Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Много тъжно! Певицата Ани Павлова гладува, реди се с клошари за безплатен обяд
  • Новини

Много тъжно! Певицата Ани Павлова гладува, реди се с клошари за безплатен обяд

Иван Димитров Пешев май 28, 2022
aniapvlvova.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Изпълнителката на „Пътнико свиден“ бедства, загубила парите си заради финансова пирамида

Емблемата на родната естрадна музика Ани Павлова, изпяла вечния шлагер „Пътнико свиден, пътнико млад“, е изпаднала в безизходица и не може да осигури дори прехраната си. За това съобщи ресторантьорът Мартин Мартинов, който от 5 години храни бездомници, клошари и крайно бедни хора абсолютно безвъзмездно, раздавайки им всеки ден безплатен обяд в центъра на София.

С известно неудобство в тв предаване Мартинов сподели, че редовна на опашката за храна е и естрадната легенда Ани Павлова. 90-годишната певица търпеливо чакала кутийката със супичка всеки ден, в дъжд, студ, сняг, защото просто не можела да си позволи да си купи нищо за ядене. Безизходицата я принудила да преглътне унижението, но се утешавала с факта, че на опашката от бедни имало и други хора с позиции в обществото, чийто живот претърпял драматични поврати.

ани павловаИнициаторът на кампанията Мартин Мартинов споделя, че заедно с Ани за храна се редели ежедневно и артисти, бивши учители, счетоводители, дори изключително известен лекар, работил във ВМА, но имената им той прецени, че няма да разгласява медийно.

Благотворителят не бил запознат как и защо Павлова е стигнала до просешка тояга. Още през 90-те се говореше, че била измамена чрез финансова пирамида и загубила абсолютно всичките си пари. После познати на звездата от социализма споделиха, че имала нищожно ниска пенсия и затова припечелвала някой лев като чистачка на входове на столични кооперации, докато все още била по-здрава, за да може да оцелява.

Павлова става прочута с патриотичния шлагер „Нашата мила родна страна“, обявен за „Мелодия на годината“ за 1972 г. Носителката на приза „заслужил артист“ пее до началото на 90-те години, след което се скрива от светлината на прожекторите.

Според запознати певицата често е пътувала при дъщеря си, устроена в чужбина, но какво ги е отдалечило и защо Павлова продължава да бедства, никой не се наема да каже. Последното интервю, дадено лично от изпълнителката на патриотичния рефрен „Пътнико свиден“, е през 1996 г.

Оттогава тя изпада в забвение. През 2021 г. последното правителство на Бойко Борисов излъчи парични награди за именити певци, автори и музиканти от „Златният Орфей“ и естрадата, които те ще получават в срок от 3 години. Името на Ани Павлова се появи във второ, разширено издание на списъка с отличените, но то не мина одобрение.

Финансовите ѝ проблеми започват с боледуването на съпруга ѝ, който издъхнал след 8-годишно залежаване вкъщи и няколко тежки болнични престои.

За да плати борчовете, които натрупала покрай продължителното му боледуване, певицата дори продала почти на безценица огромния семеен апартамент на прословутата столична ул. „Оборище“. Големият удар, който я сринал със земята, била внезапната смърт на сина ѝ – известния джаз музикант Васил Пармаков.

Талантливият джазмен се спомина през пролетта на 2016 г., а цялата музикална гилдия бе в шок от загубата му. На погребението му Ани не бе на себе си, но нейни съседи доверяват, че с времето се стабилизирала психически. Макар да изкарвала месеца само с пенсията и заработеното като чистачка, винаги излизала от дома си накипрена и облечена с някогашните си сценични тоалети. За нея не били забравили част от колежките ѝ, които често я викали на по кафе. Първата ѝ приятелка Лили обаче не поддържала контакт с нея от години и не изявявала желание да ѝ окаже нито морална, нито финансова подкрепа.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Нинова обърна гръб на Киро и Асен: Гласувахме против! Решенията ви са неразумни
Next: Ето го Рашко от Пловдив, който отиде на бал с каляска

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.