Никога не съм си представяла, че съпругът ми ще ме напусне, но съобщенията в телефона му ми показаха всичко, което трябваше да знам. Бяха кратки, безмилостни в своята прямота, думи, които прогаряха дупки в спокойния свят, който вярвах, че обитавам. „Чакам те.“ „Писна ми да се крия.“ „Кога ще ѝ кажеш?“ И най-страшното: „Обичам те, побързай.“ Думи, които не бяха предназначени за мен, но отекваха в главата ми като погребална камбана.
Светът ми, построен с търпение и любов през последните двадесет години, се срина в рамките на няколко секунди. Всяка споделена закуска, всяка целувка за лека нощ, всяко „обичам те“, прошепнато в тъмното, сега изглеждаше като лъжа, като сцена от зле написана пиеса, в която само аз не съм знаела репликите си. Стефан, моят Стефан, стълбът на моя живот, бащата на дъщеря ми, беше архитектът на тази измама.
Същата вечер скандалът ни завърши с това, че той излезе с куфар в ръка. Не беше голям скандал, не и от онези с крещене и чупене на чинии. Беше нещо по-лошо. Беше тих, смразяващ колапс. Зададох му въпроса с телефона в ръка, гласът ми трепереше, но очите ми бяха сухи. Той не отрече. Просто ме погледна с уморен, почти съжалителън поглед, който ме вбеси повече от всичко друго. „Няма смисъл“, каза той. И тези три думи бяха по-остри от всеки нож. Нямаше смисъл да се бори за нас, нямаше смисъл да обяснява, нямаше смисъл да се извинява. Двадесет години, сведени до „няма смисъл“.
Докато той мълчаливо събираше няколко ризи и тоалетни принадлежности в малкия черен куфар, който използвахме за уикенд пътувания, аз стоях в рамката на вратата на спалнята, превърната в призрак в собствения си дом. Всяка негова крачка отекваше като удар по кухото пространство, отворило се в гърдите ми. Той не погледна назад. Не каза нито дума повече. Просто тръгна към вратата, отвори я и излезе в хладната есенна нощ.
Инстинктът, отчаянието, може би глупавата надежда, че това е просто кошмар, ме накараха да се затичам след него. Сърцето ми биеше в гърлото, докато тичах боса по студените плочки на алеята. „Стефан!“, извиках, но гласът ми беше слаб, погълнат от шума на щурците. Той вече беше стигнал до портата, куфарът стоеше до него като мрачен паметник на нашия провал.
Тръгнах след него, точно когато позната кола спря в двора. Фаровете ѝ прорязаха мрака и ме заслепиха за миг. Спрях, присвила очи, опитвайки се да различа силуета зад волана. Колата беше до болка позната. Сребристото ауди, което бяхме разглеждали заедно месеци наред, преди той да си го купи. Познавах всяка извивка, всеки детайл. Но тази вечер тя изглеждаше зловеща, чужда, съучастник в предателството.
Зад волана беше моят… брат.
Павел.
Сърцето ми спря. За миг светът изгуби звук и цвят. Брат ми. Моята кръв. Човекът, който ме беше водил за ръка като дете, който ми беше бърсал сълзите, когато си ожулех коляното. Той беше там, паркирал в двора на разрушения ми живот, за да вземе мъжа, който току-що го беше взривил.
Стефан отвори задната врата и хвърли куфара вътре. После заобиколи колата и седна на предната седалка, до Павел. Нито веднъж не погледна към мен. Бях невидима. Бях просто пречка по пътя му към новия живот, а брат ми беше неговият шофьор. Колата потегли бавно, гумите изхрущяха по чакъла на алеята, и изчезна зад ъгъла, оставяйки след себе си само облак прах и оглушителната тишина на предателството. Стоях там, по средата на двора, боса и сама, а студът на плочките започваше да пълзи нагоре по краката ми, устремен право към сърцето.
Глава 2
Тишината, която последва, беше по-тежка от всеки звук. Влязох обратно в къщата, която изведнъж се усещаше огромна и празна. Всяка стая, всеки предмет крещеше за отсъствието му. Ароматът на неговия парфюм все още витаеше във въздуха на спалнята – скъп, изискан аромат, който винаги бях свързвала със сигурност и успех. Сега миришеше на лъжа.
Взех телефона и без да мисля, набрах номера на Павел. Трябваше да има обяснение. Трябваше да е някакво ужасно недоразумение. Може би Стефан му беше казал, че отива в командировка? Може би го беше излъгал?
Телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти. На четвъртия сигнал той вдигна.
„Ало?“, гласът му беше напрегнат, предпазлив.
„Павел?“, прошепнах, едва сдържайки сълзите. „Какво се случва? Къде го водиш?“
От другата страна на линията настъпи мълчание. Чувах приглушения шум на двигателя на колата. Представих си ги двамата, рамо до рамо, порещи нощта, докато аз стоях в руините.
„Мила, аз…“, започна той и замлъкна.
„Ти какво, Павел? Ти какво? Ти си ми брат! Как можа да му помогнеш? Как можа да дойдеш и да го вземеш, сякаш е такси?“, гласът ми се извиси, треперещ от гняв и болка.
„Не е толкова просто, Мила. Не знаеш всичко.“
„Тогава ми обясни! Обясни ми как моят собствен брат участва в това! Обясни ми защо си на негова страна!“
Чух дълбока въздишка. „Не съм на ничия страна. Просто… нещата са сложни. Стефан… той ми помогна много. С бизнеса. Имам му задължение.“
Думите му бяха като шамар. Бизнесът. Малката строителна фирма на Павел, която все се бореше да оцелее. Стефан, със своите мащабни проекти и връзки, беше като божество в света на бизнеса. Винаги съм се гордеела, че помага на брат ми, че го е взел под крилото си. Сега разбирах, че това „крило“ е било просто клетка, позлатена с чувство за дълг.
„Задължение?“, изсмях се горчиво. „Значи едно бизнес задължение е по-важно от сестра ти? Продаде ме за няколко договора, така ли?“
„Не е така!“, почти извика той. „Стефан каза, че ще се разберете като цивилизовани хора. Че просто имате нужда от време разделени. Помоли ме за услуга, не можех да му откажа.“
„Цивилизовани хора? Той излезе с куфар, Павел! Отива при друга жена! Това ли наричаш цивилизовано? А ти си неговият съучастник!“
„Мила, моля те, успокой се. Ще говорим утре. Трябва да затварям.“
„Къде сте?“, настоях аз, усещайки как паниката отново ме завладява.
„Не мога да ти кажа. Той ще се свърже с теб. Просто… опитай се да поспиш.“
Връзката прекъсна. Стоях с телефона в ръка, втренчена в празния екран. „Опитай се да поспиш.“ Как бих могла да спя, когато целият ми живот беше разрушен? И човекът, на когото винаги съм вярвала безрезервно, моят брат, държеше длетото и чука.
Остатъкът от нощта премина в мъгла от сълзи и спомени. Всяко кътче на къщата носеше белега на общото ни минало. Ето дивана, на който гледахме филми, докато дъщеря ни Мария не заспеше между нас. Ето кухнята, където той се опитваше да готви в неделя сутрин, винаги правейки ужасна бъркотия, но с най-очарователната усмивка. Ето снимките по стените – двадесет години щастие, уловено в рамки. Или поне така си мислех.
