Мълчах на масата, но сега съм буря. Ураган, събирал мощ в неестественото безветрие на моята сдържаност. Колата се плъзгаше по гладкия асфалт на нощния булевард, а неоновите светлини се размиваха в сълзите, които така упорито отказвах да пусна. До мен Даниел шофираше с една ръка, а с другата барабанеше по волана в ритъма на някаква джаз мелодия, лееща се тихо от колоните. Той беше доволен. Вечерта за него беше успешна. Беше се показал. Беше блеснал. Беше ме показал. Като трофей. Като екзотично животно, което може да бъде боцкано с пръчка, за да се види как ще реагира.
„Страхотна вечер, нали, слънце?“, каза той, без да откъсва поглед от пътя. Гласът му беше мек, обгръщащ, същият онзи глас, който ме караше да се чувствам като единствената жена на света. Но тази вечер звучеше фалшиво, кухо. Като камбана с пукнатина.
„За кого беше страхотна, Даниел?“, попитах тихо. Толкова тихо, че за миг си помислих, че не ме е чул.
Той се намръщи леко, хвърляйки ми бърз поглед. „Какво искаш да кажеш? Всички много те харесаха. Стоян дори каза, че си много чаровна.“
Стоян. Името заседна в гърлото ми като рибена кост. Едрият, самодоволен мъж с часовник, струващ повече от апартамента, за който изплащах кредит. Именно той беше диригентът на този цирк. „Коя е столицата на Буркина Фасо?“, беше попитал той с мазна усмивка, докато си сипваше поредната чаша скъпо вино. А после, без да дочака отговор: „А какъв е основният експортен продукт на Чили?“. Въпросите валяха един след друг, насочени единствено към мен. Въпроси от области, в които бях пълно невежество – геополитика, макроикономика, корпоративни финанси. Всеки мой колеблив отговор или признание, че не знам, беше посрещан с вълна от снизходителен смях. Смехът на неговите колеги – глутница лъскави хиени, които се наслаждаваха на моето унижение.
А Даниел? Той се смееше с тях. Дори добавяше свои „забавни“ въпроси. „А знаеш ли, скъпа, каква е разликата между дериватив и фючърс? Аз ще ти кажа после, не се притеснявай.“ Беше ме превърнал в част от представлението, в глупачката на вечерта, за да се хареса на шефовете си.
„Стоян ме намери за чаровна?“, повторих аз, а гласът ми потрепери от сдържан гняв. „Сигурно защото не знаех каква е паричната единица на Ботсвана. Това ли е чарът в твоите среди, Даниел? Да бъдеш невежа и да забавляваш останалите с това?“
Той въздъхна тежко, сякаш аз бях проблемът. Сякаш моята чувствителност беше някакъв досаден недостатък. „Анна, не го приемай толкова навътре. Това е просто техният начин. Корпоративен хумор. Опитват се да те опознаят, да разчупят леда.“
„Да разчупят леда?“, почти изкрещях аз, забравяйки за сълзите. „Те не разчупваха лед, те строяваха гилотина за моето самочувствие! А ти им подаваше въжето! Ти стоеше там и се усмихваше, докато ме разнищваха въпрос след въпрос, сякаш съм участник в някакво извратено риалити шоу! Не ме защити нито веднъж. Нито веднъж не каза: „Стига, оставете я на мира“. Ти играеше с тях!“
Колата спря рязко на червен светофар. Даниел се обърна към мен и лицето му беше маска на раздразнение. „Преувеличаваш! Какво искаше да направя? Да се скарам със старши партньорите на фирмата заради една невинна шега? От тези хора зависи кариерата ми! Мислех, че ще ме подкрепиш, че ще разбереш. А ти се държиш като разглезено дете.“
Думите му ме пронизаха по-дълбоко от погледите им. Невинна шега. Кариерата му. Значи аз бях просто разменна монета в голямата игра на неговия живот. Малка жертва пред олтара на амбицията му.
„Значи това е?“, прошепнах аз, докато зелената светлина обля в призрачна светлина лицето му. „Аз съм цената, която си готов да платиш? Моето достойнство срещу тяхното одобрение?“
Той не отговори. Просто натисна газта и колата полетя напред, поглъщайки километрите мълчание помежду ни. Но това вече не беше моето мълчание от масата. Това беше друго мълчание. Мълчанието на осъзнаването. Мълчанието преди буря. Разбрах, че светът, в който той живееше, беше стъклена кула – блестяща, студена и безмилостна. И тази вечер, без да искат, колегите му не бяха счупили мен. Бяха пропукали стъклото на кулата. И аз за първи път виждах ясно какво има вътре.
