Напуснах дома си на осемнадесет. Точно в деня, в който получихме дипломите си, аз събрах сака си, докато тя, моята близначка Лилия, държеше студения компрес на челото на мама. Старата къща, пропита с мирис на билки и болест, вече ме задушаваше. Аз копнеех за високите сгради, за бързите коли, за шума на успеха. Исках да бъда име, а не просто нечий син или нечий брат.
Лилия остана. Тя прие съдбата си на болногледачка, на пазителка на гаснещия огън. Тя остана да се грижи за болната ни майка.
През следващите две години разговорите ни бяха кратки, напрегнати. Тя звънеше в моменти, когато бях на път да сключа сделка, или на среща с хора, които можеха да ми отворят врати. Гласът ѝ беше тънък, умоляващ.
„Асене, кога ще дойдеш? Мама пита за теб.“
Отговорите ми бяха отработени, остри като нож. „Зает съм, Лилия. Зает съм да се превърна в някого! Не съм като теб, не съм празен. Имам цели.“
Всеки път, когато затварях телефона, усещах кратко, парливо убождане от вина, но бързо го потушавах с визията за моя успех. Моят апартамент в центъра на големия град, моят лъскав костюм, моят живот, който беше диаметрално противоположен на техния – тих, бавен и потънал в прах.
„Тя просто ми завижда“, казвах си. Завижда ми за смелостта да си тръгна.
Две години по-късно мама почина. Звъняха ми, разбира се. Лилия звъня. Но аз бях в най-важната среща в живота си. Преговарях условията за стартов капитал за моята собствена малка консултантска фирма. Видях името ѝ на екрана на телефона и го отхвърлих. „Ще ѝ се обадя по-късно“, помислих си.
Когато най-накрая вдигнах, часове по-късно, от другата страна се чу само хлипане. След това гласът на леля ни, Теодора. „Свърши се, Асене. Закъсня.“
Пътуването обратно беше мъгла от гняв и самосъжаление. Бях бесен, че се е случило точно сега, когато бях на прага на успеха. Бях бесен на Лилия, че не ми каза колко е сериозно. Бях бесен на мама, че се предаде.
Пристигнах късно. Твърде късно. Погребението беше насрочено за следващия ден. Не успях да се сбогувам. Къщата беше пълна с хора, далечни роднини и съседи, които ме гледаха с онзи особен поглед – смесица от съжаление и осъждане.
Но аз не ги виждах. Търсех нея. Търсех моята „празна“ сестра.
И тогава замръзнах.
Замръзнах, когато видях сестра си.
Тя стоеше до ковчега, изправена, спокойна. Но не беше моята Лилия. Момичето, което оставих, беше с изтощена коса, вързана на опашка, с избелелите тениски на баща ни и с вечно уморени, подпухнали очи.
Жената пред мен беше… различна.
Тя изглеждаше…
Изглеждаше като излязла от корица на списание. Косата ѝ беше в перфектна, елегантна прическа, която разкриваше изящната ѝ шия. Носеше черен костюм с панталон, скроен по мярка, от плат, който изглеждаше абсурдно скъп за тази къща. На китката ѝ проблясваше тънък, сребърен часовник. Лицето ѝ беше бледо, да, но не беше съсипано от скръб. Беше спокойно, овладяно, почти ледено.
Тя не плачеше. Тя приемаше съболезнования с тихо кимане, а погледът ѝ беше остър и ясен. Когато очите ѝ срещнаха моите, в тях нямаше нито упрек, нито болка.
Имаше само студенина. И може би, съвсем лека, едва доловима… насмешка.
Сърцето ми спря. Това не беше моята сестра. Това беше непозната. И тази непозната изглеждаше всичко друго, но не и „празна“. Тя изглеждаше могъща.
Глава 2: Ледената стена
Поменът след погребението беше тягостен. Къщата, която помнех като топла, макар и бедна, сега се усещаше стерилна. Леля Теодора се въртеше наоколо, предлагайки питки и жито, а очите ѝ стрелкаха ту към мен, ту към Лилия, опитвайки се да разгадае новата динамика.
Аз седях в ъгъла, притиснат от тежестта на скъпите си дрехи, които изведнъж изглеждаха неуместни. Чувствах се като измамник. Всичките ми планове за триумфално завръщане – успелият син, който се връща да поеме нещата в свои ръце – се бяха изпарили.
Лилия не седна нито за миг. Тя координираше всичко с тиха, желязна ръка. Забелязах, че не е сама. До нея почти неотлъчно стоеше мъж. Висок, с преждевременно посивяла коса на слепоочията и с поглед на хищник, който е виждал всичко. Носеше костюм, който струваше повече от моята кола.
„Кой е този?“ – дръпнах леля Теодора в кухнята.
Тя сведе глас, въпреки че в очите ѝ играеше онзи блясък на клюката, който не можеше да бъде потушен дори от смъртта. „Това е Стефан. Адвокат. Много известен. Откакто… знаеш… откакто ти тръгна, той започна да идва. Първо уж за съвет на майка ти, после…“
„После какво?“ – изсъсках аз.
