Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Невероятен обрат с украинците, чийто джип бе откраднат в Несебър
  • Новини

Невероятен обрат с украинците, чийто джип бе откраднат в Несебър

Иван Димитров Пешев април 2, 2022
nesebabarrrrrr.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Вместо да му избодат очите, българските автоджамбази изписаха веждите на украинеца Дмитрий Бабенко, чийто бял „Мерцедес“ ML 350 изчезна мистериозно от паркинга на хотел „Карел“ в Несебър. След новината за това, че са останали без нищо, бизнесмен от София подаде ръка на украинеца и неговото семейство и сбъдна мечтата им.

След като Дмитрий, съпругата му Виктория заедно с 10-месечната им дъщеричка Алина и родителите на мъжа напускат Запорожие, бягайки от ужаса на войната, автомобилът и вещите в него са единственото им имущество. Те пристигат в България на 21 март, тук са за пръв път и вероятно ще помнят нашата страна с опашките за придобиване на статут и кражбата, но и с това, че тук живеят и добри хора, готови да помагат със своите големи сърца.

На 28 март през нощта крадците на автомобили вземат всичко, което семейство Бабенко притежава. „Отворили са колата и са видели вътре бебешка количка, детско столче, биберони и вещи, по които ясно си личи, че не сме тук на почивка. Как им даде сърце да го направят?“, пита Дмитрий.

В деня, в който Дмитрий обяви новината, високопоставени хора от столицата виждат сълзите и отчаянието на един баща по телевизията и го намират. Питат го как иска да му помогнат и какво е решил да прави за семейството си.

„Споделих им, че искам да отгледам детето си на спокойствие, че със съпругата и родителите ми мечтаем да заминем в Канада и там да се установим като бежанци. Това беше нашата цел, а колата ни беше всичко“, казва бащата от Украйна. Той търси съдействие от институциите в Бургас, отива на среща при областния управител, подава жалба в ОДМВР-Бургас, където работят по издирването на откраднатия му автомобил. Служителите на реда веднага започват разследване и вече имат следа, която води към автоджамбазите. Но Дмитрий вече подрежда живота си в друга държава.

Бизнесменът, който потърсил Дмитрий, приел присърце борбата на един съпруг, баща и син за цялото му семейство. Той не желае да бъде оповестявано името му, затова ние ще спазим тази уговорка.

Вчера семейство Бабенко обаче са минали интервю в канадското посолство в Букурещ и вече притежават визи за Канада. Бизнесменът е изпратил и самолетните билети за семейството и е дал на Дмитрий 2 хиляди долара, за да може да започне живота си там.

Семейство Бабенко са получили хуманитарно убежище в източната част на Канада. Като бежанци там те получават апартамент и работа, както и уроци по френски език, пише „Флагман“. А ние от България можем да пожелаем успех на Дмитрий и семейството му и нека помни доброто, което го е стигнало в страната ни, макар и на гърба на зло.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Пряко предаване от Овча купел: Огромен кран рухна върху строеж, тотално мазало е
Next: Жена предупреди украинците у нас: Не можете да се държите така!

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
  • Майка ми си отиде от рак, когато бях на седемнадесет. Думата „рак“ още ми звучи като метал по стъкло, като нещо, което не трябва да е част от човешкия живот
  • Когато лекарят произнесе думата „деменция“, сякаш някой дръпна черга изпод краката ми. Мама седеше срещу нас, с ръце, сгънати в скута, и се усмихваше на прозореца, а не на нас. В онзи миг не разбрах какво точно се къса, но усетих как нишките на семейната ни тъкан започват да се ронят.
  • Мила се прибра, сякаш беше забравила как се диша. Раницата ѝ висеше накриво, едната презрамка се беше впила в рамото, а очите ѝ бяха широки и мокри, като на дете, което не смее да издаде звук, за да не счупи света.
  • Когато синът ми почина преди четири месеца, светът ми се срина по начини, за които не бях подготвена. Остави след себе си съпругата си Лин и двете им малки деца. Всички живееха под моя покрив през последните шест години
  • Майка ми беше на четиридесет и пет, когато отново откри любовта.
  • Бях в осмия месец от бременността си, когато светът ми се разклати не от болка, а от едно изречение, изречено уж между другото.
  • Вчера бях в търговския център и се опитвах да не мисля за нищо, освен за списъка с покупки, който трепереше в ръката ми като присъда. Мислех за вноската по кредита за жилището, за начислените лихви, за това как заплатата ми се стопява, още преди да я усетя.
  • На петдесетия рожден ден на съпруга ми бях планирала месеци наред, тихо събирайки карти и мигове, докато пътуването до далечните острови най-сетне не придоби реални очертания. Исках океанът да каже онова, което думите не могат, че годините ни заедно са били широки, търпеливи и дълбоки.
  • Нощната лампа хвърляше мек кръг светлина върху стената, сякаш рисуваше убежище. Дъщеря ми беше на осем. Още вярваше, че възрастните имат тайни инструменти за поправяне на света. Още вярваше в „всичко ще бъде наред“, ако го кажеш достатъчно уверено.
  • Когато снаха ми посегна към второ парче пай, аз на шега казах:
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Когато се ожених за Стефан, си мислех, че най-трудната част ще е да свикна с чуждите навици. Сутрешното му кафе, подредените му ризи, начинът, по който проверяваше ключалката два пъти, преди да излезе. С времето разбрах, че истинските трудности идват от нещата, които човек не казва на глас.
  • Неда се появи на прага ми в часа, когато денят се пречупва и сенките стават дълги. Държеше бебе, увито в одеяло, толкова прилепнало към гърдите ѝ, сякаш ако го пусне, ще се разпадне на прах. Очите ѝ бяха подпухнали, а устните, които иначе сигурно умееха да се усмихват, сега трепереха.
  • Не бях чувал гласа на Никола почти десет години. Не защото не можех. А защото бях решил, че някои врати се затварят завинаги.
  • Баща ми лежеше на тясното легло в наетата стая, която миришеше на студени лекарства и на безсънни нощи. Пердетата бяха избелели, а по стената се виждаха следи от чужди животи. Сякаш това място беше свикнало да приютява хора, които никой вече не търси.
  • Годишнината трябваше да бъде празник, не изпитание.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.