На седемдесет години обикновено не си правя труда да се гримирам. Сутрин си връзвам косата, измивам си лицето и продължавам. Огледалото не е съдия, а свидетел. Виждаш каквото има и не спориш.
Но когато внучката ми Дарина ме покани на сватбата си, нещо в мен се раздвижи, сякаш някой отмести тежък камък от гърдите ми. Писмото ѝ не беше просто покана. Беше молба. Беше обещание. Беше и страх, скрит в най-любезните думи.
В онзи ден извадих кутията с гримовете, които пазех отдавна. Не защото се надявах да се върна назад във времето, а защото исках поне за една вечер да си спомня какво е да излезеш навън и да не се чувстваш невидима.
Ръцете ми трепереха, но не от старост. От вълнение. От онова глупаво, момичешко вълнение, което човек мисли, че е оставил в младостта. Пудрата легна като фин прах по бузите ми. Ружът върна цвят там, където годините бяха нарисували спокойна бледност. Червилото направи устните ми по-живи, по-смели.
Когато се погледнах, очите ми светнаха. Изглеждах… сияйна. Не като девойка, не като чужда на себе си, а като Стоянка, която отдавна не беше излизала на сцената на собствения си живот.
Само че сцената ме чакаше с капани.
Когато пристигнах, хората ме гледаха втренчено. Не с онзи поглед на любопитство, който хвърляш към непознат. А с поглед, който те пробожда, сякаш си нечия тайна, станала плът.
Няколко жени прошепнаха нещо една на друга. Един мъж спря разговора си по средата и се обърна след мен. Дори фотографът, който беше зает да подрежда групите, се забави за секунда, сякаш не вярваше на очите си.
Опитах се да не обръщам внимание. Усмихнах се. Пристъпих напред. Потърсих с поглед Дарина.
Тя ме видя. Очите ѝ за миг блеснаха с обич, но после нещо ги пресече. Не беше гняв. Не беше срам, поне не само. Беше страх. Истински страх.
Дарина се приближи бързо и ме дръпна настрана, зад една врата, далеч от гостите. Ръката ѝ беше студена.
„Бабо,“ каза тя и преглътна. „Моля те… защо си се…“
„Защо съм се постарала ли?“ усмихнах се аз, опитвайки се да разсея напрежението. „Не е ли хубаво? Ти ме покани. Исках да изглеждам добре.“
Дарина не ме погледна в очите. Оглеждаше ме, сякаш проверяваше дали нося нещо опасно.
„Не е въпросът дали е хубаво…“ прошепна тя. „Хората… те…“
„Какво?“ попитах аз. „Кажи ми.“
Тогава тя най-накрая ме погледна. В погледа ѝ имаше молба и предупреждение.
„Бабо, имаш същото лице като…“ тя замълча, сякаш думите я давеха. „Като жената от снимките.“
„Какви снимки?“ сърцето ми прескочи.
Дарина се разтрепери.
„Снимките, които показват на Мартин…“ прошепна тя. „На семейството му. И на адвокатите.“
Думата „адвокати“ падна между нас като мокър камък.
Преди да успея да попитам още, вратата се отвори и вътре надникна мъж. Висок, добре облечен, със спокойна усмивка, която не стигаше до очите.
„Дарина, всичко наред ли е?“ гласът му беше мек, но в него имаше контрол.
Дарина пребледня. Ръката ѝ стисна моята по-силно.
„Да… Радослав… всичко е наред,“ излъга тя и се усмихна прекалено бързо.
Мъжът ме погледна. Дълго. Твърде дълго.
„Вие трябва да сте баба Стоянка,“ каза той. „Чудесно. Много… впечатляващо.“
Не беше комплимент. Беше преценка.
Аз усетих как гримът ми изведнъж тежи, сякаш не е пудра, а маска.
„Аз съм,“ отвърнах и се опитах да запазя спокойствие. „Вие сте?“
„Приятел на семейството,“ каза той. „Нека се наслаждаваме на празника. Нали така?“
Дарина кимна бързо, като ученичка, която се страхува да не сгреши.
Радослав се отдръпна, но преди да излезе, прошепна към Дарина:
„Не забравяй какво обеща.“
Вратата се затвори.
Дарина се опря на стената, сякаш коленете ѝ не я държаха.
„Какво става, Дарина?“ попитах тихо. „Кои са тези хора? Какви адвокати? Какви снимки?“
Тя ме погледна, а в очите ѝ вече имаше сълзи.
„Бабо… ако ти кажа… ще се разпадне всичко.“
„По-добре да се разпадне лъжата, отколкото да се разпаднеш ти,“ казах аз, без да знам откъде ми идват тези думи.
Дарина поклати глава.
„Не мога. Не тук. Не днес.“
И тогава чухме музиката отвън. Сватбата започваше.
