Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Настръхващо! Близка на загинала в Арсенал: Работеше с отрови и барут, все работниците са виновни
  • Новини

Настръхващо! Близка на загинала в Арсенал: Работеше с отрови и барут, все работниците са виновни

Иван Димитров Пешев октомври 6, 2022
vasviasvnasvoa.png

След претърсване на отломките от рухналия „Цех 150“ на четвърти завод „Арсенал“ в Казанлък са открити телата на двете жени, които бяха в неизвестност след взрива. Те са на 43 и 53 години. Една от жертвите е от Мъглиж, научи Bulgaria ON AIR.

Данка Бакалова продава в града автобусни билети и казва, че се е познавала с 53-годишната жена, която е сред загиналите.

„Тя е била изпратена от Мъглиж на бригада в Казанлък. От много години работи и е съвестна. Занимавала се е със смес отрови, барут – обикновен работник“, сподели Данка Бакалова.

В Мъглиж тъжната вест вече се разнася и местните говорят за трагедията.

Не изпускай тези оферти:

„Като не плащат, хората бързат да гонят норма, колко работници осакатиха от този завод… То не се знае, може и от обект да паднеш, може би нормите бъркат работата“, предположи жител на Мъглиж.

От прокуратурата заявиха, че и трите жертви на взрива са служители с опит в оръжейния завод.

„Мъжът е със стаж от 8 г. в завода, едната жена с 9 г., другата с 15 години“, уточни окръжният прокурор на Стара Загора Дичо Атанасов.

Разследването е поето от Националната следствена служба. „Работи се по няколко версии – едната е човешка грешка, другата възможна версия е по технически причини“, каза още Атанасов.

„Два месеца е срокът за разследване, но с оглед тежестта на случая, ще бъде удължен този срок“, допълни наблюдаващият прокурор Юлиана Станева.

Завод „Арсенал“ е предприятието, осигуряващо основно препитание за местните в Мъглиж. На Делка почти цялото семейство работи в оръжейницата. Заради зачестилите инциденти обаче, синът ѝ напуска, а съпругът ѝ е тежко пострадал преди години, отново при инцидент.

„В първите години остана без ръце. Все работниците са виновни, не съм чула друг да е виновен… Нито им заплащат труда както трябва…“, сподели Делка.

След поредната трагедия с три жертви, работата в завод „Арсенал“ продължава. Вече няма опасност от последващи взривове. А служителите се молят всеки взрив да е последният.

Жертвите на взрива в „Завод 4“ на „Арсенал“ официално станаха три, след като вчера следобед под останките на сградата са открити телата на двете жени, които се водеха изчезнали, съобщиха от прокуратурата на брифинг на мястото на инцидента. Те са на 43 и 53 години, а третият загинал е мъж на 55 години. Тримата са имали между 8 и 15 години стаж в „Арсенал“.

Вчера огледите са приключили със стъмването, като днес те ще продължат. Назначени са съдебно-медицински експертизи. Предстои назначаване и на други.

Разследването е възложено на Националната следствена служба. Поискано е и делото да се вземе на специален надзор.

На този етап няма как да се каже причината за взрива, уточниха от прокуратурата. На първо време ще се проверява дали няма човешка грешка или пък става въпрос за технически причини. Днес продължават и разпитите на свидетели.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Трагедия: 4-годишно дете уби баба си в благоевградско село
Next: Отстраниха от МВР полицайката Любка Гечева заради мелето с поршето

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.