Колко дълго е продължавало това? Месеци? Години? Коя беше тя? Познавах ли я? Всяка жена, с която се беше срещал през последните години, премина през ума ми – колежки, съпруги на негови приятели, дори сервитьорката в любимия му ресторант. Параноята беше като отрова, която бавно се разливаше във вените ми.
На сутринта, с подпухнали очи и празно сърце, осъзнах, че трябва да направя нещо. Не можех просто да стоя и да чакам той да се „свърже с мен“. Това не беше просто раздяла. Това беше война. И аз бях нападната без предупреждение.
Първата ми мисъл беше за Мария. Дъщеря ни, която учеше в друг град, в университета на мечтите си. Тя беше на двадесет, в началото на живота си. Как можех да ѝ кажа, че светът, в който вярваше, семейството, което смяташе за своя скала, се е разпаднал? Стефан плащаше за нейното образование, за скъпия ѝ апартамент под наем. Той държеше всички финансови карти. Тази мисъл ме смрази. Не бях работила от години, откакто Мария се роди. Бях се посветила на това да бъда съпруга и майка, да създам перфектния дом за моя успешен мъж. Бях се превърнала в красив аксесоар в неговия живот, аксесоар, който той вече беше решил да замени.
Изведнъж осъзнах колко уязвима съм. Къщата, колата, банковите сметки – всичко беше на негово име или общо, но той контролираше достъпа. Той беше бизнесменът, финансистът. Аз бях просто… съпругата.
Ръцете ми трепереха, докато търсех в интернет. „Адвокат. Бракоразводни дела.“ Десетки имена изскочиха на екрана. Избрах първото, което ми вдъхна някакво доверие – кантора с изчистен сайт и сериозно изглеждащ мъж на снимката. Адвокат Симеонов. Набрах номера, преди да успея да се разубедя. Гласът на секретарката беше делови и любезен. Запазих час за следващия ден.
Когато затворих телефона, почувствах първия проблясък на нещо различно от отчаяние. Беше гняв. Студен, ясен и фокусиран гняв. Стефан може и да беше напуснал бойното поле, но аз тепърва се въоръжавах.
Глава 3
Кабинетът на адвокат Симеонов беше точно такъв, какъвто си го представях – внушителен, с тежки мебели от тъмно дърво, лавици, отрупани с дебели книги със златни надписи, и голямо бюро, което сякаш доминираше над цялата стая. Самият той беше мъж на средна възраст, с проницателни очи и спокойна увереност, която едновременно ме плашеше и успокояваше.
Разказах му всичко. Започнах от съобщенията, преминах през тихия скандал, куфара, колата на брат ми. Гласът ми трепереше в началото, но докато говорех, думите започнаха да излизат по-лесно, подредени от гнева и чувството за несправедливост. Симеонов слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато свърших, в стаята настъпи тишина. Той вдигна поглед от бележките си и ме погледна право в очите.
„Госпожо“, каза той с равен тон, „първото нещо, което трябва да направим, е да разберем с какво разполагаме. Или по-скоро с какво разполага съпругът ви. Казахте, че има успешен бизнес?“
„Да, строителна компания. Една от големите. Строи цели комплекси, офис сгради.“
„Добре. Това означава, че ще трябва да направим пълна финансова ревизия. Имате ли достъп до банкови сметки, документи на фирмата, нотариални актове?“
Поклатих глава. Чувствах се като идиотка. „Всичко е в неговия кабинет. Имаме обща сметка, но основните фирмени сметки… нямам представа. Винаги е казвал, че това са сложни неща и няма нужда да се занимавам.“
Симеонов кимна бавно, сякаш беше чувал тази история стотици пъти. „Класика. Държат съпругата в неведение, за да имат пълен контрол. Не се притеснявайте, има начини. Ще поискаме по съдебен път пълна информация за всички активи, придобити по време на брака. Това включва фирмени дялове, имоти, автомобили, банкови сметки – всичко.“
„Къщата…“, промълвих. „Тя е наш дом. Нали не може просто да ме изгони?“
„Къщата е придобита по време на брака, нали?“
„Да, преди около десет години.“
„Тогава е семейна имуществена общност. Имате равни права върху нея, независимо на чие име се води по документ. Но тук идва сложната част. Казахте, че той има голям бизнес. Много често такива бизнесмени използват семейното жилище като обезпечение по големи фирмени кредити. Трябва да проверим дали върху имота няма ипотека.“
Думата „ипотека“ прозвуча зловещо. Винаги бяхме живели в изобилие. Стефан никога не беше споменавал за финансови затруднения. Напротив, бизнесът му постоянно се разрастваше.
„Не мисля…“, започнах неуверено. „Той винаги е казвал, че сме добре осигурени.“
„Надявам се да е така“, отвърна адвокатът. „Но моята работа е да се подготвя за най-лошия сценарий. Ще подам искане до имотния регистър. Междувременно, посъветвал бих ви да не предприемате никакви разговори със съпруга си без мое знание. И в никакъв случай не подписвайте никакви документи, които той може да ви предложи.“
Излязох от кантората му със смесица от страх и облекчение. Страх от това, което можехме да открием. И облекчение, че вече не бях сама в тази битка. Имах съюзник.
През следващите няколко дни къщата се превърна в моя затвор. Всяко иззвъняване на телефона ме караше да подскачам. Очаквах да е той, Стефан. Но той не се обади. Обади се обаче Мария.
„Мамо, здравей! Как сте? С татко всичко наред ли е?“, гласът ѝ беше весел и безгрижен, като убождане в отворена рана.
Преглътнах буцата в гърлото си. „Да, миличка, всичко е наред. Просто сме малко заети.“ Лъжата заседна в устата ми като горчив хап.
„А, добре. Защото татко ми се обади вчера. Беше малко странен. Питаше ме как съм с парите, дали имам нужда от нещо. Преведе ми допълнително за семестъра. Казах му, че няма нужда, но той настоя.“
Кръвта замръзна във вените ми. Той я беше подготвял. Купуваше нейната лоялност, преди дори да знае, че има война.
„Това е мило от негова страна“, успях да кажа.
„Да, нали? А, мамо, трябва да затварям, че имам лекция. Обичам ви! Целувки на татко!“
„И ние те обичаме.“
Затворих телефона и се разплаках. От безсилие. Той беше два хода пред мен. Беше осигурил мълчанието на брат ми и беше започнал да обработва дъщеря ни. А аз? Аз седях в празната къща и чаках адвокат да ми каже колко точно съм бедна.
Две седмици по-късно, докато ровех в кабинета на Стефан с надеждата да намеря някакъв документ, нещо, което да ми даде преднина, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах предпазливо.
„Мила?“
Гласът беше женски. Непознат, но уверен.
„Да, слушам ви. Кой се обажда?“
„Казвам се Десислава. Мисля, че трябва да поговорим.“
Името не ми говореше нищо. Но инстинктът ми крещеше. Това беше тя. Жената от съобщенията.