А аз за първи път разбрах, че не съм дошла на празник.
Бях дошла на съд.
Глава втора
Върнахме се сред хората. Дарина вървеше до мен, усмихваше се, поздравяваше, но пръстите ѝ не ме пускаха. Все едно ако ме изпусне, аз ще изчезна или ще избухна.
Огледах гостите. Повечето бяха облечени скъпо, с онзи стил, който не показва богатство, а го предполага. Мъжете говореха тихо, но уверено. Жените се смееха, но очите им пресмятаха.
Тук не се празнуваше любов. Тук се празнуваше договор.
Дарина ме заведе до маса близо до стената. „Тук ще ти е по-спокойно,“ прошепна тя.
„А ти?“ попитах.
„Аз… трябва да бъда там,“ отвърна и посочи към мястото, където стоеше младият мъж с тъмна коса и стегната усмивка. Мартин.
Той погледна към нас. В погледа му имаше нещо странно. Не враждебност. По-скоро напрежение, сякаш ме познава, без да ме е виждал.
До него стоеше жена, която очевидно се стараеше да изглежда безупречно. Косата ѝ беше прибрана, устните ѝ бяха в цвят, който не допуска грешки. Тя ме погледна и лицето ѝ за миг се сви, после се оправи, сякаш си сложи друга кожа.
Дарина прошепна:
„Това е майката на Мартин. Милена.“
Имаше нещо в това име, което ми бодеше слуха, но не можех да го хвана.
„А онзи?“ посочих мъж, който стоеше малко по-настрани, с телефони в ръка, с поглед, който сякаш търсеше слабите места на всички.
„Явор,“ прошепна Дарина. „Бизнесмен. Приятел на Радослав. Не се закачай с него.“
„Защо?“ попитах.
Дарина преглътна.
„Защото… той знае.“
Ето я пак тази дума. „Знае.“
Какво знае?
Музиката се усилваше. Хората ръкопляскаха. Дарина тръгна към Мартин, а аз останах сама.
Погледнах ръцете си. Бях сложила пръстен, стар, семпъл. Подарък от покойния ми мъж. Не беше злато с камъни. Беше обещание. И точно това обещание сякаш сега тежеше.
Седях и слушах разговорите около мен. Мислеха, че не чувам.
„Това тя ли е?“ прошепна една жена.
„Същата е,“ отговори друга.
„Ако е тя, защо е тук?“
„Може да е съвпадение. Но виж очите…“
„Снимките…“
Пак снимките.
Погледнах към Милена. Тя говореше с Радослав. Усмивката ѝ беше напрегната. Радослав беше спокоен. Като човек, който държи всички карти.
Изведнъж някой седна до мен. Млад мъж, с по-скромен костюм, но с поглед, който не се продаваше. Очите му бяха внимателни и сериозни.
„Вие сте баба Стоянка, нали?“ попита той тихо.
„Да. А ти?“
„Иво,“ каза той. „Братовчед съм на Дарина.“
„Не знаех, че има братовчед като теб,“ опитах се да се усмихна.
Иво не се усмихна.
„Дарина ме помоли да ви държа близо до мен,“ каза той. „Да не оставате сама.“
„Защо? Да не би някой да ме отвлече от сватбата?“ опитах се да се пошегувам.
Иво ме погледна така, че шегата ми увисна във въздуха.
„Възможно е някой да ви притисне,“ каза той. „Да ви задава въпроси. Или да ви каже да си тръгнете.“
„Кои?“ прошепнах.
„Хората на Радослав,“ каза Иво. „И адвокатите.“
„Ти откъде знаеш?“ попитах. „Ти на колко си?“
„Двадесет и две,“ отвърна. „Уча право в университет. И работя почасово при един адвокат. Не съм тук само като роднина.“
Сърцето ми се сви.
„Дарина… в какво се е забъркала?“
Иво се наведе по-близо.
„Не мога да ви кажа всичко тук. Но ще ви кажа най-важното. Тази сватба не е само сватба. Това е част от сделка.“
„Каква сделка?“
„Сделка за мълчание,“ прошепна Иво. „И за имоти. И за един стар дълг.“
„Какъв дълг?“ попитах, а в гърлото ми стана сухо.
Иво погледна към масата на Радослав.
„Дълг, който започва от вашето име.“
В този момент музиката спря за секунда и в залата се чу гласът на водещия, който обяви първия тост.
Всички вдигнаха чаши.
А аз изведнъж разбрах, че преди да свърши вечерта, ще ми поискат да вдигна не чаша, а истината.
Глава трета
Първият тост беше сладък, като всичко, което лъже. Говориха за любов, за семейство, за благополучие. Всеки се усмихваше, но някои погледи се стрелкаха към мен, сякаш проверяваха дали още съм тук.