Глава 2: Пукнатини в стъклото
На сутринта Даниел се опита да се държи така, сякаш нищо не се е случило. На кухненската маса ме чакаше чаша прясно изцеден сок и малка кутийка от бижутериен магазин. Вътре имаше деликатна сребърна гривна с висулка във формата на сърце. Жест, който преди би ме разтопил, но сега изглеждаше като евтин опит за подкуп. Опит да се купи моето мълчание, моето опрощение.
„За теб е“, каза той с онази обезоръжаваща усмивка, която винаги действаше. „За да ми простиш, че снощи бях такъв идиот.“
Не сложих гривната. Само я погледнах, лежаща върху кадифето. „Благодаря. Красива е.“ Гласът ми беше равен, лишен от емоция. Исках да му кажа, че достойнството ми не се купува със сребро, но нямах сили за нов скандал. Имах лекции. Имах да уча за изпит по история на изкуството – моя свят, толкова далечен от неговите финансови отчети и борсови индекси. Свят, в който красотата и смисълът не се измерваха в пари.
В университета не можех да се съсредоточа. Думите на професора за бароковите орнаменти се сливаха с ехото на подигравателния смях от снощи. Чувствах се мръсна, омаловажена. Сякаш етикет с цена беше залепен на челото ми и всички можеха да го видят. Цената на компанията на Даниел.
След лекциите ми се обади по-малкият ми брат, Симеон. Гласът му беше напрегнат. „Ани, можеш ли да ми помогнеш? Пак загазих.“ Сърцето ми се сви. Симеон беше добро момче, но лекомислен. Вечно се забъркваше в бързи схеми за лесни пари, които винаги завършваха с дългове. Този път беше взел бърз кредит, за да „инвестира“ в някаква онлайн платформа, която, разбира се, се оказала измама. Сега лихварите го притискаха.
„Колко ти трябва?“, попитах, вече знаейки, че нямам почти нищо. Ипотечният кредит за малката ми гарсониера изяждаше по-голямата част от стипендията и парите, които изкарвах с няколко частни урока.
„Много е“, промърмори той. „Не искам да те натоварвам.“
Знаех какво означава това. Че сумата е непосилна за мен. За миг през главата ми мина мисълта да попитам Даниел. Той харчеше толкова за една вечеря. Но веднага отхвърлих идеята с отвращение. Не исках да бъда просякиня в неговия свят. Не исках да му давам още един повод да ме гледа отвисоко, като на поредния проблем, който парите му могат да решат.
„Ще измисля нещо, Симо. Не се притеснявай“, излъгах аз, докато паниката започваше да стяга гърлото ми.
Вечерта Даниел се прибра късно, видимо напрегнат. Хвърли сакото си на стола и отвори бутилка уиски. „Проблеми в работата?“, попитах предпазливо, опитвайки се да поддържам крехкия мир.
Той отпи голяма глътка. „Стоян е на път да сключи една огромна сделка. Изкупуване на една по-малка технологична фирма. Но има нещо гнило. Натискат ни да използваме едни… не съвсем етични методи, за да свалим цената им. Да ги притиснем до стената.“
„И ти ще го направиш?“, попитах аз, гледайки го право в очите.
Той избегна погледа ми, взирайки се в кехлибарената течност в чашата си. „Това е бизнесът, Анна. Понякога трябва да си изцапаш ръцете. Ако не го направя аз, ще го направи някой друг и ще обере лаврите.“ В гласа му нямаше съжаление, само студена амбиция. И в този момент видях не само пукнатините в стъклената кула. Видях, че цялата основа, върху която беше изграден неговият свят, е прогнила. Основа на компромиси, на малки и големи предателства, на потъпкване на по-слабия. И се запитах колко дълго мога да стоя до него, без самата аз да започна да гния.
