Неделната вечеря трябваше да бъде нашият малък ритуал, остров на спокойствие в бурното море на седмицата. Ароматът на печено пиле с розмарин и картофи се носеше из къщата – просторна, модерна постройка, чиито вноски по ипотечния кредит изяждаха по-голямата част от заплатата на Тодор, но пък беше нашият дом, нашата крепост. Аз, Лина, бях подредила масата с най-хубавия ни порцеланов сервиз, а петгодишният ни син Стефан тичаше наоколо с пластмасов динозавър в ръка, издавайки оглушителни бойни викове. Тодор тъкмо си наливаше чаша вино, когато звънецът на вратата проряза домашната идилия.
Двамата се спогледахме. Не очаквахме гости.
Тодор остави чашата и отиде да отвори. На прага стоеше майка му, Рада. Беше облечена в тъмно палто, което изглеждаше твърде голямо за крехката ѝ фигура. Лицето ѝ, обрамчено от къса, боядисана в медно русо коса, беше бледо, почти прозрачно, с тъмни кръгове под очите.
„Мамо? Какво има? Добре ли си?“ – попита Тодор, а в гласа му се долавяше тревога.
„Добре съм, сине, просто минавах наблизо и реших да ви видя“, отвърна тя с глас, който се опитваше да звучи бодро, но беше тънък като паяжина.
Тя влезе, без да чака покана, и свали палтото си. Аз се насилих да се усмихна. Отношенията ми с Рада винаги бяха… сложни. Тя никога не ме беше одобрила напълно, виждайки в мое лице жената, която ѝ беше отнела единствения син. Всеки мой жест, всяка моя дума се анализираха под микроскоп за скрити значения и недостатъци.
„Рада, здравей. Не те очаквахме“, казах аз, като се опитвах тонът ми да не звучи толкова хладно, колкото се чувствах.
„Знам, мила, извинявай, че нахълтвам така. Просто ми стана самотно.“ Тя се огледа из всекидневната, сякаш оценяваше мебелите за пореден път. Погледът ѝ се спря на Стефан, който беше млъкнал и я гледаше с любопитство. „Ела при баба, слънчице мое!“
Стефан се поколеба за миг, погледна към мен за разрешение, и когато кимнах леко, се затича към нея. Тя го прегърна толкова силно, че чак ми се стори отчаяно.
Вечерята премина в напрегнато мълчание, нарушавано само от дрънченето на приборите. Рада почти не докосна храната си. Само си играеше с парченце пиле в чинията си, а отговорите ѝ на въпросите на Тодор бяха кратки и уклончиви. Непрекъснато повтаряше, че е добре, просто е малко уморена. Но аз виждах нещо друго в очите ѝ – смесица от болка и някаква трескава решителност, която ме плашеше.
Най-странното се случи към края на вечерята. Рада извади от чантата си метална бутилка за вода. Беше от онези, модерните, които поддържат температурата. През цялото време отпиваше от нея, вместо от водата, която бях сипала в каната на масата.
„Бабо, и аз искам“, каза Стефан, посочвайки бутилката ѝ.
„Не, миличък, пий си от твоята чаша. Водата на баба е за големи“, казах аз бързо.
Рада ми хвърли поглед, който би могъл да разтопи стомана. „Няма нищо, Лина. Какво толкова? Това е просто вода.“ Тя се наведе към Стефан и му прошепна нещо. Видях как той кимна ентусиазирано. Когато Тодор стана да отговори на телефонно обаждане от работа, а аз се обърнах да взема десерта от кухнята, Рада се възползва от момента. С крайчеца на окото си я видях как бързо подава бутилката си на Стефан. Той отпи няколко големи глътки, преди да му я вземе. Когато се върнах на масата, двамата седяха все едно нищо не се е случило, но видях триумфалната искрица в очите на свекърва ми.
Не казах нищо. Не исках да предизвиквам скандал пред детето. Реших, че преувеличавам. В крайна сметка, какво толкова може да има в една бутилка с вода? Успокоявах се, че това е просто поредният ѝ опит да ме подкопае, да покаже, че тя, а не аз, решава какво е добре за детето.
Скоро след това тя си тръгна, също толкова внезапно, колкото се беше появила. Прегърна Тодор дълго и силно, целуна Стефан по челото и си тръгна, оставяйки след себе си облак от тежък парфюм и още по-тежко усещане за необяснима тревога.
„Странно се държи майка ти“, казах на Тодор, докато разчиствах масата.
Той въздъхна. „Уморена е. И е сама. Трябва да я разбираме.“
Не исках да споря. Но докато миех чиниите, не можех да се отърся от образа на бледото ѝ лице и тайнствената бутилка с вода. Нещо не беше наред. Усещах го с всяка фибра на тялото си, като затишие пред буря.
Бурята се разрази два дни по-късно.
Глава 2: Треска
Вторник сутрин започна с плач. Стефан се събуди с огненочервени бузи и стъклен поглед. Челото му гореше. Термометърът показа тридесет и девет и осем. Цялото му телце се тресеше под тънката завивка. Паниката ме сграбчи за гърлото като ледена ръка.
„Тодоре, ставай! Стефан е много зле!“ – извиках аз, а гласът ми трепереше.
Тодор скочи от леглото и дотича в детската стая. Лицето му пребледня, когато видя състоянието на сина ни. През следващите няколко часа къщата се превърна в лазарет. Обадихме се на личния лекар, който дойде почти веднага. Диагнозата беше бърза и категорична – тежък грипен вирус, какъвто не беше виждал от години.
„Странно е“, каза лекарят, докато си прибираше слушалките. „Обикновено не започва толкова агресивно при здраво дете. Имунната му система сякаш изобщо не се бори.“
Тези думи отекнаха в съзнанието ми и моментално се свързаха с неделната вечер. Бутилката. Водата. Погледът на Рада.
През следващите четиридесет и осем часа не мигнах. Стефан ту гореше в треска, ту го втрисаше до посиняване. Бълнуваше за динозаври и чудовища, а аз седях до леглото му, сменях студени компреси на челото му и се чувствах напълно безпомощна. Тодор беше притеснен, но практичен. Тичаше до аптеката, готвеше бульони, които Стефан отказваше да яде, и се опитваше да ме успокоява.
„Ще се оправи, Лина. Децата боледуват“, казваше той.
Но аз знаех, че това не е обикновено боледуване. Образът на свекърва ми, която тайно дава на сина ми да пие от своята вода, не излизаше от ума ми. Беше се превърнал в натрапчива мисъл, в отровен шип, забит в мозъка ми. Какво имаше в тази вода? Защо беше толкова важно Стефан да пие от нея?
На третия ден от болестта на Стефан, когато температурата му най-после започна бавно да спада, изтощението и гневът в мен взеха връх. Тодор се прибра от работа, изглеждаше смазан от умора. Бизнесът му, свързан с внос на строителни материали, беше в критичен етап. Беше теглил огромен заем, за да инвестира в нова стока, и всеки ден беше битка. Сега и болестта на Стефан го съсипваше.
Намерих го в кухнята, загледан през прозореца с празен поглед.
„Трябва да поговорим“, казах аз. Гласът ми беше дрезгав и лишен от емоции.
Той се обърна. „Как е той?“
„Свали малко температурата. Спи в момента. Но не за това искам да говорим. Искам да говорим за майка ти.“
Веждите му се свиха. „Какво за нея?“
„Тя го направи, Тодоре. Тя разболя Стефан.“ Думите излязоха от устата ми като отрова.
Тодор ме погледна така, сякаш бях полудяла. „Лина, какво говориш? Изтощена си, не знаеш какво…“
„Знам много добре какво говоря!“, прекъснах го аз, а гласът ми се повиши. „Онази вечер, в неделя. Спомняш ли си бутилката ѝ с вода? Аз видях! Видях я как му даде да пие тайно, докато ти говореше по телефона! Оттогава минаха два дни и той се срина! Лекарят каза, че имунната му система е отказала! Какво е имало в тази вода, Тодоре?!“
Той ме гледаше невярващо, а лицето му премина през гама от емоции – от объркване, през съжаление, до раздразнение.
„Това е абсурдно, Лина! Майка ми обича Стефан повече от всичко на света! Защо, за бога, би направила такова нещо? Да не би да мислиш, че го е отровила?“
„Не знам какво да мисля! Знам само какво видях! Тя беше бледа, държеше се странно, беше отчаяна! И тайно му даде да пие нещо! Съвпадение ли е, че два дни по-късно детето ни е на косъм от болница с вирус, който поваля имунната му система?“
„Ти си изгубила ума си!“, извика той, а гневът му най-накрая избухна. „Обвиняваш болна, самотна жена, че умишлено е навредила на собствения си внук! Чуваш ли се изобщо? Вместо да сме заедно в това, ти търсиш виновни! И то кого – майка ми!“
„Тя не е просто „майка ти“! Тя е жената, която от ден първи се опитва да ни раздели! Която никога не ме е харесала! Която ме гледа така, сякаш съм ѝ откраднала живота!“
„Стига!“ – изрева той. Спорът ни ескалираше, превръщаше се в грозна, яростна битка, каквато не бяхме водили никога досега. Обвинения летяха и в двете посоки, стари рани се отваряха, а в центъра на всичко стоеше болното ни дете, спящо в съседната стая.
