На четиринадесет години бях толкова беден, че се преструвах, че „забравям“ да обядвам. Просто нямах какво да донеса. Всеки ден, по време на голямото междучасие, се измъквах на двора, сядах на най-далечната пейка и се зачитах в някоя книга от училищната библиотека. Книгите бяха моето спасение, единственият прозорец към свят, в който гладът беше просто дума, а не свиваща стомаха болка.
Коремът ми къркореше симфония на нищетата, но аз се правех, че не я чувам. Стисках зъби и се потапях в приключенията на герои, които никога не бяха изпитвали лишения. Правех се на разсеян, на увлечен, на всичко друго, но не и на гладен.
Един ден учителката ми по литература, една тиха и лъчезарна жена на име Ралица, седна до мен. Не каза нищо. Просто отвори своята кутия за храна и ми подаде един сандвич.
— Сигурно си забравил отново — усмихна се тя топло, без и капка упрек или съжаление в гласа си.
Поклатих глава, засрамен до смърт. Исках да откажа, но ароматът на прясно изпечен хляб и сирене беше по-силен от моята гордост. Взех го с треперещи ръце и го изядох по-бързо, отколкото бих искал да си призная. От този ден нататък тя започна да ми носи храна всеки ден. Понякога сандвич, понякога топла супа в термос, понякога ябълка и парче кекс. Никога не коментираше, никога не задаваше въпроси. Просто оставяше малкия пакет на чина ми преди голямото междучасие, поглеждаше ме с онази нейна топла усмивка и продължаваше с урока.
Тя беше моят ангел хранител. В един свят, който ме беше забравил, тя ме видя. Не ме съжали, а просто ми помогна. Нейната доброта беше фарът, който ми показваше, че не всичко е изгубено. Благодарение на нея имах сили да уча, да мечтая и да се боря.
Но в рамките на същата учебна година, един ден тя просто не дойде на работа. Отначало си помислихме, че е болна. Мина седмица, после две. Директорът влезе в часа ни и с каменно лице обяви, че госпожа Ралица е напуснала по лични причини и повече няма да се върне.
Изчезна. Просто така. Без сбогом, без обяснение. Сякаш никога не я е имало. Училищният коридор ми се стори по-студен, класната стая — по-празна. Моят ангел беше отлетял и ме беше оставил сам с глада и книгите. Празнината, която остави, беше по-дълбока от глада в стомаха ми. Беше глад за отговори, за смисъл. Защо? Къде отиде?
Десет години се изнизаха като един миг. Десет години на денонощен труд, безсънни нощи над дебели учебници, лишения и постоянна борба. Гладът беше моят двигател. Споменът за нейната добрина — моето гориво. Завърших право с отличие. Постъпих на работа в една от най-престижните адвокатски кантори в столицата. Изплащах ипотечен кредит за малък, но модерен апартамент в хубав квартал — моят собствен замък, моята крепост срещу призраците на миналото. Вече не се преструвах, че забравям обяда си. Сега можех да си позволя да обядвам в най-скъпите ресторанти, но често пропусках обяда, заровен в папки и дела.
Един дъждовен следобед седях в просторния си кабинет с изглед към оживения булевард. Кожен стол, махагоново бюро, стени, отрупани с дипломи и сертификати. Бях Асен, младият и пробивен юрист, когото всички уважаваха. Бях успял. Бях избягал от бедността.
Секретарката ми влезе безшумно и остави на бюрото ми списъка с консултации за следващия ден.
— Имате нова клиентка за утре, в десет. Настояваше да се срещне лично с вас — каза тя с професионална усмивка.
Плъзнах поглед по листа. Имена, които не ми говореха нищо. Корпоративни спорове, бракоразводни дела, имотни казуси. И тогава, на последния ред, видях името ѝ, изписано с печатни букви.
Ралица.
Сърцето ми спря за миг. Не, не можеше да бъде. Това име не беше толкова рядко. Сигурно беше просто съвпадение. Но нещо в мен, едно забравено къркорене в стомаха, ми подсказа, че не е.
Цяла нощ не мигнах. В съзнанието ми изплуваха спомени, които бях погребал дълбоко. Усмивката ѝ, топлият ѝ поглед, вкусът на онзи първи сандвич. Чудех се какво ли се е случило с нея. Защо е изчезнала така внезапно? Какво я водеше при мен, в моя лъскав нов свят?
На следващата сутрин облякох най-скъпия си костюм. Исках да изглеждам преуспял, уверен. Исках да ѝ покажа, че малкото гладно момче, на което е помагала, се е справило с живота. Но под скъпата италианска вълна, сърцето ми биеше лудо.
Точно в десет часа секретарката ми се обади по интеркома.
— Госпожата е тук. Да я поканя ли?
— Да — отговорих с пресъхнало гърло.
Вратата се отвори. И тя влезе.
Замръзнах.
Тя беше… съсипана. Жената, която стоеше пред мен, беше само бледа сянка на лъчезарната учителка, която помнех. Косата ѝ, някога кестенява и блестяща, сега беше прошарена и прибрана набързо. По лицето ѝ имаше мрежа от фини бръчки, които не бяха само от възрастта. Бяха бръчки на страдание, на страх. Топлите ѝ очи, които някога грееха, сега бяха угаснали, изпълнени с тревога и отчаяние. Държеше в ръцете си стара, измачкана папка, сякаш беше единственото нещо, за което можеше да се хване в този свят.
Тя ме погледна, но в очите ѝ нямаше и следа от разпознаване. За нея аз бях просто адвокат Асен, поредният непознат в костюм, от когото търсеше помощ. А за мен тя беше всичко. Беше миналото, което ме беше създало, и загадката, която ме беше преследвала десет години.
— Заповядайте, седнете — казах, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно и професионално, но усещах как всяка фибра в тялото ми крещи.
Тя пристъпи плахо и седна на стола срещу бюрото ми, оставяйки огромна дистанция помежду ни. Стискаше папката толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели.
— Вие сте адвокат Асен, нали? Препоръчаха ми ви. Казаха, че сте най-добрият.
Кимнах, неспособен да отроня и дума. Най-добрият. Ако знаеше само, че този „най-добър“ е оцелял благодарение на нейните сандвичи.
Тя пое дълбоко дъх, събирайки смелост.
— Имам нужда от помощ. Опитват се да ми вземат всичко.
Глава 2: Неизречената история
Тишината в кабинета беше тежка, осезаема. Чуваше се само монотонното тиктакане на стенния часовник и приглушеният шум на града отвън. Ралица седеше с наведена глава, вперила поглед в износената папка в скута си. Сякаш събираше парченцата на една разбита история, чудейки се откъде да започне.
— Какво по-точно се е случило? Кой се опитва да ви вземе всичко? — попитах аз, като се постарах гласът ми да звучи максимално неутрално. Професионализмът беше моята броня. Зад нея можех да скрия бурята от емоции, която вилнееше в мен.
Тя вдигна очи. Уморените ѝ, изплашени очи.
— Една компания. Казва се „Титан Груп“. Искат да вземат земята ми. Последната земя, която ми остана от моите родители.
„Титан Груп“. Името прозвуча като камбанен звън в съзнанието ми. Това не беше случайна фирма. Това беше империя, конгломерат с пипала в строителството, туризма, финансите. Собственикът ѝ, Огнян, беше един от най-влиятелните и безскрупулни бизнесмени в страната. Човек, за когото се носеха легенди — половината от тях за гениалния му бизнес нюх, другата половина — за безмилостните методи, с които елиминира конкуренцията. Кантората ни беше имала вземане-даване с негови дъщерни фирми. Шефът ми, старият и опитен адвокат Драганов, винаги казваше: „Срещу Огнян не се играе. Или си с него, или те смачква.“
— Това е сериозно обвинение — казах бавно, опитвайки се да подредя мислите си. — Имате ли документи за собственост? На какво основание предявяват претенции?
Тя бутна папката по махагоновата повърхност на бюрото. Ръцете ѝ леко трепереха.
— Всичко е вътре. Нотариални актове, скици… Всичко е изрядно. Земята е моя. Но те… те твърдят, че имат предварителен договор за покупко-продажба. Подписан от мен.
— А вие подписвали ли сте такъв договор?
Тя поклати глава енергично, а в очите ѝ проблесна искра на гняв.
— Никога! Това е лъжа! Подписът е фалшифициран. Но техните адвокати са толкова добри… Представиха някакви експертизи, които уж доказват автентичността му. Заведоха дело и първата инстанция отсъди в тяхна полза. Аз… аз нямам пари за скъпи адвокати. Обжалвах, но… губя надежда.
Отворих папката. Вътре бяха събрани призовки, съдебни решения, становища. Всичко беше хаотично, но дори и при един бърз преглед видях почерка на една от най-агресивните адвокатски кантори в града — кантората на Симеон. Той беше дясната ръка на Огнян, неговият юридически булдог. Симеон беше известен с това, че печелеше делата си невинаги с право, но винаги с всички възможни средства.
Докато разглеждах документите, един въпрос не ми даваше мира. Защо „Титан Груп“, тази гигантска корпорация, ще хвърли целия си ресурс, за да вземе някакъв малък парцел земя от една обикновена жена? Трябваше да има нещо повече. Нещо под повърхността.
— Госпожо Ралица — започнах внимателно, — защо според вас държат толкова на този имот? Има ли нещо специфично в него? Инвестиционен проект?
Тя сведе поглед.
— Не знам. Това е просто стара земя. Нищо особено. Може би… може би е заради миналото.
— Миналото? — повторих аз, а сърцето ми ускори ритъма си. Приближавахме се.
Тя се поколеба. Видях как се бори със себе си, как думите засядат в гърлото ѝ.
— Аз… преди много години… познавах господин Огнян.
Това беше. Липсващото парче от пъзела.
— Колко добре го познавахте?
Тя преглътна мъчително.