„Нямам какво да говоря с вас“, отсякох, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„О, мисля, че имаш“, отвърна тя с лека насмешка. „Става въпрос за бъдещето ти. И за бъдещето на Стефан. Срещни се с мен. Кафето в центъра, онова с големите прозорци. След един час.“
Преди да успея да отговоря, тя затвори. Стоях като парализирана. Да отида ли? Да се изправя ли лице в лице с жената, която беше разрушила живота ми? Любопитството и гневът се бореха в мен. Но надделя нещо друго – нуждата да знам. Да погледна врага си в очите. Да разбера с кого и с какво си имам работа.
Глава 4
Кафенето беше елегантно и пълно с хора, чиито безгрижни разговори отекваха като подигравка с бурята в душата ми. Намерих я веднага. Седеше на маса до прозореца, точно както беше казала. Беше красива, но по студен, изчислен начин. Безупречно облечена в делови костюм, с коса, прибрана в стегнат кок, и лице, което не издаваше никакви емоции. Можеше да е на около тридесет и пет, може би малко повече. Излъчваше аура на власт и контрол, която ме накара да се почувствам малка и незначителна в моята рокля и жилетка.
Тя ме видя и ми кимна леко, без да се усмихва. Приближих се до масата и седнах, без да кажа дума. Сърцето ми биеше толкова силно, че бях сигурна, че тя го чува.
„Благодаря, че дойде“, каза Десислава с глас, който беше също толкова студен и овладян, колкото и външният ѝ вид. „Предполагам знаеш коя съм.“
„Вие сте жената, с която съпругът ми ми изневерява“, отвърнах, влагайки цялата отрова, която успях да събера.
Тя повдигна вежда. „Това е твърде опростено описание на нашите отношения. Аз и Стефан сме бизнес партньори от години.“
„Партньори?“, изсмях се горчиво. „Това ли е новото име на любовницата?“
Тя отпи глътка от кафето си, без да откъсва поглед от мен. „Виж, Мила. Нямам време за мелодрама. Повиках те тук, защото искам да ти предложа нещо. Сделка.“
„Сделка? Каква сделка мога да имам с вас?“
„Много изгодна. Стефан ще ти предложи споразумение за развод. Ще ти даде някакви пари, може би ще те остави в къщата за известно време. Ще се опита да те убеди, че това е най-доброто, което можеш да получиш. Ще те заплаши, че ако тръгнеш на съд, ще загубиш всичко.“
Всяка нейна дума беше като удар. Тя описваше сценарий, който адвокатът ми вече беше загатнал.
„И?“, попитах, стиснала чантата си.
„И аз ти казвам да не приемаш. Да се бориш. Искам да го съсипеш в съда. Искам да му вземеш половината фирма.“
Гледах я невярващо. „Защо? Защо ми помагате? Нали го обичате? Нали искахте да бъдете с него?“
На лицето ѝ за пръв път се появи нещо като емоция – лека, презрителна усмивка. „Обич? Мила, ти наистина си живяла в приказка. Аз не обичам Стефан. Аз го мразя. Мразя го повече, отколкото можеш да си представиш. И ще използвам теб, за да си върна това, което той ми отне преди години.“
Бях напълно объркана. „Какво ви е отнел?“
„Баща ми“, каза тя и усмивката ѝ изчезна, заменена от леден блясък в очите. „Преди петнадесет години баща ми имаше малка, но просперираща строителна фирма. Стефан беше млад, амбициозен и безскрупулен. Работеха заедно по един голям проект. Стефан го измами. Фалшифицира документи, открадна проекта, докара баща ми до фалит. Стресът го уби. Получи инфаркт няколко месеца по-късно. А Стефан построи своята империя върху руините на фирмата на баща ми. Аз бях студентка тогава, не можех да направя нищо. Но се заклех, че един ден ще си плати за всичко.“
Историята ѝ ме удари като вълна. Стефан, моят Стефан, способен на такова нещо? Винаги го бях виждала като честен и трудолюбив. Но дали наистина го познавах?
„През последните пет години работих, за да се добера до него“, продължи Десислава. „Създадох своя собствена консултантска фирма, станах най-добрата в бранша. Нарочно го потърсих за партньор. Той дори не помнеше фамилията ми. За него баща ми беше просто поредната пречка, която е отстранил. Станах незаменима за него. Спечелих доверието му. А след това го съблазних. Беше лесно. Той е слаб, суетен мъж, който има нужда постоянно да му се възхищават. А ти, Мила, отдавна си спряла да му се възхищаваш. Приемаше го за даденост.“
Последните думи ме ужилиха. Имаше ли доза истина в тях?
„Сега е моментът да нанеса последния удар“, завърши тя. „Събрала съм достатъчно доказателства за негови финансови измами, укрити доходи, пране на пари. Но ако ти, като негова съпруга, поискаш развод и предявиш претенции към фирмата, това ще отвори кутията на Пандора. Аз ще подам документите на когото трябва. Той ще бъде разследван. Ще загуби всичко. А ти ще получиш своята справедлива половина. И отмъщението си.“
Седях като вцепенена. Тази жена ми предлагаше съюз от ада. Да се доверя ли на врага си, за да унищожа мъжа, когото някога обичах? Моралните дилеми се въртяха в главата ми като вихрушка.
„Защо да ти вярвам?“, успях да промълвя. „Може би това е просто номер, за да ме накараш да направя нещо, от което ти ще се възползваш, а аз ще остана с празни ръце.“
Тя се наведе напред. „Защото нямаш друг избор. Сама срещу него нямаш шанс. Той ще те смачка. С мен имаш оръжие. И защото нашите интереси в момента съвпадат. Ти искаш справедливост. Аз искам отмъщение. Помисли си, Мила. Ще се свържа с теб след няколко дни.“
Тя стана, остави няколко банкноти на масата и излезе от кафенето, оставяйки ме сама с най-трудното решение в живота ми.
Глава 5
Върнах се у дома с усещането, че светът се е наклонил под странен ъгъл. Разказът на Десислава отекваше в ума ми, пренареждайки пъзела на моя живот по гротесков начин. Човекът, с когото бях споделяла леглото си в продължение на две десетилетия, се оказваше чудовище с усмивка на лицето. Изпитах вълна на гадене.
Обадих се веднага на адвокат Симеонов и му разказах за срещата. Той мълча дълго, след като приключих.
„Това е… изключително рисковано“, каза най-накрая. „Тази жена, Десислава, очевидно играе своя собствена игра. Може да ви използва като пешка и да ви пожертва, когато вече не сте ѝ нужна.“
„Но ако казва истината? Ако Стефан наистина е укривал доходи и е замесен в измами? Това не ни ли дава предимство?“
„Дава ни ядрено оръжие“, отвърна Симеонов сериозно. „Но ядрените оръжия имат свойството да унищожават всичко наоколо, включително и този, който ги използва. Ако тя има доказателства, те трябва да бъдат представени по правилния начин. Ако просто блъфира, може да влоши нещата неимоверно. Трябва да бъдем много, много внимателни.“
Договорихме се да проучим миналото на Десислава и нейната връзка с баща ѝ и Стефан. Симеонов имаше своите контакти. Междувременно, сякаш по сценарий, се случи точно това, което тя предсказа. Стефан се обади.
Гласът му беше делови, лишен от емоция, сякаш говореше с досаден доставчик.