В разгара на скандала телефонът на Тодор иззвъня. Той го погледна раздразнено, но когато видя името на екрана, лицето му се промени. Беше майка му.
„Сега ще видиш колко е зла!“, изсъсках аз. „Попитай я! Попитай я какво имаше в проклетата бутилка!“
Тодор ми хвърли убийствен поглед и вдигна телефона, обръщайки ми гръб.
„Ало, мамо?… Да, добре е, спи… Не, сега не е моментът… Какво?… Какво искаш да кажеш?“
Тонът му се промени драстично. Гневът изчезна, заменен от нещо, което звучеше като чист ужас. Той мълчеше няколко секунди, слушайки каквото и да му казваше тя от другата страна на линията. Ръката, с която държеше телефона, леко трепереше.
Когато най-накрая затвори, той остана с гръб към мен за няколко мъчителни секунди. Въздухът в стаята беше толкова гъст, че можеше да се разреже с нож.
„Е?“, попитах аз предизвикателно, готова за следващия рунд от битката. „Какво каза? Оправда ли се?“
Той се обърна бавно. Лицето му беше пепелявосиво, а очите му – празни, лишени от всякаква емоция. Гледаше ме, но сякаш не ме виждаше. Устата му се отвори, но от нея не излезе никакъв звук. Той преглътна мъчително.
Отговорът му, когато най-накрая дойде, не беше вик, не беше обвинение, не беше защита. Беше тих, сломен шепот, който срина света ми.
„Мама току-що ми се обади. Тя е…“
Глава 3: Истината
Думите увиснаха във въздуха, тежки и смразяващи. Очаквах всичко – оправдание, лъжа, поредната манипулация. Но не и това.
„…Тя е диагностицирана с рак на панкреаса. В четвърти стадий.“
Светът около мен се завъртя. Краката ми омекнаха и трябваше да се подпра на кухненския плот, за да не падна. Рак. Четвърти стадий. Това беше смъртна присъда.
„Каза, че ѝ остават няколко месеца. Най-много половин година“, продължи Тодор с кух глас, сякаш повтаряше думи, чийто смисъл все още не можеше да проумее. „Затова е била толкова бледа в неделя. Тогава са ѝ съобщили резултатите от биопсията. Дошла е да ни види… да види Стефан.“
Гневът ми се изпари, заменен от вълна от леден срам. Всичките ми обвинения, цялата ми ярост, цялата ми параноя… изведнъж ми се сториха толкова дребни, толкова грозни и егоистични пред лицето на такава новина. Аз обвинявах умираща жена, че е отровила внука си. Каква чудовищна мисъл.
„О, боже“, беше единственото, което успях да прошепна.
„Искала е да ми каже тогава, но не е намерила сили. Не е искала да разваля вечерята ни“, каза Тодор, а в гласа му се появи първата нотка на съкрушение. Той се свлече на един от столовете и зарови лице в ръцете си. Раменете му се разтърсиха от безмълвни ридания.
Приближих се до него и сложих ръка на рамото му. Чувствах се като най-долното същество на планетата. Как можах да бъда толкова сляпа? Толкова жестока? Бледността, умората, отчаяната прегръдка – всичко си идваше на мястото. Тя не е била злонамерена, била е съсипана.
А бутилката с вода? Какво беше това?
„Тодоре… а водата?“, попитах тихо, почти със страх.
Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени и плувнали в сълзи. „Попитах я. Каза, че вътре имало специални билки. Разтвор, който ѝ дали някакви народни лечители. Трябвало да подсили имунната система. Мислела е, че… че ще предпази Стефан. Че ще му даде нещо от себе си, за да го пази, когато нея я няма. Боже, Лина, тя е искала да го предпази!“
Иронията беше жестока. В опита си да защити внука си, водена от отчаянието и може би от някакви бабини деветини, тя му беше дала нещо, което, в комбинация с нахлуващия вирус, може би беше причинило точно обратното. Или пък всичко беше просто ужасно съвпадение. Грипът си беше грип, а билките – просто билки. Коя бях аз, че да съдя?
През следващите дни къщата ни потъна в мъгла от скръб и вина. Стефан бавно се възстановяваше, температурата му спадна и апетитът му се върна. Но атмосферата между мен и Тодор беше отровена. Той беше дистанциран, студен. Всяка моя загрижена дума, всеки мой опит за близост се разбиваше в стената на мълчанието му. Знаех, че в неговите очи аз бях тази, която е ритала падналия. Която е отправила чудовищни обвинения към умиращата му майка в най-тежкия момент от живота ѝ.
В края на седмицата Тодор взе решение.
„Мама ще се премести да живее при нас“, обяви той една вечер, без да ме поглежда. „Тя не може да се грижи сама за себе си в това състояние. А аз искам да прекарам последните ѝ месеци с нея. Дължа ѝ го.“
Не посмях да възразя. Какви аргументи можех да имам? Всяко мое противопоставяне щеше да прозвучи като нечувана проява на егоизъм. Кимнах мълчаливо.
Така Рада се нанесе в стаята за гости на долния етаж. Преместването беше сюрреалистично. Тя пристигна с два малки куфара, изглеждаше още по-крехка и уязвима отпреди. Движеше се бавно, сякаш всяка стъпка ѝ костваше огромно усилие.
Опитвах се. Наистина се опитвах. Готвех ѝ любимите манджи, купувах ѝ списания, правех ѝ чай. Питах я как е, има ли нужда от нещо. Но тя отговаряше с онази своя мека, почти мъченическа усмивка и тихи, любезни думи, зад които усещах стена от лед. В присъствието на Тодор тя беше самото страдание – слаба, немощна, благодарна за всяка проявена грижа. Но когато оставахме двете сами, в очите ѝ понякога проблясваше нещо друго. Нещо твърдо, студено и пресметливо. Нещо, което не се връзваше с образа на умираща жена.
Особено ме притесняваше начинът, по който се държеше със Стефан. Обсипваше го с подаръци, които Тодор купуваше. Разказваше му приказки, в които главната героиня винаги беше една добра, любяща баба, а мащехата или снахата – зла и коварна. Позволяваше му неща, които аз забранявах – сладко преди вечеря, гледане на телевизия до късно. Всеки път, когато се опитвах да наложа правилата си, тя казваше с въздишка: „Остави го, миличка. Нека поне детето се порадва. Колко ми остава да го гледам…“
Тодор, разбира се, заставаше на нейна страна. „Не бъди толкова строга, Лина. Какво толкова е станало? Остави я да го поглези.“
Чувствах се като натрапник в собствения си дом. Моят авторитет като майка беше подкопан. Моят съпруг беше емоционално недостъпен. А в стаята за гости живееше жена, която, въпреки болестта си, сякаш беше спечелила последната битка. Къщата, която трябваше да е нашата крепост, се превръщаше в неин театър, а аз бях принудена да играя ролята на безсърдечната снаха.
Една вечер влязох в стаята ѝ без да почукам, за да ѝ занеса чаша чай. Заварих я пред огледалото. Не беше с обичайния си болнав вид. Стоеше изправена, раменете ѝ бяха изпънати, а в очите ѝ гореше онзи трескав, познат огън. Когато ме видя в отражението, тя се стресна и за секунда видях на лицето ѝ изписана паника. Но само за секунда. После маската на страдаща жена се върна на мястото си. Тя се прегърби, изстена леко и се обърна към мен.
„Ах, Лина, изплаши ме. Тъкмо се опитвах да се среша, но нямам никакви сили.“
Но аз бях видяла. За части от секундата бях видяла нещо, което не трябваше. Бях видяла силата, която криеше под маската на слабост. И онова старо, ужасно съмнение, което бях погребала под тонове вина, отново започна да надига грозната си глава.
Глава 4: Сенки от миналото
Животът под един покрив с Рада се превърна в тихо, пълзящо мъчение. Всеки ден беше представление. Тя играеше ролята на трагичната героиня безупречно – въздишките, треперещите ръце, внезапните пристъпи на слабост, които по някакво странно съвпадение се случваха винаги, когато Тодор беше наоколо. Аз бях принудена да бъда нейната публика и мълчалива асистентка.
Една събота следобед, докато Тодор беше излязъл по работа, а Стефан спеше, реших да почистя стаята за гости. Рада беше в градината, седнала на пейката под сянката на старата ябълка. Докато сменях спалното бельо, съборих една от книгите от нощното ѝ шкафче. Когато се наведох да я вдигна, видях, че под леглото е подпъхната стара картонена кутия. Любопитството надделя над добрите ми обноски. Издърпах я.