Иво ми подаде чаша вода, вместо вино.
„По-добре така,“ каза тихо. „Ще ви трябва ясна глава.“
„Какво знаеш?“ настоях. „Не ме пази като дете.“
Иво си пое въздух.
„Знам, че преди години е имало съдебно дело,“ прошепна. „За един подпис. За един документ. И за една къща, която е минала от едни ръце в други.“
Казах си, че това не може да е за мен. Животът ми беше прост. Нямаше сделки, нямаше нотариуси, нямаше адвокати. Имаше работа, готвене, грижи, болести. Имаше и болка, но болката не влиза в съдебни дела.
„Аз не съм ходила по съдилища,“ отвърнах. „Никога.“
Иво ме погледна внимателно.
„А дъщеря ви Гергана?“ попита.
Името на дъщеря ми прозвуча като удар.
„Какво за Гергана?“ гласът ми стана остър.
„Тя е взела заем,“ каза Иво. „Голям. И не е казала на никого. Включително на вас.“
Усетих как в мен се надига гняв и страх едновременно.
„Няма как,“ прошепнах. „Гергана… тя работи… живее скромно…“
Иво поклати глава.
„Взела е заем, обезпечен с имот. С имот, който… по документи е бил свързан с вас. Или с ваш подпис.“
Почувствах как стаята се завърта. Не беше от грима. Беше от това, че някой ми говореше за мой подпис, който може да е сложен някъде без мен.
„Лъжеш,“ казах тихо, повече към себе си.
„Не искам да е истина,“ прошепна Иво. „Но вижте. Радослав е строителен предприемач. Той купува дългове, купува имоти, купува мълчание. И когато някой се съпротивлява, идват адвокатите. И делата.“
„Какво общо има Дарина?“ попитах.
Иво погледна към младоженците. Дарина се смееше, но усмивката ѝ беше като тънка стъклена чашка, която може да се счупи от най-лекото докосване.
„Дарина се омъжва за Мартин,“ каза Иво. „А Мартин е син на Милена. Милена е… близка с Радослав. И ако Дарина влезе в това семейство, някои неща ще се затворят. Някои врати ще се заключат. И някои хора ще престанат да питат.“
„Искаш да кажеш, че я използват?“ прошепнах.
Иво не отговори веднага.
„Дарина мисли, че така ще спаси майка си,“ каза накрая. „Гергана има срок. Банката притиска. Има съдебна заплаха. И Радослав е предложил решение. Решение, което мирише на капан.“
Стиснах чашата вода. Ръката ми трепереше.
„Къде е Гергана?“ попитах. „Защо не е при мен?“
Иво замълча. После кимна към входа.
Там стоеше Гергана. Дъщеря ми. Облечена хубаво, но не толкова като останалите. На лицето ѝ имаше усмивка, която не можеше да скрие умората. Очите ѝ бяха зачервени, сякаш не беше спала.
Тя ме видя. Усмивката ѝ се разшири, но после се сви. Беше усмивка, която казва: „Добре, че си тук“, и същевременно: „Дано не си тук.“
Станах. Тръгнах към нея.
Но още преди да стигна, Радослав застана на пътя ми.
„Госпожо Стоянка,“ каза меко. „Бих искал да поговорим насаме. Само за минутка.“
„Нямам какво да говоря с вас,“ отвърнах.
Радослав се усмихна по-широко.
„Напротив. Имате. И ако не говорим сега, ще говорим на друго място. На място, където думите се записват.“
Той наклони глава леко, сякаш ме съветва.
„Не разваляйте вечерта на внучката си,“ прошепна. „Тя е направила много, за да бъде всичко спокойно.“
Гергана стоеше зад него, като заловена в мрежа. Очите ѝ молеха.
„Мамо…“ прошепна тя.
И аз разбрах.
Тази вечер не беше за Дарина. Не беше за любовта.
Тази вечер беше за да ме накарат да мълча.
И да подпиша, ако трябва.
Глава четвърта
Радослав ме поведе към малка стая встрани. Не ме докосна, но вървеше така, че да нямам избор. До него вървеше Явор, с телефон в ръка, готов да записва или да звъни.
Иво се опита да тръгне с нас, но Явор го спря с едно движение на ръката.
„Това е разговор за възрастни,“ каза Явор. Усмивката му беше тънка.
Влязохме. Стаята беше подредена, чиста, почти стерилна. На масата имаше папка.
Папка.
„Не,“ казах още преди да се приближа.
Радослав седна и посочи стола срещу него.
„Седнете, госпожо Стоянка. Няма да ви нараня. Не физически.“
Явор се засмя тихо, сякаш това е забавно.
„Какво искате?“ попитах.
