На неделната вечеря непоканената ми свекърва изглеждаше пребледняла, но твърдеше, че е добре. Беше се появила на прага ни, както обикновено, без предупреждение, с онази своя натрапчива усмивка, която винаги успяваше да ме извади от равновесие. Ухаеше на скъп парфюм и на нещо друго, нещо остро и медицинско, което се опитваше да прикрие. Мартин, съпругът ми, я прегърна с онази детска радост, която запазваше само за нея, напълно сляп за фините пукнатини в маската ѝ на ведра и всемогъща майка.
— Снежано, изглеждаш уморена. Всичко наред ли е? — попитах аз, докато подреждах масата, стараейки се гласът ми да прозвучи по-скоро загрижено, отколкото обвинително.
— Разбира се, миличка. Просто малко напрежение в работата. Знаеш как е — отвърна тя, избягвайки погледа ми и вместо това се фокусира върху петгодишния ни син Даниел, който строеше кула от конструктор на килима. Очите ѝ светнаха с онази обсебваща любов, която ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.
Вечерята премина в познатото напрегнато мълчание, прекъсвано единствено от монолозите на Снежана за успехите на нейни познати и от звъна на приборите в чиниите. Аз се опитвах да се усмихвам, да бъда добрата снаха, докато вътрешно броях минутите до момента, в който ще си тръгне. Тогава забелязах нещо. Снежана почти не докосна храната си, но постоянно отпиваше от бутилка минерална вода, която бе донесла със себе си. Това беше странно. Винаги държеше да пие само от филтрираната вода в нашата кана.
По-късно, докато разчиствах масата, я видях. Беше седнала на пода до Даниел и тихо му говореше. В един момент, когато си мислеше, че не я гледам, тя му подаде своята бутилка. „Ето, пийни, слънце на баба, да пораснеш голям и силен.“ Сърцето ми подскочи. Знаех колко е важно да не се споделят прибори или бутилки, особено с малко дете.
— Снежано, недей! — извиках аз, може би малко по-остро, отколкото възнамерявах. — Той си има негова чаша с вода.
Тя ме погледна с ледена усмивка. — О, мила, не бъди толкова превзета. Една глътка вода на никого не е навредила.
Мартин се намеси, както винаги, в нейна защита. — Ани, стига. Мама просто иска да го поглези.
Чувствах се безсилна. Усещах как гневът кипи в мен, но преглътнах думите си, за да избегна поредния скандал. Скоро след това Снежана си тръгна, оставяйки след себе си облак от парфюм и невидимо напрежение, което полепна по стените на апартамента ни.
Два дни по-късно кошмарите ми се сбъднаха. Даниел се събуди с висока температура, отпаднал и с насълзени очи. Лекарят потвърди диагнозата – остър грипен вирус. Бях бясна. Не просто ядосана, а изгаряна от ярост, която се беше трупала с години. Ярост заради нейното постоянно нахлуване в живота ни, заради манипулациите ѝ, заради начина, по който настройваше Мартин срещу мен, и сега – заради нейното безотговорно поведение, което беше разболяло детето ми.
Вечерта, след като най-накрая успях да приспя Даниел, намерих Мартин в хола. Той гледаше в една точка, изгубен в своите си мисли. Разказах му всичко, без да спестявам нито една дума, без да прикривам гнева си. Очаквах да спори, да я защитава, да ме обвини в преувеличение. Но той мълчеше. Просто стоеше и ме гледаше с празен поглед.
— Не разбираш ли, Мартин? Тя го направи нарочно! Може би не да го разболее, но не ѝ пукаше! Беше бледа като платно, сигурно е била болна и въпреки това му даде да пие от нейната вода! Това е върхът! — Гласът ми трепереше.
Той вдигна бавно телефона, който лежеше на масата пред него. Погледна екрана, а след това отново мен. Изражението му беше неузнаваемо – смесица от страх, болка и нещо друго, нещо, което не можех да разчета.
Отговорът му ме остави безмълвна, забивайки се в съзнанието ми като леден кинжал. Той проговори тихо, сякаш думите бяха тежки камъни, които едва успяваше да повдигне:
— Мама току-що ми се обади. Тя е…
Глава 2
— Тя е… в болница. Има рак.
Думите увиснаха в стаята, тежки и плътни, поглъщайки целия въздух. Гневът ми се изпари в миг, заменен от вледеняващ шок. Рак. Думата отекна в главата ми, отново и отново. Снежана. Болна. Не от грип. От нещо много, много по-страшно.
Погледнах Мартин. Лицето му беше маска на страдание. Сълзи се стичаха по бузите му, беззвучни и горчиви. Изведнъж се почувствах ужасно, чудовищно виновна. Всичките ми обвинения, целият ми гняв, сега изглеждаха дребнави и жестоки. Докато аз съм я обвинявала в безотговорност, тя се е борила с нещо, което не е можела да контролира.
— Откога? — успях да прошепна.
— Не знам. Не е казала на никого. Днес е припаднала в офиса си. Колегите ѝ са извикали линейка. Диагнозата е отпреди няколко месеца. В напреднал стадий е.
Светът ми се преобърна. Снежана, желязната лейди, винаги перфектна, винаги контролираща всичко и всички, сега беше уязвима. Картината от неделя вечер изплува в съзнанието ми с болезнена яснота – бледото ѝ лице, отказа ѝ да се храни, странната бутилка с вода. Може би не е било просто вода. Може би е било нещо друго – лекарство, специален разтвор. И споделяйки го със сина ми… не, не можеше да е искала да му навреди. Сигурно е било от разсеяност, от болка, от отчаяние.
Следващите дни бяха мъгла от болнични коридори, миризма на дезинфектант и тихи, напрегнати разговори. Снежана лежеше в самостоятелна стая, бледа и крехка сред белите чаршафи. Апаратите около нея тихо писукаха, отмервайки оставащото ѝ време. Когато влязохме за първи път, тя се опита да се усмихне.
— Виждаш ли, Ани… все пак успях да ви съсипя неделната вечеря — прошепна тя и в очите ѝ за миг проблесна познатата искра на ирония, но бързо угасна.
Чувствах се като пълен лицемер, докато стисках ръката ѝ и ѝ говорех окуражителни думи. Всяка мила дума засядаше в гърлото ми като буца. Част от мен я съжаляваше, но друга, по-тъмна и по-честна част, все още не можеше да забрави годините на тиха война между нас.
Мартин беше съсипан. Той прекарваше часове до леглото ѝ, държеше ръката ѝ и мълчеше. Сякаш се опитваше да ѝ предаде от своята сила, да я задържи тук само с волята си. Сестра му, Лилия, също беше там. Студентка по право, тя беше копие на майка си – амбициозна, остра и винаги облечена безупречно, дори в болничната обстановка. Тя плачеше открито, без да се притеснява, и ме гледаше с лошо прикрита враждебност, сякаш по някакъв начин аз бях виновна за всичко.
Една вечер, докато се прибирахме от болницата, Мартин проговори за първи път от часове.
— Трябва да се погрижим за бизнеса. Мама управляваше всичко. Фирмата, инвестициите… всичко е на нейно име.
Бащата на Мартин беше починал преди десет години, оставяйки на Снежана процъфтяваща строителна компания. Тя не само я беше запазила, но я беше разширила многократно, превръщайки я в малка империя. Мартин работеше там, ръководеше няколко проекта, но майка му дърпаше всички конци.
— Разбира се — отговорих аз. — Ще се справиш.
Той поклати глава. — Не е толкова просто, Ани. Има… неща, които не знаеш.
В гласа му се долавяше нотка на страх, която ме накара да настръхна. — Какви неща?
— Финансови проблеми. Големи. Взела е заеми, които аз не съм одобрявал. Има и едно… съдебно дело. От стар партньор.
Това беше ново. Снежана винаги излъчваше аура на непоклатим финансов успех. Всички в семейството живееха с усещането за сигурност, за дебел гръб, който тя им осигуряваше. Нашият апартамент, за който бяхме взели огромен ипотечен кредит, се чувстваше по-сигурен само заради мисълта, че ако нещо се обърка, тя ще е там. Сега тази основа се пропукваше.
— Съдебно дело? За какво?
— Не знам подробности. Тя никога не говореше за това. Каза само, че е безочлив опит за изнудване. Но сега… сега не знам в какво да вярвам. Адвокатът ѝ, Петров, знае всичко. Трябва да се срещна с него.
Напрежението в колата беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Болестта на Снежана не беше просто семейна трагедия. Тя беше катализатор, който заплашваше да срине цялата фасада на нашия подреден и охолен живот. Тайните, които тя беше пазила, сега започваха да се процеждат през пукнатините и аз имах ужасното усещане, че това е само началото.
Глава 3
Срещата с адвокат Петров се състоя в неговата кантора – огромно, обляно в светлина пространство с изглед към целия град. Всичко крещеше за успех и пари – полираното дърво на бюрото, кожените кресла, скъпите картини по стените. Самият Петров беше висок, слаб мъж с проницателни сиви очи и изражение, което не издаваше никакви емоции. Той изслуша Мартин с каменно лице, прелиствайки дебела папка с документи.
— Положението е… деликатно — каза той накрая, сплитайки пръсти. — Майка ви е изключителна жена, но е поемала рискове. Огромни рискове.
— Какво означава това? — попита Мартин, а гласът му беше дрезгав.
— Означава, че компанията е силно задлъжняла. Последните няколко проекта не донесоха очакваната печалба. За да покрие загубите и да финансира нов, много амбициозен проект, тя е изтеглила няколко големи, необезпечени заема от… не толкова официални кредитори.
Стомахът ми се сви на топка. „Неофициални кредитори.“ Това звучеше като евфемизъм за лихвари.
— А съдебното дело? — настоя Мартин.
Петров въздъхна тежко. — Това е по-сложно. Ищецът е мъж на име Ивайло. Твърди, че баща му е бил съдружник на вашия баща в самото начало. Според него, баща ви и Снежана са го измамили, присвоявайки неговия дял и патентована технология, върху която е изграден целият ви бизнес.
Мартин скочи на крака. — Това е лъжа! Баща ми никога не би направил такова нещо!
— Ивайло разполага с документи, Мартин. Копия на договори, писма… Нещата изглеждат зле. Снежана водеше агресивна защита, но с нейното състояние сега… губим позиции. Ако загубим делото, ще загубим всичко. Буквално всичко.
Думите на адвоката се стовариха върху нас като тон тухли. Империята на Снежана беше къщичка от карти, готова да се срути при най-малкия полъх. Нашият живот, ипотеката ни, бъдещето на Даниел – всичко беше свързано с тази прогнила от тайни и дългове структура.
През следващите седмици Мартин се хвърли в работа с отчаяна енергия. Той прекарваше дните си в офиса, опитвайки се да разплете финансовите възли, оставени от майка му, а вечерите – в болницата. Аз оставах вкъщи с Даниел, който вече беше здрав, но усещаше напрежението и беше станал по-тих и затворен. Чувствах се изолирана, изключена от кризата, която заплашваше да погълне и мен.
Започнах да забелязвам дребни, но обезпокоителни неща. Мартин водеше тихи, напрегнати разговори по телефона в другата стая. Често се заключваше в кабинета си до късно през нощта. Когато го питах какво става, той отговаряше уклончиво: „Всичко е наред, просто много работа.“ Но аз знаех, че лъже. Виждах страха в очите му.
Една вечер, докато той беше в болницата, не издържах. Любопитството и страхът надделяха над съвестта ми. Влязох в кабинета му и включих компютъра. Не знаех какво търся, но имах нужда от отговори. Започнах да ровя из файловете му. Повечето бяха работни документи, таблици и чертежи. Но тогава попаднах на една скрита папка, наречена просто „Лично“. Сърцето ми заби лудо, докато я отварях.