„После стана сянка на Лилия. Не знам, Асене. Тя много се промени. Откакто мама ти се влоши съвсем, Лилия пое всичко. Ама всичко.“
Върнах се в стаята. Стефан шепнеше нещо в ухото на сестра ми. Тя кимна, без да променя изражението си.
Накрая хората започнаха да се разотиват. Останахме само аз, Лилия, Стефан и леля Теодора, която очевидно нямаше намерение да изпусне развръзката.
„Лилия,“ – започнах аз, опитвайки се гласът ми да звучи твърдо, авторитетно. „Трябва да поговорим. За къщата. За… всичко.“
Тя вдигна поглед от папката, която разглеждаше. „Няма за какво да говорим, Асене.“
Стефан пристъпи напред. „Господин… Асен. Всички въпроси, свързани с имуществото на покойната ви майка, ще бъдат уредени в моя офис. В понеделник, в десет сутринта. Ще получите официална покана.“
Останах с отворена уста. „Покана? Това е моят дом! Това е…“
„Това беше домът на майка ни,“ – прекъсна ме Лилия. Гласът ѝ беше равен, лишен от емоция. „Дом, в който ти не си стъпвал от две години. Дом, в който тя умря, чакайки те.“
Вината ме удари като физически юмрук, но веднага беше последвана от гняв. „Как смееш! Ти не знаеш нищо за моя живот! Аз градих бъдеще! Докато ти…“
„Докато аз какво, Асене?“ – тя направи крачка към мен. За първи път видях огън в студените ѝ очи. „Докато аз съм седяла тук, празна? Докато аз съм сменяла чаршафи и съм броила хапчета? Права си. Точно това правех. Но знаеш ли какво още правех?“
Тя се усмихна. Беше ужасяваща, ледена усмивка. „Учех се. Растях. Докато ти си се опитвал да изглеждаш някого, аз се превърнах в някого.“
„Ти… ти си нищо!“ – изкрещях аз, усещайки как губя контрол. „Ти си просто едно момиче, заседнало в старата къща!“
Стефан постави ръка на рамото ми. Беше тежка, предупредителна. „Мисля, че е време да си вървите. Моят клиент е изтощен.“
„Твой клиент?“ – изсмях се аз. „Тя ти е клиент? Аз съм ѝ брат!“
„Точно затова,“ – каза тихо Стефан, „тя има нужда от адвокат.“
Леля Теодора прихна.
Лилия се обърна. „В понеделник, Асене. Десет часа. И, моля те, донеси си адвокат. Ще ти трябва.“
Тя се качи по стълбите, без да се обърне. Чух щракването на вратата на старата ѝ стая. Останах сам в хола с адвоката и смаяната ми леля.
„Какво, по дяволите, става тук?“ – изръмжах аз към Стефан.
Той оправи вратовръзката си. „Това, Асене, се нарича четене на завещание. И повярвай ми, ще бъде много… интересно.“
Глава 3: Четенето на завещанието
През следващите два дни живях в мъгла от параноя и гняв. Отседнах в единствения малък хотел в градчето, тъй като Лилия беше сменила ключалката на къщата. Наех местен адвокат – Десислава, жена с остри черти и още по-остър език, на която репутацията се носеше като на акула.
„Значи,“ – каза тя, докато прелистваше набързо документите, които ѝ бях дал (а те не бяха много), – „имаме сестра-болногледачка, която внезапно става изискана дама, и един мистериозен адвокат. Класика. Тя го е играла ангел-хранител, докато е тровила ума на майка ви срещу теб.“
„Точно така!“ – съгласих се аз, благодарен, че някой най-после вижда истината. „Тя е манипулаторка!“
„Добре. Остави на мен. Ще ги смачкаме.“ – ухили се Десислава.
В понеделник сутринта влязохме в кантората на Стефан. Беше на главната улица, но вътре изглеждаше като офис в столицата – стъкло, хром и тиха, скъпа техника. Лилия вече беше там. Изглеждаше дори по-впечатляващо, отколкото на погребението. Носеше тъмносиня рокля и перли.
До нея седеше още един мъж. По-възрастен, около шестдесетте, с благородно лице и проницателни сини очи. Излъчваше аура на неоспорима власт и богатство.
„Кирил,“ – представи го Стефан, без да става. „Семеен приятел и изпълнител на завещанието.“
„Какъв семеен приятел? Никога не съм го виждал!“ – избухнах аз.
„Ти много неща не си виждал през последните две години, Асене.“ – обади се Лилия.
Десислава ме сръга под масата.
Стефан започна да чете. Беше стандартен правен жаргон, докато не стигна до съществената част.
„…на моя син, Асен, който избра своя път далеч от мен, оставям сумата от десет хиляди лева, за да му помогнат да се превърне в ‘някого’, както той винаги е искал…“
Десет хиляди? Това беше подигравка. Това не стигаше дори да покрия лихвите по кредита си за един месец.