Няколко дни по-късно, докато търсех зарядното си в неговата чанта за лаптоп, пръстите ми напипаха нещо твърдо. Беше малък, кожен бележник. Любопитството надделя над възпитанието и го отворих. Вътре, с прилежен почерк, бяха изписани не бизнес срещи, а имена и дати. И едно име се повтаряше отново и отново. Ива. Срещу него имаше дати, отбелязани със сърчица, и кратки бележки: „Първа среща“, „Паркът“, „Обичам те“. Последният запис беше отпреди по-малко от година, малко преди да се запознаем.
Сърцето ми замръзна. Коя беше Ива? Защо никога не ми беше споменавал за нея? Усетих как студени тръпки пролазват по гърба ми. Снощното унижение, проблемите на брат ми, съмнителните сделки на Даниел… всичко това бледнееше пред усещането за едно много по-дълбоко, много по-лично предателство. Започвах да осъзнавам, че мъжът, с когото спя, е непознат. И че неговият живот крие тайни, които можеха да разрушат не само моя свят, но и неговия собствен.
Глава 3: Сенки от миналото
Дните след откритието ми се превърнаха в мъчение. Всяка усмивка на Даниел, всяко негово нежно докосване, се усещаше като лъжа. Името „Ива“ пулсираше в съзнанието ми, превръщайки се в символ на всичко, което не знаех за него. Когато го попитах небрежно дали е имал сериозна връзка преди мен, той само махна с ръка. „Нищо съществено. Няколко срещи, това е всичко. Ти си първата, с която нещата са наистина сериозни.“ Думите му бяха гладки като речни камъни, но аз вече знаех, че под повърхността им тече мътна вода.
Реших да потърся сама. Социалните мрежи бяха най-лесното място. След часове ровене из списъците с приятели на негови стари познати, я намерих. Ива. На снимките беше красиво момиче с топли, тъжни очи и усмивка, която не достигаше до тях. Имаше десетки техни общи снимки, изтрити от профила на Даниел, но все още пазени от нея. Снимки от екскурзии, от рождени дни, от прегръдки на дивана. На една от тях двамата държаха ключ. Под снимката пишеше: „Нашият нов дом“. Датата беше отпреди две години.
Светът ми се преобърна. „Нашият нов дом.“ Те не просто са излизали. Те са живели заедно. Планирали са бъдеще. А той ми каза „нищо съществено“. Лъжата беше толкова огромна, толкова всеобхватна, че ми прилоша. Какво се беше случило? Защо се бяха разделили? И защо той криеше съществуването ѝ с такова отчаяние?
Междувременно напрежението в работата на Даниел ескалираше. Сделката за технологичната фирма, която спомена, навлизаше във финална фаза. Една вечер той се прибра по-блед от обикновено и си наля двойно уиски.
„Готово е“, каза той, без да ме поглежда. „Притиснахме ги. Собственикът, някакъв човек на име Петър, се съгласи да продаде за жълти стотинки. На практика го разорихме.“
„Как го направихте?“, попитах тихо, макар че част от мен не искаше да знае.
„Открихме, че е взел голям бизнес заем, използвайки бъдещи договори като обезпечение. Стоян накара нашите юристи да намерят вратичка в тези договори и ги прекратихме един по един. Банката си поиска парите веднага, той нямаше откъде да ги намери. Беше или фалит, или да продаде на нас. Избра по-малкото зло.“ Гласът му беше делови, сякаш описваше шахматна партия, а не съсипването на нечий живот.
„Това е жестоко, Даниел“, прошепнах аз.
Той се изсмя горчиво. „Добре дошла в реалния свят, Анна. Тук или ядеш, или те изяждат. Петър не беше достатъчно предпазлив. Негов си е проблемът.“
Няколко седмици по-късно фирмата на Даниел организира голямо корпоративно парти, за да отпразнува успешната сделка. Нямах никакво желание да ходя, но той настоя. „Трябва да си там. Да покажем единен фронт. Всички ще те гледат.“ Знаех какво има предвид. Трябваше да изиграя ролята на щастливата, подкрепяща половинка. Да залича спомена от онази унизителна вечеря.
На партито атмосферата беше пропита от фалшив блясък и алкохол. Стоян беше в стихията си, разказваше шумни вицове и приемаше поздравления. В един момент, докато Даниел беше отишъл за напитки, до мен се приближи жена на средна възраст, с елегантен костюм и интелигентен поглед. Представи се като Маргарита, ръководител на правния отдел. Не беше на онази вечеря.