Вътре имаше сканирани документи – същите, за които говореше адвокат Петров. Договори с нечетливи подписи, стари писма с пожълтяла хартия. Имаше и снимки. Стари, черно-бели снимки. На една от тях бяха бащата на Мартин и Снежана, много по-млади, усмихнати. До тях стоеше друг мъж, с открито и интелигентно лице. Под снимката имаше надпис: „Началото. С моя приятел и партньор, Стоян.“
Стоян. Бащата на Ивайло. Значи е било истина. Те са били партньори.
Продължих да ровя. Намерих кореспонденция между Мартин и Лилия. В един от имейлите сестра му пишеше: „Трябва да направим нещо, Марти. Мама е крила това с години, но сега всичко ще се срути. Симеон каза, че кредиторите стават нетърпеливи.“
Симеон. Най-добрият приятел и бизнес партньор на Мартин. Какво общо имаше той с това? И защо Лилия обсъждаше семейните тайни с него?
Но най-шокиращото тепърва предстоеше. В дъното на папката имаше друга подпапка, със звукозаписи. С трепереща ръка кликнах на първия файл. Беше запис на телефонен разговор. Чух гласа на Снежана, слаб и дрезгав, но безпогрешно неин.
— …нямаш право да се появяваш сега! — казваше тя. — Всичко беше приключило. Погрижих се за теб. Дадох ти пари, много пари, за да мълчиш!
От другата страна се чу мъжки глас, спокоен и леден. — Парите свършиха, Снежано. А синът ми знае истината. Той иска справедливост. Иска това, което му принадлежи по право. Иска компанията.
— Никога! — извика Снежана. — Това е наследството на моите деца!
— Това е наследство, построено върху лъжа. И ти го знаеш. Имаш една седмица да приемеш предложението ми, или всичко отива в съда. И повярвай ми, имам достатъчно доказателства, за да те унищожа. Дори от болничното легло.
Записът свърши. Седях вцепенена пред екрана. Значи Снежана е знаела. През цялото време е знаела, че Ивайло е прав. Тя не се е борила срещу изнудване. Борила се е, за да запази една дълбоко пазена, мръсна тайна. Тайна за предателство и кражба.
Изведнъж поведението ѝ през последните месеци придоби зловещ смисъл. Нейната параноя, нейната раздразнителност, дори болнавото ѝ състояние. Може би стресът от това разкритие беше отключил или влошил болестта ѝ.
Чух входната врата да се отключва. Мартин се прибираше. Бързо затворих всичко и излязох от кабинета, сърцето ми блъскаше в гърдите. Той влезе в хола, изглеждаше изтощен.
— Как е тя? — попитах, опитвайки се гласът ми да звучи нормално.
— Зле. Лекарите не дават големи надежди. — Той седна на дивана и зарови лице в ръцете си. — Не знам какво ще правя, Ани. Всичко се разпада.
Исках да го прегърна. Исках да му кажа, че знам, че ще се справим заедно. Но в същото време се чувствах предадена. Той също е знаел. Знаел е и ме е лъгал. Всички са знаели – Мартин, Лилия… може би дори Симеон. Само аз съм била държана в неведение, добрата съпруга, която не трябва да се тревожи с „мъжки работи“. Гневът отново започна да се надига в мен, този път по-силен и по-основателен от всякога.
Тази нощ не спах. Лежах до Мартин, вслушвах се в равномерното му дишане и се чувствах по-сама от всякога. Нашият брак, нашият живот, всичко беше изградено върху лъжа. И аз бях твърдо решена да стигна до дъното на тази лъжа, независимо от цената.
Глава 4
Решението ми да разкрия истината ме поведе по път, който не бях очаквала. Започнах да наблюдавам. Да слушам. Да свързвам точките, които преди не забелязвах. Всяка дума, всеки поглед между Мартин, Лилия и Симеон вече имаше ново значение.
Симеон. Той беше ключова фигура, усещах го. Беше съдружник на Мартин в малка архитектурна фирма, която работеше като подизпълнител за голямата компания на Снежана. Винаги съм го харесвала – беше чаровен, умен, винаги с усмивка. Но сега виждах нещо друго в очите му – хищнически блясък, пресметливост. Той беше твърде често в дома ни, уж да обсъжда работа с Мартин. Разговорите им се водеха зад затворени врати.
Лилия също се промени. Нейната скръб изглеждаше искрена, но под нея се криеше трескава паника. Тя постоянно говореше за пари, за разходи по лечението, за бъдещето на компанията. Един следобед ги заварих да си говорят насаме в кухнята. Гласът на Лилия беше напрегнат шепот.
— …той няма да се откаже, Симеоне! Говорих с адвокат Петров. Ивайло е отхвърлил последното предложение за споразумение. Иска всичко!
— Успокой се, Лили. Има и други начини — отвърна Симеон, а гласът му беше мек и успокояващ. Той постави ръка на рамото ѝ. И в този жест, в начина, по който я докосна, имаше интимност, която надхвърляше обикновеното приятелство. Те не бяха просто приятели. Връзката им беше по-дълбока.
В този момент Мартин влезе в кухнята. Симеон дръпна ръката си бързо, но не достатъчно. Мартин ги погледна, лицето му се смръщи за миг, но после се отпусна. Дали не виждаше, или не искаше да види? Или може би знаеше и това беше част от сложната мрежа от тайни и компромиси, в която живееха?
Реших да се срещна с Лилия насаме. Избрах неутрална територия – едно малко кафене близо до университета ѝ. Тя дойде неохотно, гледайки ме подозрително.
— Защо искаше да се видим, Ани? Ако е за мама, няма нищо ново.
— Не е за майка ти. За теб е. И за Симеон.
Тя замръзна. Цветът се оттече от лицето ѝ. — Не знам за какво говориш.
— О, мисля, че знаеш много добре. Видях ви. Усещам напрежението между вас. Откога продължава това?
Лилия сведе поглед към чашата си с кафе. — От няколко месеца. — Гласът ѝ беше едва доловим.
— Мартин знае ли?
Тя поклати глава. — Не. И моля те, не му казвай. Той ще ме убие. Симеон е най-добрият му приятел.
Изпитах вълна на съжаление към нея. Беше млада, объркана и уплашена. Но съжалението бързо беше изместено от подозрение.
— Какво знае Симеон за делото на Ивайло, Лилия? И защо ти обсъждаш това с него, а не с брат си?
Тя въздъхна. — Симеон се опитва да помогне. Той има… връзки. Познава хора, които могат да окажат натиск върху Ивайло. Хора от онзи свят, за който говореше мама.
Думите ѝ ме смразиха. „Неофициалните кредитори.“ Симеон беше свързан с тях. Той не просто помагаше. Той се възползваше от ситуацията.
— Лилия, слушай ме внимателно — казах аз, навеждайки се към нея. — Симеон не ти помага. Той ви използва. Той знае, че компанията е уязвима, и иска да я вземе. Може би работи заедно с тези кредитори. Може би дори работи заедно с Ивайло.
Тя ме гледаше с широко отворени очи, в които се бореха страх и недоверие. — Не, това не е вярно! Ти просто го мразиш, защото си мислиш, че ми влияе. Той ме обича!
— Той обича парите, които семейството ти все още има, или по-скоро името, което стои зад него. Отвори си очите! Майка ти е на смъртно легло, брат ти е на ръба на нервен срив, а ти си се оставила да те манипулира един хищник!
Станах и си тръгнах, оставяйки я сама с мислите ѝ. Не знаех дали съм успяла да пробия защитната ѝ стена, но бях посяла семето на съмнението.
Сега имах нова цел. Трябваше да разбера кой е Ивайло. Не просто ищецът в делото, а човекът. Какво го мотивираше? Само алчност ли, или нещо повече? Адвокат Петров беше споменал, че разполага с документи. Но къде бяха оригиналите?
Започнах свое собствено разследване. Прекарах часове в онлайн регистри, търсейки информация за Стоян, бащата на Ивайло. Открих, че е починал преди пет години, след дълго боледуване. Бил е инженер, учен, притежател на няколко патента в областта на строителните материали. Един от тези патенти, за иновативна изолационна смес, беше в основата на първоначалния успех на компанията на Снежана. Но в официалните документи името на Стоян не фигурираше никъде. Всичко беше на името на бащата на Мартин.
Намерих и адрес. Адресът на Ивайло. Беше в стар, аристократичен квартал на града. Дни наред се колебаех какво да правя. Да отида ли? Да се изправя ли лице в лице с човека, който заплашваше да унищожи семейството ми? Страхът се бореше с решимостта ми.
Един ден, докато се разхождах с Даниел в парка, взех решение. Не можех повече да стоя безучастно. Трябваше да действам. Оставих Даниел при една приятелка и взех такси. Сърцето ми биеше лудо, докато колата пътуваше към адреса.
Спрях пред стара, красива кооперация с орнаментирана фасада. Поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца. Табелката до него беше месингова, с гравирано име: „Ивайло Стоянов“.
Вратата се отвори почти веднага. На прага застана мъж на около четиридесет години, висок, с прошарена коса и тъжни, интелигентни очи. Беше облечен семпло, но с вкус. Той ме погледна въпросително.
— Да?
— Аз съм Ани — казах аз. — Съпругата на Мартин. Може ли да поговорим?
Той не изглеждаше изненадан. Сякаш ме беше очаквал. Отстъпи крачка назад и ме покани вътре с мълчалив жест. Апартаментът беше пълен с книги и картини. Във въздуха се носеше мирис на стара хартия и терпентин. Всичко тук говореше за култура и интелект, в пълен контраст с показния лукс на Снежана.
— Предполагам, че не сте дошли да пием чай — каза той, а в гласа му нямаше враждебност, само умора.
— Не. Дойдох да чуя вашата история.
Той седна в едно изтъркано кожено кресло и посочи към друго.
— Историята е проста. Нашите бащи бяха приятели. Повече от приятели, бяха като братя. Заедно създадоха нещо революционно. Баща ми имаше идеята, а бащата на вашия съпруг имаше бизнес нюха. Вашата свекърва, Снежана, също беше там. Винаги в сянка, но винаги наблюдаваща. Тя беше амбициозната. Тя беше тази, която ги убеди да рискуват всичко.
Той замълча за момент, сякаш събираше сили.
— Когато продуктът беше готов за пазара, те имаха нужда от голяма първоначална инвестиция. Баща ми ипотекира семейния ни апартамент, този, в който седим в момента. Даде им всичките си спестявания. В замяна трябваше да получи петдесет процента от компанията. Но Снежана имала други планове. Тя е убедила бащата на Мартин, че моят баща е твърде мекушав, твърде голям идеалист, за да бъде партньор в жестокия свят на бизнеса. Убедила го е, че могат да се справят и сами. Една нощ, те са го извикали на среща. Предложили са му да изкупят дела му за смешна сума. Когато той отказал, са го заплашили. Казали са му, че имат документите и ако не се съгласи, ще го обвинят в индустриален шпионаж и ще се погрижат никога повече да не работи в тази сфера.
Слушах го със затаен дъх. Картината, която рисуваше, беше грозна и жестока.
— Баща ми беше сломен. Той не беше боец. Беше учен. Подписал е. Взел е парите и е изчезнал от живота им. Прекарал е остатъка от дните си в горчивина и съжаление. Болестта го съсипа бавно, но това, което го уби, беше предателството. Преди да умре, той ми даде всичко, което беше запазил – копия на оригиналните договори, неговите лабораторни дневници, дори писма, в които Снежана му описва колко велики ще станат заедно.
— Защо чак сега? — попитах тихо. — Защо не потърсихте правата си по-рано?
— Защото уважавах волята на баща ми. Той не искаше скандали. Но когато почина, аз се заклех, че ще изчистя името му. Не става въпрос за пари, госпожо. Става въпрос за справедливост. Става въпрос за това, вашите деца да не живеят в лукс, построен върху руините на моето семейство.