„…и цялото ми останало имущество, движимо и недвижимо, включително родната ми къща, както и всичките ми спестявания и инвестиции, оставям на моята дъщеря, Лилия, която остана до мен, която пожертва младостта си и която се грижеше за мен до последния ми дъх…“
Стаята се завъртя. Студена пот изби по челото ми. „Не. Това е… това е невъзможно. Тя е била болна! Лилия я е накарала! Ти!“ – посочих Кирил. „Кой си ти? Нейният любовник?“
Кирил дори не трепна, но Стефан скочи на крака. „Внимавайте с думите си! Това е клевета!“
Десислава се намеси. „Клиентът ми е в шок. Очевидно е, че завещанието е съставено под влияние. Майка ви е била на силни медикаменти, нали, госпожице Лилия? Ще оспорим това в съда. Ще поискаме експертиза!“
Лилия се изправи. Бавно. Тя погледна моята адвокатка, после мен. В очите ѝ нямаше гняв. Имаше съжаление. И това ме вбеси повече от всичко.
„Прави каквото искаш, Асене. Съди ме. Направи цирк от смъртта на мама.“
Тя се обърна към Стефан. „Приключихме ли?“
„Само още едно нещо,“ – каза Стефан и отвори друга папка. „Тъй като господин Асен изглежда има финансови притеснения…“
Той плъзна към мен документ. Беше известие.
„Това,“ – каза той с глас, остър като скалпел, – „е копие от писмо до банката, отпуснала ви бизнес кредит. Както виждате, като изпълнител на волята на майка ви, господин Кирил имаше достъп до някои нейни стари документи. Включително до договора за поръчителство, който тя е подписала за вас преди три години.“
Не дишах. Бях забравил. Преди три години, преди болестта да се влоши, я бях накарал да подпише. Просто формалност, казах ѝ.
„Тъй като поръчителят вече не е между живите,“ – продължи Стефан, – „а вие очевидно не сте уведомили банката за нейната смърт, което е нарушение на договора, ние бяхме длъжни да ги информираме. Предполагам, че те ще направят кредита ви незабавно изискуем.“
Това не беше просто загуба на къщата. Това беше моят край.
„Ти…“ – прошепнах аз към Лилия. „Ти си го знаела. Ти си го планирала.“
Тя ме погледна, но сякаш гледаше през мен. „Аз не съм те молила да залагаш живота на мама за твоите провалени амбиции, Асене. Ти го направи съвсем сам.“
Тя се обърна и излезе от офиса. Кирил я последва. Аз останах, втренчен в документа, който току-що беше унищожил живота ми.
Глава 4: Животът на Асен (и дълговете му)
Десислава ме извлече от кантората. „Стегни се! Не им показвай слабост! Това е мръсен номер, но не е краят.“
Но беше. Аз знаех, че е.
Върнах се в големия град. Но той вече не ми изглеждаше бляскав. Изглеждаше сив, враждебен. Апартаментът, който бях наел, вече не беше символ на успех, а воденичен камък.
Вероника ме чакаше. Тя беше моята приятелка, или по-скоро моят аксесоар към успеха. Красива, амбициозна, безскрупулна. Тя беше моята връзка с „хората, които имат значение“. Тя беше причината да се нуждая от толкова пари.
„Е?“ – попита тя, докато си сваляше обеците. „Свърши ли с това провинциално погребение? Взе ли къщата? Можем да я ипотекираме веднага, имам нужда от пари за новата колекция.“ Вероника имаше малък бутик, който аз финансирах.
„Няма къща.“ – казах аз глухо.
Тя спря. „Какво искаш да кажеш?“
Разказах ѝ. За Лилия. За адвоката. За завещанието. И за кредита.
Лицето ѝ премина през гама от емоции – от неверие, през презрение, до чиста, студена ярост.
„Ти си се оставил да те прецака една селянка? Една болногледачка? Асене, аз съм заложила репутацията си на теб!“
„Аз съм заложил всичко!“ – изкрещях аз. „Те ме унищожиха!“
„Не,“ – каза тя, грабвайки чантата си. „Ти се унищожи сам. Аз няма да потъна с теб.“
Тя излезе. И аз останах сам.
През следващата седмица адът се отвори. От банката се обадиха. Кредитът беше обявен за предсрочно изискуем. Три дни срок. Фирмата ми, която беше просто фасада, изградена върху този заем, се срина. Хазяинът почука на вратата за наема.
Аз, Асен, който трябваше да бъде „някого“, седях в празен апартамент, с изключен телефон, и гледах как животът ми се разпада.
И тогава, в дъното на отчаянието, се роди план. План, захранен от омраза. Ако аз потъвах, щях да повлека и Лилия с мен.
Тя мислеше, че е спечелила. Тя не знаеше с кого си има работа. Аз може да бях на дъното, но бях научил едно-две неща в големия град. Щях да разбера нейната тайна. Щях да открия откъде идват парите ѝ, кой е този Кирил и как точно са отровили ума на майка ми.
Щях да я съсипя.
Глава 5: Тайната на Лилия (и Кирил)
Докато аз се борех с призраците на фалита, Лилия действаше. Тя не скърбеше по начина, по който аз си представях. Или по-скоро, нейната скръб беше двигател, а не котва.
Животът ѝ през последните две години не беше просто смяна на памперси и мерене на температура.
Всичко започнало година след като аз си тръгнах. Болестта на мама се влошила рязко. Лекарствата били скъпи, а държавната помощ – нищожна. Лилия, в отчаянието си, започнала да преглежда старите документи на баща ни. И там, сред пожълтели полици, открила нещо.