— Бяхме… близки. Преди да стане това, което е днес. Преди парите и властта. Но това беше отдавна. Много отдавна.
Тя избягваше погледа ми. Лъжеше. Или по-скоро, не казваше цялата истина. Усещах го. Усещах, че историята за нейното изчезване преди десет години и сегашният съдебен тормоз са двете страни на една и съща монета.
— Разбирам — казах аз, затваряйки папката. — Ще поема случая ви.
Тя ме погледна с недоверие, а в очите ѝ се четеше искрица надежда.
— Наистина ли? Но… аз не мога да си позволя вашите хонорари. Чух, че кантората ви…
— Не се притеснявайте за хонорара — прекъснах я аз. — Ще го обсъдим, след като спечелим делото. Смятайте го за инвестиция в справедливостта.
Усмивката, която озари лицето ѝ, беше бегла, уморена, но за миг видях онази жена от спомените си. Жената, която ми подаваше сандвич на училищната пейка.
— Не знам как да ви благодаря, адвокат Асен.
— Просто Асен е достатъчно — казах аз, като се усмихнах за пръв път по време на срещата. — Сега ми разкажете всичко. От самото начало. И не пропускайте нищо, колкото и незначително да ви се струва.
Тя започна да говори, но разказът ѝ беше предпазлив, пълен с празнини. Говореше за Огнян като за далечен познат, за някакъв спор от миналото, който не е бил разрешен. Беше очевидно, че я е страх. Страхът беше пропил всяка нейна дума, всеки неин жест.
След като си тръгна, останах дълго в кабинета си, загледан през прозореца. Дъждът се стичаше по стъклото, размивайки светлините на града. В главата ми беше каша. Дългът ми към тази жена беше огромен, почти свещен. Тя ме беше спасила, когато бях на дъното. Сега беше мой ред да я спася. Но като се изправях срещу Огнян и „Титан Груп“, аз не просто влизах в съдебна битка. Аз обявявах война на един от най-опасните хора в държавата.
Вдигнах телефона и се обадих на шефа си, Драганов. Информирах го накратко за казуса.
— Асен, момчето ми, знаеш, че ценя амбицията ти — каза той с тежкия си, пропит с дим глас. — Но този път се замисли добре. Огнян не е човек, с когото искаш да си разваляш отношенията. Не и за някакъв си имотен спор. Той може да съсипе и теб, и кантората. Пусни го. Дай го на някой по-млад колега.
— Не мога — отговорих твърдо. — Имам лични причини.
От другата страна на линията последва дълга пауза.
— Лични причини? В нашия бизнес, Асен, личните причини са лукс, който не можем да си позволим. Те замъгляват преценката. Но ти си голям мъж. Щом си решил, действай. Но бъди много, много внимателен. Защото когато танцуваш с дявола, не ти водиш.
Затворих телефона. Думите на Драганов отекваха в съзнанието ми. Може би беше прав. Може би се хвърлях сляпо в битка, която не можех да спечеля. Но тогава си спомних за гладното четиринадесетгодишно момче на пейката. И за жената, която видя в него не бедняк, а просто човек.
Нямаше връщане назад. Щях да водя тази война. И щях да я спечеля. На всяка цена.
Глава 3: Първият ход
Още на следващия ден се потопих изцяло в казуса на Ралица. Прекарах часове в ровене из публичните регистри, кадастрални карти и фирмени досиета. Колкото повече навлизах в материята, толкова по-ясно ставаше, че това не е обикновен имотен спор. Беше капан, изкусно заложен и почти перфектно изпълнен.
Предварителният договор, който „Титан Груп“ бяха представили в съда, беше шедьовър на фалшификацията. Подписът наистина приличаше на този на Ралица, но нещо в натиска, в лекото прекъсване на една от линиите, ме караше да се съмнявам. Графологичната експертиза, приложена по делото, беше извършена от „независим“ експерт, който, както бързо установих, получаваше редовни и доста солидни консултантски договори от фирми, свързани с Огнян.
Това беше първата нишка. Трябваше да я дръпна.
Наех един от най-добрите частни графолози в страната — възрастен, педантичен професор, който не се страхуваше от никого. Дадох му копие от договора и няколко други документа с безспорния подпис на Ралица.
— Ще отнеме време — каза той, докато разглеждаше документите под лупа. — Хората на Симеон са добри. Почти не са оставили следи. Но „почти“ е любимата ми дума.
Докато чаках резултатите, реших да направя свой собствен ход. Подадох молба до съда за назначаване на тройна съдебно-графологична експертиза от вещи лица, които нямат абсолютно никаква връзка с нито една от страните. Знаех, че Симеон ще се противопостави яростно, но самото искане щеше да посее семе на съмнение в ума на съдията.
Няколко дни по-късно получих обаждане. Беше от Симеон. Гласът му беше меден, но под повърхността се усещаше стоманена заплаха.
— Колега, здравейте. Чувам, че сте поели един безнадежден случай. Реших да ви се обадя като приятел и да ви спестя малко време и усилия.
— Не знаех, че сме приятели, Симеон — отговорих аз, запазвайки леден тон.
Той се изсмя тихо.
— В нашите среди е добре да имаш приятели на правилните места. Виж, твоята клиентка е една объркана жена, която се опитва да измъкне нещо от моя клиент. Огнян е готов да прояви щедрост. Предлагаме ѝ компенсация, много над пазарната цена на онази забравена от бога земя. Просто да подпише един окончателен договор и да приключим въпроса. Ще има и за теб, разбира се. Един хубав бонус за проявеното благоразумие.
Предложението беше нагло, но очаквано. Това беше техният стил — първо заплаха, после подкуп.
— Моята клиентка не продава, Симеон. И аз не приемам бонуси за „благоразумие“. Ще се видим в съда.
— Млад си още, Асен. Идеалист. Светът ще те научи. Жалко е, че ще трябва да го научиш по трудния начин. И само да те предупредя — внимавай къде стъпваш. Огнян не обича, когато някой му се пречка. Може да се спънеш.
Заплахата беше недвусмислена. Тя не ме изплаши. Напротив, разпали гнева ми. Тези хора си мислеха, че могат да купят и да смачкат всичко по пътя си.
Вечерта, докато се прибирах, усетих, че някой ме следи. Черна кола без отличителни знаци поддържаше постоянна дистанция зад мен. Когато завих в една малка уличка, тя също зави. Когато спрях, и тя спря. Не излязох от колата. Просто седях и ги гледах в огледалото за обратно виждане. Искаха да знам, че са там. Искаха да ме накарат да се страхувам.
Прибрах се в апартамента си и заключих вратата два пъти. Моята крепост вече не изглеждаше толкова сигурна. Отидох до прозореца и погледнах навън. Черната кола беше паркирана от другата страна на улицата.
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми, Лилия.
— Батко, как си? Не си се обаждал от дни.
Гласът ѝ беше като лъч светлина в мрака, който се сгъстяваше около мен. Лилия беше първи курс по право в университета. Тя беше моята гордост, моето вдъхновение. Исках да ѝ осигуря бъдеще, каквото аз никога не съм имал. Плащах таксите ѝ, помагах ѝ с наема за малката ѝ квартира. Тя беше причината да работя толкова много, да се боря толкова яростно.
— Добре съм, Лили. Просто съм затрупан с работа. Един сложен казус.
— О, разкажи ми! — ентусиазирано възкликна тя. — Може да науча нещо.
Разказах ѝ накратко, без да споменавам имената на Ралица и Огнян и без да навлизам в опасните детайли. Представих го като чисто юридически пъзел.
— Уау, звучи като от филм! — каза тя. — И какво ще правиш? Този бизнесмен изглежда много силен.
— Правото е на наша страна, Лили. Истината е на наша страна. А когато имаш истината, няма от какво да се страхуваш.
Докато изричах тези думи, погледнах през прозореца към черната кола. Колко кухо прозвучаха собствените ми думи. Говорех ѝ за идеалите, в които някога вярвах, но които сега изглеждаха толкова крехки пред лицето на суровата реалност.
— Трябва да знаеш, че се гордея с теб, батко. Ти си най-добрият адвокат и най-добрият брат на света.
Думите ѝ ме удариха по-силно от всяка заплаха. Правех всичко това и заради нея. И точно тя беше моето най-уязвимо място. Ако Огнян решеше да стигне до мен през нея…
— И аз се гордея с теб, слънчице. Учи здраво. И… бъди внимателна.
— Винаги съм внимателна — изсмя се тя. — Хайде, оставям те да работиш. Обичам те.
— И аз те обичам.
Затворих телефона и се загледах в отражението си в тъмния прозорец. Зад мен се виждаше подреденият ми, скъп апартамент — символ на успеха. Но ипотеката, която изплащах всеки месец, беше като воденичен камък на шията ми. Бях постигнал всичко сам, но бях и сам срещу всички. И за пръв път от много години насам, отново се почувствах като онова четиринадесетгодишно момче. Само, уплашено и гладно. Но този път гладът не беше за хляб. Беше за справедливост.
Глава 4: Преплетени съдби
Няколко дни по-късно в кантората се случи нещо неочаквано, което заплашваше да преобърне цялата ми стратегия. Секретарката влезе в кабинета ми с леко притеснен вид.
— Асен, има една дама, която иска да се срещне с теб. Няма записан час, но настоява. Казва, че е спешно.
— Коя е?
— Десислава.
Това име не ми говореше нищо. Въздъхнах. Бях затрупан с работа по делото на Ралица и нямах време за случайни клиенти.
— Кажи ѝ, че съм зает и я запиши за другата седмица.
Тя се поколеба за миг.
— Тя каза, че е съпруга на Огнян.
Сърцето ми подскочи. Какво, по дяволите, правеше жената на Огнян в моя кабинет? Дали не беше поредният му ход, опит да ме притисне или да изкопчи информация?
— Покани я — казах аз, като инстинктивно подредих документите по бюрото си, скривайки папката на Ралица най-отдолу.