Той стана и отиде до един стар скрин. Извади кутия за обувки, пълна с документи, и я постави на масата пред мен.
— Ето. Това е истината. Прочетете я. И после решете на чия страна сте.
Знаех, че отваряйки тази кутия, преминавам една граница, от която няма връщане назад. Но вече бях твърде навътре. Трябваше да знам. Ръцете ми трепереха, докато вдигах капака.
Глава 5
Съдържанието на кутията беше по-унищожително, отколкото можех да си представя. Не бяха просто копия. Бяха оригинали. Договорът за партньорство, подписан с треперещия, калиграфски подпис на Стоян и с резкия, уверен почерк на бащата на Мартин. Лабораторните дневници, пълни с формули, диаграми и бележки, описващи всяка стъпка от създаването на продукта-чудо.
Но най-болезнени бяха писмата. Писма от Снежана до Стоян, писани в началото на тяхната съвместна работа. Те разкриваха една напълно непозната за мен жена. Не властната и студена матриарх, а млада, ентусиазирана и… влюбена. Писмата бяха пълни с възхищение към неговия ум, с общи мечти за бъдещето. Имаше дори намеци за нещо повече от професионално партньорство. Една фраза се заби в съзнанието ми: „Ти си мозъкът, Стояне, а аз ще бъда силата, която ще покаже твоето величие на света. Заедно сме непобедими.“
Как се беше превърнала тази жена в човека, който го е унищожил? Какво я беше накарало да предаде не само партньора си, но и, изглежда, чувствата си? Дали всичко е било просто манипулация от самото начало?
Прекарах часове в апартамента на Ивайло, четейки и осмисляйки всяка дума. Той ме остави насаме, без да ме притеснява. Когато приключих, слънцето вече залязваше. Чувствах се изпразнена от съдържание. Вече не изпитвах гняв или омраза към този човек. Изпитвах само дълбока, всепоглъщаща тъга. Тъга за неговия баща, за него самия, дори за моето собствено семейство, построено върху такава грозна основа.
— Сега разбирате ли? — попита той, когато вдигнах глава.
Кимнах мълчаливо.
— Не искам да ви унищожа — продължи той. — Но искам признание. Искам публично извинение и възстановяване на името на баща ми. Искам контролния пакет акции на компанията, за да мога да я управлявам така, както той би искал – с честност и иновации, а не с алчност и заеми от престъпници.
— Мартин няма да се съгласи. За него това е наследството на баща му.
— Това е откраднато наследство. И той трябва да го приеме. Дайте му документите. Нека види сам. Може би той е по-добър човек от родителите си.
Взех кутията. Тежеше ми в ръцете, сякаш съдържаше не хартия, а съдбите на всички ни. Прибрах се у дома като в транс. Мартин вече беше там. Седеше на дивана в хола и гледаше в една точка. Изглеждаше състарен с десет години.
— Къде беше? — попита той, без да ме поглежда.
— Бях при Ивайло.
Той рязко се обърна към мен. В очите му имаше страх. — Какво си направила, Ани? Казах ти да не се месиш!
— Трябваше да знам истината, Мартин. Цялата истина. Не само лъжите, с които са те хранили през всичките тези години.
Поставих кутията на масата пред него и я отворих. — Прочети. Прочети и ми кажи, че този човек не е прав.
Той гледаше документите с ужас, сякаш бяха змии. Бавно, много бавно, протегна ръка и взе едно от писмата на майка си. Докато четеше, лицето му се променяше. Неверие, гняв, болка, и накрая – съкрушително разбиране. Той не знаеше. Наистина не знаеше цялата история. Знаеше за делото, за обвиненията, но не и за дълбочината на предателството. Не и за личната връзка между майка му и Стоян.
Прекара цялата нощ, четейки. Аз седях до него и мълчах. Нямаше какво повече да се каже. Когато на сутринта слънцето огря стаята, той беше различен човек. Илюзиите му бяха разбити. Героичният образ на родителите му беше сринат в прахта.
— Тя го е обичала — прошепна той, държейки едно от писмата. — И въпреки това го е унищожила. Защо?
— Заради амбицията. Заради теб и Лилия, може би. Искала е да ви осигури бъдеще, без значение на каква цена.
— Това не е бъдеще. Това е затвор, построен върху чуждо нещастие.
В този момент телефонът иззвъня. Беше Лилия. Гласът ѝ беше истеричен.
— Марти, ела веднага в болницата! Мама… състоянието ѝ се влоши рязко. Лекарите казват, че… че не остава много време.
Оставихме кутията на масата и хукнахме към болницата. Снежана беше в съзнание, но едва дишаше. Лекарят ни дръпна настрана.
— Въпрос на часове. Сърцето ѝ отказва. Сбогувайте се.
Влязохме в стаята. Лилия вече беше там, плачеше до леглото. Мартин се приближи до майка си. Той носеше едно от писмата в ръката си.
— Мамо… — започна той, а гласът му трепереше. — Всичко е вярно, нали? За Стоян.
Снежана отвори очи. В тях нямаше изненада, само безкрайна умора. Тя погледна към писмото в ръката му и кимна едва забележимо.
— Направих го… за вас — прошепна тя. — За да имате… всичко.
— Нямаме нищо, мамо! — извика Мартин, а сълзи се стичаха по лицето му. — Имаме само лъжи и дългове! Ти унищожи един добър човек!
— Той беше… слаб. Светът… принадлежи на силните.
Това бяха последните ѝ думи. Тя затвори очи и дишането ѝ стана по-плитко. Апаратите започнаха да пищят пронизително. Лекарите и сестрите нахлуха в стаята и ни избутаха навън.
Няколко минути по-късно лекарят излезе и свали маската си.
— Съжалявам. Направихме всичко възможно.
Снежана беше мъртва. Но със смъртта си тя не донесе край на проблемите. Напротив. Тя ни остави в епицентъра на буря, която сама беше създала. Сега ние трябваше да се справим с последствията.
Глава 6
Погребението беше сюрреалистично. Събраха се много хора – бизнес партньори, далечни роднини, приятели. Всички говореха за Снежана с приглушен респект, описваха я като силна и борбена жена, визионер. Слушах лицемерните им речи и ми се гадеше. Никой от тях не познаваше истинската жена, скрита зад фасадата на успеха. Никой не знаеше за тъмната тайна в основите на нейната империя.
Мартин и Лилия приемаха съболезнования с каменни лица. Те играеха ролята на скърбящи деца, но аз виждах празния им поглед. Скръбта им беше смесена с гняв, объркване и страх. Смъртта на майка им не ги беше освободила. Беше ги оковала още по-здраво към нейното наследство от лъжи.
Симеон също беше там. Стоеше близо до Лилия, играейки ролята на подкрепящ приятел. Но аз виждах как очите му шарят наоколо, оценявайки ситуацията, пресмятайки следващия си ход. Той беше лешояд, кръжащ над мършата на нашата семейна трагедия.
След погребението се прибрахме в апартамента на Снежана, за да се съберем с най-близките. Огромният, луксозен мезонет, който някога ми изглеждаше като символ на успеха, сега ми приличаше на мавзолей – студен, бездушен и пълен с призраци.
Адвокат Петров ни събра в кабинета ѝ.
— Има завещание — каза той с официален тон. — Снежана е оставила всичко – компанията, имотите, сметките – на вас двамата, Мартин и Лилия, по равно.
Той замълча за момент, преди да добави. — Но както знаете, пасивите са огромни. Дълговете към кредиторите са с настъпващ падеж. А Ивайло Стоянов е подал искане за запор на всички активи до приключване на делото.
Лилия избухна. — Не може да бъде! Тази компания е наша! Не можем да позволим на този… този самозванец да ни я отнеме! Трябва да се борим!
— С какво ще се борим, Лили? — попита Мартин с кух глас. Той седеше на бюрото на майка си, прелиствайки документите от кутията на Ивайло, които беше донесъл със себе си. — Той има доказателства. Има истината на своя страна.
— Истината? Чия истина? На един озлобен неудачник, който иска да се възползва от смъртта на майка ни? Ти чуваш ли се какво говориш? Предаваш паметта ѝ!
— Не, аз предавам лъжата, в която сме живели! — извика Мартин и скочи на крака. — Омръзна ми от тайни! Омръзна ми от този фалшив живот!
Симеон се намеси, опитвайки се да успокои топката. — Мартине, Лили, не е сега моментът за караници. Трябва да сте единни. Има изход от ситуацията. Можем да обявим компанията в несъстоятелност, да прехвърлим здравите активи към нова фирма и да оставим кредиторите и Ивайло да се оправят с празната черупка. Това е сложна, но изпълнима процедура. Аз мога да помогна.
Погледнах го. Толкова нагло, толкова безскрупулно. Той дори не се опитваше да прикрие намеренията си. Искаше да ги оплете в още по-големи измами, да ги направи зависими от него и накрая да вземе всичко.
— Не! — казах аз твърдо. Всички погледи се обърнаха към мен. — Няма да правим никакви схеми. Няма да затъваме в още повече престъпления. Има само един правилен ход.
— И какъв е той, Ани? — попита Лилия с леден сарказъм. — Да предадем всичко на тепсия на онзи човек? Да останем на улицата?
— Да се срещнем с него — отвърнах аз, гледайки право в Мартин. — Да му предложим споразумение. Честно споразумение. Да му върнем това, което му се полага. Може би не цялата компания, но достатъчно, за да изчистим името на баща му и съвестта си.
— Ти си луда! — изкрещя Лилия.
— Аз пък мисля, че Ани е права — каза Мартин тихо. — Това е единственият начин да се измъкнем от тази кал. Не ме интересуват парите. Искам да мога да спя спокойно. Искам синът ми да не расте с парите от една кражба.
— Ако направиш това, аз се отказвам от теб! Ти не си ми брат! — Лилия беше извън себе си от ярост. Тя се обърна към Симеон. — А ти? Ти ще ми помогнеш, нали?
Симеон погледна към Мартин, после към Лилия. В очите му се четеше колебание. Той разбираше, че ако Мартин се оттегли, планът му се проваля.
— Лили, може би брат ти е прав. Трябва да обмислим всички варианти…
— Предател! И ти ли си срещу мен? — тя го изгледа с презрение. — Значи съм сама. Добре! Ще се боря сама! Ще наема най-добрите адвокати и ще унищожа този Ивайло! И вас също, ако се наложи!
Тя изтича от стаята, блъскайки вратата след себе си. Симеон се поколеба за момент, след което я последва. Останахме сами с Мартин и адвокат Петров.
— Тя ще направи някоя глупост — каза Мартин.
— Млада е и е уплашена — отвърна адвокатът. — Ще ѝ мине. Важното е вие какво ще решите. Ако искате да преговаряте с Ивайло Стоянов, аз мога да уредя среща. Но ви предупреждавам, той е в силна позиция.
— Направете го — каза Мартин без колебание. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
През следващите дни къщата се превърна в бойно поле. Лилия не говореше с нас. Тя беше наела свой собствен адвокат, агресивен и безскрупулен тип, който веднага започна да атакува Ивайло в медиите, представяйки го като изнудвач. Симеон се опитваше да играе двойна игра, като уж подкрепяше Лилия, но в същото време се обаждаше на Мартин, опитвайки се да го разубеди.
Аз се опитвах да бъда опора за Мартин. Той беше съкрушен, но и решен. За първи път от много време го виждах да взима решения сам, без да се влияе от майка си или от когото и да било друг. Сякаш смъртта ѝ, колкото и да беше болезнена, го беше освободила от невидимите вериги, които го бяха държали цял живот.
Срещата с Ивайло се състоя в кантората на Петров. Беше напрегнато. Ивайло дойде със своя адвокат. Лилия отказа да присъства.