Открила акции. Преди десетилетия баща ни бил помогнал на свой млад приятел да стартира малка технологична фирма. Приятелят бил Кирил. Фирмата отдавна не била малка. Акциите, смятани за изгубени, стрували състояние.
Лилия се свързала с Кирил. Той, поразен от смъртта на стария си приятел и от болестта на жена му, пристигнал веднага. Той не бил просто богат бизнесмен; той бил човек с дълг на честта.
Кирил видял мама. Видял и Лилия. Но той не видял уморена болногледачка. Той видял ум, остър като бръснач. Видял момиче, което е пожертвало собствения си прием в университета (тя искала да учи право), за да се грижи за семейството си.
„Майка ти е осигурена,“ – казал ѝ той. „Парите не са проблем. Аз ще поема всичко. Но ти, Лилия, ти си престъпление срещу природата. Такъв ум не бива да се прахосва.“
И той станал неин ментор.
Докато се грижела за мама през деня, Лилия прекарвала нощите си онлайн. Кирил ѝ платил за дистанционно обучение в престижен университет. Тя не учела право. Тя учела финанси. Учела управление на активи.
Тя започнала да управлява парите, които Кирил възстановил от акциите. И се оказала дяволски добра. Тя ги удвоила. После ги утроила.
Стефан, адвокатът, бил част от екипа на Кирил. Той бил изпратен да помогне на Лилия с правните аспекти на инвестициите. Но бързо видял в нея повече от ученичка. Видял партньор.
Когато мама разбрала, че ѝ остават броени месеци, тя повикала Стефан. Не Лилия. Мама.
„Асен избра,“ – казала тя, а гласът ѝ треперел от слабост, но не и от несигурност. „Той избра парите пред мен. Аз избирам дъщеря си, която избра мен пред всичко.“
Завещанието било нейната воля. Договорът за поръчителство, който бях забравил? Мама не го беше. Тя го беше дала на Стефан. „Пази го,“ – казала тя. „Ако той се върне като син, изгори го. Но ако се върне като кредитор… защити Лилия от него.“
Лилия не беше откраднала нищо. На нея ѝ беше дадено. А аз бях този, който беше взел всичко – включително и последния шанс на майка ми да има син.
Глава 6: Първият удар (и контраударът)
Върнах се в родния си град. Този път без лъскава кола. С автобуса. Бях продал всичко, за да платя на Десислава. Бях ѝ обещал процент от къщата, когато я спечелим.
„Добре,“ – каза тя, потривайки ръце. „Имам нещо. Този Кирил. Той не е просто „семеен приятел“. Той е в борда на директорите на три големи компании. Едната от тях наскоро е придобила парцел земя. Огромен парцел. Точно извън града.“
„И?“ – не виждах връзката.
„И, глупчо, парцелът е бил общинска собственост. Продаден на търг на абсурдно ниска цена. А кой е в общинския съвет? Познай. Братовчедът на нашия Стефан.“
Това беше нещо. Корупция.
„А сега виж това,“ – тя ми подаде снимка. Лилия. Излизаше от банка. „Това е отпреди седмица. Тя тегли огромна сума пари. В брой. За какво са ѝ на една скърбяща дъщеря толкова пари в брой?“
„Подкуп?“ – предположих аз, а сърцето ми биеше лудо.
„Или пране на пари. Или и двете. Ще ги ударим, Асене. Ще ги ударим там, където не очакват.“
Десислава подаде сигнал. Анонимен, разбира се. До икономическа полиция. До местния вестник.
„БИЗНЕСМЕН ИЗТОЧВА ОБЩИНАТА С ПОМОЩТА НА МЕСТНИ АДВОКАТИ. СЛЕДИТЕ ВОДЯТ КЪМ СЪМНИТЕЛНО НАСЛЕДСТВО.“
Заглавието беше огромно.
Ефектът беше мигновен. Градчето се разтресе. Името на Кирил беше опетнено. Името на Стефан беше опетнено.
Името на Лилия…
Седях в евтината хотелска стая и чаках. Представях си я паникьосана, уплашена. Представях си как Стефан и Кирил я изоставят.
Вместо това, на вратата ми се почука.
Беше Стефан. Сам.
„Може ли да вляза?“
Не изглеждаше притеснен. Изглеждаше… уморен.
„Какво искаш?“ – изръмжах аз.
„Да ти предложа сделка, Асене. Преди да си съсипал и малкото, което ти е останало.“
Той влезе, без да чака покана. „Това,“ – той хвърли вестника на масата, – „беше глупаво. Аматьорско.“
„Не знам за какво говориш.“
„Знаеш. Ти и онази твоя пиявица. Мислиш ли, че сме толкова лесни? Кирил купува земя от десетилетия. Сделката е чиста като сълза. Братовчедът на Стефан? Да, в съвета е. Гласувал е ‘против’ сделката, за да избегне точно такива приказки. Всичко е документирано.“
„А парите?“ – опитах се да звуча уверено. „Парите в брой?“
Стефан се засмя. Беше кратък, сух смях. „Парите ли? О, Асене. Ти наистина си жалък. Знаеш ли какво правеше сестра ти в банката?“
Той извади документ от чантата си.
„Тя плащаше твоя жилищен кредит.“
Погледнах го неразбиращо.