Влезе жена, която сякаш беше излязла от корицата на списание. Висока, елегантна, облечена в безупречен костюм, който струваше повече от моята месечна вноска по ипотеката. Но зад лъскавата фасада се криеше нещо друго. Очите ѝ, макар и умело гримирани, бяха тъжни и леко подпухнали. Ръцете ѝ, обсипани със скъпи бижута, стискаха малка дизайнерска чанта с нервна сила.
— Адвокат Асен? — попита тя с глас, който беше едновременно властен и крехък.
— Седнете, госпожо — казах аз, посочвайки стола, на който доскоро беше седяла Ралица. Каква ирония. Две жени, от двата полюса на социалната стълбица, свързани от един и същи мъж, седяха на едно и също място, търсейки помощ от мен.
Тя седна, изпънала гръб, сякаш позата можеше да запази разпадащия ѝ се свят цял.
— Искам развод — заяви тя директно, без никакво предисловие.
Мълчах, очаквайки да продължи.
— Искам да го съсипя. Искам да му взема всичко, до последната стотинка. Искам да го видя на колене, така както той караше мен да се чувствам през последните петнадесет години.
В гласа ѝ се процеждаше толкова много болка и омраза, че за миг забравих коя е. Видях просто една съкрушена жена.
— Разводът е сложен процес, особено когато са намесени значителни активи — започнах професионално. — Трябва да докажем негова вина, ако искате по-голям дял от имуществото. Имате ли доказателства за…
— За изневери ли? — прекъсна ме тя с горчива усмивка. — О, да. Имам доказателства за цял харем от любовници. Имам снимки, имена, дати. Той дори не си правеше труда да се крие. Унижаваше ме постоянно. Но не това е основното.
Тя се наведе напред, а гласът ѝ се сниши до шепот.
— Огнян крие пари. Много пари. Активи, които не са декларирани никъде. Офшорни сметки, фиктивни фирми, имоти на името на подставени лица. Знам схемите му. Знам имената. Знам къде да търсим.
Това беше бомба. Информацията, която Десислава предлагаше, можеше не просто да спечели едно бракоразводно дело. Тя можеше да срине цялата империя на Огнян.
Но това ме постави в изключително трудна и опасна ситуация. Конфликт на интереси. Не можех да водя дело срещу Огнян от името на Ралица и в същото време да го съдя за развод от името на жена му. Беше професионално самоубийство. От друга страна, тази жена ми предлагаше на тепсия оръжието, с което можех да спечеля войната за Ралица. Ако успеех да докажа финансовите му престъпления, неговата позиция в имотния спор щеше да се срине. Щях да имам лост за натиск, за който дори не бях мечтал.
— Защо дойдохте при мен? — попитах аз, опитвайки се да проумея мотивите ѝ. — Има десетки други добри адвокати, специализирани в бракоразводни дела.
Тя ме погледна право в очите.
— Защото чух, че сте единственият, който се е осмелил да му се опълчи напоследък. За някакъв имотен спор. Чух, че не сте се поддали на заплахите и подкупите му. Това ми хареса. Имате смелост. А на мен ми трябва смел човек, не просто адвокат.
Значи Огнян беше говорил за мен. Беше ме подценил, смятайки ме за дребна пречка, но все пак достатъчно досадна, за да се оплаче на жена си.
— Това, което искате от мен, е много рисковано — казах аз бавно, претегляйки всяка дума. — И е в пряк конфликт с друг мой случай. По закон не мога да ви представлявам.
Видях как надеждата в очите ѝ угасва.
— Но — продължих аз, — това не означава, че не можем да си помогнем. Неофициално.
Тя повдигна вежди, заинтригувана.
— Вие ми предоставяте информацията, с която разполагате. Документи, номера на сметки, имена. Аз ще я използвам, за да го притисна по моя случай. Когато той е притиснат до стената, ще бъде много по-склонен да се съгласи на вашите условия за развод, без да се стига до мръсна публична битка. Мога да ви препоръчам отличен колега, който официално да води делото ви, докато аз дърпам конците зад кулисите.
Беше опасна игра. Движех се по ръба на закона и етичния кодекс. Но залогът беше твърде висок.
Десислава мълча дълго, преценявайки ме.
— Как мога да ви вярвам? Може просто да вземете информацията и да я използвате за себе си. Или още по-лошо — да я използвате, за да ме изнудвате.
— Не можете — отговорих честно. — Точно както и аз не мога да съм сигурен, че това не е някакъв сложен капан, заложен от съпруга ви. И двамата поемаме огромен риск. Въпросът е колко силно искате свободата си. И колко силно аз искам да спечеля моето дело.
Тя се изправи. За миг си помислих, че ще си тръгне. Вместо това, тя отвори чантата си и извади малка флашка.
— Тук има банкови извлечения от сметка в Швейцария. Началото е добро, нали? Ако се съгласите на моя план, ще получите останалото. Помислете, адвокате. Но не мислете твърде дълго. Защото Огнян никога не спи.
Тя остави флашката на бюрото и излезе от кабинета толкова бързо и безшумно, колкото беше влязла.
Останах сам, взирайки се в малкото парче пластмаса и метал. То съдържаше едновременно моето спасение и моята потенциална гибел. Бях се оплел в мрежа, много по-сложна, отколкото предполагах. Вече не ставаше въпрос само за един имот. Ставаше въпрос за тайни, предателства, скрити милиони и съдбите на две много различни жени, които разчитаха на мен. А в центъра на всичко стоеше Огнян — паякът, който беше изплел тази мрежа. И аз тъкмо щях да разклатя най-здравата ѝ нишка.
Глава 5: Шепот и заплахи
С флашката на Десислава в джоба си се чувствах като човек, който носи бомба със закъснител. Информацията на нея беше експлозивна. Банковите извлечения показваха движение на милиони, прехвърляни през лабиринт от кухи фирми, чиято крайна дестинация беше сметка в Цюрих на името на анонимен тръст. Беше само малка част от пъзела, но достатъчно, за да докаже, че Десислава не блъфира.
Сега обаче трябваше да свържа тази информация с миналото на Ралица. Трябваше да разбера защо Огнян е толкова обсебен от нейната земя и защо е била принудена да изчезне преди десет години. Интуицията ми подсказваше, че отговорите се крият в самото начало на неговата империя.
Започнах да проучвам първите години на „Титан Груп“, тогава все още малка строителна фирма с големи амбиции. Ровейки се в стари фирмени регистри и архивни документи, попаднах на нещо интересно. Първият голям проект на Огнян, този, който го е изстрелял в големия бизнес, е бил строежът на луксозен ваканционен комплекс. А за обезпечение на огромния банков заем, с който е финансирал проекта, е послужил голям масив от апетитни парцели. Повечето от тях придобити чрез съмнителни сделки и натиск върху местните собственици.
Трябваше ми някой отвътре. Някой, който е бил там по онова време и знае истината. След дни на търсене, успях да открия името на бивш счетоводител на фирмата — човек на име Петър, който е напуснал малко след този първи проект. Открих го в малък провинциален град, където държеше скромна счетоводна къща.
Отидох да се срещна с него без предупреждение. Намерих го в малък, претрупан офис, надвесен над купчина фактури. Когато му се представих и му казах защо съм там, той пребледня.
— Не искам да говоря за това — каза той твърдо, като избягваше погледа ми. — Това е минало. Не искам проблеми.
— Господин Петър, една невинна жена е напът да загуби всичко заради Огнян. Вие може да сте единственият, който може да ѝ помогне.
— Невинна? — изсмя се той горчиво. — Никой, който се е докосвал до Огнян, не е напълно невинен. Той е като отровен бръшлян. Увива се около теб и те задушава.
Натиснах го. Разказах му за делото, за фалшифицирания подпис, за тормоза. Видях, че в него се борят страхът и съвестта.
— Добре — каза той накрая, след дълго мълчание. — Ще ви разкажа, но името ми не трябва да се споменава никъде. Ако Огнян разбере, че съм говорил с вас, ще ме унищожи.
И той ми разказа. Историята беше по-мръсна, отколкото предполагах. В началото Огнян не е имал нищо. Само амбиция и пълна липса на скрупули. Ралица, тогава млада и идеалистична учителка, наследила земите на родителите си, е повярвала в неговите мечти. Те не са били просто „близки“. Били са съдружници. Тя е апортирала земята си в общата им фирма като капитал, а той е трябвало да осигури финансирането и да движи проекта.
— Тя му се довери напълно — шепнеше Петър, сякаш се страхуваше, че стените имат уши. — Подписваше документи, без да ги чете. А той… той е подправял договори, прехвърлял е активи зад гърба ѝ. Когато е получил големия банков заем, използвайки нейните имоти като гаранция, първото нещо, което е направил, е да я изхвърли от фирмата.
— Как?
— С фалшифициран протокол от общо събрание, на което тя уж е продала дяловете си за символична сума. Аз видях документите. Знаех, че са фалшиви, но ме беше страх да кажа каквото и да е. Той вече беше започнал да се обгражда с мутри и сенчести типове. Когато Ралица разбрала какво се е случило и се опитала да си търси правата, той я е заплашил. Казал ѝ, че ако не изчезне и не забрави за всичко, ще се случи нещо лошо на семейството ѝ.
Ето го. Това беше отговорът. Тя не просто е изчезнала. Тя е била принудена да избяга, да се скрие, за да защити близките си. А сега, десет години по-късно, Огнян се връщаше, за да довърши започнатото. Парцелът, за който водеше дело, не е бил част от първоначалната сделка. Това е било последното парче от нейното наследство, последната връзка с миналото, която той е искал да заличи. Искал е да изтрие всяка следа от първородния грях, върху който е построил империята си.
— Имате ли някакви доказателства? Копия от документи? Нещо? — попитах аз, а пулсът ми беше учестен.
Петър поклати глава.
