Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нова доза разкрития за скандалните цени по морето, хората си носят кафе в термос и сандвичи от дома
  • Новини

Нова доза разкрития за скандалните цени по морето, хората си носят кафе в термос и сандвичи от дома

Иван Димитров Пешев август 14, 2023
dasgdfgwwqeqw.png

Летните месеци и българското Черноморие, за съжаление, носят съмнителни изненади в менютата на ресторантите и кръчмите.
Цацата, доскоро смятана за „народна риба“, е получила наричането „златна рибка“.

И с добра причина – докато на борсата цената ѝ е 5 лева за кило, в ресторантите цената ѝ скача многократно. Една порция от 300 грама в топла витрина може да струва от 6 до 7 лева, докато в ресторант цената се варира от 8-9 до 16 лева. За по-икономично настроените туристи, крайбрежната алея във Варна предлага „атрактивна“ комбинация – 200 грама цаца с чаша наливна бира за 8-9 лева.
Ситуацията в Бургас не е по-различна.

Пърженото попче и сафридът са сред предпочитаните риби, и струват от 11 лева нагоре. Любителите на кебапчета също не бива да се заблуждават – въпреки сериозната цена от 3 лева за бройка, реалният грамаж е едва 80 грама.

Не е рядкост и туристите да бъдат прецаквани с дините.

Купуваш цяла диня с мисълта да я насладиш у дома, само за да откриеш, че е презряла.

Пазаруването на готова храна от улични витрини също крие изненади. Вместо да платят само за ястието, туристите често плащат и за пластмасовата опаковка, а понякога дори и за найлоновата торбичка.

Сладоледът на плажа също не е изключение от листа с „изненади“ – търговците често избягват да предоставят касови бонове, като обвиняват високите температури за счупените устройства.
Летният сезон в Бургас е отбелязан и с други интересни тенденции.

Вместо да плащат високи цени за напитки по капаните, много от посетителите предпочитат да си носят кафе в термос. Тази практика, обаче, не спасява от прецакванията с фрапетата, където за цена от цели 6 лева се предлага комбинация от 4 грама нескафе, малко млечна пяна, лед и вода.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дъщеря ми отгледа чуждите деца като свои, а те искат да й вземат апартамента
Next: На 17 разбрах, че съм бременна. Мъжът, който ме спаси от аборт, стана най-близкият ми човек

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.