„Жилищният кредит. Този, който изтегли с Вероника. За апартамента, който вече не е твой. Оказва се, че освен бизнес заема, си имал и това. И си спрял да го плащаш. От банката щяха да запорират всичко, което ти е останало. Което не е много, но…“
„Защо? Защо го е направила?“ – гласът ми беше шепот.
„Защото, идиот такъв, в договора за този кредит има клауза за солидарна отговорност. Клауза, която ти си пропуснал да прочетеш. Ако ти не плащаш, те отиват при следващия. А ти, геният на финансите, си накарал мама да ти стане поръчител и за този кредит.“
Светът се наклони.
„Лилия плати дълга ти. Целия. В брой. За да не може банката да посегне на нейната къща. Къщата, която мама ѝ остави. Къщата, която ти се опита да им отнемеш.“
Той се изправи. „Сделката е следната, Асене. Изчезваш. Оттегляш всичките си нелепи обвинения. Спираш да се занимаваш с Десислава. Оставяш сестра си на мира.“
„А ако не го направя?“
„Ако не го направиш…“ – Стефан отвори вратата. „Кирил е много влиятелен човек. А аз съм много добър адвокат. Статията във вестника е клевета. Можем да те съдим за толкова много пари, че и внуците ти ще ги изплащат. Но по-важното е, че Лилия вече няма да те пази.“
Той ме погледна с нещо, което приличаше на съжаление. „Тя ти плати дълговете. Купи ти свободата. Сега се възползвай от нея и бягай. Защото, повярвай ми, не искаш да видиш Лилия, когато спре да бъде дъщеря на майка си и започне да бъде мой клиент.“
Глава 7: Паралелни животи (и студентът)
Аз не избягах. Не можех. Гордостта ми беше разбита, финансите ми – унищожени, но омразата ми беше чиста и силна. Стефан мислеше, е ме е уплашил. Той просто ми даде нова цел.
Щом Лилия беше толкова загрижена за къщата, значи къщата беше нейното слабо място.
Започнах да копая. Не за корупция. За нещо лично.
Прекарах дни в кафенето срещу кантората на Стефан. Наблюдавах. Лилия идваше всеки ден. Точно в девет. Тръгваше си в пет. Като на работа. Какво правеше там?
Стефан беше прав. Лилия вече не беше просто скърбяща дъщеря. Тя беше бизнесдама. Тя и Кирил не просто управляваха наследството. Те го разширяваха.
Открих, че Лилия продължаваше да учи. Дистанционното ѝ обучение по финанси беше приключило. Сега тя беше записала магистратура. Отново онлайн. Този път беше „Управление на здравни грижи“.
И тогава видях Ивайло.
Той беше млад. На моите години, може би малко по-голям. Имаше вид на студент – раздърпани дънки, тениска с логото на някакъв университет и очила с дебели рамки. Носеше раница, пълна с книги.
Той не влизаше в кантората на Стефан. Той чакаше Лилия пред нея. Всеки ден. В пет.
Те не изглеждаха като влюбени. Не и в романтичния смисъл. Но имаше връзка. Говореха бързо, разпалено. Разгъваха планове, чертежи.
Проследих ги. Те не ходеха на ресторанти. Ходеха до старата къща. Нашата къща.
Наех кола на старо и паркирах на улицата. Къщата вече не беше същата. Боята беше освежена. Градината, която мама поддържаше, докато можеше, беше изчистена. Но имаше и нещо ново.
Имаше табела. Малка, временна.
„ФОНДАЦИЯ МАРИЯ. Проект за дневен център.“
Тя правеше това. Тя превръщаше дома ни в… в нещо. Без мен. С парите на мама. С моите пари!
Ивайло беше неин съученик от новата ѝ магистратура. Той беше архитектът. Той беше мозъкът зад преустройството. А Лилия беше финансистът.
Видях ги. Седяха на стълбите на верандата, точно там, където аз и тя си деляхме сладолед като деца. Ивайло ѝ подаде термос. Тя му се усмихна.
Беше истинска усмивка. Не ледената, която пазеше за мен. Беше топла, уморена, но истинска.
И в този момент аз не просто я мразех. Аз ѝ завиждах.
Тя имаше цел. Тя имаше пари. Тя имаше… приятел.
А аз нямах нищо.
Глава 8: Изневяра и предателство (от друг вид)
Вероника се появи отново. Неочаквано. Почука на вратата на мизерната ми хотелска стая.
Изглеждаше различно. Скъпите ѝ дрехи бяха същите, но очите ѝ бяха уплашени.
„Асене. Трябва да поговорим.“
„Нямаме какво да си кажем. Ти ме остави.“
„Ти ни докара до провал! Но това няма значение сега.“ Тя влезе и се огледа с погнуса. „Слушай. Аз също съм затънала. Бутикът… той беше на твое име. Всичко беше свързано с твоята фирма. Когато ти фалира, кредиторите дойдоха при мен.“
Изсмях се. „Добре дошла в клуба.“
„Млъкни! Не става въпрос за това. Става въпрос за Кирил.“
Седнах. „Какво за него?“
„Той… той беше един от инвеститорите ми. Тайно. Мислех, че вярва в мен. Но той не е инвестирал. Той ме е… наблюдавал. Заради теб.“
Оказа се, че моята амбициозна Вероника не е била просто моя приятелка. Тя е била и негов информатор. От месеци. Кирил е знаел за всяка моя рискована сделка, за всеки мой дълг. Той е знаел за жилищния кредит. Той е знаел колко съм затънал, много преди аз да го осъзная.
