Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Недялко Йорданов разплака мрежата с тези стихове за старостта
  • Новини

Недялко Йорданов разплака мрежата с тези стихове за старостта

Иван Димитров Пешев май 2, 2023
nedyasldaskdoasdias.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Великият български поет Недялко Йорданов развълнува хората с красиви стихове, които той написа за остаряването в живота.

Ето какво публикува поетът в своя личен профил във Фейсбук:

„Какво да се прави – идва време, когато деца и внуци заживяват живота си отделно и вие оставате сами…

Нищо. Такъв е животът… Изживейте остатъка му заедно и се пригответе да посрещнете неизбежното като нещо нормално, еднакво за всички сегашни, някогашни и бъдещи хора на земята.

ЗАЩОТО ВЕЧЕ СМЕ САМИ

Ах, бурята ще отгърми…
Ще дойде време благодатно…
Но няма връщане обратно.
Защото вече сме сами.
Защото вече сме сами…
И слънцето над нас… Проклето!
Заби в корема на небето
последни огнени ками.
Я, виж, коминът пак дими…
И тишината ни обгръща.
Да влезем в старата си къща,
защото вече сме сами.
През петдесет и пет земи…
През петдесет и пет години…
Да спрем сега… Да си починем…
Защото вече сме сами…
Защото вече сме сами
далеч от суета и слава.
Почакай… Колко ни остава?
Как тихо пясъкът шуми…
Защото вече сме сами…
Ти ще развържеш мойте върви!
Спокойно, за да тръгна първи –
тъй както Бог го науми.
Нали челото ми изми?
За път… Изстиващите устни…
Нима не искаш да ме пуснеш,
защото вече сме сами?

Недялко Йорданов е роден на 18 януари 1940 г. в Бургас, в семейството на Асен и Кина Йорданови. Има по-малък брат – Чавдар Йорданов.

Завършва гимназия в родния си град Бургас през 1957 г., а през 1962 г. – българска филология в Софийския държавен университет. През периода 1962 – 1963 г. работи като учител по литература в Малко Търново.

Започва да публикува поезия през 1954 г. във вестник „Черноморски фронт“ (Бургас). От 1963 до 1999 г. работи единствено в театъра.

От 1963 до 1983 г. е драматург и режисьор на Бургаския драматичен театър „Адриана Будевска“ , а от 1983 до 1990 година е и художествен ръководител на същия театър. През 1980 – 1988 г. е основател и главен редактор на Алманах „Море“.

В периода 1990 – 1999 г. година е драматург и режисьор на театър „Възраждане“ – София.

От 2000 г. година е творец на свободна практика – автор на поезия, драматургия, белетристика, мемоаристика и публицистика, композитор, певец, рецитатор, гост-режисьор.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Приятел на Денди: Нямаше какво да яде! Имаше дни, в които караше на три солети
Next: Йоан Стояновски: Време е да се разсекрети истината за Рачков и Веско Маринов

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.