„Мила, трябва да поговорим за условията по развода. Няма смисъл да протакаме и да харчим пари за адвокати. Подготвил съм споразумение. Щедро е.“
„Щедро?“, попитах, а гласът ми беше пропит от сарказъм.
„Да. Оставям ти къщата за една година, докато си стъпиш на краката. Ще ти превеждам месечна издръжка, достатъчна да живееш добре. Поемам всички разходи на Мария до завършването ѝ. В замяна, ти се отказваш от всякакви претенции към фирмата и другите ми активи.“
Беше точно това. Опит да ме купи евтино, да ме отстрани от пътя си с минимални щети.
„А ако не се съглася?“, попитах, усещайки как студеният гняв от срещата с Десислава се надига отново.
Той въздъхна. „Мила, не ме карай да бъда груб. Ти не разбираш от бизнес. Ако тръгнем на съд, ще извадя наяве неща, които няма да ти харесат. Ще докажа, че фирмата е затънала в дългове, че сме на ръба на фалита. Адвокатите ще те убедят, че си ударила джакпота, а накрая ще останеш без нищо, само с огромни съдебни разходи. Не го прави. Приеми предложението. Това е най-доброто за всички.“
Заплахата беше явна, облечена в думи на загриженост. Той щеше да фалшифицира документи, да измами съда, точно както беше измамил бащата на Десислава. Точно както беше измамил мен през всичките тези години.
„Ще си помисля“, казах и затворих, преди да успея да изкрещя всичко, което мислех за него.
Ръцете ми трепереха. Той беше готов да ме унищожи, без да му мигне окото. И най-лошото беше, че почти успя да ме убеди. Страхът да остана без нищо беше реален. Но тогава се сетих за ледения поглед на Десислава. За баща ѝ. За моят пропилян живот.
Няколко дни по-късно Симеонов се обади.
„Проверих. Историята на Десислава е вярна. Баща ѝ, Ивайло, е имал фирма, която е фалирала внезапно, точно когато е работила по проект със стартиращата тогава компания на съпруга ви. Ивайло е починал от масивен инфаркт шест месеца по-късно. Всичко съвпада.“
Тази новина беше като камък, който се стовари върху крехката ми решителност и я превърна в стомана.
„Какво правим?“, попитах.
„Чакаме. Чакаме тя да направи следващия си ход. Ако има доказателства, ще трябва да ни ги даде. Дотогава официалният ни отговор към съпруга ви ще бъде, че отхвърляме предложението му и настояваме за пълна финансова прозрачност и половината от всички активи, придобити по време на брака, включително дяловете във фирмата.“
Това беше обявяване на война.
Още същия ден получих съобщение от Десислава. Беше само един адрес и час. Адрес на малък, забутан склад в индустриалната зона на града. Почувствах как тръпки ме побиват. Това беше лудост. Но знаех, че трябва да отида.
Отидох с колата си, паркирах на разстояние и се приближих пеша. Складът изглеждаше изоставен. Сърцето ми биеше лудо. Дали не беше капан? Десислава ме чакаше до ръждясалата метална врата.
„Сама ли си?“, попита тя остро.
Кимнах.
Тя отключи вратата и влязохме вътре. Въздухът беше застоял и миришеше на прах и влага. Единствената светлина идваше от една гола крушка, висяща от тавана. В средата на помещението имаше няколко кашона.
„Това е всичко“, каза Десислава, сочейки към кашоните. „Копия на договори, офшорни сметки, схеми за пране на пари. Всичко, от което адвокатът ти се нуждае, за да докаже, че Стефан е не просто измамник, а престъпник.“
Тя отвори един от кашоните. Беше пълен с папки.
„Как… как си се сдобила с това?“
„Бях неговият най-доверен партньор. Имах достъп до всичко. Копирах го малко по малко, в продължение на години. Оригиналите са на сигурно място.“
Погледнах я. В очите ѝ гореше трескав, отмъстителен плам. Тя беше посветила живота си на това.
„Защо ми ги даваш? Можеш сама да го унищожиш с това.“
„Защото така ударът ще е по-силен. Когато дойде от теб, неговата съпруга, ще бъде по-унизително. Ще го съсипе финансово и морално едновременно. Аз ще се погрижа документите да стигнат и до прокуратурата в точния момент. Ние ще бъдем двете остриета на ножицата, която ще го разреже на парчета.“
Тя ми подаде един флашка. „Тук има дигитални копия на най-важните неща. Дай го на адвоката си. Това ще е достатъчно, за да започне.“
Взех флашката. Усещаше се студена и тежка в ръката ми, като ключ към ада.
„Сега върви“, каза Десислава. „И не забравяй, Мила. В тази война няма място за милост.“
Глава 6
Следващите седмици бяха сюрреалистична смесица от правни маневри и нарастващо напрежение. Адвокат Симеонов беше едновременно впечатлен и ужасен от съдържанието на флашката.
„Това е динамит“, каза той, докато преглеждаше файловете на лаптопа си. „Има достатъчно, за да го вкарат в затвора за години. Въпросът е как да го използваме, без да предизвикаме взрив, който да ни засегне и нас.“
Стратегията ни беше да действаме постепенно. Подадохме официален иск за развод, в който претенциите ни бяха ясно заявени – 50% от всичко. Както очаквахме, адвокатът на Стефан отговори с арогантно писмо, в което ни обвиняваше в изнудване и заплашваше с контраиск за клевета.
Тогава Симеонов изигра първия си коз. Изпрати им копие само на един документ от флашката – доказателство за една-единствена офшорна сметка с няколко милиона в нея, за която аз, разбира се, нямах никаква представа. Придружи го с кратко писмо: „Това е само за начало. Настояваме за преговори при условия на пълна прозрачност.“
Ефектът беше мигновен. Арогантността на Стефан се изпари, заменена от панически обаждания. Той звънеше на мен, на Симеонов, дори на брат ми, опитвайки се да разбере откъде имаме тази информация. Не отговорих на нито едно негово обаждане.
Тогава той смени тактиката. Един следобед на вратата се позвъни. Беше Павел. Изглеждаше ужасно – блед, с тъмни кръгове под очите.
„Мила, трябва да поговорим“, каза той с умоляващ тон.
Пуснах го да влезе, но останах права в коридора, скръстила ръце. Не му предложих да седне.
„Какво искаш, Павел?“
„Стефан е извън себе си. Казва, че ще го унищожиш. Че си се съюзила с някакви хора, за да му вземеш бизнеса.“
„Бизнесът, който е построен върху руините на живота на други хора?“, попитах студено.
Той ме погледна объркано. „Какво говориш?“
„Знам за бащата на Десислава, Павел. Знам как Стефан е започнал. Ти знаеше ли?“
Той сведе поглед. Мълчанието му беше отговор. Знаел е. Може би не всичко, но достатъчно. И си е мълчал.
„Мила, нещата в бизнеса са такива… понякога се налага да си безскрупулен, за да успееш.“
„Това ли те научи той? Да бъдеш безскрупулен? Да предадеш собствената си сестра за пари?“, думите ми бяха като камшик.
„Не е за пари!“, извика той. „Той ме спаси! Фирмата ми беше пред фалит. Имах огромни заеми към лихвари, щяха да ме убият! Стефан плати всичко. Даде ми работа, даде ми договори. Дължа му живота си, разбираш ли?“
Най-накрая истината излезе наяве. Не просто бизнес задължение. А дълг, който го е превърнал в роб.
