„Най-добрият подарък би бил, ако теб те нямаше“, каза той в новогодишната нощ. На сутринта се събуди без пари и без бизнес
— Знаеш ли, Клара, какъв би бил най-добрият подарък за тази Нова година? — Лукас дори не я погледна, когато го каза. Наля си пенливо вино и се отпусна назад на стола. — Ако теб те нямаше. Наистина. Да се събудя сутринта — и теб да те няма. Напълно.
Клара стоеше до печката. Обръщаше кюфтетата в тигана. Едно. Второ. Трето. Олиото цвърчеше, сякаш подчертаваше всяка секунда. Тя не се обърна.
— Чуваш ли ме, или пак си в твоя си свят? — гласът му стана по-силен, по-остър.
— Чувам — отвърна тя спокойно. — Иди, пий. До полунощ остават десет минути.
Той изсумтя и стана. Клара чу как в хола тропа с чашите, удряйки мебелите. Телевизорът изрева на максимална сила. Тя изключи котлона, избърса ръцете си в кърпата. На масата лежеше папка с документи — подредена грижливо, приготвена още сутринта. Клара я взе, качи се в спалнята и легна върху завивката, без да се съблича. Ръцете ѝ не трепереха. Долу Лукас крещеше нещо, смееше се сам, вдигаше наздравици с празнотата.
*
Когато часовникът удари дванадесет, Клара затвори очи. Утре той ще се събуди в друг живот. В онзи, който тя подготвяше за него седем години — търпеливо, мълчаливо, стъпка по стъпка.
Всичко започна с гаража.
Половин година след онзи трагичен инцидент на пътя Клара най-после се реши да разчисти вещите на баща си. По-рано не можеше — сякаш всяка кутия тежеше прекалено много. Лукас постоянно я пришпорваше: трябва да се освободи помещението, да се даде под наем, защо да стои празно. Повтаряше го всяка вечер — на вечеря, пред телевизора, между другото. Говореше, без да я поглежда.
В гаража Клара намери тефтер под работната маса. Изтъркан, с напукана кожена корица. Баща ѝ записваше в него всичко — какви документи е подписвал, дати, номера, суми. Тя разлистваше страниците, а пръстите ѝ изстиваха. Ето го записа — прехвърляне на бизнеса на Лукас. Дата — седмица преди сватбата им. А до него кратка бележка с почерка на баща ѝ: „Без мое знание. Да се провери“.
Клара бавно седна на бетонния под. В гаража беше студено, миришеше на гума и прах. Седя дълго, неподвижно, сякаш се страхуваше да не изплаши собствените си мисли. После стана, скри тефтера под якето си и се прибра.
Лукас я посрещна на вратата.
— Три часа те няма. Вечерята, предполагам, сам ще си я претопля? Или ти мислиш, че съм ти прислуга?
— Сега ще я стопля — каза Клара и мълчаливо мина покрай него към кухнята.
— И изобщо, престани да ровиш в този гараж. Няма какво да се търси там. Баща ти, Бог да го прости, беше добър човек, но беше пълен хаос…
Той още говореше — както винаги: раздразнен, самоуверен. А Клара вече знаеше: имаше какво да се търси. И този „хаос“ един ден щеше да отмие самоувереността му до последната цифра в банковото приложение.
Защото понякога най-страшното не е да загубиш човек.
Най-страшното е да се събудиш и да разбереш, че всичко, което си смятал за свое… вече не ти принадлежи.
*
Клара започна с тишина.
Повече не спореше. Не питаше къде е бил. Не потръпваше, когато повишаваше тон. Лукас бързо свикна с това — с удобната, почти незабележима жена до себе си. Тишината приемаше за покорство, а умората — за слабост.
А тя събираше факти.
Тефтерът на баща ѝ не беше единственото. Чрез познат нотариус Клара тихо, без да привлича внимание, извади архиви. Договори, пълномощни, анекси. Много от подписите на Лукас стояха до дати, когато баща ѝ вече лежеше в болница. Някои — изобщо не бяха негови. Прекалено равни. Прекалено уверени.
Нощем тя седеше на кухненската маса, докато Лукас хъркаше в спалнята. Сравняваше числа, правеше копия, подреждаше всичко в същата папка. Понякога затваряше очи и виждаше баща си — жив, строг, внимателен. Той никога не вярваше на хората без проверка. Дори на онези, които наричаше семейство.
Лукас междувременно разцъфтяваше. Купи си нова кола, започна да изчезва все по-често „по работа“. Говореше за партньори, за разширяване, за това как скоро „ще заживеят истински“. Клара слушаше и кимаше. Понякога дори се усмихваше.
*
До есента всичко беше готово. Но тя изчака.
Искаше той сам да го каже.
Да произнесе на глас, че тя е излишна.
И той го каза. В новогодишната нощ.
Сутринта Лукас се събуди късно. Главата му пулсираше, устата му беше пресъхнала. Машинално посегна към телефона — и замръзна. На екрана имаше твърде много пропуснати обаждания. Банката. Счетоводителката. Още някой.
— Клара! — извика той, без да става. — Къде ми е вторият телефон?
Тишина.
Излезе в хола. Празно. На масата — грижливо подредената папка. Същата. До нея — ключовете за колата и кратка бележка.
„Искаше да се събудиш в живот без мен. Честито. Това е той.“
Той седна. После скочи и започна да прелиства документите. С всяка страница лицето му се променяше — от раздразнение към недоумение, от недоумение към страх.
Отмяна на пълномощно. Оспорване на сделка. Замразени сметки. Временно управление. Подписите му — фалшифицирани. Експертизата вече беше назначена. Жалбата — подадена месец по-рано.
Телефонът отново звънна.
— Лукас, знаеш ли, че сметките са блокирани? — гласът на счетоводителката трепереше. — И партньорите… отказват да продължат. Говорят за правни рискове.
Той не отговори. Просто се взираше в стената.
Два часа по-късно стоеше пред празния офис. Кабинетът му беше запечатан. На вратата висеше уведомление. Охранителят — същият, когото сам беше наел година по-рано — го гледаше със смутено съчувствие.
*
— Съжалявам, Лукас. Такава е заповедта.
Вечерта той разбра най-важното: това не беше изблик. Нито истерия. Това беше война, спечелена много преди първия изстрел.
Клара по това време пътуваше с влак. Зад прозореца бавно се нижеха заснежени полета. В ръката си държеше билет в една посока и за първи път от много години усещаше не празнота, а лекота.
Телефонът ѝ завибрира. Съобщение от Лукас. Дълго. Първо гняв, после заплахи, после молби. Тя не го прочете докрай. Изтри го.
Седмица по-късно подписа последните документи. Бизнесът официално се върна в наследствената маса. Парите — под контрол. Всичко беше чисто. Законно. Без скандали.
Клара нае малък апартамент край морето. Започна работа като консултант — спокойно, без напрежение. Вечер се разхождаше по крайбрежната алея и се учеше отново да диша без страх.
Понякога ѝ се присънваше баща ѝ. Нищо не казваше — само кимаше.
За Лукас научи случайно. Общи познати шепнеха: дългове, съдебни дела, продадена кола. Опитвал се да започне отначало, но без капитал и репутация това се оказало по-трудно, отколкото е мислел.
В една от редките безсънни нощи Клара осъзна, че вече не изпитва гняв. Нито към него. Нито към себе си.
Тя получи точно онзи подарък, който заслужаваше.
А той — онзи, който сам си пожела.