Радослав отвори папката. Вътре имаше копия на документи, снимки, подписи.
И тогава видях.
Подписът.
Моят подпис.
Или нещо, което приличаше на него.
Сърцето ми се сви. Пръстите ми изстинаха.
„Това не е мое,“ прошепнах.
„Разбира се, че е ваше,“ каза Радослав спокойно. „Ето. Дата. Ето нотариално удостоверяване. Ето… всичко.“
„Не съм подписвала!“ гласът ми стана по-висок.
Явор се наведе напред.
„Гласът не помага,“ каза той. „Доказателствата помагат. А тук доказателствата са ясни.“
Радослав вдигна ръка, сякаш успокоява куче.
„Не сме тук, за да спорим,“ каза той. „Тук сме, за да намерим решение. Вие не искате внучката ви да страда. Не искате дъщеря ви да загуби дома си. Нали?“
„Какво общо има домът?“ попитах, въпреки че вече знаех.
Радослав прелисти още една страница.
„Гергана е взела кредит за жилище,“ каза. „Хубаво жилище. Скъпо. Банката е дала парите, защото е имало обезпечение. Документите са били… убедителни.“
„Тя няма толкова пари,“ прошепнах. „Защо…“
„Защото се е надявала да започне нов живот,“ каза Радослав. „И защото някой ѝ е обещал, че ще се справи. Аз, например.“
„Ти ли я накара?“ попитах и гняв ме заля.
Радослав не мигна.
„Аз ѝ предложих възможност,“ каза. „Тя я прие. Но после се появиха… усложнения. И сега трябва да се затворят някои въпроси.“
Явор извади друг лист.
„Ето това е декларация,“ каза. „Че не оспорвате документите. Че признавате, че сте подписала. Че всичко е било доброволно.“
„Да лъжа?“ прошепнах.
„Да спасите семейството си,“ поправи ме Явор.
Радослав се наведе напред. Гласът му остана мек, но в него имаше стомана.
„Госпожо Стоянка, аз не съм ви враг. Аз съм човек, който решава проблеми. Ако подпишете, делото приключва. Банката спира натиска. Дарина се омъжва спокойно. Гергана си запазва жилището. Всички са щастливи.“
„А ако не подпиша?“ попитах.
Явор се усмихна.
„Тогава се отваря старо дело,“ каза. „Свидетели. Експертизи. Името ви по документи. Името на Гергана. Дългове. Запори.“
Радослав добави тихо:
„И снимките. Знаете ли колко жестоки са хората, когато усетят слабост?“
„Какви снимки?“ прошепнах, макар да се страхувах от отговора.
Радослав извади снимка и я плъзна към мен.
На нея имаше млада жена. Не бях аз. Но беше като мен. Същите очи. Същите скули. Същата линия на устните.
Погледнах снимката и усетих как въздухът в стаята изтънява.
„Коя е тя?“ прошепнах.
Радослав ме гледаше внимателно.
„Вие ми кажете,“ отвърна.
И тогава вратата се отвори рязко.
Влезе Дарина.
Лицето ѝ беше мокро от сълзи.
„Стига!“ извика тя. „Оставете я!“
Радослав въздъхна, сякаш дете е прекъснало важен разговор.
„Дарина, ние помагаме,“ каза той.
Дарина се обърна към мен.
„Бабо… моля те…“ гласът ѝ трепереше. „Ако не подпишеш, майка ми ще…“
„Не,“ казах аз, като усетих как нещо в мен се събужда. „Не ме карай да лъжа.“
Дарина пребледня.
„Но ако не подпишеш, истината ще излезе… и тогава…“
Тя замълча.
„Каква истина, Дарина?“ попитах тихо.
Дарина ме гледаше, сякаш се бори със себе си.
После прошепна:
„Ти не си единствената баба на тази сватба.“
И излезе.
Остави ме с думи, които се забиха в мен като пирони.
Глава пета
„Ти не си единствената баба на тази сватба.“
Думите се повтаряха в главата ми, докато се връщах в залата. Не знаех как вървя. Не знаех как не паднах.
Иво ме посрещна с тревожен поглед.
„Какво ви казаха?“ попита тихо.
„Показаха ми подпис,“ отвърнах. „И снимка на жена, която прилича на мен.“
Иво стисна челюст.
„Значи това е,“ прошепна.
„Какво е това?“ настоях.
Иво погледна наоколо, после ме поведе към по-тихо място.
„Преди много години,“ започна той, „има жена, която е била свидетел по дело срещу Радослав. Тя е изчезнала. Някои казват, че е избягала. Други казват, че са я накарали да мълчи. Снимката ѝ се пази при адвокатите. Тя прилича на вас.“
„Аз не съм била свидетел,“ казах, но гласът ми не беше убеден.