„И цената на живота ти беше моето щастие? Моят живот?“
„Той ми се закле, че ще се погрижи за теб! Че ще ти даде всичко, което поискаш!“, гласът му трепереше. „Мила, моля те, откажи се. Този човек е опасен, когато е притиснат в ъгъла. Ще направи нещо ужасно. Не само на теб, но и на мен. Той държи фирмата ми, къщата ми, всичко е заложено при него. Ако той падне, и аз падам.“
Гледах го. Моят брат. Уплашен, пречупен, изгубил всякакво достойнство. Изпитах съжаление към него, но то беше задушено от презрението.
„Трябваше да помислиш за това, преди да седнеш зад волана на онази кола, Павел. Трябваше да помислиш за това, докато си гледал как той ме лъже години наред. Сега си направил своя избор. Живей с него. А сега си върви.“
Отворих вратата. Той ме погледна с очи, пълни със сълзи. „Мила…“
„Върви си“, повторих аз с леден глас.
Той излезе, без да каже и дума повече. Когато затворих вратата, се облегнах на нея и се свлякох на пода. Това беше най-трудното нещо, което бях правила. Да отблъсна собствения си брат. Но знаех, че ако покажа и капка слабост, те ще ме погълнат.
Войната ескалира. Техните адвокати поискаха среща. На нея Стефан беше различен човек. Нямаше и следа от самоуверения бизнесмен. Беше напрегнат, очите му трескаво шареха из стаята. Предложи ново споразумение. Този път беше много по-щедро. Даваше ми къщата, значителна сума пари и доживотна издръжка. Но все още настояваше да се откажа от претенциите си към фирмата.
Симеонов отказа от мое име. „Искаме независим одит на всички фирми на господина, включително и на офшорните му дружества. Докато това не се случи, няма да има споразумение.“
Стефан побесня. „Ще ви съсипя!“, изкрещя той, скачайки на крака. „Ще докажа, че тя е луда, че си измисля всичко! Ще накарам Мария да свидетелства срещу нея!“
Заплахата към Мария беше удар под кръста. Знаех, че е способен на това. Вечерта се обадих на дъщеря си. Трябваше да ѝ кажа. Не можех повече да я лъжа.
Разговорът беше мъчителен. Разказах ѝ всичко – за изневярата, за развода, за битката, която водим. Тя плачеше от другата страна на линията.
„Но… татко каза, че просто имате проблеми, че ще се оправите“, промълви тя през сълзи.
„Лъгал те е, миличка. Както лъжеше и мен.“
„Той ми каза… каза ми, че ти искаш да му вземеш всичко, че си алчна и отмъстителна. Че си го прогонила от дома му.“
Думите му вече я бяха отровили. Той беше стигнал до нея пръв.
„Мария, моля те, трябва да ми повярваш. Баща ти не е човекът, за когото го мислиш. Моля те, не заемай страна, докато не чуеш всичко.“
„Не знам на кого да вярвам!“, изплака тя и затвори.
Това беше най-тежкият удар досега. По-тежък от предателството на Стефан, по-тежък от съучастието на Павел. Рискувах да загубя дъщеря си. За миг се замислих дали да не се откажа от всичко. Да приема парите на Стефан и да се опитам да спася поне връзката с детето си.
Тогава телефонът ми иззвъня. Беше Десислава.
„Чух, че е заплашил да използва дъщеря си“, каза тя, сякаш четеше мислите ми. „Не се поддавай. Това е ход на отчаянието. Сега е моментът да нанесем следващия удар.“
„Какъв удар? Той ще настрои дъщеря ми срещу мен!“
„Има нещо, което не знаеш за фирмата му“, продължи тя, без да обръща внимание на паниката ми. „Основният му актив в момента е един огромен парцел, закупен с банков кредит, обезпечен с ипотека на вашата къща. Той планира да строи луксозен комплекс там. Но този парцел има проблем. Той е със статут на земеделска земя и Стефан все още не е успял да получи разрешение за преотреждане. Подкупвал е когото трябва, но нещата се бавят. Ако банката разбере, че той е в процес на тежък развод и има риск активите му да бъдат запорирани, ще си поиска кредита предсрочно. А той няма как да го върне. Това ще го доведе до фалит.“
„Ипотека… на къщата?“, прошепнах. Значи Симеонов беше прав. Нашият дом, моята единствена сигурност, беше на ръба на пропастта.
„Да. А сега слушай какво ще направиш…“
Глава 7
Планът на Десислава беше колкото гениален, толкова и дяволски. Тя ми даде името на конкретен служител в банката, която беше отпуснала кредита на Стефан – директор на отдел „Риск“. Даде ми и точна информация за номера на кредитната партида.
„Ще се обадиш в банката анонимно“, инструктира ме тя. „Ще кажеш, че си служител в компанията на Стефан и си притеснен/а за стабилността ѝ. Ще споменеш за предстоящия развод, за иска за половината от фирмата и за наличието на скрити офшорни сметки, които се разследват. Това е достатъчно. Отдел „Риск“ ще започне незабавна проверка. Те мразят несигурността.“
Изпитвах ужас. Това беше прекалено. Беше като да запалиш фитила на бомба, без да знаеш колко е дълъг.
„Ами ако той разбере, че съм аз?“
„Няма как да разбере. А и дори да се досети, няма как да го докаже. Просто ще бъде поредният удар в тъмното. Време е да спреш да се страхуваш, Мила. Време е да започнеш да се биеш с неговите оръжия.“
Прекарах цяла нощ в терзания. Да го направя ли? Това беше точката, от която нямаше връщане. Това не беше просто борба за справедливо разпределение на имуществото. Това беше целенасочен опит за унищожение. Но тогава се сетих за лицето на Стефан, когато ме заплаши с Мария. Той вече беше преминал тази точка. За него нямаше правила, нямаше граници.
На сутринта, със сърце, блъскащо в ребрата, отидох до уличен телефон на другия край на града. С треперещи пръсти набрах номера. Последвах инструкциите на Десислава дума по дума, променяйки гласа си, говорейки бързо и накъсано, сякаш наистина се страхувах. Човекът отсреща слушаше мълчаливо. Когато свърших, просто казах „Съжалявам, не мога да говоря повече“ и затворих.
Последствията не закъсняха. Още на следващия ден научих от Симеонов, че в офиса на Стефан е имало посещение от банката. Били са изискани извънредни финансови отчети. Настъпила е паника.
Два дни по-късно Стефан се появи пред вратата ми. Беше сянка на самия себе си. Небръснат, с подпухнали очи, изглеждаше сякаш не беше спал от дни.
„Ти ли го направи?“, изсъска той, когато отворих. „Ти ли се обади в банката?“
„Не знам за какво говориш“, отвърнах, опитвайки се да изглеждам спокойна.
