
На 45 години животът ми се срина напълно. Сякаш всичко, което някога бях изграждала, се изплъзна между пръстите ми. Съпругът ми ме напусна – изненадващо и болезнено. Не бях очаквала предателството му, нито че ще настрои сина ни срещу мен. С Виктор винаги сме били близки. Помня как някога с усмивка ми казваше „Мамо, ти си най-добрият ми приятел“. А сега… не искаше дори да говори с мен. Вярваше на баща си, че аз съм виновна за всичко. Чувствах се напълно сама.
След развода нямаше къде да отида. Баща ми и майка ми отдавна ги нямаше, а приятелите ми изведнъж изчезнаха – или може би аз ги отблъснах, защото ми беше трудно да говоря за това, което ми се случва. Пари почти нямах. Домакинството разчиташе на доходите на мъжа ми, а сега той не само че спря да ми помага, но и се бореше за пълно попечителство над Виктор. Съдът беше като театър на абсурда – лъжи, обвинения и безкрайни документи.
Трябваше да започна работа. Не че имах кой знае какъв избор – възрастта и липсата на конкретни умения ме ограничаваха. В крайна сметка започнах като чистачка в един офис сграда. Работата не беше тежка физически, но унизителното чувство не ме напускаше. Всеки ден минавах покрай хора в костюми, които дори не ме забелязваха. Аз бях просто част от декора, човекът с кофата и метлата.
Същевременно съдебните дела продължаваха. Всеки адвокат искаше купища документи, които аз едва успявах да попълня, защото мислите ми бяха хаос. Стресът ме разяждаше отвътре. Спях по няколко часа на нощ, а в главата ми се въртеше един и същ въпрос: „Как стигнах дотук?“
Една вечер се прибрах напълно изтощена. Краката ми горяха, а в гърдите усещах натрупаната тежест на всичко преживяно. Същата вечер получих обаждане от шефа си – трябваше да се явя на среща на следващия ден. Вече знаех какво ще последва. Нямаше нужда да ми казват много. Те не искаха човек, който не може да се концентрира и бърка задачи. Уволниха ме.
Седях на пейка в близкия парк с празен поглед. Мислех си колко безполезна съм станала. Нямах семейство, работа, пари. Дори собственият ми син не искаше да чуе гласа ми. Бях като сянка на самата себе си. Сълзите напираха, но не можех да си позволя да плача. Бях изплакала всичко, което имах.
Минаха часове, докато най-накрая станах от пейката и тръгнах към вкъщи. Докато вървях, се сетих за думите на баба ми. Тя често ми повтаряше: „Когато дойдеш до ръба на пропастта, не се паникьосвай. Стани, погледни, помисли и намери пътя си назад. Ако има живот, има и надежда.“
На следващия ден започнах малко по малко да се съвземам. Потърсих подкрепа от социалните служби – не беше лесно, но намерих помощ. Постепенно започнах да уча нови умения чрез безплатни курсове. Намерих работа в малка фирма, където ме приеха като човек, а не просто като работна ръка. С времето дори Виктор започна да ми се обажда. Не беше веднага и не беше лесно – но може би беше знак, че пукнатината в отношенията ни не е толкова необратима.
Най-важното, което разбрах през всичко това, беше, че не трябва да се предавам. Животът ми може да беше се сринал, но аз оцелявах. Понякога оцеляването е най-голямата победа. И всеки ден е нов шанс да се изградиш отново.