„Той те е пазил, Асене,“ – прошепна Вероника. „Той е спирал други кредитори да те разкъсат. Той е казвал на Лилия какво да прави. Той е дърпал конците през цялото време.“
Това не беше предателство. Това беше… опекунство. Те не са се опитвали да ме унищожат. Те са се опитвали да ме контролират. Да ме изолират.
„Защо ми казваш това сега?“
„Защото той ме отряза. Каза, че вече не съм му нужна. Каза, че „си свършила работата“. Аз съм разорена, Асене! Той ме използва, за да те следи, и после ме изхвърли. Точно както ти ме използва за връзките ми и ме изхвърли!“
Тя ме гледаше с омраза, но и с отчаяние. „Има само един начин. Трябва да ги ударим заедно. Ти познаваш сестра си. Аз познавам Кирил. Трябва да има нещо. Нещо мръсно. Нещо, което можем да използваме.“
Вероника не знаеше за фондацията. Не знаеше за Ивайло.
Но аз знаех.
Планът започна да се оформя. Беше грозен, подъл. Беше перфектен.
„Има,“ – казах аз и за първи път от седмици се усмихнах. „Има нещо.“
Глава 9: Жилищният кредит (и моралният такъв)
Атаката ни беше двупосочна. Вероника, със своите все още действащи връзки в банковите среди, започна да разпространява слухове. Колко е рисковано да се инвестира в проект, управляван от някой толкова неопитен като Лилия. Как парите от наследството всъщност са обект на съдебен спор (аз поднових делото, въпреки заплахите на Стефан).
Аз се заех с Ивайло.
Открих го в университета. Той учеше за изпит в библиотеката.
„Ти си Ивайло, нали?“
Той вдигна поглед. „Да. Познаваме ли се?“
„Аз съм Асен. Братът на Лилия.“
Изражението му се промени от любопитство към предпазливост. „Тя ми е разказвала за теб.“
„Сигурен съм, че е така.“ – седнах срещу него. „И сигурно ти е разказала колко съм лош и как съм я оставил. Но разказа ли ти откъде идват парите за вашата фондация?“
„Това е наследство от майка ѝ. Какво…“
„Това е нашето наследство. Което тя открадна. А ти ѝ помагаш да го изпере. Превръщайки го в „благотворителност“.“
Ивайло затвори книгата. „Не знам за какво говориш. Проектът е чист. Аз съм архитект, не счетоводител.“
„Точно. Ти си архитект. Знаеш ли, че подписвайки тези планове, ти ставаш съучастник? Аз оспорвам завещанието. Ако спечеля, което е много вероятно, всичко, което тя е похарчила, ще трябва да се върне. А тъй като тя няма да има пари, при кого ще дойдат? При нейния партньор. При теб.“
Той пребледня. „Това не е вярно. Стефан…“
„Стефан е неин адвокат, не твой! Той я защитава. Кой защитава теб, Ивайло? Ти си просто един студент. Взел си студентски кредит, нали? Апартамент под наем? Как ще платиш, когато те осъдят за стотици хиляди?“
Лъжех. Или поне силно преувеличавах. Но зърното на съмнението беше посято.
„Какво искаш, Асен?“
„Искам да се оттеглиш. Искам да ѝ кажеш, че проектът е твърде рисков. Че се отказваш. Искам да я оставиш сама.“
„Не мога. Аз вярвам в този проект.“
„Вярваш ли в затвора? Защото там отиваш. Помисли си, Ивайло. Твоята кариера, преди да е започнала, или моята сестра. Избирай.“
Той не каза нищо. Но аз видях в очите му. Бях го счупил.
Глава 10: Разкрития (и счупени огледала)
Ивайло се оттегли. На следващия ден. Посочил „лични причини“.
Проектът спря. Лилия остана сама. Слуховете на Вероника свършиха останалото. Банката, която трябваше да отпусне допълнително финансиране за оборудването на центъра, замрази процедурата.
Аз спечелих.
Или поне така си мислех.
Отидох до къщата. Исках да видя лицето ѝ. Исках да видя поражението.
Тя беше там. Седеше на верандата. Но не беше сама.
Кирил беше до нея.
„Ето го и него,“ – каза Кирил, без дори да се обърне към мен. „Победителят. Доволен ли си, Асене?“
„Тя ми отне всичко. Аз просто си го връщам.“
Лилия се изправи. Този път в очите ѝ нямаше студенина. Имаше огън. Чист, изгарящ гняв.
„Ти какво си мислиш, че си върнал?“ – извика тя, а гласът ѝ се пречупи. „Къщата? Парите? Мислиш ли, че за това става въпрос?“
Тя слезе по стълбите и застана пред мен. Беше толкова близо, че виждах как гърдите ѝ се повдигат от ярост.