Беше пълна със стари писма, пожълтели от времето, и няколко дневника с изтъркани кожени подвързии. Ръцете ми трепереха, докато отварях първия дневник. Знаех, че навлизам в чужда територия, но нещо ме караше да продължа. Имах нужда от отговори. Имах нужда да разбера коя е тази жена, с която живеех.
Почеркът на Рада беше ситен и наклонен, изпълнен с енергия, която беше в пълен контраст със сегашното ѝ състояние. Дневниците бяха от времето, когато Тодор е бил дете и тийнейджър. Това, което прочетох, ме смрази. Страница след страница разкриваха не просто майчина любов, а обсесивна, задушаваща привързаност. Тя описваше в най-големи детайли всяка негова стъпка, всяка негова мисъл. Всяко момиче, което той харесваше в училище, беше описвано като „уличница“, „простачка“ или „недостатъчно добра за моя син“.
Имаше и писма. Писма до нейни приятелки, в които се хвалеше как е успяла да „разкара“ поредната приятелка на Тодор, като е пуснала злонамерен слух или е провела „един сериозен разговор“ с момичето. Тя се виждаше като пазител на неговото бъдеще, като единствената жена, която знае какво е най-добро за него.
Когато стигнах до периода, в който Тодор се беше запознал с мен, стомахът ми се сви на топка. „Доведе вкъщи поредната. Тази изглежда по-хитра от другите. Градско момиче, с амбиции. Гледа го в очите, но аз виждам, че гледа портфейла му и бъдещето, което той може да ѝ осигури. Ще трябва да бъда внимателна с нея. Но накрая всички си тръгват. И той се връща при мама.“
Прочетох всичко. Всяка отровна дума, всяко пресметливо изречение. Това не беше дневник на любяща майка. Това беше наръчник на манипулатор.
В този момент вратата на стаята се отвори. Беше по-малката ми сестра, Десислава. Тя учеше право в университета и беше дошла да ме види. Беше единственият човек, на когото бях посмяла да споделя част от съмненията си, макар и в много смекчен вариант. Деси, за разлика от мен, беше прагматична и цинична до мозъка на костите си.
Тя ме видя на пода, заобиколена от писма и дневници, и веднага разбра всичко.
„Какво намери?“, попита тя тихо, затваряйки вратата след себе си.
Вместо отговор, просто ѝ подадох един от дневниците, отворен на страницата, описваща мен. Тя го прочете, а лицето ѝ остана безизразно.
„Е, какво очакваше? Че ще те посрещне с отворени обятия? Тази жена е класически случай на емоционален вампир“, каза тя, сядайки до мен на пода. „Въпросът не е какво е писала преди десет години. Въпросът е какво прави сега.“
Разказах ѝ за инцидента в стаята, за мигновената промяна в стойката и изражението ѝ. Разказах ѝ как подкопава авторитета ми пред Стефан.
„А болестта? Сигурна ли си, че е истина?“, попита Деси директно.
„Тодор каза… видях епикризата. Или поне той ми я показа. Изглеждаше истинска.“
„Епикризите могат да се фалшифицират. А и дори да е болна, това не я прави светица. Напротив. Отчаяните хора правят отчаяни неща. Помниш ли какво ти казах за онази бутилка?“
Спомнях си много добре. Деси беше първата, която предложи да намерим бутилката и да дадем водата за анализ, но в хаоса и вината, които последваха новината за болестта, аз бях отхвърлила идеята като чудовищна.
„Бутилката отдавна я няма, Деси. Сигурно я е изхвърлила“, казах аз уморено.
„Може би. А може би не. Хора като нея са сантиментални към оръжията си. Огледай се. Може да е някъде тук.“
Думите ѝ ми дадоха импулс. Започнахме да претърсваме стаята systematично, но без да разместваме нищо прекалено. Проверихме гардероба, шкафчетата, под матрака. Нищо.
Тъкмо се канех да се откажа, когато Деси се обади от банята, която беше към стаята на Рада.
„Лина, ела да видиш нещо.“
Тя беше отворила шкафчето под мивката. Най-отзад, зад препаратите за почистване, стоеше познатата метална бутилка. Беше празна.
„Няма смисъл, празна е“, казах разочаровано.
„Никога не е напълно празна“, отвърна Деси. Тя разви капачката и обърна бутилката над една чиста чаша, която взе от стаята. Няколко капки, останали по дъното, се стекоха в чашата. Буквално няколко капки бистра течност.
„Това ще стигне ли?“, попитах аз с разтуптяно сърце.
„Ще трябва да стигне. Познавам един човек в една лаборатория. Ще го направим неофициално. Но трябва да знаеш, Лина, ако се окаже, че в това има нещо… няма връщане назад. Готова ли си за това?“
Гледах бистрата течност в чашата. Гледах отражението на собственото си лице в нея – измъчено, несигурно. Да, бях готова. Трябваше да знам истината. Заради сина си. Заради себе си.
Внимателно пресипахме капките в едно малко шишенце от капки за нос, което Деси намери в чантата си. Прибрахме всичко по местата му. Когато Рада се върна в стаята си малко по-късно, нищо не издаваше нашето нахлуване.
Но нещо се беше променило. Вече не бях просто жертва на обстоятелствата. Бях започнала да търся истината. И предчувствах, че тя ще бъде много по-грозна, отколкото можех да си представя.
Глава 5: Бизнес и предателство
Докато вкъщи се водеше тиха война, в офиса на Тодор се разиграваше друга, не по-малко ожесточена битка. Неговият бизнес партньор, Ивайло, беше пълна негова противоположност. Тодор беше методичен, предпазлив, израснал с идеята, че успехът се гради бавно и сигурно. Ивайло беше хазартен играч – чаровен, убедителен, винаги търсещ бързата печалба и големия удар. Именно той беше убедил Тодор да изтеглят огромния банков заем, за да инвестират в нова, революционна технология за изолационни панели от Германия.
„Това е бъдещето, Тодоре!“, беше казал той с плам в очите. „Докато другите още лепят стиропор, ние ще продаваме космически технологии. Ще ги смажем!“
Тодор се беше поддал на ентусиазма му, привлечен от обещанията за бързо изплащане на кредита и излизане на европейския пазар. Но доставката се бавеше. Немските партньори се оказваха ненадеждни, а неустойките по предварителните договори с български строителни фирми започваха да текат. Напрежението се усещаше всеки път, когато Тодор говореше по телефона. Гласът му беше напрегнат, думите му – остри.
Една вечер той се прибра по-късно от обикновено. Изглеждаше като призрак. Седна на дивана и остана така, без да казва нищо, загледан в угасения телевизор. Рада веднага се появи до него, носейки му чаша чай.
„Какво има, сине? Проблеми в работата ли?“, попита тя с онзи свой глас, пълен с фалшива загриженост.
„Всичко е наред, мамо“, отвърна той, но звучеше неубедително.
Аз седнах от другата му страна. „Тодоре, какво става? Говори с мен.“
Той въздъхна тежко. „Ивайло. Мисля, че прави нещо зад гърба ми.“
„Какво имаш предвид?“
„Днес получих известие от банката. Направил е превод на голяма сума към някаква офшорна сметка. Без мое знание. Като го попитах, каза, че било авансово плащане към нов доставчик, за да не изпуснем сделката. Но нещо в обяснението му не беше наред. Беше твърде заучено, твърде гладко.“
Сърцето ми се сви. Бяхме заложили всичко на този бизнес. Къщата ни беше ипотекирана срещу този заем. Ако нещо се объркаше, губехме всичко.
„Не му ли вярваш?“, попитах аз.
„Не знам на кого да вярвам вече“, отвърна той, а в погледа му имаше такова отчаяние, че ми се прииска да го прегърна. Но знаех, че няма да го допусне. Между нас все още стоеше сянката на майка му и моите обвинения.
„Този твой Ивайло никога не съм го харесвала“, обади се Рада от фотьойла си. „С прекалено лъскави обувки и прекалено бърза усмивка. Такива хора са опасни. Трябваше да слушаш майка си, сине.“
Тодор не ѝ отговори. Само затвори очи, сякаш думите ѝ го изтощиха още повече.
На следващия ден реших да направя нещо, което никога не си бях позволявала. Отидох до офиса им. Намираше се в нова, модерна сграда в центъра на града. Исках да видя този Ивайло със собствените си очи, да усетя атмосферата. Под предлог, че нося на Тодор някакви документи, влязох вътре.
Офисът беше луксозен – стъкло, метал, скъпи мебели. Ивайло беше точно такъв, какъвто Рада го беше описала. Безупречен костюм, скъп часовник, обаятелна усмивка. Когато ме видя, той стана и ме посрещна с престорен ентусиазъм.
„Лина! Каква приятна изненада! Тодор е на среща в момента, но ще се върне скоро. Искаш ли кафе?“
Докато говореше, погледът му ме обходи от глава до пети, оценяващо, почти нахално. Почувствах се неудобно.
„Не, благодаря. Просто ще го изчакам“, казах аз и седнах на един от кожените дивани.