Мартин започна пръв.
— Господин Стоянов, прочетох документите. Видях доказателствата. Няма да оспорвам истинността им. Искам да ви поднеса моите най-дълбоки извинения от името на семейството ми за това, което са причинили на вашия баща. Беше непростимо.
Ивайло го гледаше мълчаливо, без да издава емоции.
— Разбирам, че парите не могат да върнат миналото — продължи Мартин. — Но съм готов да направя всичко възможно, за да поправя нещата. Предлагам ви петдесет и един процента от акциите на компанията. Контролният пакет. В замяна искам да оттеглите иска си и да подпишем споразумение за конфиденциалност.
Предложението увисна във въздуха. Адвокатът на Ивайло се усмихна доволно. Това беше повече, отколкото се бяха надявали да постигнат.
Ивайло обаче поклати глава.
— Оценявам вашето предложение, господин… Мартин. И ви вярвам, че сте искрен. Но имам едно условие.
— Какво е то?
— Не искам да работя с хора, замесени в тъмните сделки на майка ви. Искам пълна прозрачност. Искам да се отървете от Симеон и неговата фирма. И искам сестра ви, Лилия, да няма нищо общо с управлението на компанията. Тя може да запази своите акции, но без право на глас в борда на директорите.
Мартин пребледня. Това беше тежко условие. То означаваше не само да скъса с най-добрия си приятел, но и да влезе в открита война със сестра си.
Това беше цената на изкуплението.
Глава 7
Тишината в стаята беше оглушителна. Условието на Ивайло не беше просто бизнес предложение, то беше ултиматум, който разсичаше последните останали връзки в нашето разбито семейство. Мартин гледаше втренчено в ръцете си, сякаш търсеше отговор, гравиран върху дланите му.
Адвокат Петров се прокашля. — Това е много… крайно искане, господин Стоянов. То засяга трети страни и може да доведе до нови правни усложнения.
— Това са моите условия — отвърна Ивайло спокойно. — Компанията е била проядена отвътре от задкулисни сделки и съмнителни партньорства. Симеон е част от този модел. А сестра ви, Мартин, за съжаление, показва същата безскрупулна амбиция като майка ви. Не мога да рискувам бъдещето на това, което баща ми е създал, като ги оставя близо до властта.
Мартин вдигна глава. В погледа му имаше нова, стоманена твърдост.
— Приемам.
Думите му прозвучаха като изстрел. Дори аз бях изненадана от бързината на решението му.
— Мартин, сигурен ли си? — попитах тихо.
— Никога не съм бил по-сигурен в нещо, Ани. Време е да изчистим тази мръсотия. Веднъж завинаги.
Сделката беше сключена. Ръкуваха се. За първи път видях намек за усмивка на лицето на Ивайло. Не беше усмивка на триумф, а по-скоро на облекчение. Сякаш и от неговите плещи падаше огромен товар.
Но истинската битка тепърва предстоеше.
Когато съобщихме новината на Лилия, тя изпадна в ярост, която граничеше с лудост.
— Ти ме продаде! — крещеше тя на Мартин. — Продаде собствената си сестра, за да се харесаш на убиеца на майка ни! Заради нея! — тя ме посочи с треперещ пръст. — Тя ти проми мозъка!
— Никой не ми е промивал мозъка, Лили! — отвърна Мартин, запазвайки самообладание. — Това е правилното решение. Ти ще запазиш своя дял, ще получаваш дивиденти. Ще бъдеш финансово осигурена до края на живота си. Просто няма да участваш в управлението.
— Не ме интересуват парите ти! Интересува ме наследството! Това, което мама изгради! А ти го подаряваш!
— Тя не го е изградила! Тя го е откраднала! Кога най-накрая ще го разбереш?
Спорът им беше грозен и болезнен. Думи, които не можеха да бъдат върнати назад, бяха изречени. Накрая Лилия излезе, тръшвайки вратата, и се закле, че никога повече няма да говори с нас.
Следващият разговор беше със Симеон. Мартин го покани в офиса. Аз настоях да присъствам. Симеон влезе с обичайната си самоуверена усмивка, но тя бързо изчезна, когато видя изражението на Мартин.
— Прекратявам всички договори с твоята фирма — каза Мартин без предисловие. — Искам да си събереш нещата и да напуснеш сградата до края на деня.
Симеон се засмя нервно. — Какво е това, някаква шега? Марти, ние сме приятели, партньори…
— Бяхме. Докато не разбрах, че си се опитвал да откраднеш бизнеса на семейството ми зад гърба ми, докато си манипулирал сестра ми и си работил с лихварите, които държаха майка ми в хватката си.
Цветът се оттече от лицето на Симеон. — Това са лъжи. Лилия ти е наговорила глупости…
— Не, това е истината. И ти го знаеш. Вън.
Маската на Симеон падна. Лицето му се изкриви от злоба. — Ще съжаляваш за това, Мартине. И двамата ще съжалявате. Имам договори. Ще ви съдя до дупка! Имам и други неща… неща, които Снежана не би искала да излязат наяве. Дори и след смъртта ѝ.
— Опит за изнудване ли е това? — попитах аз студено.
— Наречете го както искате — изсъска той. — Войната тепърва започва.
Той излезе, оставяйки след себе си заплаха, която не можехме да пренебрегнем. Какво друго е криела Снежана? Какви други мръсни тайни щяха да изплуват от миналото?
През следващите месеци животът ни се превърна в ад. Симеон изпълни заканата си и заведе серия от дела срещу компанията за неустойки по прекратени договори. Лилия, подстрекавана от него, оспорваше всяко решение на новия борд на директорите, воден от Ивайло. Медиите, надушили кръв, започнаха да ровят в историята, публикувайки статии със заглавия като „Война за милиони след смъртта на бизнес дама“ и „Тъмни тайни в строителния бранш“.
Бяхме подложени на огромен натиск. Ипотеката ни тежеше, а заради запорите и делата, личните ни сметки също бяха блокирани. Наложи се да продадем колата, да спрем Даниел от частната детска градина. Живеехме ден за ден, в постоянен стрес. Приятелите ни започнаха да ни избягват. Бяхме се превърнали в аутсайдери.
Но в цялата тази разруха се случи нещо неочаквано. Мартин и аз станахме по-близки от всякога. Кризата ни обедини. Вече нямаше тайни между нас. Споделяхме всеки страх, всяка малка победа. Той работеше рамо до рамо с Ивайло, опитвайки се да спасят компанията.
Ивайло се оказа изключителен мениджър. Студен и пресметлив, но справедлив. Той започна болезнен процес на преструктуриране – продаде луксозните офиси, съкрати раздутия административен персонал, предоговори неизгодните договори. Бавно, много бавно, компанията започна да се стабилизира.
Една вечер, докато седяхме в кухнята на нашия вече скромен апартамент, Мартин ме хвана за ръка.
— Знаеш ли, понякога си мисля, че това е най-доброто, което можеше да ни се случи.
Погледнах го изненадано. — Как можеш да кажеш такова нещо? Загубихме почти всичко.
— Загубихме много неща, които нямат значение. Парите, лукса, фалшивите приятели. Но намерихме нещо много по-важно. Намерихме себе си. Намерих теб отново. Научих се да бъда мъж, а не просто синът на майка си.
В думите му имаше толкова много истина. Бяхме счупени, но бяхме свободни. Свободни от лъжите, от тежестта на миналото.
Точно когато си помислихме, че бурята започва да утихва, Симеон нанесе последния си, най-корав удар. Той даде пресконференция. На нея, пред всички големи телевизии и вестници, той извади нещо, което никой не очакваше.
Стар акт за раждане.
— Истината е — заяви той с тържествуващ глас, — че Лилия не е дъщеря на покойния съпруг на Снежана. Нейният истински баща е човекът, когото те са унищожили. Нейният истински баща е Стоян.
Глава 8
Новината падна като бомба. Всичко спря. Шумът на града, тиктакането на часовника, дори собственото ми дишане. Гледахме екрана на телевизора, неспособни да помръднем. Лицето на Симеон беше самодоволно и злобно, докато държеше в ръка копие от документа, размахвайки го като оръжие.
Лилия. Дъщеря на Стоян. Сестра на Ивайло.
Това беше толang=bg>
Глава 1
На неделната вечеря непоканената ми свекърва изглеждаше пребледняла, но твърдеше, че е добре. Беше се появила на прага ни, както обикновено, без предупреждение, с онази своя натрапчива усмивка, която винаги успяваше да ме извади от равновесие. Ухаеше на скъп парфюм и на нещо друго, нещо остро и медицинско, което се опитваше да прикрие. Мартин, съпругът ми, я прегърна с онази детска радост, която запазваше само за нея, напълно сляп за фините пукнатини в маската ѝ на ведра и всемогъща майка.
— Снежано, изглеждаш уморена. Всичко наред ли е? — попитах аз, докато подреждах масата, стараейки се гласът ми да прозвучи по-скоро загрижено, отколкото обвинително.
— Разбира се, миличка. Просто малко напрежение в работата. Знаеш как е — отвърна тя, избягвайки погледа ми и вместо това се фокусира върху петгодишния ни син Даниел, който строеше кула от конструктор на килима. Очите ѝ светнаха с онази обсебваща любов, която ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.
Вечерята премина в познатото напрегнато мълчание, прекъсвано единствено от монолозите на Снежана за успехите на нейни познати и от звъна на приборите в чиниите. Аз се опитвах да се усмихвам, да бъда добрата снаха, докато вътрешно броях минутите до момента, в който ще си тръгне. Тогава забелязах нещо. Снежана почти не докосна храната си, но постоянно отпиваше от бутилка минерална вода, която бе донесла със себе си. Това беше странно. Винаги държеше да пие само от филтрираната вода в нашата кана.
По-късно, докато разчиствах масата, я видях. Беше седнала на пода до Даниел и тихо му говореше. В един момент, когато си мислеше, че не я гледам, тя му подаде своята бутилка. „Ето, пийни, слънце на баба, да пораснеш голям и силен.“ Сърцето ми подскочи. Знаех колко е важно да не се споделят прибори или бутилки, особено с малко дете.
— Снежано, недей! — извиках аз, може би малко по-остро, отколкото възнамерявах. — Той си има негова чаша с вода.
Тя ме погледна с ледена усмивка. — О, мила, не бъди толкова превзета. Една глътка вода на никого не е навредила.
Мартин се намеси, както винаги, в нейна защита. — Ани, стига. Мама просто иска да го поглези.
Чувствах се безсилна. Усещах как гневът кипи в мен, но преглътнах думите си, за да избегна поредния скандал. Скоро след това Снежана си тръгна, оставяйки след себе си облак от парфюм и невидимо напрежение, което полепна по стените на апартамента ни.
Два дни по-късно кошмарите ми се сбъднаха. Даниел се събуди с висока температура, отпаднал и с насълзени очи. Лекарят потвърди диагнозата – остър грипен вирус. Бях бясна. Не просто ядосана, а изгаряна от ярост, която се беше трупала с години. Ярост заради нейното постоянно нахлуване в живота ни, заради манипулациите ѝ, заради начина, по който настройваше Мартин срещу мен, и сега – заради нейното безотговорно поведение, което беше разболяло детето ми.
Вечерта, след като най-накрая успях да приспя Даниел, намерих Мартин в хола. Той гледаше в една точка, изгубен в своите си мисли. Разказах му всичко, без да спестявам нито една дума, без да прикривам гнева си. Очаквах да спори, да я защитава, да ме обвини в преувеличение. Но той мълчеше. Просто стоеше и ме гледаше с празен поглед.
— Не разбираш ли, Мартин? Тя го направи нарочно! Може би не да го разболее, но не ѝ пукаше! Беше бледа като платно, сигурно е била болна и въпреки това му даде да пие от нейната вода! Това е върхът! — Гласът ми трепереше.