„Не ме лъжи!“, изкрещя той, правейки крачка напред. За пръв път в живота си се уплаших физически от него. Той видя страха в очите ми и спря. „Ще ме унищожиш! Те ще си поискат кредита. Ще загубя всичко! Парцела, къщата, всичко!“
„Ти сам се унищожи, Стефан. Унищожи нашето семейство, унищожи доверието ми, унищожи двадесет години от живота ми. Това са само последствията.“
Той ме гледаше с невярващи, пълни с омраза очи. „Заради онази кучка, нали? Десислава! Тя те настройва! Тя стои зад всичко това! Какво ти наговори? Какво ти обеща?“
„Отвори ми очите за човека, с когото съм живяла“, отвърнах тихо.
„Тя те манипулира! Не виждаш ли? Тя иска да ни унищожи и двама ни! Когато аз падна, тя ще дойде и ще купи останките от фирмата ми за жълти стотинки! Това е нейният план от самото начало! А ти ѝ помагаш!“
Думите му прозвучаха плашещо правдоподобно. Дали не беше прав? Дали Десислава не ме използваше просто като инструмент за своето собствено обогатяване, освен за отмъщението?
„Махай се, Стефан“, казах, сочейки към портата. „Махай се от дома ми.“
„Това не е твой дом!“, изкрещя той. „Той е ипотекиран! И заради теб, скоро банката ще го вземе!“
Той се обърна и си тръгна, ритайки яростно една саксия по пътя си. Гледах го как се отдалечава – пречупен, гневен, опасен. За пръв път от началото на всичко това не изпитах удовлетворение, а само горчив вкус в устата. Бяхме в смъртоносна спирала, която ни теглеше всички надолу.
По-късно същия ден получих обаждане от непознат номер. Беше Мария.
„Мамо?“, гласът ѝ беше плах. „В града съм. Може ли да дойда?“
Сърцето ми подскочи. „Разбира се, миличка! Веднага ела!“
Когато пристигна, изглеждаше изтощена. Прегърнах я силно. Тя се отпусна в ръцете ми и се разплака.
„Татко ми се обади“, каза тя, когато се успокои малко. „Беше… ужасен. Крещеше. Обвиняваше теб, обвиняваше някаква жена. Каза, че ще загубим къщата. Каза, че няма да има повече пари за университета ми. Каза, че… че ако не дойда да свидетелствам в съда, че ти си нестабилна и сама си го прогонила, ще се отрече от мен.“
Гледах я в ужас. Той беше прекрачил и последната граница. Беше използвал собствената си дъщеря като оръжие за изнудване.
Мария вдигна поглед към мен, очите ѝ бяха червени от плач, но в тях имаше нова решителност. „Не му вярвам повече, мамо. Разбрах, че всичко, което ми каза, е било лъжа, за да ме манипулира. Съжалявам, че се усъмних в теб.“
Прегърнах я отново, този път със сълзи на облекчение. Бях си я върнала. Бяхме двете срещу света.
„Какво ще правим, мамо?“, попита тя. „Ако наистина загубим къщата?“
Погледнах я в очите. „Ще се справим. Ще започнем отначало. Двете заедно.“
В този момент знаех, че каквото и да се случеше, вече бях спечелила най-важната битка. Но войната далеч не беше приключила. Обаждането в банката беше само началото. А отмъщението на Десислава, както и отчаянието на Стефан, тепърва щяха да покажат най-грозното си лице.
Глава 8
Присъствието на Мария в къщата промени всичко. Тишината вече не беше толкова оглушителна, а празнотата не изглеждаше толкова безкрайна. Тя внесе със себе си онзи здрав разум и непоклатима логика на младостта, които ми липсваха. Заедно прегледахме финансовото си положение. Беше отчайващо. Общата ни банкова сметка беше почти изпразнена от Стефан. Останалите ми лични спестявания бяха смешни.
„Трябва да си намериш работа, мамо“, каза Мария един ден, докато разглеждахме обяви в интернет. „Не можем да разчитаме на парите от татко, дори и да спечелим делото. Трябва да сме независими.“
Тя беше права. Но мисълта ме ужасяваше. Бях извън работния пазар от двадесет години. Дипломата ми по икономика беше покрита с прах. Светът се беше променил. Чувствах се като динозавър, изправен пред компютър. Въпреки това започнах да изпращам автобиографии. Отговорите бяха или мълчание, или учтиви откази. Бях твърде стара, твърде неквалифицирана, твърде „извън форма“. Всяко „не“ беше като малка игла, която пробождаше и без това крехкото ми самочувствие.
Междувременно правната битка се ожесточаваше. Банката официално беше замразила кредитната линия на Стефан и беше започнала процедура по предоговаряне на дълга му, което на практика спря целия му бизнес. Той отвърна на удара, като заведе контраиск срещу мен, в който твърдеше, че съм го напуснала, изнесла съм ценности от дома (пълна лъжа) и съм му причинила емоционални и финансови щети. Беше грозно, долно и целенасочено. Адвокатът му се опитваше да ме изкара нестабилна и алчна жена, която иска да съсипе бившия си съпруг от чиста злоба.
В един от най-мрачните ми дни, докато седях пред компютъра, отхвърлена от поредното интервю за работа, телефонът ми иззвъня. Беше Павел. Не му бях говорила, откакто го изгоних.
„Мила, моля те, не затваряй“, каза той бързо. „Трябва да те видя. Важно е.“
Гласът му звучеше различно. Не беше умоляващ, а напрегнат, почти уплашен. Нещо ме накара да се съглася. Срещнахме се в едно безлично квартално кафене. Той изглеждаше още по-зле от последния път.
„Той е полудял“, каза Павел без предисловия. „Напълно е изгубил контрол. Обвинява мен, че не съм те убедил, обвинява Десислава, обвинява целия свят. Вчера дойде в офиса ми… беше пиян. Заплаши ме. Каза, че ако не му помогна да скрие едни активи, ще ме унищожи. Ще покаже на данъчните някакви документи, които е фалшифицирал, за да изглежда, че аз съм укривал доходи през моята фирма.“
Гледах го втрещено. Стефан използваше същата тактика срещу брат ми, каквато използваше и срещу мен – изнудване и заплахи.
„Аз… аз не мога повече, Мила“, продължи Павел, а очите му се напълниха със сълзи. „Затънал съм до гуша. Той ме държи в юмрука си. Но не мога да участвам в още престъпления. Не мога да му помогна да те съсипе. Ти си ми сестра.“
Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади папка. Плъзна я по масата към мен.
„Това са документите, които искаше да скрия. Касаят един имот – малък апартамент в центъра. Купен е наскоро. На името на Десислава.“
Сърцето ми замръзна. „Какво?“
„Той го е купил за нея. Преди няколко месеца. С фирмени пари, разбира се. Представил го е като служебен разход. Това е директно доказателство, че е източвал фирмата, за да угажда на любовницата си. И доказва, че връзката им не е само делова.“
Това беше неочакван коз. Но нещо не се връзваше.
„Защо ще го купува на нейно име? И защо тя не ми е казала за това?“, мислех на глас.
„Не знам“, поклати глава Павел. „Може би е бил част от нейния план? Да го накара да направи грешка, да остави следа? Или може би той се е опитвал да я върже към себе си, да ѝ покаже, че е сериозен? Той не знае, че тя го мрази, Мила. Той все още си мисли, че тя е влюбена в него и че ти си просто пречка.“
Това обясняваше много. Стефан, в своята арогантност, не можеше да допусне, че е изиграният, а не играчът.