Той седна срещу мен. „Тежко ви е сега, нали? Чух за майката на Тодор. Много съжалявам. А и с малкия… Дано бързо се оправя. Тодор е много разстроен. Това се отразява и на работата, разбира се. Човек трябва да има здрави нерви в нашия бизнес.“
В начина, по който го каза, имаше нещо странно. Сякаш не беше просто съчувствие. Сякаш намекваше нещо. Сякаш знаеше повече, отколкото трябваше.
„Тодор е силен. Ще се справи“, отвърнах аз студено.
„О, не се и съмнявам. Особено с такава подкрепа като теб. И като майка му, разбира се. Чувам, че се е преместила при вас. Това е добре. В такъв момент човек има нужда от семейството си. Да го държи здраво на земята. Понякога, когато си под голям стрес, започваш да взимаш грешни решения, да се съмняваш в най-близките си хора…“
Той говореше, а аз усещах как косъмчетата на врата ми настръхват. Това не беше празен разговор. Това беше предупреждение. Той знаеше за напрежението между мен и Тодор. Знаеше за Рада. Но как? Тодор едва ли би споделил такива лични неща с него.
В този момент телефонът на бюрото му иззвъня. Той се извини и го вдигна.
„Да, кажи… Не, не сега… Добре, ще се видим по-късно на обичайното място. Да, и аз.“ Тонът му беше станал интимен, нежен.
Когато затвори, усмивката му се върна, но очите му останаха студени. В този момент вратата се отвори и влезе Тодор. Видът му беше угрижен. Когато ме видя, той се изненада.
„Лина? Какво правиш тук?“
„Носех ти едни документи“, казах аз, ставайки. „Но вече тръгвам. Ивайло ми правеше компания.“
„Винаги е удоволствие“, каза Ивайло и ми намигна леко, когато Тодор не гледаше.
Излязох от офиса с ужасно предчувствие. Този човек беше опасен. И той знаеше нещо. Нещо за нашия живот, което нямаше как да знае. И го използваше.
По пътя към дома телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Деси. Само три думи.
„Имаме резултати. Обади се.“
Сърцето ми спря за миг. Отбих колата в една странична уличка и с треперещи пръсти набрах номера ѝ.
Глава 6: Шепот в тъмното
„Деси? Казвай“, казах аз веднага щом тя вдигна. Гласът ми беше просто шепот.
„Лина, спокойно. Седнала ли си?“
„Да, в колата съм. Казвай, моля те.“
Последва кратка пауза, която ми се стори цяла вечност.
„Не е просто вода“, каза най-накрая Деси. „В пробата има следи от билка, наречена омег. Не е нещо, което се намира лесно. В малки дози се използва в народната медицина за пречистване, но е много токсична. Човекът от лабораторията каза, че в по-големи количества или при редовна употреба тя действа като имуносупресор. Потиска естествените защитни сили на организма. Прави го уязвим към всякакви инфекции. Един обикновен грип може да се превърне в пневмония за часове.“
Слушах и не можех да си поема дъх. Всичко се свързваше. Думите на лекаря, внезапният срив на Стефан, всичко. Не беше съвпадение. Не бях луда. Било е умишлено.
„Но това не е всичко“, продължи Деси, а гласът ѝ стана още по-сериозен. „Има и следи от лекарствено вещество. Бета-блокер. От онези, които се предписват за високо кръвно или сърдечни проблеми. В комбинация с билката, ефектът е непредвидим. Може да предизвика аритмия, задух, дори сърдечен арест при по-чувствителен организъм.“
Прилоша ми. Спрях колата до бордюра и отворих вратата, поемайки дълбоко въздух. Умираща жена? Не. Това беше дело на хладнокръвен, пресметлив убиец. Тя не беше искала просто да разболее Стефан, за да привлече внимание. Тя го беше изложила на смъртна опасност. Собствения си внук.
„Лина? Там ли си?“, чух гласа на Деси в слушалката.
„Тук съм“, отвърнах механично. „Какво да правя, Деси? Какво да правя сега?“
„Първо, трябва да се успокоиш. Второ, не казвай на никого. Особено на Тодор. Той няма да ти повярва. Ще каже, че си фалшифицирала резултатите, че си отмъстителна. Тази жена го е обработвала през целия му живот. Ти си просто съпругата, тя е майката. Трябва ти нещо повече от един неофициален лабораторен тест.“
„Какво повече? Имам доказателство, че е тровила детето ми!“
„Нямаш. Имаш съмнителен резултат от няколко капки течност, взети без разрешение. Всеки добър адвокат ще го оспори. Трябва ти нейното признание. Или нещо друго, което да я уличи безспорно.“
Деси беше права. Ако се изправех срещу Тодор сега, с тази информация, щях да изгубя. Той щеше да защити майка си, а аз щях да изглеждам като истерична и отмъстителна луда. Щях да загубя съпруга си и може би дори сина си. Трябваше да бъда умна. Трябваше да бъда по-хитра от нея.
Прибрах се вкъщи като в транс. Рада беше в кухнята и приготвяше вечеря. Усмихна ми се мило, когато влязох.
„Здравей, миличка. Как мина денят? Тодор ми се обади, каза, че си го изненадала в офиса. Много мило от твоя страна.“
Трябваше ми нечовешко усилие, за да се усмихна в отговор и да кажа, че всичко е наред. Докато седяхме на масата и я гледах как слага храна в чинията на Стефан, как го гали по косата, в мен се надигаше вълна от погнуса и ярост. Гледах една жена, която беше готова да убие детето на собствения си син, за да постигне целите си.
През следващите дни се превърнах в шпионин в собствения си дом. Наблюдавах всяко нейно движение, слушах всеки неин разговор. Забелязах, че тя често говори по телефона с някого, но винаги шепнешком, в стаята си. Заключваше вратата, което беше странно за човек, който искаше да покаже колко е слаб и безпомощен.
Една вечер, докато Тодор беше в банята, телефонът на Рада, оставен на масичката в хола, изсветна. Съобщение. Без да се замисля, грабнах го. Пръстите ми трепереха, докато отключвах екрана. Нямаше парола. Съобщението беше от номер, записан просто като „И.“.
„Получи ли парите? Не забравяй нашата уговорка.“
Сърцето ми заби лудо. Парите? Уговорка? С кого си пишеше? Прегледах бързо съобщенията назад. Бяха десетки. Говореха си за парични преводи, за „информация“, за „натиск“. И тогава видях едно съобщение, което ме накара да онемея.
„Той започва да се съмнява в мен. Трябва да го притиснеш още малко. Използвай информацията, която ти дадох за жена му. Направи така, че да се чувства сам и объркан. Трябва да разбере, че само на майка си може да разчита.“
„И.“ беше Ивайло.
Всичко се свърза в една ужасяваща картина. Рада и Ивайло работеха заедно. Тя му е давала вътрешна информация за семейството ни, за нашите страхове, за напрежението между мен и Тодор. А той я е използвал, за да манипулира Тодор, да го направи несигурен, да го накара да взима грешни решения в бизнеса. А тя? Тя е получавала пари за това. Болната, умираща жена, която нямаше пукнат лев, изведнъж получаваше парични преводи.
Но защо? Защо ще предава собствения си син по този начин? Не беше само за пари, усещах го. Беше нещо повече. Беше за контрол. Ивайло е искал да съсипе Тодор и да му вземе бизнеса. А Рада е искала да съсипе брака ни и да си върне сина. Бяха перфектните партньори в престъплението.
Преписах набързо номера на Ивайло и снимах няколко от съобщенията с моя телефон, преди да изтрия следите си. Върнах телефона на мястото му секунди преди Тодор да излезе от банята.
Цяла нощ не спах. Картината вече беше почти пълна. Имах доказателство за отровата. Имах доказателство за заговора между Рада и Ивайло. Но все още ми липсваше отговорът на най-важния въпрос – болестта ѝ. Истинска ли беше? Или беше най-голямата, най-чудовищната лъжа от всички?
На сутринта взех решение. Щях да разбера. И щях да използвам най-силното ѝ оръжие срещу самата нея – манипулацията.
Глава 7: Двойнствен живот
Планът ми беше рискован, но нямах друг избор. Трябваше да я накарам да се издаде. Трябваше да разбера истината за нейното здравословно състояние.
Започнах да играя нейната игра. Превърнах се в най-грижовната и състрадателна снаха. Сутрин ѝ носех закуска в леглото, през деня ѝ четях книги, вечер ѝ правех масаж на уморените крака. Слушах с часове историите ѝ за младостта, за покойния ѝ съпруг, за трудностите, през които е минала. Тодор беше във възторг от промяната ми.
„Виждаш ли?“, каза ми той една вечер. „Знаех си, че ще я разбереш. Тя просто има нужда от любов.“
А Рада? Тя беше предпазлива в началото. Гледаше ме с присвити очи, опитвайки се да разбере какво се крие зад внезапната ми доброта. Но аз бях търпелива. Ден след ден, седмица след седмица, аз бавно рушах защитните ѝ стени.