„Ти си Анна, нали?“, попита тя с тиха, леко дрезгава усмивка. „Даниел много говори за теб.“
Кимнах предпазливо, очаквайки поредната доза корпоративна любезност.
„Той е добро момче“, продължи тя, оглеждайки залата. „Но е попаднал в аквариум с акули. А Стоян е най-голямата от всички. Внимавай. Тази сделка с фирмата на Петър… не е толкова чиста, колкото изглежда. Даниел подписа някои документи… Стоян го накара. Документи, които могат да му създадат огромни проблеми, ако някой реши да рови.“
Погледнах я объркано. „Какви проблеми?“
Маргарита се усмихна загадъчно. „Просто бъди внимателна. В този свят приятелите и враговете често сменят местата си.“ Тя се потупа леко по рамото ми и се смеси с тълпата, оставяйки ме с ледено усещане в стомаха.
По-късно същата вечер, докато се преструвах на разсеяна, успях да надникна в телефона на Даниел, който беше оставил на масата. Пръстите ми трепереха, докато отварях съобщенията. И там, сред десетките бизнес чатове, имаше един, който ме накара да затая дъх. Беше от баща му, Асен. Мъж, когото никога не бях срещала, но за когото знаех, че е изключително властен и богат бизнесмен, който дърпа конците на много неща в сянка.
Съобщението гласеше: „Оправи кашата с Ива. Не искам името на семейството ни да се замесва в скандали, особено сега. И не забравяй кой плати за апартамента ѝ, за да мълчи.“
Ръцете ми изстинаха. Значи не просто са се разделили. Имало е каша. Скандал. И семейството му е платило, за да си осигури мълчанието ѝ. Тайната беше много по-голяма и по-мрачна, отколкото си представях. Даниел не просто беше скрил една бивша приятелка. Беше погребал цял един живот, пълен с лъжи, пари и вероятно – болка. А аз живеех в руините на този живот, без дори да подозирам.
Глава 4: Бурята се надига
Новината за съдебното дело дойде като гръм от ясно небе. Петър, собственикът на разорената технологична фирма, беше решил да не се предава. Беше наел една от най-добрите адвокатски кантори в страната и беше завел дело срещу компанията на Даниел за нелоялна конкуренция, индустриален шпионаж и умишлено предизвикване на фалит. Искът беше за астрономическа сума, способна да разклати сериозно дори такъв гигант.
Паниката в офиса беше почти осезаема. Даниел се прибираше всяка вечер смазан от умора и напрежение. Спря да се усмихва. Спря да се преструва, че всичко е наред. Единственият му другар стана бутилката с уиски.
„Стоян ме прецака“, изръмжа той една нощ, след като беше изпил почти половин бутилка. „Всички документи с най-компрометиращите клаузули, всички имейли с директни нареждания… всичко е подписано от мен. Той е давал устни заповеди, а аз съм изпълнявал и съм се подписвал. Ако нещата се сринат, аз ще съм изкупителната жертва. Ще кажат, че съм действал самосиндикално.“
Думите на Маргарита от партито отекнаха в съзнанието ми: „Стоян го накара… Документи, които могат да му създадат огромни проблеми“. Тя е знаела. Може би целият правен отдел е знаел.
Започнаха разпити, събиране на доказателства. Даниел нае собствен адвокат, но дори той беше песимист. Доказателствата бяха срещу него. Письменните. Неговите подписи стояха под документи, които описваха стъпка по стъпка как да бъде унищожен бизнесът на Петър.
В същото време проблемите на брат ми се задълбочиха. Лихварите бяха започнали да стават агресивни. Звъняха му посред нощ, заплашваха го. Симеон беше на ръба на нервен срив. Отчаяно се нуждаех от пари, за да му помогна. Мисълта да моля Даниел в този момент беше абсурдна, но отчаянието ме тласкаше към ръба.
Една вечер, докато той беше в банята, телефонът му светна на нощното шкафче. Беше съобщение от баща му, Асен: „Адвокатите ти се обадиха. Положението е зле. Казах ти да не се доверяваш на Стоян. Сега ще трябва да чистя след теб. И не си и помисляй да се свързваш с Ива. Ако тя проговори, всички сме загубени.“
„Ако тя проговори…“ Какво знаеше Ива? Какво можеше да каже, което да е по-лошо от този корпоративен скандал? Обзе ме трескаво желание да я намеря. Не само заради моето разбито сърце, а защото инстинктът ми подсказваше, че тя е ключът към всичко. Към лъжите на Даниел, към неговата уязвимост, може би дори към съдебната битка, която водеше.