— Изгорих всичко, след като напуснах. Страхувах се. Но… има нещо. Една от клаузите в договора за банков кредит. Имаше изискване банката да получи копие от всички протоколи от общи събрания. Възможно е в архива на банката все още да се пази копие от онзи фалшив протокол. Ако го сравните с истинския подпис на Ралица, разликата ще бъде очевидна.
Това беше повече от достатъчно. Имах посока. Имах свидетел, макар и анонимен, и имах конкретна цел.
Благодарих на Петър и си тръгнах. Но докато пътувах обратно към града, чувството за триумф бързо беше заменено от ледена тревога. Сега знаех истината. А това ме правеше много по-опасен за Огнян.
Опасенията ми се потвърдиха още на следващата вечер. Прибирах се късно от кантората. Когато влязох в апартамента си, всичко изглеждаше нормално. Но тогава забелязах, че една от книгите на рафта ми е леко разместена. След това видях, че снимката на Лилия, която държах на нощното си шкафче, е обърната с лицето надолу.
Някой беше влизал. Не бяха откраднали нищо. Не бяха разбили. Просто бяха влезли и бяха оставили своя знак. Посланието беше ясно: „Можем да стигнем до теб. Можем да стигнем до всичко, което обичаш.“
Сърцето ми се сви от страх. Това вече не беше просто юридическа битка. Беше станало лично. Те бяха прекрачили границата. Бяха заплашили сестра ми. Гневът, който изпитах, беше студен и остър. Страхът изчезна, заменен от ледена решителност.
Огнян беше направил огромна грешка. Той си мислеше, че може да ме уплаши. Но той не познаваше глада. Не знаеше какво е да се бориш за всяка глътка въздух, за всяка троха хляб. Аз бях оцелял в свят, който се опитваше да ме смачка. Бях превърнал отчаянието в сила.
Той беше запалил пожар. И аз щях да го оставя да го изгори до основи.
Глава 6: Натискът се увеличава
Посланието, оставено в апартамента ми, промени правилата на играта. Огнян беше превърнал професионалния конфликт в лична вендета. Знаех, че това е само началото. Той щеше да използва цялото си влияние, за да ме притисне от всички страни, да ме изолира и да ме накара да се откажа.
Първият удар дойде там, където най-малко очаквах. Една сутрин бях привикан в кабинета на Драганов. Шефът ми изглеждаше притеснен, нещо нетипично за него.
— Асен, седни — каза той, без да ме поглежда в очите. — Получихме оплакване срещу теб в адвокатската колегия.
— Оплакване? За какво?
— За неправомерно привличане на клиенти и конфликт на интереси. В жалбата се твърди, че си се свързал със съпругата на ответната страна по едно от делата си и си се опитал да изкопчиш информация от нея.
Светът ми се завъртя. Десислава. Огнян или я беше разкрил, или тя самата ме беше предала.
— Това е лъжа! — казах аз, опитвайки се да овладея гнева си. — Тя дойде при мен!
— Знам, Асен, вярвам ти. Но жалбата е подадена анонимно и е формулирана много хитро. Докато тече проверката, репутацията ти, а и тази на кантората, ще пострада. Огнян има дълги ръце. Има свои хора навсякъде, включително и в колегията.
Това беше само началото. Няколко дни по-късно получих обаждане от банката, която ми беше отпуснала ипотечния кредит. Служителката беше изключително любезна, но думите ѝ бяха като ледени висулки.
— Господин Асен, обаждаме се за рутинна проверка на вашия кредитен статус. Забелязали сме известна нестабилност във вашите доходи напоследък…
— Каква нестабилност? Вноските ми са платени до стотинка!
— Да, разбира се. Но банката си запазва правото да преразглежда условията по кредита при промяна в рисковия профил на клиента. Ще се наложи да предоставите допълнителни обезпечения или да предоговорим лихвения процент.
Беше абсурдно. Рисковият ми профил не се беше променил. Но Огнян очевидно имаше влияние и в борда на директорите на банката. Опитваше се да ме удари по най-болното място — финансовата ми сигурност, моята прясно извоювана крепост.
Натискът беше постоянен, методичен. Колеги в кантората започнаха да ме избягват. Някои от клиентите ми, притеснени от слуховете, се оттеглиха. Чувствах се като в клетка, чиито стени бавно се свиват около мен.
Най-тежкият удар обаче тепърва предстоеше. Един петък вечер Лилия ми се обади, а гласът ѝ преливаше от вълнение.
— Батко, няма да повярваш! Получих предложение за стаж! И то не къде да е, а в „Корпус Легис“!
„Корпус Легис“ беше една от най-големите и престижни корпоративни кантори в страната. Да попаднеш там като стажант още в първи курс беше почти невъзможно. Беше сбъдната мечта за всеки студент по право.
— Това е страхотно, Лили! Поздравления! Как стана?
— Не знам! Просто ми се обадиха! Казаха, че са прегледали оценките ми и са много впечатлени. Казаха, че са получили препоръка за мен от университета. Не е ли невероятно?
Нещо в мен се сви. Беше твърде хубаво, за да е истина. Препоръка от университета? Толкова рано? Нещо не се връзваше.
— Лили, кой е управляващият съдружник там?
— Мисля, че се казва… Чавдар. Да, адвокат Чавдар. Защо?
Замръзнах. Чавдар беше известен в юридическите среди като един от най-приближените хора на Огнян. Той обслужваше голяма част от легалния бизнес на „Титан Груп“. „Корпус Легис“ не беше просто кантора. Беше юридическият щит на империята му.
Това не беше късмет. Беше ход. Поредният ход на Огнян. Той не просто ме заплашваше чрез сестра ми. Той се опитваше да я вкара в леговището си. Да я направи заложник. Да я използва като средство за натиск или като източник на информация за мен.
— Лили, слушай ме внимателно — казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. — Не приемай тази оферта.
— Какво? Защо? Батко, това е шансът на живота ми!
— Просто ми се довери. Тази кантора не е това, за което се представя. Хората там са… опасни.
— Опасни? Какво говориш? Те са най-добрите! Всички искат да работят там! Ти просто ми завиждаш, защото аз успявам по-бързо от теб!
Думите ѝ ме прободоха като нож. Завист. Тя си мислеше,- че ѝ завиждам. Не можех да ѝ кажа истината. Не можех да я въвлека в тази мръсотия, да я изплаша. Трябваше да я защитя, дори и с цената на това тя да ме намрази.
— Не е завист, Лили. Моля те, просто ме послушай. Откажи. Ще ти намеря друго място. По-добро.
— Не искам друго място! Искам това! Мислех, че ще се радваш за мен, а ти се опитваш да провалиш всичко! Не те разбирам!
Тя ми затвори телефона.
Седях в тъмния си апартамент, а чувството за безсилие ме задушаваше. Огнян беше гениален в своята жестокост. Той не ме атакуваше директно. Той настройваше света срещу мен. Използваше собствената ми сестра, собствените ѝ амбиции, за да забие клин помежду ни.
Осъзнах, че вече не мога да играя по правилата. Не мога да бъда просто адвокат. Трябваше да мисля като него. Да бъда безмилостен като него.
Взех телефона и набрах един номер, който се надявах никога да не ми се наложи да използвам. Номерът на частен детектив, бивше ченге с доста съмнителна репутация, но с още по-безспорни умения да намира мръсотия там, където другите виждат само блясък.
— Иво, Асен е — казах, когато той вдигна. — Имам работа за теб. Искам да знам всичко за Огнян. Всичко. Любовници, тайни срещи, незаконни сделки. Не ме интересува как ще го направиш. Искам мръсотия. И я искам бързо.
Трябваше да отвърна на удара. И то не в съда, а там, където най-много щеше да го заболи. В тъмните кътчета на неговия таен, перфектно подреден живот.
Глава 7: Тайната е разкрита
След телефонния ни разговор, в който Лилия ме обвини в завист, между нас се спусна ледена завеса. Тя не отговаряше на обажданията ми, а на съобщенията ми отвръщаше с по една дума. Беше приела стажа в „Корпус Легис“ и беше започнала работа, изпълнена с ентусиазъм и леко презрение към мен. Болеше ме, но знаех, че нямам избор. Трябваше да я оставя да мисли каквото си иска, докато аз се опитвах да я предпазя от разстояние.
Междувременно, натискът от страна на Огнян беше преобърнал живота на Ралица. Той беше задействал всичките си лостове. Хазяинът ѝ я беше изгонил под нелеп предлог. В малкото частно училище, където работеше като заместник, внезапно ѝ бяха съкратили щата. Опитваше се да я смаже финансово и психически, да я доведе до ръба, където тя сама щеше да се откаже от всичко.
Един ден тя дойде в офиса ми, изглеждайки по-съсипана от всякога. Седна на стола и просто се разплака. Тихо, без хлипане, сълзите просто се стичаха по умореното ѝ лице.
— Не мога повече, Асен — прошепна тя. — Той ще ме унищожи. Може би трябва просто да се предам. Да му дам каквото иска.
— Не! — казах аз с повече твърдост, отколкото усещах. — Не и сега. Сега сме по-близо от всякога. Не можете да се предавате.
Взех решение. Беше време да спра да гадая и да я притисна да ми каже цялата истина. Без заобикалки, без премълчани факти.
— Ралица — започнах аз, като седнах на стола до нея, а не зад бюрото, за да скъся дистанцията. — Трябва да ми кажете всичко. Не просто, че сте били „близки“ с Огнян. Не просто, че ви е заплашил. Искам да знам всеки детайл. Защото той не води просто дело срещу вас. Той води война. А аз не мога да ви защитя, ако не знам срещу какво точно се изправяме. Знам, че ви е страх. Но ако не ми се доверите сега, ще загубим.
Тя вдигна насълзените си очи към мен. В тях видях години на потискан страх, болка и самота.
— Той ми каза, че ако проговоря… ще посегне на сина ми — изрече тя с треперещ глас.