Ключовият момент настъпи, когато уж случайно повдигнах темата за алтернативната медицина.
„Чета в интернет за една нова клиника в Швейцария“, казах аз небрежно, докато ѝ сипвах чай. „Правят експериментално лечение на рак. Резултатите били невероятни. Дори при пациенти в последен стадий.“
Видях как очите ѝ светнаха за миг, преди да успее да скрие интереса си.
„Глупости, миличка. За мен вече е късно“, каза тя с обичайната си мъченическа въздишка.
„Не говори така, Рада! Не трябва да се предаваш! Ние ще ти помогнем. Тодор ще изтегли още един заем, ако трябва, ще продадем колата, но ще намерим парите! Ти трябва да живееш! Заради сина си, заради внука си!“
Играех ролята на живота си. В очите ми имаше сълзи, а гласът ми трепереше от вълнение.
През следващите дни не спрях да говоря за тази клиника. Оставях „случайно“ отворени сайтове на лаптопа, разпечатвах брошури. Постоянно повтарях, че парите не са проблем, че най-важното е нейното здраве. Подхвърлих идеята, че може би трябва да се свържем с лекуващия ѝ лекар, за да изпратим документите ѝ в Швейцария за консултация.
Това беше моментът, в който тя започна да нервничи.
„Не, не! Няма нужда да занимаваме доктора. Той е много зает човек“, каза тя твърде бързо. „А и не искам да се надявам напразно.“
Но аз настоявах. „Трябва да опитаме всичко! Утре сутрин ще отида до болницата, ще взема копие от досието ти и ще го изпратя. Как се казваше твоят онколог? Доктор Петров, нали?“
Паниката в очите ѝ беше явна. „Нямам час при него утре! Не можеш просто така да отидеш! И не се казва Петров, а… Симеонов!“
„Симеонов? Странно, на епикризата, която Тодор ми показа, пишеше Петров“, казах аз с възможно най-невинния тон.
Тя замръзна. Разбра, че е сгрешила. Разбра, че е попаднала в капана ми.
„Сигурно съм се объркала“, промърмори тя. „От лекарствата паметта ми не е същата.“
Но беше твърде късно. Вече знаех. Нямаше доктор Петров. Нямаше и доктор Симеонов. Най-вероятно изобщо нямаше и онколог.
Реших да нанеса последния удар. На следващия ден, докато тя беше в стаята си, проведох фалшив телефонен разговор в хола, достатъчно високо, за да ме чуе.
„Ало, да, обаждам се от името на Рада… Да, пациентка на доктор Петров… Да, разбирам… Как така нямате такъв пациент?… Сигурни ли сте?… А доктор Симеонов?… Също не?… Разбирам… Не, сигурно е станало някакво объркване. Благодаря ви.“
Когато влязох в стаята ѝ, тя седеше на ръба на леглото, бяла като платно. Гледаше ме с омраза, която вече не се опитваше да скрие. Маската беше паднала.
„Ти ме шпионираш“, изсъска тя.
„Аз се опитвам да спася живота ти“, отвърнах аз спокойно. „Но изглежда, че няма какво да се спасява, нали?“
Тя не отговори. Само ме гледаше с разширени от ярост очи.
В този момент реших да рискувам всичко. Извадих телефона си и пуснах записа на разговора на Ивайло, който бях направила в офиса му – онзи, в който говореше с любовницата си.
„Да, кажи… Не, не сега… Добре, ще се видим по-късно на обичайното място. Да, и аз.“
Лицето на Рада се промени. Яростта беше заменена от шок и неверие.
„Откъде имаш това?“, прошепна тя.
„Разпознаваш ли гласа, Рада? Това е твоят партньор, Ивайло. Но не говори с теб, нали? Говори с друга жена. Питам се коя ли е тя?“
И тогава я погледнах право в очите и изрекох най-големия си блъф.
„Знаеш ли, Деси учи право. Има достъп до всякакви регистри. Направихме една малка проверка. Оказва се, че Ивайло има любовница от доста време. Счетоводителка. Работи в една голяма строителна фирма. Същата фирма, на която вие дължите най-голямата неустойка заради забавените панели. Интересно, нали?“
Това беше пълна лъжа. Не знаех коя е любовницата му. Но беше логично предположение.
Рада се срина. Лицето ѝ се сгърчи. Разбра, че не само аз знам за нейния заговор, но и че нейният партньор в престъплението я е предал и използвал за собствените си цели, докато е спял с друга жена.
„Той ми обеща…“, започна тя задавено. „Обеща ми, че ще съсипе брака ви… че Тодор ще остане сам и ще се върне при мен… а аз… аз щях да му помогна да вземе фирмата…“
Тя говореше, а аз слушах. Слушах една изповед, пълна с отрова, завист и безумна, обсесивна любов към сина ѝ. Призна всичко. За фалшивата диагноза, за епикризата, свалена от интернет и подправена с помощта на познат лекар. За парите, които Ивайло ѝ е давал. И за бутилката с вода.
„Исках само да го уплаша“, ридаеше тя. „Исках да те накарам да изглеждаш като лоша майка. Да покажа на Тодор, че не можеш да се грижиш за детето му. Че само аз мога. Билката… казаха ми, че само ще го направи по-отпаднал…“
„А бета-блокерите, Рада? И те ли бяха, за да го направят „по-отпаднал“?“, попитах аз с леден глас. „Твоите лекарства за сърце, нали? Даде ги на петгодишно дете.“
Тя ме погледна с ужас. Разбра, че знам всичко. Разбра, че е загубила.
В този момент вратата на къщата се отвори и чухме гласа на Тодор.
„Прибрах се!“
Рада ме погледна с молба в очите. Но в моите нямаше и капка съжаление.
Време беше за истината.
Глава 8: Разкрития
Тодор влезе в стаята, изглеждаше уморен, но на лицето му се появи усмивка, когато ни видя.
„Как сте, моите момичета?“, попита той бодро. Но усмивката му бързо изчезна, когато видя израженията на лицата ни. Атмосферата беше толкова наситена с напрежение, че можеше да се разреже с нож.
„Какво става тук?“, попита той, гледайки ту мен, ту майка си, която седеше на леглото, трепереща като листо.
Поех си дълбоко дъх. Това беше моментът. Нямаше връщане назад.
„Тодоре, седни. Трябва да ти кажа нещо“, казах аз с възможно най-спокойния глас, на който бях способна. „Нещо, което ще ти е много трудно да приемеш. Но трябва да го чуеш.“
Той седна на стола до вратата, а лицето му беше сериозно и напрегнато.
Започнах от самото начало. От неделната вечеря. От бутилката с вода. Разказах му за съмненията си, за вината, която изпитвах, и за решението си да потърся истината. Извадих телефона си и му показах доклада от лабораторията, който Деси ми беше изпратила. Обясних му какво е омег, какво правят бета-блокерите с детския организъм.
Той слушаше, а лицето му ставаше все по-каменно. Виждах как в съзнанието му се води битка. Битка между любовта към майка му и ужасяващите факти, които му представях.
„Това е някаква грешка“, каза той, клатейки глава. „Това е невъзможно. Лина, ти си я мразила винаги, може би си…“
„Не, Тодоре, не съм“, прекъснах го аз. „И това не е всичко.“
След това му разказах за Ивайло. За съобщенията, които бях видяла в телефона на Рада. За техния заговор да го съсипят – и двамата, по различни причини. Тя, за да си го върне. Той, за да му вземе бизнеса. Показах му снимките на съобщенията, които бях направила.
При всяка моя дума, при всяко ново доказателство, съпротивата в очите му отслабваше. Той погледна към майка си. Тя седеше свита на леглото, ридаеше тихо, без да казва и дума. Мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всяко признание.
„Мамо?“, каза Тодор с треперещ глас. „Кажи нещо. Кажи, че не е истина. Кажи, че тя лъже.“
Рада вдигна глава. Лицето ѝ беше мокро от сълзи, гримът ѝ се беше размазал. В очите ѝ нямаше разкаяние. Имаше само ярост и чувство за поражение.
„Тя ти отне от мен!“, изкрещя Рада, сочейки ме с пръст. „Преди нея ти беше мой! Всичко беше наред! Споделяше всичко с мен! А после дойде тя и те отрови срещу мен! Трябваше да направя нещо! Трябваше да ти покажа, че тя не е за теб! Че само аз те обичам истински!“
Тодор я гледаше така, сякаш я виждаше за първи път. Сякаш пред него не стоеше майка му, а някакво чудовище, облечено в нейните дрехи.
„Болестта…“, прошепна той. „А болестта?“
В този момент аз нанесох финалния, най-жесток удар.
„Няма никаква болест, Тодоре. Всичко е лъжа. Една лъжа, за да се нанесе в дома ни. Една лъжа, за да те контролира чрез чувството ти за вина. Епикризата е фалшива.“
Тодор се изправи. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срине. Пристъпи към майка си.
