официално, чрез куриер. Беше формулирана сухо и делово – „покана за обсъждане на взаимни договорни задължения“. Атанас беше сигурен, че той ще се отзове, воден от любопитство и арогантност.
Срещата беше насрочена за два дни по-късно. Тези 48 часа бяха най-дългите в живота ми. Въпреки че имахме силен коз, страхът не ме напускаше. Какво щеше да стане, ако той откаже? Ако реши, че блъфираме?
В деня на срещата в кантората присъствахме само аз, Данаил и Атанас. Десислава и останалите чакаха новини вкъщи. Не искахме излишно напрежение.
Симеон пристигна точно навреме. Беше облечен в безупречен костюм, излъчваше увереност и леко презрение. Той огледа кабинета на Атанас с едва прикрита подигравка.
– Е, Атанас. Радвам се да те видя отново. Как върви защитата на загубени каузи? – каза той, показвайки, че познава адвоката ни.
– По-добре от всякога, Симеон. Особено когато се окаже, че не са толкова загубени – отвърна спокойно Атанас. – Седни, моля.
Симеон седна, кръстоса крака и погледна към Данаил.
– Значи най-накрая си решил да се покажеш, а, Данаил? Мислех, че ще се криеш зад полите на жена си и αδελφός σου.
Данаил не трепна.
– Тук съм, за да сложим край на този цирк, Симеон.
– Цирк? Аз по-скоро бих го нарекъл справедливост. Време е да си платиш за миналото. А братът на жена ти просто ще помогне с първата вноска.
Атанас постави копието от договора на масата и го плъзна към Симеон.
– Предлагам да погледнеш това. По-специално, точка 7, алинея 3. Може би ще си я припомниш.
Симеон погледна документа с досада, но докато четеше, видях как увереността бавно се изпарява от лицето му. Цветът му се промени. Вените на челото му изпъкнаха. Когато вдигна глава, очите му святкаха от ярост.
– Това е… това е абсурд! Този договор е отпреди векове!
– Четиринадесет години и единадесет месеца, за да бъдем точни – каза Атанас. – Срокът му изтича следващия месец. Което означава, че когато си притиснал Павел да подпише запис на заповед, ти си бил в нарушение. Грубо нарушение. А неустойката, която си подписал тогава, е, нека да видим… – Атанас си сложи очилата и погледна друг документ. – Да, двеста хиляди. Плюс лихвите за всички тези години. Мисля, че ти дължиш на моя клиент доста сериозна сума, Симеон.
В стаята настана гробна тишина. Симеон гледаше ту Атанас, ту Данаил. Беше хванат в собствения си капан.
– Искате да ме изнудвате? – изсъска той.
– Не. Ние искаме справедливост – отвърна Данаил. – Точно както ти я искаше. Искаме да сложиш край на това. Веднага.
Атанас изложи условията. Ясно и категорично.
Симеон мълчеше дълго. Виждаше се как в главата му се въртят хиляди варианти. Той претегляше рисковете. Знаеше, че сме прави. Знаеше, че ако заведем дело, ще загуби. И не само пари. Щеше да загуби лице.
Най-накрая той кимна бавно.
– Добре.
Това беше всичко. Една дума, изречена с омраза и преглътнато поражение.
Пред очите ни, с ръка, която леко трепереше от гняв, той извади от куфарчето си записа на заповед, подписан от Павел. Атанас му подаде запалка. Симеон го погледна с чиста ненавист, но взе запалката.
Пламъкът обхвана хартията. Наблюдавахме как ръбовете се свиват, как мастилото изчезва, как заплахата за петдесет хиляди се превръща в шепа черна пепел в пепелника.
– Сега се махайте от офиса ми – каза Атанас.
Симеон се изправи, оправи сакото си и без да каже и дума повече, излезе.
Когато вратата се затвори след него, аз изпуснах въздуха, който бях задържала. Данаил дойде до мен и ме прегърна. Бяхме спечелили. Кошмарът беше свършил.
Глава 9
След като Симеон напусна кантората, в стаята остана само миризмата на изгоряла хартия и усещането за огромно, всепоглъщащо облекчение. Победата беше сладка, но и изтощителна. Чувствах се така, сякаш съм тичала в маратон в продължение на седмици.
Обадихме се на останалите. Новината беше посрещната с викове на радост и сълзи на облекчение. Същата вечер се събрахме в нашия апартамент. За пръв път от много време напрежението го нямаше. Павел и Лилия изглеждаха като напълно различни хора. Товарът, който ги беше смазвал, беше вдигнат.
Павел дойде при мен и Данаил. В очите му имаше сълзи.