Син? Тя никога не беше споменавала, че има дете.
— Синът ми… той не знае нищо. Не знае кой е баща му. Мисли, че е загинал при инцидент, когато е бил малък. Отгледах го сама, далеч от всичко това. Всичко, което правех през последните десет години, беше, за да го предпазя.
Картината започна да се изяснява.
— Огнян ли е бащата?
Тя кимна, а сълзите отново потекоха. И тогава думите потекоха с тях. Разказът ѝ беше като отприщен язовир.
Тя и Огнян са се запознали, когато той е бил никой — просто амбициозен младеж с големи мечти. Тя се е влюбила в енергията му, в харизмата му. Повярвала е в него. Когато е забременяла, е била на седмото небе. Той обаче не е споделял нейната радост. Детето е било пречка за плановете му.
— Каза ми да направя аборт — прошепна тя. — Каза, че едно дете ще го забави, че няма време за семейство. Аз отказах. И тогава… тогава той се промени. Стана студен, пресметлив. Започна да говори само за бизнес, за пари.
Точно тогава са основали общата си фирма, използвайки нейните земи. Тя е мислела, че строят бъдеще за семейството си. А той просто я е използвал.
Когато синът им, Мартин, се е родил, Огнян почти не се е интересувал от него. Месеци по-късно, когато вече е бил осигурил банковия заем и е фалшифицирал документите, за да я изхвърли от фирмата, е дошъл последният им разговор.
— Намери ме в квартирата, в която живеехме. Мартин спеше в кошарката си. Огнян беше… страшен. В очите му нямаше нищо от момчето, в което се бях влюбила. Беше чудовище. Каза ми, че трябва да изчезна. Че ако кажа и дума на някого за фирмата, за парите или за това, че той е баща на Мартин, никога повече няма да видя детето си. Каза, че има хора, които могат да направят така, че да изглежда като нещастен случай.
Тя е избягала още същата нощ. С малко пари и бебе на ръце. Преместила се е в друг град, сменила си е името. Започнала е нов живот, постоянно поглеждайки през рамо. Прекъснала е връзка с всичките си стари приятели и роднини. Станала е призрак. А причината, поради която сега Огнян я преследваше за последното парче земя, беше не само да заличи миналото.
— Преди няколко месеца Мартин беше приет в университета. Тук, в столицата. — гласът ѝ трепереше. — Аз го последвах, намерих си работа, за да съм близо до него. Огнян трябва да е разбрал. Сигурно ме е проследил. И сега… сега той иска да ме съсипе напълно, за да съм сигурна, че никога няма да кажа на Мартин кой е баща му. Страхува се, че един ден синът му може да предяви претенции към империята му.
Всичко си дойде на мястото. Бруталната, ужасяваща логика на един социопат. Не ставаше дума за земя. Ставаше дума за наследство. За кръв. За страха на Огнян, че един ден незаконният му син може да се появи и да поиска своето.
— Къде е Мартин сега? Знае ли за делото?
— Не, нищо не знае. Мисли, че просто имаме финансови затруднения. Той е добро момче, Асен. Учи толкова много. Не искам да го въвличам в това. Не искам да разбира, че баща му е… такъв човек.
Погледнах тази изстрадала жена. Тя беше пожертвала всичко, за да защити детето си. Беше живяла в страх и самота в продължение на десетилетие. А човекът, който ѝ беше причинил всичко това, сега се опитваше да ѝ отнеме и последното, което имаше.
— Той няма да ви отнеме нищо повече, Ралица — казах аз с непоколебим глас. — Обещавам ви. Сега имаме всичко, от което се нуждаем. Сега знаем защо го е страх. А когато знаеш страха на врага си, вече си спечелил половината битка.
Истината беше разкрита. Беше грозна, но и могъща. Тя беше нашето най-силно оръжие. И аз вече знаех как точно да го използвам.
Глава 8: Рискован съюз
Разкритията на Ралица промениха всичко. Вече не се борехме за парче земя; борехме се за живота и бъдещето на нея и сина ѝ. Тайната за съществуването на Мартин беше ахилесовата пета на Огнян. Трябваше да бъда изключително внимателен как ще използвам тази информация. Един грешен ход можеше да застраши и майката, и детето.
Първата ми стъпка беше да се свържа отново с Десислава. Уредихме си тайна среща в едно забутано кафене в покрайнините на града. Тя пристигна дегизирана с тъмни очила и шал, оглеждайки се нервно.
— Имам нещо за вас — казах аз без предисловие, след като се уверих, че никой не ни наблюдава. — Нещо, което ще ви гарантира не просто развод, а пълна победа.
Разказах ѝ. Разказах ѝ за Ралица, за общата им фирма, за заплахите и за сина, за чието съществуване тя дори не е подозирала. Докато говорех, видях как лицето ѝ премина през гама от емоции — шок, гняв, но накрая и някакво странно съчувствие.
— Значи, докато е строял живота си с мен, той е унищожавал живота на друга жена и собственото си дете — промълви тя, по-скоро на себе си. — Това… това обяснява много неща. Обяснява студенината му, параноята му.
— Тази информация е нашето ядрено оръжие — продължих аз. — Но ако го използваме в съда, ще изложим на показ Ралица и сина ѝ. Ще ги превърнем в медиен цирк и ще ги поставим в директна опасност. Искам да избегнем това.
— Какво предлагате? — попита тя, а в очите ѝ вече се четеше не само желание за отмъщение, а и стоманена решителност.
— Сключваме съюз. Вие ми предоставяте всичката финансова мръсотия, която имате срещу него — офшорни сметки, данъчни измами, всичко. Аз ще използвам тази информация заедно с историята на Ралица не в съда, а директно срещу него. Ще го изнудваме.
Думата „изнудване“ прозвуча грозно дори на мен самия, но в тази война конвенционалните оръжия не вършеха работа.
— Ще му поставим ултиматум — продължих аз. — Или се отказва от делото срещу Ралица, прехвърля ѝ значителна сума като обезщетение за пропуснати ползи и изгубени години, подписва вашите условия за развод без никакви възражения и оставя всички ви на мира завинаги… или ние предаваме цялата информация на прокуратурата и медиите. И двете истории едновременно. Тази за финансовите му престъпления и тази за изоставения му син. Ще бъде напълно унищожен.
Десислава мълчеше, обмисляйки предложението. Беше огромен риск. Ако Огнян решеше, че блъфираме, или ако просто решеше, че предпочита да унищожи всички ни, вместо да се предаде, можехме да си навлечем гнева му по начин, който не можехме и да си представим.
— Добре — каза тя накрая. — Съгласна съм. Омръзна ми да живея в страх. Време е той да се страхува.
През следващите няколко дни тя ми предаваше информация на порции, чрез различни посредници и криптирани съобщения. Получих достъп до свят на финансови машинации, който надминаваше най-смелите ми представи. Огнян не просто е укривал данъци; той е ръководил сложна схема за пране на пари, използвайки строителния си бизнес като фасада. Парите, които Десислава беше открила в Швейцария, бяха само върхът на айсберга. Имаше сметки в Панама, на Каймановите острови, в Лихтенщайн. Имаше документи, доказващи подкупи на държавни служители, за да печели обществени поръчки.
Докато събирах арсенала си, детективът, когото бях наел, Иво, също не спеше. Той ми донесе друга порция мръсотия — снимки и видеа на Огнян с високопоставени политици и магистрати на тайни партита, на които се случваха неща, които биха предизвикали огромен скандал.
Вече имах всичко. Бях готов за финалната конфронтация.
Преди това обаah, трябваше да се погрижа за Лилия. Рискът за нея беше станал твърде голям. Отидох до квартирата ѝ и този път не приех „не“ за отговор.
— Лили, трябва да напуснеш тази работа. Веднага.
— Пак ли започваш, батко? Вече ти казах…
— Не, този път ще ме изслушаш! — казах аз с твърд глас, който я стресна. — Управляващият съдружник на твоята прехвалена кантора, Чавдар, е един от основните играчи в схема за пране на пари, ръководена от човека, когото съдя. Взели са те на стаж не защото си гениална, а за да ме държат в шах. За да те използват. Ти си просто пешка в тяхната игра.
Тя ме гледаше невярващо.
— Откъде знаеш всичко това?
— Имам доказателства. Доказателства, които ще вкарат тези хора в затвора за дълго време. Но докато това се случи, ти си в опасност. Моля те, Лили. Събери си нещата. Ще отидеш за няколко седмици при леля на село. Докато всичко приключи.
Виждайки сериозността в очите ми, виждайки документите, които ѝ показах, тя най-накрая разбра. Страхът измести гнева и разочарованието.
— О, боже, батко… Аз… аз не знаех. Съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш. Просто ме послушай сега.
Още на следващия ден тя замина. Почувствах огромно облекчение. Най-уязвимото ми място беше в безопасност.
Сега вече можех да се съсредоточа върху финалния удар. Обадих се на Симеон.
— Искам среща. С теб и с клиента ти. Утре, в десет, в моя офис. И му предай, че ако не дойде, следващата ни среща ще бъде в съдебната зала, но не по имотното дело, а по наказателно. И ще има много камери.
В гласа на Симеон за пръв път долових несигурност.
— За какво говориш, Асен?
— О, ти много добре знаеш за какво. А ако не знаеш, утре ще разбереш. Доведете си и бракоразводния адвокат. Ще ни трябва.
Затворих телефона, преди да е успял да каже каквото и да е. Капанът беше заложен. Оставаше само да чакам паякът да влезе в него.
Глава 9: Битката в съдебната зала
Преди финалната конфронтация в моя кабинет, трябваше да преминем през поредното заседание по имотното дело. Въпреки че знаех, че имам козове, които ще решат играта извън съда, не можех да си позволя да загубя тази битка. Това беше въпрос на професионална чест, а и всяка малка победа в съдебната зала подкопаваше увереността на Огнян.