„Истина ли е?“, попита той с глас, който едва се чуваше. „През цялото това време… ти ме лъжеше? Гледаше ме как страдам, как се разкъсвам между теб и жена си… и ме лъжеше?“
Рада се сви още повече.
„Направих го за теб! За нас!“, изхлипа тя.
Това беше краят. Видях как нещо в Тодор се пречупи. Любовта, синовният дълг, сляпото обожание – всичко се срина и се превърна в прах. На негово място остана само горчивата утайка на предателството.
„Облечи се“, каза той с леден, безизразен глас. „Искам да се махнеш от къщата ми. Веднага.“
„Сине, не можеш да ми го причиниш! Аз съм ти майка! Нямам къде да отида!“, замоли се тя, хващайки го за ръката.
Той се отдръпна от нея, сякаш докосването ѝ го изгаряше.
„Ти не си ми майка. Моята майка не би се опитала да убие внука си. Не би се съюзила с врага ми, за да ме съсипе. Не знам коя си ти, но не искам да те виждам повече. Никога.“
Той се обърна и излезе от стаята, без да се обърне назад. Чух как входната врата се отваря и затваря с трясък.
Останахме сами в стаята. Аз и тя. Гледах я как събираше нещата си в куфара, а ръцете ѝ трепереха от ярост и унижение. Когато свърши, тя се изправи и тръгна към вратата. Спря се до мен.
„Ти спечели“, изсъска тя с отровен глас. „Разруши всичко. Но помни – кръвта вода не става. Един ден той ще осъзнае какво е изгубил. И ще дойде да ме търси. А ти винаги ще бъдеш втората.“
След това излезе. Чух стъпките ѝ по стълбите и хлопването на входната врата.
В къщата настана тишина. Оглушителна, тежка тишина. Бях спечелила. Бях разкрила истината. Бях спасила семейството си от нейната отрова.
Но не се чувствах като победител. Чувствах се празна. Защото знаех, че макар Рада да си беше тръгнала, нейните призраци щяха да останат в този дом още дълго време. А раните, които беше нанесла, тепърва започваха да кървят.
Глава 9: Съдебна битка
Изгонването на Рада не донесе облекчение. Напротив, къщата потъна в ледено мълчание. Тодор беше като ходеща сянка. Денем работеше до изнемога, а вечер се затваряше в кабинета си, заобиколен от документи и празни чаши от уиски. Почти не говореше. Когато го правеше, гласът му беше монотонен, лишен от емоция. Гледаше ме, но сякаш погледът му минаваше през мен. Разбирах, че е в шок. Целият му свят, изграден върху представата за една любяща, саможертвена майка, се беше сринал.
Аз се опитвах да бъда до него, но той ме отблъскваше. Може би в мое лице виждаше вестителя на лошите новини, човекът, който беше разбил илюзиите му. Стефан усещаше напрежението и ставаше все по-тих и затворен. Нашият дом, нашата крепост, беше станал бойно поле, осеяно с невидими мини.
И точно когато си мислех, че нещата не могат да станат по-зле, дойде ударът от Ивайло.
Една сутрин на вратата се появи призовкар. Носеше дебел плик, адресиран до Тодор. Вътре имаше искова молба. Ивайло го съдеше. Обвиняваше го в некомпетентно управление, взимане на еднолични решения, които са довели до загуби за фирмата, и искаше от съда да го отстрани от управлението и да му бъде изплатена огромна компенсация.
Това беше абсурдно. Именно Ивайло беше инициаторът на рисковата сделка, именно той беше извършил съмнителните плащания.
„Той блъфира“, казах аз, докато четях документите над рамото на Тодор. „Опитва се да те уплаши, за да се откажеш.“
„Не, Лина“, отвърна Тодор с уморен глас. „Той не блъфира. Той има план. И майка ми му е помогнала да го осъществи.“
Оказа се, че през последните месеци, докато Тодор е бил разсеян от семейните проблеми, Ивайло систематично е събирал „доказателства“ срещу него. Имейли, извадени от контекста, свидетелски показания от служители, които е подкупил или заплашил, финансови документи, които е манипулирал. Всичко беше една огромна, добре скалъпена лъжа, която обаче изглеждаше притеснително достоверна на хартия.
„Завлякъл е фирмата с пари, а сега се опитва да прехвърли вината на мен“, заключи Тодор. „Ако спечели делото, ще вземе контрола над фирмата, а аз ще остана с дълговете и кредита към банката. Ще изгубим всичко. И къщата.“
Паниката отново ме сграбчи. Бяхме на ръба на пълния финансов колапс.
„Трябва ни адвокат. Най-добрият“, казах аз твърдо.
Така се свързахме с адвокат Марков. Беше име, което Деси ми беше препоръчала. Кабинетът му беше в стара аристократична сграда в центъра, обзаведен с тежки мебели от масивно дърво и рафтове, отрупани с правна литература. Самият Марков беше мъж на средна възраст, с проницателни сиви очи и вид на човек, който е видял всичко.
Изслуша ни внимателно, без да ни прекъсва, преглеждайки документите, които му носехме. Когато свършихме, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
„Картината е ясна“, каза той спокойно. „Вашият партньор е класически хищник. Използвал е емоционалната ви уязвимост, за да ви нанесе удар. А фактът, че е имал вътрешен човек в лицето на майка ви… това прави нещата много по-мръсни.“
„Можем ли да спечелим?“, попита Тодор.
„В съда никога няма нищо сигурно“, отвърна Марков. „Неговата версия е добре подплатена с фалшиви доказателства. Ще бъде тежка битка. Ще трябва да докажем, че той е този, който е източвал фирмата. Ще трябва да намерим счетоводителката, за която говорите. Ще трябва да разплетем цялата му схема.“
Започнаха седмици на трескава работа. Прекарвахме часове в кантората на Марков, преглеждайки всеки документ, всеки имейл, всяка фактура. Тодор, сякаш събуден от летаргията си от адреналина на битката, се хвърли в работата с цялата си енергия. Той познаваше бизнеса си до последния детайл и успяваше да намери пробойни в лъжите на Ивайло, които ние не виждахме.
Аз поех друга задача. С помощта на Деси и нейните контакти започнах да издирвам любовницата на Ивайло. Оказа се по-трудно, отколкото предполагах. Тя беше напуснала работа и сякаш се беше изпарила.
Делото започна. В съдебната зала напрежението беше почти физическо. Ивайло седеше на отсрещната страна, облечен в безупречен костюм, с изражение на уверен и онеправдан бизнесмен. Неговият адвокат беше агресивен, нападателен, опитваше се да представи Тодор като емоционално нестабилен и некомпетентен.
Най-тежкият момент настъпи, когато на свидетелската скамейка беше призована Рада. Беше облечена в черно, изглеждаше слаба и съсипана. Ивайло я беше призовал като свидетел на „нестабилното“ поведение на Тодор.
Тя говореше с тих, треперещ глас, описвайки как синът ѝ бил обсебен от „параноичните“ идеи на жена си, как крещял и се карал, как напълно бил занемарил работата си. Всяка нейна дума беше лъжа, но звучеше толкова убедително. Тя плачеше, подсмърчаше, играеше ролята на съкрушената майка перфектно.
Гледах Тодор. Лицето му беше каменно. Не трепна. Не показа никаква емоция. Но аз видях как ръцете му, скрити под масата, се свиха в юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Това беше върхът на предателството. Майка му, застанала пред целия свят, се опитваше да го унищожи, за да спаси себе си и съучастника си.
Когато Марков започна своя кръстосан разпит, атмосферата се нажежи. Той беше спокоен, методичен. Започна с невинни въпроси за нейния живот, за финансите ѝ. Тя отговаряше уверено.
„Казвате, че нямате собствени доходи, освен скромната ви пенсия?“, попита Марков.
„Да, така е.“
„Тогава бихте ли обяснили на съда тези банкови преводи?“, попита той и подаде на съдията папка с документи. „Регулярни преводи към вашата сметка от офшорна компания, свързана с господин Ивайло. Общата сума за последните шест месеца надхвърля петдесет хиляди лева. Не е зле за една скромна пенсия, нали?“
Рада пребледня. Започна да заеква, да се оправдава, че това били подаръци, заеми от приятел. Но лъжата ѝ се разпадаше.
Марков продължи да я притиска. Попита я за болестта ѝ, за доктор Петров. Когато тя не можа да отговори, той представи на съда официално писмо от болницата, че такъв пациент никога не е бил регистриран при тях.
Залата утихна. Рада се свлече на стола си, победена. Лъжите ѝ бяха изложени на показ пред всички.
В този момент вратата на залата се отвори и вътре влезе Деси. Заедно с нея имаше млада, уплашена жена. Любовницата на Ивайло. Бяхме я намерили.
Тя застана на свидетелската скамейка и разказа всичко. Разказа как Ивайло се е хвалил пред нея как манипулира Тодор, как източва фирмата, как е сключил сделка с „лудата му майка“. Разказа как я е заплашвал, за да мълчи.