Защото в паметта ми, в най-дълбокия ъгъл, се размърда нещо. Нещо старо. Нещо, което не бях отваряла от години.
Една вечер.
Една стая.
Един мъж, който ми казва: „Подпиши, за да не останеш на улицата.“
И аз, млада, уплашена, с дъщеря на ръце, която плаче.
„Гергана…“ прошепнах. „Когато беше малка… имаше време, когато…“
Не довърших. Устата ми пресъхна.
Иво ме гледаше внимателно.
„Значи има нещо,“ каза тихо.
„Има… страх,“ прошепнах. „Има години, които съм сложила под ключ.“
Иво се наведе.
„Трябва да говорите с Гергана. Не тук. Но днес. Защото Радослав няма да чака. Той е дошъл за подписа ви.“
Погледнах към масата, където Гергана седеше сама за момент. До нея Милена се наведе и ѝ каза нещо. Гергана кимна като човек, който не може да отказва.
Станах. Отидох при дъщеря си.
„Гергана,“ казах тихо.
Тя подскочи. Усмивката ѝ беше като бърза лепенка.
„Мамо… как си? Харесва ли ти?“ гласът ѝ беше напрегнат.
„Какво направи?“ попитах.
Гергана се огледа. После прошепна:
„Не тук.“
„Тук,“ казах твърдо. „Защото тук ме изнудват. Тук ми показват подпис, който не съм слагала. Тук ми показват снимки. Тук ми казват, че трябва да лъжа, за да те спася. Какво направи?“
Гергана се разтрепери. Очите ѝ се напълниха.
„Мамо… аз…“ започна, но не можеше.
„Взела си кредит за жилище,“ казах. „С обезпечение. С документ, на който пише моето име.“
Гергана затвори очи.
„Трябваше ми…“ прошепна тя. „Трябваше ми място. Трябваше ми да избягам.“
„От какво?“ попитах.
Гергана отново огледа залата, после се наведе още по-близо.
„От Пламен,“ прошепна.
Името на човека, с когото живееше от години, падна като проклятие.
„Какво е направил?“ попитах.
Гергана преглътна.
„Има друга жена,“ каза. „Има друг живот. Има дете. И аз… аз разбрах. Когато разбрах, нещо в мен се счупи. Исках да си тръгна. Но нямаше как. Нямаше пари. Нямаше шанс.“
„И тогава дойде Радослав,“ прошепнах.
Гергана кимна.
„Той каза, че може да помогне. Че може да уреди кредит. Че ще стане бързо. Че няма да има проблеми. Само… само да подпиша някакви неща. И аз…“ гласът ѝ се пречупи. „Аз се уплаших. Аз подписах.“
„От мое име?“ попитах. Не крещях. Думите ми излизаха тихо и студено.
Гергана заплака.
„Не знаех какво правя,“ прошепна. „Казаха ми, че е формалност. Че после ще оправят всичко. А после… после започнаха да искат още. Още документи. Още услуги. Още мълчание.“
„И Дарина?“ попитах.
Гергана вдигна очи към мен.
„Дарина разбра,“ прошепна. „И каза, че ще помогне. Тя… тя се съгласи да се омъжи, за да…“
„За да ме накарат да подпиша,“ довърших аз.
Гергана кимна, срамът ѝ беше видим.
И тогава от другата страна на залата се чу смях. Мартин прегръщаше Дарина. Хората ръкопляскаха.
А аз гледах това и усещах как нещо в мен се надига. Не само гняв. Решение.
„Гергана,“ казах тихо. „Искам да ми кажеш всичко. До последната дума. Ако ме лъжеш още веднъж, няма да подпиша нищо. И ще паднете всички.“
Гергана се хвана за ръката ми като удавник.
„Добре,“ прошепна. „Но… има още. Има нещо, което не съм ти казвала никога.“
„Кажи,“ изрекох.
Гергана пребледня.
„Дарина… не е единственото ти внуче.“
В залата музиката започна нова песен. Хората танцуваха.
А на мен ми се стори, че под краката ни се отваря земята.
Глава шеста
„Дарина… не е единственото ти внуче.“
Гледах Гергана и не разбирах.
„Какво говориш?“ прошепнах.
Гергана се огледа отново, сякаш стените имат уши. После каза:
„Преди години… когато Пламен започна да изчезва… аз мислех, че е работа. Че е умора. Че е просто мъжка глупост. Но после… започнаха писма. После телефонни обаждания. После един ден видях съобщение…“
Очите ѝ се пълнеха, но тя продължаваше.
„Той има син,“ каза. „По-голям от Дарина. Днес е тук.“
Сърцето ми се сви.
„Кой?“ прошепнах.