Той вдигна бавно телефона, който лежеше на масата пред него. Погледна екрана, а след това отново мен. Изражението му беше неузнаваемо – смесица от страх, болка и нещо друго, нещо, което не можех да разчета.
Отговорът му ме остави безмълвна, забивайки се в съзнанието ми като леден кинжал. Той проговори тихо, сякаш думите бяха тежки камъни, които едва успяваше да повдигне:
— Мама току-що ми се обади. Тя е…
Глава 2
— Тя е… в болница. Има рак.
Думите увиснаха в стаята, тежки и плътни, поглъщайки целия въздух. Гневът ми се изпари в миг, заменен от вледеняващ шок. Рак. Думата отекна в главата ми, отново и отново. Снежана. Болна. Не от грип. От нещо много, много по-страшно.
Погледнах Мартин. Лицето му беше маска на страдание. Сълзи се стичаха по бузите му, беззвучни и горчиви. Изведнъж се почувствах ужасно, чудовищно виновна. Всичките ми обвинения, целият ми гняв, сега изглеждаха дребнави и жестоки. Докато аз съм я обвинявала в безотговорност, тя се е борила с нещо, което не е можела да контролира.
— Откога? — успях да прошепна.
— Не знам. Не е казала на никого. Днес е припаднала в офиса си. Колегите ѝ са извикали линейка. Диагнозата е отпреди няколко месеца. В напреднал стадий е.
Светът ми се преобърна. Снежана, желязната лейди, винаги перфектна, винаги контролираща всичко и всички, сега беше уязвима. Картината от неделя вечер изплува в съзнанието ми с болезнена яснота – бледото ѝ лице, отказа ѝ да се храни, странната бутилка с вода. Може би не е било просто вода. Може би е било нещо друго – лекарство, специален разтвор. И споделяйки го със сина ми… не, не можеше да е искала да му навреди. Сигурно е било от разсеяност, от болка, от отчаяние.
Следващите дни бяха мъгла от болнични коридори, миризма на дезинфектант и тихи, напрегнати разговори. Снежана лежеше в самостоятелна стая, бледа и крехка сред белите чаршафи. Апаратите около нея тихо писукаха, отмервайки оставащото ѝ време. Когато влязохме за първи път, тя се опита да се усмихне.
— Виждаш ли, Ани… все пак успях да ви съсипя неделната вечеря — прошепна тя и в очите ѝ за миг проблесна познатата искра на ирония, но бързо угасна.
Чувствах се като пълен лицемер, докато стисках ръката ѝ и ѝ говорех окуражителни думи. Всяка мила дума засядаше в гърлото ми като буца. Част от мен я съжаляваше, но друга, по-тъмна и по-честна част, все още не можеше да забрави годините на тиха война между нас.
Мартин беше съсипан. Той прекарваше часове до леглото ѝ, държеше ръката ѝ и мълчеше. Сякаш се опитваше да ѝ предаде от своята сила, да я задържи тук само с волята си. Сестра му, Лилия, също беше там. Студентка по право, тя беше копие на майка си – амбициозна, остра и винаги облечена безупречно, дори в болничната обстановка. Тя плачеше открито, без да се притеснява, и ме гледаше с лошо прикрита враждебност, сякаш по някакъв начин аз бях виновна за всичко.
Една вечер, докато се прибирахме от болницата, Мартин проговори за първи път от часове.
— Трябва да се погрижим за бизнеса. Мама управляваше всичко. Фирмата, инвестициите… всичко е на нейно име.
Бащата на Мартин беше починал преди десет години, оставяйки на Снежана процъфтяваща строителна компания. Тя не само я беше запазила, но я беше разширила многократно, превръщайки я в малка империя. Мартин работеше там, ръководеше няколко проекта, но майка му дърпаше всички конци.
— Разбира се — отговорих аз. — Ще се справиш.
Той поклати глава. — Не е толкова просто, Ани. Има… неща, които не знаеш.
В гласа му се долавяше нотка на страх, която ме накара да настръхна. — Какви неща?
— Финансови проблеми. Големи. Взела е заеми, които аз не съм одобрявал. Има и едно… съдебно дело. От стар партньор.
Това беше ново. Снежана винаги излъчваше аура на непоклатим финансов успех. Всички в семейството живееха с усещането за сигурност, за дебел гръб, който тя им осигуряваше. Нашият апартамент, за който бяхме взели огромен ипотечен кредит, се чувстваше по-сигурен само заради мисълта, че ако нещо се обърка, тя ще е там. Сега тази основа се пропукваше.
— Съдебно дело? За какво?
— Не знам подробности. Тя никога не говореше за това. Каза само, че е безочлив опит за изнудване. Но сега… сега не знам в какво да вярвам. Адвокатът ѝ, Петров, знае всичко. Трябва да се срещна с него.
Напрежението в колата беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Болестта на Снежана не беше просто семейна трагедия. Тя беше катализатор, който заплашваше да срине цялата фасада на нашия подреден и охолен живот. Тайните, които тя беше пазила, сега започваха да се процеждат през пукнатините и аз имах ужасното усещане, че това е само началото.
Глава 3
Срещата с адвокат Петров се състоя в неговата кантора – огромно, обляно в светлина пространство с изглед към целия град. Всичко крещеше за успех и пари – полираното дърво на бюрото, кожените кресла, скъпите картини по стените. Самият Петров беше висок, слаб мъж с проницателни сиви очи и изражение, което не издаваше никакви емоции. Той изслуша Мартин с каменно лице, прелиствайки дебела папка с документи.
— Положението е… деликатно — каза той накрая, сплитайки пръсти. — Майка ви е изключителна жена, но е поемала рискове. Огромни рискове.
— Какво означава това? — попита Мартин, а гласът му беше дрезгав.
— Означава, че компанията е силно задлъжняла. Последните няколко проекта не донесоха очакваната печалба. За да покрие загубите и да финансира нов, много амбициозен проект, тя е изтеглила няколко големи, необезпечени заема от… не толкова официални кредитори.
Стомахът ми се сви на топка. „Неофициални кредитори.“ Това звучеше като евфемизъм за лихвари.
— А съдебното дело? — настоя Мартин.
Петров въздъхна тежко. — Това е по-сложно. Ищецът е мъж на име Ивайло. Твърди, че баща му е бил съдружник на вашия баща в самото начало. Според него, баща ви и Снежана са го измамили, присвоявайки неговия дял и патентована технология, върху която е изграден целият ви бизнес.
Мартин скочи на крака. — Това е лъжа! Баща ми никога не би направил такова нещо!
— Ивайло разполага с документи, Мартин. Копия на договори, писма… Нещата изглеждат зле. Снежана водеше агресивна защита, но с нейното състояние сега… губим позиции. Ако загубим делото, ще загубим всичко. Буквално всичко.
Думите на адвоката се стовариха върху нас като тон тухли. Империята на Снежана беше къщичка от карти, готова да се срути при най-малкия полъх. Нашият живот, ипотеката ни, бъдещето на Даниел – всичко беше свързано с тази прогнила от тайни и дългове структура.
През следващите седмици Мартин се хвърли в работа с отчаяна енергия. Той прекарваше дните си в офиса, опитвайки се да разплете финансовите възли, оставени от майка му, а вечерите – в болницата. Аз оставах вкъщи с Даниел, който вече беше здрав, но усещаше напрежението и беше станал по-тих и затворен. Чувствах се изолирана, изключена от кризата, която заплашваше да погълне и мен.
Започнах да забелязвам дребни, но обезпокоителни неща. Мартин водеше тихи, напрегнати разговори по телефона в другата стая. Често се заключваше в кабинета си до късно през нощта. Когато го питах какво става, той отговаряше уклончиво: „Всичко е наред, просто много работа.“ Но аз знаех, че лъже. Виждах страха в очите му.
Една вечер, докато той беше в болницата, не издържах. Любопитството и страхът надделяха над съвестта ми. Влязох в кабинета му и включих компютъра. Не знаех какво търся, но имах нужда от отговори. Започнах да ровя из файловете му. Повечето бяха работни документи, таблици и чертежи. Но тогава попаднах на една скрита папка, наречена просто „Лично“. Сърцето ми заби лудо, докато я отварях.
Вътре имаше сканирани документи – същите, за които говореше адвокат Петров. Договори с нечетливи подписи, стари писма с пожълтяла хартия. Имаше и снимки. Стари, черно-бели снимки. На една от тях бяха бащата на Мартин и Снежана, много по-млади, усмихнати. До тях стоеше друг мъж, с открито и интелигентно лице. Под снимката имаше надпис: „Началото. С моя приятел и партньор, Стоян.“
Стоян. Бащата на Ивайло. Значи е било истина. Те са били партньори.
Продължих да ровя. Намерих кореспонденция между Мартин и Лилия. В един от имейлите сестра му пишеше: „Трябва да направим нещо, Марти. Мама е крила това с години, но сега всичко ще се срути. Симеон каза, че кредиторите стават нетърпеливи.“
Симеон. Най-добрият приятел и бизнес партньор на Мартин. Какво общо имаше той с това? И защо Лилия обсъждаше семейните тайни с него?
Но най-шокиращото тепърва предстоеше. В дъното на папката имаше друга подпапка, със звукозаписи. С трепереща ръка кликнах на първия файл. Беше запис на телефонен разговор. Чух гласа на Снежана, слаб и дрезгав, но безпогрешно неин.
— …нямаш право да се появяваш сега! — казваше тя. — Всичко беше приключило. Погрижих се за теб. Дадох ти пари, много пари, за да мълчиш!
От другата страна се чу мъжки глас, спокоен и леден. — Парите свършиха, Снежано. А синът ми знае истината. Той иска справедливост. Иска това, което му принадлежи по право. Иска компанията.
— Никога! — извика Снежана. — Това е наследството на моите деца!
— Това е наследство, построено върху лъжа. И ти го знаеш. Имаш една седмица да приемеш предложението ми, или всичко отива в съда. И повярвай ми, имам достатъчно доказателства, за да те унищожа. Дори от болничното легло.
Записът свърши. Седях вцепенена пред екрана. Значи Снежана е знаела. През цялото време е знаела, че Ивайло е прав. Тя не се е борила срещу изнудване. Борила се е, за да запази една дълбоко пазена, мръсна тайна. Тайна за предателство и кражба.
Изведнъж поведението ѝ през последните месеци придоби зловещ смисъл. Нейната параноя, нейната раздразнителност, дори болнавото ѝ състояние. Може би стресът от това разкритие беше отключил или влошил болестта ѝ.
Чух входната врата да се отключва. Мартин се прибираше. Бързо затворих всичко и излязох от кабинета, сърцето ми блъскаше в гърдите. Той влезе в хола, изглеждаше изтощен.
— Как е тя? — попитах, опитвайки се гласът ми да звучи нормално.
— Зле. Лекарите не дават големи надежди. — Той седна на дивана и зарови лице в ръцете си. — Не знам какво ще правя, Ани. Всичко се разпада.
Исках да го прегърна. Исках да му кажа, че знам, че ще се справим заедно. Но в същото време се чувствах предадена. Той също е знаел. Знаел е и ме е лъгал. Всички са знаели – Мартин, Лилия… може би дори Симеон. Само аз съм била държана в неведение, добрата съпруга, която не трябва да се тревожи с „мъжки работи“. Гневът отново започна да се надига в мен, този път по-силен и по-основателен от всякога.
Тази нощ не спах. Лежах до Мартин, вслушвах се в равномерното му дишане и се чувствах по-сама от всякога. Нашият брак, нашият живот, всичко беше изградено върху лъжа. И аз бях твърдо решена да стигна до дъното на тази лъжа, независимо от цената.