Делото беше спечелено. В този момент всички го знаеха. Ивайло беше разкрит. Рада беше унизена.
Но докато гледах съкрушената фигура на майката на Тодор и триумфиращото лице на адвоката ни, не изпитвах радост. Само празнота. Бяхме спечелили битката, но войната беше оставила твърде много рани. И най-дълбоката от тях беше в сърцето на мъжа, когото обичах.
Глава 10: Изповед
Съдебната зала се опразни. Остана само шумът от разгръщащи се документи и приглушеният шепот на служителите. Ивайло беше изведен почти веднага, лицето му беше маска на ярост и неверие. Адвокат Марков стисна ръката на Тодор, каза няколко окуражителни думи и си тръгна, оставяйки ни сами.
Ние тримата. Аз, Тодор и Рада.
Тя все още седеше на свидетелската скамейка, смалена, прегърбена, сякаш тежестта на всичките ѝ лъжи я беше смазала физически. Не плачеше. Просто гледаше в празното пространство пред себе си.
Тодор стоеше прав, с гръб към нея. Дълго време никой не каза нищо. Тишината беше по-тежка от всякакви думи.
Най-накрая той се обърна. Бавно. Всяко движение му костваше усилие. Вървеше към нея не като победител, а като човек, отиващ към собствената си присъда. Спря пред нея.
„Защо?“, попита той. Гласът му беше кух, лишен от всякаква емоция. Не беше въпрос, породен от гняв. Беше въпрос, роден от пълно, абсолютно неразбиране. „Просто ми кажи защо. Искам да чуя истината поне веднъж. Без лъжи. Без театър. Защо?“
Рада вдигна глава. Погледна го в очите. И за първи път, откакто я познавах, видях в нейния поглед нещо различно от манипулация, омраза или пресметливост. Видях болка. Истинска, дълбока, разяждаща болка.
„Защото те губех“, прошепна тя. Гласът ѝ беше дрезгав, неузнаваем. „Всеки ден. Малко по малко. Откакто се появи тя“, кимна към мен, без дори да ме поглежда, „ти започна да се отдалечаваш. Започна да имаш тайни. Свои планове. Свой живот. Живот, в който аз бях просто… добавка. Неделният гост.“
Тя се изправи, подпирайки се на преградата.
„Ти не помниш, но когато баща ти почина, ние останахме сами. Ти беше целият ми свят. Всяко твое дихание, всяка твоя усмивка, всяка твоя сълза… бяха мои. Живеех чрез теб. И бях щастлива. Мислех, че това никога няма да се промени. Мислех, че аз винаги ще бъда най-важната жена в живота ти.“
Тя пристъпи към него. Той не се отдръпна.
„Но ти порасна. И се влюби. И изведнъж аз вече не бях центърът на твоята вселена. Тя беше. Нейното мнение беше по-важно от моето. Нейните желания бяха преди моите нужди. Ти построи тази къща за нея, не за мен. Ти създаде това семейство с нея. А аз? Аз останах сама в стария апартамент, със спомените. Чаках да се обадиш. Да дойдеш да ме видиш. И всеки път, когато идваше, ти бързаше да се прибереш. При нея.“
Сълзи се стичаха по лицето ѝ, но този път те изглеждаха истински. Това не беше представление. Това беше изповед.
„Омразата ми към нея растеше с всеки изминал ден. Защото тя имаше това, което аз бях изгубила. Имаше теб. И тогава се появи Ивайло. Той дойде при мен. Знаеше всичко. Знаеше колко съм сама, колко съм отчаяна. Той ми даде… надежда. Каза, че може да ми помогне. Каза, че може да ти покаже, че тя не е жената за теб. Че тя е слаба, некомпетентна. Че когато всичко се срине, ти ще се обърнеш към единствения човек, който никога не те е предавал. Към мен.“
Тя протегна ръка и докосна лицето на Тодор.
„Знам, че това, което направих със Стефан… е непростимо. В онзи момент бях изгубила ума си. Бях толкова отчаяна да докажа, че ти имаш нужда от мен, че бях готова на всичко. Мислех си, че ако той се разболее, ти ще видиш, че тя не може да се справи. Че ще дойдеш при мен за съвет, за помощ. Не исках да го нараня. Кълна се. Просто исках… да си върна сина.“
Тя се срина в ридания, хванала реверите на сакото му. „Прости ми, сине. Моля те, прости ми.“
Тодор стоеше неподвижен като статуя. Слушаше всяка нейна дума. Лицето му беше непроницаемо. Когато тя свърши, той бавно и внимателно отстрани ръцете ѝ от себе си.
„Не мога“, каза той тихо. „Не мога да ти простя. Защото ти не искаш прошка за това, което си направила. Ти съжаляваш, че те хванаха. Това са две различни неща.“
Той направи крачка назад.
„Ти говориш за любов, мамо. Но това не е любов. Това е егоизъм. Това е собственичество. Любовта не наранява. Любовта не руши. Любовта не се опитва да убие дете, за да постигне целите си. Ти не ме обичаш. Ти обичаш идеята да ме притежаваш. И в името на тази идея ти беше готова да унищожиш всичко, което аз обичам. Жена ми. Детето ми. Моя живот.“
Той се обърна към мен. В очите му видях безкрайна болка, но и нещо ново. Решителност.
„Да се прибираме, Лина“, каза той.
Взе ме за ръка и ме поведе към изхода. Не погледна назад. Нито веднъж.
Оставихме Рада сама в празната съдебна зала. Сама с руините на живота, който сама беше унищожила. Изповедта ѝ не донесе опрощение. Тя само потвърди една ужасна истина – че понякога хората, които твърдят, че ни обичат най-много, са способни да ни нанесат най-дълбоките рани.
Глава 11: Изборът
Пътят към дома беше мълчалив. Тодор шофираше, вперил поглед напред, а ръцете му стискаха волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Аз седях до него, без да смея да наруша тишината. Всичко беше казано. Всички карти бяха на масата. Сега идваше най-трудната част – да съберем парчетата.
Когато се прибрахме, къщата ни посрещна с необичайна тишина. Стефан беше при Деси. Бяхме го оставили там, за да го предпазим от грозната реалност на съдебната зала.
Тодор влезе в хола и си наля голяма чаша уиски. Изпи я на един дъх. После втора. Аз стоях и го гледах, сърцето ми се късаше за него. Той беше жертва в тази история, също колкото и аз. Беше разкъсан между двете най-важни жени в живота си и накрая беше предаден и от двете по някакъв начин – от едната с омраза, от другата (в неговите очи) с недоверие и съмнения.
„Трябваше да ти повярвам“, каза той най-накрая, без да се обръща към мен. Гласът му беше дрезгав. „Още в самото начало. Когато ми каза за бутилката. Трябваше да те чуя. Но не го направих.“
„Не си могъл“, отвърнах аз тихо. „Тя ти е майка, Тодоре. Нормално е да я защитаваш.“
„Не, не е нормално!“, извика той и хвърли празната чаша в камината. Стъклото се пръсна на хиляди парченца. „Не е нормално да си толкова сляп! Да отказваш да видиш чудовището, което живее в собствения ти дом! Аз я пуснах тук. Аз я оставих да те тормози, да подкопава авторитета ти, да трови атмосферата. Аз позволих всичко това да се случи. Защото бях слаб. Защото бях страхливец.“
Той се свлече на дивана и зарови лице в ръцете си. За първи път от началото на този кошмар го видях да плаче. Не с тихите, безмълвни ридания от деня, в който научи за „болестта“ ѝ, а с разтърсващи, мъжки хлипания, родени от болка, срам и гняв.
Седнах до него и го прегърнах. Този път той не ме отблъсна. Вкопчи се в мен, сякаш бях единственото сигурно нещо в рухващия му свят.
„Какво ще правим сега, Лина?“, попита той през сълзи. „Как се продължава напред след такова нещо?“
Това беше въпросът. Как? Раните бяха твърде дълбоки, предателството – твърде голямо.
„Не знам“, признах аз. „Но знам, че трябва да го направим заедно. Или изобщо няма да го направим.“
В този момент телефонът му иззвъня. Беше номерът на Рада. Двамата се втренчихме в екрана, сякаш беше змия.
„Не вдигай“, казах аз.
Но той поклати глава. „Трябва. Трябва да приключа това. Веднъж завинаги.“
Той вдигна. Аз чувах само неговата страна на разговора.
„Ало?… Къде си?… Не, не ме интересува. Слушай ме внимателно, защото ще го кажа само веднъж… Няма да повдигам обвинения срещу теб за това, което направи на Стефан. Няма да те вкарам в затвора…“
Сърцето ми се сви. Как можеше да я остави да се измъкне?