Прекарах следващите няколко дни в издирване. Знаех името ѝ, имах снимката ѝ. Чрез общи познати в социалните мрежи успях да открия нейна близка приятелка. Под измислен предлог ѝ писах, уж че търся контакт със стари колеги. След няколко разменени съобщения, получих адреса на студиото, в което Ива работеше. Беше художничка.
Сърцето ми биеше до пръсване, докато стоях пред вратата на ателието. Какво щях да ѝ кажа? „Здравейте, аз съм жената, която сега живее с мъжа, който е съсипал живота ви“? Беше лудост. Но трябваше да знам.
Събрах цялата си смелост и почуках. Вратата отвори същото момиче от снимките. На живо очите ѝ изглеждаха още по-тъжни. Тя ме погледна въпросително.
„Казвам се Анна“, казах аз, а гласът ми трепереше. „Знам, че това ще прозвучи много странно, но… мисля, че трябва да поговорим. За Даниел.“
При споменаването на името му, лицето ѝ се сви от болка. Тя отстъпи крачка назад. „Няма за какво да говорим. Всичко е приключило.“
„Не, не е“, настоях аз. „Той е в беда. Огромна беда. И баща му спомена вашето име. Каза, че ако вие проговорите, всички са загубени. Моля ви, кажете ми какво се е случило.“
Ива се вгледа в мен дълго, преценяващо. В очите ѝ се бореха страх, гняв и може би частица съжаление към мен. Накрая тя въздъхна дълбоко и отвори вратата по-широко. „Влизай. Щом си стигнала дотук, сигурно заслужаваш да знаеш истината.“
Ателието беше пълно със завършени и недовършени картини. Повечето бяха мрачни, абстрактни, изпълнени с болка. Ива ми направи кафе и седна срещу мен.
„Даниел и аз бяхме сгодени“, започна тя тихо. „Щяхме да се женим. Купихме онзи апартамент заедно… или поне така си мислех. Бях бременна.“
Думите ѝ увиснаха във въздуха като оловна тежест. Бременна.
„Когато баща му, Асен, разбра, той побесня“, продължи Ива, а гласът ѝ се изпълни с горчивина. „Аз не бях от „правилното“ семейство. Нямах потекло, нямах пари. Бях просто една художничка. Петно върху перфектната биография на сина му. Той постави на Даниел ултиматум – или аз, или неговото наследство, кариерата му, всичко. И Даниел избра.“
Сълзи се затъркаляха по бузите ѝ. „Една вечер той просто се прибра и ми каза, че всичко е свършило. Че е било грешка. На следващия ден дойдоха адвокатите на баща му. Предложиха ми сделка. Дадоха ми апартамента и значителна сума пари. В замяна трябваше да направя аборт и да подпиша документ, че никога повече няма да ги търся и няма да споменавам за връзката ни или за бременността. Бях сама, уплашена… и подписах. Даниел дори не дойде да се сбогува.“
Слушах я, неспособна да помръдна. Това не беше просто лъжа. Това беше чудовищно. Те бяха купили мълчанието ѝ. Бяха платили, за да се отърват от нея и от нероденото ѝ дете. За да запазят името на семейството чисто. И Даниел… той беше позволил това да се случи. Беше жертвал любовта си и детето си заради същата онази амбиция, заради която ме унижи пред колегите си и съсипа живота на Петър. Всичко се навърза. Той не беше просто слаб или подмолен. Беше чудовище, облечено в скъп костюм.
Глава 5: Истината като оръжие
Излязох от ателието на Ива като насън. Шумът на града беше приглушен, светлината на слънцето – твърде ярка. Чувствах се физически зле. Историята ѝ се беше забила като стъкло в сърцето ми. Всичко, което си мислех, че знам за Даниел, беше лъжа, изградена върху руините на живота на друга жена.
Прибрах се в апартамента, който споделяхме, и той ми се стори чужд и студен. Всяка вещ в него крещеше за лъжата. Огледах се и разбрах, че не мога да остана тук и минута повече. Започнах трескаво да събирам вещите си. Дрехи, книги, няколкото лични предмета, които превръщаха това място в дом. Работех механично, докато в главата ми се въртеше един-единствен въпрос: Какво да правя?