Глава 4
Решението ми да разкрия истината ме поведе по път, който не бях очаквала. Започнах да наблюдавам. Да слушам. Да свързвам точките, които преди не забелязвах. Всяка дума, всеки поглед между Мартин, Лилия и Симеон вече имаше ново значение.
Симеон. Той беше ключова фигура, усещах го. Беше съдружник на Мартин в малка архитектурна фирма, която работеше като подизпълнител за голямата компания на Снежана. Винаги съм го харесвала – беше чаровен, умен, винаги с усмивка. Но сега виждах нещо друго в очите му – хищнически блясък, пресметливост. Той беше твърде често в дома ни, уж да обсъжда работа с Мартин. Разговорите им се водеха зад затворени врати.
Лилия също се промени. Нейната скръб изглеждаше искрена, но под нея се криеше трескава паника. Тя постоянно говореше за пари, за разходи по лечението, за бъдещето на компанията. Един следобед ги заварих да си говорят насаме в кухнята. Гласът на Лилия беше напрегнат шепот.
— …той няма да се откаже, Симеоне! Говорих с адвокат Петров. Ивайло е отхвърлил последното предложение за споразумение. Иска всичко!
— Успокой се, Лили. Има и други начини — отвърна Симеон, а гласът му беше мек и успокояващ. Той постави ръка на рамото ѝ. И в този жест, в начина, по който я докосна, имаше интимност, която надхвърляше обикновеното приятелство. Те не бяха просто приятели. Връзката им беше по-дълбока.
В този момент Мартин влезе в кухнята. Симеон дръпна ръката си бързо, но не достатъчно. Мартин ги погледна, лицето му се смръщи за миг, но после се отпусна. Дали не виждаше, или не искаше да види? Или може би знаеше и това беше част от сложната мрежа от тайни и компромиси, в която живееха?
Реших да се срещна с Лилия насаме. Избрах неутрална територия – едно малко кафене близо до университета ѝ. Тя дойде неохотно, гледайки ме подозрително.
— Защо искаше да се видим, Ани? Ако е за мама, няма нищо ново.
— Не е за майка ти. За теб е. И за Симеон.
Тя замръзна. Цветът се оттече от лицето ѝ. — Не знам за какво говориш.
— О, мисля, че знаеш много добре. Видях ви. Усещам напрежението между вас. Откога продължава това?
Лилия сведе поглед към чашата си с кафе. — От няколко месеца. — Гласът ѝ беше едва доловим.
— Мартин знае ли?
Тя поклати глава. — Не. И моля те, не му казвай. Той ще ме убие. Симеон е най-добрият му приятел.
Изпитах вълна на съжаление към нея. Беше млада, объркана и уплашена. Но съжалението бързо беше изместено от подозрение.
— Какво знае Симеон за делото на Ивайло, Лилия? И защо ти обсъждаш това с него, а не с брат си?
Тя въздъхна. — Симеон се опитва да помогне. Той има… връзки. Познава хора, които могат да окажат натиск върху Ивайло. Хора от онзи свят, за който говореше мама.
Думите ѝ ме смразиха. „Неофициалните кредитори.“ Симеон беше свързан с тях. Той не просто помагаше. Той се възползваше от ситуацията.
— Лилия, слушай ме внимателно — казах аз, навеждайки се към нея. — Симеон не ти помага. Той ви използва. Той знае, че компанията е уязвима, и иска да я вземе. Може би работи заедно с тези кредитори. Може би дори работи заедно с Ивайло.
Тя ме гледаше с широко отворени очи, в които се бореха страх и недоверие. — Не, това не е вярно! Ти просто го мразиш, защото си мислиш, че ми влияе. Той ме обича!
— Той обича парите, които семейството ти все още има, или по-скоро името, което стои зад него. Отвори си очите! Майка ти е на смъртно легло, брат ти е на ръба на нервен срив, а ти си се оставила да те манипулира един хищник!
Станах и си тръгнах, оставяйки я сама с мислите ѝ. Не знаех дали съм успяла да пробия защитната ѝ стена, но бях посяла семето на съмнението.
Сега имах нова цел. Трябваше да разбера кой е Ивайло. Не просто ищецът в делото, а човекът. Какво го мотивираше? Само алчност ли, или нещо повече? Адвокат Петров беше споменал, че разполага с документи. Но къде бяха оригиналите?
Започнах свое собствено разследване. Прекарах часове в онлайн регистри, търсейки информация за Стоян, бащата на Ивайло. Открих, че е починал преди пет години, след дълго боледуване. Бил е инженер, учен, притежател на няколко патента в областта на строителните материали. Един от тези патенти, за иновативна изолационна смес, беше в основата на първоначалния успех на компанията на Снежана. Но в официалните документи името на Стоян не фигурираше никъде. Всичко беше на името на бащата на Мартин.
Намерих и адрес. Адресът на Ивайло. Беше в стар, аристократичен квартал на града. Дни наред се колебаех какво да правя. Да отида ли? Да се изправя ли лице в лице с човека, който заплашваше да унищожи семейството ми? Страхът се бореше с решимостта ми.
Един ден, докато се разхождах с Даниел в парка, взех решение. Не можех повече да стоя безучастно. Трябваше да действам. Оставих Даниел при една приятелка и взех такси. Сърцето ми биеше лудо, докато колата пътуваше към адреса.
Спрях пред стара, красива кооперация с орнаментирана фасада. Поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца. Табелката до него беше месингова, с гравирано име: „Ивайло Стоянов“.
Вратата се отвори почти веднага. На прага застана мъж на около четиридесет години, висок, с прошарена коса и тъжни, интелигентни очи. Беше облечен семпло, но с вкус. Той ме погледна въпросително.
— Да?
— Аз съм Ани — казах аз. — Съпругата на Мартин. Може ли да поговорим?
Той не изглеждаше изненадан. Сякаш ме беше очаквал. Отстъпи крачка назад и ме покани вътре с мълчалив жест. Апартаментът беше пълен с книги и картини. Във въздуха се носеше мирис на стара хартия и терпентин. Всичко тук говореше за култура и интелект, в пълен контраст с показния лукс на Снежана.
— Предполагам, че не сте дошли да пием чай — каза той, а в гласа му нямаше враждебност, само умора.
— Не. Дойдох да чуя вашата история.
Той седна в едно изтъркано кожено кресло и посочи към друго.
— Историята е проста. Нашите бащи бяха приятели. Повече от приятели, бяха като братя. Заедно създадоха нещо революционно. Баща ми имаше идеята, а бащата на вашия съпруг имаше бизнес нюха. Вашата свекърва, Снежана, също беше там. Винаги в сянка, но винаги наблюдаваща. Тя беше амбициозната. Тя беше тази, която ги убеди да рискуват всичко.
Той замълча за момент, сякаш събираше сили.
— Когато продуктът беше готов за пазара, те имаха нужда от голяма първоначална инвестиция. Баща ми ипотекира семейния ни апартамент, този, в който седим в момента. Даде им всичките си спестявания. В замяна трябваше да получи петдесет процента от компанията. Но Снежана имала други планове. Тя е убедила бащата на Мартин, че моят баща е твърде мекушав, твърде голям идеалист, за да бъде партньор в жестокия свят на бизнеса. Убедила го е, че могат да се справят и сами. Една нощ, те са го извикали на среща. Предложили са му да изкупят дела му за смешна сума. Когато той отказал, са го заплашили. Казали са му, че имат документите и ако не се съгласи, ще го обвинят в индустриален шпионаж и ще се погрижат никога повече да не работи в тази сфера.
Слушах го със затаен дъх. Картината, която рисуваше, беше грозна и жестока.
— Баща ми беше сломен. Той не беше боец. Беше учен. Подписал е. Взел е парите и е изчезнал от живота им. Прекарал е остатъка от дните си в горчивина и съжаление. Болестта го съсипа бавно, но това, което го уби, беше предателството. Преди да умре, той ми даде всичко, което беше запазил – копия на оригиналните договори, неговите лабораторни дневници, дори писма, в които Снежана му описва колко велики ще станат заедно.
— Защо чак сега? — попитах тихо. — Защо не потърсихте правата си по-рано?
— Защото уважавах волята на баща ми. Той не искаше скандали. Но когато почина, аз се заклех, че ще изчистя името му. Не става въпрос за пари, госпожо. Става въпрос за справедливост. Става въпрос за това, вашите деца да не живеят в лукс, построен върху руините на моето семейство.
Той стана и отиде до един стар скрин. Извади кутия за обувки, пълна с документи, и я постави на масата пред мен.
— Ето. Това е истината. Прочетете я. И после решете на чия страна сте.
Знаех, че отваряйки тази кутия, преминавам една граница, от която няма връщане назад. Но вече бях твърде навътре. Трябваше да знам. Ръцете ми трепереха, докато вдигах капака.
Глава 5
Съдържанието на кутията беше по-унищожително, отколкото можех да си представя. Не бяха просто копия. Бяха оригинали. Договорът за партньорство, подписан с треперещия, калиграфски подпис на Стоян и с резкия, уверен почерк на бащата на Мартин. Лабораторните дневници, пълни с формули, диаграми и бележки, описващи всяка стъпка от създаването на продукта-чудо.
Но най-болезнени бяха писмата. Писма от Снежана до Стоян, писани в началото на тяхната съвместна работа. Те разкриваха една напълно непозната за мен жена. Не властната и студена матриарх, а млада, ентусиазирана и… влюбена. Писмата бяха пълни с възхищение към неговия ум, с общи мечти за бъдещето. Имаше дори намеци за нещо повече от професионално партньорство. Една фраза се заби в съзнанието ми: „Ти си мозъкът, Стояне, а аз ще бъда силата, която ще покаже твоето величие на света. Заедно сме непобедими.“
Как се беше превърнала тази жена в човека, който го е унищожил? Какво я беше накарало да предаде не само партньора си, но и, изглежда, чувствата си? Дали всичко е било просто манипулация от самото начало?
Прекарах часове в апартамента на Ивайло, четейки и осмисляйки всяка дума. Той ме остави насаме, без да ме притеснява. Когато приключих, слънцето вече залязваше. Чувствах се изпразнена от съдържание. Вече не изпитвах гняв или омраза към този човек. Изпитвах само дълбока, всепоглъщаща тъга. Тъга за неговия баща, за него самия, дори за моето собствено семейство, построено върху такава грозна основа.
— Сега разбирате ли? — попита той, когато вдигнах глава.
Кимнах мълчаливо.
— Не искам да ви унищожа — продължи той. — Но искам признание. Искам публично извинение и възстановяване на името на баща ми. Искам контролния пакет акции на компанията, за да мога да я управлявам така, както той би искал – с честност и иновации, а не с алчност и заеми от престъпници.
— Мартин няма да се съгласи. За него това е наследството на баща му.
— Това е откраднато наследство. И той трябва да го приеме. Дайте му документите. Нека види сам. Може би той е по-добър човек от родителите си.
Взех кутията. Тежеше ми в ръцете, сякаш съдържаше не хартия, а съдбите на всички ни. Прибрах се у дома като в транс. Мартин вече беше там. Седеше на дивана в хола и гледаше в една точка. Изглеждаше състарен с десет години.
— Къде беше? — попита той, без да ме поглежда.
— Бях при Ивайло.
Той рязко се обърна към мен. В очите му имаше страх. — Какво си направила, Ани? Казах ти да не се месиш!
— Трябваше да знам истината, Мартин. Цялата истина. Не само лъжите, с които са те хранили през всичките тези години.
Поставих кутията на масата пред него и я отворих. — Прочети. Прочети и ми кажи, че този човек не е прав.
Той гледаше документите с ужас, сякаш бяха змии. Бавно, много бавно, протегна ръка и взе едно от писмата на майка си. Докато четеше, лицето му се променяше. Неверие, гняв, болка, и накрая – съкрушително разбиране. Той не знаеше. Наистина не знаеше цялата история. Знаеше за делото, за обвиненията, но не и за дълбочината на предателството. Не и за личната връзка между майка му и Стоян.