„…но това не е от милост“, продължи той с леден глас. „Правя го, защото не искам синът ми един ден да научи, че баща му е вкарал баба му в затвора. Не искам този позор да легне върху него. Но имам условия. Искам да изчезнеш. Да продадеш апартамента и да се махнеш от този град. Не искам никога повече да те виждам. Не искам никога повече да чувам гласа ти. Няма да се опитваш да се свързваш нито с мен, нито със Стефан. За нас ти вече не съществуваш. Разбра ли ме?“
Последва дълга пауза.
„Не, няма за какво да ми прощаваш. Ти си направи своя избор. Аз сега правя моя. Сбогом, мамо.“
Той затвори телефона и го остави на масата. Погледна ме. В очите му имаше стоманена решителност.
„Тя повече няма да бъде част от живота ни“, каза той.
Това беше неговият избор. Беше избрал мен. Беше избрал нашето семейство. Беше избрал бъдещето пред миналото.
Но аз знаех, че този избор има цена. Цената беше огромна част от неговото сърце, която трябваше да изреже и да изхвърли завинаги.
„А Ивайло?“, попитах аз. „Делото срещу него?“
„Марков ще се погрижи. Ще си получи заслуженото. Аз ще си върна фирмата. Но ще я продам. Не искам нищо, което да ми напомня за този период. Ще започнем отначало. Нещо по-малко. Нещо наше.“
Той ме погледна, а в очите му имаше молба. „Ще ми дадеш ли този шанс, Лина? Шанс да поправя всичко? Да бъда съпругът и бащата, който е трябвало да бъда през цялото време?“
Вместо отговор, аз просто го целунах. Беше целувка, пълна с болка, прошка и крехка надежда. Знаех, че пътят напред ще бъде дълъг и труден. Щеше да има дни на съмнения, на гняв, на мълчание. Раните нямаше да зараснат за една нощ.
Но за първи път от месеци насам, виждах светлина в края на тунела. Бяхме минали през ада. Бяхме се борили с чудовища – и външни, и вътрешни. И бяхме оцелели.
Изборът беше направен. Войната беше свършила. Време беше да започнем да лекуваме раните.
Глава 12: Последици
Животът след бурята не е тих. Той е изпълнен с ехото на гръмотевиците и със задачата да разчистиш отломките. Последвалите месеци бяха точно такива.
Тодор спази думата си. С помощта на адвокат Марков, той успя не само да отхвърли иска на Ивайло, но и да заведе контрадело за измама и злоупотреба с доверие. Изправени пред неоспоримите доказателства и свидетелските показания на бившата си любовница, Ивайло и адвокатите му бързо се съгласиха на извънсъдебно споразумение. Тодор си върна пълния контрол над фирмата, а Ивайло беше изправен пред сериозни обвинения, които щяха да го занимават години наред.
Веднага след това Тодор продаде фирмата. Цената не беше толкова добра, колкото се надяваше – скандалът беше накърнил репутацията ѝ – но беше достатъчна. Достатъчна, за да изплати огромния банков заем, да плати на адвокатите и да остане една малка сума, с която да започнат отначало.
Аз така и не попитах какво стана с Рада. Един ден просто видях обява, че старият ѝ апартамент се продава. Тя беше спазила своята част от уговорката. Беше изчезнала. Понякога се чудех къде е, какво прави. Но бързо прогонвах тези мисли. Тя беше призрак от миналото, а аз не исках призраци в настоящето си.
Най-голямата последица обаче беше свързана с нашия дом. Красивата, просторна къща, нашата крепост, беше станала твърде голяма и твърде скъпа за поддръжка с новите ни, по-скромни финансови възможности. Ипотеката беше непосилна. Освен това, всеки ъгъл в нея ми напомняше за случилото се – стаята за гости, където живееше тя; кухнята, където се състоя първият ни голям скандал; детската стая, където Стефан гореше в треска.
Една вечер, докато седяхме на верандата и гледахме залеза, Тодор хвана ръката ми.
„Трябва да я продадем, нали?“, попита той тихо.
Кимнах. „Да. Трябва.“
Не беше лесно решение. В тази къща имаше и много щастливи спомени. Първите стъпки на Стефан, рождените му дни, безброй неделни сутрини, изпълнени със смях. Но лошите спомени бяха пуснали корени твърде дълбоко. Къщата беше станала мавзолей на едно разбито доверие.
Продадохме я по-бързо, отколкото очаквахме. Нанесохме се в малък, но уютен апартамент под наем в по-спокоен квартал. Беше странно. След целия този лукс, сега живеехме в три стаи. Но за първи път от много време насам се чувствах у дома. Тук нямаше призраци. Тук можехме да бъдем просто ние.
Тодор започна малък бизнес от нулата. Консултантска фирма в същата сфера. Работата беше много, а парите – малко. Но той беше различен. Беше по-спокоен, по-присъстващ. Вече не гонеше големия удар. Просто искаше да осигури спокоен живот за семейството си.
Аз се върнах на работа. Записах се на курс по графичен дизайн, нещо, за което винаги бях мечтала, но никога не намирах време. Бавно, много бавно, започнахме да градим живота си наново.
Имаше и трудни моменти. Понякога, посред нощ, се събуждах от кошмари. Понякога виждах Тодор да стои замислен до прозореца и знаех, че мисли за нея. Предателството на майка му беше рана, която никога нямаше да зарасне напълно. Беше белег, който щеше да носи завинаги.
Но ние говорехме. За всичко. За болката, за гнева, за страховете. Научихме се да общуваме отново, без да се обвиняваме. Научихме се да бъдем партньори не само в добро, но и в най-лошото.
Стефан беше нашият център. Той растеше, ставаше все по-жизнен и щастлив. Почти не си спомняше за болестта, а за баба си питаше все по-рядко. Един ден просто спря. Децата имат тази невероятна способност да живеят в настоящето.
Нашата връзка с Деси стана още по-силна. Тя беше моята скала през цялото това време. Завърши университета с отличие и започна работа в кантората на адвокат Марков. Бях безкрайно горда с нея.
Животът ни не беше приказка. Беше белязан от болка и загуба. Но беше истински. И беше наш.
Глава 13: Ново начало
Минаха две години. Животът беше намерил своя нов, по-спокоен ритъм. Малката консултантска фирма на Тодор се развиваше добре. Не печелеше толкова, колкото преди, но беше стабилен и най-важното – беше негов. Стресът беше по-малко, а времето, прекарано със семейството – повече. Аз завърших курса си по дизайн и започнах работа на свободна практика. Оказа се, че имам талант и поръчките започнаха да валят. Малкият ни апартамент вече не изглеждаше толкова малък, а уютен и изпълнен с живот.
Една пролетна съботна сутрин, докато закусвахме, Тодор плъзна по масата към мен една брошура. Беше за малки, сглобяеми къщи в полите на планината, близо до града.
„Какво е това?“, попитах аз, усмихвайки се.
„Просто разглеждам“, каза той. „Спестихме малко пари. Помислих си, че може би е време да имаме отново нещо наше. Нещо малко. Без ипотеки. Без кредити. Просто наше.“
Гледах плановете на къщичките. Бяха кокетни, с големи прозорци и малка веранда. Представих си как Стефан тича на воля в собствен двор. Представих си как пием кафе на верандата, заобиколени от зеленина.
„Харесва ми“, казах аз.
Това беше новото ни начало. Не връщане към стария живот, а изграждане на съвсем нов. По-осъзнат, по-смислен. Научихме по трудния начин, че истинското богатство не е в големите къщи и лъскавите офиси, а в доверието, спокойствието и времето, прекарано с хората, които обичаш.
Един ден, докато подреждах стари кашони, останали от преместването, намерих малка снимка, изпаднала от някой албум. Беше от сватбата ни. На нея бяхме ние с Тодор, а до него стоеше Рада. Усмихваше се, но в очите ѝ, сега виждах, още тогава се четеше онази собственическа любов, която в крайна сметка се превърна в отрова.
За момент се поколебах. После взех снимката и я скъсах на две. Оставих частта с нас и изхвърлих нейната. Не от омраза. Просто беше време да се освободим от призраците.
Вечерта, когато Тодор се прибра, го заварих да помага на Стефан с домашното по математика. Седнах до тях и ги загледах. В тази проста, делнична сцена имаше толкова много любов и спокойствие. Всичко, за което се бях борила. Всичко, което бяхме щели да изгубим.
Той вдигна поглед и ми се усмихна. Беше онази негова стара, топла усмивка, която не бях виждала от години. В очите му вече нямаше сенки. Имаше само светлина.
„Какво?“, попита той.
„Нищо“, отвърнах аз. „Просто си мислех, че сме добре. Наистина сме добре.“
Той протегна ръка и я сложи върху моята.
„Да“, каза той. „Най-накрая сме добре.“
И това беше истината. Бяхме преминали през огън, бяхме се борили с демони и бяхме загубили много по пътя. Но бяхме намерили нещо много по-ценно. Бяхме се намерили един друг отново. Бяхме намерили пътя към дома. Не към къща от тухли и бетон, а към онзи дом, който градиш в сърцето си – дом, изграден от прошка, доверие и една по-мъдра, по-зряла любов. Началото на всичко останало.