„Благодаря ти, Павел“, казах, и за пръв път от месеци го казах искрено. „Знам, че това не е било лесно за теб.“
„Аз съм задник, Мила. Трябваше да ти кажа от самото начало. Но се страхувах. Сега обаче се страхувам повече от това в какво се превръщам.“ Той стана. „Използвай това. И внимавай. И с него, и с нея. Мисля, че и двамата са еднакво опасни.“
Той си тръгна, оставяйки ме с папката и с още по-сложна картина. Десислава играеше двойна игра. Тя ми даваше информация, но същевременно беше приела скъп подарък от мъжа, когото твърдеше,
че мрази. Дали Стефан не беше прав? Дали тя просто не чакаше удобен момент, за да вземе всичко?
Показах документите на Симеонов. Той беше във възторг.
„Това е перфектно!“, каза той. „Това е пряко доказателство за недобросъвестно управление на фирмени средства по време на брака. Можем да използваме това, за да поискаме запор на всичките му сметки, докато тече делото. Това ще го парализира напълно.“
Реших да се обадя на Десислава. Трябваше да я попитам за апартамента. Трябваше да видя реакцията ѝ.
Тя вдигна веднага.
„Десислава, намерих нещо интересно. Апартамент в центъра, купен от Стефан. На твое име.“
От другата страна на линията настъпи кратка тишина.
„Откъде знаеш за това?“, попита тя, а в гласа ѝ за пръв път долових нотка на неувереност.
„Това няма значение. Въпросът е защо не си ми казала? Нали сме съюзници?“
Тя въздъхна. „Това беше част от плана ми, Мила. Трябваше да го накарам да се почувства сигурен. Да повярва, че съм изцяло негова. Този апартамент беше неговият начин да го докаже. Приех го, защото знаех, че това ще бъде още един пирон в ковчега му. Щях да ти кажа, когато му дойде времето.“
Звучеше правдоподобно. Но вече не ѝ вярвах напълно.
„Времето дойде“, казах студено. „Адвокатът ми ще използва този документ в съда утре. Просто исках да знаеш.“
Затворих, без да чакам отговор. Чувствах се силна. За пръв път аз бях тази, която дърпаше конците. Аз бях тази, която изненадваше другите. Битката беше далеч от своя край, но вече не бях просто жертва. Бях играч. И тепърва започвах да научавам правилата.
Глава 9
Представянето на нотариалния акт за апартамента в съда предизвика очаквания хаос. Адвокатът на Стефан беше видимо изненадан и неподготвен. Опитите му да обясни покупката като „инвестиция на фирмата“ звучаха нелепо, предвид факта, че имотът беше на името на жена, с която съпругът ми очевидно имаше интимни отношения. Съдията не беше впечатлен. Уважи искането на Симеонов и наложи временен запор върху всички лични и фирмени сметки на Стефан до изясняване на финансовото състояние на компанията.
Това беше огромна победа. Стефан беше ефективно лишен от достъп до парите си. Беше блокиран, парализиран. Удовлетворението ми обаче беше краткотрайно, защото скоро разбрах, че когато притиснеш диво животно в ъгъла, то става най-опасно.
Една вечер, докато с Мария гледахме филм, на вратата се почука яростно. Беше Стефан. Пиян, с размътен поглед и агресивна стойка.
„Отвори!“, изрева той. „Знам, че си вътре, кучко! Ще си платиш за това!“
Мария скочи, уплашена. „Мамо, не отваряй! Обади се на полицията!“
Аз също се страхувах, но гневът надделя. Отидох до вратата. „Махай се, Стефан! Ще се обадя на полицията!“
„Обаждай се на когото искаш!“, крещеше той, блъскайки по вратата. „Ще я разбия! Това е моята къща!“
Чу се трясък на стъкло. Беше счупил един от прозорците до вратата. Мария изпищя. В този момент осъзнах, че той е прекрачил границата на разума. Грабнах телефона и набрах 112. Докато обяснявах на оператора какво се случва, чухме виене на сирени. Явно някой от съседите вече се беше обадил.
Полицията пристигна за минути. Намериха Стефан да крещи и ругае в двора. Арестуваха го за нарушаване на обществения ред и опит за влизане с взлом. Гледах през прозореца как го натикват в патрулката – унизен, победен, жалък. Не изпитах триумф, а само дълбока, изпепеляваща тъга за всичко, което бяхме изгубили.
Издадоха му ограничителна заповед. Вече нямаше право да ме доближава. Това ми донесе известно спокойствие, но знаех, C_CONTEXT_ln_BULGARIAN_User_Message_Expanded_History_15000_words.xml че това не е краят.
Няколко дни по-късно, докато разчиствах счупените стъкла, намерих малък бележник, който сигурно беше изпаднал от джоба на Стефан по време на яростта му. От чисто любопитство го отворих. Вътре имаше имена, дати и суми. Името на Десислава се повтаряше многократно. Но имаше и друго име, което ме накара да настръхна. Името на моя адвокат, Симеонов. До него стоеше дата отпреди три месеца – много преди аз да се свържа с него – и сума, която беше точно колкото предплатения хонорар, който му бях дала.
Светът ми се преобърна отново. Какво означаваше това? Дали Десислава беше платила на Симеонов, за да ме поеме като клиент? Дали моят собствен адвокат работеше за нея? Дали бях просто марионетка в ръцете на двама души, които дирижираха моята война за свои собствени цели?
Паниката ме обзе. На кого можех да вярвам? Брат ми ме беше предал. Съпругът ми се оказа чудовище. Дъщеря ми беше станала оръжие в битката им. А сега и жената, която ми помагаше, и адвокатът, който ме защитаваше, изглеждаха като част от огромна конспирация.
Скрих бележника. Не можех да отида при Симеонов и да го попитам. Ако беше виновен, щеше да отрече. Трябваше ми доказателство. Трябваше да разбера каква е играта на Десислава.
Започнах да я следя. Беше рисковано и глупаво, но се чувствах длъжна да го направя. Два дни по-късно я видях да влиза в луксозна офис сграда в центъра. Изчаках известно време и влязох след нея. На таблото с имената на фирмите видях нещо, което потвърди най-лошите ми страхове. На третия етаж се помещаваше кантората на… адвокат Симеонов.
Сърцето ми спря. Значи беше вярно. Те се познаваха. Работеха заедно. Цялата ми битка, цялата ми борба за справедливост, беше просто сценарий, написан от тях. Аз бях просто актрисата в главната роля, без дори да го осъзнавам.
Почувствах се измамена, използвана, унизена. Гневът беше толкова силен, че ми прилоша. Искаше ми се да се кача горе, да нахлуя в кабинета му и да ги попитам в лицето. Но се спрях. Емоциите нямаше да ми помогнат. Трябваше да мисля. Трябваше да ги изиграя в тяхната собствена игра.
Върнах се у дома и започнах да мисля. Каква беше крайната цел на Десислава? Да, отмъщение. Но имаше и нещо повече. Стефан беше прав – тя искаше да купи фирмата му за жълти стотинки. Когато той бъдеше напълно разорен и осъден, активите на фирмата щяха да бъдат разпродадени на търг, за да се покрият дълговете. И тя щеше да е там, за да ги купи. А за да се случи това, тя се нуждаеше аз да водя делото докрай, да не се споразумявам, да искам максимума. Затова ми беше нужен най-добрият адвокат. Адвокат, на когото тя има доверие. Нейният адвокат.