Прекара цялата нощ, четейки. Аз седях до него и мълчах. Нямаше какво повече да се каже. Когато на сутринта слънцето огря стаята, той беше различен човек. Илюзиите му бяха разбити. Героичният образ на родителите му беше сринат в прахта.
— Тя го е обичала — прошепна той, държейки едно от писмата. — И въпреки това го е унищожила. Защо?
— Заради амбицията. Заради теб и Лилия, може би. Искала е да ви осигури бъдеще, без значение на каква цена.
— Това не е бъдеще. Това е затвор, построен върху чуждо нещастие.
В този момент телефонът иззвъня. Беше Лилия. Гласът ѝ беше истеричен.
— Марти, ела веднага в болницата! Мама… състоянието ѝ се влоши рязко. Лекарите казват, че… че не остава много време.
Оставихме кутията на масата и хукнахме към болницата. Снежана беше в съзнание, но едва дишаше. Лекарят ни дръпна настрана.
— Въпрос на часове. Сърцето ѝ отказва. Сбогувайте се.
Влязохме в стаята. Лилия вече беше там, плачеше до леглото. Мартин се приближи до майка си. Той носеше едно от писмата в ръката си.
— Мамо… — започна той, а гласът му трепереше. — Всичко е вярно, нали? За Стоян.
Снежана отвори очи. В тях нямаше изненада, само безкрайна умора. Тя погледна към писмото в ръката му и кимна едва забележимо.
— Направих го… за вас — прошепна тя. — За да имате… всичко.
— Нямаме нищо, мамо! — извика Мартин, а сълзи се стичаха по лицето му. — Имаме само лъжи и дългове! Ти унищожи един добър човек!
— Той беше… слаб. Светът… принадлежи на силните.
Това бяха последните ѝ думи. Тя затвори очи и дишането ѝ стана по-плитко. Апаратите започнаха да пищят пронизително. Лекарите и сестрите нахлуха в стаята и ни избутаха навън.
Няколко минути по-късно лекарят излезе и свали маската си.
— Съжалявам. Направихме всичко възможно.
Снежана беше мъртва. Но със смъртта си тя не донесе край на проблемите. Напротив. Тя ни остави в епицентъра на буря, която сама беше създала. Сега ние трябваше да се справим с последствията.
Глава 6
Погребението беше сюрреалистично. Събраха се много хора – бизнес партньори, далечни роднини, приятели. Всички говореха за Снежана с приглушен респект, описваха я като силна и борбена жена, визионер. Слушах лицемерните им речи и ми се гадеше. Никой от тях не познаваше истинската жена, скрита зад фасадата на успеха. Никой не знаеше за тъмната тайна в основите на нейната империя.
Мартин и Лилия приемаха съболезнования с каменни лица. Те играеха ролята на скърбящи деца, но аз виждах празния им поглед. Скръбта им беше смесена с гняв, объркване и страх. Смъртта на майка им не ги беше освободила. Беше ги оковала още по-здраво към нейното наследство от лъжи.
Симеон също беше там. Стоеше близо до Лилия, играейки ролята на подкрепящ приятел. Но аз виждах как очите му шарят наоколо, оценявайки ситуацията, пресмятайки следващия си ход. Той беше лешояд, кръжащ над мършата на нашата семейна трагедия.
След погребението се прибрахме в апартамента на Снежана, за да се съберем с най-близките. Огромният, луксозен мезонет, който някога ми изглеждаше като символ на успеха, сега ми приличаше на мавзолей – студен, бездушен и пълен с призраци.
Адвокат Петров ни събра в кабинета ѝ.
— Има завещание — каза той с официален тон. — Снежана е оставила всичко – компанията, имотите, сметките – на вас двамата, Мартин и Лилия, по равно.
Той замълча за момент, преди да добави. — Но както знаете, пасивите са огромни. Дълговете към кредиторите са с настъпващ падеж. А Ивайло Стоянов е подал искане за запор на всички активи до приключване на делото.
Лилия избухна. — Не може да бъде! Тази компания е наша! Не можем да позволим на този… този самозванец да ни я отнеме! Трябва да се борим!
— С какво ще се борим, Лили? — попита Мартин с кух глас. Той седеше на бюрото на майка си, прелиствайки документите от кутията на Ивайло, които беше донесъл със себе си. — Той има доказателства. Има истината на своя страна.
— Истината? Чия истина? На един озлобен неудачник, който иска да се възползва от смъртта на майка ни? Ти чуваш ли се какво говориш? Предаваш паметта ѝ!
— Не, аз предавам лъжата, в която сме живели! — извика Мартин и скочи на крака. — Омръзна ми от тайни! Омръзна ми от този фалшив живот!
Симеон се намеси, опитвайки се да успокои топката. — Мартине, Лили, не е сега моментът за караници. Трябва да сте единни. Има изход от ситуацията. Можем да обявим компанията в несъстоятелност, да прехвърлим здравите активи към нова фирма и да оставим кредиторите и Ивайло да се оправят с празната черупка. Това е сложна, но изпълнима процедура. Аз мога да помогна.
Погледнах го. Толкова нагло, толкова безскрупулно. Той дори не се опитваше да прикрие намеренията си. Искаше да ги оплете в още по-големи измами, да ги направи зависими от него и накрая да вземе всичко.
— Не! — казах аз твърдо. Всички погледи се обърнаха към мен. — Няма да правим никакви схеми. Няма да затъваме в още повече престъпления. Има само един правилен ход.
— И какъв е той, Ани? — попита Лилия с леден сарказъм. — Да предадем всичко на тепсия на онзи човек? Да останем на улицата?
— Да се срещнем с него — отвърнах аз, гледайки право в Мартин. — Да му предложим споразумение. Честно споразумение. Да му върнем това, което му се полага. Може би не цялата компания, но достатъчно, за да изчистим името на баща му и съвестта си.
— Ти си луда! — изкрещя Лилия.
— Аз пък мисля, че Ани е права — каза Мартин тихо. — Това е единственият начин да се измъкнем от тази кал. Не ме интересуват парите. Искам да мога да спя спокойно. Искам синът ми да не расте с парите от една кражба.
— Ако направиш това, аз се отказвам от теб! Ти не си ми брат! — Лилия беше извън себе си от ярост. Тя се обърна към Симеон. — А ти? Ти ще ми помогнеш, нали?
Симеон погледна към Мартин, после към Лилия. В очите му се четеше колебание. Той разбираше, че ако Мартин се оттегли, планът му се проваля.
— Лили, може би брат ти е прав. Трябва да обмислим всички варианти…
— Предател! И ти ли си срещу мен? — тя го изгледа с презрение. — Значи съм сама. Добре! Ще се боря сама! Ще наема най-добрите адвокати и ще унищожа този Ивайло! И вас също, ако се наложи!
Тя изтича от стаята, блъскайки вратата след себе си. Симеон се поколеба за момент, след което я последва. Останахме сами с Мартин и адвокат Петров.
— Тя ще направи някоя глупост — каза Мартин.
— Млада е и е уплашена — отвърна адвокатът. — Ще ѝ мине. Важното е вие какво ще решите. Ако искате да преговаряте с Ивайло Стоянов, аз мога да уредя среща. Но ви предупреждавам, той е в силна позиция.
— Направете го — каза Мартин без колебание. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
През следващите дни къщата се превърна в бойно поле. Лилия не говореше с нас. Тя беше наела свой собствен адвокат, агресивен и безскрупулен тип, който веднага започна да атакува Ивайло в медиите, представяйки го като изнудвач. Симеон се опитваше да играе двойна игра, като уж подкрепяше Лилия, но в същото време се обаждаше на Мартин, опитвайки се да го разубеди.
Аз се опитвах да бъда опора за Мартин. Той беше съкрушен, но и решен. За първи път от много време го виждах да взима решения сам, без да се влияе от майка си или от когото и да било друг. Сякаш смъртта ѝ, колкото и да беше болезнена, го беше освободила от невидимите вериги, които го бяха държали цял живот.
Срещата с Ивайло се състоя в кантората на Петров. Беше напрегнато. Ивайло дойде със своя адвокат. Лилия отказа да присъства.
Мартин започна пръв.
— Господин Стоянов, прочетох документите. Видях доказателствата. Няма да оспорвам истинността им. Искам да ви поднеса моите най-дълбоки извинения от името на семейството ми за това, което са причинили на вашия баща. Беше непростимо.
Ивайло го гледаше мълчаливо, без да издава емоции.
— Разбирам, че парите не могат да върнат миналото — продължи Мартин. — Но съм готов да направя всичко възможно, за да поправя нещата. Предлагам ви петдесет и един процента от акциите на компанията. Контролният пакет. В замяна искам да оттеглите иска си и да подпишем споразумение за конфиденциалност.
Предложението увисна във въздуха. Адвокатът на Ивайло се усмихна доволно. Това беше повече, отколкото се бяха надявали да постигнат.
Ивайло обаче поклати глава.
— Оценявам вашето предложение, господин… Мартин. И ви вярвам, че сте искрен. Но имам едно условие.
— Какво е то?
— Не искам да работя с хора, замесени в тъмните сделки на майка ви. Искам пълна прозрачност. Искам да се отървете от Симеон и неговата фирма. И искам сестра ви, Лилия, да няма нищо общо с управлението на компанията. Тя може да запази своите акции, но без право на глас в борда на директорите.
Мартин пребледня. Това беше тежко условие. То означаваше не само да скъса с най-добрия си приятел, но и да влезе в открита война със сестра си.
Това беше цената на изкуплението.
Глава 7
Тишината в стаята беше оглушителна. Условието на Ивайло не беше просто бизнес предложение, то беше ултиматум, който разсичаше последните останали връзки в нашето разбито семейство. Мартин гледаше втренчено в ръцете си, сякаш търсеше отговор, гравиран върху дланите му.
Адвокат Петров се прокашля. — Това е много… крайно искане, господин Стоянов. То засяга трети страни и може да доведе до нови правни усложнения.
— Това са моите условия — отвърна Ивайло спокойно. — Компанията е била проядена отвътре от задкулисни сделки и съмнителни партньорства. Симеон е част от този модел. А сестра ви, Мартин, за съжаление, показва същата безскрупулна амбиция като майка ви. Не мога да рискувам бъдещето на това, което баща ми е създал, като ги оставя близо до властта.
Мартин вдигна глава. В погледа му имаше нова, стоманена твърдост.
— Приемам.
Думите му прозвучаха като изстрел. Дори аз бях изненадана от бързината на решението му.
— Мартин, сигурен ли си? — попитах тихо.
— Никога не съм бил по-сигурен в нещо, Ани. Време е да изчистим тази мръсотия. Веднъж завинаги.
Сделката беше сключена. Ръкуваха се. За първи път видях намек за усмивка на лицето на Ивайло. Не беше усмивка на триумф, а по-скоро на облекчение. Сякаш и от неговите плещи падаше огромен товар.
Но истинската битка тепърва предстоеше.
Когато съобщихме новината на Лилия, тя изпадна в ярост, която граничеше с лудост.
— Ти ме продаде! — крещеше тя на Мартин. — Продаде собствената си сестра, за да се харесаш на убиеца на майка ни! Заради нея! — тя ме посочи с треперещ пръст. — Тя ти проми мозъка!
— Никой не ми е промивал мозъка, Лили! — отвърна Мартин, запазвайки самообладание. — Това е правилното решение. Ти ще запазиш своя дял, ще получаваш дивиденти. Ще бъдеш финансово осигурена до края на живота си. Просто няма да участваш в управлението.
— Не ме интересуват парите ти! Интересува ме наследството! Това, което мама изгради! А ти го подаряваш!