Атмосферата беше нажежена. Симеон беше в стихията си. Той беше като акула, надушила кръв. Той призова свидетели, които твърдяха, че са виждали Ралица да обсъжда продажбата на имота, представи нови „експертни“ мнения, които оспорваха моята теза за фалшификация. Той говореше гладко, уверено, вплитайки истини и лъжи в непробиваема на пръв поглед пледоария. Представяше Ралица като дребна мошеничка, опитваща се да се откаже от сключена сделка, след като цената на имотите в района е скочила.
Ралица седеше до мен, свита и пребледняла. Всеки удар на Симеон я караше да потръпва. Виждах как самочувствието ѝ се срива, как започва да се съмнява в собствената си правота под натиска на неговите манипулации.
— Спокойно — прошепнах ѝ аз. — Това е просто театър. Сега е наш ред.
Когато дойде моят ред за кръстосан разпит, аз се изправих бавно. Не започнах с викове и обвинения. Започнах тихо, методично.
— Господин Симеон, вие представихте вашия клиент, господин Огнян, като жертва на измама. Като един успял бизнесмен, когото една обикновена жена се опитва да изнудва.
— Точно така, колега. Фактите са неоспорими — отговори той самодоволно.
— Добре. Нека поговорим за факти тогава. Моля, представения от вас „независим“ експерт-графолог, господин Иванов, да се качи на свидетелската скамейка.
Експертът, видимо нервен, зае мястото си.
Започнах да го разпитвам за методологията му. Зададох му десетки тесни, специфични въпроси за видове натиск, ъгъл на изписване, характеристики на мастилото. Той започна да се обърква, да си противоречи. Беше ясно, че е подготвен да каже заключението си, но не и да го защити в дълбочина.
Тогава нанесох удара.
— Господин Иванов, вярно ли е, че през последната година вашата консултантска фирма е получила три договора на обща стойност над петдесет хиляди лева от фирми, които са пряко или косвено свързани с „Титан Груп“?
В залата настана тишина. Симеон скочи на крака.
— Протестирам! Това няма нищо общо с делото!
— Напротив, има всичко общо с надеждността на свидетеля! — контрирах аз. — Съдът трябва да знае дали експертът е наистина „независим“, или е финансово зависим от една от страните по делото!
Съдията, строга жена на средна възраст, отхвърли протеста. Експертът запелтечи, опита се да отрече, но аз вече бях подготвил и представих на съда копия от договорите, които бях открил чрез публичните регистри. Достоверността на неговата експертиза беше срината.
Следващият ми ход беше да извикам като свидетел банков служител от архива на банката, отпуснала първия кредит на Огнян. Чрез съдебно разпореждане бях успял да се сдобия с копие от онзи фалшив протокол, за който ми беше казал счетоводителят Петър.
Показах протокола на съда. След това показах десетки други документи с безспорния подпис на Ралица — стари бележници, училищни дневници, лични писма.
— Уважаеми съдия, дори за неспециалист е видно, че има съществени разлики между подписите. Но за да бъдем напълно сигурни, аз съм тук, за да представя заключението от назначената от мен тройна, независима съдебно-графологична експертиза. Трима от най-уважаваните експерти в страната, избрани на случаен принцип от списъците на съда, стигнаха до единодушното заключение: подписът върху предварителния договор за продажба на имота е… неистински. Умела, но несъвършена имитация.
Предадох доклада на съдията. Симеон стоеше като гръмнат. Той не беше очаквал, че ще стигна толкова далеч, че ще намеря доказателства отпреди десет години.
Битката в съдебната зала беше почти спечелена. Но аз исках нещо повече от победа. Исках унижение.
— И накрая — казах аз, обръщайки се към съда, но поглеждайки право към Огнян, който седеше на първия ред, напълно спокоен, сякаш всичко това не го засягаше. — Бих искал да попитам ищеца, „Титан Груп“, представляван тук от господин Огнян, защо една толкова голяма и могъща корпорация е толкова силно заинтересована от един малък, незначителен имот. Дали причината не е лична? Дали този имот не е свързан с началото на неговата кариера? Начало, белязано от измама, от предателство към жената, която му се е доверила и му е дала всичко, което е имала? Дали този съдебен тормоз не е просто опит да се заличи една мръсна тайна от миналото?
Симеон отново скочи.
— Протест! Колегата си позволява да прави инсинуации и да напада лично моя клиент!
— Оттеглям въпроса — казах аз спокойно.
Нямаше нужда от отговор. Въпросът беше посял съмнението. Бях показал на съда, че това не е просто имотен спор. Че има дълбока, лична история зад него.
Съдията отложи делото за произнасяне на решение. Но изходът беше ясен. Когато излязохме от залата, видях в очите на Симеон нещо ново — уважение, примесено със страх. Той разбра, че аз не съм просто поредният млад идеалист. Разбра, че знам повече, отколкото показвам.
Ралица плачеше до мен, но този път от облекчение.
— Ти… ти го направи — каза тя.
— Все още не — отговорих аз. — Това беше само първият рунд. Истинската битка предстои утре. В моя кабинет.
Глава 10: Цената на истината
Докато аз водех битки в съда, Лилия преживяваше своя собствена криза. След първоначалния шок от разкритията ми, тя беше обзета от чувство за вина и гняв. Гняв към мен, че не съм ѝ казал по-рано, но най-вече гняв към себе си, че е била толкова наивна. Идеализмът, с който беше постъпила в университета, се сблъска с грозната реалност на света, в който се канеше да влезе.
Преди да замине за село, докато си събираше нещата от стажантското си място в „Корпус Легис“, тя направи нещо, породено от смесица от любопитство и желание да ми помогне, да изкупи вината си. Под претекст, че търси свой документ, тя влезе в архива на кантората. Знаеше, че това е лудост, че може да я хванат и да провали бъдещата си кариера, още преди да е започнала. Но нещо я караше да го направи.
Тя нямаше представа какво точно търси. Просто преглеждаше папките, свързани с „Титан Груп“. И тогава, в една папка с етикет „Стари проекти“, тя го намери. Беше документ, който на пръв поглед изглеждаше незначителен — стар договор за консултантски услуги между фирмата на Огнян и офшорна компания с непроизносимо име. Но това, което привлече вниманието ѝ, беше датата. Беше само няколко дни след получаването на онзи първи голям банков заем. И сумата. Беше огромен процент от стойността на заема, преведена за „юридически и финансови консултации“.
Лилия не разбираше напълно какво означава това, но инстинктът ѝ подсказваше, че е важно. Тя бързо го снима с телефона си, преди да върне папката на мястото ѝ.
Вечерта, вече на сигурно място при леля ни, тя ми се обади. Беше развълнувана и уплашена.
— Батко, намерих нещо. Не знам дали е важно, но…
Тя ми изпрати снимката. Когато видях документа, дъхът ми спря. Това не беше просто важно. Това беше липсващото звено. Това беше доказателството за самата схема за пране на пари. Офшорната компания е била просто начин да се източи голяма част от банковия заем и да се скрие в анонимна сметка. Парите никога не са били използвани за строителния проект. Това е била първата му голяма кражба, извършена с парите на банката и с гаранцията на земите на Ралица.
— Лили, ти си гениална! — възкликнах аз. — Но как, по дяволите, си го намерила?
Тя ми разказа с треперещ глас какво е направила. Обзе ме двояко чувство. От една страна, бях безкрайно горд с нейната смелост иобразителност. От друга, бях ужасен от риска, който беше поела.
— Никога повече не прави такова нещо, чуваш ли ме? — казах аз строго. — Това, което си направила, е незаконно. Можеха да те хванат.
— Знам, батко. Но исках да ти помогна. Чувствах се толкова виновна, че не ти повярвах. Исках да направя нещо.
Разбрах я. Тя вече не беше дете. Този сблъсък с реалността я беше накарал да порасне за една нощ.
— Това, което намери, е изключително важно, Лили. То може да реши всичко. Но ми обещай, че ще стоиш далеч от всичко това. Остави на мен оттук нататък.
— Обещавам. Просто… смачкай ги, батко. За всички хора, които са наранили.
Затворих телефона и се загледах в снимката на документа. Лилия, с нейния младежки идеализъм, беше платила цената на истината, като се беше сблъскала с разочарованието. Сега беше мой ред да накарам Огнян да плати своята цена.
Този документ беше последното парче от пъзела. Той свързваше финансовите престъпления, които Десислава ми беше разкрила, с първородния грях срещу Ралица. Вече не бяха две отделни истории. Беше една голяма, мръсна сага за алчност и предателство.
Имах всичко. Имах финансовите измами, имах моралния лост със скрития син, имах доказателства за съдебна манипулация и сега, благодарение на Лилия, имах и произхода на всичко — първата кражба.
Предстоеше срещата в моя кабинет. Вече не отивах на нея като адвокат, който търси споразумение. Отивах като екзекутор.
Глава 11: Предателство
В навечерието на решителната среща, когато си мислех, че държа всички карти, последва неочакван удар. Получих обаждане от разтревожената Ралица.
— Асен, не знам какво става! Преди малко ми се обади един от свидетелите, които щяхме да призовем на следващото заседание. Онзи човек, който беше видял как хората на Огнян ме заплашват преди години.
— Какво е станало? — попитах аз, а в стомаха ми се надигна лошо предчувствие.
— Отказва се. Каза, че нищо не е видял и нищо не си спомня. Беше много уплашен. Каза ми да не го търся повече.
Това беше сериозен удар. Въпреки че бяхме спечелили битката с графологичните експертизи, този свидетел беше ключов, за да докажем елемента на принуда и тормоз.
— Успокойте се, Ралица. Ще се справим и без него. Огнян просто играе мръсните си игри.
Но половин час по-късно получих второ обаждане. Беше от Десислава. Гласът ѝ беше леден.
— Играта свърши, Асен.
— Какво искаш да кажеш?