Истината, която знаех, беше оръжие. Мощно и опасно. Можех да го използвам, за да унищожа Даниел. Можех да отида при адвокатите на Петър и да им разкажа всичко. Да разкрия пред света какъв човек е той и баща му. Да ги съсипя, както те бяха съсипали Ива и Петър. Жаждата за отмъщение беше силна, изгаряща. Той заслужаваше да страда.
Но докато пъхах последния пуловер в куфара, погледът ми попадна на една наша обща снимка на нощното шкафче. Бяхме се снимали в планината, щастливи и безгрижни. За миг си спомних онзи Даниел – чаровният, забавният, нежният мъж, в когото се бях влюбила. Къде беше той? Дали някога изобщо го е имало, или е бил просто поредната маска?
В този момент в апартамента влезе самият той. Когато ме видя с куфарите, лицето му пребледня.
„Анна? Какво правиш? Къде отиваш?“
Погледнах го право в очите. „Ходих при Ива.“
Името му подейства като удар. Той залитна назад, сякаш го бях зашлевила. Всичкият му фасон, цялата му корпоративна арогантност се изпариха. Пред мен стоеше уплашено момче.
„Тя ти е казала“, прошепна той. Не беше въпрос.
„Каза ми всичко. За годежа. За апартамента. За детето.“ Изплюх последната дума с цялата отрова, на която бях способна.
Той затвори очи, сякаш за да се скрие от думите ми. „Анна, аз… аз нямах избор. Баща ми…“
„Не смей да го споменаваш!“, прекъснах го аз, а гласът ми се извиси в писък. „Ти винаги имаш избор! И ти избра! Избра парите, кариерата, одобрението му пред любовта си и пред собственото си дете! Ти си страхливец, Даниел!“
Той се опита да се приближи, да ме докосне, но аз отстъпих. „Не ме докосвай! Всичко между нас приключи.“
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Маргарита, жената от правния отдел. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
„Анна, извинявай, че те безпокоя“, каза тя бързо и тихо. „Но има нещо, което трябва да знаеш. Стоян е подготвил всичко. Има копие от един вътрешен сървър, което ще изчезне утре сутринта. На него има имейли, които доказват, че той лично е наредил на Даниел да подпише компрометиращите документи, заплашвайки го с уволнение. Това е единственият му шанс. Ако искаш да му помогнеш, трябва да действаш сега. Ще ти изпратя данните за достъп. Имаш около час.“ Връзката прекъсна.
Застинах на място. Съдбата имаше жестоко чувство за хумор. В момента, в който бях готова да го унищожа, тя ми даваше в ръцете инструмент, с който да го спася. Пред мен се изправи ужасяваща морална дилема. Да оставя Стоян да го съсипе, както той заслужаваше? Или да му помогна, да го спася от последствията на неговата собствена слабост и амбиция? Да помогна на човека, който ме беше предал по най-жестокия начин?
Погледнах към Даниел. Той стоеше смазан, победен. В очите му видях не чудовище, а слаб човек, смачкан от властния си баща и от собствената си алчност. Спасявайки го, нямаше да го направя в негово име. Щях да го направя, защото това беше правилното. Защото не исках да падна на неговото ниво. Защото истината трябваше да излезе наяве, цялата истина. Не само неговата вина, но и вината на Стоян.
Без да кажа и дума, седнах пред лаптопа му. Ръцете ми трепереха, докато въвеждах данните, които Маргарита ми беше изпратила. Пред очите ми се отвориха папки с имейли. Намерих ги. Черно на бяло. Заповедите на Стоян. Заплахите. Цялата схема. Копирах всичко на една флашка.
Даниел ме гледаше в пълно недоумение.
„Това е за твоя адвокат“, казах аз, оставяйки флашката на масата. „Доказва, че Стоян те е натопил.“
След това вдигнах куфара си. „Не го правя заради теб, Даниел. Правя го, защото не съм като теб. И никога няма да бъда.“
Отидох до вратата. Той стоеше като вкаменен.
„Анна, моля те… не си отивай“, промълви той. „Можем да оправим нещата.“
Обърнах се за последен път. „Някои неща не могат да се оправят, Даниел. Сбогом.“
И затворих вратата след себе си, оставяйки го сам в неговата стъклена кула, с оръжието за неговото спасение в ръка и с призраците на всички хора, които беше предал.