— Тя не го е изградила! Тя го е откраднала! Кога най-накрая ще го разбереш?
Спорът им беше грозен и болезнен. Думи, които не можеха да бъдат върнати назад, бяха изречени. Накрая Лилия излезе, тръшвайки вратата, и се закле, че никога повече няма да говори с нас.
Следващият разговор беше със Симеон. Мартин го покани в офиса. Аз настоях да присъствам. Симеон влезе с обичайната си самоуверена усмивка, но тя бързо изчезна, когато видя изражението на Мартин.
— Прекратявам всички договори с твоята фирма — каза Мартин без предисловие. — Искам да си събереш нещата и да напуснеш сградата до края на деня.
Симеон се засмя нервно. — Какво е това, някаква шега? Марти, ние сме приятели, партньори…
— Бяхме. Докато не разбрах, че си се опитвал да откраднеш бизнеса на семейството ми зад гърба ми, докато си манипулирал сестра ми и си работил с лихварите, които държаха майка ми в хватката си.
Цветът се оттече от лицето на Симеон. — Това са лъжи. Лилия ти е наговорила глупости…
— Не, това е истината. И ти го знаеш. Вън.
Маската на Симеон падна. Лицето му се изкриви от злоба. — Ще съжаляваш за това, Мартине. И двамата ще съжалявате. Имам договори. Ще ви съдя до дупка! Имам и други неща… неща, които Снежана не би искала да излязат наяве. Дори и след смъртта ѝ.
— Опит за изнудване ли е това? — попитах аз студено.
— Наречете го както искате — изсъска той. — Войната тепърва започва.
Той излезе, оставяйки след себе си заплаха, която не можехме да пренебрегнем. Какво друго е криела Снежана? Какви други мръсни тайни щяха да изплуват от миналото?
През следващите месеци животът ни се превърна в ад. Симеон изпълни заканата си и заведе серия от дела срещу компанията за неустойки по прекратени договори. Лилия, подстрекавана от него, оспорваше всяко решение на новия борд на директорите, воден от Ивайло. Медиите, надушили кръв, започнаха да ровят в историята, публикувайки статии със заглавия като „Война за милиони след смъртта на бизнес дама“ и „Тъмни тайни в строителния бранш“.
Бяхме подложени на огромен натиск. Ипотеката ни тежеше, а заради запорите и делата, личните ни сметки също бяха блокирани. Наложи се да продадем колата, да спрем Даниел от частната детска градина. Живеехме ден за ден, в постоянен стрес. Приятелите ни започнаха да ни избягват. Бяхме се превърнали в аутсайдери.
Но в цялата тази разруха се случи нещо неочаквано. Мартин и аз станахме по-близки от всякога. Кризата ни обедини. Вече нямаше тайни между нас. Споделяхме всеки страх, всяка малка победа. Той работеше рамо до рамо с Ивайло, опитвайки се да спасят компанията.
Ивайло се оказа изключителен мениджър. Студен и пресметлив, но справедлив. Той започна болезнен процес на преструктуриране – продаде луксозните офиси, съкрати раздутия административен персонал, предоговори неизгодните договори. Бавно, много бавно, компанията започна да се стабилизира.
Една вечер, докато седяхме в кухнята на нашия вече скромен апартамент, Мартин ме хвана за ръка.
— Знаеш ли, понякога си мисля, че това е най-доброто, което можеше да ни се случи.
Погледнах го изненадано. — Как можеш да кажеш такова нещо? Загубихме почти всичко.
— Загубихме много неща, които нямат значение. Парите, лукса, фалшивите приятели. Но намерихме нещо много по-важно. Намерихме себе си. Намерих теб отново. Научих се да бъда мъж, а не просто синът на майка си.
В думите му имаше толкова много истина. Бяхме счупени, но бяхме свободни. Свободни от лъжите, от тежестта на миналото.
Точно когато си помислихме, че бурята започва да утихва, Симеон нанесе последния си, най-корав удар. Той даде пресконференция. На нея, пред всички големи телевизии и вестници, той извади нещо, което никой не очакваше.
Стар акт за раждане.
— Истината е — заяви той с тържествуващ глас, — че Лилия не е дъщеря на покойния съпруг на Снежана. Нейният истински баща е човекът, когото те са унищожили. Нейният истински баща е Стоян.
Глава 8
Новината падна като бомба. Всичко спря. Шумът на града, тиктакането на часовника, дори собственото ми дишане. Гледахме екрана на телевизора, неспособни да помръднем. Лицето на Симеон беше самодоволно и злобно, докато държеше в ръка копие от документа, размахвайки го като оръжие.
Лилия. Дъщеря на Стоян. Сестра на Ивайло.
Това беше последната, най-дълбоко заровена тайна на Снежана. Сега всичко придоби нов, още по-чудовищен смисъл. Нейното предателство към Стоян не е било просто бизнес решение. Било е нещо много по-лично и извратено. Тя не просто го е изхвърлила от компанията. Тя го е лишила от собствената му дъщеря. Отгледала е детето му като свое, дала му е името на друг мъж и го е използвала като пионка в своите игри. Писмата, които бях чела, вече не изглеждаха като просто увлечение. Те бяха доказателство за една връзка, която е завършила с най-жестокото възможно предателство.
Телефонът на Мартин започна да звъни неистово. Бяха журналисти, адвокати, познати. Той го изключи. Седеше вцепенен, гледайки в празния екран.
— Брат и сестра… — прошепна той. — Лилия и Ивайло са брат и сестра. А аз… аз съм ѝ полубрат.
Цялата му идентичност, целият му свят се разпадаше на парчета пред очите му. Той не беше просто син на баща си. Беше син на мъжа, който е отгледал детето на любовника на жена си. Сложна, грозна паяжина от лъжи.
В този момент на вратата се позвъни. Беше Ивайло. Лицето му беше пепелявосиво. Той очевидно също беше гледал пресконференцията.
— Вярно ли е? — попита той, без да влиза.
Мартин само кимна.
Ивайло се подпря на рамката на вратата, сякаш краката му не го държаха. — През всичките тези години… имал съм сестра. И тя е била там. Отгледана от хората, които съсипаха баща ми.
Видях в очите му не триумф, а неописуема болка. Неговата борба за справедливост току-що се беше превърнала в гръцка трагедия. Жената, срещу която се бореше, с която воюваше, беше негова кръв.
Всички съдебни дела, всички битки за акции, изведнъж загубиха смисъл. В центъра на всичко вече не стояха парите или компанията. Стоеше съдбата на Лилия.
Опитахме се да се свържем с нея, но телефонът ѝ беше изключен. Никой не знаеше къде е. Симеон също беше изчезнал, след като хвърли бомбата си. Паниката започна да ме обзема. Лилия беше импулсивна и емоционално нестабилна. В какво състояние би я поставила такава новина?
Прекарахме нощта в трескаво търсене. Обикаляхме любимите ѝ места, звъняхме на приятелите ѝ. Никой не я беше виждал. На сутринта, изтощени и отчаяни, се върнахме у дома. И я намерихме.
Седеше на стълбите пред входа на блока, свита на кълбо. Изглеждаше малка и крехка. Когато вдигна глава, видях, че очите ѝ са празни. Беше плакала цяла нощ.
Мартин се спусна към нея. — Лили! Добре ли си? Къде беше?
Тя не отговори. Само го гледаше с онези празни очи. После погледът ѝ се спря на Ивайло, който стоеше зад нас. Тя го гледа дълго, изучаваше чертите на лицето му. Сякаш търсеше нещо. Може би отражение на себе си.
— Значи ти си… — прошепна тя.
— Аз съм — отговори той тихо.
Тя стана бавно, като старица. Приближи се до него. За момент си помислих, че ще го удари, ще му изкрещи. Но тя направи нещо съвсем различно. Тя се срина в ръцете му и зарида. Ридаеше с цялото си същество, с болката на целия си излъган живот. А той, нейният непознат брат, я прегърна и я остави да плаче на рамото му, галейки косата ѝ с неуверени, но нежни движения.
Това беше началото на края на войната. И началото на нещо ново и непознато.
Глава 9
Разкритието на Симеон, замислено като окончателен унищожителен удар, имаше обратен ефект. То не ни довърши. Напротив, то ни принуди да спрем. Да спрем да се борим един срещу друг и да погледнем към истинския враг – наследството от лъжи, което ни беше оставила Снежана.
Лилия беше съсипана. Цялата ѝ идентичност беше изтрита с гума. Мъжът, когото беше смятала за свой баща, беше непознат. Жената, която я беше отгледала, я беше лишила от истинския ѝ баща и брат. Омразата ѝ към Ивайло се изпари, заменена от сложно съчетание от любопитство, вина и една плаха, почти неосъзната нужда от връзка.
Първите няколко седмици бяха трудни. Лилия живееше при нас. Почти не говореше. Прекарваше часове, разглеждайки стари снимки на Стоян, които Ивайло ѝ донесе. Четеше дневниците му, опитвайки се да сглоби образа на бащата, когото никога не е познавала.
Ивайло идваше често. Разговорите им бяха неуверени, пълни с неловко мълчание, но постепенно те започнаха да намират общ език. Той ѝ разказваше за баща им – за неговата доброта, за чувството му за хумор, за любовта му към музиката и книгите. А тя, за първи път в живота си, слушаше. Без да спори, без да се защитава.
Мартин беше невероятен. Той се грижеше за Лилия с търпение и любов, които не подозирах, че притежава. Той беше нейният мост между стария и новия свят, единствената константа в нейния разбит живот. Ролята му на по-голям брат вече не беше просто биологичен факт, а съзнателен избор.
Съдебните дела бяха прекратени. Лилия оттегли всичките си искове. Симеон, изгубил основния си коз и изправен пред обвинения в клевета и изнудване, изчезна от страната. Дълговете към кредиторите бяха предоговорени от Ивайло, който използва личните си контакти в научните среди, за да привлече нов, почтен инвеститор, впечатлен от оригиналния патент на Стоян.
Компанията, вече пречистена и преименувана на „Стоянов и партньори“, започна нов живот. Ивайло беше начело, а Мартин беше негова дясна ръка. Те бяха странен тандем – интровертният учен и екстровертният бизнесмен, но се допълваха перфектно.
Един ден, около година след смъртта на Снежана, всички се събрахме в стария апартамент на Ивайло. Не беше специален повод. Просто неделна вечеря. Аз носех печено пиле, точно като онова, което бях приготвила в онази съдбовна вечер. Но този път атмосферата беше различна. Нямаше напрежение, нямаше недоизказани думи.
Даниел играеше на килима с дървено влакче, подарък от Ивайло. Лилия, която беше започнала да учи отново, този път история на изкуството, разказваше разпалено за някаква изложба. Мартин я слушаше с усмивка.
В един момент Лилия се обърна към мен.
— Ани, искам да ти се извиня. За всичко. Бях ужасна с теб. И ти беше единствената, която виждаше истината от самото начало.
— Всичко е наред, Лили — отговорих аз и стиснах ръката ѝ. — Всички бяхме изгубени.
По-късно, докато разчиствахме масата, Ивайло дойде при мен в кухнята.
— Благодаря ти — каза той.
— За какво?
— За това, че не се отказа. Ти беше катализаторът, който промени всичко. Ако не беше ти, все още щяхме да се мразим и да се унищожаваме един друг.
Погледнах през отворената врата към хола. Мартин гъделичкаше Даниел, а Лилия се смееше. Картина на едно ново, неочаквано, но истинско семейство. Семейство, родено от пепелта на лъжите.
Бурята беше отминала. Бяхме изгубили много – пари, илюзии, време. Но бяхме спечелили нещо безценно. Бяхме спечелили истината. И свободата да изградим бъдещето си върху нея. А това струваше повече от всяко наследство.