— Той знае. Знае, че сме в контакт. Знае, че съм ти дала информация. Току-що си тръгна оттук. Беше… спокоен. Ужасяващо спокоен. Каза ми, че знае за нашия „малък заговор“. Каза, че ако направя още една грешна стъпка, ще се погрижи никога повече да не видя децата си. И ще унищожи не само мен, но и теб.
Кръвта замръзна в жилите ми. Как е разбрал? Бяхме толкова внимателни. Използвахме посредници, криптирани съобщения, тайни срещи. Беше невъзможно. Освен ако…
Освен ако нямаше теч. Някой от моя страна беше проговорил.
Мислите ми веднага се насочиха към кантората. Дали някой от колегите, уплашен от натиска на Огнян, не ме беше предал? Или пък телефонът ми се подслушваше? Параноята започна да ме разяжда. Чувствах се като в капан, изолиран и уязвим.
— Какво ще правиш? — попитах Десислава.
— Какво мога да направя? — отговори тя с глас, лишен от всякаква емоция. — Имам две деца. Те са всичко за мен. Не мога да рискувам. Съжалявам, Асен. Дотук бях.
Тя затвори.
Останах сам в кабинета си, а стените отново започнаха да се свиват около мен. За няколко часа бях загубил ключов свидетел и основния си съюзник. Огнян беше един ход пред мен. Той не просто се защитаваше; той контраатакуваше, удряйки по най-слабите звена на моята защита.
Обхванат от отчаяние, се опитах да се свържа с частния детектив, Иво. Исках да разбера дали е забелязал нещо, дали има представа как информацията е изтекла. Но телефонът му беше изключен. Опитах отново и отново. Нищо.
Тогава разбрах. Иво. Той беше единственият друг човек, който знаеше за съюза ми с Десислава. Аз му се доверих. Разказах му за плана, за да може да я пази и да следи реакциите на Огнян. А той… той ме е продал. Сигурно Огнян му е предложил повече пари, отколкото аз можех да му платя.
Предателството болеше повече от всяка заплаха. Бях се доверил на грешния човек. Подцених силата на парите на Огнян, способността му да корумпира всичко и всеки.
Сега бях наистина сам. Без съюзници. Без свидетели. Срещу враг, който знаеше следващия ми ход. Срещата, която бях насрочил за сутринта, вече не изглеждаше като триумфална конфронтация. Изглеждаше като капан, в който аз бях напът да вляза.
За миг се замислих да се откажа. Да се обадя на Ралица и да ѝ кажа, че сме загубили. Да се опитам да сключа възможно най-изгодната сделка за нея, да спася каквото може.
Но тогава си спомних за Лилия и риска, който беше поела. Спомних си за изплашеното лице на Ралица. И си спомних за онова гладно момче на пейката. Не можех да се предам. Не и сега.
Може би Огнян знаеше за съюза ми с Десислава. Може би знаеше за финансовите документи. Но имаше едно нещо, което той все още не знаеше. Не знаеше, че аз знам за сина му. Това беше моят последен, скрит коз. Коз, който Десислава не беше споменала, защото Огнян не знаеше, че тя знае. И коз, който предателят Иво не можеше да му е издал, защото аз никога не го бях споделял с него.
Играта все още не беше свършила. Просто беше станала много по-опасна.
Глава 12: Повратната точка
Цяла нощ не спах. Прекарах часовете до изгрева, преосмисляйки стратегията си. Предателството на Иво и оттеглянето на Десислава ме бяха разтърсили, но и освободили. Вече нямах какво да губя. Нямаше нужда да пазя съюзници или да се съобразявам с чужди страхове. Оставаше само моята решителност срещу неговата мощ.
Знаех, че Огнян и Симеон ще дойдат на срещата, чувствайки се като победители. Ще очакват да ме видят сломен, готов да преговарям за жалки остатъци. Нямаше да им доставя това удоволствие.
Подготвих кабинета си като бойно поле. На голямата конферентна маса поставих само няколко неща. Вляво — доклада от тройната графологична експертиза, доказващ фалшификацията. Вдясно — копие от онзи стар договор за консултантски услуги, който Лилия беше намерила, доказателството за първоначалната кражба. А в средата, с лицето надолу, поставих една-единствена снимка.
Точно в десет часа те пристигнаха. Огнян влезе пръв, самоуверен, с лека презрителна усмивка. Симеон го следваше като вярна сянка, но в очите му се четеше любопитство. Те очакваха шоу.
— Е, Асен — започна Огнян, без дори да ме поздрави, настанявайки се начело на масата, сякаш кабинетът беше негов. — Чувам, че си имал тежка нощ. Съюзниците ти са се оказали не толкова верни, а?
Той знаеше. Потвърждаваше го.
— Някои хора имат цена. Явно си я платил — отговорих аз спокойно, сядайки срещу него. — Но има неща, които не можеш да купиш.
— Сантименти — изсмя се Огнян. — Сантиментите са за бедните. Аз се занимавам с реалност. А реалността е, че ти загуби. Делото ти се разпада, свидетелите ти изчезват. Дори собствената ти кантора е напът да те изхвърли заради скандала, който забърка. Така че, кажи ми, защо сме тук? Да ми предложиш капитулация?
Не казах нищо. Просто обърнах документа, който Лилия беше намерила. Бутнах го към Симеон. Като опитен адвокат, той веднага разбра какво гледа. Видях как лицето му леко пребледня.
— Това е стар, невалиден документ — каза той, опитвайки се да омаловажи значението му.
— Наистина ли? — попитах аз. — Защото според моите източници в данъчните служби, тази офшорна компания е все още активна. И през годините е получавала десетки подобни „консултантски“ плащания от различни фирми на „Титан Груп“. Това не е просто стар документ, Симеон. Това е модел на поведение. Това е схема за пране на пари. И това е само началото. Имам номера на сметки, дати, суми. Имам всичко.
Огнян все още изглеждаше незасегнат.
— Дори и да имаш нещо, това е думата на една озлобена бивша съпруга срещу моята. Никой няма да ти повярва.
— Може би. Но ти не знаеш всичко, което аз знам. — казах бавно, гледайки го право в очите. — Защото аз знам защо го правиш. Знам защо си толкова обсебен от онази земя. Знам какво се е случило преди десет години.
Усмивката му бавно започна да изчезва.
— Ти не знаеш нищо.
— Знам за една млада учителка, която е повярвала в теб. Която ти е дала земите си, сърцето си. Която е носила детето ти. — продължих аз, а гласът ми беше тих, но всяка дума отекваше в стаята. — Знам как си я измамил, как си я заплашил и си я принудил да избяга. Знам, че се страхуваш. Страхуваш се, че един ден твоят син, твоята собствена кръв, може да се появи и да поиска това, което му се полага по право.
Това беше моментът. Повратната точка. За пръв път видях в очите на Огнян не гняв, не презрение, а чист, неподправен страх. Фасадата му се пропука. Той скочи на крака, а лицето му беше изкривено от ярост.
— Млъкни! — изрева той.
— Защо? Истината ли те плаши? — попитах аз, без да повишавам тон. — Истината, че цялата ти империя е построена върху лъжа и страданието на една жена и едно дете?
Той посегна към мен, но Симеон го спря.
— Недей, шефе! Не тук! — прошепна той панически.
Аз се изправих и обърнах последната карта на масата. Снимката. Беше скорошна снимка на Мартин, усмихнато, интелигентно момче, което приличаше до болка на млад Огнян. Снимка, направена пред университета.
— Казва се Мартин. Първи курс, също като сестра ми. Умно момче. Жалко, че никога не е имал баща.
Огнян се втренчи в снимката, сякаш виждаше призрак. Цялата му арогантност се изпари. Той се срина обратно на стола си, победен. Вече не беше всемогъщият бизнесмен. Беше просто един уплашен човек, изправен пред последствията от собствените си дела.
Симеон разбра, че играта е свършила.
— Какво искаш, Асен? — попита той с глас на човек, който знае, че е загубил.
Погледнах към съсипания мъж на стола.
— Искам справедливост.
Глава 13: Финалната конфронтация
Тишината в кабинета беше по-оглушителна от крясъците на Огнян. Той седеше с наведена глава, вперил поглед в снимката на сина, когото никога не беше познавал. Цялата му сила, цялата му арогантност се бяха стопили, заменени от една празна обвивка. Симеон стоеше до него, блед и напрегнат, осъзнавайки пълния мащаб на поражението.
Аз останах прав, давайки им време да осъзнаят безизходицата, в която се намираха. Не изпитвах триумф, а само студено удовлетворение. Бях стигнал дотук не заради себе си, а заради Ралица, заради Лилия, заради онова гладно момче от миналото.
— Ето какви са условията ми — казах аз, нарушавайки тишината. Гласът ми беше спокоен, но непоколебим. — Условията не подлежат на преговори.
Симеон вдигна поглед, готов да слуша.
— Първо. Всички дела срещу моята клиентка, Ралица, се прекратяват незабавно. Всички искове се оттеглят.
Той кимна бавно.
— Второ. Имотът остава нейна собственост. Освен това, в рамките на седем дни, ще ѝ преведете сумата от два милиона по банкова сметка, която ще ви предоставя. Смятайте го за обезщетение. Малка част от това, което сте ѝ отнели през годините.
Огнян трепна при споменаването на сумата, но не каза нищо.
— Трето. Прекратявате всякакъв тормоз срещу нея и сина ѝ. Никога повече няма да ги доближавате, няма да ги търсите, няма да ги споменавате. Ще забравите, че съществуват. Ако разбера, че дори сте минали по тяхната улица, ще приема, че споразумението е нарушено.
Погледнах към Огнян.
— Четвърто. Що се отнася до твоята съпруга, Десислава. Ще приемеш всички нейни условия за развод. Ще ѝ дадеш попечителството над децата и ще ѝ прехвърлиш половината от официално декларираното си имущество, без никакви възражения. Ще спреш да я заплашваш. Ще я оставиш да живее живота си.