Глава 6: Цената на свободата
Излязох от сградата и вдишах дълбоко нощния въздух. Усещах се странно празна, но и лека. Сякаш огромен товар беше паднал от раменете ми. Нямах представа къде ще отида и какво ще правя, но за първи път от месеци се чувствах свободна.
Първото нещо, което направих, беше да се обадя на брат си. „Симо, ще се справя с парите. Дай ми няколко дни“, казах му с увереност, която самата ме изненада. Решението дойде спонтанно. На следващия ден отидох в банката и изтеглих потребителски кредит на мое име. Беше рисковано, знаех, че ще ми бъде трудно да го изплащам заедно с ипотеката, но беше мой проблем. Проблем, който можех да реша сама, без да разчитам на кървавите пари на Даниел или на неговия свят. Дадох парите на Симеон и видях как облекчението измива напрежението от лицето му. Това беше моята малка победа.
Дните след това бяха хаотични. Живеех при една приятелка, спях на дивана ѝ и се опитвах да подредя живота и мислите си. Новините за съдебния процес гърмяха в бизнес изданията. Флашката, която бях оставила, очевидно беше свършила работата си. Адвокатите на Даниел бяха представили новите доказателства. Разследването се беше пренасочило изцяло към Стоян. Той беше уволнен шумно, а срещу него започна наказателно производство. Даниел беше оневинен по основните обвинения, макар че кариерата му в тази фирма беше приключила. Репутацията му беше опетнена, но беше избегнал затвора и разоряващите глоби. Беше спасен.
Една вечер той ме чакаше пред университета. Изглеждаше различен. Скъпият костюм го нямаше, беше облечен с обикновени дънки и риза. Беше отслабнал, а в очите му имаше умора, каквато не бях виждала досега.
„Благодаря ти“, каза той тихо. „Ти ме спаси.“
„Спасих истината, Даниел, не теб“, отговорих аз, без да спирам да вървя.
Той тръгна до мен. „Знам. Знам, че бях пълен глупак. Повече от това, бях… чудовище. Баща ми… той ме възпита така. Да бъда безмилостен, да гледам само целта. Когато се появи Ива и… детето… аз се паникьосах. Позволих му да ме убеди, че това е единственият изход.“
„Това не е извинение“, казах аз студено.
„Знам!“, почти извика той. „Няма извинение. Загубих всичко, Анна. Работата, уважението на хората, теб. Едва сега, когато нямам нищо, осъзнавам какво съм имал. Осъзнавам, че ти беше единственото истинско нещо в целия ми фалшив живот.“
Спрях и се обърнах към него. „А Ива? А нероденото ти дете? Те не бяха ли истински?“
Той сведе поглед. „Ще трябва да живея с това до края на дните си. Опитах се да се свържа с нея. Исках да ѝ се извиня. Тя не иска да ме вижда. Разбирам я.“ Той ме погледна с отчаяна надежда. „Но с нас… може би имаме шанс? Мога да се променя. Можем да започнем отначало, далеч от всичко това.“
Погледнах го и за първи път не изпитах нито гняв, нито болка. Изпитах само съжаление. Той беше затворник – на баща си, на амбициите си, на миналото си. А аз най-после бях свободна.
„Не, Даниел“, казах аз меко, но твърдо. „Няма „ние“. Има теб и има мен. И нашите пътища са различни. Аз избирам моя път.“
Заобиколих го и продължих надолу по улицата, без да се обръщам. Знаех, че той стои и ме гледа. Знаех, че може би плаче. Но това вече не ме засягаше.
Пред мен беше моят живот. С изпитите, които трябваше да взема, с лекциите, които ме вдъхновяваха, с двата кредита, които трябваше да изплащам. Беше трудно, беше несигурно, но беше мое. Честно.
Вече не бях мълчаливото момиче на масата, което се свива под подигравките. Бях преминала през огъня на предателството и лъжата и бях излязла от другата страна по-силна. Бях намерила гласа си. И никога повече нямаше да позволя на никого да ме накара да мълча. Бурята в мен беше утихнала, заменена от тихото и непоклатимо спокойствие на човек, който знае кой е и накъде отива. И за първи път от много време, бъдещето изглеждаше светло.