Гергана не отговори веднага. Погледът ѝ се плъзна към масите, после към входа. Там стоеше мъж на средна възраст, добре облечен, но с нервни движения. До него стоеше млада жена с кротко лице и напрегнат поглед.
„Той,“ прошепна Гергана. „Казва се Антон.“
„Антон?“ повторих. Името беше като ключ, който не пасва на ключалка.
„Той е синът на Пламен и Нели,“ добави Гергана.
Стиснах зъби. Светът ми се разшири с още една болка.
„И защо е тук?“ попитах.
Гергана се усмихна горчиво.
„Защото Радослав го доведе,“ прошепна. „Антон има бизнес. Има връзки. Има нужда от сделка. Всички тук имат нужда от сделка.“
Тогава го видях по-ясно. Антон разговаряше с Милена. А Милена се усмихваше по онзи начин, който не е просто любезност.
Нещо в мен изстина.
„Милена…“ прошепнах.
Гергана кимна.
„Милена не е просто майка на Мартин,“ каза. „Милена е човекът на Радослав.“
„И Мартин?“ попитах. „Той знае ли?“
„Мартин знае част,“ отвърна Гергана. „Знае, че има дело. Знае, че има риск. Но не знае… всичко.“
„А Дарина?“ гласът ми трепереше.
„Дарина знае повече, отколкото трябва да знае едно момиче,“ каза Гергана. „Тя преглътна много. Тя се усмихва, когато ѝ се плаче. Само и само да ни спаси.“
Погледнах към Дарина. Танцуваше с Мартин, а очите ѝ за миг срещнаха моите. В тях видях молба.
Не беше молба да се радвам.
Беше молба да издържа.
И тогава усетих нещо зад гърба си.
Някой се приближи. Някой, който миришеше на скъп парфюм и увереност.
„Госпожо Стоянка,“ каза гласът на Милена.
Обърнах се.
Тя стоеше пред мен с усмивка, която не допуска отказ.
„Как сте?“ попита тя. „Надявам се, че се чувствате добре.“
„Чудесно,“ излъгах.
Милена наклони глава.
„Вие знаете, че аз уважавам възрастните хора,“ каза. „Но също така уважавам реда. А редът изисква някои неща да се оставят в миналото.“
„Миналото не е шкаф, който заключваш и забравяш,“ отвърнах. „Миналото се връща.“
Усмивката ѝ не трепна.
„Връща се, ако му отвориш вратата,“ каза тя. „А вие… по-добре не отваряйте.“
„Заплашвате ли ме?“ попитах.
Милена се засмя тихо.
„Не. Предупреждавам ви,“ каза. „Вие имате внучка. Имате дъщеря. Хората, които обичате, могат да загубят много. Един подпис решава всичко.“
„Един подпис може да убие всичко,“ отвърнах.
Милена се наведе по-близо. Гласът ѝ стана по-тих.
„Има още една истина,“ прошепна. „Тази жена от снимката… не е просто свидетел. Тя е майка.“
Сърцето ми спря за миг.
„Чия майка?“ прошепнах.
Милена ме гледаше, сякаш се наслаждава на ефекта.
„Помислете,“ каза тя. „Помислете кой има интерес да ви държи тук, да ви държи тихо, да ви държи под контрол. И помислете защо вашето лице предизвиква такъв шум.“
Тя се отдръпна.
„Сватбата е прекрасна,“ добави. „Не я разваляйте.“
И си тръгна.
Аз останах като прикована.
Жената от снимката е майка.
Но на кого?
Погледът ми отиде към Мартин.
И тогава, без да искам, си спомних една нощ отдавна. Нощ, в която държах бебе. Нощ, в която ми казаха, че ако не направя това, което трябва, ще остана без дом.
Нощ, в която подписах нещо, без да разбирам.
И тогава нещо в мен се разкъса.
Не бях невинна.
Бях забравила.
Глава седма
Седнах. Светът ми беше станал тесен, като стая без прозорец. И в тази стая имаше само един спомен, който се въртеше, докато ме задушава.
Беше преди много години. Тогава бях млада, Гергана беше малка, а мъжът ми беше болен. Дълговете бяха като плевели. Растяха бързо, тихо, без милост.
Имаше един човек тогава. Не Радослав. Друг. Казваше се Стефан. Не ми беше роднина, но се държеше сякаш има право над живота ми. Говореше за „помощ“. За „уреждане“. За „документи“.
Една вечер той дойде и каза, че ако не подпиша, ще ме изхвърлят. Че мъжът ми ще умре в студ. Че Гергана ще остане без дом.
Подаде ми лист.
Аз подписах.
После ми подаде друг лист.
Аз пак подписах.
Тогава той ми даде пари. Малко. Но тогава ми се струваха много. За лекарства. За сметки. За хляб.
Аз не питах. Защото страхът не пита.