Симеон се канеше да възрази, но аз го прекъснах.
— И пето. Има една малка адвокатска кантора на име „Корпус Легис“. Искам стажантската им програма да бъде ревизирана. Искам сестра ми да получи официално извинение за „недоразумението“ и щедра компенсация за причиненото ѝ неудобство. Освен това, всички анонимни жалби срещу мен в адвокатската колегия ще бъдат оттеглени. Всички обаждания до банката ми ще спрат.
Изложих условията си ясно и отчетливо. Това не беше преговор. Това беше ултиматум.
— И какво получаваме ние в замяна? — попита Симеон с пресипнал глас.
— В замяна на това, вие получавате моето мълчание. Всички тези документи — посочих купчината на масата, — всички доказателства за финансови измами, пране на пари, корупция, както и тази снимка, ще бъдат заключени в един сейф. И никога няма да видят бял свят. Освен ако не нарушите и една точка от нашето споразумение.
Огнян най-накрая вдигна глава. Очите му бяха червени. В тях нямаше гняв, само безкрайна умора.
— А той? — попита тихо, кимайки към снимката. — Той ще разбере ли?
Това беше единственият въпрос, който имаше значение за него в този момент. Не парите, не империята. А синът му.
— Това зависи от Ралица. Но ако изпълните всичко, което поисках, аз ще я посъветвам да запази тайната. Момчето заслужава да има спокоен живот, а не баща като теб.
Думите ми бяха жестоки, но истински.
Симеон погледна към клиента си, очаквайки инструкции. Огнян мълчеше дълго. Гледаше през прозореца към града, който беше завладял, към империята, която беше построил върху толкова много лъжи.
— Направи го — каза той накрая, без да се обръща. — Изпълни всичко, което иска.
Симеон кимна.
— Ще подготвим документите.
— Имате двадесет и четири часа — казах аз. — След това моето предложение изтича. И ще предам всичко на главния прокурор. А сега си вървете.
Те се изправиха и тръгнаха към вратата. Точно преди да излезе, Огнян се обърна и ме погледна. За пръв път видях в очите му нещо различно. Не беше омраза. Беше… може би някаква форма на уважение.
— Ти… — започна той, но се спря. Поклати глава и излезе.
Когато вратата се затвори след тях, краката ми се подкосиха. Трябваше да седна. Адреналинът, който ме беше държал през цялата среща, започна да спада. Бях спечелил. Срещу всички очаквания, бях победил Голиат.
Но победата имаше горчив вкус. Бях принуден да играя мръсно, да използвам изнудване, да се движа по ръба на закона. Бях видял най-тъмните страни на човешката природа. Тази битка ме беше променила завинаги.
Взех телефона и набрах номера на Ралица.
— Свърши се — казах просто. — Спечелихме.
Глава 14: Разплата
През следващите няколко дни всичко се случи с шеметна скорост, точно както бях поискал. Адвокатите на Огнян работеха денонощно, за да изпълнят условията на ултиматума. Исковете срещу Ралица бяха оттеглени. Парите бяха преведени по сметката ѝ. Документите за развода на Десислава бяха подписани. Жалбата срещу мен в адвокатската колегия беше оттеглена с мотив „липса на доказателства“.
Огнян, верен на своята природа, се опита да направи един последен, отчаян ход. Вместо да приеме поражението си с достойнство, той реши да избяга. Опита се да напусне страната с частен полет, вероятно насочвайки се към някоя от държавите, където държеше скритите си милиони и където нямаше споразумение за екстрадиция.
Но аз бях предвидил и това. Бях изпратил анонимен сигнал до властите, съдържащ само малка, но достатъчно съблазнителна част от информацията за неговите финансови престъпления. Точно колкото да предизвика незабавна проверка и забрана за напускане на страната.
Заловиха го на летището. Новината гръмна във всички медии. „Бизнесменът Огнян е задържан при опит да напусне страната“. Започна разследване, което бързо разплете цялата мрежа от корупция и пране на пари. Империята, която той беше градил с години, започна да се разпада като пясъчен замък.
Симеон, вечният прагматик, разбра, че корабът потъва. За да спаси себе си, той сключи сделка с прокуратурата. Предаде всичко, което знаеше, в замяна на по-лека присъда. Превърна се в основен свидетел срещу бившия си господар. Човекът, който беше юридическият му булдог, заби зъби в гърлото му.
Разплатата беше пълна и безпощадна. Системата, която Огнян толкова умело беше манипулирал в своя полза, накрая се обърна срещу него и го погълна.
Един ден, месеци по-късно, Десислава дойде в кантората. Беше различна жена. Нямаше и следа от онази уплашена, нервна дама от първата ни среща. Беше спокойна, уверена, свободна.
— Дойдох да ви благодаря, Асен — каза тя. — И да си платя хонорара.
— Вече ви казах, че…
— Не — прекъсна ме тя с усмивка. — Вие си свършихте работата. Аз държа да платя за свободата си. Освен това, започвам малък бизнес, благотворителен фонд за подпомагане на жени, жертви на домашен тормоз. Искам вие да бъдете наш юридически консултант.
Приех. Това беше ново начало и за нея, и за мен.
Лилия се върна в града. Беше по-мъдра, по-зряла. Скандалът с „Корпус Легис“ я беше направил известна в университета. Всички знаеха, че е сестра на адвоката, който е свалил Огнян. Гледаха я с уважение. Тя продължи да учи с още по-голямо усърдие, но вече без наивния си идеализъм. Разбра, че правото не е само теория от учебниците, а реална, мръсна битка, която понякога трябва да водиш с нечисти средства, за да постигнеш справедлива цел.
А Ралица… Тя си купи малка къща с градина в тихо предградие. Живееше спокойно, далеч от всичко. Един ден ме покани на гости. Докато седяхме на верандата и пиехме чай, тя ми каза:
— Все още не съм казала на Мартин.
— Това е ваше решение — отговорих аз.
— Мисля, че никога няма да му кажа. Защо да го товаря с тази мръсотия? Той има бъдеще пред себе си. По-добре е да живее с илюзията за един загинал герой, отколкото с истината за едно живо чудовище.
Разбрах я. Тя продължаваше да го защитава, както беше правила цял живот.
Преди да си тръгна, тя ми подаде една малка кутия за храна.
— За из път — усмихна се тя. Този път усмивката ѝ беше истинска, лъчезарна, точно като онази, която помнех от училищния двор.
Отворих я по-късно в колата. Вътре имаше сандвич. С хляб и сирене. Същият като онзи първия. Изведнъж ме задавиха сълзи. Не от тъга, а от осъзнаване. Кръгът се беше затворил.
Глава 15: Ново начало
Мина една година. Животът бавно се връщаше към нормалния си ритъм, но нищо вече не беше същото. Делото срещу Огнян се точеше, но той беше в ареста и всички знаеха какъв ще бъде изходът. Империята му беше разпродадена на парчета, а името му се беше превърнало в синоним на корупция и провал.
Аз продължавах да работя в кантората на Драганов, но статутът ми се беше променил. Вече не бях просто младият и пробивен Асен. Бях адвокатът, който беше победил Огнян. Случаят ми донесе слава, нови клиенти и предложение за съдружие от стария ми шеф. Приех.
Купих си апартамента, изплащайки ипотеката наведнъж. Крепостта вече беше наистина моя, без никакви условия. Но луксът вече нямаше същото значение за мен. Коженият стол и махагоновото бюро не ми носеха същото удовлетворение.
Промяната беше по-дълбока. Битката ме беше изцедила, но и пречистила. Бях видял колко лесно може да се изкриви правосъдието и колко трудно се постига истинската справедливост. Реших да използвам новата си позиция, за да променя нещо. Заедно с Десислава и нейния фонд, започнахме да предлагаме безплатна правна помощ на хора, които не можеха да си позволят адвокат. Хора като Ралица. Хора като мен отпреди десет години.
Един следобед седях в кабинета си и гледах към оживения булевард. Секретарката ми влезе.
— Имате студент, който иска да се срещне с вас. Казва, че е по препоръка на госпожа Ралица.
Сърцето ми трепна.
— Покани го.
Влезе младо, високо момче с интелигентен поглед. Приличаше поразително на снимката, която бях оставил на масата преди година. Беше Мартин.
— Адвокат Асен? — каза той, подавайки ми ръка. Ръкостискането му беше силно и уверено. — Казвам се Мартин. Майка ми ми разказа за вас. Каза, че сте ѝ помогнали много.
— Майка ви е прекрасна жена — отговорих аз. — Заповядайте, седнете. С какво мога да ви бъда полезен?
— Аз… уча право. Втори курс съм вече. И се чудех… дали бихте ме взели за стажант? Готов съм да правя всичко — да нося кафе, да правя копия. Просто искам да се уча от най-добрия.
Погледнах го. В очите му горяха същата амбиция и идеализъм, които някога имаше сестра ми. Които някога имах и аз. Видях бъдещето.
— Добре дошъл в екипа, Мартин — казах аз с усмивка. — Но няма да носиш кафе. Ще работиш по истински казуси. Защото има много хора, които се нуждаят от помощ.
Той грейна.
Докато му обяснявах с какво ще се занимава, погледът ми се спря върху една рамкирана снимка на бюрото ми. Не беше снимка на дипломи или награди. Беше снимка на една стара, олющена пейка в училищен двор.
Пътят беше дълъг и труден. Бях гладувал, бях се борил, бях се страхувал, бях печелил и губил. Бях се сблъскал с най-мрачните страни на човешката душа, но бях видял и най-светлите. Бях научил, че понякога една проста добрина, един подаден сандвич, може да промени цяла една съдба.
Седях в своя лъскав кабинет, вече не като оцелял, а като пазител. Цикълът беше завършен. Но моята история, истинската ми история, тепърва започваше. И знаех, че никога повече няма да забравя обяда си.