„Ти не върна нищо. Ти унищожи. Отново.“
„Аз унищожих? Ти плати дълговете ми, за да ме унижиш! Ти ме накара да изглеждам като глупак!“
„Аз платих дълговете ти,“ – изсъска тя, „защото мама ме помоли! На смъртния си одър! Тя знаеше, че ще го направиш! Тя знаеше, че ще се провалиш и ще дойдеш да обвиняваш мен! Тя ме накара да обещая, че ще те защитя от самия теб!“
Думите ѝ висяха във въздуха.
„Тя знаеше, че си слаб, Асене!“ – изплака Лилия, и сълзите, които сдържаше от погребението, най-после потекоха. „Тя не ми остави къщата, за да ме възнагради! Тя ми я остави, за да те спаси! Тя знаеше, че ти ще я продадеш, ще я пропилееш, точно както пропиля всичко останало! А тази къща беше всичко, което баща ни ни остави!“
Кирил пристъпи напред и сложи ръка на рамото ѝ. „Лилия, стига. Не си заслужава.“
„Не!“ – тя се отскубна. „Той трябва да знае! Трябва да знае какво унищожи!“
Тя ме бутна към вратата. „Фондацията! Мислиш, че беше за пари? Че беше за слава? Ти, който мислеше само за това!“
Тя отвори вратата. Вътре не беше празно. Беше пълно с медицинско оборудване. Легла. Машини.
„Това,“ – каза тя, сочейки към една сложна система, – „е апарат за дихателна рехабилитация. Знаеш ли колко се мъчеше мама да диша накрая? А това е за физиотерапия. Това е за хора, които не могат да си позволят лечението, от което се нуждаеха нашите родители! Това не беше бизнес, Асене! Това беше…“ – гласът ѝ се задави – „…това беше изкупление.“
Тя се обърна към мен, а лицето ѝ беше мокро от сълзи, но очите ѝ – твърди.
„Ивайло не беше просто архитект. Майка му е починала от същата болест. Той разбираше. Той беше единственият, който разбираше. А ти го прогони. Ти го уплаши, защото не можа да понесеш, че правя нещо добро. Нещо, което ти никога не си се и опитал да направиш.“
Тя ме погледна, но вече не виждаше мен. Виждаше празнотата, за която ме беше обвинявала.
„Ти не си ‘някого’, Асене. Ти си точно това, от което се страхуваше. Ти си празен.“
Глава 11: Сблъсъкът (и огледалото)
Думите ѝ ме удариха по-силно от всеки физически удар. „Празен.“ Думата, която аз бях използвал срещу нея. Сега тя ми я връщаше, но не като обида, а като диагноза.
За пръв път от две години, не, за пръв път в живота си, аз се видях. Видях арогантното момче, което напусна дома си. Видях мъжа, който отхвърляше обажданията на умиращата си майка. Видях братът, който се опита да съсипе сестра си от чиста, неподправена завист.
Бях се превърнал в чудовище.
„Аз…“ – започнах аз, но гласът ми не излезе. „Аз не знаех.“
„Разбира се, че не знаеше,“ – каза Кирил. Той беше дошъл до нас. Гласът му беше мек, но нямаше и грам съчувствие. „Ти никога не питаш. Ти само взимаш. Изискваш. Ти си мислеше, че аз и Стефан те нападаме. Че те преследваме.“
Той поклати глава. „Асене, от деня, в който майка ти се разболя, аз се опитвам да те спася. Не от кредиторите ти. От теб самия. Всеки път, когато беше напът да се сринеш, аз бях там. Купувах дълговете ти анонимно. Спирах банките. Не за теб. За Мария. Тя ме помоли. ‘Пази го, Кирил. Той е изгубен.’“
„Вероника…“ – промълвих аз.
„Вероника беше лесна. Тя обича парите. Аз ѝ давах пари, за да ми казва кога си напът да направиш поредната глупост. Мислех, че ако те държа на повърхността достатъчно дълго, ще се осъзнаеш.“ Той въздъхна. „Но ти не се осъзна. Ти просто копаеше по-дълбоко.“
„Защо Лилия плати жилищния кредит?“ – попитах аз, вече знаейки отговора, но трябваше да го чуя.
„Защото,“ – обади се Лилия, а гласът ѝ беше тих и изтощен, – „това беше последното нещо, което мама подписа. Тя не знаеше какво подписва, Асене. Ти си ѝ казал, че е ‘застраховка’. Тя ти вярваше. До самия край. Дори когато ѝ казваше, че си ‘зает’. Тя ти вярваше. Аз не можех да позволя името ѝ да бъде опетнено от твоите дългове. Не можех да позволя банката да вземе единственото нещо, което тя обичаше повече от теб – този дом.“
Тя седна на стъпалото и зарови лице в ръцете си. Могъщата, ледена Лилия беше изчезнала. На нейно място беше сестра ми. Умореното момиче, което бях оставил преди две години. Само че сега беше сломена. И аз я бях сломил.
Вината беше физическа. Задушаваща. По-лоша от фалита, по-лоша от унижението.
„Какво… какво да направя?“ – прошепнах аз.
Лилия вдигна глава. „Нищо. Вече направи достатъчно. Върви си, Асене. Върни се в твоя свят. Остави ни на мира.“
„Нямам свят, към който да се върна,“ – казах аз. И беше истина.