Сега страхът ми искаше сметка.
Иво седна до мен.
„Спомнихте си, нали?“ прошепна.
Погледнах го. В очите ми имаше сълзи, но не плачех. Чувствах се празна.
„Подписвала съм,“ прошепнах. „Преди години. Но не знаех…“
Иво кимна.
„Тези хора работят така,“ каза. „Улавят те в слаб момент. После го превръщат в верига.“
„Какво да правя?“ попитах. „Ако не подпиша, Гергана ще загуби жилището. Ако подпиша, ще лъжа и ще ги оставя да продължат.“
Иво се замисли.
„Трябва ви адвокат, който не е техен,“ каза. „И трябва да извадим истинските документи.“
„Кой адвокат?“ попитах.
Иво се наведе.
„Има една адвокатка,“ каза тихо. „Ася. Работих при нея няколко месеца. Тя не се продава лесно. Но има цена. И не винаги е в пари.“
„Къде е?“ попитах.
„Тук,“ каза Иво и кимна към една жена в тъмна рокля, която седеше сама, сякаш наблюдава. Лицето ѝ беше спокойно, погледът остър. Не се усмихваше, но не изглеждаше студена. Изглеждаше като човек, който вижда през лъжата.
Станах и тръгнах към нея.
Тя ме погледна и сякаш веднага разбра, че не идвам да говоря за времето.
„Стоянка,“ каза, сякаш ме познава. „Закъсняхте.“
„Не знам коя сте,“ отвърнах.
„Ася,“ каза тя. „И знам, че Радослав ви е показал папка.“
„Значи сте част от това?“ попитах.
Ася се усмихна едва забележимо.
„Аз съм част от истината, ако ми позволите,“ отвърна. „Но истината не е безплатна. И не е нежна.“
„Кажете ми,“ прошепнах. „Коя е жената от снимката?“
Ася ме гледа няколко секунди. После каза:
„Казвала се е Зорница. Изчезнала е. Но преди да изчезне, е родила.“
Сърцето ми се стегна.
„И?“ прошепнах.
„И детето ѝ е било дадено на друго семейство,“ каза Ася. „С документи. С подписи. С обещания.“
„Кое дете?“ попитах, а гласът ми се разтрепери.
Ася не свали поглед от мен.
„Мартин,“ каза.
Светът ми се наклони.
„Не…“ прошепнах.
Ася се наведе напред.
„Радослав ви държи, защото мисли, че вие сте Зорница,“ каза. „Но вие не сте. Вие сте Стоянка. Само че приличате. И това му е достатъчно да ви плаши.“
„Защо да ме плаши, ако се бърка?“ прошепнах.
Ася въздъхна.
„Защото не е само бърканица,“ каза. „Има документ, в който вашето име е използвано като свидетел. Има подпис, който е приличал на вашия. Има схема, в която сте попаднали. Има и още нещо. Някой много близък до вас е бил част от това.“
„Кой?“ изрекох.
Ася се наведе още по-близо.
„Пламен,“ прошепна тя.
Усетих как в мен се надига нещо тъмно.
Пламен.
Мъжът на дъщеря ми.
Бащата на Дарина.
И човекът, от когото Гергана е искала да избяга.
В този момент от сцената се чу гласът на водещия:
„А сега, специален момент! Бабата на булката ще каже няколко думи!“
Залата избухна в ръкопляскания.
Всички погледи се обърнаха към мен.
Дарина ме гледаше, молеща.
Радослав ме гледаше, спокоен.
Милена ме гледаше, готова.
Ася ме гледаше, сякаш казва: „Сега започва.“
И аз разбрах, че ще трябва да говоря.
Но не онези думи, които те очакват.
А онези, които се страхуват да чуят.
Глава осма
Излязох напред. Чух шум от столове, шепоти, приглушени въздишки. Усмивки. Напрежение.
Микрофонът беше студен в ръката ми.
Погледнах Дарина. Тя стоеше до Мартин, с бяла рокля и очи, които крещяха без звук.
Погледнах Гергана. Тя плачеше тихо, но се опитваше да се усмихва.
Погледнах Радослав. Той беше спокоен, сякаш знае текста на речта ми.
Погледнах Милена. Тя държеше чашата си така, сякаш държи съдба.
И тогава погледнах Мартин.
В очите му имаше нещо, което не бях видяла преди. Съмнение. Болка. Търсене.
Той не знаеше.
Или поне не всичко.
„Добър вечер,“ започнах, а гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах.
Настъпи тишина.
„Аз съм Стоянка,“ казах. „Баба на Дарина. И тази вечер трябва да кажа думи за любов, за семейство, за бъдеще.“
Пауза.