Симеонов не беше непременно корумпиран. Може би просто беше приел двама клиенти с общ враг. Но фактът, че го беше скрил от мен, беше огромно предателство на доверието.
Реших какво да правя. Щях да продължа да играя ролята си. Щях да бъда съсипаната съпруга, която иска справедливост. Щях да оставя Симеонов и Десислава да мислят, че всичко върви по техния план. Но вече знаех истината. И щях да я използвам в най-подходящия момент, за да нанеса своя собствен, неочакван удар.
Войната имаше много фронтове. И аз току-що бях открила един нов, скрит фронт, на който трябваше да се бия съвсем сама.
Глава 10
Делото навлезе в своята най-грозна фаза. Адвокатите на Стефан, осъзнавайки, че губят по финансовата линия, съсредоточиха атаките си върху мен като личност. Призоваха свидетели – наши общи „приятели“, които изведнъж си „спомниха“ колко съм била „нестабилна“, „истерична“ и „вечно недоволна“. Описваха ме като студена жена, която е отблъснала своя любящ и всеотдаен съпруг. Всяка дума беше лъжа, всяко свидетелство – перфидно извъртане на истината. Седях в съдебната зала и слушах как животът ми бива разглобен и представен като уродлива карикатура. Беше унизително.
Симеонов ме защитаваше блестящо, разнищваше свидетелите, изтъкваше противоречията в думите им. Играеше ролята си перфектно. Гледах го и се чудех колко от това е истина и колко е театър, режисиран от Десислава.
Един ден, след особено тежко заседание, Симеонов ме извика в кантората си.
„Мила, трябва да сме подготвени“, каза той със сериозен тон. „Следващият им ход ще бъде да се опитат да докажат, че си имала любовник. Че ти си виновната за разпада на брака. Имат ли нещо, за което могат да се хванат?“
Погледнах го право в очите. „Не. Никога не съм изневерявала на Стефан.“
Той кимна. „Добре. Но те ще се опитат да изфабрикуват нещо. Трябва да сме един ход пред тях.“
Докато го слушах, в ума ми се оформи нов план. Дързък, рискован, но може би единственият начин да си върна контрола.
„Всъщност“, казах бавно, наблюдавайки реакцията му, „мисля, че е време да предложим споразумение.“
Симеонов ме погледна изненадано. „Споразумение? Сега? Когато ги държим в ъгъла? Запорирали сме им сметките, имаме доказателства за измами… Защо ще се отказваме точно сега?“
„Защото съм уморена“, отвърнах, влагайки цялата емоционална изтощеност, която чувствах. „Уморена съм от калта, която хвърлят по мен. Уморена съм от съда, от адвокатите. Искам просто всичко да свърши. Дъщеря ми страда. Аз страдам. Не искам повече.“
Той ме гледаше подозрително. „Мила, това е грешка. Това е точно каквото те искат. Ще го приемат като знак на слабост.“
„Може би. Но аз имам своите условия“, продължих. „Искам къщата. Без ипотеки и тежести. Стефан да се оправи с банката, не ме интересува как. Искам половината от парите в онази офшорна сметка, която открихме. Искам пълната издръжка на Мария до завършването ѝ. И нищо повече. Отказвам се от всякакви претенции към фирмата.“
Последното изречение беше моята стръв. Знаех, че това е против целия план на Десислава. Нейната цел беше фирмата. Като се отказвах от нея, аз провалях цялата ѝ схема. Исках да видя какво ще направи Симеонов.
Той замълча за дълго. „Това е… много голям компромис. Сигурна ли си?“
„Напълно“, отвърнах твърдо. „Искам да изпратите предложението още утре. Кажете им, че това е последният ми компромис, преди да дам на медиите информацията за финансовите му измами.“ Използвах заплаха, която знаех, че ще проработи.
Излязох от кантората му с усещането, че съм хвърлила граната в стая, пълна с барут. Знаех, че първото нещо, което Симеонов ще направи, е да се обади на Десислава. И бях права.
Същата вечер Десислава ми се обади. Гласът ѝ беше ледено яростен.
„Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?“, изсъска тя. „Отказваш се от фирмата? След всичко, което направихме?“
„Това е моят развод, Десислава. Моят живот. Аз решавам кога и как ще приключи“, отвърнах спокойно.
„Ти не разбираш! Той ще се измъкне! Ще прехвърли фирмата на някое подставено лице, ще я спаси! Цялата ни работа отива на вятъра!“
„Може би. Но аз ще имам покрив над главата си, ще имам пари да живея и дъщеря ми ще бъде осигурена. Това ми е достатъчно. Твоето отмъщение не е мой проблем.“
„Ти си глупачка!“, изкрещя тя. „Наивна, страхлива глупачка! Аз ти дадох оръжията, с които да се биеш, а ти ги хвърляш в краката му!“
„Не, Десислава. Ти ми даде оръжия, за да водя твоята война. Но аз реших да спечеля моята собствена битка. И тя е на път да приключи.“
Затворих телефона. Треперех, но не от страх. От адреналин. За пръв път от началото на тази история аз бях тази, която контролираше ситуацията.
През следващите 24 часа всичко се случи светкавично. Адвокатите на Стефан, виждайки възможност да спасят бизнеса му, приеха предложението ми почти без възражения. За него това беше златен шанс – да загуби пари и къща, но да запази империята си. Той беше бизнесмен, къщи и пари се печелеха. Фирмата беше всичко.
Подписахме споразумението извънсъдебно. Когато сложих подписа си на последния лист хартия, почувствах как огромна тежест пада от раменете ми. Беше свършило.
Но знаех, че има още един, последен ход, който трябва да направя.
Вечерта след подписването отидох до апартамента, който Стефан беше купил на Десислава. Позвъних на звънеца. Тя отвори. Когато ме видя, лицето ѝ се изкриви от омраза.
„Какво искаш тук?“
„Дойдох да ти дам нещо“, казах и ѝ подадох малкия бележник на Стефан. Отворих го на страницата, където беше името на Симеонов. „Мисля, че това е твое.“
Тя погледна бележника, после мен. Разбра, че знам.
„Исках само да ти кажа“, продължих, гледайки я право в очите, „че може и да си спечелила отмъщението си. Може и да успееш да купиш фирмата на Стефан, когато той неизбежно я доведе до фалит. Но никога не забравяй, че го направи, като манипулираше и използваше друга жена, която беше също толкова голяма негова жертва, колкото и баща ти. Надявам се да можеш да живееш с това.“
Обърнах се и си тръгнах, без да поглеждам назад. Не знаех какво ще се случи оттук нататък. Не знаех дали Десислава ще успее в плановете си, нито какво ще стане със Стефан. И честно казано, не ме интересуваше.
Влизах в новия си живот. Живот, който трябваше да изградя от нулата. Нямах съпруг, нямах лукс, нямах илюзии. Но имах дъщеря си. Имах къщата, моят дом. И най-важното – имах себе си. Бях преминала през огъня и не бях изгоряла. Бях оцеляла. И това беше най-голямата победа от всички.