„Тогава си създай такъв,“ – каза Кирил. „Но далеч от тук. Делото ти за оспорване на завещанието? Стефан ще го унищожи. Дори Десислава знае, че нямаш шанс. Оттегли го. Аз ще се погрижа Вероника да изчезне. Ще говоря и с Ивайло, може би ще успея да го убедя да се върне. Ще спасим проекта.“
Той ме погледна. „А ти, Асене… ти просто изчезни.“
Обърнах се. Нямаше какво повече да се каже. Направих крачка, после още една. С всяка крачка тежестта на това, което бях, ме мачкаше.
„Асене!“
Спрях. Беше Лилия.
Обърнах се. Тя стоеше на верандата, обляна в следобедното слънце. Изглеждаше малка и крехка.
„Тя те обичаше,“ – каза тя тихо. „До последния си дъх. Питаше за теб. Дори когато вече не можеше да говори, държеше твоя снимка. Тази, от дипломирането. Преди да станеш ‘някого’.“
Тя влезе вътре и затвори вратата.
Глава 12: Новото начало (и старият дом)
Изчезнах.
Буквално. Продадох часовника си – последното скъпо нещо, което имах – за билет за автобус до другия край на страната. Град, в който не познавах никого и никой не ме познаваше.
Намерих си работа. Истинска работа. Не в лъскав офис. В строителството. Хамалин. Носех цимент, копаех основи. Ръцете ми, които познаваха само клавиатура и химикал, станаха груби, покрити с мазоли. Вечер се прибирах в малка стая под наем и заспивах, преди главата ми да е докоснала възглавницата.
Беше тежко. Беше унизително.
Беше най-доброто нещо, което ми се беше случвало.
Работих. Спестявах. Не говорех за миналото си. Минаха шест месеца. После година.
Спрях да мисля за пари. Спрях да мисля за успех. Мислех само за това да изкарам деня. И в тишината, в умората, нещо започна да се променя. Гневът изчезна. Завистта изчезна.
Остана само една празнота. Но този път беше различна. Не беше празнотата на провала. Беше празнота, която чакаше да бъде запълнена.
На втората година се върнах.
Пътувах отново с автобус. Слязох на същата спирка. Градчето не се беше променило. Но аз бях.
Отидох до къщата. Отне ми време. Страхувах се.
Тя беше там. Табелата вече не беше временна. Беше месингова, лъскава. „ДНЕВЕН ЦЕНТЪР ЗА РЕХАБИЛИТАЦИЯ ‘МАРИЯ’“.
Градината беше пълна с цветя. Имаше рампа за инвалидни колички. Отвътре се чуваха гласове, смях.
Спрях пред вратата. Не можех да почукам. Какво щях да кажа?
Вратата се отвори. Беше Ивайло. Той ме видя и застина. Изглеждаше по-възрастен, по-уверен.
„Асен.“ – каза той, а в гласа му нямаше гняв. Само изненада.
„Аз… аз просто минавах.“ – казах аз, чувствайки се като пълен идиот.
„Тя е вътре.“ – каза той. „В кабинета. Старата стая на майка ви.“
Той ми направи път.
Влязох. Миришеше на чисто, на лак и на… надежда. Холът, в който мама умря, сега беше стая за групова терапия. Възрастни хора седяха в кръг и говореха с млада жена.
Качих се по стълбите. Вратата на кабинета беше отворена.
Лилия беше зад бюро. Разглеждаше документи. Вдигна поглед.
Замръзнахме. Точно както на погребението. Но този път всичко беше различно.
Тя не изглеждаше нито ледена, нито сломена. Изглеждаше… заета. Но спокойна.
„Асен.“ – каза тя.
„Лилия.“
Тя ме гледа дълго. Оглеждаше ме. Ръцете ми. Евтиното ми яке. Лицето ми.
„Променил си се.“ – каза тя. Не беше въпрос.
„И ти.“ – отговорих аз.
Тя се усмихна. Истинска усмивка. Като онази, която беше дала на Ивайло. „Проектът потръгна. Кирил помогна. Ивайло се върна. Оказа се, че да правиш добро е по-трудно, отколкото изглежда.“
„Лилия, аз…“
„Знам.“ – прекъсна ме тя. „Кирил ми каза, че си изчезнал. Че си платил всичко, което си могъл, на хората, които си наранил, преди да тръгнеш.“
„Не беше достатъчно.“
„Никога не е.“ – тя се изправи и дойде до мен. „Но е начало.“
Стояхме в тишината.
„Защо си тук, Асене?“
Поех си дъх. „Не знам. Може би, за да се сбогувам. Този път наистина.“
Тя кимна. „Мама щеше да се радва.“
„Имате ли нужда от…“ – погледнах към мръсните си ръце. „От някой да поправя неща? Боядисване? Оградата видях, че се е килнала.“
Лилия се засмя. Беше чист, звънък смях. Смях, който не бях чувал от дете.
„Винаги има нужда от някой, който да поправя неща, Асене.“
Тя ми подаде ръка. Не като бизнесдама. Като сестра.
„Но ще трябва да започнеш от мазето. Пълно е със старите боклуци на татко.“
Аз поех ръката ѝ. Беше топла.
„Мазето звучи добре,“ – казах аз. „Това е добро място за ново начало.“