– Нямам думи, с които да ви благодаря – каза той. – И нямам начин да ви се извиня за всичко, което ви причиних. Знам, че „съжалявам“ не е достатъчно. Но искам да знаете, че този път си научих урока. Край на бързите пари, край на глупавите схеми. Ще си намеря нормална работа. Каквато и да е. Ще се грижа за семейството си.
Думите му звучаха искрено. Може би този ужас беше катарзисът, от който се нуждаеше, за да порасне най-накрая.
Десислава беше нашият герой на вечерта. Всички я прегръщахме и ѝ благодаряхме. Тя се усмихваше смутено, но в погледа ѝ се четеше гордост. Беше не просто спасила семейството си, но и беше открила силата в себе си.
– Мисля, че вече знам с какво точно искам да се занимавам, след като завърша – каза тя. – Корпоративно право. Харесва ми да намирам пукнатините в системата.
Всички се засмяхме.
Животът бавно започна да се връща към нормалното си русло. Мартин отново тръгна на училище. Аз се върнах към проектите си. Данаил – към своите командировки, макар че сега те ми изглеждаха по-различно. Сянката на Симеон обаче остана. Бяхме спечелили битката, но знаех, че той няма да забрави това унижение. Просто щеше да чака. Но този път ние бяхме подготвени.
Кризата остави своя отпечатък върху всички ни, но той не беше само негативен. Тя ни промени.
Павел удържа на думата си. Започна работа в една логистична фирма. Работата беше тежка и не много добре платена, но за пръв път от години той се прибираше вкъщи уморен, но спокоен. Лилия също си намери работа като администратор в зъболекарски кабинет. Двамата започнаха да градят живота си наново, стъпка по стъпка, върху много по-здрава основа. Връзката им, минала през ада, стана по-силна.
Десислава завърши университета с отличие. Атанас, впечатлен от работата ѝ, ѝ предложи стажантско място в кантората си. Тя беше в стихията си.
Най-голямата промяна обаче настъпи в моя брак с Данаил. Тайната от миналото му, която беше изплувала, отвори кутията на Пандора. Една вечер, няколко седмици след края на сагата, седяхме на балкона и разговаряхме.
– Има и други неща, които не знаеш за мен, Ана – каза той тихо. – Неща от онези години. Компромиси, които съм правил. Хора, които съм наранил по пътя си нагоре.
– Като Симеон? – попитах аз.
– Той беше най-лошият случай. Но не и единственият. Бях безмилостен. Мислех, че целта оправдава средствата. Целта беше да осигуря живота, който имаме сега. Но понякога се чудя дали си е струвало.
– Струвало си е – казах аз, хващайки ръката му. – Защото ти не си онзи човек вече. Променил си се. Тази случка ни накара всички да се изправим пред истинската си същност.
Прозрачността, която се роди от тази криза, беше болезнена, но и лечебна. За пръв път от години разговаряхме открито за страховете си, за амбициите си, за грешките си. Връзката ни стана по-дълбока, по-истинска. Разбрах, че перфектният живот, който мислех, че имам, е бил илюзия. Но животът, който изграждахме сега, беше реален. С всичките му пукнатини и несъвършенства.
Един ден, докато пазарувах, видях Лилия. Говорехме си за децата, за работа. Преди да се разделим, тя ме спря.
– Ана, искам да ти кажа нещо. Онзи ден, когато ми отказа помощ за Мартин… В първия момент те намразих. Но след това, колкото и странно да звучи, твоят отказ ме накара да се осъзная. Разбрах, че сме стигнали дъното. Че не можем вечно да разчитаме някой друг да ни спасява. Твоето „не“ беше шамарът, който ни събуди. Така че… благодаря ти.
Думите ѝ ме изненадаха. Понякога едно „не“, изречено в гняв, може да има неочаквани последици. Понякога най-твърдият урок е най-необходимият.
Историята, която започна с една проста молба и един отказ, се беше превърнала в сложна драма за пари, отмъщение и семейни тайни. Но в крайна сметка тя беше история за прошката. За прошката към другите, но най-вече – за прошката към самите нас. Научихме, че семейството не е просто да си помагаш в добри времена. То е да стоиш заедно, когато всичко се разпада. Да се изправиш срещу бурята като един и да излезеш от нея по-силен, макар и с много белези.
Гледах как слънцето залязва, оцветявайки небето в нюанси на розово и оранжево. Мартин играеше наблизо, смехът му беше най-сладката музика на света. Данаил скоро щеше да се прибере. Животът продължаваше. Различен. Не по-лесен, но по-истински. И аз бях благодарна за това.