„Но преди бъдещето,“ продължих, „има минало. И понякога миналото идва на сватба не като гост, а като дълг.“
Някой се размърда. Чух тих смях, сякаш не разбират.
„Аз съм живяла дълъг живот,“ казах. „Видяла съм бедност, видяла съм болести, видяла съм как хората се прегръщат и как се отдалечават. Видяла съм и как някои хора използват страха като въже.“
Погледът ми се плъзна към Радослав. Той не помръдна.
„Искам да кажа на внучката си нещо просто,“ продължих и се обърнах към Дарина. „Дарина, любовта не е сделка. Любовта не е подпис. Любовта не е мълчание.“
Дарина заплака.
В залата се чу шепот.
„Искам да кажа и на всички тук,“ добавих, „че ако някой мисли, че може да купи семейство, да купи чест, да купи истината, той се лъже. Истината се връща. Винаги.“
Милена стегна устни.
Радослав леко наклони глава.
Явор вдигна телефона си.
„Аз няма да подписвам лъжа,“ казах ясно. „Няма да призная чужд подпис за мой. Няма да мълча, когато ме заплашват.“
Тишината се сгъсти.
„Ако някой има папки,“ продължих, „ако някой има снимки, ако някой има адвокати, нека ги използва. Но не срещу момиче в бяла рокля.“
Изведнъж се чу шум. Някой тръгна към сцената.
Радослав.
Той се усмихваше, но очите му бяха студени.
„Госпожо Стоянка,“ каза той с глас, който се опитваше да бъде любезен. „Това не е мястото.“
„Точно това е мястото,“ отвърнах аз. „Защото вие го избрахте. Вие дойдохте тук с папки.“
Радослав протегна ръка към микрофона.
„Дайте ми това,“ каза той тихо.
Аз го държах по-силно.
„Не,“ казах.
Тогава Мартин направи крачка напред.
„Какво става?“ попита той. Гласът му беше напрегнат. „Какви папки? Какви документи?“
Милена се хвърли към него.
„Мартине, не сега,“ прошепна тя. „Не пред всички.“
Мартин се отдръпна от нея.
„Точно сега,“ каза той. „Пред всички. Защото всички ме гледат като че ли аз съм част от нещо, което не разбирам.“
Дарина се приближи към него и се хвана за ръката му.
„Мартин…“ прошепна тя. „Аз…“
„Кажи ми,“ настоя той. „Кажи ми истината.“
Дарина трепереше.
А аз усетих, че ако тя проговори, няма да има връщане.
И точно тогава Явор се качи на сцената от другата страна и се наведе към мен.
„Ако не млъкнете,“ прошепна той, „утре сутринта банката ще запорира всичко. Гергана ще остане на улицата. И ще е по ваша вина.“
„Не,“ отвърнах тихо. „По ваша.“
Той се усмихна зло.
„Ще видим.“
И слезе.
Залата шумеше. Хората не знаеха дали да се смеят или да се страхуват.
Ася се появи до сцената, сякаш от нищото. Вдигна ръка към мен и каза силно:
„Ако някой тук заплашва тази жена, ще го видим в съдебната зала.“
Гласът ѝ прозвуча като камбана.
Радослав се спря. Усмивката му се сви.
Мартин гледаше между мен, майка си, Радослав и Дарина, като човек, който изведнъж е осъзнал, че животът му е построен върху чужди документи.
И тогава Милена избухна.
„Достатъчно!“ извика тя. „Всичко това е заради една стара история, която няма значение!“
„Има значение,“ отвърна Ася. „Особено когато е построила богатството ви.“
Милена пребледня.
„Ти кой си, че да говориш?“ изсъска тя.
Ася се усмихна.
„Аз съм човекът, който ще отвори папките,“ каза.
Тишина.
После Мартин каза тихо, но ясно:
„Мамо… кажи ми. Аз ли съм този, който мисля?“
Милена се разтрепери. За първи път тя изглеждаше като човек, а не като маска.
И вместо отговор, тя направи нещо, което никой не очакваше.
Удари ме.
Плясъкът прозвуча в залата като изстрел.
Очите ми се напълниха със сълзи, но не от болка.
От осъзнаване.
Това не беше заради мен.
Това беше заради истината, която тя не можеше да удари.
Дарина изкрещя.
Мартин хвана майка си за ръката.
„Не!“ каза той.
Милена се задъха.
Радослав направи крачка назад, сякаш смяташе ходовете си.
А аз, с пареща буза, погледнах всички и казах:
„Сега вече няма сватба. Сега има истина.“
И се обърнах към Гергана.
„Дъще,“ казах. „Стига мълча.“
Гергана заплака силно.
А в този момент Антон, синът на Пламен от другата жена, тръгна напред.
„И аз имам какво да кажа,“ каза той.
Залата утихна.
И аз разбрах, че това е само началото.